Робърт Дохърти
Зона 51: Граалът (2) — Моята библиотека

НАСТОЯЩЕТО

1.

Платото Гиза, Египет

 

Дълбоко под повърхността на платото Гиза Лиза Дънкан положи ръце върху капака на старозаветния кивот. По тялото й премина вълна, която я изпълни със сила. В пространството между двата херувима-сфинкса се появи червено сияние, което започна да се разширява, и постепенно я обгърна.

Лиза вече не можеше да чуе гласовете на онези, които бяха останали зад завесата. Кивотът под ръцете й изпълваше целия реален свят. Тя сви пръсти и стисна ръба на капака. Имаше странното чувство, че се е озовала извън нормалния ход на времето, отвъд пределите на всичко, което досега бе познавала, и че дори вече не беше на Земята. Тя повдигна капака. Отвътре бликна златиста светлина и постепенно разсея червеникавото сияние. Капакът щракна и се изправи във вертикално положение. Пътят към вътрешността бе открит.

 

 

От седемте чудеса на античния свят само едно е останало запазено до наши дни. На югозапад от Кайро, непосредствено върху платото Гиза, са разположени трите гигантски пирамиди на фараоните Хуфу, Хефрен и Микерин, символично охранявани от Големия сфинкс, чието каменно лице е извърнато на изток, към изгряващото слънце и долината на река Нил — източник за живота в Египет откакто свят светува.

И четирите структури носят върху себе си белезите на времето — ръчно шлифованите варовикови плочи, с които някога били облицовани трите пирамиди, отдавна са откраднати и използвани като строителен материал, лишавайки ги донякъде от тяхното истинско великолепие. Ала едва след построяването на Айфеловата кула пирамидите престанали да бъдат най-високите постройки на Земята.

Когато пътникът се приближава откъм Нил, средната от трите пирамиди, тази на Хефрен, изглежда най-голяма, но причината е, че тя е построена върху по-високото място. В действителност най-висока е пирамидата, вдигната по заповед на фараона Хуфу — тази, която лежи на североизток. Височината й е сто четиридесет и четири метра^[1], а на площ покрива осемдесет акра, което я прави най-голямата каменна постройка в, света. Най-малката от трите пирамиди, тази на Микерин, е висока едва 70 метра.

Страните и на трите пирамиди са ориентирани точно по четирите посоки на света и са подредени по големина от север на юг. Сфинксът лежи в подножието на средната пирамида, но достатъчно на изток, за да охранява и входа на най-голямата — тази зад лявото му рамо.

Откакто хората кръстосват платото под сянката на гигантските каменни постройки, те си остават най-голямата загадка на вековете. Египтолозите разполагат с данни за възрастта и произхода на трите пирамиди и Сфинкса, но за един по-щателен анализ подобна информация е крайно недостатъчна. В нито една от пирамидите не бе открита мумия, което хвърляше съмнение върху най-старата теория, че пирамидите са грамадни мавзолеи. Съвсем доскоро всяко новооткрито помещение във вътрешността им се оказваше празно. Още по-странна е липсата на каквито и да било документи във връзка със строителството на пирамидите и Сфинкса, дори сред многобройните папируси от различните египетски династии.

Последните разкрития, че извънземни — аирлианците — са посетили Земята в далечното минало и са останали тук, доведоха до преоценка на цялостната човешка история, както и на теориите за построяването на пирамидите. Питър Нейбингър, един от членовете на групата, разкрила тайните на Зона 51, бе стигнал до свое собствено заключение за целта на издигането на пирамидите малко преди да загине в Китай: ако бъдат облицовани отново с шлифовани варовикови плочи, те ще се превърнат в гигантски радарни отразители, чиито сигнали могат да бъдат засечени надалеч в космоса. Това го бе навело на мисълта, че пирамидите са своего рода сигнални кули, предназначени да ориентират космически кораби. Малко след това Нейбингър се бе натъкнал на друго, още по-изумително откритие — че един участък от Великата китайска стена е бил построен във формата на староруническия йероглиф, означаващ на аирлиански ПОМОЩ.

За съжаление Нейбингър не бе живял достатъчно, за да разкрие загадката на Сфинкса. С помощта на друг археолог, професор Джоузеф Муалама от Танзанийския университет, Лиза Дънкан откри, че Сфинксът е гигантски знак за онова, което се крие под повърхността и което бе старозаветният кивот.

Почти на километър точно под тялото на Сфинкса е разположена пещера със сводести стени и с диаметър също приблизително километър. Пещерата се озаряваше от увисналата под тавана ярка сфера, миниатюрно слънце, светещо от хилядолетия — още от времето, когато в средата на пода е бил положен за първи път лежащият там предмет.

Това беше точно копие на Сфинкса, но изработено не от камък, а от гладко полиран черен метал, който сякаш поглъщаше светлината. Главата на този сфинкс бе по-голяма, а носът не бе строшен като на неговия по-едър близнак на повърхността. Очите на черния Сфинкс бяха рубинени, с издължени червени ириси, които сияеха от някаква вътрешна светлина.

Лапите на черния Сфинкс се протягаха почти на десет метра пред главата, която на свой ред се извисяваше на двайсетина метра над пода на подземната галерия. Тялото бе дълго към шейсет метра, а заедно с краката достигаше общо седемдесет метра. Между лапите, в пространството под брадата, стърчеше статуя с височина три метра, с приблизително човешки форми, ако се изключеха някои дребни различия — тялото беше твърде късо, а крайниците издължени. Но най-голяма разлика се забелязваше в главата с блестяща бяла кожа, провиснали уши, които почти опираха раменете, и две сияещи, червени очи насред продълговато тясно лице. Материалът, който покриваше горната част на главата — имитирайки коса, — бе също червеникав.

Пред статуята се беше събрала група войници, които очакваха заповеди. В коридора, водещ към кухината във вътрешността на черния Сфинкс, стоеше техният командир, известен на всички разузнавания от Близкия изток под името Ал-Иблис. Това, за което бе дошъл, вече се намираше в ръцете на Лиза Дънкан.

На пода, недалеч от него, бяха проснати две тела. И двамата, баща и син, бяха родени под името Каджи. Те бяха Наблюдатели и приживе знаеха тайната на черния Сфинкс. Срещу Ал-Иблис стоеше професор Джоузеф Муалама, археологът, поел щафетата от Нейбингър, опитвайки се да разкрие смисъла на древните загадки и мистерии. Именно благодарение на неговите изследвания за дейността на прочутия английски пътешественик сър Ричард Франсис Бъртън, той и Дънкан се бяха озовали при Големия сфинкс. Оттук по-възрастният от двамата Каджи ги бе отвел при черния Сфинкс, където бащата и синът бяха убити от Ал-Иблис, прекъсвайки нишката на рода, охранявал загадъчните постройки на платото Гиза от хилядолетия.

Ал-Иблис се обърна, когато един от хората му дотича с новината, че отвън се чувал шум на приближаващи се хеликоптери. Кресна няколко отривисти команди и хората му се завтекоха към изхода, подканяйки с насочените си оръжия Муалама да ги придружи.

 

 

Сиянието, бликащо от вътрешността на кивота, се отразяваше в лицето на Лиза Дънкан. Върху подложка от черен метал бе положен предмет, наподобяващ пясъчен часовник, дълъг трийсетина сантиметра и широк в двата си края петнайсет. Именно за него съществуваха многобройни легенди — това беше Свещеният Граал.

На външен вид той наистина приличаше на чаша, но Дънкан забеляза, че в нито един от двата му края няма кухина. Тя се пресегна, изненадана от факта, че ръцете й не трепват, и го повдигна. Граалът беше тежък, сякаш целият бе излят от метал.

Лиза приседна с кръстосани крака на земята до кивота и положи Граала пред себе си, след това му се полюбува в продължение на няколко минути. Беше повече от очевидно защо са му били посветени толкова много предания. Повърхността на Граала бе обгърната от приказно, златисто сияние. Изглежда бе изработен от същия материал, от който и стражът-компютър. От него сякаш се излъчваха вълни на спотаена енергия.

Тя протегна ръка на десетина сантиметра от плоската повърхност. Кожата й настръхна. Лиза приближи ръката си още, докато дланта й опря в метала, и я задържа в продължение на няколко секунди. Отдръпна я рязко едва когато сиянието на металната повърхност се увеличи. В горния край се показа малък отвор. Лиза Дънкан се наведе предпазливо и надникна вътре.

В дъното на отвора се виждаше малка, идеално кръгла вдлъбнатина с диаметър около пет сантиметра. Дънкан сбърчи вежди, после, съвсем бавно, пъхна показалеца на дясната си ръка в отвора. Когато докосна вдлъбнатината, кожата й отново настръхна, но не се случи нищо.

Тя извади пръста си и зачака. След десетина секунди отворът изчезна. Дънкан се замисли, сетне погледна Граала от другата страна. Допря гладката повърхност на долния край и не се учуди, когато тя също засия и се разтвори, разкривайки вдлъбнатина досущ като първата.

Нещо се поставяше в тези отвори, но какво? Докато гадаеше за отговора, несъзнателно напъха ръце в празните джобове на странната дреха, с причудливото име есен. Там, където трябваше да са урим и тумин. Джобовете бяха дълбоки само няколко сантиметра, което означаваше, че размерът на камъните съответстваше на двете отвърстия в Граала.

Изцяло вглъбена в загадката на легендарния предмет, тя така и не забеляза тъничките черни жици, прикачени към капака на кивота, които завършваха с нещо, наподобяващо сплескани розови цветчета.

 

 

Въздушното пространство на Средиземно море

 

Майк Търкот удари плоската страна на черния пълнител в бедрото си и подредените вътре 9-милиметрови патрони изтракаха с добре познат, донякъде успокояващ звук. За всеки случай чукна пълнителя повторно, сетне го пъхна в магазина на автомата, дръпна затвора и вкара първия патрон в цевта. Имаше странното усещане, че между него и останалите членове на групата — войниците от „Група А“ на американските Специални части, руснака Яков и китайската археоложка Че Лу, събрани във вътрешността на извънземния скакалец, който летеше с максимална скорост към Египет — съществува невидима бариера. След като зареди автомата, Майк го преметна на ремък през рамо. Едва тогава се облегна изморено и въздъхна. Протегна ръка и огледа пресния, още незараснал белег на раната.

— Болката е твърде емоционално изживяване — отбеляза Яков.

— Какво? — подскочи учудено Търкот.

Руснакът поклати глава, но не повтори забележката си, защото в помещението отекна друг глас.

— Сър, египетските власти отказват да ни дадат разрешение за навлизане в тяхното въздушно пространство — докладва капитан Билъм, който поддържаше постоянна радиовръзка още откакто бяха напуснали Монголия.

— Майната им — изруга Търкот и неволно стисна юмруци. — Имаме ли сведения от Зона 51 за точното местонахождение на Дънкан?

— Никакви — отвърна Билъм. — Последната информация беше за платото Гиза. Оттогава нищо ново. Разполагаме със сведения от разузнаването, че цялото плато е обкръжено от египетски военни части.

Яков положи ръка на рамото на Търкот.

— Приятелю, не мисля, че сега е времето — как се казваше — първо да стреляме, а сетне да задаваме въпроси. Не знаем къде точно е вашата доктор Дънкан. Може би ще успеем да се доберем с този скакалец до Гиза, хубаво, а сетне какво? Излезем ли навън, ще гърмят по нас като по патици.

Яков беше едър и плещест мъж, с рунтава брада, скриваща половината от лицето му. Беше член на групата, работеща в руското съответствие на Зона 51, известно под името Четвърти отдел, разрушено съвсем наскоро от извънземните. Изгубил „родния си дом“, Яков бе решил да се присъедини към Търкот и Дънкан в търсене на истината за пришълците и техните последователи, които бяха оплели в мрежите на своите интриги цялата планета.

Яков се надвеси над Търкот.

— Освен това, имате ранен на борда. Не е ли по-добре да го откарате в болница?

Търкот усещаше, че в него са втренчени погледите на всички войници, а също и на Че Лу. Той сведе глава и се загледа през прозрачния под, към сините води на Средиземно море. Учените все още си блъскаха главите над този странен феномен на аирлианската технология, който позволяваше да се вижда през стените на скакалците, като същевременно пътниците остават невидими за външни наблюдатели. Търкот знаеше, че това е само едно от многото чудеса на аирлианците, които хората не можеха да си обяснят. Понякога му се струваше, че той и хората му са като шепа диваци, намерили някакъв странен сложен уред, захвърлен на морския бряг. През тези години бяха открили толкова много неща, някои от тях дори вече използваха, ала без да разбират принципите на тяхното действие. Но по-обезпокояващо бе това, което още не бяха открили и което пришълците продължаваха да прилагат в дейността си на Земята.

Откакто тайните на Зона 51 бяха станали обществено достояние — най-вече гигантският кораб-майка и атмосферните летателни съдове, наричани скакалци, — Търкот имаше усещането, че той и малобройната му група са попаднали във водовъртеж от събития, в основата на които стои съперничеството между аирлианците и техните получовешки наследници.

От едната страна бяха аирлианците на Аспасия, загинал благодарение на Търкот при взривяването на техния флот, потеглил от Марс, за да си възвърне кораба-майка. Смъртта му обаче по никакъв начин не бе повлияла на усилията на извънземните. На Земята те бяха поддържани от Водачите — мъже и жени, чиито умове бяха преустроени така, че да се подчиняват на директни заповеди, разпращани от стража-компютър. Местонахождението на щаба на Водачите — едно място, наричано „Мисията“, все още тънеше в неизвестност.

Водачите и техните последователи бяха призовани на Великденския остров, където стражът-компютър бе издигнал около острова невидим силов щит и с помощта на нанотехнология — микроустройства с размери почти на атоми — превръщаше хора и машини във верни последователи на Аспасия.

От другата страна бяха аирлианците, предвождани от Артад. Търкот подозираше, че Артад се намира в състояние на хибернационен сън в подземията на Голямата китайска гробница в околностите на Циан Лин и че той току-що бе предал „ключа“ за тази древна гробница на един от артадовите заместници, клонинг на хибрид между човек и аирлианец, когото наричаха Елек. Неговата група се подвизаваше под името Онези, които чакат. Търкот имаше усещането, че чакането им няма да продължи още дълго.

Лексина, водачката на Онези, които чакат, и неколцина от хората й се бяха отправили към Китай, за да отключат подземието на гробницата и да проверят какво — или кой — лежи там.

И двете страни, както неведнъж бяха показвали през последните месеци, нехаеха за броя на загиналите невинни хора, докато преследваха своите цели. Досега Търкот и партньорите му бяха намерили многобройни доказателства, че и двете страни са повлиявали различни моменти от човешката история — те бяха предизвикали появата на чумната епидемия през Средновековието, бяха ръководили действията на СС през време на Втората световна война. Понякога Търкот се будеше нощем с мисълта кои ли други епизоди от историята, която бе учил така прилежно в училище, са също плод на интригите и враждите на двете извънземни групи.

На всичко отгоре пипалата им бяха проникнали навсякъде, проваляйки неведнъж опитите на Търкот и хората му да противодействат. Последните месеци бяха белязани с многобройни случаи на предателство и убийства. След всичко това Търкот вярваше само на Лиза Дънкан, а ето че сега го съветваха да я изостави на произвола на съдбата.

Той премести поглед към сержант Болц, ранен по време на спасителната операция в Москва. Медиците на групата се суетяха около него, но беше очевидно, че войникът е изгубил твърде много кръв.

Мислите на Търкот бяха прекъснати от капитан Билъм, командира на „Група А“.

— Сър, ние сме с вас. Каквото и да решите.

Търкот почувства как го облива топла вълна на благодарност от навременната подкрепа.

— Навлязохме в египетското въздушно пространство — обяви пилотът. — На радара се виждат множество „посрещачи“. Лесно можем да ги изпреварим, но ако трябва да кацнем…

Търкот се обърна към Че Лу, сякаш се надяваше мъдростта на възрастната жена да помогне там, където здравият разум не намираше изход.

— Гиза е голям район — произнесе Че Лу. — Била съм там няколко пъти. На платото има още много тайни за разкриване. Подобни неща изискват време.

Търкот си спомни какво ги бяха учили в Школата за рейнджъри — всяко действие, дори погрешното, е по-добро от бездействието.

— Приготви се за приземяване — нареди той. — Проверете оръжието.

Войниците въздъхнаха облекчено и се заеха да преглеждат автоматите. Яков кимна бавно, надигна се и свали дългия шлифер, който едва ли щеше да му е нужен в пустинята. Отново се наклони към Търкот и пошепна:

— Това не е най-доброто решение, приятелю.

— Ако се забавим, може да нямаме втора възможност — възрази Търкот. После махна на пилота: — Снижи се, за да огледаме района. Ще ти покажа къде точно да ни оставиш.

Всички се ококориха, когато само на двайсетина метра от тях профуча един египетски изтребител.

— Дръжте се — предупреди ги пилотът, увеличи рязко скоростта и същевременно се спусна надолу. Скакалецът се носеше ниско над повърхността на платото и разпръсна някаква групичка селяни от близкото селце, тръгнали за Кайро.

Пилотът отново набра височина, когато се изравниха с града, но само колкото да летят в пространството между по-високите сгради, след това излязоха над Нил и скакалецът се плъзна на метър над водната повърхност.

Вляво вече се показа върхът на Голямата пирамида. Малко след това изникнаха и другите две пирамиди. Всички се люшнаха, когато скакалецът внезапно забави скорост. Търкот коленичи и погледна през пода към платото под тях. Виждаха се заели позиция войници и бронирани коли, разположени в полукръг на равни разстояния от двете страни на Сфинкса. След това зърна и малка групичка между предните лапи на Сфинкса, сред хората там се открояваше едра, черна фигура.

— Кацни ето там — той потупа пилота по рамото и му посочи Сфинкса. — Искам да ни оставиш върху главата. Всички да приготвят въжетата.

След като се разпореди, той скочи, нагласи стълбичката към горния люк и се закатери.

— Приближават хеликоптери — докладва вторият пилот.

Търкот вдигна люка и се показа отгоре. Вкопчи се в ръба на отвора, а в същото време скакалецът се изравни с главата на Сфинкса и опря в него. Търкот се плъзна по гладката повърхност на извънземния летателен апарат и скочи върху напукания камък. Свали автомата от рамото и се надвеси от ръба, за да погледне надолу.

Видя Муалама в центъра на група въоръжени мъже, облечени в пустинни камуфлажни униформи. До археолога стоеше човек с черно наметало и гледаше право нагоре. Лиза не се виждаше никъде. Търкот размота едно от въжетата и го прекара през карабината на колана си. След това премести автомата под дясната си мишница, а през това време останалите членове на „Група А“ се подготвяха за спускане.

— Хеликоптерите ще са тук след по-малко от минута — осведоми ги вторият пилот по радиостанцията. — Идват от север.

Хората долу вече бяха вдигнали оръжия към тях. Търкот и войниците му на свой ред насочиха дулата надолу.

— Това е международен инцидент — провикна се Ал-Иблис. — Американци нападат Египет. Чудесно. Да го исках, нямаше да се получи по-добре.

— Къде е Дънкан? — попита Търкот.

— Предлагам ви да си предадете оръжията — отвърна Ал-Иблис, без да отговори на въпроса му.

— Трийсет секунди до пристигането на вертолетите — докладва вторият пилот.

Търкот снижи глас така, че да го чуват само членовете на групата.

— Заслепяващи гранати на три, след това се качвате на скакалеца.

— Май няма да ви стигне времето — провикна се отдолу Ал-Иблис. — Тук аз командвам парада.

— Едно — рече тихо Търкот. Той се изправи и разпери ръце, сякаш се предаваше.

— Две. — Вече чуваше бръмченето на приближаващите се бойни хеликоптери и предполагаше, че са в обсега на техните картечници.

— Три!

Шест черни цилиндъра полетяха едновременно надолу и се посипаха върху главите на струпаните пред входа на Сфинкса хора.

Ал-Иблис се ококори от изненада — нима американците щяха да избият всички, дори Муалама?

Гранатите избухнаха. Поразяващата им мощ — да заслепят и оглушат временно жертвата — действаше в пределите на пет-шест метра. Въздействието и върху вражеската групичка беше опустошително.

Търкот скочи от главата на Сфинкса и се плъзна надолу по въжето. Останалите членове на „Група А“ драскаха по гладката повърхност на скакалеца към отворения люк, когато първият от приближаващите се хеликоптери избълва оловен дъжд със скорост три хиляди куршума в минута. Двама от командосите бяха буквално разкъсани от картечния огън и телата им полетяха надолу. Търкот ги видя да падат в пясъка, но остана съсредоточен върху онова, което му предстоеше — той присви крака и дръпна въжето така, че да забави скоростта си на спускане.

Петите му удариха песъчливия под между лапите на каменното чудовище. Хората около него все още бяха заслепени и зашеметени, от ушите на някои се стичаха кървави струйки. Търкот изтича при Муалама, прегърна го през кръста и нареди в микрофона:

— Давай!

Скакалецът започна да се издига — половината от оцелелите войници вече бяха вътре, останалите продължаваха да висят на ръба на люка. Търкот се поклащаше на въжето отдолу, прегърнал здраво Муалама.

Втори хеликоптер изстреля кратък картечен откос и свали една от баретите, преди скакалецът да се озове извън обсега на оръжията му.

 

 

2.

Кратерът Нгоро-нгоро,

Танзания, Африка

 

Лъвът бе заел позиция преди два часа и наблюдаваше без да помръдне малкото стадо от газели, които пасяха сред високата трева. Голямата котка вече бе стара и рефлексите й не бяха като в предишни сезони, затова пък действаше с предпазливост, натрупана с годините. Само преди две години лъвът щеше да изскочи от скривалището си, да достигне най-близката жертва и да я повали.

Сега той наблюдаваше с присвити очи, докато една от газелите се отдели неусетно от стадото. Беше най-старата и месото й навярно щеше да е жилаво, но важното беше, че ще го нахрани. През последната седмица уловът не бе много богат.

Лъвът напрегна мускули и заби нокти в податливата почва. Само още няколко крачки и плячката нямаше да му се изплъзне. Но внезапно всички животни от стадото замръзнаха и повдигнаха едновременно глави — не към скривалището на лъва, а към небето близо до ръба на кратера.

След това побягнаха. Лъвът бавно се надигна и изпроводи с уморени очи стадото, което се отдалечаваше чевръсто към езерото Сода в средата на кратера. След това завъртя голямата си глава и потърси онова, което го бе лишило от тъй желаната храна. Жълтеникавите му очи премигнаха, неспособни да възприемат странното летящо създание, което току-що бе изникнало над ръба на кратера.

Беше далеч по-едро от птиците, които бе виждал, дълго десетина метра и широко около половината от това разстояние. От предната част на туловището стърчеше издължена шия, завършваща със змийско лице с големи челюсти, пълни с черни зъби. Очите бяха тъмночервени. Две къси крила се показваха от страните на туловището, но оставаха неподвижни.

Забравил, че е господар на животните, лъвът побягна след газелите, далеч от страховитото летящо създание…

 

 

Във вътрешността на летателната машина, намерена в една ниша в горните нива на гробницата Циан Лин в Китай, положил ръце върху контролните уреди, седеше извънземният хибрид Елек. Под него, на двадесетина километра във всички посоки се простираше вътрешната равнина на кратера Нгоро-нгоро, място, където миналото на Земята все още бе запазено непокътнато. Високият каменист кратер беше като естествена преграда, заобикаляща територия с площ стотина квадратни километра. В центъра на кратера се намираше единственият водоизточник, прочутото езеро Сода.

Отдясно внезапно блесна ярка светлина и Елек извъртя дракона, познат от китайските легенди още като Чи Ю, в тази посока. Екранът пред него регистрира още едно проблясване и Елек насочи уверено машината право към него.

— Видя ли ме? — разнесе се глас от радиото, който с еднаква вероятност можеше да принадлежи както на мъж, така и на жена.

— Виждам те, Лексина — потвърди Елек и се приготви да приземи Чи Ю край бреговете на езерото.

Там го очакваха три фигури. В центъра беше Лексина, предводителката на Онези, които чакат. От десетилетия тя се опитваше да възроди каузата на Артад — първо действаше от една секретна база в Антарктида, а сега се бе преместила в аирлианската база под дъното на езерото. Но събитията от последните седмици я бяха лишили от цел.

Сега обаче отново идваше време за действие.

От търбуха на дракона се показа къса и тясна стълбичка. Следвана от помощниците си, Лексина се качи на борда.

— Душите бяха преместени. — Елек кимна към другите — наскоро клонираните и преродени тела на Гергор и Коридан, двама членове на Онези, които чакат. Предишните Гергор и Коридан бяха получили смъртоносна доза радиация при разрушаването на руската Зона 51 на остров Нова Земя.

— Душите бяха преместени — повтори като ехо Лексина и се настани на седалката до него. — А сега да се погрижим същото да се случи и с истинския дух на Артад. — Тя протегна дългата си крехка ръка. — Връщаме се в Китай.

 

 

Западен Египет,

Великото пясъчно море

 

Търкот усещаше, че губи контрол над ръцете си, когато най-сетне скакалецът се спусна върху пясъчната равнина. Муалама, който веднага се строполи уморено, премигна с невиждащи очи.

— До няколко минути ще си възвърнеш зрението — успокои го Търкот. Скакалецът се приземи до тях. В една от прикачените товарни мрежи лежеше окървавено тяло на войник. Майк въздъхна.

— Къде сме? — попита Муалама.

— В пустинята — отвърна Търкот. — Къде е Дънкан?

— В черния Сфинкс, който е под каменния. Тя намери кивота. Предполагам, че засега е в безопасност — Ал-Иблис не може да стигне при нея.

Люкът на скакалеца се отвори и отвътре се подаде Яков, следван от капитан Билъм. Те приближиха увисналото в мрежата тяло.

Търкот се надигна и помогна на Муалама да се изправи.

— Трябва да се качим на борда — каза той. Усещаше, че руснакът го гледа, но реши да не му обръща внимание и насочи Муалама към отвора.

— Загубихме трима души при Сфинкса и още двама при атаката на вертолетите — докладва мрачно Билъм.

— Зная — кимна Търкот.

— Сега накъде, сър? — попита пилотът.

— Дънкан е под Сфинкса. — Търкот провери дали е зареден неговият МП-5. — Ако…

— Не можем да се върнем там — прекъсна го безизразно Яков.

— Сега те са объркани — възрази Търкот.

— Напротив, сигурно са дошли още подкрепления.

— Аз няма да я изоставя.

— Не можем да отидем при нея — повтори Яков.

— Тя е в безопасност — поне засега — намеси се Муалама. — При нея е кивотът, а той няма да позволи там да влезе човек без подходящата носия.

Търкот нямаше представа за какво говори професорът.

— Нека отидем в Зона 51 — предложи Яков.

Търкот погледна капитан Билъм. Групата му бе намаляла наполовина.

— Не виждам какво може да направим — заговори Билъм. — Нямаме план. Не знаем дори къде точно е госпожица Дънкан.

— Сержант Болц е изгубил много кръв — обади се медикът, надвесен над ранения при престрелката в Кремъл войник.

Търкот извади неохотно пълнителя, дръпна затвора, за да освободи патрона в цевта и бавно поклати глава.

— Връщаме се в Зона 51.

 

 

Платото Гиза,

Египет

 

Дънкан долови някакъв съвсем слаб шум. Сетивата й бяха изострени до краен предел и всеки дразнител удесеторяваше силата си. Тя остави неохотно Граала в подложката на кивота и се обърна. Главите на четирите сфинкса, поставени върху пръчките, на които бе закачена завесата, скриваща кивота от чужди погледи, бяха извърнати към входа на подземната зала. Рубинените им очи святкаха, сякаш бяха живи.

Макар стройна и добре сложена, Дънкан с мъка издържаше тежестта на одеждите, които носеше. Беше облякла дрехите, с които древните жреци се явяваха пред кивота — красиво извезан и специално изработен костюм. Най-отдолу имаше бяла ленена мантия, върху нея синя риза без ръкави, наречена меир, отгоре ефод — разноцветно късо палто, закопчано с две каменни брошки, и накрая си бе сложила есен — масивен нагръдник от вълнени и златни нишки, с прикрепени към тях скъпоценни камъни. На главата си носеше корона от три метални обръча. Всеки от обръчите, според Муалама, олицетворявал по две неща: трите свята на съществуването — земя, рай и ад, и трите форми на човешко развитие — духовна, интелектуална и физическа.

Само благодарение на тези одежди Дънкан бе преминала проверката на четирите глави. Тя знаеше, че дрехите са изработени по аирлианска технология, която херувимите трябваше да разпознаят, преди да й позволят да се приближи до кивота.

Лиза се обърна с гръб към сандъка, положен върху невисок черен постамент. Старозаветният кивот бе висок и широк приблизително метър и дълъг малко повече от метър и половина. Беше обкован със злато, а двете дълги върлини, използвани за носене, бяха промушени през златните гривни на четирите ъгъла на ковчега — точно както бе описано в Стария завет.

Най-интригуващата част бяха двата херувима-сфинкса на капака. Те бяха точни миниатюрни копия на главата на черния Сфинкс, с рубиненочервени очи. Веднага щом се бе показала зад завесата, главите се бяха извърнали, за да я фиксират с нечовешките си погледи. Сложна автоматична охранителна система, съществувал от хилядолетия, предназначена да пази онова, което се съдържа в кивота.

Дънкан се доближи до завесата и се промуши през отвора. На входа на тунела стоеше висок мъж с черно наметало — без съмнение това бе Ал-Иблис. Зад него имаше още двама въоръжени мъже с пустинни камуфлажни униформи. Ал-Иблис бе закрил лицето си с качулка, така че в тъмното се виждаха само святкащите му очи.

— Дай ми кивота — произнесе той.

— Къде е професор Муалама? — попита Дънкан.

— Изведох го отвън. Той е мой пленник. Ако не ми предадеш кивота, ще наредя да го убият.

— Ами убий го тогава — отвърна студено Лиза.

Последва продължително мълчание.

— Ти нямаш представа какво държиш — рече спокойно Ал-Иблис.

— Държа кивота, в който се намира Граала.

Ал-Иблис се изсмя, звукът бе като скърцащи надолу по склон спирачки.

— Но не знаеш какво е Граалът, нали?

— Стига ми да знам, че е у мен, а ти го искаш. Дам ли ти го, няма да притежавам нищо. А това ще е глупаво. Не мисля, че трябва да ти имам доверие.

— В такъв случай сам ще си го взема. — Ал-Иблис махна с ръка и двамата мъже зад него се хвърлиха напред, с готови за стрелба оръжия.

Бяха направили само четири крачки, когато двете глави от близката страна на завесата изпуснаха ослепителни червеникави лъчи, които ги удариха в гърдите. Чу се неприятно цвърчене и двамата нещастници се строполиха на земята, с прогорени в гърдите дупки.

— Това беше глупаво — отбеляза Дънкан.

— Беше само проба — отвърна невъзмутимо Ал-Иблис. — Смятах, че след толкова много години охранителната система може да не работи. Дори аирлианската технология се разваля. Хайде, ела тук. Дай ми тези дрехи, за да мога да взема Граала. В противен случай ще наредя да убият твоя приятел — много бавно. Имам хора, които знаят как да предизвикват болка.

— Ако ти дам дрехите, аз ще съм следващата жертва.

Ал-Иблис бръкна в джоба си и извади 9-милиметров пистолет.

— Послушай ме или си мъртва — рече той, насочил оръжието към главата й. Ръката му не трепваше.

— Ако ме застреляш, как ще достигнеш тези неща? — тя посочи дрехите си. — Нищо няма да спечелиш.

Ал-Иблис кимна.

— Е, добре. И двамата държим по някой коз. Имам опит в подобни ситуации. Май ще се наложи да повдигна залога. Ти… имаш ли някаква представа колко важен е Граалът?

— Известна — повдигна рамене Дънкан.

— Коя си ти? — попита Ал-Иблис. — Заради Граала ли дойде?

— А ти кой си? — отвърна тя с въпрос, като издържа на погледа му.

— Наричат ме Ал-Иблис.

— Кой те нарича така? — Дънкан бе чувала името, но не знаеше много за човека, който го носи.

Ал-Иблис обмисляше въпроса, сякаш никога досега не му го бяха задавали.

— Хората от пустинята. Но в последно време го използват и разузнавателните агенции, които ме смятат за терорист. Както обикновено, далеч са от истината.

— А ти как се наричаш? — прекъсна го Дънкан.

— Искаш да знаеш кой съм, така ли? А може би трябва да попиташ какво съм аз? Краят на нашата среща е близък, тъй че това едва ли има значение. Може би тогава ще разбереш колко си слаба и безпомощна, ще приемеш неизбежното и ще застанеш на моя страна. Това е единственият разумен избор.

Високият мъж отметна назад качулката си, откривайки бледо, издължено лице и чифт черни като опали очи от двете страни на клюновидния нос. Той се усмихна, разкривайки два реда дълги, хищни зъби.

— Това тяло е само облекло, с което ходя по Земята. Аз съм Сянка.

— Сянка на какво?

— Трябва да попиташ на кого.

— На кого?

— Можеш да ме наричаш Сянката на Аспасия.

Дънкан поклати глава.

— Аспасия е мъртъв. Загина на борда на „хищния нокът“.

— Там загина съществото, наричано Аспасия. Но както ти казах, аз съм негова Сянка. Притежавам съзнанието му, копирано преди много години. — Той вдигна ръка към гърдите си и я задържа там няколко секунди. — И тъй като аз — моето съзнание — съществувам от много години, аз съм повече, отколкото той е бил някога. Не съм ли прав? — попита, но не изчака отговора й. — Добре стана, че той умря. Той беше — как да го кажа — изгубил връзка с реалността? Остарял? Като древните египетски богове, на каквито се правеха някога той и последователите му. Щеше да изглежда твърде старомоден в тези нови времена. Така че аз съм този, който ще поведе хората към победа.

— Твоите хора също загинаха с Аспасия.

— Не, това не бяха моите хора — Водачите, „Мисията“ — те бяха, които ми създаваха проблеми тук, на Земята, от хилядолетия, докато Аспасия и последователите му се криеха на Марс. Но сега удари нашият час.

— Удари за какво?

— Да управляваме. Да станем богове, каквито бяха някога Аспасия и другите. Богове на новата ера, на новия свят, свят, където технологията е по-важна от вярата — а ние владеем тази технология.

— А аирлианците на Марс? Онези, които останаха да контролират стража в Сидония? И те ли са ваши съюзници?

— Които са останали? — повтори Сянката на Аспасия с надменна усмивка. — Какво знаят за това да бъдеш изоставен, лишен от власт и сила в продължение на хиляди години? Те спяха дълбоко, докато аз се борех тук да оцелея, умирах отново и отново, за да бъда прероден! Сега нямат друг избор, освен да ми се подчиняват.

— Винаги има избор — възрази Дънкан.

— Свобода на избора? — Сянката на Аспасия поклати глава, за да покаже какво мисли по въпроса. — Ти си невежа и наивна и въобще не разбираш за какво говорим. Приказваш ми тук за свобода на избора, а сигурно дори не подозираш каква си всъщност.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ме интересува дали ще откриеш онова, което търсиш. Има и по-важни неща от твоите жалки цели.

Дънкан не разбра какво има предвид Ал-Иблис и се зачуди дали не се опитва да я подведе.

— Как започна всичко това? — попита тя.

— Няма значение как е започнало — отвърна Сянката на Аспасия. — Важен е краят. И той ще настъпи съвсем скоро.

— Защо аирлианците дойдоха тук?

— Това не е важно.

— А защо ти си тук? За какво ти е притрябвал Граалът?

— Нямаш ни най-малка представа какво държиш — заговори Аспасия. — Ако ти…

— Зная повече, отколкото си мислиш — прекъсна го Дънкан, раздразнена от презрението в думите му.

— Значи не си тази, за която се представяш. Трябваше да се досетя. Ти откри на света Зона 51, ти спря „Меджик-12“. Твоят капитан Търкот уби Аспасия и унищожи аирлианския флот, но всичко започна заради теб. Ти пращаше Търкот там, където е нужно. Той знае ли, че е бил играчка в твоите ръце? Знае ли коя си в действителност? А ти знаеш ли коя си? — Не изчака отговора й. — Имаше и други като теб преди, такива, които нарушаваха крехкото равновесие и предизвикваха мъка и смърт. Добре се беше прикрила, доктор Дънкан, но повече няма да останеш скрита.

— Дрънкаш глупости — отвърна Дънкан. — Побъркал си се от старост, трябва да те застрелят като бясно куче.

На устните на Сянката на Аспасия се появи зла усмивка.

— Опитваш се да ме предизвикаш. Много добре. Но аз съм живял твърде дълго и съм срещал по-опасни противници от теб. И въпреки това сега съм тук, макар че отдавна трябваше да съм на прах.

Дънкан скръсти ръце върху своя есен.

— Така си мислиш. Аз стоя там, където искаш да си ти. Така ли разговаряше с онези древни врагове, както говориш с мен? Те държаха ли онова, което искаше?

— И да е тъй — за какво ще ти послужи? — попита Сянката на Аспасия. Очите му се плъзнаха нагоре-надолу по одеждите й. — Ти получи ли всичко, което искаше? — И този път той не изчака отговор. — Когато откриеш, че не си, ще си поговорим отново.

След тези думи Сянката на Аспасия се обърна и изчезна в тунела, който водеше навън. Дънкан се върна зад завесата и погледна към Граала. Наведе се и отново постави ръка върху единия му край. След няколко секунди там се появи отворът с вдлъбнатината. Сега вече знаеше, че Сянката на Аспасия бе имал предвид точно този отвор, когато я бе попитал дали има всичко, което й е нужно. Трябваха й камъните, за да задейства Граала, и извънземният го знаеше. Дали не бяха у него? Ако е така, как да ги вземе? А може би бяха скрити някъде, също като останалите извънземни артефакти?

Сега помещението й се струваше по-малко, а тежестта на земните пластове над нея — почти осезаема. За момент беше в безопасност, но Аспасия бе прав — тук тя бе безсилна да предприеме каквото и да било.

Вдигна глава нагоре, погледът й премина през тавана и се зарея отвъд него, към небето над пустинята. Лиза знаеше, че Майк Търкот ще дойде да й помогне. Тази мисъл обаче не я успокояваше както по-рано. Тя се извърна отново към Граала, разтревожена и смутена от думите на Сянката на Аспасия.

Имаше нещо, което се мержелееше на границата на нейното съзнание, но колкото и да се опитваше, не успяваше да го измъкне оттам. Загледана в Граала, тя почувства, че странният предмет е ключ към онова, което се въртеше в ума й.

 

 

3.

Зона 51, Невада

 

Плоска кафеникава пустиня, прекъсната внезапно от стръмни, скалисти планини, оформяше най-негостоприемната, част от южните части на Невада. На около сто и осемдесет километра северозападно от Лас Вегас, в подножието на планинска верига с височина до две хиляди метра, се гушеше Езерото на конярите. Някога в него може би действително е имало вода, но сега коритото му беше пресъхнало и там се ширеше просторна бетонна площадка, най-дългата в света. Мнозина смятаха, че Зона 51 е била разположена край Езерото на конярите заради отдалечената от цивилизацията, негостоприемна природа, която я заобикаляше — подходящо местенце, където разни секретни държавни организации да крият неща, недотам подходящи за очите на простосмъртните граждани.

Истината обаче беше друга. В първите дни на Втората световна война един военен разузнавателен екип се бе натъкнал в гигантска пещера под Планината на конярите на нещо толкова изумително и невероятно, че правителството незабавно бе взело решение да го запази в най-дълбока тайна. Причудливият неземен обект, оказал се кораб-майка, притежаваше колосални размери — над километър дължина и ширина три четвърти километра, — заради които нямаше никаква възможност да бъде преместен, поне докато не бъдат разкрити принципите на действие на неговите двигатели.

С откриването и на други извънземни летателни апарати — общо девет на брой, кръстени скакалци — подземната инсталация край Езерото на конярите нарасна по размери и бе засекретена още по-строго. Обектът край авиобазата Нелис получи кодовото название Зона 51. До разкриването на „Меджик-12“, управляващото тяло на Зона 51 от момента на нейното основаване, правителството на Съединените щати нито веднъж не призна за нейното съществуване, въпреки че в Интернет периодично се бяха появявали многобройни снимки на наземните постройки. Но днес, както имаше възможност да се убеди от въздуха Майк Търкот, секретността бе отдавна забравено понятие.

По целия път край езерото бяха подредени микробуси на различни новинарски агенции. А като си помислиш само, че на времето бе достатъчно да те заловят да се катериш по склоновете на планината, за да попаднеш в затвора, или още по-страшно — в лапите на „Ландскейп“, вътрешната охрана, подчинена на „Меджик-12“. Ала въпреки присъствието на пресата в сърцето на една доскоро строго охранявана територия Майк чувстваше, че са все много далече от истината.

Скакалецът се спусна към един от склоновете на Планината на конярите, където се отвориха вратите на големия хангар. Веднага щом се приземи, отвътре се показа Търкот, следван от Яков, Че Лу и войниците от специалната група. Зрението на Муалама се бе повъзстановило и той крачеше, макар и колебливо, до китайската археоложка.

При появата на Търкот откъм вратите на хангара се завтекоха фоторепортери и оператори с камери. Търкот се опита да се скрие зад скакалеца, но и тук го посрещна гора от насочени към него микрофони. Той си запроправя безкомпромисно път към майор Куин. Репортерите засипаха и двамата с въпроси за аирлианците, Водачите, Онези, които чакат, „Мисията“, атомната експлозия в Китай и местонахождението на Лиза Дънкан.

— Разкарай тия хора от тук! — извика Търкот на Куин.

Майорът вдигна рамене и посочи неколцината сержанти от военната полиция.

— Това е всичко, с което разполагам.

Търкот се обърна. Капитан Билъм тъкмо излизаше от скакалеца и помагаше да нагласят на носилката ранения при престрелката в Москва старши сержант Болц. Че Лу бе изчезнала в джунглата от микрофони и камери.

— Опразнете хангара — нареди Търкот на Билъм.

Забелязал колебанието, което се изписа на лицето на капитана, Търкот измъкна решително пистолета си от кобура. Това му осигури няколко квадратни метра свободно пространство. Той вдигна оръжието, насочи го през отворената врата към небето над пустинята и гръмна няколко пъти. Възцари се тишина, сред която се чуха приглушените проклятия на журналистите, които заплашваха да го дадат под съд. Търкот свали пистолета и го насочи към жената пред него.

— Разполагате с трийсет секунди да напуснете хангара.

Репортерката понечи да каже нещо, но видя изражението на Търкот и това, че ръката му не трепва. Тя се извърна и тръгна към изхода, а другите я последваха. Веднага щом журналистите се озоваха отвън, войниците дръпнаха вратите.

— Какво, по дяволите, става тук? — кресна Търкот. — Къде е охраната?

Майорът не приличаше на кадрови военен. Беше нисък, с оредяла русолява коса и големи очила, закрепени на носа му. Истински книжен плъх, както би го определил някога Майк. Въпреки това им бе оказал неоценима помощ в борбата с извънземните, както и при смяната на властта в Зона 51.

— Това ни е охраната — Куин махна с ръка отново към сержантите от военната полиция.

Когато дойде тук за пръв път, Търкот бе назначен в една от елитните части, използвани за охрана на района на зоната. По онова време те разполагаха с най-модерна екипировка и обучени войници. Даже след разпускането на „Меджик-12“ системата за безопасност продължаваше да функционира безукорно, охранявайки базата от възможни нападения на аирлиански шпиони. Целта бе да се предпази Зона 51 от съдбата, сполетяла руската база на Четвърти отдел, разположена на остров Нова Земя.

— Какво става тук? — попита Търкот.

— Тази сутрин получих нови разпореждания от Пентагона. Изтеглят целия персонал на „Найтскейп“ и „Ландскейп“ и ми оставят само шепа военни полицаи. Опитах се да се добера до някого, до когото и да било във Вашингтон, за да отменят заповедта, но там изглежда цари пълен хаос. Истината е, че никой не знае какво става. Все пак успях да измоля попълнение, но докато пристигне, ще трябва да се справяме с това, което ни е подръка.

— Виждам дългата ръка на Водачите зад всичко това — намеси се Яков и повдигна яките си плещи. — Или на Онези, които чакат. Няма съмнение, че тези две групи са проникнали и във вашите висши ешелони на властта. Искат да направят Зона 51 уязвима. Унищожиха нашата, сега вие сте наред. — Руснакът беше метнал на рамо раница, съдържаща малкото, което сполучиха да спасят от архивите на руската станция. Без Копието на съдбата, което — както предполагаха — е ключ към най-долното ниво на Циан Лин.

— Какво стана с доктор Дънкан? — попита Куин.

— Муалама знае къде е — обясни Търкот. Искаше да вкарат скакалеца в обезопасения хангар преди да изнесат отвътре тялото на убития войник. — Нареди да затворят всички врати.

Куин даде необходимите разпореждания и големите врати на хангара бяха залостени. След това им даде знак да го последват към големия товарен асансьор, който водеше към Куба — командния и контролен център.

— Работим над ръкописа на Бъртън. Засега никой не е в състояние да определи на какъв език е написан.

— Акадски — каза Муалама. Африканският археолог бе прекарал значителна част от живота си в изучаване пътя на сър Ричард Франсис Бъртън около света. Муалама им обясни, че в ръкописа на Бъртън са събрани всички сведения, които той е узнал за дейността на извънземните.

— Какъв е този акадски? — поинтересува се Търкот.

— Далечен предшественик на арабския — отвърна Муалама. — Говорели са го в древния Вавилон. Бъртън е бил изумителен човек. Представяте ли си, той е знаел двайсет и шест езика.

— Единственото, което съумяхме да разчетем, е предисловието и писмото в началото на ръкописа, предназначено за жена му — оплака се Куин.

— Къде точно в Гиза е Дънкан? — попита Търкот.

— В подземието на Сфинкса — отвърна Муалама и им разказа какво са открили там.

Вратите на асансьора се разтвориха и те се озоваха в Куба. Всички застинаха, когато внезапно започна да мига червена светлина.

— Какво има? — поиска обяснение Търкот.

— Това е датчикът на системата за безопасност — успокои го Куин. — Някой от вас носи подслушвателно устройство.

Първият порив на Търкот бе да погледне към Че Лу. Знаеше, че тя е била под контрола на Онези, които чакат в Циан Лин, но не беше сигурно, дали са й поставили някакво устройство. Пък и какво значение, след като местонахождението на Зона 51 вече не беше тайна за никого.

Търкот премина пръв — не се чу сигнал. Че Лу беше втора — отново нищо. Последва я Муалама — пак без резултат. Търкот втренчи поглед в руснака и въпросът, както в случая с Че Лу, отново бе: защо? И кога се бе случило това?

Яков прекрачи прага и червената лампа запримигва отново. Куин извади малък преносим детектор и зашари с него по тялото на руснака. Спря, когато стигна шията.

— Тук е.

— Но как? — попита Търкот.

— Каквото и да е — заговори Яков, — нямаше го миналия път, когато бяхме тук. Следователно са ми го поставили след това.

— Катенка — досети се Търкот. А и не можеше лесно да забрави някого, който се бе опитал да го убие. Катенка беше агент от ГРУ, бивша любовница на Яков, но в действителност се оказа, че работи за Онези, които чакат. Тяхна група им бе поставила клопка в Москва.

Яков кимна.

— Да. Тя имаше и възможност, и мотив. — Той си свали сакото.

Търкот поклати глава и направи опит да обърне всичко на шега.

— И за миг не мога да те оставя сам, а?

— Прав си, приятелю. Сигурно така са ни открили и онези войници в Залата на познанието. — Той прокара пръст по яката си и измъкна миниатюрно черно цилиндърче. — Ето го. Нищо екзотично. Стандартно руско производство. Обхват към пет километра, но достатъчно интензивен сигнал, за да могат да ни проследят в тунелите под Москва. — Той хвърли устройството на пода и го смачка с ток. — Продължаваме ли?

Търкот разглеждаше замислено руснака. Напълно възможно бе Катенка да му е поставила „бръмбара“, но откакто за пръв път бе стъпил в Зона 51, се бе натъкнал на толкова много случаи на предателство, че не беше съвсем сигурен. За момент видя в друга светлина аргументите на Яков да напуснат Египет и да се върнат тук.

— Идваш ли? — Яков и останалите го очакваха нетърпеливо.

Търкот разтърси глава, за да се отърве от споходилите го подозрения и всички тръгнаха към Куба. Централната зала имаше размери тридесет на десет метра. Вградените в стените й монитори я караха да прилича на центъра за управление на полети в НАСА, но Търкот забеляза, че три четвърти от фотьойлите пред екраните пустеят.

— И тук имаше съкращение на персонала — подметна Куин, забелязал погледа му. — Някой наистина се опитва да ни изправи до стената. Дано скоро пристигнат попълненията. Знам все пак някои вратички.

Търкот познаваше Куин като експерт в манипулирането на тежката бюрократична машина. С малко опит, познаване на обстановката и бързо ориентиране Куин бе в състояние да им осигурява всичко, от което се нуждаят. Беше го правил и преди, за „Меджик-12“, което накара Дънкан и Търкот да го оставят на работа тук и след разпускането на групата.

Търкот насочи вниманието си към големия централен екран, по който непрестанно се стичаха колонки от информация.

— Кое е най-спешно? — попита той, докато разглеждаше и останалите монитори.

Куин се настани в креслото, което някога заемаше ръководителят на „Меджик-12“. Намираше се на една площадка в дъното на залата, откъдето се виждаше всичко, което става. Освен тихото бръмчене на климатиците из залата се чуваше само постоянният ромон на включените компютри. Целият подземен комплекс бе разположен върху грамадни амортисьори и окачен на големи пружини, които му осигуряваха пълна безопасност дори при директно ядрено попадение. Търкот едва бе успял да избегне подобен инцидент, докато преговаряше с Онези, които чакат за Копието на съдбата.

— Агенцията за национална сигурност е проследила драконоподобния летателен апарат с Онези, които чакат — същите, дето ти отнеха копието в Монголия.

— Драконоподобният летателен апарат се нарича Чи Ю — обясни Че Лу. — В моята страна той е описван в много легенди. В една от тях например се казва, че когато Ши Хуанчжоу управлявал северните части на Китай, Чи Ю се разпореждал в южните. Двамата се срещнали в битка, в която Ши Хуанчжоу надвил над чудовището и го взел за пленник.

— Което в действителност… — подхвана Търкот, но Че Лу го прекъсна.

— Предполагам, че Ши Хуанчжоу е бил Артад, един от водачите на извънземните. А Чи Ю е машината, използвана от другата страна — Водачите, — за да всява ужас в продължение на много години. Накрая Ши Хуанчжоу я пленил и след това накарал да я поставят в подземието на Циан Лин.

— Сега тази машина пак ли е в Циан Лин? — попита Яков.

— Не — поклати глава Куин, докато пръстите му бягаха по клавиатурата. На екрана се появи карта на Източна Африка. — Виждате ли червената точка? За кратко е спряла в кратера Нгоро-нгоро, а сега следва североизточен маршрут, който вероятно ще я отведе в Циан Лин. Предполагам, че китайците ще я засекат на своите радари и ще се опитат да я прехванат. Приблизително време на полета до китайската граница — 15 минути.

— Защо точно в кратера Нгоро-нгоро? — зачуди се Яков.

— Там намерих скиптъра — обади се Муалама. — Освен това Бъртън е прекарал значителна част от времето си в тази част на света.

— Интересно ми е да видя как ще реагира моето правителство на тези събития — промърмори Че Лу и си спечели един втренчен поглед от Търкот. На международната сцена Китай открай време беше загадка, а след разпространяването на новината за аирлианците страната се бе затворила напълно за външния свят. След толкова много случаи на предателства Търкот неволно се запита дали Че Лу случайно бе разкопала гробницата при Циан Лин малко след разкритията за аирлианците. А също и дали бе случайно съвпадението с откритията на Муалама.

— Ако Онези, които чакат открият Артад в подземията на гробницата — заговори той, — тогава вече ще бъде наистина интересно как ще реагират всички. Все още не знаем какво наистина се е случило между аирлианците. — Той се обърна към Куин. — Нещо друго?

Майорът чукна поредния клавиш. На екрана се появи карта на югоизточната част на Тихия океан.

— Великденският остров продължава да е затворен в силов щит. Останките на оперативни групи 78 и 79, заедно със самолетоносача „Стенис“ са се отдалечили на триста километра северно от острова. Не разполагаме с никаква връзка с подводницата „Спрингфилд“. Предполагаме, че е останала от другата страна на щита, което означава, че сме я изгубили. Официалната политика е на внимателно изчакване, което никак не се харесва във Флотата. Трябва обаче да добавя, че последните съобщения от борда на „Спрингфилд“ съдържаха доста интригуващи данни. — Той увеличи един район от картата на Великденския остров. — Според нас подводницата е открила отвор в силовата стена. При сблъсъка на „Вашингтон“ с островния бряг килът на кораба е прорязал тесен канал в дъното, който е останал под долната граница на полето.

— Възможно ли е да минем по него? — попита Търкот.

— Вероятно — отвърна Куин. — Но както казах, официалната политика е на внимателно изчакване.

— С това едва ли ще помогнем на Кели Рейнолдс — възрази Търкот. — Можеш ли да повикаш „тюлените“?

— В момента нямам достъп дори до военната полиция.

— Това е, защото Пентагонът знае кой и защо го иска. Но все още разполагаме с извънредни пълномощия от онзи президентски декрет, забрави ли?

— В такъв случай ще изпратя запитване за група „тюлени“. Но какво да искам от тях?

— Да проникнат на Великденския остров — Търкот посочи екрана. — Тъкмо работа, за каквато са обучени „тюлените“. Нека се промъкнат под щита, да разузнаят какво става оттатък, да спасят Кели и да изчезват. Аз ще ги придружа на борда на един от корабите на Оперативна група 79. Не вярвам да срещнем сериозни възражения от Флота. Бас държа, че те също искат да узнаят какво е станало с „Вашингтон“.

— Заслужава си да опитаме — кимна Куин.

— А платото Гиза? — смени темата Търкот.

— Според сателитното наблюдение остава затворено в плътен кордон от египетски части. Египетското правителство е отправило официална нота до американското за нарушаване на суверенна територия.

— Трябва да се върнем отново там.

— Май няма да е толкова лесно — възрази Куин.

— Разбира се, че няма да е лесно. Но винаги има начини.

— Къде е ръкописът? — попита Муалама.

— В заседателната зала — посочи Куин.

— Трябва ми една минута — каза Търкот.

Куин кимна и влезе в заседателната зала. Яков постави едрата си длан на рамото на Търкот.

— Добре ли си, приятелю?

— Не — отговори Търкот.

— Щях да се разтревожа, ако ми беше отвърнал иначе. Никой от нас не е добре. Но това го разбират само умните. Особено сега.

— Особено сега — повтори Търкот. — Дай ми една минута и ще съм с вас отново.

— Добре.

Търкот почака, докато Яков и Че Лу излязат. После прекоси залата и спря пред тоалетната. Вътре нямаше никой. Облегна се на вратата, усещайки неимоверната тежест на напрежението от последните дни. Протегна ръка и загледа белега от старата рана. Спомни си бременната жена, простреляна миг преди да сграбчи дулото на автомата, когато германецът — водач на тяхната група — внезапно бе започнал да стреля по всички. Само секунда по-рано и жената още щеше да е жива.

Търкот прокара пръсти по грубата повърхност на белега, припомняйки си всички ужасяващи подробности от своя провал. В съзнанието му се появиха и злощастните събития от последните часове, заради които бяха загинали трима души. Въздъхна, разкърши рамене, дръпна вратата и се върна в заседателната зала. Вътре освен Куин, Че Лу и Яков имаше още един човек — Лари Кинсейд, техният специалист по операции в космоса. Лари разглеждаше цял куп фотографии. Той се обърна и двамата си стиснаха ръцете.

Куин спря при отсрещния край на масата и натисна копчето на скрития зад стената видеоекран. Търкот седна в коженото кресло пред екрана, до него се настани Яков, а Че Лу и Муалама се разположиха отляво. Екранът стана млечнобял, след това до средата се плъзнаха две черни линии и спряха.

— Това е прологът на ръкописа на Бъртън. Виждате сканиран образ — обясни Куин.

ПЪТЯТ НА ТЪРСАЧА НА ИСТИНАТА

от СЪР РИЧАРД ФРАНСИС БЪРТЪН

Куин се наклони напред и посочи един от клавишите на клавиатурата.

— С този се прелиства — обясни той.

Търкот се пресегна и натисна клавиша.

ТЪРСЕНЕТО НА ЛЕГЕНДИ

Пролог:

Аз, Ричард Франсис Бъртън, живях дълъг и удивителен живот, който сега вече се приближава към мрака. Написаното върху тези страници е събирано в продължение на трийсет и шест години, след като животът ми се измени по начин, за какъвто не можех и да мечтая. Опитах се да внеса известен ред в записките си, но тъй като храня определени съмнения за успеха на това начинание, оставих на моята любима съпруга Изабел да довърши работата след смъртта ми. Без нея никога нямаше да се справя, нито животът ми щеше да има стойност, ако нейният светъл дух не озаряваше съществуването ми и не ме пазеше от погрешни стъпки.

Бях въвлечен в тази чудата история през година 1854 в град Медина, когато някои интересни сведения за първи път стигнаха до слуха ми. Говореше се, че в града имало странник, който знаел много за тайните на миналото. Хората се бояха и същевременно се прекланяха пред него. Това не ме разколеба, напротив. Отрано научих, че човек трябва дълго да се скита из тъмнината, за да открие светлина.

Потърсих този човек, когото шепнешком наричаха Ал-Иблис, и получих разрешение да го посетя. Някои казваха, че бил магьосник, други — че е създание на нощта, с което нерядко майките плашат децата си. Според трети той бил религиозен водач, но от коя секта — не се знаеше.

И действително тази странна личност имаше някакво злокобно излъчване, но бързо забравих страховете си, когато той спомена за някои странни и чудни неща. Насочи ме към Гиза, платото на трите големи пирамиди и Сфинкса. Каза ми да потърся човек на име Каджи, който знаел много тайни и щял да ми покаже нещо, дето не са го зървали очите на бял човек. Даде ми и един медальон, за да си осигуря доверието на този Каджи.

В замяна Ал-Иблис поиска да му разкажа какво съм видял, но аз знаех, още докато напусках неговия дворец, че няма да се върна, нито пък бих желал да го срещам повече.

Указанията му бяха точни, защото когато посетих платото, воден от споменатия Каджи, успях да се спусна в едно подземие, където видях нещо толкова невероятно, че и до ден днешен не мога да повярвам на очите си, и ми бе разказана една още по-невероятна история. Така че всички усилия в моя живот от онзи момент до настоящия, когато пиша тези редове и усещам диханието на приближаващата се смърт, са били посветени на това да намеря Истината. Това знание се превърна в моя таригат, в духовния път, водещ към истината.

Едва успях да се спася още на първата крачка към познанието, защото Каджи се опита да ме остави да умра в подземието на платото и тогава разказът щеше да е далеч по-кратък.

Началото на този път, както научих по-късно, е свързано с едни разумни същества, които не са човеци, нито пък са от тази планета. Те пристигнали на Земята от звездите далеч преди зараждането на човешката история и хилядолетия воювали помежду си, с което променили и нашата цивилизация, при това невинаги към добро.

Много неща научих за тези същества — аирлианците — и за техните последователи сред нас. След като преживях шока от новината за тяхното съществуване и видях доказателства за това в черния Сфинкс, скрит в подземията на платото Гиза, поставих си за задача да научи колкото се може повече за тях.

През следващите години пътувах много и надалече, четях, събирах легенди и се взирах в света около мен. Най-удивително бе, че сега вече разполагах с нов поглед към човешките митове и легенди, опитващи се да обяснят неизяснени събития.

Човечеството нерядко бе превръщало в свещени предметите, които аирлианците бяха оставяли, давайки им различни наименования. Винаги съм смятал разказите за светини и мощи най-малкото за наивни, сега вече знаех със сигурност, че са такива, но по друга причина. Това, което открих, бе, че легендите са всъщност разкази за действителни събития от далечни епохи, преди времето, което учените наричат началото на света.

На тези страници ще напиша за Граала, Копието на съдбата, Ескалибур, кивота и други предмети, забулени в мистика и възпявани в легенди.

Много от това, което ще запиша сега, не може да бъде нито доказано, нито потвърдено. То произхожда от писмени документи, които преведох с огромни усилия от езици, неговорени и забравени от векове, и от писмености, за които учените ще кажат, че вече не съществуват. Други сведения съм събирал от предания, разказвани в тъмни стаи от мъже и жени, за които мога да твърдя, че не са съвсем човеци, а казаното от тях може да бъде подлагано на съмнение, но аз вярвам да е истина, защото съвпада с неща, дето съм ги видял с очите си. Мисля също, че това, което пиша, трябва да е вярно, защото твърде много усилия бяха положени, за да бъда спрян и възпрепятстван по моя път.

Историята започва още преди основаването на Рим, преди гърците да издраскат с писмените си знаци каменните плочи, дори преди да бъдат построени пирамидите — преди зората на нашето време.

Търкот се пресегна и натисна клавиша, но нищо не се случи.

— Това ли е всичко? — обърна се той към Куин.

— Това е само прологът — обясни майорът. — След тези няколко страници има други, написани са обаче с различен почерк.

Муалама се наклони напред.

— Знаете ли кой е сър Ричард Бъртън? Познавате ли неговия живот? Противоречията, които са го заобикаляли?

— Не бих казал — отговори Търкот. Гореше от нетърпение отново да се впусне в действие, да тръгне към Гиза и да спаси Дънкан. Не разбираше какво толкова е очаровало Муалама в този старинен ръкопис.

— Бъртън е превел „Кама сутра“. Както и „Приказки от хиляда и една нощ“. Бил е нещо повече от преводач на творбите на други. Бил е прочут изследовател. Дръзвал е да посети места, които хората са смятали за недостъпни. Отишъл да търси изворите на Нил право в сърцето на Африка. Съществува общоприето становище, че неговата жена, Изабел, е изгорила ръкописите му след неговата смърт. — Муалама посочи екрана. — Излиза, че е изгорила единственото копие на този ръкопис.

— В следващите няколко страници се разказва какво се е случило в нощта, когато Бъртън умрял — обясни Куин. — И защо жена му е направила това, което е направила. Наистина е много интересно.

— Дай го на екрана — нареди Търкот. Почеркът на следващата страница наистина бе различен, както и цветът на мастилото.

Моят любим е мъртъв. Тялото му е още топло.

Пиша тези редове, за да ви предупредя. Ако ги четете и държите в ръцете си ръкописа, значи сте прокълнати, също както и моят скъп Ричард.

Както съпругът ми бе предположил още преди много години, злото същество, което го прати да извърви този пълен с опасности път, неговият „таригат“ ни посети снощи, малко след като Ричард завърши ръкописа. Аз го преписвах, което правя винаги след като Ричард привърши с писането. Тогава Ричард ми заяви, че е изпълнил целта на живота си.

Онова ужасно същество се появи по тъмно. Имаше бледо лице и прегърбено тяло, загърнато в черно наметало. Очите му — нима мога да забравя тези очи? Ако заради греховете си — а те не са малко, според онези, които ме познават — бъда изпратена в пъкъла, предполагам, че ще срещна там същия страшен взор. Но къде е пъкълът? Питам се, защото вече не вярвам в Рая.

Отплеснах се. Умът ми не е жив като някога. Ричард лежи бездиханен долу в гостната.

Съществото поиска ръкописа — цялата информация, която Ричард бе събирал зрънце по зрънце през всичките тези четири десетилетия.

Беше нощ. Ричард лежеше в леглото, а болестта разкъсваше последните живи клетки на измъченото му тяло. Бършех потта от челото му, когато чух вратата да се отваря с трясък. Изтичах нагоре по стълбите и надникнах от терасата. Съществото вдигна глава към мен и тогава за първи път срещнах тези очи.

Те ме пронизаха. Знаех, че пушките на Ричард са в неговия кабинет, но не можех да се помръдна. Създанието се изкачи бавно по стъпалата, като от време на време спираше и се подпираше на перилата.

Носеше дълго черно наметало, покрито с прах по краищата и тук-там с лекета. Когато се приближи до мен, усетих дъх на смърт и разложение. Наметалото се разтвори и отвътре се показа съсухрена ръка, стиснала закривен кинжал. Почувствах хладното острие да се опира в гърлото ми. Помислих си, че ще ми пререже шията, никога досега не бях усещала толкова силно туптенето на артериите си.

— Съпругът ти, мръснице — просъска създанието. — Искам само него.

Щях да поклатя глава, но се опасявах, че ножът ще ми пререже гръкляна.

— Не е тук — едва отвърнах.

— Лъжеш, кучко. И ти си мръсница, като всички останали.

Стреснах се, когато чух гласа на Ричард от другата стая.

— Знаех си, че някой ден пак ще се срещнем.

Не можех да си обясня откъде е намерил сили да се надигне от леглото. Струваше ми се, че съм го предала. Трябваше да се хвърля върху ножа и всичко да свърши на стълбите. Може би кръвта ми щеше да умиротвори страшното създание. Веднъж се запознахме с един човек на име Брам Стоукър, който ни разказа за създания от мрака, които смучели кръвта на своите жертви. Ричард беше заинтригуван и остана да си говори с него цяла нощ, а аз не издържах и отидох да си легна. Ричард му разказал няколко индиански легенди за чудовища, наричани вампири, и за други подобни, за които бе слушал предания, докато пътешествал по света. Ако наистина съществуваха подобни създания, това със сигурност бе едно от тях. Но Ричард изглежда не се боеше, че съществото е на прага на нашия дом.

— Остави жена ми на мира. Тя няма нищо общо с това. И нищо не знае.

Съществото дръпна ножа от гърлото ми и го прибра под наметалото с движение, по-бързо от погледа ми.

— Не ме е грижа какво знае. Тя е като всички жени. Мръсница. Не струват пукнат грош. Заслужава само смърт. Дори нещо по-лошо от смъртта.

Но той все пак се отстрани от мен и доближи мъжа ми, като че ли привличан от омраза.

— Ал-Иблис — произнесе Ричард, сякаш името беше зловещо проклятие и аз разбрах, че това е съществото, на което бе посветил доста страници в ръкописа. Сега вече си дадох сметка, че това, което допреди малко смятах за сборник от предания и легенди, е истина. Светът, който познавах от разказите на родителите ми и от проповедите в църквата, не бе истинският свят.