Робърт Дохърти
Зона 51: Носферату — Моята библиотека

НАСТОЯЩЕТО
Пролог

Западна Африка, Брегът на скелетите

 

Една-единствена мъждукаща крушка, увиснала над голямата дървена маса, осветяваше стаята. Масата беше овална, дълга три метра и широка метър и петдесет, с олющен и захабен от дълга употреба плот. Четири солидни кресла, тапицирани с черна кожа и снабдени с възглавници, бяха подредени на равни разстояния около нея. Масивна дървена врата с напречни планки, в които бяха забити железни гвоздеи, бе единственият достъп до помещението, чиито стени бяха издялани в пясъчник.

Трима души седяха в креслата, четвъртото бе празно. Пред тях нямаше документи, нито преносими компютри или каквито и да било електронни уреди, с изключение на големия плосък екран, поставен пред четвъртото кресло. Лицата на тримата бяха скрити в сенките и единственият начин да се определи кой говори, бе по акцента и посоката, от която идваше гласът.

— Господа, добре дошли в Убежището. — Гласът бе нисък, но силен и долиташе откъм разположеното срещу вратата кресло. Трудно бе да се определи акцентът, тъй като представляваше странна смесица от различни езици, използвани в продължение на много години. — Дълго, много дълго време чакахме да настъпи този ден. Аирлианците бяха победени от хората. И двете им фракции. Двамата чуждоземни водачи, Аспасия и Артад, са мъртви. Забележително постижение, което надминава и най-смелите ни очаквания. Тези, които ни създадоха и ни ненавиждаха, вече ги няма. Удари нашият час.

Мъжът се наведе напред, откривайки издължено лице, побеляла коса и черни очи, чиито зеници бяха обрамчени с едва забележими червени линии. Когато светлината попадна върху тях, се видя, че са леко издължени. Независимо от бялата коса кожата на лицето му бе гладка и опъната, но някак прозрачна и светла, сякаш никога не бе виждала слънце, нито бе изпитвала върху себе си въздействието на времето. Той носеше широко наметало от мек, сивкав плат. Мъжът продължи с вибриращ глас:

— Аз, Носферату, бях създаден през Първата епоха от съществуването на Египет, преди началото на историята на това човечество, дете на Хор Аирлиански и жена от царска кръв. Живях десет хиляди години в очакване да настъпи времето, когато тези, които ни създадоха, ще бъдат унищожени и ние повече няма да се страхуваме от тях. — Той огледа бавно присъстващите. — За първи път ние тримата се събираме на едно място и по едно и също време. Искам да ви благодаря, задето откликнахте на призива ми. След премахването на аирлианците ние сме най-древната и най-могъщата раса на планетата.

Носферату млъкна и думите му потънаха в пясъчните стени, оставяйки след себе си плътна тишина. Той даде знак на мъжа вдясно от екрана.

— Аз съм Тиан Дао Лин — произнесе посоченият с напевен глас. Наклони се напред, разкривайки лице с типични азиатски черти и плешиво, обсипано с лунички теме. Носеше черно наметало, а върху ръкавите му бяха бродирани червени дракони. — Бях създаден близо до голямата подземна гробница Циан Лин от Артад и принесена в жертва девойка, далеч преди да дойде на власт династията на Ши Хуанчжоу, първия истински император на Поднебесното царство. — Той се обърна към Носферату. — Срещали сме се преди много години, при изключително интересни обстоятелства, които, ако желаете, мога да ви разкрия — за миг погледна към третата, потънала в сенките фигура в стаята, — но някой друг път, когато не сме се събрали по работа. — Тиан Дао Лин се облегна назад.

Третият присъстващ изчака няколко секунди, преди да заговори. Надигна се — беше едър мъж, висок почти два метра, с изпъната стойка на войник. Кожата му беше бледа, а лицето му — съвършено гладко, лишено от бръчки, ако се изключеше белегът, който разсичаше лявата му страна от окото до ъгъла на устата. Гърбавият му нос му придаваше вид на граблива птица. Очите му бяха скосени, макар и не колкото на Тиан Дао Лин, а дългата му червена коса се спускаше до раменете. Беше облечен с черна риза и панталон, платът на дрехите му бе изработен от материал, който поглъщаше напълно и малкото светлина в помещението.

— Аз също бях създаден от Артад и земно момиче, но много след теб, Тиан Дао Лин. Името, което сам си избрах, е Адрик. Но през годините — също като вас — съм бил наричан с най-различни имена. Дойдох тук, за да узная какво ни предлага най-възрастният сред нас — Носферату.

Адрик се отпусна в креслото.

Носферату положи пръсти на ръба на масата, сякаш за да запази равновесие.

— Както и двамата знаете, имаме по-силна генетична връзка с хората, отколкото с аирлианците. Приличаме на земните създания и лесно можем да минем за човеци. Но в жилите ни тече аирлианска кръв и тя ни прави различни от хората, а също ни осигурява продължително съществуване. — Носферату направи кратка пауза. — Сега вече аирлианците ги няма. Онези, които чакат — създадени, също като нас, от Артад, но по изкуствен път, а не чрез кръстосване с местните — също са извън играта, доколкото ми е известно. Сянката на Аспасия е мъртъв, а Водачите му бездействат, откакто хората превзеха и разрушиха Главния страж, изключвайки по този начин връзката с всички останали стражи-компютри, на които разчитаха Водачите. Настъпва нова епоха. — Носферату млъкна и огледа събеседниците си, подсказвайки им, че могат да вземат думата.

Пръв заговори Тиан Дао Лин.

— Нова епоха, да, но хората вярват, че това е тяхната епоха. Не смятам, че ни застрашават повече от аирлианците или техните слуги. Макар че изглеждаме като тях, със сигурност сме много различни. Трябваше да полагаме огромни усилия, за да оцелеем през всичките тези години — въпреки че съществуват някои култове, които се прекланят пред легендата за вампирите, преобладаващата част от човечеството ненавижда подобна идея. Струва ми се, че ако разкрием съществуването си, реакцията им ще е крайно неблагоприятна за нас.

— Ето защо още преди много години промених хранителните си навици — отбеляза Носферату. — Вече не убивам, за да се поддържам.

— Ние сме по-съвършени от човеците — обади се Адрик. — Съвсем естествено е да се храним с тях. Не виждам защо е трябвало да се подлагаш на подобно изпитание.

„Заради жертвите“ — помисли си Носферату, но не отговори нищо.

— Последните години наистина бяха ползотворни за всички ни — продължи Тиан Дао Лин, без да коментира забележката на руснака. — Всеки от нас владее огромни богатства и е надарен с неограничена власт. Защо трябва да предприемаме нещо ново?

— Защото светът вече не е същият — обясни Носферату. — Дори и вие го признахте с явяването си на тази среща, нещо, което досега не се е случвало. Появиха се нови възможности. И нови опасности.

— Защо в такъв случай не дойде и Вампир? — попита настойчиво Адрик. — Покани ли го?

— Да, разбира се — отвърна Носферату.

— И защо не е тук? — продължи да настоява Адрик.

— Този въпрос изглежда доста те безпокои — погледна го изпод вежди Носферату. — Страхуваш ли се от него?

Адрик скочи на крака.

— От никого не се страхувам.

— Седни, ако обичаш. — Носферату погледна към китаеца, който следеше Адрик внимателно. — Не исках да проявявам неуважение. Най-възрастният съм сред вас, но дори аз се боя от Вампир. Той е могъщ и опасен.

— Спомена за нови възможности — намеси се Тиан Дао Лин. — Да не говориш за Граала и безсмъртието?

— Щях да съм голям късметлия, ако бях сложил ръка на Граала. За съжаление, разполагам със сигурни данни, че е бил унищожен, когато корабът-майка катастрофира на Марс с помощта на доктор Дънкан. Нея пък познавам много отдавна, когато се казваше другояче.

— Донхад — Адрик изплю името, сякаш е проклятие. — Известна още като Лиза Дънкан. Едно от многото прозвища, които е използвала при многобройните си прераждания. Изключително опасен човек.

— Много отдавна тя ме освободи от аирлианците — призна Носферату.

— За да те използва за свои цели — уточни Адрик.

— Но сигурен ли си, че Граалът е бил унищожен? — намеси се Тиан Дао Лин, прекъсвайки отново руснака. — Аз също чух подобни приказки, но според други слухове част от аирлианците артефакти са били върнати в Зона 51 на борда на космическия кораб на Донхад.

— Съществува и такава възможност — кимна Носферату. — Но лично аз се съмнявам.

Тиан Дао Лин потъна в замислено мълчание.

— В едно съм съгласен с Носферату — обади се Адрик, — който все пак е най-възрастният сред нас. Не мисля, че хората някога ще ни приемат. Ето защо смятам да не искаме подобно нещо от тях. — Той скръсти ръце на гърдите си. — Предлагам да ги управляваме.

Отново се възцари тишина. Когато Носферату заговори, той обоснова възражението, което със сигурност щеше да изтъкне и Тиан Дао Лин.

— Да ги управляваме, би означавало да се разкрием. Но въпреки голямата власт и средствата, които сме натрупали през годините, ние пак ще бъдем уязвими. Историята е пълна с примери на свалени могъщи владетели. Съвсем наскоро наблюдавахме как хората надвиха аирлианците, нещо, което някога смятах за невъзможно. Не бива да ги подценяваме. И преди са правени опити от неживи, като Вампир и теб — той погледна към Адрик, — да вземат властта, но винаги са се проваляли.

— Зависи какво разбираш под провал — държеше на своето Адрик. — Лично аз мога да се похваля с няколко големи успеха. Имената, които използвах, сега са неотменна част от историческите книги, цели глави са посветени на тези прочути управници.

— Но така и не успя да задържиш нито едно от твоите царства, както и Вампир не можа да го стори — посочи Носферату.

— Значи смяташ, че трябва да останем в сянка, така ли? — попита Адрик. — Да наблюдаваме бездейно как човечеството набира сила? Докато управляваха аирлианците, поне имахме някаква надежда, че на света ще се намери място и за нас. Но оставени сами, хората могат да се самоунищожат и да убият и нас. Сега сме по-мъдри и по-опитни. Дори ще бъде в техен интерес да ни оставят да определяме посоката на развитие.

— А как ще се храним? — попита тихо Тиан Дао Лин. — Да бяхме успели да отпием от Граала и да си осигурим безсмъртие, тогава щях да се съглася с теб, че е време да вземем юздите в свои ръце. Но нима смяташ, че хората ще се съгласят да използваме телата им?

Адрик сви рамене.

— Могат да ни подхвърлят най-лошите престъпници — нали и без това ги убиват. Колко глави хвръкват на година в твоя роден Китай? А за тези, които смятат, че не е задължително да се убива — той погледна към Носферату, — винаги има и други начини да се набави кръв.

— Ние сме една шепа — продължи Тиан Дао Лин. — Дори с парите и влиянието си… — Гласът му пресекна.

— Защо всъщност ни събра тук? — обърна се Адрик към Носферату. — Трябва да има някаква причина.

Носферату кимна.

— По две причини. Извиках ви, за да обсъдим какво да предприемем, преди да се опитаме да поемем властта над човечеството.

Докато говореше, се изправи, приближи се към един старинен шкаф и отвори вратичката, зад която се показа друга, по-малка стоманена врата. Отмести я встрани и извади три манерки, също изработени от метал и положени в контейнери, които запазваха температурата постоянна. Отнесе ги на масата и постави по една пред всеки, след което седна на мястото си. Отвинти капачето, опря гърлото в устните си и отпи в продължение на няколко секунди. После остави манерката на масата. На устните му аленееха няколко капки кръв и той ги попи с кърпичка. Веднага след това лицето му се заля от руменина и в очите му блесна сила.

Дългите му пръсти посочиха другите две манерки.

— Препоръчвам ви: чиста, сравнително прясна, с телесна температура. Подкрепете се, приятели. Чака ни дълъг разговор.

Другите двама също пиха и Носферату ги изчака търпеливо да привършат. След това чукна с пръст по манерката.

— Това е нашата сила и нашата слабост. Ние сме мелези. Имаме аирлианска кръв, но недостатъчно, за да ни поддържа, без да се налага да приемаме човешка. Пием човешка кръв, за да си продължим живота.

— Казваш ни нещо, което знаем от самото си създаване — изръмжа Адрик.

— Знаел си го от самото си създаване? — погледна го насмешливо Носферату. — Много по-дълго от теб бях затворен от аирлианските богове, но дори не подозирах нещо подобно. Чувал бях за Граала и за обещанията за безсмъртие, но нямах никаква представа как точно дарява вечен живот. Само благодарение на това, че човешката наука стигна толкова напред, успяхме да разберем какво поддържа съществуването ни. — Той опря пръст в издутата вена на шията си. — В кръвта ни има вирус. Аирлиански вирус, който помага на клетките ни да регенерират, преди да умрат. Но тъй като сме само мелези между хора и пришълци, не разполагаме с достатъчно количество вируси. Ето защо се налага да пием човешка кръв и да поддържаме аирлианския вирус. Граалът — ако се бяхме сдобили с него — щеше да пречисти кръвта ни и да осигури доминиращата роля на вируса, както е тя в кръвта на аирлианците. И тогава нямаше да се налага да пием човешка кръв.

Носферату млъкна. Както и предполагаше, пръв се хвана за подхвърлената идея Тиан Дао Лин.

— Ако можехме да намерим още от вируса…

Носферату кимна.

— Да можехме по някакъв начин — без помощта на Граала — да стигнем до състоянието, в което вирусът ще се самовъзпроизвежда, тогава действително щяхме да станем безсмъртни. Нямаше да се налага да пием човешка кръв и щяхме да се възползваме от способността на аирлианския вирус да регенерира, което би означавало, че дори да ни убият, бързо ще се съживим.

— Но аирлианците вече ги няма — въздъхна Тиан Дао Лин. — Каза го още в началото на тази среща. Следователно единствените подобни вируси са тези, които обитават нашата кръв.

Носферату поклати глава.

— Вярно е, че аирлианците ги няма. Но съществуват и други източници, от които бихме могли да си набавим вируса.

— Ние? — подчерта Адрик. — Защо сме ти дотрябвали?

„Добър въпрос“ — каза си Носферату. Знаеше, че и Тиан Дао Лин си е помислил същото.

— Защото едва ли ще сме единствените, които ще се опитат да получат тази кръв.

— Вампир — досети се пръв Тиан Дао Лин.

Носферату натисна едно копче под масата и екранът в другия край на стаята оживя. Човекът, който се появи там, приличаше на Носферату, но косата му беше гарвановочерна, а очите му се криеха зад тъмни очила. Беше облечен със скъп костюм, също черен на цвят, с черна риза и вратовръзка. Стоеше на широка улица, до някаква сграда, наподобяваща симфонична зала, и оглеждаше вечерната тълпа.

— Познавам го доста отдавна — заговори Носферату, загледан в екрана. — И той като нас е създаден още през Първата епоха на Египет, син на е аирлианеца Амон и момиче от царска кръв. Имал и сестра близначка — Лилит, но тя умря в ужасни мъки пред очите му, уби я един аирлианец. Аз също присъствах на това ужасно деяние. Тогава той се закле да отмъсти както на аирлианеца, така и на хората, които така сляпо са го следвали и са помогнали за залавянето й.

— Могъща фигура е — кимна Тиан Дао Лин.

— И той се е прочул с много и различни имена и е натрупал немалко богатства и власт. Срещали сме се няколко пъти, все като съюзници. Но сега, след като аирлианците вече ги няма, започвам да се боя от онова, което би могъл да предприеме.

— Подозираш, или знаеш нещо? — попита Тиан Дао Лин.

— Получих някои сведения — отвърна уклончиво Носферату. Загледа се в снимката на екрана. — Познавам Вампир от няколко хиляди години, още от деня, когато се закле да отмъсти, и през всичкото това време гневът му не угасна, а само нарастваше. Извършил е много ужасни дела. — За миг спря, сетне продължи неохотно. — Но сега, след като аирлианците и техните слуги са победени, единствената реална заплаха за него е в тази стая.

— Ето значи защо ни повика — заключи Тиан Дао Лин. — Имаш нужда от съюзници срещу Вампир.

— Така е — потвърди Носферату. — Но не забравяйте, че за Вампир ние също можем да бъдем източници на аирлианския вирус.

— Нима би посегнал на свои? — удиви се Адрик.

— Вампир прави каквото иска и когато пожелае — натърти Носферату. — Ако реши, че иска нашата кръв, нищо няма да го спре.

— Но ти не би взел неговата — подметна Тиан Дао Лин. — Какви други източници на аирлианска кръв съществуват?

Носферату се облегна назад. Сетне погледна към Адрик.

— Както добре знаете, есесовците са изследвали огромни количества кръв в концентрационните лагери, за да търсят специален вид, макар да не знаели кое точно е „специалното“. Не са и предполагали, че в редовете им има шпиони на Мисията и на Сянката на Аспасия, които търсят следи от аирлианска кръв. Знаете, че при встъпването в редовете на СС се е извършвала „кървава церемония“. По време на ритуала висши членове на СС са получавали малки количества от вируса, с който се е сдобил Сянката на Аспасия най-вероятно след избиването на Онези, които чакат. Ето защо Фон Сеект, който по-късно бе взет на работа в американския „Меджик-12“, успя да преживее толкова дълго и да се пребори с няколко тежки заболявания. Същата съдба имаха и още неколцина от избягалите от преследване нацисти.

— Сещам се за какво говориш — прекъсна го Адрик. — Но след края на войната изгубих следите на тази кръв. Известно време смятах, че Мисията я е пренесла в Южна Америка, използвайки каналите на „Одесса“^[1].

Носферату поклати глава.

— Не. Церемониите са се провеждали в замъка на СС Февелсбург в Бавария и кръвта се е съхранявала там. Когато в края на Втората световна война американски части се приближили към замъка, руснаците изпратили парашутисти, за да приберат, каквото намерят. Всички по-важни материали и вещи били откарани в Москва — включително и кръвта. Не само това — продължи Носферату, — в Четвърти отдел на КГБ — руския еквивалент на „Меджик-12“, научили от нацистките документи за издирването на един определен вид кръв и на свой ред се заели да го търсят. В подземията на Москва съществува помещение, в което се съхраняват предметите и документите на Сянката на Аспасия, както и събраните из концентрационните лагери материали, имащи отношение към въпроса. Руснаците продължили проучванията в своите лагери и със затворници на „Лубянка“. Ако сте съгласни, ще ви помоля да се възползвате от собствените си източници и да съберете повече сведения по въпроса, за да можем да приберем тези запаси. Мисля, че подобна задача е по силите ви.

Адрик не отговори, очаквайки да чуе и останалата част от предложението.

— Второ — вдигна два пръста Носферату. — Онези, които чакат. Те са като нас, наполовина хора, наполовина аирлианци, само че са клонирани. В кръвта им има малки количества от вируса, на което дължат по-продължителното си съществуване. Знам къде можем да открием добре запазени техни тела. — Той се обърна към Тиан Дао Лин. — И това ще е твоята задача, приятелю.

— И къде ще открия тези „добре запазени тела“? — попита тихо китаецът.

— На Еверест. Където Мерлин отнесе Екскалибур преди много години. Наскоро Артад прати неколцина от Онези, които чакат да вземат меча, но те се провалиха. Телата им са още там — замръзнали. Мисля, че бяха трима.

Тиан Дао Лин сплете пръсти, докато обмисляше предложението.

— А третият източник? — попита Адрик.

— Той е най-важният, но и най-трудният — отвърна Носферату. — Чиста аирлианска кръв. Идеално запазена, готова за употреба.

— Къде? — наклони се напред Тиан Дао Лин. Ентусиазмът му бе очевиден. Адрик също не скри нетърпението си.

Носферату вдигна пръст към тавана.

— В първия кораб-майка от Зона 51. Корабът на Аспасия. Същият, който Търкот разруши, когато Аспасия направи опит да се върне на Земята от Марс с неговите „хищни нокти“.

— Как можем да се доберем до него? — попита Адрик. — Американският флот от совалки бе унищожен наскоро, по време на последната война, пък и американците едва ли биха ни позволили да използваме някоя от оцелелите. След събитията възможностите на Русия да изстрелва пилотирани космически кораби са силно ограничени.

— Разполагам с нещо, което ще ни свърши работа — заяви Носферату.

Другите двама чакаха. Носферату натисна едно копче. На екрана на мястото на Вампир се появи изображение на късокрил, подобен на делтапланер летателен съд, монтиран върху голяма ракета.

— Корабът X — обясни Носферату. — Орбитален съд за многократна употреба, с двучленен екипаж. Платформата за изстрелване е ракета „Ариана 4“. Корабът X е снабден с орбитални маневрени двигатели и би могъл да се приземи върху всяка писта, подходяща за Боинг 747. Един от помощниците ми го разработва в продължение на двайсет и две години. Дори проведохме успешно пробно приземяване. Единственото, което не сме правили досега, е да го изведем на орбита.

Тиан Дао Лин се намръщи.

— Американците разрушиха кораба-майка само преди месец.

Носферату се усмихна.

— Според първоначалния ми план — отпреди последните събития — трябваше да осъществим пилотирана експедиция до Марс. Корабът X бе първата стъпка към създаването на космически кораб от второ поколение, построен на орбита и способен да достигне до Марс, да се приземи, а екипажът му да слезе при Аспасия и останалите аирлианци, които се намират в хибернационните камери в Сидония. По същото време друга експедиция щеше да проникне в Циан Лин и да унищожи Артад и последователите му. Надявах се да осъществя двете експедиции до двайсет години и да избия аирлианците, докато спят. Събитията от последно време обаче ме принудиха да променя плановете си, като второстепенните задачи сега станаха първостепенни.

Тиан Дао Лин се ухили.

— Ето защо ме накара да потърся връзки и да осигуря разрешение на професор Че Лу да влезе в Циан Лин. Знаех си, че си намислил нещо.

— Обмислям го от хиляда години — поклати глава Носферату. — Но не разполагах с необходимата техника. За щастие през последните петдесет години човешката наука напредна значително. На всичко отгоре някои от задачите се решиха без нашето участие.

— Аирлианците, които загинаха на борда на „хищните нокти“ в товарния отсек на кораба-майка, вероятно са били подложени на въздействието на космическия вакуум — обади се Адрик.

— И са загубили част от кръвта си, така е — съгласи се Носферату. — Но според проучванията ми би трябвало в телата им да е останало известно количество, което за нас ще е напълно достатъчно. Особено като се има предвид, че е чиста аирлианска кръв.

— Дори и да се сдобием с тази кръв — усъмни се Адрик, — как ще извлечем от нея вируса? И как ще се отървем от човешката си част?

— Благодарение на услугата, която, без да знаят, са ни направили американците. Те са се занимавали с този проблем в тайната лаборатория на „Меджик-12“ в Дълси, Ню Мексико, където е работил бившият нацист генерал Хемщад, завербуван след войната в хода на операция „Кламер“. Един от проектите му е бил създаването на пречистващ кръвта уред, най-вероятно по нареждане на Сянката на Аспасия и Мисията, под прикритието на изследвания върху СПИН. Тези машини изтеглят цялата телесна кръв и я заменят със специален разтвор, който пречиства кръвоносната система напълно. През това време тялото се охлажда до допустима температура, за да се запази неговата жизненост. След това машината вкарва новата, вече затоплена кръв и се възстановява телесната температура. Целият този процес, колкото и невероятно да звучи, отнема само три минути. Кръвта на пациента се подменя напълно.

— Дълси беше разрушен — отбеляза Адрик.

— Откриването и възстановяването на този уред ще е моя задача — изрече спокойно Носферату.

— И какво ще получим, ако се съгласим и ти помогнем да извлечеш аирлианския вирус от натрупаните кръвни запаси? — попита Адрик.

— По мои данни ще разполагаме с достатъчно запаси, за да направим безсмъртни четирима неживи — отвърна Носферату.

— И ще дадеш четвъртата порция на Вампир? — изуми се Адрик.

— Не — отсече Носферату.

— Но в света са останали само четирима неживи — подчерта Адрик.

— Не — поклати глава Носферату. — Петима.

Руснакът прие тази информация с изненада.

— В Убежището има още един нежив — намеси се неочаквано Тиан Дао Лин.

— Кой е той? — намръщи се Адрик. — Къде е?

— Тя спи — отвърна кратко Носферату.

— Коя е тя? — настоя да узнае Адрик.

— Това не е твоя работа — отвърна Носферату.

— Защо да не сключим сделка с Вампир за четвъртата порция? — предложи Адрик.

— Казах вече, че има кой да получи четвъртата порция — скръсти ръце Носферату.

— Ще ти кажа какво мисля — погледна го мрачно Адрик. — Мисля, че от самото начало си знаел, че кръвта ще стигне за четирима, и си поканил Вампир, но той ти е отказал. Чак тогава си се сетил за мен. Ако Вампир бе приел, аз щях да съм низвергнатият пети.

Носферату издържа спокойно погледа му в продължение на една дълга минута.

— Ами Наблюдателите? — намеси се Тиан Дао Лин, търсейки повод да смени темата.

— Наблюдателите са обезвредени — отвърна Носферату, без да отмества поглед от Адрик.

— Всичките ли? — продължи с въпросите Тиан Дао Лин. — Включително и Наблюдателите ловци?

Носферату сви рамене.

— Може да е останал някой, но едва ли има значение. Всеки, който дръзне да се приближи към нас, ще бъде унищожен.

— Ами Вампир? — поинтересува се Адрик. — Нали каза, че той също ще се опита да се добере до запасите от кръв?

— Да.

— Значи затова имаш нужда от нас — заключи Адрик. — За да се бием с него.

— Така е — призна Носферату. — Мисля, че с помощта на моя Кораб X ще успея да изтегля достатъчно кръв от телата на аирлианците на борда на кораба-майка, за да направя двама от нас безсмъртни. Което означава, че бих могъл да се справя и сам. Но въпреки това реших, че в група шансовете ни са по-големи. Не съм сигурен обаче, че ако Вампир получи част от кръвта, ще е склонен да я сподели с вас. Боя се, че по-скоро би потърсил начин да ни унищожи всички. — Той се изправи. — Уверен съм, че наближава решителният бой. Моля, обмислете предложението и ми съобщете решението си, когато се върна.

Носферату излезе през тежката дървена врата и я затвори след себе си. Спусна се по каменните стъпала в дълбините на своето леговище и спря пред друга, стоманена врата. От едната й страна имаше правоъгълен скенер и той опря окото си в обектива. Веднага щом компютърът свери отпечатъка на ретината му, вратата се отмести.

Помещението, в което се озова, приличаше на крипта. В средата се издигаше платформа, върху която бе положен черен, заоблен контейнер. Около него имаше десетина растения и малки дръвчета, истински подземен оазис.

Носферату спря до контейнера и постави ръце върху капака. Наведе се, докато челото му почти опря в контейнера. Вътре лежеше четвъртият нежив в Убежището.

— Скоро, любов моя — прошепна. — Скоро най-сетне ще бъдем заедно завинаги.

 

 

Остров Пюджит саунд, щат Вашингтон

 

Момичето се качваше за пръв път на хеликоптер. Беше на седемнадесет и работеше на улицата само от месец. Спомените й от този месец бяха доста неприятни, но изглежда предстоеше промяна към по-добро, ако се съдеше по луксозния интериор на вертолета. Цялата задна част на кабината бе на нейно разположение, пилотът бе отделен с дебело стъкло. Прозорците бяха затъмнени, но в първия момент това въобще не й направи впечатление. Вниманието й бе погълнато от лъскавата кожена облицовка на пилотската седалка, блестящата, свръхмодерна стереоуредба и останалите удобства, които предлагаше пасажерската част на кабината.

Само преди четири часа мъжът от лимузината, който твърдеше, че представлява някакъв богаташ, я взе направо от улицата — беше малко преди мръкване. Но вместо да я откара в хотел, отидоха в частна клиника, където един мълчалив доктор я прегледа. Две хиляди в аванс бяха достатъчни за момичето да се подложи на всевъзможни изследвания, включително и две кръвни проби. Заедно, разбира се, с обещанието, да получи още осем хиляди, ако с изследванията всичко бъде наред.

Очевидно беше наред, защото когато привършиха, дадоха й чифт скъпи на вид панталони и риза, както и обувки. След това я върнаха обратно в лимузината, а малко по-късно й казаха да се прехвърли на вертолета. И през цялото това време никакви обяснения. Единственото, което разсейваше тревогата й, бе купчината долари, която изсипаха в скута й малко преди излитане.

Звукът на двигателя се усили и тя почувства, че стомахът й се свива от внезапното снижаване на машината. Приземиха се със съвсем лек удар. Вратата се отвори и пред нея застана един от пилотите, който й махна да слиза. Когато скочи от платформата, откри с изненада, че се намира в трева до коленете. Пилотът затръшна вратата и се качи отпред.

Момичето се огледа. Беше в средата на малка поляна, едва побираща вертолета, заобиколена от гъста гора.

— Ей! — извика тя. Изтича до пилотската кабина и затропа с длан по стъклото.

Вместо отговор двигателите отново усилиха своя вой и роторите набраха скорост, блъскайки я с пориви от хладен нощен въздух. Тя отстъпи назад, закрила очите си с ръка и в същия миг вертолетът се издигна право нагоре, след това се изгуби от погледа й, а шумът му бързо утихна.

След минута чуваше само собственото си дишане. Завъртя се бавно, търсейки някакъв, дори най-малък признак на цивилизация — път, постройка, каквото и да било. Но виждаше само дървета.

— Ей! — извика момичето. — Има ли някой?

Тишина. Пълна, абсолютна тишина, която наистина я уплаши. Беше израснала във ферма, на петдесетина мили от Сиатъл, и неведнъж бе излизала на излети с баща си. Знаеше добре, че в гората винаги се чуват някакви звуци. Птици. Насекоми. Животни. Все имаше нещо, което да шуми. Но тук цареше пълна тишина, сякаш на мили наоколо нямаше нито една животинка. Струваше й се неестествено.

Момичето отстъпи назад, после се завъртя, уплашено да не би някой да се прокрадва зад гърба й. Дърветата бяха огромни. Стара гора, на стотици, може би хиляди години, такива екосдруженията умираха да защитават. Нямаше никаква представа къде се намира. Колко време бе продължил полетът? Петнадесет минути?

— Ехей? — извика тя с разтреперан глас. — Моля ви.

Пое си няколко пъти дълбоко въздух, опитвайки да се успокои, но не постигна нищо, освен че й се зави леко свят. Падна на колене, без да се интересува, че може да изцапа в тревата скъпите панталони. Притисна уста с ръце, опитвайки се да успокои пресекливото си дишане. Успя донякъде след три-четири минути и тогава се изправи отново. Вдигна глава към черния кръг на небосвода, после пак се огледа.

Поляната бе наклонена, което й предлагаше две възможности. Нагоре или надолу? Загледа се в мрачната стена от дървета, която я заобикаляше. Дали не е по-добре да остане тук през цялата нощ?

Изведнъж осъзна, че вдясно от нея, в самия край на гората, стои някакъв силует. От колко време беше там? — зачуди се, докато отстъпваше неволно назад. И защо не бе отвърнал на виковете й?

— Ей! Господине?

Сега вече го различаваше малко по-добре, но подробностите се губеха заради черните му дрехи. Панталон, риза, дълъг шлифер. Черна коса и бяла кожа. Толкова бяла, че сякаш светеше, озарена отвътре. Момичето отстъпи още няколко крачки.

— Господине? Моля ви, помогнете ми!

Дали това не беше някаква извратена сексуална игра? Какво очакваха от нея? Мъжът в лимузината не й бе казал нищо, нито докторът или пилотът.

— Какво искате да направя?

Мъжът вдигна ръка, давайки й знак да запази спокойствие. После се приближи бавно към нея и спря само на една ръка разстояние. Тя направи опит да се усмихне и се изправи, изпъчвайки гърдите си напред. Готова бе на всичко, само и само да се измъкне от тук. Мислено си обеща, че веднага щом се прибере в Сиатъл, ще си събере багажа и ще се върне в родната къща. Далеч от цивилизацията.

— Какво искате от мен? — попита тя отново.

— Бягай.

Тонът, с който бе произнесена тази единствена дума, накара косата й да настръхне. Никога досега не бе чувала толкова вледеняващ глас.

— Какво?

— Бягай или ще те убия още тук. В гората имаш повече шансове. — Той се изсмя.

Мъжът остана насред поляната, проследявайки я, докато се изгуби сред дърветата. Щеше да й даде няколко минути преднина, за да може сърцето й да се разтупти лудо, а кръвта да заблъска на талази из вените й.

Завъртя леко глава, заслушан в пукота на настъпваните от нея съчки. Лесно щеше да я проследи, без да се налага да прибягва до усиленото си нощно зрение. Сетне тръгна. Прекоси бавно гората и излезе на мястото, където знаеше, че момичето ще се озове след малко.

Изненадата, която се изписа на лицето й, когато се блъсна в него, му достави огромно удоволствие. Тя извика от уплаха, отстъпи назад, сетне се извърна и хукна в друга посока. Докато тичаше, той докосна с пръсти онова място на шлифера, където бе останало мокро петно от потта и сълзите й. Разтърка пръсти и ги доближи до ноздрите си, сетне вдъхна едва доловимия аромат. Усмихна се от познатия мирис на човешки страх.

През следващите три часа й се изпречваше още пет пъти. Всеки път я отпращаше слепешката в нова посока. Момичето се движеше все по-бавно, но засега не беше се отказала. Някои не издържаха толкова много. Падаха на земята и хленчеха, молеха за милост. Такива не си заслужаваха усилието. Почти.

Чак преди зазоряване момичето излезе от гората и се озова на прясно окосена ливада. Там падна на колене и се огледа. Луната най-сетне бе изгряла и озаряваше голяма къща, само на двайсетина метра. Каменно здание, с две продълговати крила, построено на невисок хълм, от който се разкриваше гледка към цялата околност на Пюджит саунд. Зад къщата се виждаха светлините на Сиатъл от другата страна на блестяща водна повърхност. Нейното родно градче бе още по-нататък, в същата посока, отвъд планините. Нощта бе красива, с ясно небе и белеещи в далечината заснежени върхове.

Тя скочи и извика за помощ. Изтича при дървената врата и заблъска с юмрук, като пищеше и се озърташе през рамо, изплашена, че преследвачът й ще се появи в последния момент.

Вратата се отвори и тя се хвърли в ръцете на фигурата, която я очакваше в тъмния коридор.

После изпищя отново, когато разпозна в нея своя преследвач.

Той я стискаше здраво, а и момичето почти нямаше сили да се бори. Наклони главата си към шията й и й зашепна, сякаш бяха любовници.

— Аз съм Вампир, създаден през Първата епоха на Египет, по времето, когато властваха боговете. Син съм на бог Амон и девойка от царско потекло. За теб е голяма чест да бъдеш моя жертва.

След това го направи.

Няколко минути по-късно Вампир сведе поглед към бледия й труп. Вдигна я с една ръка и я отнесе до желязната врата, монтирана в каменната стена на височина около половин метър. Отвори я и хвърли тялото вътре, после остана неподвижен, заслушан в шума от ударите на трупа в стените на старата, дълбока стотина метра шахта, докато най-сетне дочу плясъка от падането на дъното. Тогава затвори вратата.

Върна се обратно в тунела и спря пред солидна стоманена врата. Опря чело на гуменото уплътнение и отвори око пред скенера. След кратката проверка на ретината той въведе на клавиатурата кода, известен само на него. Пръстите му се движеха с невероятна скорост, изписвайки само за четири секунди двайсет и седемте числа в съответната последователност. Накрая свали от шията си окачения на верига масивен ключ и го пъхна в ключалката. Макар да изглеждаше старинен, ключът също бе последен писък на съвременните технологии, тъй като генерираше необходимия импулс, за да се отместят дебелите резета на вратата.

С тихо изщракване и последната преграда бе премахната и масивната, стоманена врата се отмести, задвижвана от хидравлично устройство. Стените на подземието зад вратата бяха дебели четири метра, подсилени от бетон и арматура. Строителите бяха уверили Вампир, че нищо освен директно ядрено попадение не би могло да ги разруши. Същата технология била използвана при построяването на президентското убежище под Синята планина в Западна Вирджиния. Вампир благодари на строителите, после ги изби.

Той слезе в подземието и включи приглушената светлина. Намираше се в нещо като арсенал — притежание на безумец или могъщ управник. Върху продълговата маса бяха положени осем портативни тактически ядрени ракети. Всяка от тях бе с размери, които позволяваха да се скрие в нормален туристически сак. Американското правителство така и не призна пред обществото за изчезването им, нито имаше някаква представа кой ги е откраднал.

Покрай една от стените бе монтиран пулт за управление на ракетен комплекс, с който се бе сдобил от една изоставена военна база. На различни места из острова, в добре замаскирани силози, стояха в пълна готовност дванадесет междуконтинентални балистични ракети „Миротворец“, наследство от отминалата Студена война. Силозите бяха част от някогашна ракетна база и Вампир бе похарчил няколко милиарда долара, за да се сдобие с базата и да запази това в тайна.

Всеки „Миротворец“ бе снабден с тактическа бойна глава, достатъчно мощна, за да унищожи цял град. Ракетите бяха демонтирани от потънала американска ядрена подводница с помощта на няколко закупени от него компании за изваждане на потънали кораби. Благодарение на бюрокрацията, която цареше в Пентагона, тяхното изчезване дори не бе оповестено. Изстреляни от Пюджит саунд, те можеха да поразят всяка точка в пределите на Съединените щати. Вампир разполагаше с подобна база, съоръжена с руски ракети, на скрито място недалеч от Киев, откъдето можеше да заплашва както Европа, така и Азия.

Той докосна нежно с ръка металната повърхност на една от ракетите.

Точно в средата на стаята се намираше най-важната част от неговия арсенал. Тристенен контейнер за биологични отрови. Вътре имаше три различни вируса. Единият, разработен от руснаците, вторият — от американците, и третият — от японците. Заради невероятната им смъртоносност и трите бяха изплашили дотолкова своите създатели, че бяха издадени заповеди за тяхното пълно унищожение. Но докато бъдат приведени в изпълнение нарежданията, всемогъщата организация на Вампир бе успяла да го снабди с малки образци. Контейнерът бе живо олицетворение на Кутията на Пандора. Отварянето му щеше да доведе до мигновеното разпространение на трите вируса и измирането на 99,9% от населението на Земята. До два месеца планетата щеше да е безжизнена пустиня.

Парите са власт, а Вампир разполагаше с много пари. Но този арсенал също бе власт, макар и от друг характер. Възможността да вземаш съдбоносни решения и да диктуваш каквито условия пожелаеш, тази власт бе по-висша от всички останали. Това бе власт, която истински му допадаше.

Създаден до време на владичеството на аирлианските богове, той бе преживял възхода на Сенките и периода, когато хората смятаха, че управляват света, а всъщност бяха пионки в ръцете на слугите на аирлианците. Беше воювал в много войни, с най-различни оръжия.

И сега хората вярваха, че силата е само у тях. Но грешаха. Сега бе неговото време.

— Дойде времето на Четвъртата епоха — прошепна едва чуто Вампир. — Времето на неживите.

 

 

МИНАЛОТО
1.

Египет, 8000 г.пр.Хр.

 

Преди Третата епоха на Египет, известна като управлението на фараоните, била Втората епоха, през която властвали Сенките на боговете, създадени от самия бог Хор, а преди това, извън границите на познатата от хората история, се простира Първата епоха, когато същите тези богове, всъщност аирлианците, управлявали хората, обитаващи блатистите брегове на Нил.

Това било времето на боговете, дошли в Египет от легендарната страна Атлантида след края на Гражданската война на този митичен континент, петстотин и петдесет години преди издигането на Голямата пирамида по нареждане на фараон Хуфу и съгласно планове, дарени от боговете. В онези далечни времена само Черният сфинкс красял склоновете на платото Гиза със своето лъскаво тяло и сияещи червени очи. Черният сфинкс, положен на дъното на специално направена вдлъбнатина в склона на платото, охранявал главния вход към Пътищата на Росту — сложна плетеница от подземни тунели и камери, прокопана в недрата на платото, дълго време обитавана от самите богове, които осъществявали властта си над хората чрез избрани от тях жреци и излизали в изключителни случаи, за да погледнат онези, над които се разпростирала безграничната им власт. Но напоследък това ставало все по-рядко. Говорело се, че боговете остарявали, но нима това е възможно, след като са богове?

Дълбоко под повърхността на платото, успоредно на едно от големите разклонения на Пътищата на Росту, лежи задънен коридор с три помещения от едната страна. В първото от тях са положени два саркофага от черен метал, дълги близо три метра и широки един. Противно на вида им това не са ковчези, а по-скоро специални затворнически килии, всяка от които заключва по едно тяло. В горната част на саркофазите има малко светещо табло с поредица хексагонални секции, в които са нанесени знаците на староруническия език на боговете.

В най-близко разположения до вратата саркофаг лежеше получовек, полубожество, чието съществуване бе придружено от нестихваща болка и изтощение. Името му бе Носферату. В главата му се мяркаха спомени за ярка слънчева светлина и пясъчен морски бряг, където играе безгрижно, а една жена — неговата човешка майка — стои наблизо и го наглежда. Помнеше, че дори си е играл с човешки деца — децата на жреците, които един ден щяха да сменят родителите си и да продължат да служат на боговете. Съдбата бе отредила и на Носферату да бъде слуга, но по различен начин. Спомените му датираха от толкова отдавна и бяха тъй смътни, че понякога се питаше дали не са само сънища. Но нима е възможно да сънуваш нещо, което не си видял? Сигурно някога е живял на повърхността. Помнеше палмови дървета и ярки слънчеви лъчи, които се отразяват от дюните и дори от блестящата повърхност на реката Нил. Помнеше историите, които разказваха жреците на децата си — за Атлантида, за богове, наричани аирлианци, и за опустошителна война между същите тези богове, която разрушила материка им. Беше присъствал на уроците по езика на боговете, които вземаха тези деца, и се бе научил да чете и пише със старите руни.

Но всичко това беше напразно, защото, когато достигна зрелост, го лишиха от слънчевата светлина и го затвориха в подземията, за да служи на боговете. Вече триста години бе окован в металния саркофаг в тази каменна килия. Не за наказание, защото не бе сторил нищо нередно, освен че се бе родил такъв, какъвто е, а за да служи на целта, поради която бе създаден: да доставя удоволствие на боговете по странен и перверзен начин.

И макар че беше първият, Носферату не остана единственият. Имаше още четирима като него в саркофази, в това и в съседните помещения, с които понякога общуваше шепнешком. Най-близо до него бе Некхбет. Неговата любов, дъщеря на бог Озирис и момиче от царско потекло, тя бе донесена тук преди стотина години, когато Носферату бе започнал вече да си мисли, че светът е заселен само от глухонемите жреци, които отваряха капака на неговия саркофаг веднъж в месеца и му носеха човешка кръв, и от боговете, които идваха да точат неговата. Но сега, отново веднъж в месеца, той бе възнаграден с неземното щастие да сяда в саркофага, окован през кръста с тежки вериги, и да съзерцава своята любима, докато жрецът придържа купата с кръв до устните му. Дори в мъждивата светлина и в гробищната атмосфера всеки път по време на тези кратки срещи Носферату се дивеше на красотата на своята избраница. Снежнобяла кожа, изпъкнали скули, черни очи, висока и стройна снага, буйни червени коси, спускащи се като водопади върху голите й рамене. Още в първия миг реши, че тя е събрала в себе си най-доброто от хората и боговете.

Кожата на Носферату също бе бледа като сняг и косата му яркочервена. Очите му имаха червеникав оттенък покрай зениците, които бяха леко издължени. И той беше висок, близо метър и деветдесет, със стройно тяло. Беше толкова измършавял обаче, че приличаше на скелет. Макар да живееше вече триста години, приличаше на трийсетгодишен мъж благодарение на смесицата от човешка и божествена кръв в жилите си. Нямаше никаква представа, нито смееше да си мисли още колко ще живее.

В началото се бе опитал да брои дните, изключително трудна задача, след като в подземията не проникваше никаква светлина. Можеше да използва само моментите, в които повдигаха капака, за да му поднесат кръв. Но когато стигна до неколкостотин, реши да се откаже. Какъв смисъл имаше? Въпреки кръвта, с която го хранеха, знаеше, че остарява и че е обречен да прекара останалата част от съществуването си затворен тук.

Носферату чу щракането на резето, което държеше капака затворен, и замижа, готвейки се за блясъка на факлата. Усети полъха на малко по-свеж въздух, когато капакът бе отместен.

— Боговете трябва да умрат, за да се измъкнеш от тук. Инак ще издъхнеш в мъки след един дълъг и безцелен живот.

Думите отекнаха в каменните стени и стреснаха Носферату, който разтърка и отвори очи. Над него се бе навела непозната жена. Само мъже с отрязани езици и пробити уши бяха идвали досега да го хранят, никога жена. Тя беше човек, а не божество, бе облечена с дълго черно наметало със сребърни пискюли. Не носеше нито един от знаците на жреците. Имаше къса черна коса, черни очи и бледа кожа. Беше първият човек, когото Носферату виждаше от двеста години насам. Когато погледна над рамото й, зърна висок мъж в кожена ризница, въоръжен с меч. Мъжът също имаше черна коса, но кожата му бе мургава. Поглеждаше към коридора и очевидно бе поставен на пост.

Жената надникна право в очите на Носферату, после се пресегна и допря пръсти в шията му, опипвайки пулса. Накрая погледна клапата под брадата му, откъдето му точеха кръв, за да хранят боговете.

— От доста дълго време те използват, нали?

Носферату се надигна бавно. Веригата, която го обхващаше през кръста, бе здраво прикрепена за пода на саркофага. Около китките и прасците му бяха увити метални пластини. Всеки път преди да заспи и когато се събуждаше, от тези пластини го удряха болезнени заряди, които караха мускулите му да се гърчат. Нямаше представа колко дълго спи, но можеше да определи, че е повече, отколкото продължава една земна нощ. В горната част на саркофага имаше фуния, наподобяваща конусовидна корона, но Носферату никога не бе пъхал глава в нея, нито пък жреците бяха искали да го прави и не знаеше за какво е предназначена.

Той веднага потърси с очи втория саркофаг в криптата. Жената улови погледа му, отправи се натам, отмести капака и събуди обитателката му, като натисна съответния знак на пулта. Некхбет се изправи, премигвайки сънено. По изражението й си личеше, че тя също се пита коя е непознатата жена и какво става.

— Та както ти казах — продължи жената, като междувременно се върна при него, — няма да издържиш още дълго. Ако не направиш нещо, някой ден ще умреш. Всеки път, когато те източват, процентът на тяхната кръв в жилите ти намалява, а този на човешката расте. Скоро вече няма да си им нужен. Тогава ще вземат някой друг, ще те заменят. Може би вече отглеждат твоя заместник — много ги бива да планират нещата, свързани с техните нужди и удоволствия.

— Откъде знаеш всичко това? — проговори най-сетне Носферату.

— Зная всичко за тях. Те не са богове, а същества от… — жената посочи нагоре. — От звездите. Използват нас — хората, и такива като теб, мелези между хора и самите тях. Трудно ми е да определя кой е най-тежкият от всичките им грехове. Това, което правят с теб, поне е очевидно. Но действията им по отношение на човечеството са далеч по-коварни и същевременно лицемерни. Не е изключено в най-скоро време да решат да потънат в сън за няколко хиляди години и в такъв случай нуждата от теб ще отпадне и ще те убият.

Носферату се опитваше да следи мисълта й, но му беше трудно. От толкова време не бе излизал на повърхността и не бе виждал звездите. И как бе възможно да е един от тях? Щом аирлианците не са богове, какви са тогава? Какъв е той? Защо трябва да заспиват дълъг сън?

— Защо искаш да ни помогнеш? — попита я Некхбет. — Ти си човек. Ние не сме. Наполовина сме като тях.

— Защото съм сигурна, че ги ненавиждате не по-малко от мен — отвърна жената. — Повечето хора — тя поклати глава — са като овце. Радват се, като дойде време за паша, и оставят на боговете да вземат решенията вместо тях.

— Не можеш да убиеш боговете — долетя звънкият глас на Некхбет от другия край на криптата. — Те са безсмъртни.

Донхад разтвори полите на наметалото си и показа шестте кинжала, затъкнати в колана й.

— С тези ще можете. Изработени са от самите богове, за да се унищожават един друг.

Некхбет все още не изглеждаше убедена.

— Дори и да убием боговете, жреците ще ни погубят, нали?

— Не и ако си безсмъртна — погледна я жената.

Носферату най-сетне започна да схваща смисъла на онова, което им предлагаше посетителката.

— Граалът?

Жената кимна.

— Убивате боговете. Влизате в Черния сфинкс, взимате Граала, който е скрит там, и отпивате от него, както ви бяха обещали в самото начало същите тези богове. И тогава ще станете безсмъртни.

— Коя си ти? — попита Носферату.

— Името ми е Донхад. Двамата с моя помощник — тя погледна към мъжа, който стоеше в коридора — от доста време воюваме с боговете. Това трябва да ви бъде достатъчно. Вашите врагове са и мои.

— Нашите врагове са ни родители — възрази Носферату.

— Единият от вашите родители — поправи го Донхад. — Другият родител на всеки от вас е човек, отвлечен от боговете, за да си доставят удоволствие и да ви създадат. Боговете не заслужават нито обичта, нито уважението ви. Те ви точат кръвта, а накрая ви убиват без капчица съжаление.

— И как да извършим това, което ни предлагаш? — попита Носферату и разклати веригата, с която бе окован.

Донхад извади дълго половин метър желязо.

— Тази нощ. След церемонията, посветена на лятното слънцестоене. Ще последвате боговете, които ще присъстват на нея, до едно от скривалищата им в Пътищата на Росту. — Тя нагласи металния лост в една от брънките на веригата на дъното на саркофага. След това го погледна с вдигнати вежди. — Искаш ли да бъдеш свободен?

Носферату потърси с очи Некхбет. Дори тази жена да го лъжеше и всичко това да бе капан, нямаше никакво значение. Достатъчно му беше да може да подържи Некхбет в обятията си.

— Да.

Донхад натисна лоста и веригата се скъса с дрънчене. Тя продължи с другите окови и след минута Носферату бе свободен. Веднага щом смъкна металните пластини от китките си, над главата му светна червена светлина, но той не й обърна внимание. Сграбчи ръба на саркофага и се измъкна навън. Ала в мига, когато ходилата му тупнаха на прашния под, коленете му се подгънаха и той падна. Донхад вече работеше върху веригите на Некхбет. Пластините се бяха грижили за мускулите му, ала тялото му бе изгубило способността си да пази равновесие. Въпреки това, вдъхновяван от внезапно бликналата в него сила, той се изправи и пристъпи напред с разперени ръце. По това време Некхбет вече беше свободна и жената й помагаше да излезе от саркофага. Носферату се приближи до нея и я стисна в прегръдките си. Имаше чувството, че плътта на телата им се слива и става едно цяло.

— Уморен ли си? — попита го шепнешком Некхбет.

— Вече не.

— Но си много слаб.

Носферату я погледна стреснато, когато видя, че му предлага шията си, опирайки в устните му пулсиращата клапа. Знаеше, че има нужда от сила — но от Некхбет?

Гласът й бе съблазнителен шепот.

— Вземи, както взимаха те, моя любов. Имаш нужда от сили. Ти си най-възрастният сред нас и ти ще ни водиш. На теб мога да дам, дори искам да го направя. Така ще станем поне за малко едно.

Не можеше да се въздържи. Устните му разтвориха клапата. Първият допир с топлата кръв бе наелектризиращ, сякаш през цялото му тяло премина мощен заряд. Натрупаното от десетилетия изтощение изчезна. Кръвта й, или по-точно онази част от нея, която дължеше на чужденците, му даваше сили, каквито човешката кръв не можеше да му осигури.

— Церемонията вече е започнала — обади се жената. — Ще имате повече време един за друг, когато всичко приключи.

Носферату не пусна Некхбет. Кратката минута на тяхната прегръдка не можеше да се сравни с вековете на самота в мрака на саркофага. Всяка глътка от кръвта, която поглъщаше, му носеше неописуемо удоволствие. Това ли чувстват боговете? Почти можеше да ги оправдае, задето го бяха държали тук. Отвори очи, но като зърна бялата й кожа и пулсиращите вени, отново ги стисна. Най-сетне намери сили и успя да отдели устните си от шията й. Некхбет се олюля и щеше да падне, ако не я беше подхванал.

— Съжалявам — прошепна. — Май прекалих.

Некхбет поклати глава и бавно отвори очи.

— Всичко е наред. Имаш нужда от сила.

— Ако не направите нещо, скоро и двамата ще умрете — подкани ги Донхад.

Некхбет първа се освободи от прегръдката на Носферату.

— Любов моя, трябва да сторим каквото ни казва. Това е единствената ни възможност. Трябва да освободим и другите.

Носферату се отдръпна неохотно назад. Сетне последва Донхад в съседното помещение, където нейният помощник вече отваряше вратата.

— А ти кой си? — попита го Носферату.

— Името ми няма да ти говори нищо — отвърна войникът, след като го изгледа. — Преди много време ме наричаха Гуалкмай. Носил съм и други имена, както и ще ги нося в бъдещето.

Донхад влезе първа в криптата и Носферату и Некхбет я последваха, а войникът остана отвън. Тук държаха близнаците — Вампир и Лилит. Обитаваха двата саркофага от около седемдесет години, доколкото можа да определи Носферату. Жената се надвеси последователно над пултовете на саркофазите и натисна съответните хексагони. Близнаците бяха пълни с въпроси, но Носферату ги сгълча да мълчат, докато им сваляше оковите. Последни освободи най-младите — Мосеги и Чатха, които бяха оковани тук само преди двайсет и шест години. Бяха общо шестима на брой, по един за всеки от боговете.

Веднага щом пусна на свобода и последните двама, странната жена на име Донхад се отправи към изхода.

— Оставям на вас да свършите онова, което е нужно.

Носферату протегна ръка да я спре.

— Разкажи ми още за боговете. Защо им трябва това? — той докосна клапата на шията си.

— Както вече ти казах, правят го за собствено удоволствие. За тях кръвта ви е еликсир. Предпочитат я пред чистата човешка кръв.

— И това е всичко? — Носферату се бе надявал, че кръвта му поне им помага да живеят по-дълго.

— Не ти ли харесваше храната, която ти даваха? — попита Донхад.

Носферату кимна.

— А нейната кръв — не ти ли допадна още повече? — Донхад посочи Некхбет.

— Допадна ми.

— В такъв случай разбираш.

— Ние съществуваме само за да им доставяме удоволствие? — попита Вампир, уловил под ръка своята сестра близначка Лилит.

— Да — отвърна лаконично Донхад, на която този разговор очевидно започваше да омръзва.

— Казано е, че боговете са безсмъртни.

Гуалкмай подаде глава от коридора.

— Трябва да побързаме.

— В известен смисъл — рече Донхад — те са такива.

— Значи и аз съм безсмъртен? — попита Носферату.

Донхад поклати глава.

— Не. Но ако продължаваш да пиеш човешка кръв и не позволяваш да точат твоята, можеш да живееш много-много дълго. Би могъл също да се затвориш в саркофага — тогава времето ще минава, без да оставя следи върху теб. Виждала съм го и преди — очите й се вторачиха някъде надалеч. — Те постъпиха по този начин с моя народ. Много отдавна.

— Откъде си? — поинтересува се Носферату.

Донхад поклати глава.

— Няма да разбереш. — Сетне посочи дъното на късия коридор. — Ако тръгнете наляво, ще намерите скрита врата, която извежда близо до Нил. Церемонията започва съвсем скоро, ще се проведе в подножието на Сфинкса. Изчакайте, докато се появят боговете, сетне ги последвайте към главния Път на Росту.

— Но… — Носферату искаше да узнае още много неща, ала Донхад си тръгна, следвана от помощника си.

Останалите петима го гледаха очаквателно.

— Последвайте ме — нареди им.

 

 

Петдесет жреци се бяха проснали пред масивните лапи на Черния сфинкс, припявайки на чуждоземен език молитвите, останали им в наследство от техните предци в Атлантида.

— „Служим вярно заради обещанието за вечен живот, с който ще ни дари Граалът. Служим вярно заради обещанието да узнаем великата истина. Служим вярно, както бащите ни и както бащите на нашите бащи, още от първия ден на царството на боговете, което ни извади от мрака. Служим вярно, защото това е най-голямата добродетел.“

Напевите им отекваха в стените, заобикалящи от всички страни гладкото тяло на Черния сфинкс. До статуята, разположена на седемдесет метра под нивото на платото, се стигаше по издълбани в каменните стени стъпала. Точно под гърдите на чудовището и между лапите му, тъмнееше вход, през който се проникваше в свещените Пътища. Там можеха да влизат само избрани жреци.

Скрити в сенките в единия край на вдлъбнатината, в която лежеше Сфинксът, се спотайваха шест фигури — Носферату и петимата му другари. В ръцете си стискаха кинжалите, които им бе оставила непознатата. Наблюдаваха с трескави погледи церемонията на лятното слънцестоене — жреците благодаряха на боговете за богатата реколта и напоителните води на Нил. Шестимата чакаха търпеливо, защото наградата, която им бе обещана, надминаваше и най-смелите им мечти — същата, заради която служеха вярно поколения жреци. Вечният живот. Бяха напуснали Пътищата на Росту недалеч от коритото на реката и се бяха промъкнали дотук под прикритието на тъмнината.

— Ще дойдат ли боговете? — промърмори по-скоро на себе си Носферату.

— Изида и Озирис идват всяка година, за да дадат благословията си — прошепна в отговор Вампир. — Виждал съм ги на същата тази церемония, преди да ме свалят долу при сестра ми.

Изида и Озирис бяха двамата главни богове. Имаше още четирима аирлианци — Хор, Амон, Хонсу и Себек, — но те се появяваха по-рядко. Много години бяха изминали откакто и шестимата се бяха събрали заедно на повърхността. През всичкото това време обаче те не пропускаха да посещават редовно Носферату и събратята му по съдба. Майката на Носферату му бе признала, че е син на Хор, и той бе склонен да й вярва, защото само този бог не идваше да пие от кръвта му. По същия начин и бащата на Некхбет никога не навестяваше нейния саркофаг.

Песента секна, когато в тъмния отвор се показаха две фигури. Бяха високи и слаби, с неестествени пропорции. Съдейки по формите им, бяха мъж и жена, но веднага щом отметнаха качулките си, стана ясно, че не са човеци. Червени, издължени като при котките очи се вторачиха в коленичилите жреци. Снежнобялата им кожа блестеше на сиянието на факлите. Издължените им уши се спускаха почти до раменете. А когато мъжът вдигна ръка за поздрав, изпод ръкава на наметката му се подадоха шест пръста, украсени с големи, сияещи пръстени.

Носферату ги познаваше добре от безбройните пъти, когато бяха слизали в криптата, за да се хранят от него и Некхбет. Бяха Изида и Озирис, върховните божества на Египет, които управляваха изпод земята вече близо две хиляди години. Под тяхно владичество Египет се бе превърнал в процъфтяваща страна, разширявайки границите си надолу по поречието на Нил, на изток и на запад — до границите на пустинята. Беше се превърнал в люлка на цивилизацията, в място, където оцелелите от Атлантида бяха построили своя нов дом. Отвъд границите на техните владения хората водеха жалкото съществуване на животни, така поне твърдяха жреците.

Скрит от погледите на Носферату и събратята му, от жреците и боговете, край Сфинкса се спотайваше и още един човек, за когото никой не подозираше. Казваше се Хаджилил и бе загърнат в сиво наметало, което се сливаше с цвета на камъка на скалната цепнатина, в която се криеше. Той виждаше добре както двамата богове Озирис и Изида, така и шестимата, които ги дебнеха от другата страна. Лежеше неподвижно като скалата, приютила го в утробата си, и очакваше с безмерно търпение какво ще последва. Хаджилил беше един от уаджетите, Наблюдател, петдесет и вторият от неговия род, заклел се да пази платото Гиза и боговете още в онези далечни времена, когато бяха пристигнали тук от Атлантида.

Жреците се надигнаха бавно и заотстъпваха назад, към каменния храм близо до Нил, но Наблюдателят остана на мястото си, вперил очи в групата на шестимата. Само един от жреците остана на откритата площадка пред Черния сфинкс, изчаквайки другите да напуснат района. В мига, когато се извърна, за да последва Изида и Озирис във вътрешността на Сфинкса, шестимата се размърдаха, водени от Носферату.

Жрецът тъкмо посягаше към окачения на шията му медальон, с чиято помощ щеше да затвори вратата, когато Носферату се нахвърли върху него, с вдигнат за удар нож. Върхът на кинжала се заби в гърлото на свещенослужителя и Носферату завъртя рязко дръжката, за да пререже шийната артерия и да му попречи да нададе предупредителен вик.

Кръвта на все още дишащия жрец опръска лицето и дрехите на Носферату. Езикът му се стрелна навън, опитвайки вкуса й. Той премигна и се ококори, усещайки прилив на енергия. Наведе се напред с отворена уста и започна да пие жадно бликащата от раната кръв, докато жрецът издъхна. Кръвта на току-що убит човек се оказа далеч по-вкусна от онази, която му носеха в купа, но и тя не можеше да се сравни с кръвта на Некхбет.

Носферату смъкна медальона от шията на жреца. Върху едната му страна бе гравирано изображение на око в триъгълник. Той навлезе предпазливо в тунела, а останалите го последваха, като прекрачиха трупа на свещенослужителя.

А зад тях, като невидима сянка, се движеше Наблюдателят.

Босите крака на Носферату не издаваха почти никакъв звук, докато напредваше пъргаво в тунела. Чувстваше в тялото си сила, каквато не бе имал никога досега. Зърна малко по-напред високите фигури на Изида и Озирис и спря да си поеме дъх. Огледа се през рамо. Некхбет бе на две крачки зад него, тя се пресегна и го докосна леко по рамото. Допирът й му придаде нова увереност. Ако тази нощ успеят, ще бъдат заедно цяла вечност.

Носферату изчака да ги застигнат и другите и поднови преследването. Пред тях се дочу стържене и тропот, което му подсказваше, че боговете са отворили някоя тайна врата. В подземията тук вратите бяха така изкусно замаскирани, че по нищо не се отличаваха от стените.

Той се втурна към завоя на тунела. В другия край, на двайсетина стъпки от него, от тавана се спускаше каменна преграда. Носферату бе готов за това. Той се хвърли към стесняващия се отвор в стената, стиснал в ръка черния кинжал, който му бе дала странната жена. Пъхна го в процепа, обърнат с острието нагоре. Долният край на плочата опря във върха, тя потрепери за миг, сетне спря своето движение.

Носферату въздъхна облекчено. Надникна през процепа и забеляза сенките на Изида и Озирис на лявата стена. Миг по-късно те изчезнаха. Хвърли поглед през рамо. Некхбет вече бе до него, останалите се бяха скупчили зад нея.

Носферату знаеше, че не бива да губи нито секунда. Без да се двоуми, той се пъхна отдолу и се озова в леговището на боговете. Изправи се и се огледа. Отпред, зад завоя на тунела, мъждукаше светлина, която обясняваше трепкащите сенки преди малко. Единственият звук, който се чуваше, бе от влаченето на наметалото на Некхбет по пода, докато тя се промушваше след него. Изчака една минута, докато очите му привикнат със сумрака и докато останалите се прехвърлят при тях. После тръгна по коридора, вдигнал кинжала пред себе си. Опря гръб в лявата стена и надникна предпазливо зад ъгъла. Стената бе идеално шлифована, дело не на хора, а на богове.

Жреците твърдяха, че боговете са построили Пътищата на Росту още в самото начало, след пристигането си отвъд Средното море. И че има шест дуата (подземни камери), където боговете живеят и държат тайните си източници на сила. Говореше се, че там били скрити невероятни предмети от онази далечна епоха, когато само боговете са ходили по земята или са летели из небесата в своите овални златни колесници. Но сега боговете се криеха в подземия и управляваха с помощта на жреците, сякаш се бояха от нещо. От какво можеха да се страхуват самите богове? Имаше само едно обяснение — от други, по-могъщи богове. Като малък, той бе чувал разкази за кръвопролитна гражданска война, когато боговете се сражавали помежду си и когато била разрушена Атлантида. Това означаваше само едно — че боговете са уязвими.

Никой от шестимата не бе забелязал фигурата, която ги следваше безшумно. Наблюдателят се пъхна под преградата, но замръзна, когато в покрива на тунела се появи отвор. Прикрит под сивото наметало, той не сваляше облещени очи от онова, което се измъкна през тесния отвор и се насочи по коридора след шестимата нашественици.

Когато сви зад ъгъла, Носферату се сблъска с Озирис, Изида беше на няколко крачки пред него. Трудно беше да се определи кой от двамата бе по-изненадан, но Носферату реагира пръв. Замахна мигновено и заби кинжала до дръжката в гърдите на Озирис. Вложи цялата си сила и подкрепи с тежестта на тялото си удара.

Озирис го сграбчи за гърлото с шестопръстата си ръка, стисна го и го повдигна с нечовешка сила от пода. Носферату продължаваше да върти кинжала в раната, търсейки с острието сърцето. За миг червените очи на божеството се изцъклиха, сетне животът започна бавно да ги напуска и ръката му пусна гърлото на Носферату. Изида най-после се отърси от вцепенението си и се хвърли на помощ на своя другар, но бе пометена от другит�