Лоис Макмастър Бюджолд
Без гравитация — Моята библиотека

На татко

 

Авторката би искала да благодари на трима господа, които допринесоха за правилното съотношение между наука и литература в тази книга: на д-р Хенри Бийлщайн за информацията относно космическата физиология и медицина; на Джеймз А. Макмастър, инженер по заваръчна техника; и на Уолас А. Ворек, консултант по технологии на експлозивите. Техническата достоверност дължа на тях; всяка грешка е моя собствена.

Няма думи, с които да изкупя дълга си към д-р Робърт Макмастър, физик, инженер, учител и откривател, за безграничната му помощ. Грешките пак са мои, но аз работя над тях.

Лоис Макмастър Бюджолд

 

 

ПЪРВА ГЛАВА

Обсерваторията на орбиталната трансферна станция бе осветена от бляскавите очертания на планетата Родео. Лео Граф усети, че някаква жена го гледа настойчиво от няколко минути. В нея той разпозна един от другите пътници на Скачащия кораб. След малко тя примигна, преглътна и се извърна. Отпусна се върху една от пъстроцветните възглавници в салона и затвори очи. След миг ги отвори и срещна тези на Лео. Сви смутено рамене, а Лео се усмихна съчувствено. Имунизиран срещу прилошаване при космическо пътуване, той се премести и зае мястото й на кристалния наблюдателен портал.

Рехава облачна покривка се завъртя в тънката атмосфера някъде долу, без да скрива безкрайното количество червен пустинен пясък. Родео бе граничен свят, дом единствено за минните и сондажни операции на Галактически Технологии и поддръжката им. Но какво правеше той тук, зачуди се отново Лео. Не се смяташе за експерт по тайните операции.

Планетата излезе от обхват при завъртането на станцията. Лео се премести на друг портал, за да види главината на колелото на станцията. Отбеляза точките на напрежение и се зачуди кога за последно са били лазерно тестувани за скрити дефекти. Гравитацията тук по периферията, където се намираха пътническите места, сякаш беше на половината на земната, дори може би малко по-слаба. Умишлено ли бе намалена, притесняваха ли се от някакви проблеми в устройството?

Той бе тук, за да преподава. Поне така му бяха наредили от Института по Галактически Технологии на Земята. Да преподава качествен контрол на заваряването и строеж в безтегловност. На кого? И защо тук, на края на света? Проектът Кей бе единственото и нищо незначещо име на назначението му.

— Лео Граф?

— Да? — обърна се той.

Беше висок, тъмнокос мъж между тридесет и четиридесет. Строгият му костюм бе на цивилен, но иглата на ревера издаваше принадлежността му към Компанията. Идеалният изпълнителен тип, реши Лео. Ръката, която му протегна, бе гладка и мека:

— Брус Ван Ата.

Закръглената длан на Лео бе бледа и покрита с кафяви петна. Едър и червендалест, той наближаваше четиридесет. По стар навик носеше удобния червен гащеризон на компанията, отчасти, за да се приобщи към работниците, които надзираваше, но най-вече, защото така сутрин не губеше време в мисли какво да облече. „Граф“ — така пишеше на картата върху левия джоб на гърдите му, абсолютна мистерия.

— Добре дошъл на Родео — ухили се Ван Ата.

— Благодаря — усмихна се автоматично Лео.

— Сега аз ръководя проекта Кей и съм твой шеф — подчерта Ван Ата. — Искам да те помоля да ми помогнеш да раздвижим този отдел, да го събудим най-накрая. Ти си като мен, не търпиш тъпаци. Страхотно е, че попадна тук. Опитвам се да развия този отдел и ако успея, ще стана Златното Момче.

— Да ме помолиш? — развесели се, че репутацията му го е изпреварила. — Казаха ми, че ме изпращат тук, за да изнеса в разширен вид курса си по безвредно тестуване.

— Това ли е всичко, което ти казаха? — учуди се Ван Ата. Лео кимна и Ата се засмя. — Предпазливост, предполагам — продължи той и спря да се кикоти. — Приготвили са ти изненада. Аха. Е, няма да я развалям. — Лукавата му усмивка подразни Лео, сякаш някой свойски го сръга в ребрата.

Твърде свойски. „О, дявол го взел, помисли си Лео, този ме познава отнякъде. И си мисли, че и аз го познавам…“ Учтивата усмивка на Лео застина леко объркано. В осемнадесетгодишната си кариера той бе срещал хиляди хора от персонала на Галактически Технологии. Може би скоро Ван Ата щеше да изрече нещо, с което да подскаже откъде точно се познават.

— Според инструкциите д-р Кей е титулуваният ръководител на Проекта — опипа почвата Лео. — Ще го видя ли?

— Стара информация — отбеляза Ван Ата. — Д-р Кей умря миналата година — няколко години преди да бъде пенсиониран. Той бе заместник директор и главен акционер, абсолютно неприкосновен. Но това са празни приказки за минали събития. Аз го изместих. — Ван Ата поклати глава. — Нямам търпение да видя изражението на лицето ти като видиш… Ела. Имам си личен салон в совалката.

 

 

Те се настаниха в шестместната совалка. В кратките моменти на ускорение седалката прилепваше по тялото на Лео. Родео се изгуби далеч под тях.

— Накъде отиваме? — попита Лео и седна до Ван Ата.

— О, виждаш ли онази точица на около тридесет градуса над хоризонта? Наблюдавай я. Това е основата на Проект Кей.

Точицата бързо прерасна в хаотична раздиплена структура. Всичко бе ъгли и издадености. Пъстроцветни светлини блещукаха в заострените сенки. Опитното око на Лео различи резервоарите, порталите, парниковите филтри, примигващи под слънцето, размерите на слънчевите панели…

— Орбитално селище?

— Схвана — кимна Ван Ата.

— Огромно е.

— Така е. Какъв персонал мислиш, че има?

— О, хиляда и петстотин.

Ван Ата повдигна вежди може би леко разочарован, че не може да го поправи:

— Почти толкова. Хиляда четиристотин деветдесет и четири члена въртящ се персонал на Галактически Технологии и хиляда постоянни жители.

Устните на Лео повториха като ехо „постоянни“…

— Като говорим за въртене, как се справяте с нулевата активност на хората си? Аз не… — очите му обходиха огромната конструкция. — Няма ли въртящ се гимнастически салон?

— Има. Персоналът прекарва по един месец там след всяка тримесечна смяна.

— Скъпо е.

— Но ние направихме това селище с една четвърт от парите за подобна станция.

— Но е съвсем сигурно, че с времето ще изгубите спестеното в транспортиране на персонал и медицински грижи. — Допълнителните пътувания със совалка, дългите отсъствия. Всеки, който си счупи крак или ръка, до края на живота си ще съди Галактически Технологии за компенсация, ще пледира за душевни терзания, без значение дали има значителна костна деминерализация или не.

— И този проблем сме разрешили — каза Ван Ата. — Дали решението ни е финансово ефективно? Ами, точно това ние с теб ще пробваме и ще докажем.

Совалката се придвижи до шлюза отстрани на селището. Пилотът затвори системите, откопча коланите си и се понесе край Лео и Ван Ата да провери пломбите на шлюза.

— Готови сме за слизане, мистър Ван Ата.

— Благодаря, Грант.

Лео се освободи от коланите на седалката. Протегна се и се отпусна в приятната позната безтегловност. Нямаше защо да се притеснява от неприятното виене на свят поради нулевата активност, която изпиваше силите на толкова много от служителите. Тялото на Лео по принцип отхвърляше физическото напрежение. Тук, където контролът, опитът и умът значеха повече от силата, той най-накрая можеше да мине за атлет. Усмихна се на себе си и последва Ван Ата от дръжка на дръжка през шлюза на совалката.

Технолог с розово лице заемаше контролния панел в кабината на совалката. Носеше червена фланелка с емблемата на Галактически Технологии. Русите къдрици около главата му напомняха на Лео за вълна на агне. Може би това бе знак за очевидната му младост.

— Здравей, Тони — поздрави бодро Ван Ата.

— Добър ден, мистър Ван Ата — отговори почтително младежът. Усмихна се на Лео и повдигна глава към Ван Ата с молба да го представят. — Това ли е новият учител, за когото ни говорехте?

— Да. Лео Граф, това е Тони, един от първите ти ученици. Той е от постоянните жители на селището — оксиженист и монтажист, втора степен. Работи за първа, а, Тони? Подай ръка на мистър Граф.

Ван Ата се подсмихна. Лео имаше чувството, че ако не е в безтегловност, щеше да тропне нервно с крак.

Тони покорно се наведе над контролния панел. Носеше къси червени панталони…

Лео примигна и онемя от изненада. Момчето нямаше крака. Вместо тях от крачолите на панталоните се подаваха ръце.

Функциониращи ръце. Дори в момента той използваше своята долна лява ръка, поне Лео смяташе, че се нарича така, за да се закрепи, докато се здрависва. Усмивката му бе абсолютно невъзмутима.

Лео бе изпуснал дръжката, за която се придържаше и трябваше да я потърси. Затова и посрещна вдървено ръката на младежа.

— Приятно ми е — успя да изграчи Лео. С усилие отклони погледа си към ярките сини очи на младия мъж.

— Здравейте, сър. Толкова исках да ви видя. — Тони бе притеснен, но искрен, ръката му суха и силна.

— Хм — запъна се Лео — …как ти е второто име, Тони?

— О, Тони е името, с което ме наричат. Пълното ми име е TY-776-424-XG.

— Аз, ъ-ъ… предполагам, че ще те наричам Тони тогава — смотолеви Лео, още повече изумен. Ван Ата изобщо не му помагаше. Той сякаш се забавляваше от неговата обърканост.

— Както всички — съгласи се Тони.

— Ако обичаш, донеси чантата на мистър Граф, Тони — обади се Ван Ата. — Хайде, Лео, ще ти покажа помещенията, определени за теб, и после може да пообиколим наоколо.

Лео последва водача си по посочения коридор. Хвърли поглед назад с подновено изумление, когато Тони се спусна съвсем координирано през помещението и влезе през шлюза на совалката.

— Това е… — преглътна Лео, — …това е най-изумителният дефект по рождение, който някога съм виждал. Този, който му е намерил работа тук е бил истински гений. Долу би бил инвалид.

— Дефект по рождение’ — усмивката на Ван Ата се изкриви. — Да, това е един от начините да се опише това. Бих искал да беше видял изражението си, когато той подскочи нагоре. Поздравявам те за самообладанието. Аз почти повърнах, когато видях един от тях за пръв път, а дори бях подготвен. Доста бързо свикваш с шимпанзетата, наистина.

— Не е само един?

Ван Ата разпери и сви пръсти, сякаш да ги изчисли.

— Хиляда. Първото поколение нови суперработници на Галактически Технологии. Играта, Лео, се нарича биотехнология. Смятам да спечеля.

Тони носеше куфара на Лео с долната си дясна ръка. Спусна се между двамата в цилиндричния коридор и спря пред тях след три изкусни допира с дръжките.

— Мистър Ван Ата, мога ли да представя мистър Граф и на други по пътя към Крилото за Посетители? Няма да се отклонявам много — само до Хидропоника.

Ван Ата сви устни, после се усмихна мило:

— Защо не? Така или иначе Хидропоника е в маршрута за този следобед.

— Благодаря ви, сър — възкликна ентусиазирано Тони и се стрелна да отвори предпазната въздушна пломба в края на коридора. Забави се, докато я запечата отново след тях.

Лео насочи вниманието си към нещата наоколо. Това бе друг по-малко груб начин тайно да изучи момчето. Наистина Селището бе основано с много пари, преди всичко с различни комбинирани готови корпуси. Не се отличаваше с особена елегантност — хаотичният безпорядък говореше за непрекъснато разрастване. Отделни части се прикрепяха тук и там, за да посрещнат новите нужди. Но сивотата му включваше и предпазни мерки, които Лео одобряваше, взаимозаменяемостта на системите с въздушни пломби, например.

Минаха през спалните помещения, кухнята, трапезарията и малка работилница — Лео спря да огледа дължината й и после побърза да се изравни с водача си. Повечето помещения бяха цилиндрични, с работни пространства. Всичко бе добре закрепено за стените и центърът оставаше свободен за преминаване.

По пътя срещнаха няколко дузини от… от хората с четири ръце, новият модел работници, роднините на Тони, както и да ги наричаха. Имаха ли официално име, чудеше се Лео. Той веднага отместваше поглед, когато някой се извърнеше към него, а това ставаше често. Гледаха го съвсем открито и си шепнеха.

Лео разбра защо Ван Ата ги нарича шимпанзета. Хълбоците им бяха слаби, липсваха им силните движещи мускули на бедрата. И при мъжките, и при женските долните ръце бяха по-мускулести от горните и затова създаваха погрешното впечатление, че са по-къси. Ако премрежеше поглед, би му се сторило, че краката им са извити.

Повечето бяха облечени в удобни, практични фланелки и къси панталони като тези на Тони, яркоцветно кодирани. Лео мина покрай групичка в жълто, които се тълпяха около нормално човешко същество в гащеризон на Галактически Технологии, което държеше две части от помпа. Изнасяше лекция за функцията на помпата и как тя може да бъде поправена. Лео ги оприличи на ято канарчета, на летящи катерички, на маймунки, на паяци, на някакви ярки бързи гущерчета, които изкачват стените.

Искаше му се да изкрещи, да се разплаче. Но не заради ръцете или бързите многобройни длани. Вече стигаха до Хидропоника, а той още не беше успял да анализира прекомерното си безпокойство. Осъзна, че това, което го притеснява, са лицата им. Лицата на деца…

Вратата с табелка „Хидропоника Г“ се отмести и откри антре и голяма зала, която се простираше на около петнадесет метра, филтриращи прозорци откъм слънчевата страна и редица огледала откъм тъмната изпълваха всичко с бляскава светлина, омекотена от зелените растения, поддържани от грижливо подредените хранителни тръби. Усещаше се остър мирис на химикали и растителност.

Две млади жени с по четири ръце, и двете в синьо, работеха в антрето. На това място бе закрепена триметрова хранителна тръба от плексиглас. Те се носеха по дължината й и внимателно разсаждаха стръкчета от кутията с кълнове по спираловидните редици от дупки в тръбата. Корените растяха навътре и образуваха преплетена покривка, която абсорбираше хранителната хидропонична мъгла, която се изпомпваше през тръбата. Листата и стеблата избуяваха на слънчевата светлина и раждаха плода, който им бе предопределен от генетичната им съдба. На това място би могло да се очакват ябълки с рогчета, помисли си Лео в лека истерия, или картофи с очи, които наистина мигат.

Тъмнокосо момиче спря да намести някакъв вързоп… Лео се вцепени. Вързопът бе бебе.

Истинско бебе. Разбира се, че истинско, какво друго? Лео запелтечи наум. Бебето подозрително надзърташе от майчината си гръд към непознатия мъж. Хвана се още по-здраво с четирите си ръце за една от гърдите й, сякаш се страхуваше от съперничество.

— Ау — засмя се тъмнокосото момиче и с една от долните си ръце отлепи дебелите пръстчета, без да спира да засажда с горните едно от стеблата.

Момичето бе елегантно, дребно и страшно необикновено за непривикналите очи на Лео. Късата й коса падаше красиво около лицето и свършваше на тила. Беше толкова гъста, че напомни на Лео за котешка козина — човек можеше да я погали и да се успокои. Другото момиче бе блондинка и нямаше бебе. То първо погледна нагоре и се усмихна:

— Имаме си компания, Клер.

Лицето на тъмнокосото грейна от радост.

— Тони! — възкликна щастливо.

Лео разбра, че го е докоснала само една случайна доза от този лъч радост, минал покрай него към истинската си цел.

Бебето отпусна три от ръцете си и им помаха настоятелно:

— О-о-о!

— О, добре — засмя се Клер. — Искаш да отидеш при татко, а? — Тя освободи бебето от пухкавата торба, прикрепена към гърдите й. — Ще отидеш при татко? При татко ли ще ходиш, Анди?

Бебето се ентусиазира от предложението и размаха разпалено четирите си ръце, пищейки от удоволствие. Тя го бутна към Тони много по-бързо, отколкото Лео би посмял да си представи. Тони се усмихна доволно и го пое.

— Ще се върнеш ли при мама? — запита Тони.

— О-о — съгласи се бебето.

Тони го пусна в пространството, разпери ръцете му, сякаш опъваше морска звезда и го завъртя като колело. Бебето прибра ръце, лицето му застина в доволно изражение и то се завъртя още по-бързо. Цялото засия от успешния си опит. „Ще запомнят този миг, помисли си Лео. Естествено…“

Още веднъж Клер подхвърли бебето към баща му. Странно бе да си помислиш, че това русоляво момче е баща на каквото и да било. Самата тя го последва и застана до Тони. Той автоматично й предложи ръка за опора и те продължиха да държат ръцете си. Явно това бе нещо повече от учтива подкрепа.

— Клер, това е мистър Граф — Тони не толкова го представи, колкото го показа, сякаш беше награда. — Той ще ме обучава по нови технологии на заваряването. Мистър Граф, това е Клер, а това е нашият син Анди.

Анди се носеше към баща си, хвана се с една ръка за русата му коса, с друга за ухото, после прехвърли захвата си върху червената му фланелка.

— Клер бе избрана за първата естествена майка от нашия вид — продължи гордо Тони.

— Аз и още четири момичета — поправи го скромно тя.

— Клер също беше в Заваряването и Монтажа, но повече не може да работи отвън. След като се роди Анди, тя бе в Домакинство, в Хранителни Технологии и сега в Хидропоника.

— Д-р Йей каза, че съм много важен експеримент, от който ще се види кой вид продуктивност е най-малко рискован. Има предвид, че се грижа за Анди — обясни Клер. — Липсва ми, че не излизам Навън, защото там е вълнуващо, но и тук ми харесва. По-разнообразно е.

— Приятно ми е, Клер — каза смело той.

Клер побутна Тони и кимна към русата си колежка, която се бе приближила.

— О, това е Силвър — продължи почтително Тони. — През повечето време тя работи в Хидропоника.

Силвър кимна и косата й се развя в меки платинени вълни. Лео се зачуди дали оттук не идваше името й. Тя имаше ясно очертани скули, които са остри и неприятни на тринадесет и впечатлително елегантни на тридесет и пет. Сините й очи гледаха хладно и не толкова скромно, колкото тези на загрижената Клер, чието внимание отново бе отвлечено от желанията на Анди. Тя подхвана бебето и го закрепи с предпазния колан.

— Добър ден, Мистър Ван Ата — каза Силвър и направи пирует във въздуха. Очите й тихо крещяха „Забележи ме!“ Всичките й двадесет маникюра бяха лакирани в розово.

Ван Ата отговори с лека самодоволна усмивка:

— Добър ден, Силвър. Как върви?

— Имаме да засадим още една тръба след тази. Ще свършим преди да дойде другата смяна.

— Добре, добре — развесели се Ван Ата. — Опитай се да запомниш да заставаш отдясно на човека, който стои под теб, когато говориш с него, Бонбонче!

Силвър бързо се изви, за да изпълни изискванията на Ван Ата. Лео иронично отбеляза, че стаята бе радиално подредена, и това „отдясно“ означаваше Ван Ата да остане в центъра. Къде го беше срещал преди?

— Добре, хайде, момичета — Ван Ата тръгна, а Лео се понесе неохотно след него като хвърляше от време на време по един поглед назад.

Анди гледаше към майка си, а ръчичките му ровеха в ризата й. В отговор тя автоматично се покриваше с тъмни петна. Очевидно това бе малка част от древната биология, която Компанията не бе променила. Млечните жлези навярно бяха идеално адаптирани към живота в безтегловност. Лео беше чувал, че дори памперсите можеха да се похвалят с исторически промени в зората на битуването в космоса.

Настроението му се бе разведрило, но за кратко. Той тръгна мълчаливо и умислено след Ван Ата. Изчакваше — не смяташе да бърза със съставянето на окончателно мнение.

 

 

Спряха пред офиса на Ван Ата. Влязоха и той включи осветлението и въздушната циркулация. Миришеше на застояло. Явно офисът не се използваше често. Вероятно изпълнителният директор прекарваше повече от времето си по по-приятен начин долу. Голям екран откриваше живописна гледка към Родео.

— Издигнах се малко след като се видяхме последния път — каза Ван Ата и настрои екрана. Горната атмосфера на Родео създаваше великолепни призматични светлинни ефекти от този ъгъл. — В няколко смисъла. Нямам нищо против да ти върна услугата. Мисля, че когато човек е на върха, той трябва често да си припомня как е стигнал там. Благородни задължения и всичко свързано с тях. — Извивката на веждите подканваше Лео да се присъедини към самодоволството му.

Той изпитваше неудобство заради неотзивчивата си памет и се усмихна неловко. Улови паузата, когато Ван Ата започна да активира комуникационната конзола на бюрото си и бавно обиколи стаята, сякаш вяло разглеждаше съдържанието, докато изчакваше възпитано.

Табелка от стената с весел надпис улови окото му: На шестия ден Господ видя, че не може да направи всичко и създаде инженерите. Лео изсумтя, развеселен.

— И на мен ми харесва — бе коментарът на Ван Ата, който погледна нагоре и видя защо се подсмихва Лео. — Подари ми го бившата ми съпруга. Това е може би единственото нещо, което алчната кучка не си взе обратно, когато се разделихме.

— Значи си бил… — започна Лео и преглътна края на изречението — инженер? — В същия миг си спомни и се зачуди как е могъл въобще да забрави. По онова време Лео познаваше Ван Ата като помощник инженер. Мазният кариерист пред него беше онзи идиот, когото бе изритал вбесен по стълбището на Администрацията. Изхвърли го, за да не подкопае проекта за Станция Морита преди десет-дванадесет години. Некадърникът Брус! О, да! О, по дяволите…

Комуникационната конзола на Ван Ата подаде диска с данни.

— Ти ме насочи към бързо развитие. Винаги съм си мислел, че това трябва да те удовлетворява по някакъв начин. Прекарал си толкова време в преподаване. Сега виждаш един от учениците си да прави добро.

Ван Ата бе по-млад с около пет години. Лео потисна раздразнението си. Той не бе някой пенсиониран тътрещ се деветдесетгодишен учител, по дяволите. Работеше като инженер с ръцете си и не се страхуваше да ги изцапа. Техническата му работа бе почти толкова перфектна, колкото можеше да постигне безкомпромисната му добросъвестност. Неопетненото му досие говореше само за себе си… Той отпусна гнева си с въздишка. Не става ли винаги така? Беше виждал как дузини подчинени си пробиват път напред, често мъже, които сам бе обучавал. Ако оставиш всичко в ръцете на Ван Ата, той ще изкара това като слабост, не като достойнство.

Ван Ата завъртя дисковете с данни към него.

— Твоето разписание и програма. Ела да ти покажа част от оборудването, с което ще работиш. Галактически Технологии имат два готови проекта, към които мислят да причислят тези четириръки на Проект Кей.

— Четириръки?

— Официалният прякор.

— Това не е, хм… обида, нали?

Ван Ата се втренчи, после изсумтя:

— Не. Думата, с която никой не би ги нарекъл на глас е „мутанти“, генетична параноя след двойното военно бразилско фиаско. Много по-удобно би било този проект да се изпълни в орбитата на Земята, ако не бяха правните истерии относно манипулацията на човешкия ген. Както и да е. Единият проект ще обедини Скачащите кораби в орбита около Ориент IV, а другият ще построи пространствен трансфер някъде над Тау Сети. Ще го нарекат Станция Клайн — студена работа, няма обитаеми планети в системата, слънцето е изчерпило енергията си. Възможно е да се окаже много изгодна. Ще има нужда от доста заваряване при най-трудни условия на безтегловност.

Краткият гняв на Лео бе изместен от интерес. Не заплатата или облагите, а самата работа го вълнуваше. Какви бяха привилегиите на изпълнителният директор?

Той последва Ван Ата извън офиса в коридора, където Тони все още чакаше търпеливо с багажа му.

 

 

— Предполагам, че развитието на утробните копия направиха всичко това възможно — изказа мнението си Ван Ата, докато Лео подреждаше инструментите си. Стаята беше малка и включваше санитарен възел, комуникационна конзола, както и удобни спални колани. „Няма да ме боли гърба сутрин“, помисли си Лео с леко задоволство. Главоболието бе друг проблем.

— Чувал съм за тези неща — каза Лео. — Още едно изобретение на Колония Бета, нали?

— Външните светове поумняват все повече в днешно време — кимна Ван Ата. — Земята ще изгуби позиции, ако не се приспособи.

„Съвсем правилно“, помисли си Лео. Все пак, според историята на нововъведенията това бе неизбежно. Онези, които бяха инвестирали в една система, съвсем естествено не искаха да я загърбят…

— Мислех, че използването на утробни копия е ограничено само до акушерството.

— Всъщност, единствената пречка за тяхното използване е че са ужасно скъпи — каза Ван Ата. — Вероятно е въпрос на време богатите жени навсякъде да започнат да избягват биологическите си задължения и да подготвят децата си в тях. Що се отнася до Галактически Технологии, вече е доказано, че експериментите с човешкия ген най-накрая могат да бъдат осъществени без участието на многобройни парцаливи приемни майки, които да износват присадените ембриони. Чист и прегледен, контролиран подход в инженерството: тези четириръки са абсолютна компилация — гените им са извлечени от толкова много източници, че е невъзможно да се разбере кои точно са генетичните им родители. Така спестяваме значителни правни проблеми.

— Обзалагам се — промълви Лео.

— Разбрах, че всичко това е било идеята фикс на д-р Кей. Никога не съм го виждал, но трябва да е бил от онези надарени типове, които съставят проекти в детайли далече напред още преди да са получили резултат от първата стъпка. Първата партида тъкмо навършва двадесет. Допълнителните ръце са най-щурото хрумване…

— Често съм искал да имам четири ръце като съм в безтегловност — вметна Лео. Гледаше да не звучи твърде подозрително.

— Но повечето от промените са свързани с метаболизма. На тях никога не им става лошо от движението — нещо е променено във вестибуларната им система. Мускулите им поддържат тонус само с петнадесет минути упражнения на ден. А на нас ни се налага да тренираме с часове при дългата работа в безтегловност. Костите им изобщо не стареят. Дори са по-устойчиви на радиация от нас. Костният мозък и половите жлези могат да приемат четири-пет пъти повече радиация от нас. Става въпрос за работници, които никога не искат да се оттеглят долу, продължават да работят здраво, понижават разходите, дори, — изкикоти се Ван Ата, — се самопроизвеждат.

Лео закрепи последната от оскъдните си лични вещи.

— Къде… ще отидат, когато, ъ-ъ, се пенсионират? — попита бавно той.

— Предполагам, че Компанията ще измисли нещо, когато му дойде времето. — Ван Ата сви рамене. — За щастие не е мой проблем. Аз ще се пенсионирам преди тях.

— Какво ще се случи, ако те… напуснат, ако отидат на друго място? Ами ако някой друг им предложи по-висока заплата? Галактически Технологии ще банкрутират.

— О, мисля, че не си схванал добре красотата на тази иновация. Те не напускат. Те не са работници. Те са капитално съоръжение. На тях не им се плаща с пари. Макар че бих искал заплатата ми да се равнява на това, което Галактически Технологии харчи за годишната им поддръжка. Ала нещата ще се подобрят, когато и последният репликаторен отряд пораснат и станат по-самостоятелни. Спряха да произвеждат нови преди около пет години. Очакваха, че четириръките сами ще се заемат с тази работа. — Ван Ата облиза устни и повдигна вежди, сякаш се радваше на пикантна смешка. Лео не съжаляваше, че не я е разбрал.

— Съветът на Космоса ще го нарече експлоатация, робски труд — кръстоса ръце Лео.

— Съветът ще го нарече и с по-лоши имена. Продуктивността им ще изглежда уродлива — изръмжа Ван Ата. — Пресилени езикови глупости. Тези шимпанзета са възпитани да бранят нашата сигурност. Галактически Технологии не биха се отнасяли по-добре с тях, ако бяха направени от твърд метал. Ние с теб ще сключим много добра сделка, Лео.

— О! — възкликна Лео и не каза нищо повече.

 

 

ВТОРА ГЛАВА

За своя радост Лео откри, че в обсерваторията няма никого и бързо се вмъкна вътре. Неговото помещение не беше оборудвано с екран, имаше свободен ден, в който да се възстанови от умората на пътуването и изолацията в Скачащия кораб преди да започне курсът му. Здравият нощен сън в безтегловност вече значително бе подобрил тонуса му.

Извивката на хоризонта на Родео разделяше гледката от прозрачния таван. Отгоре блестяха звездите. Точно в този момент едно от малките лунни мишлета на Родео изпълзя от панорамата. Блясък на хоризонта привлече вниманието на Лео.

Той настрои монитора и фокусира образа. Совалката на Галактически Технологии придържаше един от огромните контейнери с рафинирани петролни химикали или купища пластмаса за изчерпаната от петрол Земя. Група подобни контейнери се носеха в орбита. Лео ги преброи. Един, два, три… шест и онзи, който пристига, седем. Два или три малки кораба вече започваха да събират контейнерите, да ги свързват и да ги прикрепят към един от големите тласкачи на космическия кораб.

Веднъж групирани и прикрепени, контейнерите биваха отпращани към изходна позиция в близост до Родео. След като придадеше скорост и посока, тласкачът се отделяше и се връщаше за следващия товар. Контейнерът продължаваше бавно към целта по дългия път към точката на Скачане.

Стигнат ли веднъж там, контейнерите биват улавяни и забавяни от подобен тласкач, който им определя място на Скачане. Тогава с тях се заемат Хиперкорабите, специално приспособени за целта. Чудовищните товарни Хиперкораби не бяха нищо повече от чифт пръчки — генератори на Неклиново поле в защитни кожуси, разположени около съзвездие контейнери, двойка обикновени космически оръдия и малка контролна кабина за пилота и неврологичните му слушалки. Лео реши, че ако контейнерите, прикрепени към Хиперкорабите не се люлееха, щяха да приличат на изключително странни и мудни дългокраки насекоми.

Всеки Скачащ пилот, неврологично свързан към кораба си, за да управлява трептящата реалност на тясното пространство, правеше по два полета на ден. Към Родео с празни контейнери и назад с товар. После си почиваше един ден. След два месеца работа им предлагаха едномесечна неплатена гравитационна отпуска и ги насочваха в совалката. Скоковете изтощаваха много повече пилотите, отколкото нулевата гравитация. Пилотите на бързите пътнически кораби като този, с който Лео бе дошъл вчера, ги наричаха въртележки или миксери. А пилотите на товарните кораби наричаха пътниците сноби.

Лео се усмихна и си представи как влакът с богатства се плъзга в космоса. Без съмнение, очарователното Селище Кей бе само опашката на кучето на цялата операция на Галактически Технологии. Този един-единствен натоварен тласкач би могъл да поддържа цял град вдовици и сираци в продължение на година, а той бе само един от очевидно безкрайната поредица.

— Мистър Граф? — един алтов глас прекъсна мислите му. — Д-р Сондра Йей. Водя Психология и Тренировъчния отдел в Селището Кей.

Жената, която се носеше край вратата, бе облечена в бледозелен гащеризон на Компанията. Чаровно грозна, на средна възраст, с блестящи монголоидни очи, широки ноздри и плътни устни, с кафеникаво-млечен цвят на кожата, наследство от смесеният й произход. Тя се мушна през отвора с точни и спокойни движения, присъщи на навикналите към безтегловност.

— О, да, казаха ми, че искате да говорите с мен. — Лео любезно я изчака да се улови за нещо преди да се здрависат, след което посочи към екрана: — Хубав изглед имате към орбиталния товарен кораб. Имам чувството, че е още едно от задълженията на вашите четириръки.

— Точно така. Има вече година, откакто се грижат за това — усмихна се доволно Йей. — Вероятно няма да ви е трудно да се приспособите към четириръките. Поне така предполага психологическият ви профил. Това е добре.

— О, с четириръките няма проблем. — Лео млъкна и не продължи обърканите си мисли. Не беше и сигурен дали може да ги обясни. — Просто бях изненадан в началото.

— Разбираемо е. Не смятате, че ще има проблем да ги обучавате, нали?

— Сигурно не са по-лоши от екипажа, който обучавах на Орбитал 4 на Юпитер — усмихна се Лео.

— Нямах предвид проблем от тяхна страна — усмихна се отново Йей. — Ще видите, че са много интелигентни и усърдни ученици. Умни. Съвсем буквално казано, добри деца. Затова бих искала да поговорим. — Тя замълча.

— Учителите и треньорите на Галактически Технологии изпълняват и родителска роля тук в голямото ни семейство. Макар че нямат родители, някой ден четириръките трябва… всъщност, те вече стават родители. Още от самото начало се опитвахме да ги подготвим за ролята на отговорен родител. Но те все пак са деца. Ще ви наблюдават. Искам да внимавате. Те ще научат от вас нещо повече от заваряването — ще изучат и поведението ви. Накратко, ако имате някои лоши навици — всички имаме по малко — трябва да ги оставите надалеч, докато сте тук. С други думи — продължи Йей, — наблюдавайте се. Внимавайте какво говорите. — Очите й неволно се подсмихнаха. — Например един от персонала ни използвал клишето „да ти плюя в устата“ в някакъв контекст… Четириръките дълго се заливаха от смях, а петгодишните започнаха да се плюят един друг. Трябваха ни седмици, за да потушим епидемията. Вие ще работите с много по-големи деца, но принципът остава. Например, хм, носите ли нещо като лично четиво или телевизионен материал със себе си? Видеодрами, дискове с новини, каквото и да е.

— Не си падам много по книгите — каза Лео. — Донесох материали за курса си.

— Техническата информация не ме засяга. Това, с което имаме проблем напоследък е, хм, художествената проза.

Лео повдигна вежди и се усмихна:

— Порнографски списания? Не мисля, че бих се притеснил от това. Като дете какви…

— Не, не порнография. Не съм сигурна, че четириръките биха разбрали порнографията, така или иначе. Сексуалността е обсъждана тема тук, част от социалното им обучение. Биология. Много по-загрижена съм за прозата, която облича фалшиви и опасни неща в привлекателни цветове или изопачени истории.

Лео смръщи чело.

— Преподавали сте на тези деца история? Или сте им позволили да четат…?

— Разбира се. Четириръките познават добре и двете неща. Важното е да се наблегне на правилното. Например, за заселването на Ориент IV обикновено се отделя около петнадесет страници за годината на Братската Война — временно, дори чудновато социално отклонение — и около две страници за близо стоте години на самото заселване и изграждане на планетата. Нашият текст отделя един параграф за войната, но изграждането на трансферния железопътен тунел Уитгоу с последвалото го благотворно икономическо влияние и за двете страни заема пет страници. На кратко, ние наблягаме на обикновените неща вместо на изключителните, на изграждането вместо на унищожението, на нормалното за сметка на анормалното. Така може четириръките никога да не разберат, че от тях се очаква анормалното. Ако прочетете текстовете, мисля, че много бързо ще разберете идеята ни.

— Ами да, мисля, че така ще е по-добре — смотолеви Лео. Целият настръхна като си помисли за цензурата, която се прилага върху четириръките. Все пак, мисълта за текст, който посвещава цели страници на важната инженерна работа, будеше у него уважение. Той прикри объркването си зад кротка усмивка: — Наистина, нищо не съм донесъл на борда.

Тя го поведе на обиколка из общите спални, при наблюдаваните детски ясли за малките четириръки.

Дребосъците изумиха Лео. Изглеждаха толкова много — може би защото се движеха невероятно бързо. В безтегловната зала подскачаха трийсетина петгодишни като разбъркани топки за пинг-понг. Пълничка приятна жена, която всички наричаха мама Нила, ги извеждаше от урока им по четене с помощта на две четириръки тийнейджърки. Изведнъж тя плесна с ръце и пусна някаква музика. Те започнаха да демонстрират нещо като игра или танц, Лео не беше сигурен какво точно. Хлапетата му хвърляха погледи и се кискаха. Създадоха нещо като стена във въздуха — ръка в ръка в ръка. Стената променяше формата си с музиката. Чуха се изплашени викове, когато едно от децата се изплъзна и разруши фигурата. Когато постигнаха идеалната форма, всички бяха победители. На Лео му хареса тази игра и д-р Йей видя как той се засмя от удоволствие, когато четириръките се стълпиха около него.

В края на обиколката тя го изгледа с дяволита усмивка:

— Мистър Граф, все още се притеснявате. Сигурен ли сте, че не таите нещо от стария комплекс на Франкенщайн относно всичко това? Не се притеснявайте да ми го кажете. Всъщност, точно за това искам да поговорим.

— Не е така — каза бавно Лео. — Само… ами, не съм против това, че се опитвате с всички сили да ги обедините в група. Като се има предвид, че ще изживеят целия си живот в космически станции. Високо дисциплинирани са за тяхната възраст, също така имат добро…

— Те са жизнени и издръжливи в космическото пространство!

— Да… но, що се отнася до тяхната самозащита.

— Трябва да ми обясните по-добре, мистър Граф. Защита от какво?

— Ами, струва ми се, че сте успели да създадете хиляда технически умни изтривалки. Хубави деца, но не са ли малко… изнежени? — Той дълбаеше и дълбаеше. Усмивката й изчезна. Тя се намръщи. — Искам да кажа… те изглеждат узрели за експлоатация от… от някого. Ваша идея ли беше целият този социален експеримент? Прилича на женска мечта за идеално общество. Всички се държат толкова добре.

Лео съзнаваше, че е изразил зле мислите си, но тя сигурно ще разбере…

Д-р Йей дълбоко въздъхна и понижи глас. Усмихваше се страшно:

— Нека да ви обясня, мистър Граф. Аз не съм изобретила четириръките. Изпратиха ме тук преди шест години. Специалистите от Галактически Технологии държат на максимална социализация. Но аз не съм по-различна. Грижа се за четириръките. Не е ваша работа, нито ваше задължение да разбирате законния им статут, но той засяга мен и то много. Сигурността им зависи от тяхната социализация.

— Вие сякаш сте освободен от общите предразсъдъци към продуктите на биотехнологията, но има много, които не са. Има планетарни юрисдикции, според които подобно генетично манипулиране на човешки същества ще бъде дори незаконно. Ако тези хора дори за миг приемат четириръките като заплаха, те… — тя млъкна, за да не издаде още тайни и издигна професионалния си авторитет като щит. — Нека да го обясня по друг начин, мистър Граф. Само аз мога да одобрявам или не обучаващия персонал в Селището Кей. Мистър Ван Ата може да ви е поканил, но аз мога да ви изгоня. И ще го направя, без да се замисля, ако имате неблагоразумието да не се придържате с думи или действия към принципите на отдела по психология. Не мисля, че има по-ясен начин да се изразя.

— Не, наистина — отговори Лео.

— Съжалявам — беше искрена, — но докато сте в Селището, вие наистина трябва да се въздържате от груби забележки.

„Аз съм инженер и правя опити, лейди, помисли си Лео. Това ми е работата — по цял ден да правя забележки.“ Но нищо не каза. Успяха да се разделят с нотка на леко обтегната сърдечност.

 

 

Забавният филм бе озаглавен „Животни, Животни, Животни“. За трети път Силвър пускаше „Котки“.

— Отново? — изуми се Клер, която беше с нея във видеозалата.

— Само още веднъж — помоли Силвър и зяпна от удивление, когато черната персийска котка се появи на екрана, но от уважение към Клер изключи говора и музиката. Котката лежеше пред купичка и лочеше мляко. Бели капки летяха от розовия й език обратно в купичката като намагнетизирани.

— Бих искала да си имам котка. Изглеждат толкова меки… — долната лява ръка на Силвър се протегна несъзнателно да погали образа. Прокара ръка по изображението и въздъхна: — Виж, можеш да я вземеш като бебе. — Екранът примигна и показа собственичката на котето, която го подхвърляше в ръцете си. Изглеждаха толкова мили.

— Ами, може би скоро ще ти разрешат да си имаш бебе — предположи Клер.

— Не е същото — каза Силвър, макар че не можеше да откъсне леко завистливия си поглед от Анди, сгушен в съня близо до майка си. — Чудя се, дали някога ще мога да отида долу?

— Ъ-ъ — запъна се Клер. — Кой би искал? Изглежда толкова неудобно. Също и опасно.

— Но хората долу се справят. Освен това, сякаш всичко интересно идва от планетите. — „Както и всички интересни хора“, помисли си тя. Спомни си бившия преподавател на мистър Ван Ата, мистър Граф, когото срещна на последната си смяна вчера в Хидропоника. Още един с крака, който върви насам-натам и кара нещата да се случват. Мистър Ван Ата каза, че се е родил на Старата Земя.

Чуха приглушено почукване на шумоизолиращата врата. Силвър включи дистанционното и отвори вратата. В жълта риза и панталони от Поддръжка на Въздушните Системи надникна Сиги:

— Всичко е чисто, Силвър.

— Добре, влез.

Сиги се мушна вътре и Силвър отново затвори вратата. Сиги се обърна, бръкна в чантата за инструменти, привързана за колана му, отвори стенната платка и блокира механизма на вратата. Остави стенната платка отворена за достъп в случай на спешна нужда или по-точно, ако д-р Йей почука на вратата, за да попита духовито „Какво правят?“ През това време Сиги вече ще е върнал предишната картина на екрана. Той внимателно прикрепи саморъчно измайстореното електронно устройство към електронния кабел. Който и да се опиташе да наблюдава екрана им, щеше да види само снежинки.

— Страхотна идея — въодушевено възкликна Сиги.

— Сигурен ли си, че няма да си навлечем страхотни неприятности, ако ни хванат? — притеснено се обади Клер.

— Не виждам защо — каза Силвър. — Мистър Ван Ата прекъсва връзката с алармата за пушене в стаята си винаги щом запали цигара.

— Мислех, че на земните не им е позволено да пушат на борда — втренчи се Сиги.

— Мистър Ван Ата казва, че това е привилегия на ранга — обясни Силвър. — Иска ми се да имах някакъв ранг…

— Давал ли ти е някога от своите цигари? — попита Клер с отвращение.

— Веднъж — отговори Силвър.

— Уау! — Сиги се усмихна удивен. — И как беше?

Силвър направи кисела физиономия:

— Не ми хареса много. Малко е неприятно. Очите ми се зачервиха. Наистина не виждам смисъла в това. Може би земните получават някакви биохимични реакции, които за нас са недостъпни. Питах мистър Ван Ата, но той само се засмя.

— Аха — промърмори Сиги и о втренчи в екрана. Останалите също погледнаха натам. Напрегната тишина изпълни стаята. След това музиката се усили и тъмночервени букви се завъртяха пред очите им: „Затворникът на Зенда“.

Екранът показа автентична улична сцена от зората на цивилизацията, преди всякакви пътувания в космоса, дори преди електричеството: четири лъскави коня, впряговете звънят. Конете теглят по земята странна кутия на колела.

— Не можеш ли да вземеш още серии от „Нинджа на Звездните Близнаци“? — попита Сиги. — Това е още една от прокълнатите ти мръсотии. Искам нещо реалистично като преследването през астероидната…

— Млъкни и погледни всички животни — прекъсна го Силвър. — Толкова са много и дори не са в зоологическа градина.

Сиги изсумтя:

— Земята трябва да е била ужасно място за живот. Нищо чудно, че хората имат крака. Нещо, с което да се изправят във въздуха далеч от…

Силвър изгаси видеото:

— Ако нямаш нищо друго в главата, за което да говориш, аз се връщам в отделението си. С моето видео. А вие може да си гледате „Техника на Почистване и Поддръжка на Сервизните помещения за Храна“.

— Съжалявам — Сиги покорно прибра и четирите си ръце близо до тялото. Изглеждаше разкаян. Клер се въздържа от коментар.

— Хм — Силвър отново включи видеото. Продължиха да гледат мълчаливо и съсредоточено. Дори Сиги спря да се върти, когато започнаха сцените с влаковете.

 

 

Лео бе започнал първата си лекция.

— Ето, това е обикновената дължина на електронния лъч при заваряване… — той включи видеото си. В центъра на стаята изскочи призрачният образ на ярка синя светлина, компютърна симулация на оригиналния предмет. — Заобиколете, деца, за да може всеки да види добре.

Четириръките се подредиха в кръг заинтригувани. Несъзнателно подаваха ръце за помощ на съседите си да уловят ценния миг. Д-р Йей се носеше отдолу, без да пречи. Лео предположи, че го изследва за политическа необвързаност, макар че ни най-малко не бе променил лекцията си заради нея.

Лео завъртя образа така, че всеки ученик да го види под всички ъгли.

— Сега, нека да увеличим тази част. Виждате дълбокия клиновиден напречен разрез от този лъч с високоенергийна плътност. Познат ви е от предишните уроци по заваряване, прав ли съм? Забележете малките кръгли шупли тук… — отново се появи увеличеният образ. — Какво ще кажете, дефектна ли е или не тази заварка? — Щеше да добави „Вдигнете ръка“, но осъзна колко неразбираемо ще е това за тях. Няколко от учениците в червено разрешиха дилемата му като кръстосаха горните си ръце пред гърдите. Замислиха се. Лео кимна към Тони.

— Това са шупли от газта, нали, сър? Трябва да е дефектна.

Лео се усмихна с благодарност на желания верен отговор.

— Наистина са шупли от газ. Но ако проверим кодовете, ще се окаже, че не е дефектна. Нека сканираме по дължината и да следим дигиталните данни. — Номерата примигнаха в ъгъла на екрана. Напречният образ потрепна. — В напречния разрез никога не се появяват повече от две шупли и никога празното пространство не заема повече от пет процента от разреза. Също така, сферичните кухини като тези нанасят най-малки вреди от всички потенциални форми на прекъсване, най-малко вероятно е да доведат до пукнатини в работата. Некритичният дефект се нарича прекъсване. — Лео изчака мълчаливо. Двайсетина глави се наведоха едновременно да подчертаят този факт в автоматично записващите си платки, закрепени между долните им ръце за по-удобно използване.

— Сега — той смени картината с друга в червена светлина, — това е същата заварка, но данните са приети от ултразвуков пулсиращ рефлекторен скенер. Изглежда доста различно, нали? Може ли някой да идентифицира това прекъсване? — Той уголеми една светла част.

Няколко чифта ръце отново се кръстосаха. Лео кимна към друг ученик — приятно момче с орлов нос, ясни черни очи, жилести мускули и тъмна махагонова кожа, която елегантно контрастираше с червената му фланелка и къси панталони.

— Да, Прамод?

— Това е прахово напластяване.

— Правилно! — Лео смени картината. — Но вижте това. Къде са отишли всичките ни шупли? Някой да мисли, че те са изчезнали по магически начин? Благодаря ви — отвърна той на усмивките им, — радвам се, че не мислите така. Сега да сравним двете картини. — Червено и синьо се сляха в лилаво там, където компютърът следваше изображението. — А сега виждаме малкия апарат. — Лео отново уголеми изображението. — Тези две шупли, плюс това напластяване, всички на една повърхност. Виждате фаталната пукнатина, която е започнала да се появява. При това завъртане… — екранът се обърна и Лео посочи пукнатината с ярко розов лъч. — Това, деца, е дефект.

Те възкликнаха удивени. Лео се усмихна и продължи:

— И двете пробни сканирани изображения са действителни картини. Но никое от тях не е завършено, никое не може да се използва самостоятелно. Трябва да знаете, че рентгеновия радиограф е идеален за откриване на празнини и попълнения, но не може да открива пукнатини и ултразвукът е оптимален точно за тези слоести прекъсвания, които рентгеновите лъчи най-вероятно пропускат. А сега — Лео се усмихна и смени ярката картина с друга, този път едноцветна, зелена, — погледнете това! Какво виждате? — Той кимна отново към Тони.

— Лазерно заваряване, сър.

— Така изглежда. Мнението ви е напълно разбираемо и напълно погрешно. Искам всички да го запомните. Огледайте добре! Това може да се окаже най-пагубното нещо, което някога сте виждали.

Четириръките изглеждаха дълбоко впечатлени, но изпълнени с неразбиране. Лео ги помоли за пълна тишина и внимание:

— Това — наблегна на думата, а гласът му се изпълни с презрение, — е изопачен преглед. По-лошо, този е само един от многото. Един от партньорите на Галактически Технологии, който доставя горивни камери за Скачащите кораби, се притеснил, че размерите на печалбата му са застрашени, защото системата отхвърля голяма част от услугите му. Вместо нещата да бъдат разглобявани и поправяни, те се обърнали към инспекторите по качествен контрол. Никога няма да разберем със сигурност дали главният инспектор е отказал подкуп или не, защото го няма да ни каже. Бе намерен убит от токов удар, който се приписва на негова собствена грешка при ремонт на електрическа инсталация в пияно състояние. При аутопсията е бил открит висок процент алкохол в кръвта му. Много по-късно бе отбелязано, че процентът е бил толкова висок, че той не е бил в състояние да върви, та какво остава да поправя електрическа инсталация.

— Помощник инспекторът прие подкупа. Заварките издържаха компютърния тест, защото бяха копирани и въведени данните от стари проекти вместо да бъдат направени истински изследвания. Бяха пуснати двадесет горивни камери. Двадесет бомби със закъснител.

— Историята беше разкрита едва след като се взриви и втората бомба — след осемнадесет месеца. Това не е клюка. Аз участвах в разследването — открих причината с най-стария тест на света, с ум и поглед. Седях там на стола в станцията и разглеждах онези стотици компютърни конспекти. Разпознах един и същи детайл, който се повтаряше многократно, докато компютърът разчете само това, че серията няма дефекти. Тогава осъзнах какво бяха направили онези копелета… — ръцете му трепереха, както винаги в тази част на лекцията, когато си спомнеше отминалите събития.

— Всичко беше изопачено с фалшиви компютърни схеми. Но това не помогна да се измамят и всеобщите закони на физиката. Осемдесет и шест души загинаха наведнъж. Това — подчерта отново Лео — не бе просто измама, това беше жестоко и хладнокръвно убийство.

— Ето и най-важното нещо, което мога да ви кажа — пое си дъх той. — Човешкият ум е най-крайното изпитание. Може да съберете всички технически данни и ако забравите нещо, да го потърсите и прочетете, но това трябва да се вреже в сърцата ви с огнени букви. Няма нищо, нищо по-важно за мен в мъжете и жените, които обучавам, от тяхната абсолютно почтеност. Без значение дали ще работите като заварчици или инспектори, законите на физиката неумолимо ще действат върху вас. Можеш да излъжеш човек, но не и метал. Това е всичко.

Той въздъхна, възвърна приятното си настроение и се огледа. Учениците стояха все така сериозни — не приличаха на клас, в който се подхвърлят мръсни шеги на задната редица. Всъщност, изглеждаха шокирани и го гледаха със страхопочитание.

— Така — прекъсна мълчанието той като плесна с ръце и бодро ги разтърка. — Сега да отидем в работилницата и да разглобим един електрод за електродъгово заваряване. Да видим дали ще открием нещо, което може да се развали по него…

Те послушно тръгнаха в редица пред него, бъбрейки помежду си. Йей чакаше до вратата. Усмихна му се.

— Интересна презентация, мистър Граф. Ставате доста общителен, когато говорите по работа. Вчера си мислех, че сте най-големият темерут.

Лео леко се изчерви и сви рамене:

— Не е толкова трудно, когато има нещо интересно, за което да говориш.

— Не бих предположила, че заваряването е толкова забавна тема. Вие сте надарен ентусиаст.

— Надявам се и вашите четириръки да са също толкова впечатлени. Радвам се, когато запаля някого. Това е най-приятното нещо на света.

— И аз започвам да мисля така. Вашата история — тя се подвоуми, — вашата измислена история имаше изумителен ефект. Те никога не са чували нещо такова. Аз също не я бях чувала.

— Случи се преди две години.

— Наистина, доста ги обезпокои. — Тя се замисли. — Надявам се, не прекалено.

— Ами, аз се надявам да са се разтревожили много. Това е истинска история и аз съм част от нея. — Той я погледна: — Някой ден може да им се случи нещо подобно. И ще се окажат криминално невежи, ако не успея да ги подготвя.

— О — усмихна се за миг тя.

И последните ученици бяха заминали напред по коридора.

— По-добре да ги настигна. Целият ми курс ли ще наблюдавате? Хайде, ще ви направя оксиженист.

Тя поклати отрицателно глава.

— Звучи приемливо. Но се страхувам, че аз също имам работа и трябва да те оставя сам. Ще се справите, Мистър Граф — кимна му тя.

 

 

ТРЕТА ГЛАВА

Анди изплези език и изплю оризената каша, която Клер току-що му бе набутала в устата.

— Ба-а — отбеляза той. Топчето ориз явно предизвика вниманието му, защото го улови между горната си дясна и долната лява ръка и започна бавно да го върти. — Ех! — измърмори той щом новата му играчка се превърна в обикновено петно.

— О, Анди — промълви объркано Клер и изчисти петното от ръцете му. — Хайде, бебчо, трябва да я опиташ. Д-р Йей каза, че е добра за теб!

— Може би не е гладен — обади се Тони.

Хранителният експеримент се провеждаше в личното отделение на Клер, предоставено й заради раждането на Анди. Предишните й съквартирантки често й липсваха, но тя смяташе, че Компанията е права. Нейната популярност и чарът на Анди сигурно нямаше да помогнат при многобройните нощни хранения, смените на памперси, газовете, мистериозните диарии и треска или на другите бебешки мъки.

Напоследък Тони също й липсваше. Вече няколко седмици почти не го беше виждала. Новият инспектор по заваряване непрекъснато му създаваше работа. Ритъмът на живота в Селището сякаш се ускоряваше с всеки ден. Имаше дни, в които и дъх не можеше да си поемеш.

— Може би не му харесва — предположи Тони. — Опитвала ли си да я смесиш с онази другата каша?

— Всички са специалисти — въздъхна Клер. — Освен мен… Както и да е, вчера хапна малко.

— Какъв й е вкусът?

— Не знам, не съм я опитвала.

— Хм — Тони взе лъжицата от ръката й, улови малко ориз и го пусна в устата си.

— Хей! — възмути се Клер.

— Ба! — задави се Тони. — Дай ми онази кърпа. — Той изплю кашата. — Нищо чудно, че не я иска. Това те задушава.

— Хм! — Клер грабна лъжицата и се понесе към кухненското отделение да я измие.

— Опитай го!

Тя подуши чашката:

— Ще го имам предвид.

През това време Анди бе сграбчил долната си дясна ръка с горните и я хапеше.

— Все още е рано за месо — въздъхна Клер и се изправи.

Анди си пое дъх, без малко да се разплаче, но се ограничи само до едно „О-о!“, защото вратата се отвори и разкри нов интересен обект.

— Как върви, Клер? — попита д-р Йей. Дебелите й безполезни крака се влачеха след нея.

Клер се ободри, харесваше д-р Йей. Нещата сякаш винаги се поуспокояваха, когато тя се появеше:

— Анди не иска да яде оризова каша. Харесва само банановата.

— Ами, опитай тогава с овесена каша при следващото хранене — каза д-р Йей и се понесе към Анди с протегната ръка. Той я сграбчи с горните си. Тя освободи ръката си и я протегна надолу, а той я сграбчи с долните и се засмя: — Координацията на долната част на тялото му е добра. Обзалагам се, че до първия си рожден ден ще постигне нивото на горната част.

— Онзи ден се показа четвъртото му зъбче — отбеляза Клер.

— Природата казва, че е време да започнеш да се храниш с оризова каша — обърна се д-р Йей престорено сериозна към бебето. То се държеше за ръката ококорило очи в златните халки на ушите й, съвсем забравило за храната: — Не се престаравай прекалено, Клер. С първото дете винаги е така. Стараем се всичко да е идеално, само за да се уверим, че можем да се справим. Ще ти бъде по-спокойно с второто. Гарантирам, че всички бебета се справят с оризовата каша преди да навършат двадесет, без значение какво правим ние.

Клер се засмя със скрито облекчение:

— Мистър Ван Ата питаше как се справя той.

— О — д-р Йей прибра усмивката си. — Разбирам. — Тя предпази обецата си от нападение като премести Анди достатъчно далече, но това го завъртя в нежелана посока. Той запротестира с пълно гърло. Д-р Йей капитулира и протегна пръсти към него. Анди отново тръгна към обецата, ръка върху ръка върху ръка.

— Ами — д-р Йей насочи вниманието си към Клер, — всъщност аз минах да ви съобщя една добра новина. Компанията е толкова доволна от начина, по който тръгнаха нещата с Анди, че решиха да преместят напред датата, в която да започнеш втората си бременност.

Лицето на Тони грейна в доволна усмивка зад д-р Йей и плесна победоносно с горните си ръце. Клер му махна смутено да се държи прилично, но не успя да удържи усмивката си.

— Уау — почервеня от радост Клер. Значи Компанията смята, че тя върши това добре. Понякога й се струваше, че никой не забелязва усилията й. — Колко напред?

— Месечният ти цикъл все още не се е възстановил заради кърменето, нали? Имаш дата за преглед утре сутринта. Д-р Минченко ще ти предпише лекарства за възстановяване на цикъла. Можеш да започнеш да опитваш след втория цикъл.

— Господи! Толкова скоро! — Клер замълча. Загледа се в палавия Анди и си спомни как първата бременност бе изпила енергията й. — Мисля, че ще се справя. Но какво стана с онзи идеален промеждутък от двадесет и пет месеца, за който говорехте?

Д-р Йей внимателно подбра думите:

— Има проект за увеличаване на продуктивността. За всички области. — Д-р Йей, която винаги бе пряма с Клер, се усмихна фалшиво, погледна щастливия Тони и сви устни. — Радвам се, че си тук, Тони, защото и за теб имам добра новина. Твоят инструктор по заваряване мистър Граф много те цени. Затова си избран за бригадир на отряда и ще се изявиш на първия Кей проект, който са съставили Галактически Технологии. Ти и другите участници в екипа ще пътувате около месец до място, наречено Станция Клайн. Намира се от другата страна на тесните дупки, над Земята. Дълъг път ще е. Затова мистър Граф ще ви придружи, за да довърши обучението ви.

— Най-накрая! — Тони подскочи от вълнение. — Истинска работа! Но… — той замълча подкосен. Клер вече бе помръкнала. — Но Клер как ще направи бебе следващия месец, ако аз съм надалеч?

— Д-р Минченко ще замрази твоя сперма преди да заминеш — предположи Клер. — Нали…?

— Хм — промърмори д-р Йей. — Ами, всъщност, това го нямаше в плана. По схема баща на следващото ти бебе трябва да бъде Руди, от Микросистемни инсталации.

— О, не! — преглътна Клер.

Д-р Йей проследи лицата им и се намръщи:

— Руди е много добро момче. Сигурна съм, че много ще се нарани от тази реакция. Не виждам защо се изненадваш, Клер, след всичките ни разговори.

— Да, но… аз се надявах. След като с Тони се разбираме толкова добре… Че ще ни позволят… ще говоря с д-р Кей!

— Той не е сред нас — въздъхна д-р Йей. — Значи искате да се въвлечете в съюз. Не ви ли предупредих да не го правите?

Клер овеси глава, а Тони пребледня.

— Клер, Тони, знам, че изглежда трудно. Но вие сте първото поколение и имате специална задача. Вие сте първата стъпка в мащабен план на Галактически Технологии, който ще развие поколения наред. Вашите действия са от твърде голямо значение за размножителния ефект. Вижте, това в никакъв случай не е краят на света. Репродуктивната схема на кариера за Клер е дълга. Много вероятно е да се съберете отново един ден. А ти, Тони — ти си от най-умните. Галактически Технологии държат на теб. Ще има и други момичета…

— Не искам други момичета — заинати се Тони. — Само Клер.

— Не бива да ти го казвам отсега, но Сонда от Храненето е твоето следващо момиче. Винаги съм я смятала за изключително красива.

— Тя се смее като резачка.

Д-р Йей изпуфтя нетърпеливо:

— Ще го обсъдим по-късно. На дълго. По-подробно, но сега трябва да поговоря с Клер. — Тя го избута през вратата и я заключи, въпреки смръщеното му лице и сподавените протести.

Д-р Йей се обърна към Клер и я фиксира със строг поглед:

— Клер, ти и Тони продължихте ли сексуалните си контакти след като забременя?

— Д-р Минченко каза, че това няма да нарани бебето.

— Д-р Минченко знае?

— Нямам представа… Аз само го попитах, така, най-общо. — Клер изучаваше виновно ръцете си. — Вие очаквахте да ги прекратим?

— Ами да!

— Но не ни казахте.

— Вие не попитахте. Всъщност, явно сте положили голямо старание да не подхващате въпроса. Сега като си помисля, как съм могла да бъда толкова заслепена?

— Но долу го правят през цялото време — защити се Клер.

— Откъде знаеш какво правят долу?…

— Силвър каза, че мистър Ван Ата… — Клер се сепна и млъкна.

Вниманието на д-р Йей се изостри като нож.

— Какво знаеш за Силвър и мистър Ван Ата? — погледна я изпитателно тя.

— Ами, всичко, предполагам. Искам да кажа, всички ние искахме да знаем как го правят хората долу — Клер замълча. — Странни хора са те — добави тя.

Д-р Йей остана втрещена за миг, после покри лице с ръце и се разсмя безпомощно:

— Значи Силвър ти обяснява най-подробно?

— Ами да — Клер гледаше предпазливо психоложката. Д-р Йей потисна кикота си. Очите й се зачервиха, отчасти от напиращия смях, отчасти от гняв:

— Предполагам… предполагам, че е по-добре да кажеш на Тони да не разпространява информацията. Страхувам се, че мистър Ван Ата ще се разстрои, ако разбере, че личният му живот се обсъжда от такава широка аудитория.

— Добре — съгласи се колебливо Клер. — Но вие винаги сте искали да знаете всичко за мен и Тони.

— Това е различно. Ние се опитваме да ви помогнем.

— Ами, ние със Силвър се опитваме да си помогнем една на друга.

— От вас не се очаква подобно нещо. — Д-р Йей притъпи острия си тон с лека усмивка. — Вие трябва да чакате, докато ви се обясни — Йей замълча. — И колко от вас са получили тази, хм, информация, от Силвър в крайна сметка? Само ти и Тони, надявам се?

— Ами и моите съквартирантки. Ходя в спалнята с Анди през свободното си време. Играем си с него. Спях до Силвър преди да се преместя. Тя е най-добрата ми приятелка. Толкова е смела. Пробва неща, за които никога не съм си и помисляла — въздъхна с малко завист Клер.

— Осем момичета — каза си Йей. — О, Кришна… Надявам се никое от тях да не е разпространило информацията!

Клер не искаше да лъже и затова нищо не каза. Нямаше нужда. Психоложката видя лицето й и примигна. Чудеше се какво да прави.

— Налага се да поговоря със Силвър. Трябваше да го направя още щом заподозрях, но си мислех, че той ще е достатъчно разумен да не оскверни експеримента точно под носа ми. Виж, Клер, искам подробно да поговорим за новата ти работа. Аз съм тук, за да я направя лесна и приятна. Знаеш, че ще ти помогна, нали? Ще се върна при теб при първа възможност.

Йей отскубна Анди от врата си, където се бе настанил в опит да вкуси обецата й, и го върна на Клер. Излезе като си мърмореше под носа нещо като „…да ограничим вредата…“

Клер остана сама. Прегърна силно бебето си. Притеснението натежа като буца под сърцето. Толкова се беше старала да бъде добра…

 

 

Лео хвърли одобрителен поглед през болезнената светлина и плътните сенки вакуум на двама от пригодените за космоса ученици, яхнали стягащия обръч точно в края на гъвкавата тръба. Между тях осемте ръце в ръкавици трескаво работеха.

— Сега, Прамод, Боби, вдигнете лъчевия оксижен и рекордера и ги нагласете в начално положение. Джулиан, пусни програмата за оптична лазерна подредба и ги проследи.

Изскочиха дузина фигури с по четири ръце, имената им бяха изписани отпред на всяка каска и на гърба на сребристите им работни костюми.

— На електронния лъч не бива да се позволява устойчива пропускливост. Този лъч може да пробие половин метър стомана. Само едно пробождане и вашият, да кажем, кораб с ядрено налягане или вашата горивна камера могат да изгубят структурната си цялост. Импулсният генератор, който Прамод проверява точно сега — гласът на Лео натежа от намека и Прамод мигом се дръпна, — използва естествената вибрация на лъчевия удар в заварявана кухина за създаване на вибрационна схема, която поддържа честотата му и елиминира пробождането. Винаги проверявайте два пъти проблема с изправността му преди да тръгнете.

Стягащият обръч бе добре споен към гъвкавата тръба и задължително огледан за пукнатини, сканиран на холограма, проучен и сравнен с рентген и изпробван с класическия тест на юмруците. Лео приготвяше учениците си за следващата задача.

— Тони, премести лъчевия оксижен върху… Изключи го първо! — Крясъкът прониза всички слушалки. Всъщност, лъчът бе изключен, но не и управляващия механизъм. Един случаен удар, докато Тони олюлява машината наоколо и… Лео проследи с очи хипотетичния разрез през близкото крило на Селището и потрепери.

— Отваряй си очите, Тони! Виждал съм човек, разрязан на две от свой приятел поради невнимание.

— Съжалявам… помислих, че ще спестя време… съжалявам… — мълвеше Тони.

— Ти си знаеш — поуспокои се Лео. — В този вакуум лъчът няма да спре, докато не удари третата луна или каквото срещне по пътя. — Без малко да продължи, но се спря. Не, не и по общия комуникационен канал. По-късно.

По-късно учениците му се преобличаха, смееха се и се шегуваха, докато почистваха и прибираха работните си костюми. Лео се понесе към смълчания и пребледнял Тони. „Не му се скарах прекалено, мислеше си Лео. Смятах, че е по-гъвкав…“

— Ела да поговорим като свършиш тук — прошепна Лео.

— Да, сър — трепна виновно Тони.

В края на смяната другите се запътиха да се хранят и Тони се отпусна като кръстоса отбранително и двата си чифта ръце. Лео се приближи.

— Къде беше днес, там отвън? — Тонът му бе сериозен.

— Съжалявам, сър. Няма да се повтори.

— Повтаря се цяла седмица! Имаш ли някакъв проблем?

Тони поклати глава:

— Нищо, нищо свързано с вас, сър.

„Искаше да каже, нищо свързано с работата, замисли се Лео. Добре.“

— Ако умът ти не е тук, това засяга и мен. Да нямаш проблем с момичето си? Добре ли е малкият Анди? Бил ли си се с някого?

Сините очи на Тони потърсиха недоверчиво Лео, после отново се прибра в черу�