Игор Бунич
Синдромът на Николай II — Моята библиотека

Предговор

Генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил Сергеевич Горбачов и министър-председателят на Англия Маргарет Тачър седяха в уютната гостна на премиерската резиденция в Уайтхол и водеха, както се казва в официалните протоколи, разговор „на четири очи“.

Гостната, обзаведена в стила на Викторианската епоха, настройваше към откровена размяна на мнения двамата видни политици, управляващи глобалните световни процеси през 80-те години на XX век.

Горбачов и Тачър не веднъж се бяха срещали и официално, и частно. Но още при първата им среща през 1984 година, когато Горбачов не беше нито генерален секретар, нито президент, Тачър, въпреки целия си войнстващ антикомунизъм, бе признала: „Знаете ли, тоя човек ми харесва. С него ще може да се върши работа.“

И работата „потръгна“, като удиви света със своята необичайност и непредсказуемост. Открит, доста добре образован (две дипломи!), с лека провинциална жилчица, която му придаваше допълнителен чар, Михаил Горбачов съвсем не приличаше на железобетонните си предходници, наподобяващи прижизнени паметници на самите себе си, с които можеше да се върши работа само при постоянно увеличение на количеството и мощта на ядрените бойни глави.

Такива хора като Михаил Горбачов винаги се появяват непосредствено преди краха на великите империи, преждевременно деградирали под тежестта на ортодоксалната си войнственост и желаещи да умрат в мир и покой. Разбирането на този факт, а също и чарът, присъщ на седмия генерален секретар и пръв президент на агонизиращата сталинска империя, стопи железните сърца на Маргарет Тачър, Роналд Рейгън и мнозина други западни политици, влагащи всичките си сили да доунищожат „Империята на Злото“.

„Новото мислене“ и „преходът към общочовешки ценности“, декларирани от Горбачов, засега прокапваха на тънки струйки през цепнатинките на изгнилата „желязна завеса“, но все пак заплашваха не след дълго да се превърнат в мощен поток, способен да измие даже кървавите следи на дългото комунистическо владичество. На всички западни ръководители свят им се завиваше от разгръщащите се перспективи. Още повече, че като ответни отстъпки от тях обикновено се искаха само кредити, иначе казано пари, които КПСС, морално почти готова да напусне политическата сцена, ненаситно тъпчеше из бездънните си джобове в името на собственото си светло бъдеще. Кредитите, под формата на сметки, които приличаха — ако не се вземат предвид огромните суми — на сметки за обслужване в хотел, се предоставяха за конкретни услуги:

 

толкоз и толкоз за създаването на многопартийна система;

толкоз и толкоз за гласността;

толкоз и толкоз за закона за печата;

толкоз и толкоз за освобождаването на политзатворниците;

толкоз и толкоз за свободата на словото, събранията и съюзите.

 

Или общо… Не, пак излизаше малко!

— Добре де, изведете си войските от Прибалтика и дайте на републиките независимост.

— Колко?

— Еди-колко си.

— Добре, ама не стига. Искаме още.

— Изведете си войските от Източна Европа и преди всичко от Германия. (Те това е „новото мислене!“)

— Добре. Колко?

 

„Никога не сме виждали такава маниакална жажда за самоунищожение — докладваха на своите правителства разузнавателните служби, в частност английската. — Всички действия на Горбачов и екипа му неизбежно ще доведат до разпадане не само на комунистическата система, но и на Съветския Съюз като държава.“

На такава фантастика беше трудно да се вярва дори само теоретически.

„Създадената от Сталин тоталитарно-полицейска империя бе своего рода шедьовър — пишеха вестниците. — А шедьовърът не може да бъде усъвършенстван. Хрушчов изключи от «шедьовъра» терора — и всичко се разклати. Горбачов иска да прибави към шедьовъра свобода — и всичко със сигурност ще рухне.“ „Фактически — резюмира влиятелният «Файнейшъл Таймс» — ние просто купуваме Съветската Империя като торта, която после ще можем да си нарежем на колкото парчета си поискаме.“

Но главната цел беше стремежът да се постигне разпадане на цялата комунистическа система, включително и на Съветския Съюз, по такъв начин, че под развалините им, натъпкани с невероятни количества ядрено и неядрено оръжие, да не загине цялото човечество.

Финансирането е много важен елемент на всяка инициатива, но при все това конкретната работа под огромен клатещ се свод, готов да рухне всеки миг, е не по-малко важна, а пък е и опасна. И Горбачов засега се справяше с тази работа блестящо. Та затова той имаше право на някой и друг дребен каприз, който по правило му се изпълняваше. Ту изведнъж му скимваше да говори пред Конгреса на САЩ, ту пред двете камари на английския парламент, ту да обядва в затворен милиардерски клуб, в който не се допускаха даже президенти, ту да получи някакви документи от архива на Ватикана, ту да си прибере обиците от скитското злато от колекцията на Ермитажа, продадени в сталинско време за пет фунта стерлинги, а днес оценявани за милион. Всички се мръщеха, вдигаха рамене, понякога даже се възмущаваха, но стигаха до общия извод, че това е нищожна цена за безкръвната победа в третата световна война. И макар че далеч не всички прищевки на последния комунистически вожд можеше да се изпълнят достатъчно лесно и бързо, капризите му бяха посрещани с готовност.

 

И сега веждите на Маргарет Тачър учудено се вдигнаха, когато Горбачов изяви новото си желание: той иска да стане първият съветски лидер, приет от кралицата на Англия, Нейно величество Елизабет II. Много е важно, обясни Михаил Горбачов, в СССР да видят: в рамките на новото мислене най-високите и уважавани западни деятели са изменили отношението си към московските управници, а това би ознаменувало началото на нова епоха в историята на човечеството. Ето защо той моли госпожа Тачър да му съдейства за изпълнението на това желание, което съвсем не е негова прищявка, а важна политическа необходимост, за да се покачи рейтингът му у дома.

Това, че комунистическите вождове са започнали да се грижат за собствения си имидж в своята страна, вече беше нещо принципно ново. По-рано това ни най-малко не ги интересуваше. Рейтингът им беше определян от Управлението за пропаганда и агитация при ЦК на КПСС.

Тачър обеща да научи мнението на Бъкингамския дворец по този въпрос, макар че, откровено казано, съвсем не й се искаше да го прави.

Отношенията между двете жени, едната от които номинално се приемаше за държавен глава, а другата, като ръководител на победилата на изборите партия, управляваше тази държава, бяха сложни. Не беше прието без необходимост, извън рамките на изработения от векове церемониален протокол, августейшите особи да бъдат безпокоени с молби, които не са важни за държавата. Но може ли да се смята желанието на ръководителя на могъщата комунистическа империя за нещо, което няма значение за Великобритания? Както беше казал незабравимият Уилям Пит, Британия няма нито вечни приятели, нито вечни врагове, а има само вечни интереси.

След известно време на път за Съединените Щати самолетът на Горбачов прекъсна полета си и кацна на базата на кралските военно-въздушни сили Бриз Нортън, където се състоя повторна, макар и кратка, среща с Маргарет Тачър.

Премиерът, без да чака въпроси от страна на Михаил Горбачов, му предаде мнението на Нейно Величество кралицата Елизабет II: „Тя се е зарекла да не приема нито един от съветските лидери, тъй като смята, че от ръцете им не е измита кръвта на нейния дядо, последния руски император Николай II, зверски убит по заповед на Ленин през 1918 година заедно със семейството си.“ Августейшето семейство е било убито по варварски начин, жестокостта се утежнява от това, че августейшите мъченици не са получили християнско погребение. Никой и досега не знае къде лежат останките на светите мъченици, тъй като, както е известно, Руската Православна църква зад граница ги е канонизирала като светци.

Обаче Нейно Кралско Величество прекрасно си дава сметка, че Михаил Горбачов, макар и да носи косвено отговорност за престъпленията, извършени от кървавите убийци, все пак прави всичко възможно за връщането на Русия в лоното на християнството, внедрявайки вместо идеологията на класовата борба идеологията на общочовешките ценности.

Затова Нейно Величество кралица Елизабет II е готова да приеме президента на СССР, но го моли предварително да изпълни една молба — да бъде преместен прахът на последния руски цар и неговото семейство от тайното място, където почива сега, в осветена по християнски обряд гробница, където тя, кралицата, през време на визитата си в СССР, би могла да положи цветя, да сложи най-сетне точка на тази работа и по този начин да разруши кървавата бариера, с която Съветска Русия още в 1917 година се е оградила от останалия свят.

Кралица Елизабет II е пряка внучка на английския крал Георг V, братовчед на Николай II. Поради това тя има пълно право да прави подобни заявления, без да рискува да бъде обвинена в грубо вмешателство във вътрешните работи на Съветския Съюз.

Горбачов слушаше усмихнат и кимаше с глава. След това каза, че би се радвал, ако всичките му проблеми можеха да се решават така леко като този.

Желанието на кралицата ще бъде изпълнено в най-близко бъдеще.

Маргарет Тачър го увери, че ще доведе до сведението на Нейно Кралско Величество отговора на М. Горбачов…

 

Глава I

I

Михаил Горбачов рядко забравяше нещо. При доведената до абсурд централизация на властта в Съветския Съюз всички въпроси, от стратегическото планиране до производството на конци, можеха да бъдат решени само с негово лично разрешение или с негово одобрение. А ако той все пак изпускаше нещо от внимание, или проблемите отиваха на втори план под натиска на добавени нови обстоятелства, за забравеното му напомняха многочислените референти и помощници, които съществуваха именно за това.

Издействането на аудиенция при английската кралица не би могло да се счита за приумица на бившия ставрополски комбайнер, който желае по този начин още веднъж да удовлетвори провинциалното си тщеславие и да се освободи от вътрешните си комплекси. В сложната и опасна игра, която водеше Горбачов, както вътре в агонизиращия СССР, така и зад граница, приемът при кралицата би могъл да послужи като отлична препоръка, която би открила пред него много здраво затворени досега врати.

Условията на кралицата изглеждаха просто смешни. Какво внимание обръщат на Запад на условностите, на етикета, за които в страната на победилия социализъм отдавна са забравили да мислят! Макар че, разбира се, ще трябва да се проведат някои мероприятия, за да бъдат подготвени другарите (той за малко щеше да помисли „общественото мнение“ — ето го на разлагащото влияние на Запада!) за известно изменение на възгледите за последния руски цар и самодържец Николай Кървавия, потънал в пиянство и разврат, ликвидиран по присъда на народа след Великата Октомврийска социалистическа революция. Всичко това трябва да се направи без излишен шум, като се възложи на другарите, отговарящи за Църквата. Наистина, в условията на перестройка и гласност може би ще трябва да се даде кратко съобщение в печата: тъй и тъй, за постигане на окончателно национално помирение, ЦК взе решение (или по-добре даже не ЦК, а Министерският съвет) да препогребе останките на бившия цар, или нещо подобно.

За последния цар самият Горбачов знаеше малко, както впрочем и много други. А ако говорим честно, въобще нищо не знаеше, освен самия факт за съществуването на руския самодържец, тъй като за двете последни царствания съветската историческа наука съобщаваше пестеливо, обединявайки сведенията под едно заглавие „Криза на самодържавието“. В книгите се говореше главно за великите деяния на Владимир Илич в борбата със самодържавието, а за самите самодържци нищо не можеше да се прочете. Впрочем, за изучаването на нечии биографии съществуват органи, отдавна наричани „компетентни“.

А пък когато се придвижваш към надоблачните партийно-номенклатурни висини по стръмната и хлъзгава от кал и кръв кланово-мафиотска стълба, по-скоро собствената си биография ще забравиш, камо ли да започнеш да изучаваш нечия друга.

Горбачов си спомни за „царския“ въпрос на едно от съвещанията в Кремъл, докато гледаше невзрачното и унило лице на председателя на КГБ генерал Владимир Крючков. При обикновени обстоятелства той най-многото би могъл да стигне до началник на I-ви отдел на някакво полузатворено предприятие. Но капризната съдба, която беше завъртяла Крючков в комсомолска дейност още от юношеските години, го възнесе на небивала висота благодарение на благосклонността на незабравимия Юрий Андропов, който обичаше да се огражда с унили личности, за да изпъква по-добре на сивия им фон.

Докато гледаше Крючков, Горбачов мъчително се опитваше да си спомни какво е искал да му възложи, тъй като съвсем не е леко да председателстваш на савещание на Политбюро и при това нещо да си спомняш.

Най-сетне си спомни и когато заседаващите се разотиваха, помоли Крючков да остане за минута. Последният никак не се учуди, както впрочем и останалите, тъй като по-голямата част от интимните разговори на всички без изключение генерални секретари беше именно с шефовете на тайната политическа полиция, както и да се наричаше тя през изминалите седемдесет години: ЧК, ОГПУ, НКВД или КГБ.

— Владимир Александрович — обърна се към него Горбачов, като си отбелязваше нещо в календара на масата си, — имам за вас следното поръчение…

На лицето на Крючков се появи израз на пълна готовност да изпълни всяко поръчение на Генералния секретар на тази партия, за чийто боен отряд се смяташе повереното му ведомство.

В последно време КГБ буквално удави канцеларията на Генералния секретар със съвършено секретни сводки, ориентировки и отчети на своите аналитици, представляващи, според гордото заявление на самия Крючков, „интелектуалния елит на нацията“. Всички тези документи биеха тревога по повод засилването на антисъветската и антикомунистическата дейност на различни формални и неформални „групировки“, подклаждани и дори направо финансирани от западните специални служби. На първо място, разбира се, ЦРУ на САЩ. Крючков информираше президента за наличието на територията на СССР на огромно количество така наречени западни „агенти на влиянието“, и умоляваше Генералния секретар да вземе срещу тях, докато не е късно, най-строги мерки.

Хората на Крючков се трудеха денонощно, съставяха списъци на „агентите на влиянието“, въвеждаха имената им в компютрите, за да задействат разпечатката щом Горбачов си мръдне пръста. За свой ужас Крючков научи, че врагът е проникнал даже в Политбюро, където редом с Горбачов се оказаха не по-малко от двама наемници на ЦРУ: Яковлев и Шеварнадзе.

Компетентните органи бяха готови във всеки момент да започнат „очистителни мероприятия“ за спасението на „родината и социализма“ в името на новото сплотяване на народа край ленинския ЦК и продължаването на победния марш към комунизма.

Затова, когато Горбачов го помоли да остане за минутка, Крючков реши с радост, че поръчението, с което Горбачов ще го ощастливи, като минимум ще е свързано с отмяната на антидържавния закон за печата.

— Въпросът е много деликатен, — продължи Горбачов — и решението му ще изисква…

Както често му се случваше, Генералният секретар не смогна да докара докрай започнатото изречение, вмъкна знаменитото си „тъй да се каже“ и добави с понижен тон: „…минимум гласност“.

Крючков кимна с готовност. Ведомството му открай време се специализираше в „деликатните въпроси“, като се започнеше от „тихата“ ликвидация на някого и се свършеше с доставка на пари през няколко граници за някоя си полунелегална комунистическа партия или терористическа организация някъде на гърба на географията.

— Ще ви помоля — каза кой знае защо с въздишка Горбачов, — да изпратите бригада сътрудници в Свердловск. Свържете се там с местните другари, ексхумирайте останките на бившия цар, транспортирайте ги в Москва и чакайте следващите указания.

— Царя? — объркано повтори армейският генерал Крючков. — Какъв цар?

— Ясно какъв — засмя се Горбачов. — Нашия последен цар. Е, дето са го разстреляли след революцията. Сещате ли се?

Лицето на председателя на КГБ изразяваше пълно недоумение.

— Ама нали — неуверено започна той, — там всичко събориха. Имаше постановление на Политбюро по сигнал на другарите от Свердловския областен комитет. За да се прекрати нездравият интерес на гражданите и разните слухове…

— Какво са съборили? — не разбра Горбачов.

— Ами такова — продължи Крючков, цял морав от напрежение, — ами къщата де… Кажи го де… Там, дето е живял преди разстрела. Събориха я, Михаил Сергеевич.

— Къщата пък какво общо има с това? — започна да се дразни Генералният секретар, — Не за къщата ви говоря. Казвам ви: гробът, ексхумирайте останките и ги докарайте тук.

— А къде е погребан? — полюбопитства Крючков, без да губи надеждата, че Горбачов се шегува.

— Вие мен ли ще питате? — вече съвсем се разсърди Горбачов. — Тъкмо вие трябва да знаете, нали вашето ведомство го е погребвало.

Крючков бе човек притеснителен и никак не обичаше да си изостря отношенията с началството. Той видя, че Горбачов започва ако не да се сърди, то поне да се дразни, и затова само се осведоми колко спешно трябва да бъде изпълнено всичко това.

— Колкото се може по-бързо — нареди Горбачов, — и незабавно ми доложете за резултатите.

Крючков се прибра на Лубянка в същото състояние на недоумение, което го бе обзело в кабинета на Генералния секретар. В такива времена няма ли си друга грижа държавният глава, освен да търси царските останки. Интересно, за какво му са? Искаше му се да попита, но не посмя. КГБ не трябва да задава въпроси, трябва всичко сам да знае или да разбира от половин дума. Паметта подсказа на Крючков, че подобни случаи вече е имало. Припомни си, че след войната Сталин, наслушал се за руската трилинейна винтовка образец 1895 година, с която войниците изнесоха руско-японската и двете световни войни, нареди да вдигнат паметник на изобретателя й — царския капитан Мосин — на гроба му. Тъкмо рекоха бързо да изпълнят повелението на генералисимуса — и изведнъж се разбра, че Мосин, след като станал генерал, бил погребан в близост до храма на град Сестрорецк край Ленинград. Храмът, естествено, отдавна беше сринат до основи и всички гробове около него също. Празното място беше асфалтирано и в центъра му издигната статуя на Ленин.

Но заповедта на другаря Сталин трябваше да бъде изпълнена или да бъдат готови да умрат, при това не винаги от бърза смърт, което, естествено, на никого не му се искаше. Какво настана само! Преровиха всички стари планове на погребенията в храма, издириха в зоната един старец, който някога бил работил там, грижил се за гробовете; обкръжиха с ограда целия площад, преораха го, като трошаха асфалта, даже Ленин го вдигнаха с кран (временно, разбира се). И представете си — намериха го! Лежеше си генерал Мосин в ковчега като жив, почти нетленен. Същият този старец веднага го разопозна, след което го изпратиха обратно в зоната.

Ами търсенето — пак по Сталиново нареждане — на гроба на Георгий Саакадзе — тръпки да те побият! Трима чекисти загинаха, двама ги прибраха на топло.

Вярно, сега са други времена. Развилняла се демокрация, перестройка, гласност! Но това органите не ги засягаше особено. Ако щеш умри, но повелята на партията, а още повече на Генералния секретар трябва да изпълниш. Даже и да не разбираш нито същината, нито смисъла на тая повеля.

Крючков извика при себе си началника на 5-то Главно Управление на КГБ генерал Климов.

Климов, както и Крючков, направи кариера при Андропов и благодарение на него. Покойният председател на КГБ, първият и последен чекист, стигнал до Генерален секретар и загинал на бойния си пост, беше споменаван в системата с по-малко уважение, отколкото Феликс Дзержински.

Но Джержински е бил едно време, и всъщност никой нищо не знаеше за него. А с Андропов почти всички настоящи ръководни другари, както в КГБ, така и в ЦК, бяха работили, разговаряли, получавали указания, тъй да се каже, заедно, пък и просто го бяха виждали. А това вече не е малко. Дзержински също го виждаха всеки ден на площада пред Управлението. Той стоеше в пълен ръст с легендарния си шинел, такъв един монументален, както му е ред на баща-основател. Но чугуненият, разбира се, не е като живия.

Полковник Климов беше подбран от Андропов за спецгрупата, която действаше под личния контрол на Генералния секретар и се подчиняваше само на него. Какво правеха там не беше известно на никого, дори на генерал Чебриков, тогавашния председател на КГБ. След смъртта на Андропов Климов работеше на лично подчинение при новия генерален секретар и „се падна“ на Михаил Горбачов по наследство, преминавайки от заместник-началник на 5-то управление в изпълняващ длъжността началник, като разбира се продължаваше да се подчинява на Крючков.

Крючков не обичаше такъв организационен безпорядък, макар че нямаше ни най-малко желание (за разлика от някои други) да знае с какво се занимава групата на Климов. Крючков се беше убедил от дългогодишния си опит, че е по-добре да не се завираш без покана в небесните работи, а дори ако те поканят, трябва да проявяваш повече предпазливост и по-малко любопитство.

„Колкото по-малко знаеш, толкова по-дълго ще живееш“ — тази станала вече банална истина отдавна се почиташе в Държавна сигурност. Откакто разстреляха Лаврентий Павлович, ръководителите на КГБ инстинктивно се стремяха да знаят колкото се може по-малко, за да имат шанса да умрат от собствена смърт. Това правило наруши само Андропов, царство му небесно на мъченика!

Вярно е, че веднъж, докато получаваше поредните указания от Горбачов, Крючков се реши да отвори дума за Климов: „Ако работи с вас, Михаил Сергеевич, би трябвало да назначим някого в 5-то Управление, там все пак се води борба с вражеската идеология във всичките й прояви, от ционизма до кришнарството. Става така, че Климов го няма по цели месеци, неговият формален началник — генерал Доброволски — е в академичен отпуск вече трета година да си пише докторската дисертация.“

Но Горбачов така изгледа Крючков, че последният реши да не развива повече тази тема. „Да правят каквото щат.“ Но реши да прехвърли поръчението на Горбачов именно на Климов. Първо, това си е пряка работа на 5-то управление. „Най-сетне няма той сам да изравя костите! И второ, нека Генералният секретар с фаворитите си се занимава с това, след като си няма друга работа!“

 

Генерал Климов дойде в кабинета на председателя на КГБ елегантен както винаги, облечен в скъп костюм от странство, младеещ, ухаещ на парижки одеколон и скъп коняк. Крючков го погледна недружелюбно: „парвеню“. Цялата си кариера дължи на това, че се е родил в Ставрополския край и е заемал там дребен комсомолски пост, та се харесал на земляка си Андропов. И виж го, вече генерал. А да беше потеглил каиша в сталинските времена, както трябваше да го правят Крючков и по-старите другари.

Климов изслуша Крючков и се засмя:

— Горбачов англичаните го навиват, Владимир Александрович — обясни той на Крючков, — кралицата се пада внучка на нашия цар. Така че иска по този начин да избие още една тухличка от нашите устои.

— На нас двамата, другарю Климов — сухо отвърна Крючков, — не ни е разрешено да разсъждаваме по този начин. Има пряко указание на първия (Крючков произнесе с ударение думата „пряко“.) да се заемем с тази работа, и ви моля да пристъпите към изпълнение. Ще долагате лично на мене.

Климов сви рамене.

— Защо да се занимаваме ние с тази работа? — запита той. — Свържете се със Свердловск. Нека местните другари свършат всичко и доставят останките в Москва. Даже ще са доволни — има причина да дойдат в столицата, да се возят на самолет за държавна сметка.

Даже в КГБ Климов беше известен като циник.

Крючков искаше да го смъмри, че не се нуждае от съветите му, получил е заповед и нека сам се свързва с когото смята за нужно, за да изпълни заповедта „точно и в срок“. Но вместо това послушно вдигна слушалката на специалния телефон за правителствена връзка и се свърза с управлението на КГБ за Свердловск и Свердловска област.

Там беше още ранно утро, на мястото нямаше никой от ръководния състав, но дежурният в местното управление си знаеше службата: бързо и ловко превключи телефона в жилището на началника на КГБ генерал-полковник Батурин.

Батурин беше израстнал в йерархията до голям началник в армейските специални отдели, и затова беше по-военному кратък и бързо разбираше.

— Здраве желая, другарю армейски генерал — пространно приветства той Крючков, за да се събуди и съобрази какво става. Обаждане от Москва, и то от самия Крючков, не е шега работа, особено в Свердловска област, която представлява една голяма секретна военно-промишлена зона.

Крючков със скучния си монотонен глас изложи на Батурин същината на въпроса. По тягостното мълчание на другия край на кабела за правителствена връзка беше ясно, че генералът никак не може да проумее проблема. Изглежда размишляваше дали на Лубянка всички са се побъркали.

— Разбрахте ли ме? — запита Крючков в слушалката.

— Тъй вярно — отговори Батурин, — разбрах ви, другарю председател. Докладвам: мястото на погребението е известно, само че с всичко това не сме се занимавали ние, а МВД. И всички документи по този въпрос са у тях. Още от времето, когато наркоматите се разделиха през 41-ва година. Има там един полковник. Забравих му името…

— Къде там? — пак запита Крючков.

— В Москва, при вас — продължи Батурин. — Полковникът се занимаваше с тези работи, как го казваха? Ще уточня и ще ви доложа.

— Добре — въздъхна председателят на КГБ и прекрати разговора.

— Оказва се, че с това се е занимавало МВД — каза Крючков на Климов. — Имало някакъв полковник там, дето контролирал този въпрос. Батурин обеща да уточни името му. Така че може да се каже, че работата е свършена. Нека те да доставят тези кости на Горбачов. А вие само проконтролирайте. Може да си помисли човек, че други грижи си нямаме…

В този момен записука телефонът на специалната свръзка. Дисциплинираният генерал Батурин от Свердловск беше се събудил окончателно и бързо изясни всичко чрез школуваните си адютанти.

— Рябченко се казва този полковник — каза Крючков, като сложи слушалката, — Рябченко Радий Трифонович. Нещо не си спомням за такъв. Кой отдел там на Огарьов се занимава с това?

— Рябченко? — на свой ред се учуди Климов, — Радий Рябченко? Сценаристът?

— Какъв сценарист? — не разбра Крючков.

— Гледали ли сте сериала „Дъщерята на революцията“? — напомни Климов, — Е, той е по негов сценарий. Само че него май вече го изритаха от МВД. Бил започнал да се занимава с някакви разобличения в печата.

— Филмът не ми хареса — призна Крючков, — там излиза, че всичко след революцията е направила милицията, а не ние. По времето на Антоновския метеж каква милиция е имало там? Четирима пияни квартални, че и те се преметнаха към Антонов. Всичко свършиха чекистите, а у него, ако погледаш, като че само милицията е работила…

 

II

Като се прибра вкъщи, генерал Климов се обади на Горбачов. Той беше един от малцината, които имаха пряка връзка с Генералния секретар.

— А, значи той на вас е прехвърлил тази работа — засмя се Горбачов, — така си и знаех. Стар, ама хитър.

Климов разказа за полковник Рябченко.

— Я виж ти! — учуди се Генералният секретар. — Отлично. Само ще ви помоля, Виктор Иванович, да говорите с него лично. Предупредете го засега случаят да не се разчува. Аз сам ще дам указание кога да се препратят тези сведения в печата. Само разберете да няма някаква фалшификация. Работата е много важна. Дори по-важна, отколкото си представяте. Никога не бих се заел да разчовърквам въпроса, ако не го считах за особено важен на този етап на перестройката. Надявам се да се срещна с вас другата седмица в Брюксел. Там ще поговорим по-подробно. Но дръжте работата под своя личен контрол.

След разговора си с президента Климов се обади на дежурния в 5-то управление и нареди на другия ден в 14.00 часа да извикат при него гражданина Рябченко Р.Т. Да се уточни адресът му, а ако вземе да се опъва, да докарат полковника от милицията с кола.

Апаратът на генерал Климов си знаеше службата. Затова, когато на следващата сутрин около 11 часа той се появи в кабинета си, на бюрото му вече лежеше справка с кратка биография на полковника от милицията в оставка:

„Рябченко, Радий Трифонович, роден в Москва през 1932 г. Баща селянин, майка работничка. След завършване на гимназията следва в Московския юридически институт. След завършване дълго работи в апарата на МВД, занимава се главно с връзки с обществеността и с пропаганда на милиционерската героика.

Автор е на няколко книги и киносценарии на тема подвизите на милицията. От 1975 година — член на Съюза на кинодейците. Автор е на сценария на филма «Дъщерята на революцията». През 1988 година публикувал в списанието «Юност» книжка 3 статията «Колко лица има милицията?», в която най-неочаквано започнал да изобличава царящите в милицията порядки, които беше възпявал толкова години. През същата година е уволнен от МВД.“

Точно в два часа след обед селекторът на бюрото на Климов каза с приятния глас на секретарката прапоршчик: „Виктор Иванович, другарят Рябченко чака в приемната.“

Трябва да кажем, че бившият полковник от милицията от пръв поглед не се хареса на Климов. Той целият, като започнеш от тревожно-бягащите очи и стигнеш до прошарените мустаци, беше някакъв такъв превзето-неестествен: мустаците му, макар и явно негови собствени, приличаха на фалшиви.

При все това Климов с нищо не показа пред влезлия отношението си, напротив, излезе иззад бюрото и удостои Рябченко с подчертано вежливо ръкостискане, което не му беше присъщо.

— Позволихме си да ви обезпокоим, Радий Трифонович — започна Климов, — тъй като имаме нужда от помощ. Надяваме се да не ни откажете.

— Ще бъде чест за мене — бившият полковник от милицията изящно кимна с глава.

— Прекрасно — каза Климов, — научихме, че вие по собствена инициатива сте търсили мястото, където са били погребани останките на бившия цар Николай II и семейството му. Какво е предизвикало интереса ви по този въпрос?

— Не бих казал, че съм действал изключително по собствена инициатива — леко се изчерви Рябченко, — макар че няма да отричам, че този въпрос действително винаги ме е интересувал. Но към конкретни действия пристъпих по поръчение на моето ръководство.

— На Шчелоков ли? — поинтересува се Климов.

— Работата е сложна — измъкна се от пряк отговор Рябченко. — По принцип всичко започна случайно. Веднъж отидох в Свердловск по поръчение на Министерството, за да проведа разговор с личния състав на Свердловското управление на Милицията за филма си „Дъщеря на революцията“ и се възползвах от случая да ги помоля да ми уредят екскурзия в така наречения Ипатиевски Дом, където е бил разстрелян Николай II.

— С каква цел? — попита Климов.

Рябченко стана червен съвсем като рак:

— Казаха ми, че този дом е главната забележителност на града. Да отидеш до Свердловск и да не посетиш дома на Ипатиев е все едно да си в Москва и да не посетиш мавзолея.

— Нима? — изуми се Климов. — Че защо тогава са съборили тая къща?

— Можете ли да си представите — възмути се Рябченко, — мъчих се да проуча чия е била инициативата, но не можах. Както винаги, виновен не се намира.

— Виновен ли? — повтори Климов. — Впрочем, няма значение. Продължавайте, моля ви. Това май е станало през 1975 година.

— Точно така, — потвърди Радий Трифонович, — тъкмо през 1975. Настаних се в хотел „Свердловск“, а на сутринта дойдоха да ме вземат сътрудниците от местната милиция и ме закараха на Комсомолския площад, където е била тази къща. Преди войната се казвал Площад на Народната Мъст…

— Прекрасно! — оживи се Климов. — Признайте си все пак, че нашите бащи са имали чудесен вкус. Извинете, прекъснах ви. Площад на Народната Мъст, как прекрасно звучи!

— Наистина не е лошо, — съгласи се Рябченко. — Та значи, закараха ме в тази къща. Там по това време имаше някакъв център за преквалификация на учители, ако не ме лъже паметта. Показаха ми всичко, включително и подземието, където именно са разстреляли царя. Там научих, че знаменитата стена, надупчена от куршумите, която се е намирала зад гърба на Романови, е изчезнала. Началникът на политотдела на местното управление на МВР ми довери, че тази преграда сега се намира в Англия.

— Виж ти! — учуди се Климов. — Че как е попаднала там?

— Нямам понятие, — вдигна рамене Рябченко, — и представяте ли си, другарю генерал, като обикалях из Ипатиевския дом, изведнъж реших, че трябва на всяка цена да бъдат намерени останките на царя и близките му.

— Така неочеквано взехте, че решихте? — запита Климов.

— Нали знаете, — усмихна се Рябченко, — както пишат в лошите криминални романи, „като че ли нещо ме тласна“. После се запознах с един местен краевед, геолог по професия, и му предложих да ми помогне да намеря гроба на Романови, защото само това, дори и от гледна точка на марксистката теория, ще ни позволи да докажем много неща и много неща да потвърдим.

— Извинете — генералът прекъсна Рябченко, — какво сте се канели да доказвате и потвърждавате? Аз нещо не разбирам напълно.

— Как какво? — учуди се сценаристът. — Всички факти, изложени в официалната история.

— Имахте ли някакви основания да се съмнявате в тях? — Климов погледна бившия полковник.

— Не е там работата — пак се изчерви той, — казвам ви, че нещо ме тласна, трябва да намеря гроба им. Не мога точно да формулирам подбудите си. Има неща, които нямат обяснение…

— Значи сте действали изключително по собствена инициатива — уточни генералът, — без да имате каквото и да било поръчение или задача от командването си? Да кажем, от същия този Шчелоков?

— Аз действах само по лични подбуди — потвърди Рябченко, — тъй като смятах за свой дълг, дълг на руски човек, да намеря тези останки.

— А след това какво се канехте да правите с тях? — все повече притискаше полковника до стената генерал Климов.

— Не разбирам какво искате от мен — неочаквано се озъби Рябченко. — Нещо незаконно ли съм направил?

— Знаете ли, — каза Климов, — всичко зависи как ще се погледне на това. Вие сте знаели за постановлението на ЦК на партията относно мерките по пресичането на нездравите слухове във връзка с приближаването на 80-годишнината от деня на събитията в Екатеринбург, нали? Шчелоков специално ви е пратил в Свердловск, за да проверите всичко на място преди Ипатиевският дом да бъде съборен, каква реакция на населението може да се очаква и други подобни. И изведнъж започвате да търсите останките на бившия цар, макар прекрасно да знаете, че Ипатиевският дом предстои да бъде съборен, че трябва да бъде пресечено нездравото и идеологически вредно поклонение, което се наблюдаваше при този дом в предхождащия период. Всякакви там цветя, бележки, сборища на различни антисоциални елементи. И в подобна обстановка вие започвате да търсите гроба, да се ровите в спецфондовете на библиотеките, да проучвате книгите Соколов, Дитерихс и друга клеветническа литература. Питам ви — защо? Първо, защо ми разправяте врели-некипели, след като имам всички рапорти, които сте предавали на покойния Шчелоков. Второ, за какво са му трябвали на Шчелоков царските останки? Съветвам ви да бъдете откровен с мен, защото работата не е дреболия и изглежда много по-сериозна от частна инициатива на някакъв любител на приключения. Надявам се, че ме разбрахте, Радий Трифонович? Мисля, че ако дадем гласност на вашата роля за събарянето на Ипатиевския дом…

— Извинете, другарю генерал — каза Радий Трифонович, — но моята роля беше съвършено нищожна. Даже Шчелоков беше само обикновен изпълнител. Както знаете, всичко се решаваше…

— Добре, добре — успокои го Климов, — недейте да нервничите. Като е съборена — съборена. Поприбързали са малко, както винаги. Никой няма намерение да ви иска отговорност за това. Ние прекрасно разбираме, че сте действали по заповед. Но защо са му трябвали на Щчелоков царските останки?

— Не зная — глухо отговори Рябченко.

— Не знаете ли? — пак запита Климов. — Добре. Дали знаете или не знаете всъщност няма значение. Ако не знаете, аз мога да ви кажа: Шчелоков е искал да продаде останките на царското семейство на Запад, на някаква монархическа организация, свързана с английското кралско семейство, за двеста хиляди фунта стерлинги, ако не ме лъже паметта. И е получил аванс от тридесет хиляди фунта, от които частично е била финансирана и вашата дейност. Нали е така?

— Давам думата си на комунист, другарю генерал — твърдо каза Рябченко, — аз нищо не съм знаел за това. Получих указание от армейски генерал Шчелоков да намеря мястото на погребението на Николай II. А министърът възложи това на мене само защото ме познаваше като човек, който се интересува от руска история и…

— На драго сърце ви вярвам — дружелюбно го прекъсна Климов. — Ние знаем, че сте офицер и комунист и нещо повече — че сте порядъчен човек. Просто ме учуди, че започнахте да ми разправяте някакви фантазии, но предполагам, че сте се ръководили от секретността, с която беше обкръжил тези мероприятия покойният министър на вътрешните работи.

С едно кимване Рябченко даде на чекиста да разбере, че тъкмо така е било всичко.

— Значи Шчелоков ви даде поръчение да намерите останките от царското семейство — продължи Климов, — е, и какво? Намерихте ли ги?

— Да — потвърди Рябченко. — Намерих ги.

— А после какво стана? — заинтересува се Климов. — Къде са сега?

— После, както знаете, на Шчелоков му започнаха неприятностите, и вече не му беше до царските кости. Намерих мястото на погребението, отворих го, но после закопах всичко обратно и отбелязах мястото.

— Та значи, те си лежат там, където са си лежали? — попита Климов.

— Да, другарю генерал — потвърди Рябченко.

— А защо се е наложило да търсите мястото? — заинтересува се Климов. — Нима в документите мястото на погребението не е отбелязано достатъчно точно?

— В документите — отвърна събеседникът му — има много неточности. Там се казва, че телата са били разтворени в киселина, изгорени и хвърлени в шахтата. Моите изследвания показаха, че това не е така. Да си призная, дълго търсих. Започнахме работата в 1975 година, а намерих погребението четири години по-късно.

— Добре — съгласи се генералът, — представете доклад относно търсенията и доказателствата, че намереното погребение действително се явява гробът на царската фамилия, както ми твърдите. После вие с мои хора ще отидете до Свердловск и ще докарате останките тук, при мен. Ясно ли е?

— Не съвсем — след кратък размисъл отвърна Рябченко. — От думите ви разбрах, другарю генерал, че покойният министър Шчелоков, използвайки моите знания и опит, се е опитал да ме въвлече в опасно престъпление. Държа да ви напомня, че в настоящия момент аз вече не работя в системата на вътрешните работи. Аз съм кинодраматург, т.е. фактически съм частно лице. И преди да изпълнявам това поръчение, искам да разбера не ме ли въвличат в някакво противозаконно действие.

— Полковник Рябченко — пое дъх Климов, — за да ви натикам в затвора до края на живота няма да ми е необходимо да ви пращам в Свердловска област да ми носите останките на Романови, вярвайте ми. Вие сте били достатъчно приближен на Шчелоков, та да не знаете много от работите на своя началник. Но аз не съм привърженик на подобни методи. Поканих ви, скъпи Радий Трифонович, с цел, ако мога така да се изразя, да легализирам миналата ви дейност, като й придам държавен и, ако щете, патриотичен характер. Затова всички грешки, които сте сторили в миналото, също както и тези грешки, които без съмнение ще сторите в бъдеще, ще бъдат погребани тук.

Фината длан на Климов легна на обвивката на канцеларската папка.

— Проблемът е следният — продължи генералът. — Горе възникна становище за целесъобразността на промяна на официалната политика по отношение на някои аспекти на героичното ни минало, в частност към дейността и личността на последния ни цар. Разбира се, никой няма намерение да го въздига в национален герой, нещо като Шчорс, но преходът към общочовешки ценности, както е набелязала партията, прави биографията на Николай твърде трагична и трогателна. Мисля, че ще се съгласите с мен.

Рябченко искаше да вмъкне дума, но генералът го спря с жест:

— Един момент. Нашата партия смята също така, че на днешния етап на развитие на страната е целесъобразно да нарасне ролята на религиозно-култовите учреждения за възпитанието на населението и за издигане равнището на обществената нравственост, което, съгласете се, за последните години стана изключително ниско. Така че вие, като руснак и, не се бойте от тази дума, православен човек… Вие, надявам се, сте православен, нали?

Рябченко сви рамене:

— Не знам, сигурно…

Той явно не очакваше да чуе нещо такова от устата на генерал от КГБ.

— И така — продължи Климов, — ще намерите царското погребение, но вече не с цел престъпния умисъл на покойния началник да ги продаде зад граница или някъде другаде, а за да бъдат отново погребани по християнски обряд. Ще ви бъдат дадени правото и честта на първооткривател. Възможно е да се наложи да излезете с редица лекции пред обществеността, да давате интервюта на чужди кореспонденти, да се организира серия от телевизионни предавания и прочее. Разбирате ли ме? При това няма да ви се налага да измисляте разни легенди, за да мотивирате постъпките си. Само че първата фаза от операцията трябва да приключи бързо, имам предвид доставянето на останките в Москва. Ако можете да смятате, лесно ще прецените, че благодарение на шума около тази тема лесно ще спечелите повече, отколкото ви се е полагало от шчелоковската афера. Мисля, че не ви е предлагал повече от десет процента?

— Пет — усмихна се Рябченко.

— Ето, виждате ли — усмихна се в отговор Климов, — при нашия вариант се откриват много по-широки перспективи. Авторско право върху всички публикации, а нашата дружба трябва да бъде колкото искрена, толкова и тайна. Разбира се, всички разходи за първия и частично за втория етап на операцията, да не говорим за някои организационни въпроси, поемаме ние. Е, какво ще кажете? Успях ли да ви убедя?

Рябченко мълчеше, но опитът подсказваше на Климов, че човекът пред него вече е убеден.

 

III

Майор Сергей Куманин от дванадесет години работеше в КГБ, където беше постъпил веднага след завършване на МГИМО (Московския институт по международни отношения). Баща му Степан Агафонович беше подполковник от гранични войски в оставка, който цял живот се беше разкарвал по различни граници и едва след пенсионирането си се установи в Москва.

С мъка получи двустаен апартамент като ветеран от войната, не без помощта на приятели от Главното управление на гранични войски на КГБ на СССР. Разбира се, връзките на бащата не бяха достатъчни да уреди сина си в такова елитно и престижно заведение като МГИМО, но му помогна случаят.

Веднъж Степан Агафонович срещна свой стар познат, с когото още преди войната беше служил на афганистанската граница. По онова време Куманин беше лейтенант, а другият — обикновен граничар, мобилизиран някъде от Задуралието. Времето беше тежко, неспокойно. Огромни територии на Средна Азия се контролираха от подвижни конни групировки таджики, туркмени, узбеки, афганци и перси, които, взети заедно, беше прието да се наричат „басмачи“. Всекидневно ставаха сблъсъци, престрелки, преговори, редуващи се с взаимни измами. Веднъж на планинска пътека Куманин заедно с този граничар попадна в засада. Конете бяха убити, а граничарят тежко ранен. Куманин го влачи на гърба си две денонощия, самият той едва не умря от жажда, но домъкна другаря си до заставата. Кръвта на граничаря изтичаше, всички мислеха, че краят му е близък. Това, впрочем, не вълнуваше особено никого. Хора загиваха всеки ден. Собственият живот струваше копейка, а чуждият още по-малко.

Все пак момъкът беше закаран в болница, където го изправиха на крака, а след това го изпратиха някъде да се учи по системата на НКВД. Така стигна до голям началник. Веднъж след войната на тържествено събрание по повод поредната годишнина на органите на ВЧК Степан Агафонович го видя в президиума. Беше цивилен, но седеше между двама генерал-лейтенанти. Самият Куманин през време на дългата си служба беше си изработил навика да не напомня на началството за себе си без особена необходимост, още по-малко пък да се кланя. Затова и не беше станал полковник, макар че през последните три години преди пенсиониране заемаше полковническа длъжност — заместник-началник на политотдела на граничния окръг.

Случи му се да се срещне пак със стария познат след много години, когато веднъж вече пенсионираният Степан Агафонович вървеше по улица Горки в Москва, облечен в пълна униформа. С тази униформа той много се гордееше и често я обличаше, когато излизаше от „спалния“ си район към центъра на столицата. Внезапно някой го извика по фамилно име на висок глас. Куманин се огледа с учудване и пак чу името си, произнесено от полуотворения прозорец на черна „Волга“, прилепена до тротоара на място, категорично забранено за спиране на коли.

Позна веднага стария си колега. Седна в колата. Припомниха си съвместната служба на границата. Повече нямаше какво да си спомнят, пък и не се полагаше.

Познатият запита има ли Куманин нужда от нещо. Би могъл да съдейства, да помогне да речем за жилището, за пенсията или карта за някъде.

Степан Агафонович отказа: като че ли има всичко, а никога не е бил лаком. Заговориха за децата, бяха на едно мнение, че сега младите не са стока. Точно тази година по-малкият син на Куманин Сергей завършваше училище и Степан Агафонович се оплака, че синът му категорично не желае да върви по стъпките на баща си, тоест да учи в школата за граничари. Впрочем, и в никоя друга също. Поклатиха съкрушено побелелите си глави, но изведнъж се разбра, че един стар познат на Куманин сега е заместник-ректор по науката в МГИМО. Предложи сам: „Нека твоят Серьожа вземе препоръка от районния комитет на комсомола, а за останалото ще се погрижа аз.“

Така и стана без особени пречки. Но когато Сергей завърши института, дори и протекцията на заместник-ректора не помогна, за да бъде изпратен на дипломатическа работа в чужбина.

За МГИМО се разправят много легенди, особено за това какво широко поле открива това учебно заведение пред випускниците си. А всъщност след завършването му можеше да получиш разпределение в някакво провинциално училище като учител по история или чужд език, но разбира се можеше и веднага да станеш секретар на посолството във Вашингтон. Но това са крайности. А между тях имаше всевъзможни места в Института за САЩ и Канада, в Института по световна икономика, в апарата на ЦК на ВЛКСМ, и, разбира се, в КГБ.

Именно КГБ предложиха на Сергей Куманин, и той се съгласи под известен натиск на баща си. По такъв начин, за голямо удоволствие на Куманин-старши беше продължена приемствеността, династията, както обичаха да казват по това време. Така или инак, Сергей попадна във ведомството, на което баща му беше посветил целия си живот. И така, без сам да желае, Куманин-младши стана потомствен чекист, а това беше нещо като аристократична прослойка в органите. До известна степен принадлежността към тази каста способстваше за служебното му израстване. Веднъж Сергей, вероятно с цел окончателно да се убеди в родовата си знатност, реши да си изясни, не е ли бил чекист дядо му Агафон? Оказа се, че не е бил. А впрочем, кой знае. Агафон Иванович изчезнал в първите дни на революцията, след като успял да прати двегодишния Степан при някаква роднина на село да се грижи за него. Тя скоро умряла от тиф и петгодишният Степан бил поет от добрите ръце на партията на болшевиките.

Всъщтност не би могло да има чекисти „трето коляно“, прекалено често това ведомство е било „изколвано“ до крак, а в тежките времена даже и с целите им семейства. Оцелелите потомци вече не рискуваха да вървят по стъпките на покойните си родители.

Сергей Куманин се появи на Лубянка през 1979 година, след завършване на едногодишната школа на КГБ в едно тихо закрито селище близо до Москва. Появяването му съвпадна с върха на вулканичната дейност на Юрий Владимирович Андропов, борец за идеологическата чистота на съветския народ и за очистване на комунистическата партия от внесената от Запад мръсотия, която беше превърнала апологетите на най-вярното и прогресивно учение на света в най-долнопробни търгаши и използвачи.

Всичко това Андропов смяташе да изгори с нажежено желязо до основи, а след това…

Лейтенант Куманин започна службата си в 5-то Главно управление, известно като идеологическо контраразузнаване. Работа имаше до над козирката. Епохите на хрушчовския лигав либерализъм, а след това и брежневската „разрядка на напрежението“ бяха породили маса гнойни язви върху здравото тяло на съветското общество, които не можеха да бъдат излекувани иначе, освен с нажежено желязо.

Навсякъде беше пълно с ционисти, дисиденти, които притежаваха и разпространяваха клеветническа литература, съчинена от агентите на ЦРУ, издадена с парите на ЦРУ и разпространявана по поръчение на същото това ЦРУ по цялата територия на СССР. Налагаше се да правят обиски и масови арести, да конфискуват планини от книги, ръкописи, картини, а по-късно — и видеокасети. Натъпкваха се до краен предел нови изправително-лагерни зони.

Сергей Куманин попадна в сравнително малко подразделение, което водеше борба с проявите на великоруския шовинизъм и буржоазния национализъм, и за свое огромно учудване разбра, че има не малко различни нелегални групи, наистина немногобройни по състав, изповядващи идеи, които не могат да се нарекат иначе, освен монархически. Образованието, което беше получил Куманин, с пълно основание му даваше право да смята себе си еднакво за историк и за юрист, даже повече историк.

Куманин не можеше и да си помисли, че у някого може да възникне носталгия по такава нищожна личност като Николай II, последния руски цар, който се беше запазил в историческата памет само затова, защото беше създал в Русия революционна ситуация и, да си кажем честно, до голяма степен благодарение на собствената си глупост.

Веднъж начело на бригадата нахлу Куманин с обиск в жилището на брадат философ, който се смяташе за такъв само защото бил завършил май че три курса на философския факултет на МГУ и бил изключен за системни отсъствия и слаби оценки. Това обаче не беше му попречило да напише, работейки като пазач, няколко книги по философия на духовната криза на славянството и полумистичните пътища за възраждането му. Книгите, естествено, бяха публикувани на Запад, а текстовата им експертиза, проведена от двама доктори по философия от Института по марксизъм-ленинизъм независимо един от друг, показа, че авторът се нуждае от психиатрична помощ. На всяка цена трябваше да бъде изолиран от обществото.

Конфискуваха два кубика книги от философа. Разни Розанови, Бердяеви, Соловьови, Флоренски и други злобни антисъветчици и мракобеси, най-строго забранени в Съветския Съюз. Но Куманин беше поразен, че на стената на стаята, където живееше философът, висяха портретите на Николай II и неговия злобен сатрап-палач Столипин. Това бяха фоторепродукции от някакви предреволюционни илюстровани издания, поставени в евтини съвременни рамки.

При разпита Куманин съобщи на философа, че неговите налудничави идеи по отношение на славянската философия издават вялопротичаща шизофрения, и запита какво го е накарало да си слага портретите на двамата най-кървави палачи на руския народ, за чието възраждане толкова се е загрижил? В отговор философът високо се разсмя. Смя се дълго, и затова беше изпратен в лудница, където умря след първата инжекция аминазин. Оказа се, че имал много слабо сърце.

Друг арестуван се оказа по-словоохотлив. Той беше историк, преподавател по научен комунизъм в един от московските вузове. При обиска у него намериха маса издадени на Запад книги и брошури, посветени на живота, дейността и трагичния край на последния руски император. Той беше засечен, че се опитва да установи контакт със западно издателство, финансирано от ЦРУ, за да издаде монографията си по историята на последното царуване.

— И с какво толкова ви е вдъхновило това последно царуване, позволете да ви попитам? — поинтересува се Куманин. — С това, че работниците и селяните в Русия са били доведени до границата на мизерията, че в кръвта им се удави царизмът, вече обречен от историята?

— Е, що се отнася до кръвта — неочаквано се озъби арестуваният историк, — то кръвта, която е пролял Николай, може изобщо да не се взема под внимание в сравнение с кръвта, която сте проляли вие след идването си на власт.

— Кои „вие“? — попита Куманин. — Вие, струва ми се, сте член на партията? А пък си позволявате дори в кабинета ми да водите антисъветска пропаганда. С каква цел сте се опитвали да популяризирате личността на Николай? По чия заръка?

— Влязох в партията, за да не остана без работа, — призна арестуваният, — а личността на последния руски монарх е достойна за велика слава и почит. Вие навярно знаете, че Руската църква зад граница е канонизирала него и цялото му семейство като светци — новомъченици.

— Зная — каза Куманин, — че на Запад правят всичко възможно да опорочат нашия обществен строй. И не се гнусят от никакви средства, като използват морално изпаднали хора като вас.

— Мисля, че сега не става дума за моята личност — отговори историкът, — а за личността на император Николай. Мога да ви кажа, че нито един руски цар не предизвиква у мене толкова уважение, колкото него. Той е бил първият в хилядолетната история на Русия, налучкал може би интуитивно пътя, по който държавата би могла да достигне висини, несънувани от нито една страна. Повярвайте ми, би направил това, ако не възникнели ред трагични обстоятелства, които той не е могъл да предвиди и за които са били виновни по-скоро неговите предшественици, отколкото той самият.

Историкът бе осъден на три години затвор и една година заточение.

 

Така постепено Куманин навлизаше в работата, като волно или неволно придобиваше знания, към които не беше се стремил, но които сами „идваха“ при него. Работата е там, че трябваше понякога да чете конфискуваните при обиските книги и ръкописи, за да може юридически точно да формулира обвинителните заключения. По тях се произнасяха и правеха официални предупреждения и съдилищата, че и вземаха мерки от административен порядък.

Разбира се, да прочете всичко беше невъзможно. Но не трябва да се забравя, че Куманин беше завършил хуманитарен институт и беше се научил да пише анотации и обзори, без изцяло да чете източниците. Да си създаде мнение за една книга, например на известния Соколов „Убийството на царското семейство“, беше не по-сложно, отколкото да се конспектират материалите на XXIV конгрес на партията по стенограмата от хиляда страници.

Така въпреки желанието си Куманин научи, че Николай II бил изключително образован и учтив човек, че владеел няколко чужди езика, бил прекрасен съпруг и баща, нежно обичал жена си, четирите си дъщери и единствения си неизлечимо болен син. Че императорът бил изключително скромен (беше си останал полковник, тъй като смятал за неудобно сам да се произвежда генерал), искрено вярвал в Бога, бил до известна степен фаталист и в минута на силни потресения казвал: „Всичко е в ръцете Божии.“ Че бил много работоспособен, проучвал всички въпроси най-внимателно, без да ги прехвърля на чиновниците си, и даже работел без личен секретар. Че много се грижел за просвещението в Русия, покровителствал науките и изкуствата, финансирал театри и приюти, строял църкви и храмове, обичал войската и флотата, бил нелош спортист: прекрасно яздел и играел тенис, карал яхти, лодки. Пиел съвсем умерено, но много пушел. Имал добри „очи на кошута“, светлокестенява коса и светла брадичка. Държал се много естествено при общуване.

Постепенно в сейфа на Куманин се събра уникална библиотека, посветена на личността на Николай II и царуването му, конфискувана по време на обиски като „нямаща право да се съдържа в частни сбирки“. От една страна тази библиотека беше уникална, тъй като се състоеше от книги, издадени на Запад в нищожни тиражи, а от друга тя ясно показваше колко лесно в СССР можеш да си набавиш каква да е антисъветска литература. Ясно бе, че връзките между съветски граждани и разни антисъветски центрове в чужбина не са разкрити докрай от чекистите.

Особена ценност на Куманиновата библиотека придаваха книгите на Соколов „Убийството на царското семейство“ и на Дидерихс (колчаковски генерал) „Убийството на Царското Семейство и Членовете на Дома на Романови в Урал“. Имаше и много други трудове, практически неизвестни даже на специалистите историци, имащи достъп до специалните фондове, например монографията на някой си Кобилин „Император Николай II и Генерал-адютантът М.В.Алексеев“ или, да кажем, злобно-антисъветската книга на някакъв си Криворотов „Страшният път до Уралската Голгота“, или лицемерно-благочестивата брошурка на попа емигрант Алфериев „Император Николай II като човек със силна воля“, с подзаглавие „Материали за съставяне на Житие на Св. Благочестивейшия Цар-Мъченик Николай Велики Страстотърпец“.

Ами какво да кажем за трудовете на самозвания „професор“ Пагануци, безапелационно озаглавени „Истината за убийството на Царското семейство“, „Истината за престъплението в Екатеринбург“ и така нататък — много „истина“, много нещо!

Един път Куманин пресметна колко книги на тая тема са се насъбрали в сейфа му и се убеди, че само тези, които са на руски, са 280.

Книги, посветени на личността на последния руски цар, колкото и да бе странно това, се издаваха по цял свят. Куманин дори състави списък къде са излизали тези „изследвания“ — получи се огромен списък на градове: Ню-Йорк, Париж, Лондон, Мадрид, Рим, Джорданвил, Буенос-Айрес, Сан-Франциско, Вашингтон, Брюксел, Белград и даже Пекин, Джакарта и Тел-Авив.

Очертаваше се идеологическа примка, която от всички страни и по всякакъв начин се опитваха да надянат на шията на Съветския Съюз. Всичките книги носеха в себе си генетичен антикомунизъм и съвършено безкритична апологетика на Николай II. „Човек ще рече, че през неговото царуване не е имало нито 9-ти януари, нито Московското въстание, нито Ленския разстрел, нито еврейски погроми, нито поражение в руско-японската война, ни пълен провал в първата световна, в която той, апропо, е бил Върховен Главнокомандуващ.“

Даже канонизацията на Николай, членовете на семейството му и приближените, разстреляни в Ипатиевския дом, носеше не толкова църковен, колкото антисъветски характер.

Във всички книги се подчертаваше, че само престъпници, при това не политически, а криминални, са могли да дадат заповед за убийство на пет съвършено невинни жени и непълнолетния царевич Алексей.

Тази истерична кампания, разгърната с размах от западните спецслужби на идеологическия фронт, която се опитваше да опетни комунистическата партия и свещеното име на нейния основател — великия Ленин, изискваше най-строги насрещни мерки. Беше дадена заповед борбата с монархистите да бъде още по-сурова, отколкото с ционистите. Да се дават максималните присъди и при всички случаи да се правят опити да се разкрие агентурната мрежа на чуждите разузнавания.

Централният комитет на партията даже взе решение за целесъобразността да се издаде в СССР публикация на дадената тема, която, бидейки авторска, би представлявала и полуофициално становище на съветското ръководство както за личността на Николай II, така и за неговата съдба.

Това поръчение бе предложено за изпълнение на по-рано слабоизвестния историк и публицист Марк Касвинин. В резултат се появи книга под название „Двадесет и три стъпала надолу“. Това беше авторска находка, обиграваща двадесет и трите години на царуването на Николай II като стълба с двадесет и три стъпала. Според мисълта на автора, с всяка измината година Николай слизал с едно стъпало по-надолу, докато стълбата не го довела до подземието на Ипатиевския дом.

В анотацията за книгата се казваше: „23-те години на царуването на последния представител на династията Романови са белязани от множество тежки престъпления и народът му отреди справедлива присъда. Книгата на М.К.Касвинин разказва за живота и безславния край на Николай Кървави и дава достоен отпор на онези буржоазни фалшификатори, които се стараеха и все още се стараят да го представят като невинна жертва.“ И макар че основното в работата беше да се подберат доказателства, че Николай II с всички свои действия и постъпки си е заслужил разстрела, авторът тъй и не можа да каже по същество защо е било разстреляно цялото царско семейство. Затова той направи героичен опит да „измие ръцете“ лично на Ленин за това престъпление и да стовари всичко на самоволието на местните екатеринбургски болшевики, които не желаели да се подчинят на центъра. Та това и стана почти официалното становище.

След известно време групата на Куманин спипа в Подмосковието същински монархически център, състоящ се от трима мъже и две жени. Още при първите разпити стана ясно, че „центърът“ поддържаше връзка с живеещия във Франция велик княз Владимир Кирилович, който без всякакъв свян носеше титлата „глава“ на Руския Императорски дом в изгнание. Князът — син на братовчеда на Николай II, скандално известния велик княз Кирил Владимирович — се падаше далечен племенник на царя.

Та с него именно поддържаше връзка „монархическият център“.

Проучването на прибраните документи и разпитите на арестуваните незабавно разкриха пред следователя, че става дума не просто за тенденциозно изучаване на историята с цел разпространение на безусловно клеветническа информация, опорочаваща съветския държавен и обществен строй (попадащо под член 70 на Наказателния кодекс на РСФСР), а за подготовка на истински монархически преврат. Иначе казано, ставаше дума за насилствено сваляне на съществуващия в СССР строй. Това вече си беше член 64-ти от Наказателния кодекс, който предвиждаше разстрел.

Следствието бързо установи, че тихото подмосковно градче беше нещо като център на паяжина, чиито нишки водеха в най-различни антисъветски центрове на западните специални служби, като се започнеше от радио „Свобода“ и се свършеше с Обществото на руската православна младеж. В хода на следствието изплуваха имената на кадрови чуждестранни разузнавачи като княз Голицин и Шаховской.

Подготвяше се показен процес.

Цялата група следователи бе предсрочно повишена в звание (Куманин стана капитан) и предложена за правителствени награди. Но тук, като гръм от ясно небе, дойде заповед на ръководството: наказателното дело против „монархическия център“ да се преустанови, следствените да се освободят под гаранция за ненапускане и да се чакат следващи указания.

Всичко това беше толкова непонятно, че ръководителят на групата подполковник Волков реши да изясни подробностите при началството.

Началството нямаше и намерение да коментира заповедта си. Изпровождайки Волков от кабинета си, генералът само въздъхна, разпери ръце и красноречиво посочи тавана.

Бурната дейност, започната по времето на Андропов, стремително заглъхваше. Прахът на Юрий Владимирович бе погребан с всички почести под Кремълската стена, но желанието да се продължи делото му — делото за очистването на народа и партията, които, както е известно, са единни, остана.

Новият Генерален секретар Черненко не даде никакви нови указания — или не искаше, или не успя, защото много бързо се спомина. Но щом дойде приемникът му Михаил Горбачов, когото всички в КГБ посрещнаха с възторг, понеже знаеха, че новият играеше втори център-нападател в отбора на Андропов — та тогава започнаха някакви номера.

Подполковник Волков бе изпратен в запас. Изникна въпрос: кого да назначат за нов командир на групата. Никой някак си не прояви особено желание — а това по-рано никога не ставаше. И за командир на групата бе назначен Куманин, макар че кандидатурата му уж не се и разглеждаше поради недостатъчен опит и ниско воинско звание. „Опита той ще си го натрупа, — реши началството, — а званието ще го оправим“. И Куманин стана майор.

След това започна лично да присъства на инструктажите, които провеждаше с командирите на подразделенията куратор от ЦК на КПСС. Кураторът разясни, че на този етап трябва да се прекратят арестите на монархисти, да се въздържат от провеждането на обиски (поне официални), да се закрият откритите наказателни дела и за в бъдеще, до получаване на специално разпореждане, да се ограничат с профилактични мероприятия.

Профилактичните беседи за истинския чекист са си чисто губене на време.

— Нима ще отречете — попита един от подложените на профилактика граждани, — че Пьотр Александрович Столипин е бил най-великият руски държавен деец?

— Той преди всичко е бил не Александрович, а Аркадиевич — поправи го Куманин.

Това се оказа за подложения на профилактика такова откровение, че разговорът трябваше да спре дотам.

Известно време групата на Куманин просто не правеше нищо, привеждаше в ред натрупалите се документи, съставяше констативни актове на конфискуваното. Куманин реши едновременно с това да състави акт (т.е. да мине в разход в огнярната) книгите, с които бяха натъпкани вече два сейфа. „Процесите са прекратени, за какъв дявол всичките тези книги заемат място?“ Той написа съответната докладна, приложи акта, където беше изброил както се полага всички пазени на съхранение единици, и отиде да визира тези документи при заместник-наччалника на отдел „А“ полковник Кудрявцев.

— Какви ги измисляш, Серьожа? Да не си се побъркал? — поинтере