Робърт Дохърти
Зона 51: Легендата — Моята библиотека

1.

529 г.сл.Хр., Камлан, Англия

 

Кралят умираше, а с него и надеждата за една нова епоха. Това беше ясно за неколцината оцелели рицари около окървавеното тяло в центъра на тресавището, където се бяха изправили срещу армията на Мордред. Имаха достатъчно боен опит от последните години, за да разпознаят смъртоносната рана. Освен това си даваха сметка, че никой друг, освен Артур, не е способен да изведе Англия от мрачната епоха, която тегнеше над тази злочеста страна, откакто се помнеха. Мимолетната надежда за мир и просперитет сякаш изтичаше в тресавището заедно с кръвта на краля.

Парсивал бе прегърнал краля през раменете и се оглеждаше като обезумял. Най-верният от онези рицари, които се бяха събирали около Кръглата маса, обвързан с клетва и меч, сега изпитваше пълна безпомощност.

— Къде е Мерлин? — провикна се той.

Ако някой наистина можеше да спаси краля, това бе Мерлин, но от магьосника днес нямаше и следа. Всъщност тъкмо заради Мерлин и Светия Граал, който според мълвата беше у него, се бяха срещнали днес двете армии. Битката бе започнала още призори и бе продължила с нарастващо ожесточение през целия мрачен ден. Разразилата се по-късно буря бе приглушила виковете и писъците на ранените и умиращите. Малко след началото на сражението тресавището бе покрито с гъста мъгла, но съратниците на Артур все още чуваха от време на време сблъсък на метал в метал, което означаваше, че боят не е приключил.

Засега бяха в безопасност, макар че никой не знаеше какъв ще бъде изходът от сражението. Бяха издърпали краля веднага след раняването му и го бяха пренесли през тресавището до този малък и сравнително сух хълм. Тръстиките и плътната мъгла засега ги скриваха напълно от останалите участници. Според оскъдните вести тяхната армия бе на път да изгуби битката, макар че Гауейн бе успял да нанесе тежък удар на Мордред.

Една увита в наметало фигура се появи откъм мъглата.

— Спри, вещице! — провикна се Парсивал и вдигна предупредително меча.

Жената замря неподвижно като дърветата зад нея. Отметна назад черната си качулка и разкри бледо лице, изпито и уморено. Косата й беше черна, късо подстригана, със сивкави кичури. Тя разпери ръце като знак, че идва с мир, но Парсивал не свали меча.

— Оставете ме да му помогна — рече жената.

— Моргана — Парсивал произнесе името й, сякаш беше проклятие. — Никой тук не ти вярва.

— Къде е сър Гауейн? — озърна се тя.

— Мордред го посече, когато се опита да спаси краля.

Моргана отстъпи назад, сякаш думите я бяха блъснали в гърдите.

— Къде падна?

Парсивал кимна в посоката, от която прииждаше шумотевицата.

— Там някъде. Сред останалите. Мнозина погинаха днес заради теб и Мерлин.

— Не осъзнаваш какво говориш — тросна се Моргана и пристъпи към краля.

— Остани на мястото си, вещице!

— Той ще умре, ако не ме оставите да му помогна.

Парсивал сведе поглед. Артур бе отворил очи и едва забележимо кимна. Парсивал се подчини и се отдръпна настрани.

Моргана коленичи до краля. Ръцете й се плъзнаха по ризницата до мястото, където бе разкъсана от удара. Тя чевръсто откъсна парче от наметалото си и го затъкна в отвора. Груб, но поне за момента ефикасен метод да спре кръвта.

— Защо ми помагаш? — прошепна едва чуто Артур.

— Защото искам да живееш, поне докато твоите рицари те отнесат на Авалон. Там ще предадеш меча на Наблюдателя, който те очаква. И ще възстановиш равновесието.

Артур едва-едва поклати глава.

— Не мога да го направя.

— Ако откажеш, ще те оставя да издъхнеш и сама ще отнеса меча. Ти дойде тук, за да върнеш мира, но не успя. Предай сега меча на Наблюдателите и те ще довършат започнатото.

— Коя си ти? — попита Артур. — Служеше и на двете враждуващи страни, предаде ме, сетне предаде и Мордред. На кого всъщност служиш?

— На човеците.

Артур помълча няколко секунди, сякаш преосмисляше чутото.

— Ти си Наблюдател?

— Нещо повече от Наблюдател — отвърна Моргана. — Предай меча на Наблюдателя от Авалон.

Лицето на Артур трепна.

— Коя си ти? — повтори той със слаб глас.

Моргана не отговори и очите на краля се склопиха. Тя напъха още едно парче плат в отвора на ризницата, надигна се и погледна към Парсивал.

— Отнесете го в Авалон.

— Но на острова има призраци! — възрази стреснато рицарят.

— Отнесете го — повтори Моргана. — Там е едничката му надежда. И вашата също. — Тя се отправи в посоката, където може би лежеше Гауейн.

— Къде отиваш? — попита Парсивал.

— Да се уверя, че Мордред е обречен.

Веднага щом Моргана се изгуби от поглед, Парсивал издаде нареждане да вдигнат ранения крал. След това се наведе и пое положения на гърдите му меч. Екскалибур. Причината за започването на тази война преди няколко години. Въпреки че бе взел участие и в тази битка, острието му не беше нащърбено, а гладко и наточено. Дръжката не се отличаваше с богата украса, каквато имаха повечето мечове в онези времена, но въпреки това оръжието даваше усещане за власт и сила. Парсивал загърна меча в наметалото си, даде сигнал и процесията се отправи на север — към легендарния остров Авалон.

 

 

У Моргана се бореха чувството за дълг и любовта. Ако Парсивал бе казал истината — а нямаше причини да подлага думите му на съмнение, той бе най-честният и най-благородният от всички рицари на Кръглата маса, тогава нямаше смисъл да бърза да намери Гауейн. Ала очите й се стрелкаха насам-натам из мъглата с надежда да зърнат познатата ризница.

От мъгливата пелена изплува неясна фигура. Беше рицар, стиснал забралото си с ръце — от процепа шуртеше кръв. Той изстена болезнено. Скоро щеше да се превърне в храна на лешоядите. Малко по-нататък Моргана прескочи още неколцина тежко ранени воини — двама от тях вече бяха съблечени от селяците, които мародерстваха на воля в мъглата.

Но по-нататък труповете станаха повече. Бяха на купчини по местата, където се бяха срещали двата вражески фронта. Някои бяха издъхнали в прегръдките на своите врагове. Моргана спря и си пое дъх. Беше почувствала някаква промяна. Тя завъртя глава и се заслуша. Вече не се чуваше шумът от сражението. Битката бе приключила, макар че никой не можеше да назове името на победителя. Тя дочу приглушени гласове някъде от посоката, в която се движеше и забърза натам. Подмина няколко шатри и се досети, че е навлязла в лагера на Мордред. Армията му бе заела позиции в западния край на тресавището, докато Артур се бе разположил на източния. А някъде в самия център, където растителността бе най-гъста, бе скътано леговището на Мерлин — дирен и от двете армии заради Граала.

Моргана забеляза няколко рицари с привързани на ръцете сини шарфове — знака на армията на Мордред. Затворени зад железните брони, противниците трудно се разпознаваха — ковачите работеха не за чест и слава, а за пари и доспехите на едните и на другите си приличаха. Ето защо рицарите на Мордред носеха сини шарфове, а воините на Артур — червени. Моргана видя двама с гербове с орли на гърдите — това бяха Водачи от личната охрана на Мордред. Тези двамата трябваше да ги държи под око. Рицарите бяха надвесени над нечие тяло. Върху гърдите на ранения бяха инкрустирани летящи дракони — с умение, каквото нито един майстор на доспехи в Англия все още не владееше.

Мордред.

Моргана познаваше добре тази броня. В лагера никой не се опита да я спре. Тук тя бе своя. Рицарите се отместиха и я допуснаха съвсем близо до узурпатора.

— Отдръпнете се назад — нареди им тя.

Послушаха я — с изключение на двамата Водачи, които не пожелаха да отстъпят и на крачка от онзи, когото бяха програмирани да охраняват. Тези двамата не действаха по своя воля, а бяха подчинени изцяло на съществото, което сега лежеше в краката им.

Моргана коленичи до Мордред. Водачите оголиха мечове и се приготвиха да я посекат, ако я заподозрат, че прави нещо нередно. И Мордред, като Артур, имаше тежки рани. Тя вдигна наочника и надзърна в черните му очи, които святкаха от злоба.

— Мордред!

— Моргана — кимна той.

— Къде е Граалът?

Очите му се извърнаха към шатрата, място, което тя познаваше добре.

— Той ми принадлежи. Ти не знаеш за какво служи.

— Зная — отвърна Моргана.

— Знаеш само легендите и митовете.

— Знам истината.

Мордред смръщи лице.

— Откъде знаеш?

Моргана не отговори.

— Но без камъните — продължи Мордред, — без урим и тумин — Граалът е безполезен.

— Не съвсем — подметна тя. — Инак какво щеше да търсиш тук?

Мордред не отговори.

— Освен това истинското ми име не е Моргана.

Мордред се намръщи отново.

Тя се наведе, докато устните й почти докоснаха лицето му.

— Истинското ми име е Донхад. Родена съм на друг свят, много далече оттук. Тези, на които служиш, управляваха там също както управляват тук. Но ние — човеците — ги победихме. Дойдох тук, за да помогна на тези човеци да победят теб и твоите господари. — Тя впи поглед в него. — Мордред, когото познават още като Сянката на Аспасия.

При тези думи тя извади кинжала, скрит под наметалото, и заби острието в шията на Мордред. От раната бликна ясна кръв. Моргана се извърна, завъртя острието в полукръг и блокира удара на единия от Водачите, докато с другата ръка тършуваше за нещо на шията на Мордред. Когато окървавените й пръсти го уловиха, тя се изправи рязко, отблъсквайки нападението на единия Водач, докато вторият полагаше напразни усилия да спре кръвта на издъхващия си господар.

Моргана бе обучавана от майстори на бойните изкуства. Тя се приведе под меча на Водача и заби острието на кинжала под мишницата му — там тялото му нямаше защита от броня. Кинжалът проникна надълбоко и тя завъртя дръжката. Водачът се строполи на земята.

Моргана се наведе над Мордред, за да вземе малката метална фигурка Ка, която висеше на шията на поваления рицар, но вторият Водач скочи на крака и нададе пронизителни викове за помощ. Измамените рицари дотичаха бързо.

Тя осъзна, че няма никаква надежда да претърси тялото и да вземе огърлицата. Не и след като Гауейн е мъртъв. Ако я убият тук, всичко ще бъде обречено. По-добре да намери тялото на своя любим. Но първо да вземе Граала. Тя се шмугна покрай един от тромавите рицари и влезе в шатрата на Мордред. Върху груба дъсчена маса бе положен покрит с бяла кърпа предмет. Щом го вдигна, разбра, че е Граалът. Сграбчи го, разпори отсрещната стена на шатрата с кинжала тъкмо в момента, когато през входа нахлуха разярените рицари, пъхна се през цепнатината и скоро се изгуби в мъглата.

 

 

Светлината на залязващото слънце едва проникваше през гъстата мъгла, застлала тресавището. Моргана крачеше бавно, влачейки краищата на окаляното си наметало. В едната си ръка държеше покрития Граал, а в другата — готовия за удар кинжал.

Миришеше на разложение и смърт. Непрестанно се препъваше в окаляни и окървавени трупове, но все още не бе открила Гауейн. Имаше и много ранени, които протягаха към нея ръце, но тя знаеше, че не може да им помогне. Вместо това понякога проявяваше милосърдие, като ги довършваше с ножа. Участ, по-добра от тази, която ги очакваше в тресавището.

Чу някакъв шум отляво и се обърна натам. Когато се приближи, забеляза три фигури в черни наметала, които си проправяха път през калната вода.

— Мерлин! — извика Моргана.

Тримата замръзнаха и този, който ги водеше, се извърна към нея.

— Какво търсиш сред мъртъвците, Моргана?

— Ти си отговорен за смъртта им — заяви тя и се приближи.

Магьосникът имаше дълга бяла брада и лицето му бе сбърчено от тревога.

— Опитах се да сторя онова, което… — поде Мерлин, но Моргана вдигна ръка. В жеста й имаше такава скрита сила, че той замълча.

— Знаеш толкова малко, самозвани магьоснико! Невежите не бива да вземат инициативата.

На това Мерлин нямаше какво да отвърне.

— Да си виждал Гауейн? — попита го тя.

Мерлин посочи наляво.

— На около петдесетина метра има няколко тела. Придворни на Артур и съратници на Мордред. Вероятно това е била срещата на двете вражески линии. Предполагам, че там ще откриеш и Гауейн. Но къде е Артур? И Мордред? Не ги намерихме сред труповете.

Моргана отмести поглед от Мерлин и изгледа двамата, които го придружаваха. На гърдите си носеха медальони с изображение на пирамида с отворено око. Наблюдатели, които бяха нарушили клетвата си само да наблюдават.

— От загриженост ли питаш?

— Граалът и мечът — отвърна Мерлин и кимна към предмета под наметалото й. — Къде са?

— Артур все още държи Екскалибур. Парсивал ще го отнесе в Авалон.

— А Граалът?

Моргана вдигна покривалото на странния предмет. Беше златен съд с форма на пясъчен часовник, висок четирийсет сантиметра и в двата края широк двайсет. Той се стесняваше в средата, където в момента го държеше — широчината там бе едва два-три сантиметра.

От хилядолетия този предмет бе обект на легенди и митове, разпространени сред хората по целия свят. На пръв поглед наистина приличаше на чаша, но двата му края бяха затворени. Повърхността му излъчваше златисто сияние. Наблюдателите, които придружаваха Мерлин, паднаха на колене и склониха глави в знак на благоговение пред свещената реликва.

— Боях се, че Мордред го е отнел — въздъхна Мерлин. — Снощи ни нападнаха Водачи и го взеха.

— За малко да го загубим — рече Моргана.

Тя плъзна ръка по една от плоските златни основи. Кожата й настръхна. В основата се появи отвор с широчина петнайсет сантиметра. Мерлин пристъпи напред, но останалите не помръднаха от местата си.

— Боях се да го направя — изрече той. — А и не знаех дали ще се получи.

— Защото не знаеш как се прави — отвърна Моргана и показа вдлъбнатина с диаметър около четири сантиметра под отвора. — Във всеки от тези отвори се поставя по един камък.

— И после? — попита Мерлин.

— И после той изпълнява онова, за което е предназначен. Дарява вечен живот.

— А тези камъни къде са?

— Далеч оттук. — Тя отмести ръка и отворът изчезна. — Някога бяха у мен. Преди много време и на много далечно място. — За миг тя се унесе в спомени, но бързо се върна към действителността. — Не можеш да вземеш камъните. А и Граалът е опасен. Също както и мечът. Но навярно вече и сам го знаеш. Поне засега те са над твоите способности — и на другите човеци. От теб се иска да ги прибереш и да ги скриеш на сигурно място.

— Това са могъщи… — поде Мерлин, но тя го спря.

— Огледай се. Това ще се случи с теб, ако се поколебаеш и се намесваш в неща, с които не можеш да се справиш. — Тя впи очи в неговите. — Ти наруши клетвата на Наблюдателите. Клетвата, която бе дадена по време на Първата сбирка на Авалон и която се предава през поколенията. — Моргана снижи глас, за да може само той да я чува. — Зная много повече от теб и другите Наблюдатели. Била съм на онази сбирка. Аз написах клетвата.

— Това е невъзможно! — възрази Мерлин. — Било е преди хиляди…

— Преди повече от десет хиляди години — уточни спокойно Моргана. — Живея на тази планета от много време. Стояла съм под сянката на големия купол в Атлантида. Видях разрушаването й по време на великата гражданска война между аирлианските богове. Дойдох в Англия, за да организирам бунтовните жреци, които станаха първите Наблюдатели. Бях свидетел на издигането на първия камък на Стоунхендж. Сражавам се с тези създания — аирлианците — и с техните слуги, откакто съм на тази планета. Виждала съм неща, които не можеш да си представиш. И през цялото това време до мен беше Гауейн. Слушай сега какво ще ти кажа, Мерлин Наблюдателя — от тук нататък ще правиш каквото ти наредя. Ще вземеш Граала и Екскалибур. Ще отидеш на покрива на света и ще ги скриеш там. Така че някой ден човеците да се изкатерят там и да ги вземат — но само когато настъпи подходящият момент. Когато сме готови да се изправим срещу онези, които управляват чрез сенките.

— И кога ще бъде това? — попита Мерлин.

Моргана въздъхна.

— След много време, за жалост. Отвъд представите ти на простосмъртен.

Тя пъхна ръка под наметалото си и извади верига, на която висяха два предмета. Единият беше метална фигурка, изобразяваща две молитвено сключени ръце. Вторият бе медальон като тези, които носеха Мерлин и останалите, но за разлика от тях бе от злато.

— Познаваш ли го?

— Чел съм за него — прошепна магьосникът, който все още обмисляше чутото. — Това е символът на водача на нашия орден. Писано е, че е изчезнал много отдавна.

— Но не е — отвърна Моргана. — Аз изчезнах с него.

— Не разбирам — прошепна отново Мерлин.

— Затова ще правиш каквото ти наредя. Аз основах ордена на Наблюдателите много, много отдавна и все още го управлявам. Аз притежавам символа.

— Защо не задържиш Граала? — попита Мерлин.

— Защото и за мен е прекалено голямо изкушение.

Мерлин сведе глава и потъна в мълчание.

— Достатъчно е да се огледаш — продължи Моргана, — за да видиш какво става, когато се месиш в работи, които не разбираш. Артур не е този, за когото го мислиш. Нито Мордред. Те не са човеци.

— Артур… — поде Мерлин, но млъкна, когато много необясними неща от последните десетина години изведнъж намериха отговор.

— Още не е време — рече Моргана. — Ти се провали и заради теб загинаха мнозина. Сега ти се пада отговорността да поправиш стореното.

— Ще правя каквото ми кажеш — покори се Мерлин.

Моргана му протегна Граала.

— Вземи го. Сетне иди до Авалон и вземи Екскалибур. Ще го намериш при един Наблюдател, който живее там. Казва се Брин. — Пъхна ръка под наметалото и извади пергаментов свитък, върху който бе изрисувана карта. — Ето къде трябва да идеш. — И тя му посочи с пръст.

Мерлин се опитваше да се ориентира върху картата. Моргана му помогна, като посочи един остров в горния ляв ъгъл.

— Това е Англия… — После плъзна пръст надолу и надясно.

— Никой досега не е стигал толкова далеч — възрази Мерлин.

— Аз съм стигала и по-далеч. И ти ще го направиш. Това е благородна мисия, достойна за магьосника на Артур. — Тя сгъна пергамента и му го тикна в ръцете. Сетне се извърна рязко и отново се отправи към центъра на полесражението.

Тук труповете бяха скупчени по три един върху друг, а песъчливата почва отдолу бе пропита с кръв. Из въздуха се носеше тежка задушлива миризма. Моргана заобикаляше внимателно убитите, като надзърташе в лицата им. И друг път бе виждала подобни картини на масово изтребление.

Откри Гауейн точно там, където очакваше. В самия център на най-ужасната битка. Тялото му плуваше в една плитка локва. Моргана го сграбчи за ръцете и с огромни усилия го изтегли встрани от останалите трупове. Тялото му бе покрито с десетки рани. Очите му бяха безжизнени, невиждащо втренчени в небето. Най-тежкият удар бе попаднал върху гърдите му, разсичайки тялото му отпред хоризонтално точно над гръдната кост. Тя повдигна горната част на бронята и извика от мъка, когато откри, че острието бе минало и през неговата Ка огърлица. Двете молитвено сключени ръце бяха пресечени. Огърлицата бе унищожена.

Да свърши по такъв начин, след толкова дълъг и героичен живот! Във вонящото тресавище, сред полуразложени трупове. Във война, която нямаше да реши нищо, предизвикана от глупак, който нищо не разбираше. Тя не можеше да повярва. Не можеше да го приеме. Моргана вдигна глава към мрачното небе, сякаш би могла да зърне звездите, скрити зад тъмната пелена на облаците. От гърлото й се изтръгна протяжен вопъл на болка, като на ранено животно.

 

 

2.

12 426 г.пр.Хр. по Земния календар:

Спирално рамо Кентавър, Галактика „Млечния път“

 

Това бе четвъртата планета около звездата, разположена там, където бе най-подходящо да възникне разумен живот. Бе избрана тъкмо по тази причина. Някога повърхността й бе яркозелена, пулсираща от живот, но сега по-голямата част от сушата бе изгорена от оръжия. Четирите континента бяха превърнати в безжизнени пустини, цветущите някога градове — в руини. А там, където навремето се издигаше островът с Храма на боговете, сега се плискаше само черна вода, пълна с останки и трупове.

Войната — или по-точно бунтът — вече привършваше. Битката се водеше само на едно място — огромна площ, оградена с шестметрови дебели стени, дълга над два километра и широка осемстотин метра, разположена сред равна долина. Вътре върху грамадна метална шейна лежеше аирлианският кораб-майка. Металният кораб бе дълъг километър и половина и широк четиристотин метра. Външната му обшивка също бе от черен метал, но сега бе надупчена и прогорена от оръжията, с които го обстрелваха.

Зад стените бе отрупано огромно множество. Стотици хиляди човеци, едва шепа оцелели от многомилиардната армия. Водеха ги няколко екипа от Богоубийци, въоръжени с единствените оръжия, които можеха да унищожават завинаги аирлианските врагове.

Донхад се намираше точно зад предната линия от Богоубийци, когато те започнаха да пробиват с насочени взривове отвори в стената на бункера. Тя не беше Богоубиец, а учен, но знаеше, че трябва да е с първите. Налагаше се да действат умело, за да отнемат инициативата от притиснатия противник.

Първият, който се промуши през взривния отвор, бе убит на място от златист лъч. Същата съдба сполетя и втория. Третият пъхна дулото на оръжието си в отвора и пусна няколко откоса на сляпо. Богоубийците действаха в екипи от по двама души — единият бе въоръжен с автоматично оръжие, а вторият — с меч. Странна, но необходима комбинация, за да могат да се справят с аирлианците.

Донхад се приближи към стената. Името й означаваше, че е най-голямата дъщеря на Дон, един от първите водачи на въстанието. Той бе разпънат на X-образен кръст от жреците, които служеха на своите чуждопланетни господари и на техните омразни Водачи. Сега както жреците, така и Водачите бяха изтребени. Намираха се пред последното огнище на аирлианската защита и с унищожаването му щяха да премахнат властта на пришълците.

Следващият екип от Богоубийци се промуши през отвора. Този път не ги посрещнаха с огън — изглежда стрелбата бе дала резултат. Донхад ги последва. Мъжът с пушката стреляше в движение, прескачайки трупове на избити пришълци. Изстрелите му бяха насочени към последния пришълец в помещението, който изстрелваше златни лъчи с някакво издължено копие. Странното същество изведнъж рухна на земята.

Създанието бе по-високо от човеците, почти три метра на ръст. Имаше червеникава коса и уши, които се спускаха почти до раменете му. Очите бяха като на котка, но червени.

Ръцете, с които стискаше копието, бяха с по шест дълги бледи пръста.

Кръв шуртеше от раните върху гърдите на пришълеца, но Донхад знаеше от опит, че разполагат само с няколко минути, преди създанието отново да отвори очи и раните му да изчезнат. Задачата на втория Богоубиец бе да не допусне това да се случи. Той завъртя меча си с опитна ръка и отсече главата на чуждоземеца. Само този меч — откраднат от аирлианска оръжейна — можеше да попречи на „възкресяването“ на пришълеца. Върху острието бе нанесен слой, който прогаряше краищата на раната и възпрепятстваше регенерирането на клетките.

Донхад се огледа и забеляза други подобни отвори, през които нахлуваха нови екипи Богоубийци. Корабът-майка — крайната цел на тази атака — бе точно пред тях.

Мъжът с пушката бе уцелен със златист лъч от един аирлианец, който се спотайваше между краката на шейната. Донхад се стрелна напред и сграбчи пушката. Опря приклада в рамото си и стреля така, както я бяха учили. Аирлианецът отсреща се строполи с димящи рани в гърдите.

Пришълците бяха притиснати в капан. Корабът-майка не можеше да излети, тъй като човеците вече бяха взели под свой контрол Главния страж, който контролираше изстрелването. Освен това бяха разрушили и „хищните нокти“ — бойните кораби на аирлианците. Всичко това бе станало с цената на огромни жертви и опустошаването на по-голямата част от планетната повърхност. Но дори тази цена бе за предпочитане пред робството. Донхад се надяваше, че когато всичко приключи, ще успеят да възстановят част от щетите.

Тя притича до металния крак и се притисна към хладната му повърхност. Намираше се на десетина стъпки под дъното на грамадния кораб. Вторият Богоубиец я застигна и се забави, колкото да довърши пришълеца, когото бе простреляла. Беше едър як мъж с дълга черна коса, която се спускаше до раменете. Лицето му бе като издялано от скала, между дясното му око и брадичката се извиваше зловещ белег.

— Гуалкмай — представи се той, докато шареше с ръка по металната повърхност на крака.

— Донхад.

Тя правеше същото. Скоро напипа една вдлъбнатина.

— Ето тук.

Тя сграбчи окачения на шията й медальон и го притисна във вдлъбнатината. Върху стената се появиха очертанията на врата, висока три метра и широка метър и половина, която се плъзна встрани. Отзад имаше шахта на асансьор.

— Да изчакаме подкреплението — предложи Гуалкмай.

Донхад поклати глава.

— Не можем да чакаме. Пришълците ще взривят кораба. Ако избухне, ще унищожи целия континент. Трябва да узнаем истината. А и Граалът сигурно е вътре.

Тя влезе в шахтата. Гуалкмай я последва, без да се двоуми. Вратата се затвори и те се понесоха нагоре.

— Бъди готов — предупреди го Донхад.

Скоро асансьорът спря. Гуалкмай изруга, когато вратата се отвори неочаквано. Двамата подадоха предпазливо глави. Намираха се в коридор, който завиваше дъговидно след около петнадесет метра.

Докато се придвижваха, Донхад не сваляше приклада на пушката от рамото си. Малко по-нататък коридорът се изправи. Другият му край се губеше в далечината — изглежда преминаваше през целия кораб. Не се забелязваше никакво движение. Други коридори пресичаха този на равни интервали.

Доскоро част от огромна армия, сега двамата се чувстваха изолирани. Донхад бръкна под ризата си и извади навит на руло лист. Гуалкмай проследи движението й, но отмести очи, когато тя го погледна. За своя изненада Донхад откри, че се изчервява. Тя нервно отметна коса.

— Един от нас загина, за да се доберем до тази информация — обясни, докато развиваше листа.

— Мнозина от нас трябваше да загинат — отвърна Гуалкмай и коленичи до нея. Най-много жертви бяха дали Богоубийците, които винаги се намираха в предния фронт на атаката. Гуалкмай бе един от малкото оцелели щастливци.

— Двигателите вероятно са разположени отдолу — предположи тя, докато плъзгаше пръст по схемата, която бяха откраднали от един аирлиански укрепен пост. — А контролната зала е в предния край.

И двамата знаеха, че аирлианците вероятно са монтирали някакво саморазрушително устройство, което щеше да се задейства при приближаването на човеците.

— Но тъй като ние отрязахме достъпа до контролната зала — продължи Гуалкмай, — задействането на взривното устройство може да стане само ръчно.

Донхад се надигна.

— Да вървим към залата.

Те се затичаха напред, като спираха преди напречните коридори, за да проверят за засади. Донхад ги броеше, за да се ориентира.

Тя спря внезапно при един от тях и посочи надясно.

— Оттук.

Напречният коридор бе съвсем къс и завършваше сляпо.

— Но къде… — започна Гуалкмай и в същия миг подът под краката им неочаквано тръгна надолу.

За разлика от предишния асансьор този се движеше с шеметна скорост. Шахтата, през която се спускаха, имаше черни, метални стени. Опряна на рамото на Гуалкмай Донхад усещаше топлината на неговото тяло. Една капка пот се откъсна от челото му и тупна на ръката й.

Коленете им се огънаха, когато платформата рязко спря. Заобикалящите ги стени изчезнаха и те се озоваха в просторно помещение. Под тях бе извитият търбух на кораба. Залата обхващаше цялата долна част на кораба-майка. Покрай стената имаше дълга редица машини.

— Там! — извика Донхад и в същия миг вдигна пушката.

На около стотина метра от тях аирлианец стоеше на плота на една от машините, в средата на която зееше тесен отвор. Донхад пусна един откос, но се бе прицелила твърде ниско и куршумите отскочиха от металния под. Съществото не им обърна никакво внимание, сякаш не ги забелязваше или не можеше да преустанови онова, което правеше. Донхад натисна спусъка отново, но оръжието бе празно. В бързината бе забравила да вземе резервни амуниции от сразения Богоубиец.

Без да се колебае, Гуалкмай се втурна към аирлианеца. Донхад го последва, захвърли непотребното оръжие и извади къс черен кинжал. За да стигнат до аирлианеца, трябваше да преминат по тясна метална стълбица. Гуалкмай пръв се изкачи и запрескача от плот на плот, Донхад го следваше отзад.

Пришълецът вдигна глава и забеляза приближаващия се противник. Не беше облечен като аирлианските войници. Носеше дълга бяла роба, син елек и многоцветно наметало, което на раменете бе закопчано с проблясващи скъпоценни камъни. На гърдите му лъщеше метална пластина, инкрустирана с още скъпоценни камъни. На главата си съществото имаше корона от три обръча.

Донхад уплашено възкликна, когато разпозна предмета в ръцете на аирлианеца.

— Това е Граалът!

Гуалкмай не се нуждаеше от други предупреждения. Всеки човек на планетата знаеше, че в този предмет е единствената им надежда. Устните на аирлианеца се движеха, сякаш шепнеше някаква молитва. Той положи Граала на плота, бръкна зад металния нагръдник и извади два сияещи камъка.

Донхад и Гуалкмай вече бяха само на двайсетина метра от него. И двамата видяха съвсем ясно, че в една от страните на Граала се отвори дупка и пришълецът постави вътре камък. След това завъртя Граала наопаки и направи същото от другата страна.

Гуалкмай прелетя с един скок последните няколко метра и вдигна високо меча. Аирлианецът вече държеше Граала над отвора. Още във въздуха Гуалкмай замахна с меча хоризонтално и острието отсече главата на аирлианеца. В същия миг Донхад се хвърли с протегнати ръце към Граала.

Но дори в този финален миг на смъртта тялото на аирлианеца изпълни своя дълг. Пръстите му се разтвориха. Донхад закъсня с частица от секундата. Златният предмет полетя надолу и изчезна. Тя падна и едва не го последва.

После надзърна в отвора. На около пет метра по-надолу се виждаше пулсиращ поток от златиста енергия. Граалът падаше право към него. Последва ярко изригване и целият кораб се разтърси в продължение на няколко секунди.

После Граалът изчезна.

 

 

Кожата върху лицето на Донхад бе зачервена и покрита с мехури от изригването, при което бе разрушен Граалът. Намираше се в контролната зала на кораба-майка, помещението бе изпълнено с Богоубийци и учени. Възторгът от победата над пришълците бе помрачен от новината за загубата на Граала и мнозина сега й хвърляха укоризнени погледи.

— Вината беше моя — обяви на висок глас Гуалкмай, за да го чуят всички. — Не биваше да нанасям онзи прибързан удар.

— И да се беше забавил, той пак щеше да хвърли Граала — възрази Донхад. — Аз закъснях и…

— Никой не е виновен — намеси се друг глас.

Това беше възрастна жена с черна роба, пристегната със сребърен колан. Жената седеше в инвалидна количка, която току-що бяха вкарали в залата. Всички сведоха глави в знак на уважение. Името й бе Енан и бе водач на човеците. Беше изгубила краката и ръцете си преди много години, след като аирлианците я бяха разпънали на кръст и я бяха оставили на милостта на лешоядите. Бунтовниците се бяха добрали до нея още същата вечер и я бяха освободили, но не можаха да спасят обезкървените й крайници.

Енан огледа всички в залата.

— Успяхме да направим онова, за което дори не бяхме мечтали — заговори тя. — Победихме аирлианците. Вече сме свободни. — Кимна едва забележимо с глава към младата жена, която тикаше количката, да я откара в центъра на залата. — Идвам право от щаба на учените. Успели са да проникнат в паметта на Главния страж.

В стаята се възцари мълчание. Всички очакваха да узнаят истината. Донхад тръпнеше от страх и нетърпение. Никой не знаеше кога са се появили аирлианците на тяхната планета и как са я взели под свой контрол — познанието бе изгубено в мъглявото минало на техния роден свят. Някои твърдяха, че аирлианците са били тук винаги, но Донхад и останалите учени се съмняваха в това — ограниченият им брой, малочисленият флот и други фактори показваха, че това са окупационни сили, макар че оставаше загадка защо аирлианците са предприели окупация.

Енан затвори очи и главата й увисна, сякаш притисната от невидима тежест. Тя повдигна клепачи с огромно усилие.

— Ние не сме се родили на тази планета, както смятахме досега. И аирлианците не са завоеватели, които са ни превърнали в своя подчинена раса още в далечното минало.

След тези думи се възцари пълна тишина.

— Аирлианците са ни довели тук.

Донхад се пресегна несъзнателно и хвана ръката на Гуалкмай. Беше потресена от чутото. Никога не й бе хрумвало, че расата й може да се е появила на съвсем друга планета.

— Винаги сме знаели, че притежаваме някои известни генетични сходства с аирлианците, че дишаме един и същ въздух, ядем подобна храна и имаме външна прилика. Смятахме, че тъкмо по тази причина те са дошли на нашата планета. Но не е така. Приличаме си, защото сме техни генетични роднини — всъщност ние сме създадени от тях. Първите човеци са се появили, след като аирлианците са променили собствените си гени.

— Защо? — прошепна някой в тълпата.

Енан кимна.

— Това бе ключовият въпрос и отговорът никак не ни хареса. Аирлианците са били въвлечени в междузвездна война с друга раса, която официално наричали Гъмжилото, а неофициално Древния враг. Тази война е започнала много отдавна и е обхванала няколко галактики. Мащабите й надхвърлят всички граници на нашето въображение. Ние сме част от дълговременен план на аирлианците. Били сме предназначени точно за това, в което в края на краищата се превърнахме — войници. Само че трябвало да се сражаваме срещу „гъмжилото“, а не да се вдигнем на бунт срещу аирлианците. Те са смятали в подходящия момент да ни дарят с Граала, за да станем по-добри войници. А дотогава сме щели да си останем смъртни, с ограничена продължителност на живота. Научили ни да ги почитаме като богове и ни развъждали като домашен добитък. — Енан се засмя мрачно. — Само че всички тук знаем, че не се е получило така, както са го планирали. Ние се оказахме костелив орех за техните намерения. Но и това не е всичко — добави Енан след кратка пауза.

Един от учените, които я придружаваха, се приближи към пулта за управление на кораба-майка. Изглежда знаеше какво да прави и Донхад предположи, че е влизал в директен контакт с Главния страж и оттам е почерпил нужната информация, но как точно е станало това — не можеше да си представи.

Бяха пленили Главния страж само преди два дена при атака на добре защитена подземна аирлианска станция, при която дадоха огромни жертви. Веднага след това всички Богоубийци и отряда на Донхад тръгнаха да щурмуват кораба-майка. Всъщност Донхад се радваше, че не е участвала в екипа, който трябваше да се свърже с мозъка на Главния страж.

Мъжът прокара длан по контролното табло, върху което светеха шестоъгълни фигури, маркирани с аирлианските рунически знаци. Светлината в помещението угасна и върху предната стена се появи звездна карта. Една звезда блещукаше в червено.

— Това сме ние — обясни жената. — Според Главния страж ние не сме единствената планета, заселена от аирлианците. По същото време, когато са се появили в нашия регион, те са посетили още дванайсет планетни системи. Не знаем колко от тях са били заселени с човеци като нас.

Донхад имаше известна представа за размерите на Аирлианската империя, но се оказа, че далеч не е наясно какви са действителните й мащаби.

— Ние спечелихме войната — продължи Енан. — Но изгубихме много. Още не се знае дали ще успеем да възстановим планетата. Не искам да ви лъжа. Първоначалните данни не са обещаващи. Разполагаме с достъп до Главния страж и информацията, която се съдържа в него. Може би там ще открием знания, които да ни помогнат. Но не бива да разчитаме на това. Пък и… не смятам, че трябва да изоставим нашите роднини от другите светове. — Тя кимна към екрана. — Защото съдбата им може да е дори по-лоша от нашата.

Пръстите на Донхад стиснаха тези на Гуалкмай.

— Ето защо предлагам да възстановим този кораб до напълно функционално състояние. Ще донесем тук рубиновата сфера, която пленихме преди година — тя ще ни осигури необходимата енергия. Ще подберем отряд от Богоубийци и учени, които ще преминат специална подготовка. Тъй като унищожихме „хищните нокти“, ще конструираме наши кораби, които да летят от кораба-майка до световете, към които ще се отправим, за да ги очистим от аирлианското нашествие.

 

 

Четири години по-късно

 

Дългоочакваният ден дойде.

Спасяването на планетата не бе протекло успешно. След края на Революцията площта на обработваемата земя се бе разраснала до предели, които би трябвало да позволят изхранването на населението. Населението обаче страдаше от глад и болести, не достигаха припаси дори за хората на кораба. Положението бързо се влошаваше.

Бяха построени петнадесет по-малки кораба, конструирани така, че да бъдат пренасяни през космоса. Разположиха ги в огромните хангари на кораба-майка.

Имаше и други промени.

Въоръжени пазачи кръстосваха празното пространство пред възстановената стена на бункера. Достъп вътре имаха само малцина избраници, между които бяха Донхад и Гуалкмай. Само година след края на Революцията двамата се бяха събрали и скоро вече се радваха на резултата от близкото си съжителство — мъничкия им син, който обаче трябваше да остане отвън.

Раздялата бе тежка. Грижите за сина им пое сестрата на Гуалкмай, след като една вечер се сбогуваха. И тримата си даваха сметка, че може би се виждат за последен път.

Ето че дойде и денят на отлитането. Преди самия старт войниците разшириха охранявания периметър, тъй като се бе струпала огромна тълпа. Едни настояваха да се сбогуват с близките си, други — да бъде спрян полетът.

Донхад и Гуалкмай вече бяха настанени в помещенията, където щяха да живеят по време на полета заедно с останалите.

— Десет години — замислено произнесе Донхад.

Гуалкмай знаеше за какво говори. Според най-оптимистичните прогнози на учените още толкова време планетата можеше да изхранва населението.

— Поне ще са десет свободни години — спокойно уточни Гуалкмай.

И двамата бяха положили огромни усилия да убедят Енан, че синът им трябва да пътува с тях, но водачката остана непреклонна. Там не е място за деца, повтаряше тя. А и щеше да е трудно да го отглеждат в претъпканите помещения на кораба-майка. Тяхно бе решението да родят това дете в трудни времена, значи сега те трябваше да изберат — да летят, или да останат с него.

Вратата на товарния хангар бавно се плъзна и ги отряза от околния свят. По лицето на Донхад се стичаха сълзи. Тя знаеше, че каквото и да се случи, никога вече няма да види своя син.

Бяха обсъждали неведнъж онова, което им предстоеше. Донхад не се съмняваше, че Гуалкмай също понася тежко раздялата. Макар да криеше лицето си, тя знаеше, че очите му са насълзени. А и всички други на борда бяха оставили навън любими и близки. Сега бяха само един остров от мъка и страдание.

В определения момент корабът се отдели напълно безшумно от шейната, издигна се и набра скорост през замърсената атмосфера на планетата, докато най-сетне достигна космическия вакуум.

Единственото, за което се молеха пътниците, бе да не бъдат засечени от Гъмжилото и този страшен враг да не се появи в околопланетното пространство. Ето защо междузвездният двигател бе включен едва на втората година от полета. След страховит изблик на енергия, ярък като изригването на свръхнова, корабът се понесе със скорост, надхвърляща тази на светлината.

 

 

3.

12 362 г.пр.Хр. по Земния календар:

Спирално рамо Кентавър, Галактика „Млечния път“

 

Учените бяха сгрешили само в едно. Шейсет години след като корабът напусна планетата на Донхад и Гуалкмай, там все още имаше живот. Хората не бяха много, не водеха нормално съществувание, но все пак крачеха по повърхността на планетата. Бяха се пригодили — доколкото можеха към променящата се среда, след като машините, на които разчитаха, излязоха от строя една по една. Хранеха се с растения и животни, които техните предци не биха сметнали за храна, но такава бе човешката природа — да се вкопчва в живота с всички възможни средства.

За съжаление учените се оказаха прави по един друг въпрос. Включването на междузвездния двигател на кораба-майка бе засечено от един разузнавателен кораб на Гъмжилото, който се намираше на двайсет светлинни години от системата. Разузнавателният кораб мигновено се насочи в тази посока, като същевременно изпрати предупредителен сигнал до Бойното ядро на Гъмжилото.

Измина известен период преди Гъмжилото да определи от коя планета бе стартирал корабът-майка, но това бе търпелива раса, необременена с човешките представи за време. Междувременно на планетата бяха останали едва неколцина живи свидетели на изстрелването на кораба-майка. Техните потомци мислеха повече за това как да оцелеят, отколкото за космически кораби и пришълци. От петте милиарда население само двайсет милиона бяха доживели победния край на Революцията. Сега бяха много по-малко и живееха струпани на последните места от планетната повърхност, където все още можеше да се намира храна и радиацията не бе толкова убийствена.

Според данните в Главния страж произходът на расата на Гъмжилото бил неизвестен дори на аирлианците. Някои учени смятали, че тези същества са изкуствено създадени като оръжия, за което говореше и способността им да унищожават всичко живо. Дори да беше вярно, нямаше съмнение, че расата, която ги бе създала, бе изчезнала отдавна, може би унищожена от собственото си страшно биологическо оръжие. Изглежда и други космически раси се бяха изпречвали на пътя на Гъмжилото и ги бе сполетяла същата участ. Само аирлианците досега се бяха съпротивлявали успешно.

Всяко насекомо в Гъмжилото представляваше сивкава сфера с диаметър около метър и трийсет и множество очи, разположени върху цялото тяло. От издутини по различни места на сферата се подаваха между един и дванадесет израстъка, повечето от които бяха разположени непосредствено до очите. При зрелите индивиди тези пипала достигаха два метра. Насекомите бяха надарени с огромен мозък. Всяко от пипалата можеше да се откачва от сферата и да продължава да съществува в рудиментарно състояние. Пипалата умееха да проникват в телата на противниците, да стигат до мозъчните центрове и да поемат контрола над съзнанието им. По такъв начин те събираха безценна информация, а след това напускаха тялото, връщаха се при сферата и се прикачваха отново към нея, прехвърляйки информацията в мозъка. Ако някой израстък се изгубеше, на негово място израстваше друг.

Някои учени изказваха предположението, че насекомите от Гъмжилото притежават известни телепатични способности, с които общуват помежду си от близко разстояние. Със сигурност нито едно друго същество досега не бе успяло да влезе в контакт със заловен жив индивид от Гъмжилото. Нито един пленник, попаднал при тези зловещи насекоми, не се бе завърнал жив, за да разкаже за преживяното. А тези, които бяха натрупали опит от сраженията с тях, предпочитаха да изтребват врага, вместо да се подлагат на риска телата им да станат гостоприемници на пипалата. С Гъмжилото не се преговаряше — войната започваше още при първия контакт и приключваше едва след пълното изтребване на едната или другата страна. Досега обаче — с изключение на аирлианците — нито една друга раса не бе успяла да издържи на атаките на насекомите.

Разузнавачът на Гъмжилото се приземи на планетата и разпръсна наоколо пипала. Скоро научи, че това наистина е планетата, от която бе излетял корабът-майка. За своя изненада обаче той не откри никакви следи от аирлианците — враг, с който насекомите воюваха от незапомнени времена и който бе построил кораба-майка. Бе прието решението, че по някаква причина аирлианците са избягали от тази планета и са изоставили недоразвитите и надарени с ограничена интелигентност създания. Расата, която в момента обитаваше планетата, не представляваше никаква заплаха за Гъмжилото, по всичко изглеждаше, че тя ще отмре от само себе си след едно или две поколения. Нищо ново за разузнавача на Гъмжилото, присъствал на смъртта на много други раси.

Шейсет години след старта на кораба-майка синът на Донхад и Гуалкмай бе все още жив — макар и вече старец. Имаше смътни спомени за своите родители, а и историята за отпътуването на кораба отдавна се бе превърнала в забулена в мистериозност легенда. Единственото, което я подкрепяше, бяха останките от някога цветущия град. Хората, построили такъв подобен град, със сигурност можеха да конструират и кораб, който да се носи между звездите.

Веднъж, след като неговият внук за пореден път изслуша тази история, зададе един въпрос, който не му даваше покой от много време: защо са го изоставили родителите му? Какво толкова има сред звездите, че да е по-важно от семейството?

По времето, когато Бойното ядро на Гъмжилото се появи в околностите на планетата, синът на Донхад и Гуалкмай вече бе прикован към инвалидна количка. Ядеше съвсем малко и тялото му бе измършавяло. Той знаеше, че краят му е близо.

С появата си на ниска орбита Ядрото можеше да се наблюдава с невъоръжено око от повърхността на планетата и старецът се зачуди дали не се е завърнал корабът-майка. Ала бързо осъзна, че онова, което кръжи там, е далеч по-голямо от кораба. Всъщност — макар че човеците нямаше как да знаят — флотът на Ядрото бе толкова многочислен, че бе предизвикал слънчево затъмнение, което обхващаше половината от повърхността на планетата.

Докато семейството му се събираше около него, завладяно от внезапен страх, старецът изведнъж си спомни полузабравените разкази за Древния враг.

По своята същност Бойното ядро бе малка самодостатъчна механична планета и космически кораб — Гъмжилото нямаше свой роден свят. Съществуваха стотици Бойни ядра, разпръснати из цялата галактика. Всяко от тях бе с дължина над три хиляди и ширина хиляда и шестстотин километра, а на височина достигаше триста и двайсет километра. Масата му бе толкова голяма, че генерираше уловимо гравитационно поле, което достигаше чак до планетата под него. По време на войната с аирлианците бяха унищожени няколко десетки подобни ядра, всеки път за сметка на огромни загуби и унищожаването на цели планети от граничните райони на Аирлианската империя.

Разузнавателният кораб се издигна от скривалището си на повърхността и се съедини с Ядрото, за да предаде своя пълен доклад. На планетата имаше разумни същества, но те скоро щяха да изчезнат и не представляваха сериозна заплаха. Всъщност човеците бяха единственото ценно нещо на тази планета. След като приключи с доклада, разузнавателният кораб бе пратен към мястото в космическото пространство, където бе задействан междузвезден двигател.

Междувременно Бойното ядро изстреля няколко по-малки кораба, които заеха позиции около планетата. Всеки от тези „малки“ кораби бе по-голям от аирлианския кораб-майка. Това бяха огромни сфери, от които стърчаха различни видове оръжия. Корабите започнаха да се спускат плавно през атмосферата и на височина около петнайсетина километра вече се виждаха ясно от ужасеното население.

В този момент корабите изстреляха свои умалени версии. Близо две хиляди десантни кораба се спуснаха върху повърхността на планетата като черен дъжд. Всички се приземиха едновременно, разтвориха врати и пуснаха навън Гъмжило.

Синът на Донхад и Гуалкмай видя с очите си как един от корабите кацна наблизо. Когато съгледа онова, което излезе отвътре, сърцето му спря да бие и той издъхна на място. Беше един от щастливците.

Гъмжилото започна своята жътва и само след шест часа на планетата не остана нито една жива душа.

 

 

10 800 г.пр.Хр. — Слънчевата система

 

Донхад и Гуалкмай заедно с други четиринайсет екипа, набрани да участват в първата мисия на планета, потънаха в дълбок сън малко след излитането на кораба. Бяха настанени в черните цилиндри, използвани от аирлианците със същото предназначение, и нямаха никаква възможност да узнаят какво става както на техния роден свят, така и на кораба, чийто екипаж бе подложен на естествени промени. Възрастните членове измираха, раждаха се деца, появи се уникално ново поколение, за което целият свят бе затворен зад стените на чуждопланетния кораб. Единствените планети, които бяха подходящи за заселване, бяха „засетите“ от аирлианците. Но там врагът се бе окопал здраво, както установяваха всеки път, когато ги наближаваха на почтително разстояние и пращаха разузнавателни капсули.

За бодърстващия екипаж на планетата бяха изминали осемдесет години, но за спящите Донхад и Гуалкмай това бе само миг. Най-сетне дойде денят да ги събудят.

В контролната зала им съобщиха, че приближават система от девет планети и вече летят със субсветлинна скорост. Бяха изпращали четири екипа на предишни планетни системи и при всеки от тези случаи корабът-майка бе изчаквал няколко години, преди да включи своя звезден двигател.

Докато стояха в контролната зала, всеки от двамата си мислеше, че техният едничък син може вече да се е превърнал в прах. Не знаеха каква е била неговата участ, но се надяваха, че поне е изживял един дълъг и щастлив живот. Бяха научили, че Енан е умряла преди трийсет години и сега други управляваха кораба. Изпитваха отчуждение към това ново поколение, което не бе участвало в Революцията, дори не бе стъпвало някога на повърхността на планета.

Изпитаха облекчение, когато най-сетне ги настаниха на един от корабите в хангарите на кораба-майка и им съобщиха, че наближават система от девет планети. Корабът, наречен „Финбар“ като техния син, бе натъпкан с оръжия, експлозиви и машини, повечето от тях наследени от аирлианците. Имаше и солидни припаси от вода и храна. Приличаше на огромен диск с издатина в предната част, зад която се намираше контролната зала. На двете седалки се бяха настанили Донхад и Гуалкмай. Външната му обшивка бе сива. Веднага щом „Финбар“ се отдели, корабът-майка смени курса си, напусна Слънчевата система и се насочи към открития космос.

Целта им бе третата планета — единствената в тази система, която бе подходяща за органичен живот. Чакаше ги доста дълъг път от мястото, където ги бяха оставили. Когато наближиха планетата, включиха защитните екрани, за да не бъдат засечени от аирлиански детектори.

Не посмяха да извършат електронно сканиране на планетата от разстояние, тъй като се опасяваха, че така ще предупредят аирлианците за своето пристигане. Решиха само пасивно да сканират с оптични устройства на максимално увеличение. Откриха общо седем континента, ако трябваше да броят и огромните ледени маси на южния полюс. Малко след това засякоха и главния аирлиански пост — намираше се върху изкуствено построени концентрични острови в средата на един от океаните. Върху централния остров, заобиколен от шест пояса суша и вода, се издигаше огромен златен палат — същият като аирлианския команден център на тяхната планета. Докато се приближаваха към третата планета, подминаха четвъртата — тя имаше червеникава повърхност, без открити водни басейни и на нея също бе построен аирлиански пост, оборудван с междузвезден предавател.

Донхад се надигна и се зае с подготовката за кацането. Взе две раници и ги напълни с припаси, като не забрави да прибави и десетина от черните кинжали, които можеха смъртоносно да раняват аирлианци, предаватели, слушалки и микрофон, за да се свързват от разстояние, и десетина експлозивни заряда с дистанционно задействане. След това отвори един метален сандък и извади отвътре златен скиптър, дълъг около трийсет сантиметра и дебел пет. На единия му край имаше лъвска глава с рубиненочервени очи. Пъхна го във външния джоб на една от раниците.

Донхад взе две сребърни верижки, закачи едната на шията си, а втората подаде на Гуалкмай. На нейната се поклащаше златна пирамидка, от която надзърташе око, а също и Ка устройство с форма на молитвено вдигнати ръце. На веригата на Гуалкмай имаше само Ка.

— Ще ти стигне ли времето да актуализираш твоята Ка преди кацане? — попита го тя. — Или ще го направиш долу?

Гуалкмай погледна контролното табло.

— Да го направим сега. Има време, докато влезем в орбита.

Зад двете пилотски кресла имаше по един от черните аирлиански цилиндри. По размери наподобяваха спалните контейнери за дълбок сън, само че в единия край имаха пултове. Във всеки от цилиндрите лежеше по едно тяло — клонинги на Донхад и Гуалкмай. До задната стена имаше прозрачни контейнери със зеленикава течност, където в момента израстваха нови клонинги.

На главите на телата в черните цилиндри бяха поставени метални шлемове, от които излизаха десетки жици, свързани с контролния пулт между тях. Очите на клонингите вътре бяха отворени, но не издаваха и намек за съзнателна дейност или разум. Донхад отвори капаците на двата цилиндъра и свали шлемовете. Тя изхлузи верижката от врата му и нагласи фигурката върху две малки вдлъбнатини за двете ръце от дясната страна на пулта. Светна оранжев индикатор — устройството бе задействано. Донхад нагласи един от шлемовете на главата на Гуалкмай, след това натисна няколко последователни шестоъгълника на таблото.

От вътрешната повърхност на шлема в мозъка на Гуалкмай проникнаха наносонди. Бяха толкова тънки, с дебелина едва няколко молекули, че не предизвикаха никакво усещане, нито пък оставиха след себе си някакви белези. Спомените и натрупаният опит на Гуалкмай бяха прехвърлени за броени мигове в неговата Ка. Веднага след това наносондите се прибраха. Донхад свали металния шлем и го върна на главата на клонинга в цилиндъра. След това Гуалкмай повтори същата процедура с Донхад и така двете Ка бяха актуализирани до този момент.

— Веднага щом се приземим… — поде Донхад, но се поколеба.

— Да? — подкани я Гуалкмай.

— Ще намалим до минимум енергоконсумацията на кораба. Телата ще се съхранят, но поддържането на нашите спомени в главния пулт ще изисква твърде голям разход на енергия. — Беше обмисляла този въпрос от известно време.

— Искаш да кажеш, че спомените ни ще се съхраняват само в нашите Ка?

— Да.

— А ако и двамата бъдем убити?

Машината разполагаше с аварийна система. Тя можеше да въведе спомените и личностите им във всеки от клонингите след определен период от време. Това бе крайъгълният камък на аирлианската технология — те не само имаха в кръвта си вирус, който удължаваше живота им до огромни периоди от време и можеше да регенерира тъканите им, но имаха възможност да възстановяват личността си с помощта на Ка-машината. Донхад обаче току-що му бе съобщила, че не могат да разчитат на този вариант.

— Поне един от нас трябва да остане жив — заяви Гуалкмай.

Донхад се върна на седалката до него.

— Тук сигурно ще имат Граал — тя кимна към планетата под тях.

— Най-вероятно.

— Бихме могли да направим онова, което не успяхме на нашата планета — продължи тя. — Най-вероятно някъде под повърхността ще е скрит и кораб-майка.

— Това не влиза в задачата ни — припомни Гуалкмай. — От нас се иска да разкрием аирлианците, за да могат тези човеци да ги победят, без да преживяват страданията и загубите, през които преминахме ние.

— И все пак… — поде Донхад, но млъкна.

След като навлязоха в ниска орбита около планетата, те я обиколиха няколко пъти, изучавайки внимателно повърхността й. Вече не се съмняваха, че главната аирлианска база е на островната група в океана между два континента. Концентричните кръгове от вода и суша затваряха в сърцевината си великолепен град. Върху висок хълм в самия център се издигаше златен палат, широк километър и половина в основата и висок близо километър. Пръстеновидните острови бяха настроени с множество селища. Къщите бяха от същия тип, като на тяхната планета.

И на другите континенти кипеше живот. Технологичното ниво на местните обитатели бе ниско — на някои места те дори още не бяха открили колелото. Гуалкмай бе особено загрижен заради техните допотопни оръжия — имаха само мечове, лъкове и стрели. Макар че като Богоубиец бе изучил изкуството на боя с меч, Гуалкмай предпочиташе стрелковите оръжия.

— Ще мине много време, преди да разработят оръжия, с които да могат да се бият срещу аирлианците — отбеляза той.

— Бихме могли да им помогнем да ускорят този процес.

Гуалкмай насочи кораба към голям остров на североизток от столицата на аирлианците. Прелетяха над южния му бряг и продължиха към вътрешността, докато стигнаха широка и затревена равнина. Небето беше прихлупено и посивяло. Дълбока река прорязваше в каньон равнината.

Гуалкмай снижи кораба, чиято обшивка се бе зачервила от триенето в атмосферата. Описа няколко кръга над равнината, търсейки най-подходящото място. След като го откри, полетя на север към планината и застина над няколко огромни канари в нейното подножие. Тук включи режещия лъч и придаде на три от канарите правоъгълна форма. След това използва прехващащ лъч, с който повдигна трите каменни правоъгълника и ги повлече след кораба. Върна се отново в равнината и положи каменните блокове на около петдесет метра от брега на реката. След това спусна кораба в реката, докато водите й покриха долната част на „Финбар“, а топлината, която се излъчваше от корпуса му, предизвика парни изригвания. Носът на кораба опря в брега и двигателите му изреваха при натиска. Малко по малко Гуалкмай забождаше летателния съд в калния бряг, извивайки го надолу, докато накрая се виждаше само задната част. Той го разлюля напред и назад, разширявайки отвора в земята, а нагорещените стени изпичаха и втвърдяваха калните стени на кухината. Когато приключи, Гуалкмай изтегли кораба навън и го приземи на близката равнина.

Няколко минути двамата не помръднаха от седалките. Бяха облечени в черни комбинезони с герба на Революцията на гърдите.

— Е, ще започваме ли? — попита Гуалкмай.

Донхад кимна. Те се надигнаха бавно и се приближиха до стълбата към люка на покрива. Гуалкмай се изкатери пръв и отвъртя люка. Въздухът напусна вътрешността с шумно съскане. Той вдигна глава и на лицето му паднаха няколко едри капки. Усети нетърпението на своята спътничка и изкачи последните няколко стъпала. Двамата се изправиха върху покрива на кораба. Дъждът се усилваше и се стичаше от косите им. За първи път откакто бяха напуснали своя свят двамата дишаха не регенерирания от кораба, а истински въздух.

Изведнъж ги завладя неописуем възторг. Донхад вдигна ръце и започна да танцува. Гуалкмай я наблюдаваше с усмивка. Двамата изгубиха няколко безценни минути на радост, преди да се върнат към задълженията си. Гуалкмай се прибра в помещението и извади навън огромен вързоп със специална мрежа, която разпъна върху двигателите в кърмовата част на кораба. Донхад се присъедини към него и двамата заедно покриха целия кораб с маскировъчната мрежа, с която се бяха сдобили от аирлианците.

След като приключиха, Донхад скочи от корпуса на кораба сред тревата. Свали си ботушите и пристъпи бавно с боси крака върху влажната почва. Гуалкмай се върна в кораба. С помощта на „Финбар“ той повдигна отново каменните блокове и ги разположи над входа на пещерата, която бе изровил. Два от блоковете стърчаха нагоре, а третият бе положен върху тях като трегер.

После вкара „Финбар“ в пещерата, измъкна се навън и срина входа с експлозиви. Накрая с помощта на други аирлиански инструменти издълба каменния блок над кораба и проряза в него врата, която можеше да се отвори само със специален медальон, а зад нея имаше асансьор, слизащ до кораба. Привършил и с тази работа, Гуалкмай отново се върна в кораба, взе раниците с останалото оборудване и излезе навън, като затвори и заключи вратата след себе си. Едната раница даде на Донхад, а втората метна на рамо и двамата поеха през равнината.

Намираха се на Земята и мисията им току-що бе започнала.

 

 

4.

10 500 г.пр.Хр.: Земята

 

Осем пъти Донхад и Гуалкмай бяха регенерирали телата си с помощта на своите Ка и черните цилиндри, откакто бяха пристигнали на Земята. Те обиколиха от край до край острова, на който се бяха приземили — от южния бряг до северния, където странни хора със сини лица се сражаваха помежду си. Дори предприеха пътешествие до съседния остров с една малка лодка. Няколко от „животите“ си прекараха сред местните човеци, за да изучат езика и обичаите им. Откриха, че всяко десетилетие ги посещават пратеници от Атлантида и събират данък под формата на метали и деца — традиция, която познаваха от собствената си планета. Така и не можаха да разберат дали аирлианците го правят, защото наистина се нуждаят от тези две „суровини“, или само за да утвърдят господството си над колонията.

Хората извън Атлантида бяха като пуснат на свобода добитък. Те не знаеха почти нищо за аирлианците, освен оскъдните сведения от легендите и песните. Воюваха помежду си — племе срещу племе, което вероятно бе изгодно на пришълците. Историята на планетата на Донхад и Гуалкмай бе сходна. Донхад си даваше сметка, че местните жители ще трябва да изминат дълъг път, преди да се вдигнат на борба срещу нашествениците.

След като събраха всички тези сведения и натрупаха опит, Донхад и Гуалкмай се качиха на преминаващ наблизо търговски кораб — един от малкото, които дръзваха да навлязат в открити води. Екипажът произхождаше от континента на изток от острова, на който се бяха приземили — все едри русоляви мъже, въоръжени със секири и мечове и горди както с бойните си способности, така и с уменията да управляват своя кораб дори в най-бурни води. Езикът им бе различен от този на местните, но както и всички останали езици бе произлязъл от аирлианския.

Гуалкмай спечели уважението им, след като предизвика водача и показа равни на неговите умения. Донхад знаеше, че нейният партньор се бе постарал да прикрие истинските си способности и че всъщност би могъл с лекота да го победи. Съвсем естествено, след като и двамата бяха обучавани от специалисти с хилядолетен опит.

Отправиха се на път в студен и дъждовен ден. Моряците, които много по-късно щяха се нарекат „викинги“, разпънаха платна и извърнаха носа на кораба право на запад, докато стигнаха един провлак, който разделяше големия остров от друг, по-малък. Пътешествието до земята, която някога щеше да получи названието Ирландия, им отне три дни. За Донхад това бе странно и потискащо плаване. Да прекосиш огромни междузвездни разстояния, да опознаеш цялата слънчева система на тази планета и накрая да станеш играчка на ветровете — за нея това бе поредното доказателство за огромната изостаналост на тези хора. Очевидно планетата им е била „засята“ много по-късно от нейната. Едва ли скоро местните жители биха могли да получат свободата си.

Чак след три седмици зърнаха отново земя. Всъщност първото, което съгледаха, не беше бряг, а златната кула на Атлантида, която стърчеше на хоризонта на запад и се издигаше все по-нависоко в небето. Само аирлианците и техните жреци бяха допускани в двореца, докато човеците живееха в околните земи. Донхад помоли моряците да свалят платната и да изчакат настъпването на тъмнината, преди да приближат външния пръстен от острови. Така няколко часа след смрачаване двамата се озоваха на скалистия бряг.

На раздяла Донхад щедро възнагради моряците със злато. Двамата с Гуалкмай изпроводиха с очи кораба, който бързо се стопи в здрача. Намираха се в сърцето на аирлианското могъщество на планетата, въоръжени само с мечове и кинжали. И с познанието за истинската природа на аирлианците.

 

 

В началото не бързаха. Първата година прекараха на най-далечния остров. Беше дълъг десетина километра, равен, покрит с ниви. Хората, които разработваха земята, почитаха аирлианците като богове, но никога не се срещаха с тях. Само от време на време в небето се появяваха златисти дискове, които хвърляха местните жители в ужас. Донхад знаеше, че това са летателни машини, използвани от аирлианците за полети в атмосферата. Двигателите им черпеха енергия от магнитното поле на планетата.

Скоро откриха, че на Атлантида не цари райска хармония. Колкото по-далече живееха местните жители от аирлианския дворец, толкова по-слабо бе покровителството на боговете и толкова по-ограничен бе техният контрол. На острова имаше и такива, които работеха за двете страни, доставяйки стоки за „черния пазар“. Тъкмо в тази група Донхад и Гуалкмай се внедриха постепенно. Гуалкмай бе приет бързо заради бойните си умения. За Донхад бе по-трудно, но все пак и нейните умения надвишаваха тези на тукашните хора.

След няколко години и двамата заемаха високи постове в търговската йерархия. Донхад обикновено се занимаваше с осъществяване на сделките. Така и двамата имаха възможност да пътуват свободно и да общуват с различни хора. Те бързо научиха на кого могат да се доверяват и на кого не бива да вярват, кой е доволен от управлението на аирлианците и кой негодува срещу него. Мрежата от доверени лица, която си създаваха, бавно нарастваше.

Освен това Гуалкмай се сближи с ковачите и другите занаятчии и се зае с подобряване качеството на местните оръжия и ризници. Това бе отчайв