Робърт Дохърти
Зона 51: Граалът — Моята библиотека

МИНАЛОТО

Пролог

Авалон, Англия

528 г.сл.Хр.

 

Гъсти облаци се скупчваха над острова, раздирани от светкавици и разтърсвани от гръмотевици — сякаш боговете показваха недоволството си от сцената, която се разиграваше долу. Голямата равнина на Западна Англия се простираше във всички посоки докъдето стига взорът. В центъра имаше плитко езеро, от което стърчеше Тор, — продълговат остров със стръмни брегове, наподобяващ гигантско укрепление, величествено творение на природата, високо над сто и петдесет метра. На самия връх бе кацнал манастир от дялан камък, чиято кула се извисяваше над острова и равнината. Пред стените на манастира се бяха струпали дузина въоръжени мъже с метални доспехи, наобиколили тялото на водача си, който лежеше подпрян на източната стена на кулата.

Кралят, когото рицарите наричаха Артур, умираше и в това не се съмняваше нито един от оцелелите войни. Твърде дълбоки бяха раните му, прекомерно голяма загубата на кръв. Ала макар отпаднал и слаб, кралят все още стискаше дръжката на меча си Ескалибур. Между незасъхналите кървави петна по острието на меча прозираха издълбаните върху лъщящата му повърхност тайнствени рунически знаци.

Артур лежеше по гръб, бронята на гърдите му бе смачкана и пробита на няколко места. Ярките му сини очи гледаха към небесата. Беше едър мъж, висок над метър и осемдесет, с мускулесто телосложение — прославен и безстрашен войн. Имаше червеникава коса, посребрена на слепоочията и темето. Макар да бе прекарал по-голямата част от живота си на бойното поле, кожата му беше бледа.

Неколцина от рицарите гледаха на изток, към Камлан, откъдето бяха дошли. До тази сутрин все още бе съществувала мъничка надежда гражданската война, която разкъсваше Британия, да свърши с мир. Веднага след зазоряване войските на Артур и тези на Мордред се бяха разположили от двете страни на полето при Камлан. Малко по-късно двамата водачи се срещнаха, под флага за преговори, в средата на бойното поле. От това, което щяха да си кажат, зависеше съдбата на войниците, които чакаха, стиснали с овлажнели длани дръжките на своите мечове и копия.

И наистина, преговорите изглежда бяха довели до разбирателство, защото двамата предводители си стиснаха ръцете. Ала в мига, когато Артур се извърна, за да се върне при своите войски, Мордред му нанесе подъл удар със скрития в ръкава кинжал. Раненият Артур се обърна и извади Ескалибур от ножницата. Замахна и острието разсече металната броня върху рамото на Мордред. Едва тогава двамата тежко ранени мъже се отдалечиха, а войските им се вкопчиха в яростен бой.

Рицарите на Артур издърпаха коня на своя водач далече от бойното поле, така постъпиха и хората на Мордред. А през това време атаките не секваха, докато полето се обагри в кървавочервено и се покри с трупове.

Малцина бяха живите от двете страни, когато всичко приключи. Много битки бяха виждали рицарите, ала нито една от тях толкова кървава, дори когато се сражаваха срещу дивите шотландци от севера — а тази битка беше между англичани, рицари, заклели се във вярност пред краля. Но днес нямаше милост, ранените бяха доубивани на място, лишените от доспехи оръженосци — посичани на късове, окованите в тежки брони рицари — поваляни на земята и стъпквани безжалостно с копита, удряни с брадви и мушкани с копия през отворите на шлемовете или процепите под мишниците.

Поне Артур бе успял да нанесе тежък удар с Ескалибур на Мордред, и то пред очите на всички. Сега оставаше само да се надяват, че копелдакът е ранен или мъртъв.

Никой на Тор не знаеше кой е победителят в битката и дали войната е свършила. Малко след раняването на краля неговият доверен кръг от телохранители, известен като рицарите на Кръглата маса, бе положил Артур на носилка, за да го отнесе далече от бойното поле, откъдето така и не пристигна вестоносец с послание за победа или поражение.

Рицарите усещаха, че скупчващите се в небето над тях оловносиви облаци ще доведат със себе си буря, но какво вещаеше тя не знаеше никой, а Мерлин бе далеч, за да разчете небесните знаци. Магьосникът бе изчезнал загадъчно няколко дни преди сражението и сега мнозина проклинаха името му. Повечето от тях си даваха сметка, че епохата на Камелот е безвъзвратно отминала и скоро в Англия ще властват отново невежи варвари.

Войните се отдръпнаха изненадано, когато масивната дървена врата в стената на манастира се отвори със скърцане. Бяха тропали продължително на същата тази врата малко след като пристигнаха, но без резултат. Избраха това място заради легендата, в която се казваше, че островът Авалон бил обитаван от Краля на рибарите^[1] и неговите верни рицари — безсмъртни човеци, които можели да дарят с вечен живот и други, стига да ги сметнат достойни. А нима не е такъв и техният крал Артур?

Ала когато дойдоха тук, откриха само пуст, безлюден остров и една залостена кула.

Но ето че сега на прага се изправи човек, озарен от идещата зад него светлина. Беше облечен с черно расо, косите му бяха докоснати от среброто на времето, оставило своя неумолим отпечатък върху сбръчканото му лице. Старецът дишаше тежко, сякаш идеше отдалеч. И макар в изгърбената му фигура да не се спотайваше заплаха, рицарите неволно отстъпиха, когато им даде знак да му сторят път до мястото, където бе положен Артур. Подчиниха се всички, освен рицарят, приклекнал до краля.

— Ти ли си Кралят на рибарите? — попита Парсивал — най-дръзкият от всички, когато старецът се приближи. Ризницата на рицаря бе опръскана с кръв и покрита с белези от многобройни удари, кръв се стичаше и по лявата му ръка, където го бяха пронизали с нож, малко преди Артур да получи смъртоносната рана. С дясната ръка Парсивал продължаваше да стиска дръжката на меча, сякаш още се кореше, задето не бе отбил удара, повалил неговия крал. Той беше едър мъж, невисок, но плещест, с черна, залепнала на челото коса. Една тъничка червена линия прорязваше бузата му на мястото, където го бе близнало вражеско острие.

— Не съм крал — отвърна непознатият.

— Монах ли си тогаз? — настояваше Парсивал, обезпокоен задето бе допуснал стареца толкова близо до умиращия крал.

— И тъй можеш да ме наречеш.

Парсивал огледа расото на непознатия, видя оръфаните му ръкави и овесената на шията верига.

— Обличаш се като Мерлин. Да не си свещеник от старата вяра, от онези, дето се прекланят пред дърветата? С черна магия ли се занимаваш?

— Моите предци — заговори спокойно непознатият — обитават Инисуитрин, който вие наричате Авалон, още от зората на времето. Но ние не почитаме богове, нито практикуваме магьосничество.

— Тогаз сигурно си друид? — подскочи Парсивал. — Говори се, че открай време тоя остров се обитава от друиди. Казват още, че тук пеели вечната песен, ала когато дойдохме, не открихме никого.

— Сега не е време да отвръщам на въпросите ти. — Мъжът коленичи и положи сбръчканите си ръце върху окървавените ръце на краля.

— Ще можеш ли да го изцериш? — попита Парсивал. Само той бе останал близо до крал Артур, другите рицари се бяха отдалечили към ръба на скалата, откъдето надничаха в посока към бойното поле, с надежда да зърнат някакъв признак за победа или поражение. Знаеха, че ако хората на Мордред надвият, не могат да чакат пощада.

— Лечителите — както вие им казвате — мисля, че ще дойдат малко по-късно — рече монахът.

— Какви са тези лечители? — попита Парсивал.

— Не ти трябва да знаеш. Губим ценно време. Остави ме за малко да поприказвам с краля насаме — трябва да му дам опрощение по начин, който само той ще разбере.

— Нали каза, че не почиташ никой бог? — възрази Парсивал.

— Ти го доведе тук, остави сега на мен да сторя каквото е необходимо — сопна се монахът. Той вдигна ръка към Парсивал и произнесе със сдържан глас: — Нищо лошо не ще му сторя.

— Остави ни сами, Парсивал — обади се в този момент и кралят. — Не се страхувай от този човек.

С видима неохота Парсивал се присъедини към останалите рицари.

Монахът се надвеси над Артур, тъй че само кралят да чува думите му.

— Дай ми ключа!

Артур извърна поглед към него. В очите му не се долавяше и следа от болката, която го измъчваше.

— Зная за теб. Казваш се Брин, нали?

Монахът кимна.

— Ти си Наблюдателят от този остров. Един от твоите хора, Мерлин, започна всичко това.

Брин поклати глава.

— Ние го наричахме Мирдин. Но сетне измени на клетвата, която даде. Вече не е от хората ми. Ти обаче трябваше да се досетиш, че сред най-приближените ти има предател.

— Какво искаш? — попита отпаднало Артур.

— Ключа. У мен ще е в безопасност.

— Моите рицари ще го пазят — възрази Артур и премести поглед върху снишаващите се облаци. — Мерлин ми го даде като компенсация за Граала. Не биваше да бъде използван и така стана. Ти дори не знаеш какво може.

— Мерлин въобще нямаше право да изравя нито ключа, нито Граала. Тъкмо заради него бе нарушено равновесието.

— Исках само да помогна — рече Артур. — Да поправя стореното. Да възстановя равновесието.

Откъм групата рицари долетяха развълнувани викове.

— И какво ще стане, ако другите стигнат тук първи? — попита ядосано Брин. — Току-що са видели край брега кораб със знамената на Мордред, който се е отправил насам. На тях ли ще дадеш Ескалибур и онова, над което той властва? Обещах да пазя ключа на сигурно място в недрата на Тор. Там никога не ще го открият. А когато твоите хора дойдат в определеното време, ще го получат от мен. Помни, ние само наблюдаваме, не вземаме ничия страна.

— Така ли?

Брин положи длан върху челото на Артур.

— Малко ти остава.

— Няма да го дам на теб.

Брин плъзна ръка надолу и палеца му притисна лявата очна ябълка на краля. Между пръстите му остана малко синкаво стъкълце, невидима досега прозрачна контактна леща. Артур премигна и ококори очи, разкривайки кървавочервения ирис на лявото. Зеницата бе малко по-тъмна от ириса и издължена вертикално като при котките.

Брин завъртя глава и посочи с брадичка рицарите.

— Мога да им покажа какво си в действителност и тогава доброто, което си сторил, ще бъде забравено завинаги. Не като крал ще те помнят, а като чудовище. Представи си само — Чудовището от кръглата маса.

Артур затвори очи и едва сега на лицето му можеше да се прочете болката, която го измъчваше.

— Ами Граалът?

— Вече е в ръцете на хората на Мордред, но те не знаят за какво служи, нито ще успеят да му го отнесат навреме. Мордред също умира. Човек от моя орден е в техния лагер, той ще открадне Граала и ще го скрие далеч оттук. Ще се върнем отново, когато всичко стане каквото беше някога.

— Не ме лъжи, човече.

— Кълна се в моя пръстен… — Брин повдигна металния пръстен на лявата си ръка, върху който се виждаше гравирано човешко око — в честта на моя орден, в сина ми, следващия Брин, следващия Наблюдател от Инисуитрин, че казвам истината и само истината.

Един от рицарите извика, че към острова се приближава кораб, над който се вее знамето на Мордред.

Артур заговори толкова тихо, сякаш на себе си:

— Всичко, заради което дойдох в Англия, бе да възстановя реда и да помогна на твоите хора.

— Тогава остави ме да приключа делото ти — отвърна Брин. — Позволи ми да върна мира, Сянко на Артад.

Рицарят се размърда неспокойно, чул своето истинско име.

— Запази го в тайна. Не знаеш колко време и усилия ми отне да го крия от хората.

— И ще го сторя, само ми дай ключа. Не ни остава много време. Трябва да се прибера в Тор преди да са дошли хората на Мордред.

— Вземи го — промълви Артур и разтвори ръка.

Брин взе Ескалибур и го пъхна под расото си. Когато се готвеше да се изправи, Артур се вкопчи в дрехата му.

— Гледай да спазиш дадената дума, Наблюдателю. Помни, че ще се върна.

Брин кимна.

— Помня го. Писано е, че твоята война ще избухне отново, но следващия път ще обхване цялата планета и когато това стане, зная, че ще се появиш и ти.

На устните на Артур затрептя изнурена усмивка.

— Онази война ще е отвъд пределите на планетата, Наблюдателю. Твоите хора знаят толкова малко. Дори на Атлантида те не разбираха понятия като вечност, вселена и реалност. Мерлин е глупак, щом се опитва да вземе Граала — още не е ударил неговият час.

— Знаем достатъчно — възрази Брин. Изправи се и тръгна забързано към отвора. Масивната врата се затръшна след него.

Парсивал отново се наведе над краля.

— Сир, врагът иде насам. Трябва да ви преместим.

Артур поклати глава, присвил очи.

— Не. Ще остана тук. Но вие вървете. Разкажете на всички какво се опитахме да направим. Разкажете им за доброто, за кодекса на честта. Остави ме сега. Скоро ще умра.

Дотичаха и останали рицари, всички уплашени от думите на своя крал.

— Сир, кълнем се да избием до крак предателите на Мордред. Ще дадем живота си за вашия!

— Не. Това е последната ми дума. Искам да ми се подчините, както сте се подчинявали винаги.

Едва тогава Парсивал забеляза изчезването на меча.

— Ескалибур! Къде е той?

— Взе го монахът — отвърна тихо Артур. — Ще го пази на сигурно място, докато потрябва отново. Аз ще се върна. Обещавам! А сега вървете! Идете си, докато още можете, и разкажете на всички за делата, които извършихме!

Един по един оцелелите рицари се поклониха пред своя крал и изчезнаха зад пелената на бурята. Накрая остана само Парсивал. Той се приближи до краля и коленичи.

— Сир.

Артур не отвори очи.

— Парсивал, ти също си върви. Ти беше моят най-верен рицар, но сега те освобождавам от служба.

— Заклех се, кралю — възрази Парсивал, — да не те изоставя никога. Няма да го сторя и сега, господарю мой.

— Трябва. Няма никаква полза да останеш. Не бива да си тук, когато дойдат за мен.

— Аз ще се бия с хората на Мордред.

— Не говоря за тези роби, дето се подчиняват сляпо и не знаят що е свободна воля.

Парсивал се намръщи.

— Тогава кой ще дойде за теб, господарю?

Артур се пресегна и сграбчи ръката на рицаря.

— Парсивал, има нещо, което можеш да направиш. Нещо, което искам да направиш. Трябва да тръгнеш да търсиш…

— Да, господарю? — подкани го Парсивал.

— Ще търсиш светият Граал.

— Но Граалът е само легенда… — поде Парсивал.

Артур го прекъсна нетърпеливо.

— Граалът съществува. Той е… — кралят млъкна, сякаш търсеше най-подходящата дума. — Той е източникът на всяко познание. Той носи безсмъртие на онзи който разкрие тайните му. Граалът не е като нищо в този свят.

За първи път, откакто бяха отнесли Артур от бойното поле, в очите на Парсивал проблесна пламъчето на надеждата.

— И къде е този Граал, господарю? Къде да го търся?

— Виж, това трябва сам да откриеш. За него се говори на много места, значи е пътувал от едни краища в други… дълги години. Но повярвай ми, Граалът съществува. Внимавай, той ще се пази добре. А ако го намериш… — Артур направи пауза.

— Да, господарю?

— Намериш ли го, не бива да го докосваш! Пази го така, както пазеше мен. Ще изпълниш ли молбата ми?

— Не искам да те изоставям, господарю.

— Няма да ме изоставиш, защото отивам на по-добро място. Направи каквото ти заповядах.

Парсивал се надигна бавно и неохотно и се наведе, все още стиснал в ръцете си тези на краля.

— Господарю, ще започна веднага диренето, за което се разпореди.

Артур му стисна ръката.

— Рицарю мой, има нещо, което не бива да забравяш по време на тази мисия.

— Да, господарю?

— Не се доверявай никому! Около Граала винаги се навъртат измамници. Бъди внимателен. — Той пусна ръката на Парсивал. — Върви сега! Заповядвам ти да тръгнеш!

Парсивал се наведе и целуна краля по челото. Сетне се изправи и тръгна.

Артур остана сам на върха на Тор. Едва тогава отвори наново очи. Вече чуваше викове откъм източните склонове — наемниците на Мордред се катереха по скалистия бряг, — но очите му останаха вперени в небето, в очакване.

От облаците се появи златиста метална сфера, спусна се бързо надолу и увисна на три метра над Артур. Тя остана там в продължение на няколко секунди, след това се стрелна на изток. Откъм тази посока се разнесоха изплашени викове, блеснаха светкавици, сетне всичко утихна. Сега Артур бе единственият жив на планината Тор.

Сферата се върна и отново увисна над краля. Той погледна над нея, все още очакващ, стиснал със сетни сили отлитащия живот. Най-сетне от облаците се показа сребрист диск, поне десет метра в диаметър, с плосък връх.

Дискът се приземи на върха, непосредствено до манастира. Отгоре се отвори люк, през който излязоха две необичайно високи жени, облечени в бели дрехи. Очите им бяха червени, също като лявото око на Артур, след като Брин бе свалил лещата.

Жените се приближиха до облегнатия на стената крал и застанаха от двете му страни. Едва сега отметнаха качулки, под които се показаха червеникави, късо подстригани коси. Кожата им беше бяла, почти прозрачна.

— Къде е ключът? — попита едната с нисък, режещ глас.

— Взе го един Наблюдател — обясни Артур. — Аз му го дадох. Трябваше да го скрием, за да възстановим мира.

— Сигурен ли си, Сянко на Артад? — попита другата жена. — Все още можем да си го върнем. Не бива да се доверяваме на Наблюдателите. Мерлин бе от техния орден.

— Сигурен съм — кимна Артур. — Направих каквото смятах за правилно. Макар да пробуди силите на злото, Мерлин се бореше за справедлива кауза. Да знаеш каква е съдбата на Граала?

— Беше при наемниците на Мордред, но те не разбраха значението му. Сега е у един Наблюдател. Можем да го вземем от него.

— Не.

Двете жени се спогледаха.

— Мирът трябва да бъде възстановен — повтори Артур. — Още не е ударил часът.

Той се облегна назад, доволен, че поне част от онова, което му бе казал Брин, е истина. Знаеше, че не бива да им разкрива задачата, с която бе отпратил Парсивал. Това бе единственият начин да прокуди любимия си рицар от Тор. Ако Парсивал бе останал тук, щеше да сподели участта на хората на Мордред. Артур знаеше, че неговият рицар никога няма да намери Граала, но поне му бе дал някаква цел в живота, а това бе важно за хора като него.

— А Сянката на Аспасия? — попита Артур.

— Мордред също ще умре в този живот, но там вече има няколко Водачи, които ще се погрижат за духа на Аспасия.

Тялото на Артур се сгърчи от болка.

— Да свършваме тогава. Нямам повече сили. Помни, че аз също съм само сянка.

Двете жени се спогледаха отново и бавно кимнаха.

— Духът на Артад трябва да бъде съхранен — произнесе първата.

Артур кимна.

— Моят дух трябва да бъде съхранен.

Втората жена коленичи до него, стиснала в ръка късо черно острие. С него разряза като масло очукания метален нагръдник на краля и отдолу се показа окървавената му гръд. Върху кожата проблясваше златист медальон във формата на две протегнати молитвено ръце, без тяло. Жената сряза веригата на медальона и го вдигна така, че да го вижда другата жена — и Артур.

— Ние вземаме духа — духа на Артад — произнесе тя.

Кралят кимна отпаднало.

— Духът на Артад ще бъде съхранен. — Главата му се отпусна на гърдите и устните помръднаха отново, но без да се чуе звук.

— Готов ли си да се разделиш с обвивката, която съхраняваше този безценен живот? — попита го жената.

— Готов съм — отвърна Артур със затворени очи.

— От последния път, когато се сля с Ка, има ли нещо, което трябва да ни кажеш?

Артур поклати глава. Знаеше, че когато духът си отиде, няма да остане никакъв спомен за задачата, с която бе отпратил Парсивал. И това бе последната му мисъл.

Черното острие се впи в разголените му гърди, пронизвайки сърцето. По тялото му премина мъчителна конвулсия, след това кралят замря. Жената се изправи и прибра ножа в канията.

Другата жена протегна облечената си в ръкавица ръка над тялото. Пръстите й се сгърчиха, сякаш смачкваха нещо, което се криеше в дланта. Когато ги разтвори отново, върху тялото, лицето и доспехите на краля се посипаха мънички черни семенца. Там, където падаха, те се скупчваха и претъркулваха към откритите места. А когато достигаха кожата, проникваха вътре, прояждайки всичко по пътя — плът, мускули, кости. Само след десет секунди от краля бяха останали само доспехите и дрехите.

Приключили церемонията, двете жени закрачиха бавно към сребристия диск. След като ги прибра на борда, дискът се издигна безшумно и изчезна сред облаците.

Едва сега от небето рукна дъжд, обявявайки пристигането на канонадата от гръмотевици и светкавици, които стовариха гнева си върху Тор. Една ослепителна светкавица удари право в кулата на манастира и я превърна в купчина от камъни и пепел, които засипаха останките на краля.

 

 

НАСТОЯЩЕТО

1.

Платото Гиза, Египет

 

Дълбоко под повърхността на платото Гиза Лиза Дънкан положи ръце върху капака на старозаветния кивот. По тялото й премина вълна, която я изпълни със сила. В пространството между двата херувима-сфинкса се появи червено сияние, което започна да се разширява, и постепенно я обгърна.

Лиза вече не можеше да чуе гласовете на онези, които бяха останали зад завесата. Кивотът под ръцете й изпълваше целия реален свят. Тя сви пръсти и стисна ръба на капака. Имаше странното чувство, че се е озовала извън нормалния ход на времето, отвъд пределите на всичко, което досега бе познавала, и че дори вече не беше на Земята. Тя повдигна капака. Отвътре бликна златиста светлина и постепенно разсея червеникавото сияние. Капакът щракна и се изправи във вертикално положение. Пътят към вътрешността бе открит.

 

 

От седемте чудеса на античния свят само едно е останало запазено до наши дни. На югозапад от Кайро, непосредствено върху платото Гиза, са разположени трите гигантски пирамиди на фараоните Хуфу, Хефрен и Микерин, символично охранявани от Големия сфинкс, чието каменно лице е извърнато на изток, към изгряващото слънце и долината на река Нил — източник за живота в Египет откакто свят светува.

И четирите структури носят върху себе си белезите на времето — ръчно шлифованите варовикови плочи, с които някога били облицовани трите пирамиди, отдавна са откраднати и използвани като строителен материал, лишавайки ги донякъде от тяхното истинско великолепие. Ала едва след построяването на Айфеловата кула пирамидите престанали да бъдат най-високите постройки на Земята.

Когато пътникът се приближава откъм Нил, средната от трите пирамиди, тази на Хефрен, изглежда най-голяма, но причината е, че тя е построена върху по-високото място. В действителност най-висока е пирамидата, вдигната по заповед на фараона Хуфу — тази, която лежи на североизток. Височината й е сто четиридесет и четири метра^[2], а на площ покрива осемдесет акра, което я прави най-голямата каменна постройка в, света. Най-малката от трите пирамиди, тази на Микерин, е висока едва 70 метра.

Страните и на трите пирамиди са ориентирани точно по четирите посоки на света и са подредени по големина от север на юг. Сфинксът лежи в подножието на средната пирамида, но достатъчно на изток, за да охранява и входа на най-голямата — тази зад лявото му рамо.

Откакто хората кръстосват платото под сянката на гигантските каменни постройки, те си остават най-голямата загадка на вековете. Египтолозите разполагат с данни за възрастта и произхода на трите пирамиди и Сфинкса, но за един по-щателен анализ подобна информация е крайно недостатъчна. В нито една от пирамидите не бе открита мумия, което хвърляше съмнение върху най-старата теория, че пирамидите са грамадни мавзолеи. Съвсем доскоро всяко новооткрито помещение във вътрешността им се оказваше празно. Още по-странна е липсата на каквито и да било документи във връзка със строителството на пирамидите и Сфинкса, дори сред многобройните папируси от различните египетски династии.

Последните разкрития, че извънземни — аирлианците — са посетили Земята в далечното минало и са останали тук, доведоха до преоценка на цялостната човешка история, както и на теориите за построяването на пирамидите. Питър Нейбингър, един от членовете на групата, разкрила тайните на Зона 51, бе стигнал до свое собствено заключение за целта на издигането на пирамидите малко преди да загине в Китай: ако бъдат облицовани отново с шлифовани варовикови плочи, те ще се превърнат в гигантски радарни отразители, чиито сигнали могат да бъдат засечени надалеч в космоса. Това го бе навело на мисълта, че пирамидите са своего рода сигнални кули, предназначени да ориентират космически кораби. Малко след това Нейбингър се бе натъкнал на друго, още по-изумително откритие — че един участък от Великата китайска стена е бил построен във формата на староруническия йероглиф, означаващ на аирлиански ПОМОЩ.

За съжаление Нейбингър не бе живял достатъчно, за да разкрие загадката на Сфинкса. С помощта на друг археолог, професор Джоузеф Муалама от Танзанийския университет, Лиза Дънкан откри, че Сфинксът е гигантски знак за онова, което се крие под повърхността и което бе старозаветният кивот.

Почти на километър точно под тялото на Сфинкса е разположена пещера със сводести стени и с диаметър също приблизително километър. Пещерата се озаряваше от увисналата под тавана ярка сфера, миниатюрно слънце, светещо от хилядолетия — още от времето, когато в средата на пода е бил положен за първи път лежащият там предмет.

Това беше точно копие на Сфинкса, но изработено не от камък, а от гладко полиран черен метал, който сякаш поглъщаше светлината. Главата на този сфинкс бе по-голяма, а носът не бе строшен като на неговия по-едър близнак на повърхността. Очите на черния Сфинкс бяха рубинени, с издължени червени ириси, които сияеха от някаква вътрешна светлина.

Лапите на черния Сфинкс се протягаха почти на десет метра пред главата, която на свой ред се извисяваше на двайсетина метра над пода на подземната галерия. Тялото бе дълго към шейсет метра, а заедно с краката достигаше общо седемдесет метра. Между лапите, в пространството под брадата, стърчеше статуя с височина три метра, с приблизително човешки форми, ако се изключеха някои дребни различия — тялото беше твърде късо, а крайниците издължени. Но най-голяма разлика се забелязваше в главата с блестяща бяла кожа, провиснали уши, които почти опираха раменете, и две сияещи, червени очи насред продълговато тясно лице. Материалът, който покриваше горната част на главата — имитирайки коса, — бе също червеникав.

Пред статуята се беше събрала група войници, които очакваха заповеди. В коридора, водещ към кухината във вътрешността на черния Сфинкс, стоеше техният командир, известен на всички разузнавания от Близкия изток под името Ал-Иблис. Това, за което бе дошъл, вече се намираше в ръцете на Лиза Дънкан.

На пода, недалеч от него, бяха проснати две тела. И двамата, баща и син, бяха родени под името Каджи. Те бяха Наблюдатели и приживе знаеха тайната на черния Сфинкс. Срещу Ал-Иблис стоеше професор Джоузеф Муалама, археологът, поел щафетата от Нейбингър, опитвайки се да разкрие смисъла на древните загадки и мистерии. Именно благодарение на неговите изследвания за дейността на прочутия английски пътешественик сър Ричард Франсис Бъртън, той и Дънкан се бяха озовали при Големия сфинкс. Оттук по-възрастният от двамата Каджи ги бе отвел при черния Сфинкс, където бащата и синът бяха убити от Ал-Иблис, прекъсвайки нишката на рода, охранявал загадъчните постройки на платото Гиза от хилядолетия.

Ал-Иблис се обърна, когато един от хората му дотича с новината, че отвън се чувал шум на приближаващи се хеликоптери. Кресна няколко отривисти команди и хората му се завтекоха към изхода, подканяйки с насочените си оръжия Муалама да ги придружи.

 

 

Сиянието, бликащо от вътрешността на кивота, се отразяваше в лицето на Лиза Дънкан. Върху подложка от черен метал бе положен предмет, наподобяващ пясъчен часовник, дълъг трийсетина сантиметра и широк в двата си края петнайсет. Именно за него съществуваха многобройни легенди — това беше Свещеният Граал.

На външен вид той наистина приличаше на чаша, но Дънкан забеляза, че в нито един от двата му края няма кухина. Тя се пресегна, изненадана от факта, че ръцете й не трепват, и го повдигна. Граалът беше тежък, сякаш целият бе излят от метал.

Лиза приседна с кръстосани крака на земята до кивота и положи Граала пред себе си, след това му се полюбува в продължение на няколко минути. Беше повече от очевидно защо са му били посветени толкова много предания. Повърхността на Граала бе обгърната от приказно, златисто сияние. Изглежда бе изработен от същия материал, от който и стражът-компютър. От него сякаш се излъчваха вълни на спотаена енергия.

Тя протегна ръка на десетина сантиметра от плоската повърхност. Кожата й настръхна. Лиза приближи ръката си още, докато дланта й опря в метала, и я задържа в продължение на няколко секунди. Отдръпна я рязко едва когато сиянието на металната повърхност се увеличи. В горния край се показа малък отвор. Лиза Дънкан се наведе предпазливо и надникна вътре.

В дъното на отвора се виждаше малка, идеално кръгла вдлъбнатина с диаметър около пет сантиметра. Дънкан сбърчи вежди, после, съвсем бавно, пъхна показалеца на дясната си ръка в отвора. Когато докосна вдлъбнатината, кожата й отново настръхна, но не се случи нищо.

Тя извади пръста си и зачака. След десетина секунди отворът изчезна. Дънкан се замисли, сетне погледна Граала от другата страна. Допря гладката повърхност на долния край и не се учуди, когато тя също засия и се разтвори, разкривайки вдлъбнатина досущ като първата.

Нещо се поставяше в тези отвори, но какво? Докато гадаеше за отговора, несъзнателно напъха ръце в празните джобове на странната дреха, с причудливото име есен. Там, където трябваше да са урим и тумин. Джобовете бяха дълбоки само няколко сантиметра, което означаваше, че размерът на камъните съответстваше на двете отвърстия в Граала.

Изцяло вглъбена в загадката на легендарния предмет, тя така и не забеляза тъничките черни жици, прикачени към капака на кивота, които завършваха с нещо, наподобяващо сплескани розови цветчета.

 

 

Въздушното пространство на Средиземно море

 

Майк Търкот удари плоската страна на черния пълнител в бедрото си и подредените вътре 9-милиметрови патрони изтракаха с добре познат, донякъде успокояващ звук. За всеки случай чукна пълнителя повторно, сетне го пъхна в магазина на автомата, дръпна затвора и вкара първия патрон в цевта. Имаше странното усещане, че между него и останалите членове на групата — войниците от „Група А“ на американските Специални части, руснака Яков и китайската археоложка Че Лу, събрани във вътрешността на извънземния скакалец, който летеше с максимална скорост към Египет — съществува невидима бариера. След като зареди автомата, Майк го преметна на ремък през рамо. Едва тогава се облегна изморено и въздъхна. Протегна ръка и огледа пресния, още незараснал белег на раната.

— Болката е твърде емоционално изживяване — отбеляза Яков.

— Какво? — подскочи учудено Търкот.

Руснакът поклати глава, но не повтори забележката си, защото в помещението отекна друг глас.

— Сър, египетските власти отказват да ни дадат разрешение за навлизане в тяхното въздушно пространство — докладва капитан Билъм, който поддържаше постоянна радиовръзка още откакто бяха напуснали Монголия.

— Майната им — изруга Търкот и неволно стисна юмруци. — Имаме ли сведения от Зона 51 за точното местонахождение на Дънкан?

— Никакви — отвърна Билъм. — Последната информация беше за платото Гиза. Оттогава нищо ново. Разполагаме със сведения от разузнаването, че цялото плато е обкръжено от египетски военни части.

Яков положи ръка на рамото на Търкот.

— Приятелю, не мисля, че сега е времето — как се казваше — първо да стреляме, а сетне да задаваме въпроси. Не знаем къде точно е вашата доктор Дънкан. Може би ще успеем да се доберем с този скакалец до Гиза, хубаво, а сетне какво? Излезем ли навън, ще гърмят по нас като по патици.

Яков беше едър и плещест мъж, с рунтава брада, скриваща половината от лицето му. Беше член на групата, работеща в руското съответствие на Зона 51, известно под името Четвърти отдел, разрушено съвсем наскоро от извънземните. Изгубил „родния си дом“, Яков бе решил да се присъедини към Търкот и Дънкан в търсене на истината за пришълците и техните последователи, които бяха оплели в мрежите на своите интриги цялата планета.

Яков се надвеси над Търкот.

— Освен това, имате ранен на борда. Не е ли по-добре да го откарате в болница?

Търкот усещаше, че в него са втренчени погледите на всички войници, а също и на Че Лу. Той сведе глава и се загледа през прозрачния под, към сините води на Средиземно море. Учените все още си блъскаха главите над този странен феномен на аирлианската технология, който позволяваше да се вижда през стените на скакалците, като същевременно пътниците остават невидими за външни наблюдатели. Търкот знаеше, че това е само едно от многото чудеса на аирлианците, които хората не можеха да си обяснят. Понякога му се струваше, че той и хората му са като шепа диваци, намерили някакъв странен сложен уред, захвърлен на морския бряг. През тези години бяха открили толкова много неща, някои от тях дори вече използваха, ала без да разбират принципите на тяхното действие. Но по-обезпокояващо бе това, което още не бяха открили и което пришълците продължаваха да прилагат в дейността си на Земята.

Откакто тайните на Зона 51 бяха станали обществено достояние — най-вече гигантският кораб-майка и атмосферните летателни съдове, наричани скакалци, — Търкот имаше усещането, че той и малобройната му група са попаднали във водовъртеж от събития, в основата на които стои съперничеството между аирлианците и техните получовешки наследници.

От едната страна бяха аирлианците на Аспасия, загинал благодарение на Търкот при взривяването на техния флот, потеглил от Марс, за да си възвърне кораба-майка. Смъртта му обаче по никакъв начин не бе повлияла на усилията на извънземните. На Земята те бяха поддържани от Водачите — мъже и жени, чиито умове бяха преустроени така, че да се подчиняват на директни заповеди, разпращани от стража-компютър. Местонахождението на щаба на Водачите — едно място, наричано „Мисията“, все още тънеше в неизвестност.

Водачите и техните последователи бяха призовани на Великденския остров, където стражът-компютър бе издигнал около острова невидим силов щит и с помощта на нанотехнология — микроустройства с размери почти на атоми — превръщаше хора и машини във верни последователи на Аспасия.

От другата страна бяха аирлианците, предвождани от Артад. Търкот подозираше, че Артад се намира в състояние на хибернационен сън в подземията на Голямата китайска гробница в околностите на Циан Лин и че той току-що бе предал „ключа“ за тази древна гробница на един от артадовите заместници, клонинг на хибрид между човек и аирлианец, когото наричаха Елек. Неговата група се подвизаваше под името Онези, които чакат. Търкот имаше усещането, че чакането им няма да продължи още дълго.

Лексина, водачката на Онези, които чакат, и неколцина от хората й се бяха отправили към Китай, за да отключат подземието на гробницата и да проверят какво — или кой — лежи там.

И двете страни, както неведнъж бяха показвали през последните месеци, нехаеха за броя на загиналите невинни хора, докато преследваха своите цели. Досега Търкот и партньорите му бяха намерили многобройни доказателства, че и двете страни са повлиявали различни моменти от човешката история — те бяха предизвикали появата на чумната епидемия през Средновековието, бяха ръководили действията на СС през време на Втората световна война. Понякога Търкот се будеше нощем с мисълта кои ли други епизоди от историята, която бе учил така прилежно в училище, са също плод на интригите и враждите на двете извънземни групи.

На всичко отгоре пипалата им бяха проникнали навсякъде, проваляйки неведнъж опитите на Търкот и хората му да противодействат. Последните месеци бяха белязани с многобройни случаи на предателство и убийства. След всичко това Търкот вярваше само на Лиза Дънкан, а ето че сега го съветваха да я изостави на произвола на съдбата.

Той премести поглед към сержант Болц, ранен по време на спасителната операция в Москва. Медиците на групата се суетяха около него, но беше очевидно, че войникът е изгубил твърде много кръв.

Мислите на Търкот бяха прекъснати от капитан Билъм, командира на „Група А“.

— Сър, ние сме с вас. Каквото и да решите.

Търкот почувства как го облива топла вълна на благодарност от навременната подкрепа.

— Навлязохме в египетското въздушно пространство — обяви пилотът. — На радара се виждат множество „посрещачи“. Лесно можем да ги изпреварим, но ако трябва да кацнем…

Търкот се обърна към Че Лу, сякаш се надяваше мъдростта на възрастната жена да помогне там, където здравият разум не намираше изход.

— Гиза е голям район — произнесе Че Лу. — Била съм там няколко пъти. На платото има още много тайни за разкриване. Подобни неща изискват време.

Търкот си спомни какво ги бяха учили в Школата за рейнджъри — всяко действие, дори погрешното, е по-добро от бездействието.

— Приготви се за приземяване — нареди той. — Проверете оръжието.

Войниците въздъхнаха облекчено и се заеха да преглеждат автоматите. Яков кимна бавно, надигна се и свали дългия шлифер, който едва ли щеше да му е нужен в пустинята. Отново се наклони към Търкот и пошепна:

— Това не е най-доброто решение, приятелю.

— Ако се забавим, може да нямаме втора възможност — възрази Търкот. После махна на пилота: — Снижи се, за да огледаме района. Ще ти покажа къде точно да ни оставиш.

Всички се ококориха, когато само на двайсетина метра от тях профуча един египетски изтребител.

— Дръжте се — предупреди ги пилотът, увеличи рязко скоростта и същевременно се спусна надолу. Скакалецът се носеше ниско над повърхността на платото и разпръсна някаква групичка селяни от близкото селце, тръгнали за Кайро.

Пилотът отново набра височина, когато се изравниха с града, но само колкото да летят в пространството между по-високите сгради, след това излязоха над Нил и скакалецът се плъзна на метър над водната повърхност.

Вляво вече се показа върхът на Голямата пирамида. Малко след това изникнаха и другите две пирамиди. Всички се люшнаха, когато скакалецът внезапно забави скорост. Търкот коленичи и погледна през пода към платото под тях. Виждаха се заели позиция войници и бронирани коли, разположени в полукръг на равни разстояния от двете страни на Сфинкса. След това зърна и малка групичка между предните лапи на Сфинкса, сред хората там се открояваше едра, черна фигура.

— Кацни ето там — той потупа пилота по рамото и му посочи Сфинкса. — Искам да ни оставиш върху главата. Всички да приготвят въжетата.

След като се разпореди, той скочи, нагласи стълбичката към горния люк и се закатери.

— Приближават хеликоптери — докладва вторият пилот.

Търкот вдигна люка и се показа отгоре. Вкопчи се в ръба на отвора, а в същото време скакалецът се изравни с главата на Сфинкса и опря в него. Търкот се плъзна по гладката повърхност на извънземния летателен апарат и скочи върху напукания камък. Свали автомата от рамото и се надвеси от ръба, за да погледне надолу.

Видя Муалама в центъра на група въоръжени мъже, облечени в пустинни камуфлажни униформи. До археолога стоеше човек с черно наметало и гледаше право нагоре. Лиза не се виждаше никъде. Търкот размота едно от въжетата и го прекара през карабината на колана си. След това премести автомата под дясната си мишница, а през това време останалите членове на „Група А“ се подготвяха за спускане.

— Хеликоптерите ще са тук след по-малко от минута — осведоми ги вторият пилот по радиостанцията. — Идват от север.

Хората долу вече бяха вдигнали оръжия към тях. Търкот и войниците му на свой ред насочиха дулата надолу.

— Това е международен инцидент — провикна се Ал-Иблис. — Американци нападат Египет. Чудесно. Да го исках, нямаше да се получи по-добре.

— Къде е Дънкан? — попита Търкот.

— Предлагам ви да си предадете оръжията — отвърна Ал-Иблис, без да отговори на въпроса му.

— Трийсет секунди до пристигането на вертолетите — докладва вторият пилот.

Търкот снижи глас така, че да го чуват само членовете на групата.

— Заслепяващи гранати на три, след това се качвате на скакалеца.

— Май няма да ви стигне времето — провикна се отдолу Ал-Иблис. — Тук аз командвам парада.

— Едно — рече тихо Търкот. Той се изправи и разпери ръце, сякаш се предаваше.

— Две. — Вече чуваше бръмченето на приближаващите се бойни хеликоптери и предполагаше, че са в обсега на техните картечници.

— Три!

Шест черни цилиндъра полетяха едновременно надолу и се посипаха върху главите на струпаните пред входа на Сфинкса хора.

Ал-Иблис се ококори от изненада — нима американците щяха да избият всички, дори Муалама?

Гранатите избухнаха. Поразяващата им мощ — да заслепят и оглушат временно жертвата — действаше в пределите на пет-шест метра. Въздействието и върху вражеската групичка беше опустошително.

Търкот скочи от главата на Сфинкса и се плъзна надолу по въжето. Останалите членове на „Група А“ драскаха по гладката повърхност на скакалеца към отворения люк, когато първият от приближаващите се хеликоптери избълва оловен дъжд със скорост три хиляди куршума в минута. Двама от командосите бяха буквално разкъсани от картечния огън и телата им полетяха надолу. Търкот ги видя да падат в пясъка, но остана съсредоточен върху онова, което му предстоеше — той присви крака и дръпна въжето така, че да забави скоростта си на спускане.

Петите му удариха песъчливия под между лапите на каменното чудовище. Хората около него все още бяха заслепени и зашеметени, от ушите на някои се стичаха кървави струйки. Търкот изтича при Муалама, прегърна го през кръста и нареди в микрофона:

— Давай!

Скакалецът започна да се издига — половината от оцелелите войници вече бяха вътре, останалите продължаваха да висят на ръба на люка. Търкот се поклащаше на въжето отдолу, прегърнал здраво Муалама.

Втори хеликоптер изстреля кратък картечен откос и свали една от баретите, преди скакалецът да се озове извън обсега на оръжията му.

 

 

2.

Кратерът Нгоро-нгоро,

Танзания, Африка

 

Лъвът бе заел позиция преди два часа и наблюдаваше без да помръдне малкото стадо от газели, които пасяха сред високата трева. Голямата котка вече бе стара и рефлексите й не бяха като в предишни сезони, затова пък действаше с предпазливост, натрупана с годините. Само преди две години лъвът щеше да изскочи от скривалището си, да достигне най-близката жертва и да я повали.

Сега той наблюдаваше с присвити очи, докато една от газелите се отдели неусетно от стадото. Беше най-старата и месото й навярно щеше да е жилаво, но важното беше, че ще го нахрани. През последната седмица уловът не бе много богат.

Лъвът напрегна мускули и заби нокти в податливата почва. Само още няколко крачки и плячката нямаше да му се изплъзне. Но внезапно всички животни от стадото замръзнаха и повдигнаха едновременно глави — не към скривалището на лъва, а към небето близо до ръба на кратера.

След това побягнаха. Лъвът бавно се надигна и изпроводи с уморени очи стадото, което се отдалечаваше чевръсто към езерото Сода в средата на кратера. След това завъртя голямата си глава и потърси онова, което го бе лишило от тъй желаната храна. Жълтеникавите му очи премигнаха, неспособни да възприемат странното летящо създание, което току-що бе изникнало над ръба на кратера.

Беше далеч по-едро от птиците, които бе виждал, дълго десетина метра и широко около половината от това разстояние. От предната част на туловището стърчеше издължена шия, завършваща със змийско лице с големи челюсти, пълни с черни зъби. Очите бяха тъмночервени. Две къси крила се показваха от страните на туловището, но оставаха неподвижни.

Забравил, че е господар на животните, лъвът побягна след газелите, далеч от страховитото летящо създание…

 

 

Във вътрешността на летателната машина, намерена в една ниша в горните нива на гробницата Циан Лин в Китай, положил ръце върху контролните уреди, седеше извънземният хибрид Елек. Под него, на двадесетина километра във всички посоки се простираше вътрешната равнина на кратера Нгоро-нгоро, място, където миналото на Земята все още бе запазено непокътнато. Високият каменист кратер беше като естествена преграда, заобикаляща територия с площ стотина квадратни километра. В центъра на кратера се намираше единственият водоизточник, прочутото езеро Сода.

Отдясно внезапно блесна ярка светлина и Елек извъртя дракона, познат от китайските легенди още като Чи Ю, в тази посока. Екранът пред него регистрира още едно проблясване и Елек насочи уверено машината право към него.

— Видя ли ме? — разнесе се глас от радиото, който с еднаква вероятност можеше да принадлежи както на мъж, така и на жена.

— Виждам те, Лексина — потвърди Елек и се приготви да приземи Чи Ю край бреговете на езерото.

Там го очакваха три фигури. В центъра беше Лексина, предводителката на Онези, които чакат. От десетилетия тя се опитваше да възроди каузата на Артад — първо действаше от една секретна база в Антарктида, а сега се бе преместила в аирлианската база под дъното на езерото. Но събитията от последните седмици я бяха лишили от цел.

Сега обаче отново идваше време за действие.

От търбуха на дракона се показа къса и тясна стълбичка. Следвана от помощниците си, Лексина се качи на борда.

— Душите бяха преместени. — Елек кимна към другите — наскоро клонираните и преродени тела на Гергор и Коридан, двама членове на Онези, които чакат. Предишните Гергор и Коридан бяха получили смъртоносна доза радиация при разрушаването на руската Зона 51 на остров Нова Земя.

— Душите бяха преместени — повтори като ехо Лексина и се настани на седалката до него. — А сега да се погрижим същото да се случи и с истинския дух на Артад. — Тя протегна дългата си крехка ръка. — Връщаме се в Китай.

 

 

Западен Египет,

Великото пясъчно море

 

Търкот усещаше, че губи контрол над ръцете си, когато най-сетне скакалецът се спусна върху пясъчната равнина. Муалама, който веднага се строполи уморено, премигна с невиждащи очи.

— До няколко минути ще си възвърнеш зрението — успокои го Търкот. Скакалецът се приземи до тях. В една от прикачените товарни мрежи лежеше окървавено тяло на войник. Майк въздъхна.

— Къде сме? — попита Муалама.

— В пустинята — отвърна Търкот. — Къде е Дънкан?

— В черния Сфинкс, който е под каменния. Тя намери кивота. Предполагам, че засега е в безопасност — Ал-Иблис не може да стигне при нея.

Люкът на скакалеца се отвори и отвътре се подаде Яков, следван от капитан Билъм. Те приближиха увисналото в мрежата тяло.

Търкот се надигна и помогна на Муалама да се изправи.

— Трябва да се качим на борда — каза той. Усещаше, че руснакът го гледа, но реши да не му обръща внимание и насочи Муалама към отвора.

— Загубихме трима души при Сфинкса и още двама при атаката на вертолетите — докладва мрачно Билъм.

— Зная — кимна Търкот.

— Сега накъде, сър? — попита пилотът.

— Дънкан е под Сфинкса. — Търкот провери дали е зареден неговият МП-5. — Ако…

— Не можем да се върнем там — прекъсна го безизразно Яков.

— Сега те са объркани — възрази Търкот.

— Напротив, сигурно са дошли още подкрепления.

— Аз няма да я изоставя.

— Не можем да отидем при нея — повтори Яков.

— Тя е в безопасност — поне засега — намеси се Муалама. — При нея е кивотът, а той няма да позволи там да влезе човек без подходящата носия.

Търкот нямаше представа за какво говори професорът.

— Нека отидем в Зона 51 — предложи Яков.

Търкот погледна капитан Билъм. Групата му бе намаляла наполовина.

— Не виждам какво може да направим — заговори Билъм. — Нямаме план. Не знаем дори къде точно е госпожица Дънкан.

— Сержант Болц е изгубил много кръв — обади се медикът, надвесен над ранения при престрелката в Кремъл войник.

Търкот извади неохотно пълнителя, дръпна затвора, за да освободи патрона в цевта и бавно поклати глава.

— Връщаме се в Зона 51.

 

 

Платото Гиза,

Египет

 

Дънкан долови някакъв съвсем слаб шум. Сетивата й бяха изострени до краен предел и всеки дразнител удесеторяваше силата си. Тя остави неохотно Граала в подложката на кивота и се обърна. Главите на четирите сфинкса, поставени върху пръчките, на които бе закачена завесата, скриваща кивота от чужди погледи, бяха извърнати към входа на подземната зала. Рубинените им очи святкаха, сякаш бяха живи.

Макар стройна и добре сложена, Дънкан с мъка издържаше тежестта на одеждите, които носеше. Беше облякла дрехите, с които древните жреци се явяваха пред кивота — красиво извезан и специално изработен костюм. Най-отдолу имаше бяла ленена мантия, върху нея синя риза без ръкави, наречена меир, отгоре ефод — разноцветно късо палто, закопчано с две каменни брошки, и накрая си бе сложила есен — масивен нагръдник от вълнени и златни нишки, с прикрепени към тях скъпоценни камъни. На главата си носеше корона от три метални обръча. Всеки от обръчите, според Муалама, олицетворявал по две неща: трите свята на съществуването — земя, рай и ад, и трите форми на човешко развитие — духовна, интелектуална и физическа.

Само благодарение на тези одежди Дънкан бе преминала проверката на четирите глави. Тя знаеше, че дрехите са изработени по аирлианска технология, която херувимите трябваше да разпознаят, преди да й позволят да се приближи до кивота.

Лиза се обърна с гръб към сандъка, положен върху невисок черен постамент. Старозаветният кивот бе висок и широк приблизително метър и дълъг малко повече от метър и половина. Беше обкован със злато, а двете дълги върлини, използвани за носене, бяха промушени през златните гривни на четирите ъгъла на ковчега — точно както бе описано в Стария завет.

Най-интригуващата част бяха двата херувима-сфинкса на капака. Те бяха точни миниатюрни копия на главата на черния Сфинкс, с рубиненочервени очи. Веднага щом се бе показала зад завесата, главите се бяха извърнали, за да я фиксират с нечовешките си погледи. Сложна автоматична охранителна система, съществувал от хилядолетия, предназначена да пази онова, което се съдържа в кивота.

Дънкан се доближи до завесата и се промуши през отвора. На входа на тунела стоеше висок мъж с черно наметало — без съмнение това бе Ал-Иблис. Зад него имаше още двама въоръжени мъже с пустинни камуфлажни униформи. Ал-Иблис бе закрил лицето си с качулка, така че в тъмното се виждаха само святкащите му очи.

— Дай ми кивота — произнесе той.

— Къде е професор Муалама? — попита Дънкан.

— Изведох го отвън. Той е мой пленник. Ако не ми предадеш кивота, ще наредя да го убият.

— Ами убий го тогава — отвърна студено Лиза.

Последва продължително мълчание.

— Ти нямаш представа какво държиш — рече спокойно Ал-Иблис.

— Държа кивота, в който се намира Граала.

Ал-Иблис се изсмя, звукът бе като скърцащи надолу по склон спирачки.

— Но не знаеш какво е Граалът, нали?

— Стига ми да знам, че е у мен, а ти го искаш. Дам ли ти го, няма да притежавам нищо. А това ще е глупаво. Не мисля, че трябва да ти имам доверие.

— В такъв случай сам ще си го взема. — Ал-Иблис махна с ръка и двамата мъже зад него се хвърлиха напред, с готови за стрелба оръжия.

Бяха направили само четири крачки, когато двете глави от близката страна на завесата изпуснаха ослепителни червеникави лъчи, които ги удариха в гърдите. Чу се неприятно цвърчене и двамата нещастници се строполиха на земята, с прогорени в гърдите дупки.

— Това беше глупаво — отбеляза Дънкан.

— Беше само проба — отвърна невъзмутимо Ал-Иблис. — Смятах, че след толкова много години охранителната система може да не работи. Дори аирлианската технология се разваля. Хайде, ела тук. Дай ми тези дрехи, за да мога да взема Граала. В противен случай ще наредя да убият твоя приятел — много бавно. Имам хора, които знаят как да предизвикват болка.

— Ако ти дам дрехите, аз ще съм следващата жертва.

Ал-Иблис бръкна в джоба си и извади 9-милиметров пистолет.

— Послушай ме или си мъртва — рече той, насочил оръжието към главата й. Ръката му не трепваше.

— Ако ме застреляш, как ще достигнеш тези неща? — тя посочи дрехите си. — Нищо няма да спечелиш.

Ал-Иблис кимна.

— Е, добре. И двамата държим по някой коз. Имам опит в подобни ситуации. Май ще се наложи да повдигна залога. Ти… имаш ли някаква представа колко важен е Граалът?

— Известна — повдигна рамене Дънкан.

— Коя си ти? — попита Ал-Иблис. — Заради Граала ли дойде?

— А ти кой си? — отвърна тя с въпрос, като издържа на погледа му.

— Наричат ме Ал-Иблис.

— Кой те нарича така? — Дънкан бе чувала името, но не знаеше много за човека, който го носи.

Ал-Иблис обмисляше въпроса, сякаш никога досега не му го бяха задавали.

— Хората от пустинята. Но в последно време го използват и разузнавателните агенции, които ме смятат за терорист. Както обикновено, далеч са от истината.

— А ти как се наричаш? — прекъсна го Дънкан.

— Искаш да знаеш кой съм, така ли? А може би трябва да попиташ какво съм аз? Краят на нашата среща е близък, тъй че това едва ли има значение. Може би тогава ще разбереш колко си слаба и безпомощна, ще приемеш неизбежното и ще застанеш на моя страна. Това е единственият разумен избор.

Високият мъж отметна назад качулката си, откривайки бледо, издължено лице и чифт черни като опали очи от двете страни на клюновидния нос. Той се усмихна, разкривайки два реда дълги, хищни зъби.

— Това тяло е само облекло, с което ходя по Земята. Аз съм Сянка.

— Сянка на какво?

— Трябва да попиташ на кого.

— На кого?

— Можеш да ме наричаш Сянката на Аспасия.

Дънкан поклати глава.

— Аспасия е мъртъв. Загина на борда на „хищния нокът“.

— Там загина съществото, наричано Аспасия. Но както ти казах, аз съм негова Сянка. Притежавам съзнанието му, копирано преди много години. — Той вдигна ръка към гърдите си и я задържа там няколко секунди. — И тъй като аз — моето съзнание — съществувам от много години, аз съм повече, отколкото той е бил някога. Не съм ли прав? — попита, но не изчака отговора й. — Добре стана, че той умря. Той беше — как да го кажа — изгубил връзка с реалността? Остарял? Като древните египетски богове, на каквито се правеха някога той и последователите му. Щеше да изглежда твърде старомоден в тези нови времена. Така че аз съм този, който ще поведе хората към победа.

— Твоите хора също загинаха с Аспасия.

— Не, това не бяха моите хора — Водачите, „Мисията“ — те бяха, които ми създаваха проблеми тук, на Земята, от хилядолетия, докато Аспасия и последователите му се криеха на Марс. Но сега удари нашият час.

— Удари за какво?

— Да управляваме. Да станем богове, каквито бяха някога Аспасия и другите. Богове на новата ера, на новия свят, свят, където технологията е по-важна от вярата — а ние владеем тази технология.

— А аирлианците на Марс? Онези, които останаха да контролират стража в Сидония? И те ли са ваши съюзници?

— Които са останали? — повтори Сянката на Аспасия с надменна усмивка. — Какво знаят за това да бъдеш изоставен, лишен от власт и сила в продължение на хиляди години? Те спяха дълбоко, докато аз се борех тук да оцелея, умирах отново и отново, за да бъда прероден! Сега нямат друг избор, освен да ми се подчиняват.

— Винаги има избор — възрази Дънкан.

— Свобода на избора? — Сянката на Аспасия поклати глава, за да покаже какво мисли по въпроса. — Ти си невежа и наивна и въобще не разбираш за какво говорим. Приказваш ми тук за свобода на избора, а сигурно дори не подозираш каква си всъщност.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ме интересува дали ще откриеш онова, което търсиш. Има и по-важни неща от твоите жалки цели.

Дънкан не разбра какво има предвид Ал-Иблис и се зачуди дали не се опитва да я подведе.

— Как започна всичко това? — попита тя.

— Няма значение как е започнало — отвърна Сянката на Аспасия. — Важен е краят. И той ще настъпи съвсем скоро.

— Защо аирлианците дойдоха тук?

— Това не е важно.

— А защо ти си тук? За какво ти е притрябвал Граалът?

— Нямаш ни най-малка представа какво държиш — заговори Аспасия. — Ако ти…

— Зная повече, отколкото си мислиш — прекъсна го Дънкан, раздразнена от презрението в думите му.

— Значи не си тази, за която се представяш. Трябваше да се досетя. Ти откри на света Зона 51, ти спря „Меджик-12“. Твоят капитан Търкот уби Аспасия и унищожи аирлианския флот, но всичко започна заради теб. Ти пращаше Търкот там, където е нужно. Той знае ли, че е бил играчка в твоите ръце? Знае ли коя си в действителност? А ти знаеш ли коя си? — Не изчака отговора й. — Имаше и други като теб преди, такива, които нарушаваха крехкото равновесие и предизвикваха мъка и смърт. Добре се беше прикрила, доктор Дънкан, но повече няма да останеш скрита.

— Дрънкаш глупости — отвърна Дънкан. — Побъркал си се от старост, трябва да те застрелят като бясно куче.

На устните на Сянката на Аспасия се появи зла усмивка.

— Опитваш се да ме предизвикаш. Много добре. Но аз съм живял твърде дълго и съм срещал по-опасни противници от теб. И въпреки това сега съм тук, макар че отдавна трябваше да съм на прах.

Дънкан скръсти ръце върху своя есен.

— Така си мислиш. Аз стоя там, където искаш да си ти. Така ли разговаряше с онези древни врагове, както говориш с мен? Те държаха ли онова, което искаше?

— И да е тъй — за какво ще ти послужи? — попита Сянката на Аспасия. Очите му се плъзнаха нагоре-надолу по одеждите й. — Ти получи ли всичко, което искаше? — И този път той не изчака отговор. — Когато откриеш, че не си, ще си поговорим отново.

След тези думи Сянката на Аспасия се обърна и изчезна в тунела, който водеше навън. Дънкан се върна зад завесата и погледна към Граала. Наведе се и отново постави ръка върху единия му край. След няколко секунди там се появи отворът с вдлъбнатината. Сега вече знаеше, че Сянката на Аспасия бе имал предвид точно този отвор, когато я бе попитал дали има всичко, което й е нужно. Трябваха й камъните, за да задейства Граала, и извънземният го знаеше. Дали не бяха у него? Ако е така, как да ги вземе? А може би бяха скрити някъде, също като останалите извънземни артефакти?

Сега помещението й се струваше по-малко, а тежестта на земните пластове над нея — почти осезаема. За момент беше в безопасност, но Аспасия бе прав — тук тя бе безсилна да предприеме каквото и да било.

Вдигна глава нагоре, погледът й премина през тавана и се зарея отвъд него, към небето над пустинята. Лиза знаеше, че Майк Търкот ще дойде да й помогне. Тази мисъл обаче не я успокояваше както по-рано. Тя се извърна отново към Граала, разтревожена и смутена от думите на Сянката на Аспасия.

Имаше нещо, което се мержелееше на границата на нейното съзнание, но колкото и да се опитваше, не успяваше да го измъкне оттам. Загледана в Граала, тя почувства, че странният предмет е ключ към онова, което се въртеше в ума й.

 

 

3.

Зона 51, Невада

 

Плоска кафеникава пустиня, прекъсната внезапно от стръмни, скалисти планини, оформяше най-негостоприемната, част от южните части на Невада. На около сто и осемдесет километра северозападно от Лас Вегас, в подножието на планинска верига с височина до две хиляди метра, се гушеше Езерото на конярите. Някога в него може би действително е имало вода, но сега коритото му беше пресъхнало и там се ширеше просторна бетонна площадка, най-дългата в света. Мнозина смятаха, че Зона 51 е била разположена край Езерото на конярите заради отдалечената от цивилизацията, негостоприемна природа, която я заобикаляше — подходящо местенце, където разни секретни държавни организации да крият неща, недотам подходящи за очите на простосмъртните граждани.

Истината обаче беше друга. В първите дни на Втората световна война един военен разузнавателен екип се бе натъкнал в гигантска пещера под Планината на конярите на нещо толкова изумително и невероятно, че правителството незабавно бе взело решение да го запази в най-дълбока тайна. Причудливият неземен обект, оказал се кораб-майка, притежаваше колосални размери — над километър дължина и ширина три четвърти километра, — заради които нямаше никаква възможност да бъде преместен, поне докато не бъдат разкрити принципите на действие на неговите двигатели.

С откриването и на други извънземни летателни апарати — общо девет на брой, кръстени скакалци — подземната инсталация край Езерото на конярите нарасна по размери и бе засекретена още по-строго. Обектът край авиобазата Нелис получи кодовото название Зона 51. До разкриването на „Меджик-12“, управляващото тяло на Зона 51 от момента на нейното основаване, правителството на Съединените щати нито веднъж не призна за нейното съществуване, въпреки че в Интернет периодично се бяха появявали многобройни снимки на наземните постройки. Но днес, както имаше възможност да се убеди от въздуха Майк Търкот, секретността бе отдавна забравено понятие.

По целия път край езерото бяха подредени микробуси на различни новинарски агенции. А като си помислиш само, че на времето бе достатъчно да те заловят да се катериш по склоновете на планината, за да попаднеш в затвора, или още по-страшно — в лапите на „Ландскейп“, вътрешната охрана, подчинена на „Меджик-12“. Ала въпреки присъствието на пресата в сърцето на една доскоро строго охранявана територия Майк чувстваше, че са все много далече от истината.

Скакалецът се спусна към един от склоновете на Планината на конярите, където се отвориха вратите на големия хангар. Веднага щом се приземи, отвътре се показа Търкот, следван от Яков, Че Лу и войниците от специалната група. Зрението на Муалама се бе повъзстановило и той крачеше, макар и колебливо, до китайската археоложка.

При появата на Търкот откъм вратите на хангара се завтекоха фоторепортери и оператори с камери. Търкот се опита да се скрие зад скакалеца, но и тук го посрещна гора от насочени към него микрофони. Той си запроправя безкомпромисно път към майор Куин. Репортерите засипаха и двамата с въпроси за аирлианците, Водачите, Онези, които чакат, „Мисията“, атомната експлозия в Китай и местонахождението на Лиза Дънкан.

— Разкарай тия хора от тук! — извика Търкот на Куин.

Майорът вдигна рамене и посочи неколцината сержанти от военната полиция.

— Това е всичко, с което разполагам.

Търкот се обърна. Капитан Билъм тъкмо излизаше от скакалеца и помагаше да нагласят на носилката ранения при престрелката в Москва старши сержант Болц. Че Лу бе изчезнала в джунглата от микрофони и камери.

— Опразнете хангара — нареди Търкот на Билъм.

Забелязал колебанието, което се изписа на лицето на капитана, Търкот измъкна решително пистолета си от кобура. Това му осигури няколко квадратни метра свободно пространство. Той вдигна оръжието, насочи го през отворената врата към небето над пустинята и гръмна няколко пъти. Възцари се тишина, сред която се чуха приглушените проклятия на журналистите, които заплашваха да го дадат под съд. Търкот свали пистолета и го насочи към жената пред него.

— Разполагате с трийсет секунди да напуснете хангара.

Репортерката понечи да каже нещо, но видя изражението на Търкот и това, че ръката му не трепва. Тя се извърна и тръгна към изхода, а другите я последваха. Веднага щом журналистите се озоваха отвън, войниците дръпнаха вратите.

— Какво, по дяволите, става тук? — кресна Търкот. — Къде е охраната?

Майорът не приличаше на кадрови военен. Беше нисък, с оредяла русолява коса и големи очила, закрепени на носа му. Истински книжен плъх, както би го определил някога Майк. Въпреки това им бе оказал неоценима помощ в борбата с извънземните, както и при смяната на властта в Зона 51.

— Това ни е охраната — Куин махна с ръка отново към сержантите от военната полиция.

Когато дойде тук за пръв път, Търкот бе назначен в една от елитните части, използвани за охрана на района на зоната. По онова време те разполагаха с най-модерна екипировка и обучени войници. Даже след разпускането на „Меджик-12“ системата за безопасност продължаваше да функционира безукорно, охранявайки базата от възможни нападения на аирлиански шпиони. Целта бе да се предпази Зона 51 от съдбата, сполетяла руската база на Четвърти отдел, разположена на остров Нова Земя.

— Какво става тук? — попита Търкот.

— Тази сутрин получих нови разпореждания от Пентагона. Изтеглят целия персонал на „Найтскейп“ и „Ландскейп“ и ми оставят само шепа военни полицаи. Опитах се да се добера до някого, до когото и да било във Вашингтон, за да отменят заповедта, но там изглежда цари пълен хаос. Истината е, че никой не знае какво става. Все пак успях да измоля попълнение, но докато пристигне, ще трябва да се справяме с това, което ни е подръка.

— Виждам дългата ръка на Водачите зад всичко това — намеси се Яков и повдигна яките си плещи. — Или на Онези, които чакат. Няма съмнение, че тези две групи са проникнали и във вашите висши ешелони на властта. Искат да направят Зона 51 уязвима. Унищожиха нашата, сега вие сте наред. — Руснакът беше метнал на рамо раница, съдържаща малкото, което сполучиха да спасят от архивите на руската станция. Без Копието на съдбата, ко�