|	Майн Рид
|	Ловци на скалпове


>	Глава I
>	МОРО И АЛП

	В една от най-богатите къщи на Нови Орлеан всички бяха загрижени поради болестта на младия й притежател Хенрих Халер. В съседната стая до болния се провеждаше твърде оригинална консултация. Единият от събеседниците не бе лекар, но говореше много решително, другият беше доктор, получил диплома от най-прочутата академия в Съединените щати. Той слушаше събеседника си мълчаливо, въздишаше и си триеше челото, като че ли искаше да извлече от него някоя мисъл, и с целия си външен вид доказваше безпомощността на своята наука.
	— Аз просто съм извън себе си — призна той най-после. — Какво искате, господин Севрен, да предпиша на човек, който би могъл да бъде съвършено здрав телесно, ако не страдаше неговата душа?
	— Откъде да знам аз! Дайте му нещо по-силно — възрази Севрен нетърпеливо.
	Карл Севрен бе човек на 45 години, с решителен вид и мощна фигура, за която беше тесен европейският костюм. Той бе един от онези странстващи търговци, които без страх се скитат по пустините на Америка, трупат грамадни богатства, имат сурова външност и не признават нищо за невъзможно. Не само вродената добрина и великодушие караха Севрен да иска по-бързото оздравяване на своя братовчед; този въпрос беше от голямо значение за него и затова той изрази страстно своето желание, като каза:
	— Докторе, Хенрих не може, не трябва да умира! Какво ще стане с мен, ако и този момък умре както другите членове на семейството?
	— Какво ще стане с вас? — предъвка доктор Уолтън и обходи с поглед цялата богато мебелирана стая.
	Мургавото лице на търговеца почервеня и той възрази пламенно:
	— Вие искате да кажете, че аз ще наследя всичко. Без съмнение! И че по примера на другите, които получават наследство, ще скърбя лицемерно за измрелите роднини. Вие не знаете, че аз сам повиках баща му в Америка. С това се намесих в съдбата на това семейство и не мога да се примиря с мисълта, че съм виновен за смъртта им. Ако семейство Халер беше останало в родината Елзас, може би нямаше да стане толкова богато, но пък щеше да избегне ужасната епидемия, която донесе траур в толкова къщи на Нови Орлеан. Спасете живота на Хенрих и аз ще ви благодаря от душа — каза той, като стисна силно ръката на доктора: — Но да го гледам отчаян и безутешен, човек, който не иска вече да живее… Да чуя, че силната му треска ще се превърне в охтика и че той непременно ще умре — това е извън силите ми!
	Буйната натура на Севрен не можа да се сдържи и той започна да проклина, удари по масата така силно, че за малко щеше да я счупи, изтри с ръка насълзените си очи и каза:
	— Аз никога няма да ви простя това! И какво тогава е цялата ваша медицина? Шарлатанство, годно само за присмех на глупаците.
	За да защити честта на своята професия, докторът започна да излага историята на болестта на младежа с всичките й последователни изменения. Това обаче не беше нещо ново за Севрен, защото неведнъж го бе чул през едноседмичното си пребиваване в Нови Орлеан. Само краят от речта на доктора привлече вниманието му:
	— Да, ако би могло да се предизвика реакция…
	— Реакция! Значи вие досега не предизвикахте чудната реакция с всичките си лекарства? Тогава аз ще я предизвикам сам, разбира се, не с хапове и прахове, а с други средства — и Севрен се упъти към вратата на болния.
	— Бъдете предпазлив, господин Севрен, братовчед ви е много слаб, не го безпокойте.
	— Та нима вие го пазихте по-добре, като го оставяхте постоянно сам, при което той непрекъснато тъгуваше? Всичко наоколо му, даже и печалният вид на слугите, му напомняше, че е останал сам на света и вече никому не е нужен и за нищо не е годен, както се изрази той самият, когато говорих с него след като пристигнах тук. Влезте и вие с мен, но ме оставете да правя каквото реша.
	Карл Севрен беше от тези хора, които не вървят, а тичат към целта си, затова щом влезе при братовчед си, заобиколен с книги и вестници, на които обаче не обръщаше никакво внимание, пристъпи направо към осъществяването на плана си.
	— Струва ми се, Хенрих, че сега изглеждаш много по-добре. Имаше ли апетит за обяд?
	— Аз забравих вече какво нещо е апетитът — каза болният.
	— Добре ли спа тази нощ?
	— Аз изобщо не спя — усмихна се Хенрих.
	— Ти искаш съвсем да ме отчаеш!
	— Вас, господин Севрен? — учудено попита болният.
	Хенрих Халер малко познаваше братовчед си, защото той идваше много рядко в Нови Орлеан. Възпитан сред голям разкош и изтънченост, той не харесваше грубите обноски на своя роднина. Когато Севрен пристигна, Хенрих си помисли, че непременно скоро ще умре, и тази мисъл дори му беше приятна. Той реши, че братовчед му само от приличие е дошъл при измрялото семейство, за да затвори очите на последния си сродник. Съсипан от смъртта на всичките си близки, младият момък, въпреки че бе преживял физически епидемията, не можеше да се помири със своята самота. Той умираше, защото не усещаше никакво влечение към живота.
	Севрен разбра обидния смисъл на последните му думи, но без да покаже, че е смутен, хвана ръката на болния и каза:
	— Ти наистина ме караш да се отчайвам, че не мога дълго да стоя в Нови Орлеан, защото имам важна работа на изток. Ако не оздравееш бързо, няма да можеш да дойдеш с мен, а това ми е много неприятно.
	Доктор Уолтън сви рамене учудено, а болният погледна сухите си и бледи ръце, които се открояваха ясно върху тъмната покривка на леглото.
	— Разбирам ви и двамата — каза Севрен, като погледна доктора намръщено, — но съм уверен, че от самия Хенрих зависи да бъде здрав или не. Ти още никъде не си ходил досега. Искаше да станеш учен като баща си — о, колко го обичах! Не искаше за нищо друго да знаеш, освен за книгите. Аз не ги мразя, въпреки че малко чета. И знаеш ли защо? Защото това, което другите научават от книгите, аз го уча от самия живот, от живата природа. Като заживеем заедно, ти ще ме научиш на много неща, но аз също мога много да ги помогна. Когато тръгнем из дивия изток и видиш планините и техните склонове, осеяни с богата растителност, тези райски градини, сам ще се чудиш как е възможно да се живее в душните градове. Ще обикнеш пустинята и живота в нея, пълен с приключения, където всеки нов ден донася нови и нови изненади. Кажи ми, моля ти се, нима е безполезно за един млад човек да походи по света? Според мен това е и полезно, и приятно. Но ти клатиш глава… А вие, докторе, защо мълчите? Защо не одобрявате моя план да разведа моя братовчед на североизток?
	Докторът започна да описва надълго и широко местностите, по които обикновено пътуват керваните на Севрен. Като отличен ботаник той започна да изброява някои от най-хубавите растения от богатата растителност на прериите. След като им описа картината на снежните планински върхове, започна да разказва за горите, които растат по склоновете на планините, спомена за тяхната лятна промяна, за пъстротата на листата им през есента, за пернатите им обитатели, нашарени с разноцветни пера като скъпоценни камъни, като посочи за пример гълъбовата сойка и различните папагали.
	Но напразно хабеше докторът своето красноречие описвайки прелестите на далечното пътуване по същите тези равнини, по които той бе прекарвал много време от младините си в лов на различни животни — болният го гледаше много равнодушно и може да се каже, че го слушаше само от учтивост.
	— Е, какво мислиш, Хенрих, прииска ли ти се да посетиш тези места? — попита Севрен.
	— Защо? — прошепна Хенрих и леко поклати глава.
	Търговецът хвана неговата ръка, стисна я много по-силно, отколкото трябваше и като се изправи над главата на болния, рече развълнувано:
	— Защо ли? За да не си отида оттук с разбито сърце, за да бъда винаги заедно с теб. Аз съм самотен и моят скитнишки живот не ми позволява да се оженя. Затова аз посветих живота си на чичо и семейството му и твоят покоен баща знаеше, че аз работя за вас. Сега и ти остана сам и затова си още по-скъп за мен. Но ако ти така малко цениш моята привързаност, като не искаш вече да живееш, аз ще ти простя и ще си отида, но с мъка в сърцето… Ако беше жив баща ти, би казал, че аз не заслужавам такова огорчение.
	Болникът се повдигна от своето легло, гледаше втренчено грубия си сродник, чието лице се беше изменило много под влияние на дълбокото и искрено чувство, и му отговори:
	— Значи ти ме обичаш, братко? Значи аз не съм самичък на света, както си въобразявах?
	— Да! — извика Севрен и го прегърна така горещо, че докторът бе принуден да възпре неговия възторг.
	Но Севрен не обръщаше никакво внимание на съветите на лекаря. Той прегръщаше и стискаше Хенрих като малко дете и го питаше:
	— Ще оздравееш ли най-после, искаш ли да оздравееш?
	— Да, искам.
	— И ще дойдеш с мен, нали?
	— Да, обещавам.

	* * *

	След три месеца Хенрих Халер пристигна в Сент Луи, където бяха се уговорили да се срещнат със Севрен, който не можеше да чака оздравяването му в Нови Орлеан. Хенрих беше вече здрав. Пътуването в първите дни на април укрепи неговите сили. Той усещаше наслада при мисълта, че скоро ще се запознае с нови места и нови хора. Затова той не съжаляваше, че е дошъл по-рано от братовчед си в Сент Луи — беше пристигнал тук три дена по-рано от определения срок и се настани да живее в хотела на плантаторите. Съдържателят му съобщи, че Севрен е зает вероятно с прекупуване на стоки из околностите на Мисури. Хенрих не губеше времето си напразно — разхождаше се из града, обикаляше околностите със своя кон, който купи, за да язди из пустинята, и беше уверен, че няма да се посрами.
	Това беше великолепно животно, полуарабска кръв, първият господар на което — един испанец — му бе дал името Моро. Тъмен, с тънки и хубави крака, бързи и твърди стъпки, конят беше достоен за славата на арабските си сродници. Халер бързо оцени добрия си другар и като се привърза към животното, съумя да го накара и то да му отвръща със същото.
	Щом пристигна в града, се запозна с един швейцарски емигрант. От него купи голямо нюфаундлендско куче на име Алп, което успя да се сприятели с Моро. Хенрих се радваше, че има тези умни и красиви животни, защото никое човешко същество не пожела да се запознае с него в хотела на плантаторите.
	А там имаше една компания младежи, които бяха очевидно близки другари, защото не се отделяха един от друг. Когато Халер се връщаше от дългите си разходки, яздейки Моро и придружен от вярното си куче, той винаги срещаше тези младежи да се скитат безцелно по улиците. Тази компания прекарваше весело и шумно обедите и вечерите си — ядяха много повече от другите, пиеха скъпи вина и пушеха пури.
	Той се заинтересува много от особеното поведение на тези хора, защото никога не беше имал случай да види подобно нещо сред обществото в Нови Орлеан. Тези младежи вероятно се занимаваха с една и съща работа, защото освен неизбежната прилика в изражението на лицата, която се забелязва във всяка общност от хора, те имаха нещо много еднакво помежду си. Всички бяха облечени в черно. На вратовръзките си имаха големи брилянтени карфици, които силно биеха на очи и с размерите си показваха, че притежателите им нямат изискан вкус, но пък копринените им жилетки бяха безукорни, а чистите им яки се открояваха ярко от шиите им, които изглеждаха като бронзови от слънчевия загар.
	Някои имаха бради, други — мустаци, но и едните, и другите бяха прилежно извити. Походката им беше бавна и ленива, което е характерно за източните американци. Хенрих първо си помисли, че са ловци, и му се искаше да се сприятели с тях, но това общество беше много сплотено и не приемаше чужди хора в своята среда. Той се опита да се запознае, но никой не го забеляза. Не повтори опита, защото беше горд и се боеше от унизителен отказ. Но продължаваше да се чуди на тази весела компания, без да може да отгатне от какви хора се състои. Чак когато дойде Севрен, разбра кои са те.
	На третия ден след пристигането си в града, Хенрих се върна рано за обяд, защото усещаше силен апетит след дългата разходка, която направи с коня си из околността. Щом стигна до хотела, най-напред видя тези, които наричаше клуба на ловците, заобиколили един новодошъл свой другар.
	Едва сега за пръв път те му обърнаха внимание, а някои даже му се усмихнаха. Хенрих не разбираше какво означава тази необикновена любезност, но в това време човекът, когото бяха заобиколили, излезе срещу него и тържествено го поздрави. Това беше Севрен. Той обсипа братовчед си с въпроси за неговото здраве и с радостни възклицания, без да се стеснява от чуждите хора, които въпреки правилата на приличието продължаваха да се смеят весело, наричайки Севрен приятел и добър момък. Самият той се смееше на безобидните им шеги, а на Хенрих каза:
	— Трябва да те представя на тези господа, които са мои другари.
	— Какви хора са те? — попита Халер. — Навярно ловци или богати плантатори, дошли тук да се насладят на градските удоволствия.
	— Не, просто пустинни търговци, както и аз. Този е Бент, този Сублет и големият Джери Фолгър.
	Когато младежът се запозна с всички търговци, те изказаха своите големи съжаления, задето не са разбрали по-рано, че Хенрих е братовчед на Севрен.
	— Ако знаехме, че сте от нашите — каза Бил Бент, — веднага бихме се побратимили с вас. Но вие приличате на млад учен, току-що напуснал университета. Видяхте ни се така сериозен, че бях готов да си заложа и главата, че ни се смеете, когато сте сам, и ни смятате за груби, недодялани хлапета.
	— Е, стига толкова комплименти — каза големият Джери Фолгър, — ще успеем да си пийнем нещичко, докато приготвят обяда.
	Беше пролет и ментата беше чудно разцъфтяла. Търговците очевидно познаваха добре ботаниката, защото си поръчаха разхладително питие от мента. Докато го приготвят и изпият, стана време за обяд, който се състоеше от дивеч, биволски език, пилета и сочни илинойски жаби. Когато другите си отидоха, групата от ловците остана на масата. Бил Бент предложи да пият мадейра за здравето на Хенрих и поръча да донесат цяла кошница с бутилки — всяка по 12 долара.
	Младежът си помисли, че много малко от това вино е достатъчно, за да се напият търговците, но те имаха здрави глави и продължаваха жадно да изпразват чашите с вкусната течност.
	Веселбата стана доста бурна и Бил Бент изля една испанска песен с акомпанимент на китара. Силният Джери Фолгър изигра един индиански танц за да го покаже на Хенрих, а младият Сублет предложи да завършат веселбата с националния химн. От звъна на бутилките и звуците на тържествения химн гръмна стаята на веселите другари, а минувачите отвън поздравиха певеца с гръмки ръкопляскания.
	На другия ден Халер се събуди с ужасно главоболие, но без да съжалява за причина та, която го е предизвикала.
	— Какво ще кажеш за моите другари? — попита Севрен, докато се обличаше. Наистина, те са малко грубички, но зад външността им се крият честност и сърдечност. Страхуваш ли се да прекараш няколко месеца между тях?
	— Съвсем не — беше отговорът. — Вчера му поотпуснах малко края, но мисля, че това ми е от полза.
	В тази минута шестима души от компанията се вмъкнаха в стаята на Хенрих, придружени от един слуга, който носеше няколко чаши, сложени в лед и пълни с жълта течност.
	— Малко шери, господин Халер — каза Бил Бент. — Това е най-добрият лек за болни. Пийте смело, то е местно питие. Веднага ще ви олекне.
	— Наистина ли ще дойдете с нас? — го попита друг.
	— Да. Чаках само братовчед си, за да ми каже какво трябва да взема със себе си за път. Не искам да вървя след вас с празни ръце, мили Севрен. И аз искам да имам стока, за да я продам в Санта Фе. И така, господа, ако някой от вас иска да ми помогне в избора на стоката, трябва да се съгласи на следното условие — днес на обяд да ви почерпя с вино. Това е отплата за услугата.
	Търговците се смяха много на остроумния начин, по който той искаше да им се отплати за вчерашното угощение. Всички се съгласиха да му услужат и до обяд той успя да накупи платове, разни дребни железни и медни неща и огледалца. А кола и мулета остана да си купи в пристанището Индипендънт, откъдето керваните тръгваха за пустинята.
	След няколко дни младежът се сближи напълно с младите търговци. Намираха го наистина извънредно сериозен, но пък неговата любезност изглаждаше всичко. За съвсем кратко време той стана любимец на всички. Радостният прием, който му направиха отначало, беше резултат на уважението, което всички изпитваха към Севрен, но личните качества на Хенрих бързо накараха всички да го обикнат.


>	Глава II
>	ЦЕНАТА НА КРЪВТА

	В Индипендънт се бавиха цяла седмица, докато закупят мулета и фургони, след това керванът, който се състоеше от 100 фургона и 200 души, потегли на път през равнината.
	Хенрих Халер така се увлече от новия си занаят, че закупи стока за два фургона. За надзиратели и водачи на мулетата си нае двама дълги, сухи мисурийци. А Севрен, който грижливо следеше здравето на братовчед си, нае един канадец на име Годе, когото познаваше като честен и весел момък, и го назначи за личен слуга на Хенрих, понеже беше сигурен в способността му да прогонва тъжните мисли. В пустинята не може да става и дума за строга етикеция и читателят сам ще се убеди по-нататък в това. Тук преданият слуга се превръща скоро в близък другар, а ако е умен и остроумен, забавлява своя господар през дългите часове на почивките.
	А къде отидоха спретнатите младежи? Те останаха в хотела на плантаторите, защото около фургоните се виждаха само хора, облечени в ловджийски дрехи, а на главите си носеха шапки с широка увиснала периферия. Това бяха другарите на Севрен. Нямаше никаква следа от черните им костюми и лъскави брилянти, но не можеха да се отрекат и многото достойнства, които имаше новото им облекло, в което се виждаше едно умно съчетаване на полезното с приятното. Почти всички бяха облечени еднакво, а Халер беше просто образец — всяка част от неговия тоалет, преди да се купи, се подлагаше на строга критика от страна на приятелите му и затова целият му костюм беше класически за хората от тази професия: материята на ловджийската му блуза беше пъстра еленова кожа, обшита с различни бродерии. Сукнените му сиви панталони бяха стегнати до коленете с червени сукнени гамаши. На краката си имаше тежки обувки с медни шпори, а цветната риза, гълъбовата връзка и една широкопола шапка „Гуакил“ допълваха разкошното му облекло. Зад седлото му имаше килимче, което служеше за наметало в дъждовно време и за нощна постеля. Направата на това килимче бе много проста — едно голямо парче от сукно с дупка в единия край, през която може да мине само главата на Хенрих. Когато беше студено или валеше дъжд, той го намяташе, като си мушкаше главата през дупката, и така беше защитен от главата до краката, а и конят беше защитен от лошото време.
	Освен лошото време, пустинята имаше и други опасности, затова Хенрих се въоръжи от главата до петите. В кобурите си носеше два револвера от голям калибър, други два по-малки бяха затъкнати в пояса му. Освен това той имаше пушка, с която можеше да стреля 23 пъти за 23 секунди. От пояса му стърчеше и един особен нож от тънка стомана, който му служеше и при лов, и при яздене. Една ловджийска чанта, крушообразен барутник, кратунка за вода и една чанта за храна бяха принадлежностите, които трябва да се прибавят още към обмундировката на младия пътник.
	Хенриховото оръжие отстъпваше от това на другарите му, но като неговия кон нямаше никой от целия керван. Ненапразно той възбуждаше обща завист: цяла седмица вече откакто керванът бе на път, а конят не показваше и следа от умора, докато мустангите на другарите му всяка вечер бяха измъчени Много от тях искаха да го купят на висока цена, но Халер не се нуждаеше от пари и за нищо на света не би се съгласил да продаде умното животно, което се притичваше на неговия вик и му служеше вярно. А и да продадеше коня си, той трябваше да се раздели и с вярното си куче Алп, което нито на крачка не се отделяше от Моро, а нощем спеше между краката му.
	Пътуването продължи няколко дни без особени събития. Севрен, който с голяма загриженост следеше братовчед си, забеляза, че здравето му се подобрява, расте и неговата веселост и това го радваше много. Веселостта на Хенрих се забелязваше най-добре през почивките, когато всеки се стараеше да се шегува за по-леко прекарване на времето. Търговците се оплакваха от еднообразния път, но младежът непрекъснато се възхищаваше от неговата природа. Той се любуваше на рязкото различие между фургоните — тези кораби на пустинята — и околната тъмна зеленина. При спускане те се нареждаха като гъски и представляваха една дълга линия.
	Реките личаха отдалече по високите памукови дървета, стройните и гладки стъбла, които имаха гъсти шапки от листа. Те образуваха дълги линии, кръстосани в различни посоки, и приличаха на гигантски огради. Често се случваше керванът да преминава през водни прегради, понякога при бродове, а често пъти с плуване. От време на време срещаха елени и антилопи, които убиваха за храна.
	Понякога се спираха на дълга почивка под дълбоките сенки край брега и в това време се занимаваха с повредите. Хенрих обаче не работеше в такива случаи, защото двамата му слуги мисурийци излязоха сръчни момчета и вършеха всичко необходимо, без да безпокоят господаря си. А и Севрен беше готов винаги да замени братовчед си в трудни ситуации.
	Така по време на почивките Халер можеше да слуша разказите на другарите си, които обичаха да си спомнят за миналите времена.
	Най-интересен разказвач беше Годе. Той знаеше много случки — груби и трогателни. Беше човек с много занаяти — и ловец на диви зверове, и пътник, и водач по планините. Много неща бе видял из пустините на изток.
	Най-много го разпитваше Хенрих за индианците — този постоянен бич за белите пътници. Още не бяха срещали никого от тях. Тези хора и техните първобитни нрави силно интересуваха младежа. Той по примера на много човеколюбиви хора беше готов да проклина цивилизацията, която от година на година прогонваше все по-далече в пустинята тези бедни деца на природата, отнемайки техните владения. Намираше много поезия в техния живот и открито изповядваше това.
	Неговите възгледи по този въпрос обаче не се харесваха на Годе, нито на търговците. Веднъж, когато Хенрих говори за това с пламенен тон, Бил Бент, който седеше до него на тревата, заяви:
	— Когато идем по-далече, където ще стане нужда и вие сам да стреляте върху тези скотове, тогава ще забравите вашите филантропични дрънканици. Практиката, любезни приятелю, убива теорията. И когато съществува такава омраза между червенокожите и белите, които се радват на всеки индиански скалп, вие като бял ще се съгласите ли да вземете страната на враговете, дето без жалост грабят, а и убиват вашите съотечественици?
	— Аз не отричам техните престъпления — възрази Хенрих, — но ми позволете да оплача и тяхната участ. Наистина белите са прави, когато вземат мерки против крайните жестокости на своите съседи, но намирам за безнравствено да се плаща за главите на убитите от тях, както ми разказа Годе. Пък и самите вие въпреки силното ви презрение към нещастните индианци няма да подадете ръка на този, който се нарича ловец на скалпове и чийто занаят се състои в това, да продава на началниците си кожата, одрана от главата на убитите от него врагове, като в същото време се гордее, че е извършил голям подвиг. Това ми напомни за обичая, който се практикува във Франция и Англия и според който градският съвет плаща известна сума за всеки убит звяр — вълк или нещо друго. Но моля ви се, това са хора! Признайте, Бил, нима няма да ви е противно да стиснете ръката, която е изцапана с такава кръв?
	Бил Бент се позакашля, леко се позачерви и почна да си вее на лицето с широката шапка.
	— О! — каза той. — Вие съвсем иначе гледате на нещата. Това още никога не ми е минавало наум… От ваша гледна точка — признавам, че… Но аз и не помислих даже за това, когато обядвах веднъж в Санта Фе със Сегин — водачът на една група ловци на скалпове. Той е същински джентълмен. Уверявам ви, храбър е като лъв и при това с добре възпитан.
	— И колко е хитър! — прибави Годе възхитен. — По време на едно примирие покани цялото село на пир и им даде отровна храна. По този начин кожите на техните черепи му излязоха много евтино. Друг път нареди пред дулото на един топ двеста дивака, които не знаеха предназначението на това оръдие. Когато изгърмя, всички налягаха мъртви.
	Хенрих настръхна от ужас при този разказ.
	До този момент Севрен мълчеше, но сега каза:
	— Чисти измислици! Ако слуховете за всички убийства, които се приписват на Сегин, бяха верни, няма да е останал нито един индианец в Северна Америка. Аз зная, че той е безжалостен в занаята си, но не вярвам, че прибягва към нечестни средства. Това не е в характера му.
	— Все едно — извика Халер, — този човек се занимава с позорен занаят и аз съм готов да го заплюя в лицето.
	— Че защо пък? — промърмори Бил Бент.
	Тази разлика във възгледите им правеше вечерните беседи по-интересни и по-занимателни, но общо взето новият живот се харесваше много на Хенрих. Споменът за скъпите на сърцето му хора не се изглади от паметта му, а се превърна в свещен култ. Пътуването му даваше нравствено и физическо удовлетворение. Кръвта се движеше по-бързо във вените му, зрението му се изостряше и той гледаше срещу слънцето, без да мига. Понякога, като не можеше да удържи прилива на енергия, която усещаше у себе си, той препускаше напред на любимия си кон и се връщаше с цял куп от цветя, упоен от тяхното благоухание и възхитен от околната гледка. С една дума — бе обхванат от пустинна треска.
	Отначало не разбираше значението на тази дума, която така често употребяваха неговите спътници винаги с усмивка. А тя означава такова нравствено състояние, което кара пътника да забрави миналото и да живее само с впечатленията от момента.
	Севрен не искаше нищо друго така силно за своя братовчед, както именно това душевно състояние. Когато Халер се връщаше весел и възбуден от някоя приятна разходка, той казваше на другарите си:
	— Бог да е на помощ на доктор Уолтън, който смяташе състоянието на Хенрих за неизлечимо. Пътуването на изток е много по-силно от всички лекове на нюорлеанските аптеки.
	Когато керванът приближи до Арканзас, започнаха да се виждат в далечината конници, които веднага се скриваха зад хълмовете. Това бяха индианци от племето на павните. От няколко дена вече те се навъртаха наоколо, но страхът от карабините ги караше да стоят далече от него. Най-после керванът стигна до брега на една река на 6 мили от известните хълмове Плум бут (хълмове, покрити с плодове). Наредиха вагоните в кръг, а пътниците се разположиха вътре в него.
	Дружината трябваше да се сдобие с месо. Досега срещаха твърде малко бизони, но вече се намираха в местност, където бизоните бяха много и ходеха на големи стада.
	Докато пътниците спореха накъде да тръгнат, за да намерят по-богат лов, Севрен ги прекъсна, като им посочи пътя, който трябваше да поемат, за да се сдобият с прясно месо. Всички погледнаха към посоченото място и видяха черни фигури на една поляна. Веднага ловците яхнаха конете си и в галоп се понесоха към мястото.
	Севрен би ги последвал, ако не се страхуваше от насмешките, с които щедро го награждаваха другарите му, за изключителната му грижовност към Хенрих. Но братовчедът беше вече съвсем здрав и можеше сам да върши всичко. Така Севрен остана при фургоните, но изпрати верния Годе на свое място.
	Ловците се носеха като вихър по равнината, конете им не бяха уморени, защото през този ден не бяха вървели много. От трите мили, които ги отделяха от полянката, вече изминаха две, но и зверовете усетиха тяхното приближаване.
	Някои новаци, в това число и Хенрих, вместо да заобиколят животните отстрани, се спуснаха направо към тях и ги подплашиха. Единият от бизоните вдигна косматата си глава, започна да пръхти и да бие земята с копитата си, а след това се втурна да бяга, подгонен от ловците.
	Стана така, че или трябваше да гонят бизоните, докато ги стигнат, или да се върнат с празни ръце в лагера. Те избраха първото и стигнаха до един вал, висок 2 метра. Той приличаше на грамадно стъпало, което отделяше една равнина от друга, по-висока, и се простираше на огромно пространство без никакво прекъсване.
	Тази преграда охлади малко ловците. Много от тях се върнаха назад, като решиха, че трудностите в този случай надминават удоволствието, което доставя ловът. Само шестима продължиха, пък и конете им бяха по-силни. Понеже Хенрих беше между тях, то и Годе ги последва.
	Препускаха около 5 мили и настигнаха една млада женска, която раниха с толкова куршуми, колкото бяха и ловците.
	Одраха кожата на убитото животно и запознаха да смятат колко са се отдалечили от лагера.
	— Осем мили с точност до един сантиметър — изчисли Бил Бент.
	— Ние се намираме в посоката на пътя си — каза Годе, сочейки стари следи от фургоните на някакъв чужд керван, които показваха търговския път от Санта Фе.
	— Какво от това? — попита Хенрих.
	— Ако идем сега в лагера, утре трябва да се върнем по същия път, а това са 16 мили, изгубени напразно. Ако почакаме тук, другарите ни ще дойдат и ще продължим пътя си с тях. Не е ли така? Тук има и трева, и вода, и прясно месо за нас. Вярвам, че всички си носят наметалата. Да останем тогава тук. Кой е съгласен?
	Всички харесаха това предложение, дори и Хенрих не възрази, макар и да се боеше, че Севрен ще се безпокои от дългото му отсъствие.
	Веднага разседлаха конете си и ги пуснаха да пасат, а самите те се разположиха на брега на един прозрачен поток, който течеше към Арканзас. Събраха дърва, накладоха огън, нарязаха месото на късове и го набодоха на шиш, за да го опекат. Носеха със себе си и кратунките, и лулите си, така че нищо не им липсваше, за да прекарат охолно и весело. Така седяха и приказваха до късно. Спокойната им беседа бе нарушена само от пристигането на Севрен, който не можа да остане спокоен в лагера, затова тръгна да търси ловците и ги намери по светлината на огъня. Завършиха вечерта с весели шеги по негов адрес за голямата му загриженост към младия роднина. Преди да си легнат, скъсиха юларите на конете и забиха колчета, за които ги привързаха по-близо до лагера. Като се завиха с наметалата и сложиха седлата под главите си, всички заспаха, без да предусещат тревогата, която ги очакваше през нощта.
	Хенрих не искаше да остане при огъня, защото много от ловците хъркаха и му пречеха да заспи. Той се отдели на брега на поточето, където още през деня беше забелязал едно много хубаво място, покрито с мека гъста трева, което представляваше толкова удобно легло, че би му завидял и най-разглезеният човек. Но не успя да съобщи това на Севрен, защото той вече спеше като мъртъв.
	Въпреки че не предвиждаха някаква опасност, все пак бяха решили всеки да пази поред спящите си другари. Пръв беше някой си Гибет, когото наричаха Сони. Определиха го да пази през този период, защото това време е най-безопасно от каквито и да било нападения. Гибет зае мястото си на върха на близкия хълм, от който се виждаше голямо пространство.
	Когато се отдели, Хенрих извика на Сони да види новото му място, за да знае къде да го търси, в случай че бъдат нападнати.
	С цигара в уста Хенрих се простря върху килимчето си, но не заспа веднага. Луната светеше така ясно, че можеше да различава цветята, които растяха около него. Мечта, докато цигарата му го опари, и едва тогава се обърна на другата страна и сладко задряма. Не се мина много, и се стресна от един необикновен шум, който приличаше и на гръм, и на водопаден грохот. Земята кънтеше.
	— Навярно ще има силен дъжд — помисли си той и се покри хубаво със завивката си.
	Обаче екотът се усилваше все повече и повече и Хенрих скочи на крака. Чуваше шум от много копита и рев на много бизони. Земята трепереше под тях. Чу също и гласовете на другарите си, на Севрен и Годе, които викаха:
	— Пазете се, идват бизони!
	Младежът бързо се освободи от завивката си, стана и видя спътниците си да прибират конете от полянката. На изток забеляза ужасна картина, като че ли цялата долина се движеше. Една черна вълна се носеше като поток от лава. Хиляди светли точки като мълния лъсваха и пак угасваха сред тази подвижна маса. Земята кънтеше, хората викаха, а конете високо цвилеха. Алп, който избяга при господаря си, лаеше и ръмжеше.
	В първата минута Хенрих се стъписа от страх. Не се сети да дотича до другарите си, а когато се поокопити малко, беше все късно. Черният поток беше само на десетина метра от него. Чак тогава различи мъхнатите гърбове и блестящите очи на бизоните.
	— Велики боже, те ще ме стъпчат!
	Да се бяга беше късно. Той взе пушката си, стреля срещу един бизон от предните редове, но нямаше време да узнае резултата от своето действие. В тази минута бе изпръскан с вода, защото огромен бизон излезе от потока на брега, след това бе повдигнат във въздуха и хвърлен назад сред подвижната маса. Въпреки това обаче остана невредим и даже не изгуби съзнание в тази страшна минута. Съзнаваше, че животните го носят на гърбовете си, толкова гъста бе масата им. Бързо се досети за начина, по който можеше да се спаси от ужасната смърт. Затова възседна първия бизон, който попадна под него, и здраво се хвана за гъстата му козина. Уплашеното животно ускори своя бяг и за кратко време изпревари цялото стадо. Това искаше и самият Хенрих. Бизонът се носеше като стрела напред по равнината, сякаш някой хищник бе впил ноктите си в кожата му.
	За младежа беше добре дошъл страхът на животното. Той извади ножа си и го мушкаше в ребрата, щом започнеше да спира. На това бизонът отговаряше с грозен рев и бягаше двойно по-бързо.
	Над Хенрих беше надвиснала голяма опасност — ако животното спреше, смъртта беше неизбежна, защото стадото тичаше близо зад него в бойна колона, която се простираше на една миля ширина. Въпреки всичко обаче положението беше много комично и Хенрих прихна да се смее.
	Силният бяг ги отведе до местност, населена с полски къртици. Тук веселостта на Хенрих премина, защото се страхуваше да не би животното да се отклони встрани, за да избегне тези пречки. За щастие бизоните имат навика да бягат винаги направо и този остана верен на своя инстинкт. Той се спъваше, падаше на предните си крака, фучеше от гняв, но пак се изправяше и бягаше напред.
	Полянките Плум бут се намираха тъкмо на пътя им. Хенрих видя това и се зарадва много, защото виждаше единственото спасение на живота си в тях. Те бяха на три мили от мястото, където нощуваха, но на него му се стори, че е изминал повече от десет. Погледът му попадна на един хълм, отделен напълно от другите височини. С помощта на ножа си започна да направлява животното към това място и успя да го закара до хълма. Настъпи решителният момент. Преди да скочи на земята, младежът можеше да умъртви животното, като го промуши, но такава отплата за спасението си намираше за позорна. Затова тихо се смъкна от гърба му и с всички сили се затича към височината. Когато стигна на върха й, където вече нямаше никаква опасност, седна на една скала и започна да оглежда околността.
	Луната светеше ясно. Неговият бизон си стоеше на същото място, където го остави. Изглеждаше напълно смаян. Стойката и изражението на муцуната му бяха така смешни, че младежът пак не можа да се сдържи и силно се разсмя.
	Като погледна на югоизток, той видя черната подвижна маса, но сега не се боеше от искрящите очи. В това време наляво от бизоните видя малък дим и чу няколко гърмежа. От това разбра, че другарите му са здрави, и му олекна малко.
	Стадото се приближаваше към хълма и като го достигна, се раздели на две части и го заобиколи. Хенри остана много учуден от поведението на своя бизон — вместо да чака другите и да се присъедини към тях, затича още по-надалече, като че ли го гонеха не бизони, а вълци. Бягаше напред, като се отклоняваше все към едната страна на стадото. И когато беше почти наравно с него, започна малко по малко да се приближава към старите си другари, докато най-после се смеси с тях.
	Хенрих узна причината за това му поведение по-късно — ако бизонът бе останал спокойно да чака своите, те биха го взели за пришълец и биха го смазали.
	Тук той чака цели два часа, докато отмине черният поток от бизоните, седейки като на остров. Като гледаше тази маса под себе си, му се зави свят и му се стори, че стадото стои неподвижно, а гой се носи някъде из въздуха. Затова стана и промени мястото си.
	Най-после парадът свърши и новоизпеченият търговец слезе от височината и тръгна да търси обратния път към бивака. Никаква зеленина не се виждаше, защото се намираше вече в пустинята. Навсякъде се виждаха стада от бели вълци, които търсеха уморените бизони, останали по пътя. Хенрих тръгна на юг. Най-после чу гласове на хора и при светлината на луната видя няколко ездачи да се скитат по долината. Повика ги и те се спуснаха към него. Пръв пристигна Севрен. Той веднага скочи на земята, за да разцелува братовчед си. Езикът му се беше схванал от радост и не можеше да каже нито една дума, а само го пипаше по тялото, за да се убеди, че е здрав.
	— Откъде паднахте? От небето ли, или от облаците? Кажете ни — бяха въпросите, с които обсипваха Хенрих, а Годе извика тържествено:
	— Боже мой! Да бъдеш дигнат на рога, захвърлен на земята, тъпкан от хиляди свирепи бизони и пак да оживееш, без да си ранен! Не е ли това чудо! Господарят ми да не е някой магьосник? Ура! Даже и най-ловкият от нас не би се отървал така леко.
	Всички заедно говореха или по-точно викаха и всеки искаше да стисне ръката на младия момък.
	— Ние ви смятахме за умрял — каза Бял Бент — и тръгнахме да търсим трупа ви или по-вероятно остатъците от него. Обиколихме цялата долина и бяхме склонни да предположим, че сте напълно унищожен от дивите животни. Но сте жив пред очите ни и нашата радост е двойна, защото приятелят ни Севрен за малко щеше да полудее.
	— Унищожен! — извика Годе. — Тогава бих разкъсал Гибет на парчета. Дяволите да го вземат, той не можа да ни каже къде е господарят ми.
	— Аз съвсем забравих — промърмори Гибет така жално, че Хенрих побърза да го успокои, че не му се сърди.
	— Видяхме само как бизонът ви подхвърли нагоре, а вие паднахте в средата на стадото. Но кажете ни, за Бога, как се спасихте?
	Той им разказа подробно ужасната случка.
	— Даже опитни ловци биха загинали в този случай, а вие като новак сте действали с истинско присъствие на духа.
	— О — аз винаги си мислех, че моят господар ще надмине всички — извика Годе. — Той е умен и храбър.
	Около дузина убити бизони бяха наградата за безпокойството на ловците. Намериха се и револверът, и постелята на Хенрих, които бяха затъпкани в земята. След дълги разговори за нощния смут си избраха по-надежден страж от Гибет и заспаха дълбок сън.


>	Глава III
>	СТОЛИЦАТА НА ПУСТИНЯТА

	Цяла седмица беше необходима на ловците, докато преминат Скалистите планини, за да се спуснат в долината на река Дел Норте, по която стигнаха Санта Фе — столицата на Ново Мексико. Керванът пристигна още на другия ден, защото мина по най-късия път през прохода Рагън.
	Търговците не срещнаха никакви трудности при превоза на стоките си, ако не се смяташе таксата от 500 долара, която заплатиха за всеки фургон при влизането в града. Тя действително беше много голяма, но нямаше как да се избегне. Не е възможно да не минеш през Санта Фе, ако искаш да търгуваш по тези места.
	Керванът се разположи в околностите на града. Севрен, Хенрих и още няколко души слязоха в един хотел и си почиваха от тежкия път, наслаждавайки се на хубостите на градския живот.
	На другия ден младежът бе събуден от слугата си Годе, който пееше откъси от канадски песни:
	— Господарю, днес има голям бал. Вярвам, че няма да е безинтересно за вас, ако посетите мексиканския бал.
	— Не мога, Годе, защото съм в траур.
	— Траур? Колко съжалявам! Ще танцувам фанданго. Този танц заслужава да се види. Ето и господин Севрен. Попитайте го, може ли човек да бъде в Санта Фе, без да посети такъв празник?
	Севрен изпрати Годе за едно шише хубаво вино и каза на братовчед си:
	— Годе има право. Можеш да не танцуваш, но ще видиш любопитни неща, от които ще добиеш впечатления за тукашните нрави. Аз насила ще те заведа. Балът на Санта Фе е това, което са надбягванията в Епсоп или папската служба в римската катедрала „Свети Петър“ на Великден. А какво ще кажеш за града?
	— Нима това наричате град? — каза Хенрих презрително.
	— Разбира се, всички го наричат знаменития град Санта Фе, столица на цялата пустиня, рай за търговците, ловците и крадците.
	— И това ли е прогресът, достигнат за 300 години! Населението си е почти така грубо, както е било. То навярно стои на най-долното стъпало на цивилизацията.
	— По-вярно е, ако кажеш, че го е запознато само с развлеченията и пороците на цивилизацията. В тоя оазис ще срещнеш театър, празненства, фойерверки, картини, лека поезия, хора, жадни за приключения… или по-вярно, разбойници и бандити. С една дума, ти ще се натъкнеш на много разнообразни люде и неща, преди да срещнеш добродетел и чест.
	Разговорът им бе прекъснат от Годе, който донесе виното и две чаши.
	— Изпий една чаша от това леко искрящо вино — каза Севрен на Хенрих. — То е местно производство, на което би завидял всеки. Ако янките завладеят някога тази страна, те по справедливост ще оценят този продукт.
	— Нима те се стремят към това? — попита младежът.
	— Да, това ще закръгли владенията на Съединените щати. Аз искрено го желая. Тогава ще престанат тези гнусни грабежи над търговците. Петстотин долара за фургон, а ние имаме само сто! Този разбойник губернаторът е откраднал петдесет хиляди долара. Това не е ли възмутително?
	— Но може би не всичко отива в неговия джоб.
	— До последния цент. Тук той е всичко. И благодарение на тези доходи управлява населението така строго.
	— А те не въстават ли против тиранията му?
	— Да, но без полза. Той винаги съумява да ги разедини.
	— Но аз не виждам военна сила, с която би могъл да ги умиротворява. Той няма никаква армия.
	— Неговата рамия? Ето я на улицата.
	— Храбрите индианци! Навахите! — каза Годе.
	И действително край хотела минаваха около 12 души индианци със своите цветни наметала.
	— Това навахи ли са? — попита Хенрих.
	— Да — отвърна Годе. — Аз ги познавам много добре, защото скъпо платих веднъж за запознанството си с тях. Това е едно отвратително, проклето племе.
	— Аз мислех, че те са непримирими врагове на новомексиканците. Те роби ли са?
	— Я погледнете тези разбойници! Приличат ли на роби? — извика Годе, като замахна с юмрука си към тях.
	И действително по техните маниери не можеше да се предположи, че са роби. Те пристъпваха гордо и гледаха отвисоко минувачите.
	— Какво търсят тук? — попита Хенрих. — Тяхната родина е далеч на изток.
	— Те се намират сега под защитата на мирния договор, който ще нарушат при пръв удобен случай. Тук се чувстват като у дома си и няма да е чудно, ако довечера ги срещна на бала.
	— Нима са толкова смели?
	— Питай Годе. Той ги познава много по-добре, понеже е бил в плен, при тях.
	— По-точно не при тях, господарю — отговори канадецът, — а при проклетите апахи, и то цели три месеца. Но разликата между тях не е голяма. Аз със собствените си очи съм виждал техните зверства. Преди да тръгнат на голям поход, принасят деца в жертва на своя бог Кетцалкоатл. Малцина са тези, които като мен успяват да избягат. От тукашните места никой не смее да навлезе в техните предели.
	— А как спасихте кожата на черепа си от тях? — попита Хенрих слугата си.
	— Много просто, господарю, те нямаха нужда от нея. Никой от тях не можеше да я окачи за косите й на пояса си, защото… — Годе сне шапката си, а заедно с нея и косите си. — Виждате ли — каза той, като гладеше голата си глава с ръка, а Хенрих и Севрен се превиваха от смях, гледайки комичната му физиономия. Той носеше перука, която беше купил от една бръснарница в Сент Луис.
	Предложиха му да допие питието. Той го изпи за здравето на господаря си, като му пожела нови подвизи и слава в предстоящото пътуване от Санта Фе до Чиуауа.
	— Нима отиваме там сега? — попита Хенрих братовчед си.
	— Разбира се. Тук едва ли ще продадем и четвърт от стоките си. Хайде сега да се върнем в лагера, за да поуредим някои неща, а довечера — на бал. Сам ще видиш колко е любопитно там.


>	Глава IV
>	НЕПОЗНАТИЯТ С ЧЕРВЕНАТА НАМЕТКА

	След обяда Хенрих се залови с балния си тоалет. Облече си фрак, обу черни панталони, като грижливо им оправяше гънките от дългото стоене в куфара, след това си извади и белите ръкавици… В този момент при него влезе Севрен. Той обикновено бе твърде сериозен, но сега щом влезе в стаята, и прихна да се смее.
	Младежът се зачуди.
	— Какво има?
	— Какво ли? — отговори Севрен с още по-силен смях. — Ти наистина ли смяташ с този костюм да отидеш на бала?
	— Но… аз нямам по-хубави дрехи от тези — смутено отговори Хенрих. — Никога не съм имал намерение да ходя на бал, а и сега не бих отишъл, но понеже ти искаш да видя всичко в града, и аз… Ама ти защо не си облечен още?
	И наистина Севрен не бе променил нищо от костюма си и ловджийската жилетка — и поясът, и ножът, и револверите стояха на него.
	— Извини ме, но това е моят бален костюм. И ти трябва отново да облечеш ловните си дрехи. Смешно е върху този костюм да опашеш пояс със затъкнати в него револвери и ножове.
	— Нима е необходимо да се ходи на бал с пояс?
	— А къде ще сложиш оръжието си? Няма да го държиш в ръце я!
	— Ще го оставя у дома.
	— А! Това вече е непредпазливо и против местните обичаи. Нито един човек не би отишъл на фанданго без оръжие. Хайде, обличай сега старите си дрехи и не забравяй да си вземеш и оръжието. Такъв е тукашният обичай за бален костюм.
	Хенрих трябваше да се съгласи. Когато влязоха в голямата бална зала, построена до главния площад, тя вече беше пълна с гости. Тук имаше ловци, търговци, каруцари — всички облечени с пътни дрехи. Между тях имаше и около 60 туземци и толкова млади момичета, които принадлежаха към най-долния слой от населението. Много от мъжете си съблякоха палтата, за да танцуват по-леко. На главите си имаха шапчици. И жените бяха спретнато облечени — къси жакети, бели нагръдници и малки копринени пантофки.
	Танцувалният салон беше дълъг, а от двете му страни имаше отделни стаички, в които танцьорите пушеха, пиеха и разговаряха по време на почивката. Няколко музиканти свиреха в единия ъгъл на арфи, китари и мандолина. Понякога те засвирваха по-силно и се получаваше силна индианска кантилена. В отсрещния ъгъл няколко планинари пушеха и пиеха.
	Хенрих седна на един стол и гледаше въртящите се двойки. Група планинци повика Севрен на тяхната маса, за да поговорят с него, а младежът остана сам. До себе си забеляза един човек, с когото Севрен размени няколко думи при входа и който му направи особено впечатление. Той започна да го разглежда.
	Съдейки по костюма му, не беше американец, нито мексиканец, нито пък испанец, макар цветът на лицето му да беше тъмен. Той носеше малка остра брадичка. Очите му, доколкото можеха да се забележат под нахлупената шапка, бяха гълъбови и кротки. Черните му вълнести коси бяха вчесани на път. Облеклото му беше мексиканско: червена наметка, обшита по края си с черно кадифе. Горната му дреха почти закриваше зелените му кадифени панталони с жълти копчета и бели ръбове. Долу те завършваха с кожени гамаши, под които се показваха ботушите му, снабдени с големи шпори. На главата му имаше черна широкопола шапка с широка златна кордела. Две златни пискюлчета висяха от шапката му по тукашната мода. Той се наведе към светлината, като че ли искаше да скрие лицето си.
	Въпреки това Хенрих намираше, че внушава известна симпатия. Чертите на някога красивото му лице изразяваха достойнство и спокойна тъга. Забеляза, че и другият го наблюдава с не по-малък интерес.
	И двамата откриха това, когато срещнаха погледите си. След това непознатият извади една цигара и я подаде на младия човек с думите:
	— Искате ли да запалите?
	— С удоволствие — отговори младият момък и взе цигарата.
	Едва запушиха, и непознатият го попита не иска ли да продаде коня си.
	Хенрих се стъписа от този неочакван въпрос и каза:
	— Не, господине, не.
	— Аз ще ви дам много добра цена.
	— На никаква цена, съжалявам, че съм принуден да ви откажа.
	— Ще ви дам 500 долара за него.
	— Не желая и хиляда.
	— Добре — давам ви хиляда.
	— Извинете, въпросът тук не е за гари, а за чувства. Аз обичам моя кон и за нищо на света не искам да се разделя с него.
	Непознатият въздъхна.
	— Това е голям удар за мен. Аз съм пропътувал 200 мили само за да купя този кон.
	— Много съжалявам — вежливо му отговори Хенрих, — но аз изпробвах вече качествата на това животно. Станахме добри другари и никога не бих се съгласил да го продам.
	— А ако знаехте защо искам да го купя, може би…
	Непознатият се поколеба малко, но като се убеди, че всички опити ще бъдат безполезни, не се реши да продължи, а се поклони и изчезна в тълпата.
	Балът се оживи. Няколко военни, облечени в хубави мундири, се промъкнаха към танцуващите, опитвайки се да покажат своята ловкост във валса. Губернаторът на Санта Фе — дебел, с простодушна физиономия човек — се разхождаше из залата, придружен от няколко добре облечени граждани, които вероятно бяха висшето новоамериканско общество. Напитките се отразиха върху настроението на танцуващите. Ловците и каруцарите станаха по-шумни и по-остри. А мексиканците, възбудени от виното и старата омраза, хвърляха свирепи погледи към американците.
	Хенрих продължаваше да наблюдава тази чудна смес от веселби и неми заплахи. Пред него се изпречи непознатият с червената наметка.
	— Извинете, господине — каза той, като се поклони и седна, — научих, че вашият керван ще пътува за Чиуауа. Ще ходите ли с него?
	— Да, там ще намерим купувачи за нашите стоки.
	— А на връщане ще дойдете ли пак в Санта Фе?
	— Навярно.
	— Може би тогава ще се съгласите да ми продадете коня си. Вие лесно ще се сдобиете с такова животно в долината на Мисисипи.
	Като видя отрицателното движение на младежа, непознатият добави:
	— Поне обещайте ми, че ако някога решите да го продадете, ще предпочетете мен пред другите.
	— От все сърце — каза Хенрих, който разбра, че зад това настояване се крие нещо много по-сериозно, от колкото някакъв каприз.
	Разговорът им бе прекъснат от един огромен полупиян мисуриец, който настъпи небрежно крака на непознатия, като викаше:
	— Ей, господин, стари търговецо, отстъпи ми мястото си да седна!
	— Че защо? — попита го мексиканецът, като стана и го изгледа презрително.
	— Защо ли? Вървете по дяволите с вашите въпроси! Аз искам да седна, защото съм уморен. Ето защо, чу ли, говедо!
	Този човек беше така груб и нахален, че и Хенрих се намеси.
	— Чакайте — каза той на мисуриеца, — вие нямате право да заемате мястото на този господин, а още повече да употребявате такива изрази.
	— Какво ви влиза на вас в работата, хлапе? — После пияният се обърна към непознатия и му каза: — Ей, ти, с широката шапка, чуваш ли? Махни се да седна!
	И той улови мексиканеца за дрехата, като искаше да го изгони. Непознатият му нанесе такъв удар с юмрук, че го повали на дъските.
	Това послужи като сигнал за обща бъркотия. Навсякъде започна общ бой. Пияните викаха и проклинаха наляво и надясно. Голи ножове лъснаха на светлината, жените пищяха от страх, чуха се няколко гърмежа и цялата зала се изпълни с гъст дим. Лампите угаснаха, а в тъмнината ставаше ужасна битка, придружена с викове, крясъци и тежко падане на тела.
	Хенрих стоеше на мястото си, без да употреби някакво оръжие. Веднага обаче усети силен удар по лявото рамо и студени тръпки. Падна на канапето. Там лежа, докато се прекрати бъркотията, но усещаше, че кръвта тече от раната му и попива в дрехите.
	В салона донесоха свещи. Когато осветиха бойното поле, стана ясно, че американците са победили. Мексиканците бяха изчезнали с жените си с изключение на няколко ранени, които се търкаляха по пода. Ловците тичаха от място на място и бързо жестикулираха. Едни се мъчеха да оправдаят случката, други я осъждаха. Макар че Севрен принадлежеше към последните и неговото мнение винаги се уважаваше, сега той мълчеше. Първата му грижа беше да намери Хенрих и да види какво е станало с него.
	Като забеляза безпокойството му, братовчед му се помъчи да се пошегува с раната си:
	— Един пияница ме удари с ножа си по рамото и потече малко кръв.
	— Сега ще видим, събличай се! — каза Севрен и поиска да му свали ризата.
	Но Хенрих отказа да го прегледат тук и с помощта на Севрен и Годе отиде в хотела.
	По пътя се мъчеше да успокои роднината си, но беше изтекла много кръв от раната му и това го правеше от минута на минута по-слаб. Той не съзнаваше ясно положението си.
	Изобщо голяма рядкост е раненият да определи точно колко опасна е нанесената му рана. Той може да умре от голяма загуба на кръв и пак да не усети силни болки.
	Като стигнаха в хотела, Хенрих падна на кревата от слабост. Севрен разкъса блузата му от горе до долу и с помощта на Годе, който беше опитен в тези неща, започна да преглежда раната.
	— Дълбока ли е? — попита болният.
	— Не е дълбока като кладенец и не е широка като железопътна линия — каза канадецът, като замахна с юмрука си към танцувалната зала и промърмори нещо по адрес на неизвестния злодей. — Ще трябва да лежите само няколко дни. Благодарете на Бога. Вижте, господин Севрен, какъв майсторски удар с испански нож. Още два сантиметра и гръбнакът отиваше! Но сега сте вън от всякаква опасност.
	— Да, Хенрих — каза Севрен, който в това време промиваше раната и налагаше компрес с умението на добър хирург.
	Когато раненият си поотдъхна, Севрен го попита как и по какъв начин е получил тази рана.
	— Не видя ли на бала онзи човек, който сякаш се криеше от всички? Той имаше яркочервена наметка — каза младежът.
	— Да, разбира се, той седеше до тебе и си криеше лицето под шапката. Този човек е много по-странен, отколкото изглежда. Аз съм го виждал много пъти и го познавам. Може би аз бях единственият на бала, който го познаваше… И губернаторът трябва да го познава, но навярно не го е забелязал. Аз още не мога да се начудя защо е дошъл там, когато танците изобщо не го интересуват, въпреки че кара много хора да играят по гайдата му.
	— Аз ще ги обясня каза Хенрих и му разказа за предложението във връзка с коня, а също и за спречкването с грубия мисуриец.
	Севрен не обърна внимание на последното обстоятелство, но желанието на господина да купи коня го учуди много.
	— За какво му е твоят кон? Да измине 200 мили и да предлага хиляда долара — чудо и пак чудо!
	— Пазете се от него — каза Годе. — Ако той е пропътувал толкова мили и предлага толкова пари — значи е решителен човек и не би се спрял пред нищо. Вие сте му отказали, но кой знае, страх ме е, че той ще открадне коня ви.
	Това силно огорчи Хенрих, който погледна въпросително братовчед си.
	— С позволението на капитана — така наричаше той роднината си от деня, когато стана случката с бизона — аз ще скрия коня.
	— Не се безпокойте, Годе — каза Севрен. — Този човек е неспособен да открадне. Но във всеки случай Моро трябва да се пази. В Санта Фе има толкова много вагабонти, които биха откраднали цели табуни коне наведнъж. Затова не оставяйте Моро да се отдалечава много. Най-добре е да го привържете за нашата врата.
	Годе изчезна, като кълнеше града и неговите жители с най-лоши думи.
	— Що за таен човек е този? — попита раненият.
	— Бих ти разказал много интересни факти от неговия живот, но не искам да те уморявам, като предполагам, че може да те втресе. Той е знаменитият Сегин — любител на скалпове. Не ти ли разказваха за него нашите другари? Предполагам, че си чул от тях нещо, защото легендите за него служат за неизчерпаем източник на разговор по време на почивките по околните места.
	— А, значи това е водачът на ловците на скалпове, който получава пари за проливаната кръв! — каза Хенрих с презрение. — Какъв негодник!
	Едно черно петно се показа на стената — това беше човешка сянка. Раненият повдигна главата си и видя пред себе си мексиканеца с червената наметка, който бе влязъл неусетно в стаята. Севрен се здрависа смутено с него, отдалечи се до прозореца и гледаше към улицата.
	Хенрих искаше да изрази възмущението си и с очи да изгони Сегин, но замълча неволно, усещайки властта на този човек върху себе си. Дали той бе чул обидното название преди малко? По лицето му личеше, че никак не е озлобен. Хвърли към младежа същия поглед на тъга и достойнство, с който го бе поразил на бала. Просто да не повярваш, че тази благородна физиономия е лице на разбойник, способен на всякакви жестокости.
	— Господине — каза той, — дълбоко съжалявам за случилото се с вас нещастие, още повече че аз станах неволна причина за него. Опасна ли е раната ви?
	— Не — отговори Хенрих сухо, което смути Сегин.
	— Радвам се — каза той след малко. — Аз дойдох да ви благодаря за великодушната намеса в разпрата ни с мисуриеца и да си взема сбогом с вас, защото след десет минути ще напусна Санта Фе.
	Той протегна ръката си към Хенрих, който обаче не подаде своята. Разказите за големите жестокости, които се приписваха на Сегин, не му излизаха от ума и той почувства силно отвращение към него. Онзи стана с протегната ръка и сконфузен израз на лицето.
	— Аз не мога да се ръкувам с вас — каза най-накрая младежът.
	— Защо? — кротко попита чужденецът.
	— Защо ли?… — Защото вашата е изцапана с човешка кръв.
	Сегин гледаше печално към Хенрих, без да показва и най-малък признак на гняв. Той мушна ръката си под наметката и като въздъхна тежко, тихо излезе от стаята. Севрен почтително се поклони и го изпрати с очи.
	Младежът видя мексиканеца като си отиваше, цял сгушен в мантията си. Изглеждаше съвсем омърлушен и след малко изчезна.
	— Не постъпих ли много сурово с човека? — попита Хенрих. — В погледа му има нещо, което говори, че не всички злини, които му се приписват, са верни. Аз не вярвам да ме обвинявате за презрителните ми обноски към него.
	— Тихо! Тихо! Погледни там — каза Севрен, сочейки полуотворената врата.
	При светлината на луната се виждаха три човешки фигури, които се бяха сгушили край стената. По външен вид те приличаха на индианци. След малко се скриха в сянката на входа.
	— Това са такива врагове на Сегин, каквито не би му пожелал и ти, ако го познаваше по-добре. Много ме е страх, че тези хищни зверове ще го вкарат в някоя клопка. Но той умее да се пази. Ако го нападнат, ще му се притека на помощ. Бъди спокоен, сега ще се върна.
	С тези думи Севрен излезе бързо навън. Като остана сам, раненият започна да размишлява за чудното стечение на обстоятелствата, които го докараха до това печално положение. Той се упрекваше, че е оскърбил човека, който се отнесе така съчувствено към него и към когото братовчед му хранеше уважение. В това време се появи Годе и прекъсна тъжните мисли на господаря си. Той привърза коня към прозореца и седна да го пази. Почти по същото време се мярна и Севрен.
	— Е, какво стана? — попита го Хенрих с интерес.
	— Той избяга с коня си, преди да дойдат индианците. Нали ти казах, че умее да се пази.
	— Нима те не могат да го преследват на коне?
	— Не вярвам. Другарите му са наблизо, а губернаторът, аз съм уверен, че той е пратил тези разбойници по следите му, не е в състояние да го преследва, щом е вече в планината.
	— Разкажи ми, моля ти се, историята на този човек.
	— Днес не бива. Трескав си, мили мой, и не искам да те вълнувам. Годе ще поседи при теб, а аз ще отида в лагера. Ще се помъча да задържа кервана, докато ти оздравееш и бъдеш в състояние да яздиш. Ще направя всичко възможно, за да успея… Лека нощ!


>	Глава V
>	ДОЛИНАТА НА СМЪРТТА

	Въпреки силното си влияние Севрен не можа да убеди търговците да останат. Керванът трябваше да потегли три дена след бала. Пък и Севрен не можеше да отдели фургоните си и после да тръгне сам по тези места, където е невъзможно да се пътува без керван. Да вземе със себе си ранения, означаваше да го заведе на сигурна смърт. Трябваше да остави Хенрих в Санта Фе под защитата на слугата му. Тук болният щеше да прекара необходимата за здравето му почивка при съветите на хирург.
	Севрен трябваше да се прости с братовчед си. При заминаването на кервана младежът се изправи на кревата и видя от прозореца фургоните, които приличаха на движещи се хълмове. Той чуваше плясъка на камшиците и виковете на водачите. А търговците, минавайки на конете си край прозореца му, си вземаха сбогом с махане на ръце. След като отминаха, той легна угрижен на кревата си.
	Дълго време боледува въпреки нежните грижи на канадеца.
	Годе споделяше неговата тъга и веселостта му изчезна. Вместо шеговитите канадски песни, които не пресекваха, сега сипеше проклятия по адрес на мексиканците и Мексико.
	— Ние никога няма да привикнем на такъв живот — каза веднъж Хенрих на слугата си.
	— О, никога, господарю! — убедително отговори той. — Тук е сто пъти по-тежко, отколкото у квакерите. Но какво да правим!
	— Годе, можем да напуснем този противен град. Да заминем още утре!
	— Но, капитане, в състояние ли сте да яздите кон?
	— Ще се опитам, мили приятелю. Ако не може да стигнем кервана, ще останем в някой от градовете по пътя. Никъде няма да е по-лошо от тук. Във всеки случай ще видим нови хора вместо тези, които не мога вече да понасям.
	— Вярно, капитане, по реката има много хубави селища — Албукерк Томе и други. Санта Фе е сборището на разбойниците. По-лошо от това не може да бъде. Каква прекрасна мисъл — да се махнем оттук!
	— Прекрасна или не — каза Хенрих усмихнато, — но това е вече свършена работа. Пригответе всичко за през нощта. Ще тръгнем преди да изгрее слънцето.
	На другия ден още в зори той излезе от двора на хотела, придружен от Годе и две натоварени мулета.
	Няколко дена вървяха все по брега на Дел Норте, надолу по течението. Те преминаха, без да се спират през няколко селища, които много напомняха на омразния им град Санта Фе. Пресякоха много канали за напояване на богати полета, засети с мамули. Видяха лозя и големи ферми, които ставаха все по-плодородни и по-хубави, колкото се отиваше по на юг — към Рио Абаго. Далече на изток и запад се виждаха Скалистите планини. Понякога им се струваше, че верига от хълмове загражда отвред долината, но когато пътниците ги преминаваха, пред тях се откриваха нови, още по-приятни гледки, а това беше една от главните прелести на пътуването.
	В градовете и по пътя Хенрих видя живописни местни костюми — мъжете носеха тъкани наметки, взети от навахите, конусообразни шапки с широки периферии, кадифени панталони с пояс, украсен с гайтани. Понякога на краката им се виждаха и сандали, каквито носят жителите на изтока. Жените без изключение носеха кокетни мантии, къси жакетчета, корсажи и традиционните малки пантофки, които покриваха само пръстите на краката им.
	Пътниците срещаха много коли, натоварени със зърнени храни. Мулетата бяха дребни, с къса козина, тънки крака и опърничав нрав. Водачите яздеха мустанги. Седлата им бяха високи отпред и отзад, юларите — от конски косми. Тъмните лица и острите бради на ездачите, грамадните шпори, които звънтяха при всяко движение, глъчката и говорът им — всичко това беше съвсем ново за младежа. Всъщност обаче всичко му се струваше като насън. Той бе много отслабнал от треската, а в такова състояние околните предмети се явяват не в истинския си вид и уморяват мозъка на болния. Раната го болеше, а горещината и прахът, жаждата и лошото спане още повече усилваха умората. Въпреки това Хенрих се реши непременно да настигне другарите си.
	На петия ден от излизането си от Санта Фе пътниците влязоха в малкото заселище Парида. Хенрих искаше да пренощува тук, но ханът беше толкова мръсен, че решиха да стигнат до Сокоро. Това беше последното населено място в Ново Мексико, зад което започваше ужасната пустиня, известна под името Долината на смъртта. Тъй като Годе не познаваше местността, трябваше да си вземат един водач от Парида. Такъв се съгласи да им стане един шантав хлапак, когото пътниците никак не харесаха, но им казаха, че нито тук, нито в Сокоро биха намерили по-добър водач, колкото пари и да обещаят. Нямаше какво да правят — съгласиха се.
	Долината на смъртта предлагаше много опасности на нашите пътници — те можеше да бъдат нападнати от апахите, а самият Хенрих рискуваше здравето си, защото раната му се беше възпалила и треската още го мъчеше. Съобщиха му, че керванът на Севрен и другите търговци е минал оттук преди три дни. Хенрих се окуражи. Той се надяваше да види братовчед си, преди керванът да стигне до следващата станция — Ел Пасо. Младежът реши да тръгне рано и да върви колкото се може по-бързо.
	Преди изгрева на слънцето пътниците бяха вече на крака. Годе излезе да събуди водачите и да приготви коня и мулетата. Хенрих вареше кафе, а стопанинът на хана се разхождаше гордо около него.
	— Господарю, господарю — викна Годе, връщайки се от двора, — оня безделник е избягал!
	— Кой?
	— Проклетият мексиканец, водачът ни. Той е откраднал едно муле и е избягал с него.
	Хенрих се втурна в обора, за да види там ли е конят му. За щастие Моро беше на мястото си, липсваше само едно муле.
	— Може да е още в града — каза той, — да го потърсим.
	Тази надежда обаче скоро угасна, хората, които отиваха на пазар в Сокоро, казвали, че срещнали на пътя водача, който препускал на мулето в силен галоп срещу течението на реката.
	Какво да се прави? Да го гонят би означавало да изгубят цял ден. Хенрих се помири със загубата и тръгна да търси нов водач, но навсякъде чуваше един и същ отговор: апахи! апахи!
	Той се обърна към най-пропадналата част от населението, но и те му отговориха същото.
	Отвсякъде получи този отговор, придружен с повдигането на показалеца до носа, с което мексиканците изразяват най-силния си отказ.
	— Вижда се, че няма да намерим водач. Какво ще кажеш? Да тръгнем ли сами?
	И те тръгнаха на път през пустинята. С тях беше и другото останало след бягството муле. Всички жители на Сокоро ги изпратиха с добри пожелания. Като пренощуваха на другата нощ в развалините на Велверда, те навлязоха в Долината на смъртта.
	След два часа стигнаха до прохода Фра Кристобал. Тук пътят се отбиваше от реката и навлизаше в безводно пространство. Прегазиха реката и навлязоха по левия й бряг. Напоиха добре животните и напълниха всички мехове, които носеха, с прясна вода.
	Като повървяха няколко мили, се убедиха, че името, дадено на тази местност, е много точно. Тук-там по безплодната почва се търкаляха кости от загинали хора и животни. Хиляди и хиляди разкъсани и изпочупени предмети свидетелстваха за съдбата на нещастните жертви на пустинята.
	Как щяха да стигнат до другия й край? Не бяха ли обречени и те да увеличат числото на зловещите призраци?
	Тъжно предчувствие обхвана Хенрих, като гледаше пред себе си безкрайната далечина. От индианците не се боеше — природата беше много по-опасна от тях.
	И двамата вървяха мълчаливо по дирите на колите. Не искаха да говорят за мрачните си предчувствия. Пътят им лежеше на юг, далече на изток се виждаха планини с бели върхове.
	Горещината беше ужасна, а силният вятър носеше цели облаци от горещ прах. Местността беше покрита със суха бодлива растителност, а това пречеше на бързия ход. После навлязоха в безпределните пясъци, които засипваха каменистата почва, както морските вълни заливат крайбрежните камъни.
	Пътниците веднага се спряха, поразени от едно ужасно зрелище — грамадни стълбове от пясък се носеха вертикално над главите им. Също такива колони от жълти лъскави кристалчета се виеха и около тях. Подплашеното муле скъса юздата и хукна да бяга по посока на планините, влачейки целия багаж на гърба си. Годе се спусна да го гони.
	Хенрих остана сам и занемя от страх, като видя, че се намира между девет или десет гигантски колони, които постепенно се приближаваха една към друга. Алп започна силно да вие и се притискаше в коня, който едва дишаше и трепереше с цялото си тяло.
	С неизразим страх Хенрих чакаше да види какво ще стане. Ушите му пищяха, а в очите му се пръскаха разноцветни искри… Най-после колоните се сблъскаха и гигантска сила го отхвърли от седлото. Със запушени от пясъка очи и уши и с изранено от камъни лице, той падна на земята.
	Дълго време лежа в безсъзнание и чак когато облакът от пясък отмина надалече, можа да си спомни къде е и какво стана с него. Най-ужасното беше, че не можеше да си отвори очите; протегнал напред ръцете си, той викаше Моро. Последният отговаряше с жално цвилене. Хенрих тръгна в посоката на гласа му и се сблъска с падналия на земята кон. Половин час се мъчи, докато си отвори очите.
	Смерчът в пустинята утихна и въздухът се проясни. Хенрих викаше Годе, но отговор не се чуваше. Той се качи на коня си и тръгна през пустинята да търси верния си другар, но наоколо му цареше гробна тишина. Никаква следа не се виждаше по земята. Канадецът и мулето му бяха изчезнали.
	Младежът викаше с всички сили, но гърлото му пресъхна и му се допи вода. Кратунката му обаче се счупи, когато падна, а останалата вода беше на мулето… Река имаше на 50 мили от мястото, където се намираше.
	Силно отчаяние обхвана момъка. Той изгуби куража си и не знаеше какво да прави, накъде да тръгне. Планините, които му служеха за ориентир, сега се виждаха във всички посоки, и той съвсем се заблуди.
	Веднага си спомни, че в Сокоро му разказваха за някакъв кладенец, наречен „Окото на смъртта“, разположен на запад от пътя, и че в него понякога се стичала много вода.
	Няколко минути Хенрих се колеба, после машинално дръпна юздата и се упъти в тази посока с надеждата да го намери, а ако не сполучи, да се върне при реката. Нищо друго не му оставаше.
	Той едва се крепеше на седлото от мъчителната жажда, отпусна юздата и се остави на инстинкта на коня. Така измина няколко мили на запад. Изведнъж видя пред себе си езеро, водите на което блестяха като кристал. Не беше ли мираж? Но бреговете му се виждаха много ясно и нямаше онази мъглявост и неопределеност, която е характерна за миража. Това беше наистина вода.
	Хенрих смушка коня си да върви по-бързо, но и без това Моро бе забелязал водата и бързаше към нея. След минута конят стоеше до езерото, а Хенрих се наведе, за да загребе вода с шепата си. В този миг го смая поведението на Моро и Алп. Кучето със силен вой изскочи на брега, а конят пръхтеше сърдито.
	Очевидно водата не им харесваше. Но той реши сам да се увери. Гребна с шепата си и поиска да пие, но водата беше солена.
	От тази минута вече не можеше да разпознава добре предметите наоколо си. Когато се помъчи да си припомни случилото се с него, стори му се, че се е качил на някаква височина и тук е слязъл от коня, че е вървял много време, защото слънцето стоеше ниско на хоризонта, и че е стигнал до края на една пропаст, в дълбочините на която се виждаше бистра река със зелени брегове. Той иска да слезе до нея, но скалата беше стръмна, без никаква пътека надолу. Чуваше шума на реката. Някакъв призрак го викаше засмяно към края на пропастта… Той се хлъзна, започна да пада, пада дълго, безкрайно, а водата беше все така далече от него. Скалата, на която той изпитваше тези адски мъки, като че ли увисна над него във въздуха, а слънцето осветяваше с червена светлина тази хаотична картина. По-нататък той нищо не помнеше. Пред очите му стана тъмно, изпадна в пълно безмълвие — паметта му го напусна.


>	Глава VI
>	БОРБАТА НА ВЕЛИКОДУШИЕТО

	Когато Хенрих дойде в съзнание, видя, че лежи на легло, очите му машинално започнаха да следят завесите. По тях виждаше сцени от средните векове — рицари с ризници и шлемове яздеха на коне, биеха се и чупеха копията си, имаше и мъртви, и ранени, благородни дами, облечени в изпъстрени с гербове костюми, яздеха фламандски коне и държаха в ръцете си соколи, след тях вървяха млади пажове, които водеха кучета от несъществуващи вече породи.
	Хенрих гледаше тези фигури с детинско възхищение. Малко по малко започна да се окопитва. Главата и паметта му започнаха да работят, но като при всеки болен действителното с недействителното се смесваха в твърде чудновати образи.
	Уморен, той пак заспа и като се събуди, мислите му бяха вече малко по-ясни. Чу музика в стаята, но не я приписа вече на оръженосците, които бяха нарисувани с ловджийски рогове на устата. Вслуша се и чу два женски гласа, които пееха френска песен, акомпанирани на испанска арфа. Мелодията беше много приятна. Сега по-ясно осъзна последните събития. Той е далеч от Франция, но пак се наслаждава на звуците на родните песни.
	Изви главата си на другата страна. Завесата на леглото беше вдигната. Лежеше в голяма стая, красиво, но безредно мебелирана. В нея имаше и хора — едни стояха, други седяха, а някои лежаха, всички изглеждаха заети с нещо. Видя 6 или 8 фигури, но очите му го лъжеха — те виждаха предметите двойни, защото бяха много отслабнали.
	Затвори очите си, отвори ги пак и се помъчи да съсредоточи вниманието си на околните предмети. Тогава видя само трима души — един мъж и две жени.
	Близо до кревата му седеше на нисък диван една дама на около 40 години. Арфата, чиито звуци чу, стоеше пред нея. Тя продължаваше да изтръгва от нея мелодични тонове. Жената е била навярно много красива на младини. Чертите на лицето й изразяваха благородство и напомняха за някаква силна вътрешна тъга. Повече от грижи, отколкото от старост, челото й беше силно набръчкано под разкошните й руси коси. Без съмнение тя беше французойка. Народността й се отразяваше във всяко нейно грациозно движение, в простотата и вкуса на тоалета й.
	Недалеч от нея, до масата, която беше в средата на стаята, седеше мъж на около 50 години. Не беше трудно да се познае и неговата народност. Широкото чело, розовите бузи, изпъкналата брада, сините очи и островърхата шапчица показваха, че е немец. Изразът на лицето му не показваше особен интелект. Той принадлежеше очевидно към тези �