Робърт Дохърти
Зона 51: Сфинксът — Моята библиотека

На Деб, благодаря ти за всичко.

МИНАЛОТО

Пролог

Платото Гиза

27 май 1885 г.

 

Загадъчното лице на Сфинкса се издигаше над пясъците. Слънцето вече огряваше с първите си лъчи обветрените и напукани скали в основата му. Двамата мъже, които приближаваха статуята, спряха. Изглеждаха като джуджета, сравнени с масивната каменна скулптура, а краката им потъваха в ситния пясък. Зад раменете на Сфинкса се виждаха трите пирамиди от Гиза, които изпълваха целия западен хоризонт.

— Абу Хол — произнесе един от мъжете на арабски и думите му прозвучаха приглушено зад плътно намотания около лицето му плат. — Бащата на Ужаса — добави той на английски.

Главата на статуята бе широка двадесет стъпки и почти толкова висока. Вратът и раменете й се сливаха с фона на пясъчните дюни, които се ширеха докъдето стига окото — досущ като океанска повърхност.

— Впечатляваща гледка. — Вторият мъж също говореше на арабски, но едва доловимият акцент сочеше, че това не е матерният му език.

— Тялото е още по-забележително — рече арабинът. — Скрило се е под земята преди много, много години.

— Откъде тогава знаеш, че има тяло?

Арабинът повдигна рамене.

— Или ще се довериш на онова, което знам, англичанино, или смятай, че си губиш времето — той посочи обезобразеното лице над тях. — Носът е бил разтрошен с гюле. От някой негодник.

— Говори се, че самият Наполеон наредил да стрелят по него, когато минавал от тук с войските си.

Арабинът плю презрително в пясъка.

— Лъжа е, който и да го твърди. Още сто години преди Наполеон турците са поругали лицето. Съществуват много неверни истории за Сфинкса и пирамидите.

— А ти знаеш ли истината?

— Знам някои факти, господин Бъртън.

Ричард Франсис Бъртън отметна назад качулката, вдигна глава и огледа древния паметник. Лицето му бе обветрено и насечено от белези, досущ като това на Сфинкса. От двете страни на горната челюст имаше тъмночервени резки, спомен от копието, с което го бяха промушили само преди няколко месеца. Разредена, четинеста брада, заобикаляше мястото на незарасналите рани, а смуглото му, мрачно лице се отличаваше твърде малко от това на изправения до него арабин.

Гласът на англичанина беше нисък и дрезгав — заради раната, която бе засегнала и лигавицата от вътрешната страна на устата. Докато говореше, в ъгълчетата на устните му се събираха ситни капчици слюнка, примесени с гной и кръв, но той не им обърна внимание, завладян от внезапно споходилото го вълнение.

— Мой скъпи Каджи, аз съм единственият европеец, успял да проникне в Мека и Медина. Чел съм свитъците, написани на древни езици и невиждани досега от друг представител на западната цивилизация. Стоял съм в подножието на могъщите Хималаи, прекосявал съм Арабската пустиня и съм стигал нагоре по Нил далеч отвъд първите прагове. Но има още много неща, които бих искал да видя, преди да умра — като например истинските извори на Нил, мините и съкровищата на цар Соломон, светилището, в което — според преданията — е бил положен кивотът, и Лунните планини, които се крият зад непрогледна мъглива пелена.

— Някои от тези места са митични — отвърна Каджи. Той също отметна назад качулката, разкривайки изсеченото лице на възрастен мъж, с плешиво, сбръчкано теме. Имаше голям, закривен нос, а очите му бяха като черни въглени, затъкнати в орбитите.

— Не, не съм съгласен — поклати глава Бъртън. — Чувал съм за загадъчни места наоколо. За скрити чудеса. Носят се слухове, потвърдени в някои древни писания, че под Сфинкса имало скрита галерия. Залата на познанието, така се наричала. Залата на истината. Казват, че в там се съхранявали свитъци с летописи за събития, свързани с изчезналия континент Атлантида. А когато тръгнах да диря истината за всичко това, съдбата ме доведе при теб. Ти си единственият, който познава тайните на пирамидите. Няма да се откажа, докато не зърна със собствените си очи тази зала.

Каджи втренчи поглед в лицето на чужденеца.

— Върви си в твоята Англия. Това, което търсиш, може да ти донесе нещастие. Понякога е по-добре да не знаеш истината. Защото истината е нещо много, много опасно.

Бъртън се засмя.

— Няма да се хвана на историите, с които вие, египтяните, плашите чужденците. Бил съм на много опасни места и неведнъж съм гледал смъртта в очите. Тъй че не очаквай от мен да се откажа толкова лесно. Аз съм поел по моя тарике — продължи Бъртън. Думата, която той произнесе на арабски, се превеждаше като духовен път, водещ към истината, като обикновено се разбираше истината за Бога. Но този път Бъртън не беше съвсем сигурен къде ще го отведе неговият тарике. Той бръкна в пазвата си и извади кръгъл медальон, който висеше на верижка около врата му. Върху лицевата му страна бе издълбано око, кацнало на върха на пирамида.

Каджи прокара сбръчкани пръсти по повърхността на медальона.

— Откъде имаш това?

— От Медина. Даде ми го един човек на име Абду Ал-Иблис.

Каджи застина.

— Да не си негов ученик?

Бъртън поклати глава.

— Не. Известно време двамата разменяхме мисли. Много странна личност. Та той ми го даде.

— А получи ли нещо друго от него? Ключ например?

— Какъв ключ?

— Ако е у теб, ще знаеш — Каджи го разглеждаше изпитателно, но англичанинът не бързаше да отговори. — Е, нека такава бъде съдбата ни — предаде се накрая арабинът. — Ще те отведа вътре. Това, което търсиш, лежи под нас.

— Залата на познанието?

— Да.

Бъртън се огледа.

— През пясъка?

— Има и други начини да стигнем до това място — Каджи посочи Голямата пирамида. — Ще трябва да отидем там. — И той тръгна да заобикаля Сфинкса.

Отдалеч изглеждаше сякаш средната пирамида е най-висока, но Бъртън вече знаеше, че това е илюзия, дължаща се на особеностите на терена. В действителност най-далечната пирамида, онази, която бе разположена в североизточния край на платото, бе най-високата и най-масивната от трите.

Той ускори крачка, за да застигне водача си. Носеше, също като Каджи, дълго наметало, с каквото се обличаха хората от пустинята. Ричард Франсис Бъртън бе необикновен човек и нямаше нищо случайно в присъствието му тук, в Египет, защото вървеше по дирите на загадки, забулени в легенди или споменавани в чупливи, изсъхнали папируси. Роден през 1821 г. в Англия, той бе учил известно време в Оксфорд, където се бе прославил като единствения студент със сериозни интереси към арабския език. Още на втората година, отвратен от тесногръдието на колегите и преподавателите си, Бъртън бе напуснал колежа и бе постъпил в армията. През 1842 г. той бе изпратен на служба в Индия, където веднага и с неимоверен ентусиазъм се зае да изучава отпърво хинди, а сетне и персийски. Благодарение на езиковите си способности и армейската подготовка не след дълго привлече вниманието на тайните служби и скоро след това стана шпионин и съгледвач на Британската окупационна армия, пратен да изследва границите на Британската империя в тази част на света. По време на една от тези мисии той бе заболял от холера. Дадоха му двегодишен отпуск по болест, който той използва, за да стане суфи^[1], или човек, който изучава и търси универсалната истина за Бога и неговото място в света на хората.

Той беше единственият немюсюлманин, посетил Мека и Медина — преоблечен като правоверен и уповаващ се на перфектното владеене на арабски и персийски, благодарение на което се бе представял за персийски търговец. Беше виждал Кааба^[2], сърцето на исляма, нещо, което нито един неверник нямаше право да зърва с очите си, ако държи на живота си.

От Арабия той се бе прехвърлил в Африка, надявайки се да организира експедиция и да открие митичните извори на Нил. Отново благодарение на способността си бързо да учи нови езици и на интереса си към непознати места, той бе научил много истории, разказвани вечер край лагерния огън от подпийнали търговци и водачи. Още в Мека за пръв път бе чел за древните тайни, скрити в недрата на платото Гиза. Един човек, за който се говореше, че също е суфи — Абду Ал-Иблис — го бе открил по незнаен начин и го бе насочил към африканския континент, а също така му бе подарил медальона, който, според него, щял да му осигурява безпрепятствено пътуване. Единствената молба на Ал-Иблис бе Бъртън да се върне в Мека и да му разкаже за откритията си. Бъртън не се бе доверил на Ал-Иблис — долавяше стаеното в другия зло, и реакцията на Каджи сочеше, че инстинктът му и този път не му е изневерил. Но англичанинът знаеше, че нерядко пътят към истината води до подобни личности и че ако иска да достигне целта си, нищо не бива да го спира.

Това, което разпалваше още повече интереса му, бяха разказите за митичната Зала на познанието, скрита някъде под каменните строежи в Гиза, в далечните покрайнини на Кайро. Казваха, че в Залата била заровена Истината, макар никой да не знаеше какво означава това. Едни смятаха, че ставало въпрос за религиозната истина, която според мнозина олицетворяваше единствения истински Бог, други твърдяха, че се имала предвид истината за света отпреди Потопа, историята за Атлантида и корените на човешката цивилизация от праисторически времена. Каквото и да се криеше там, Бъртън бе твърдо решен да го намери.

След като лагерът му край Бербера^[3] бе атакуван от сомалийски главорези и той получи свиреп удар с копие в челюстта, Бъртън бе принуден да отложи замисленото пътешествие до изворите на Нил. На обратния път за Англия, където се надяваше да получи квалифицирана помощ, той се бе отбил в Гиза, за да изследва лично загадката, преди да се качи на парахода. Настоятелните му въпроси го бяха отвели при Каджи, един стар египтянин, обитаващ схлупена колиба в самия край на платото. Доколкото можеше да определи, Каджи бе нещо като пазач на древните паметници, въпреки очевидната му бедност и липсата на каквито и да било връзки с властите в града. Бъртън изгуби близо седмица, докато старецът склони да разговаря с него. Още една седмица му бе необходима, за да го убеди да го разведе из платото тази вечер.

Докато се приближаваха към Голямата пирамида, англичанинът усещаше как го изпълват познатите тръпки на възбудата. Беше чел доклада на един английски математик — Джон Грийвс, посетил пирамидата още през 1638 г. Бъртън също така бе изучавал задълбочено статиите и измерванията на французина Едме Франсоа Жомар, направени по поръчка на самия Наполеон. Жомар бе определил, че височината на пирамидата на Хеопс е 481 стъпки^[4], което означаваше, че все още в света няма толкова висока постройка, която да е дело на човешки ръце. Още по-изумително според Жомар бе, че дължината на всяка една от страните е 755 стъпки, което говореше за невероятната точност и добрите математически познания на древните строители на пирамидата. На всичко отгоре страните на трите пирамиди бяха ориентирани по един и същи начин спрямо посоките на света.

Бъртън вече не се съмняваше, че това, което знае, е само малка част от истината. Вроденият му инстинкт към тайнственото и загадките се пробуждаше и подсилваше възбудата му, докато доближаваха основите на Голямата пирамида. Остана доволен, когато Каджи го отведе право при входа, прокопан по поръчение на халиф Абдула Ал Мамюм. От старите свитъци в Медина Бъртън бе узнал, че халифът е посетил Голямата пирамида през 820 г. и завладян от желанието да „удесетори тайнството на науката“ и да „разшири човешките хоризонти на познанието“, бе наредил да се прокопае тунел в една от стените. Свитъците с арабски текстове бяха сред малкото източници, довели Бъртън в Гиза.

Каджи подаде на англичанина една керосинова лампа.

— Ще я запалим, след като влезем вътре. По-добре никой да не знае какво ще правим тази вечер, а из мрака нерядко се навъртат крадци и разбойници. Освен това властите официално са забранили да се влиза в пирамидите. Който дърпа конците, познава добре силата на истината и се бои от нея. — Каджи въздъхна. — Господин Бъртън, това е последната ви възможност да се обърнете и да си идете. Моля ви, господарю, умолявам ви, не продължавайте по-нататък. Честно ви предупреждавам, че там ви очаква смъртта.

— Смъртта очаква всички ни — отвърна Бъртън. — Не можеш да ме спреш.

Каджи се обърна към пирамидата.

— Да бъде тогава волята на Аллаха.

Пресякоха сумрачното преддверие и навлязоха предпазливо в тунела, докато мракът ги обгърна напълно. Едва тогава Каджи запали фенерите.

— През девети век хората на халифа пробили отвор в стената, след като я нагрели с огън и изсипали охладен оцет върху нагорещената плоча — обясняваше арабинът, докато вървяха из тунела.

Бъртън приведе глава, тъй като таванът над тях непрестанно се снижаваше. Подът под краката им започна да се издига стръмно нагоре.

Каджи посочи с ръка.

— След доста усилия хората на халифа достигнали този оригинален тунел, скрит зад една въртяща се каменна врата. Входът водел към Залата на царицата и Голямата галерия, в края на която, в сърцето на самата пирамида, е Залата на царя.

— Но и в двете нямало нищо, когато ги отворили — отбеляза замислено Бъртън.

— Названията са дадени от хора, които не са познавали добре историята. Вярно, че в пирамидата има само няколко големи помещения, но това съвсем не означава, че в тях са били погребани царят и царицата. Никой всъщност не знае какво е имало в тези стаи… ако въобще е имало нещо — добави той. — Освен това сега не отиваме горе.

Арабинът положи длани върху един от страничните каменни блокове. За първи път Бъртън забеляза големия пръстен на дясната му ръка. Малко се стресна, когато плочата се отмести със зловещо стържене, разкривайки тесен отвор.

Каджи се пъхна през отвора и Бъртън го последва без покана. Тук тунелът се разширяваше и скоро стана около пет стъпки висок и четири широк. Но Бъртън все още трябваше да стои приведен, докато Каджи се промуши край него и затръшна плочата.

Едва сега, когато пътят навън бе затворен, Бъртън почувства грандиозността на пирамидата. Над главите им имаше хиляди и хиляди грамадни каменни блокове. Въздухът беше сух и застоял. Подът бе покрит с тънък, равен слой прах, а тунелът се спускаше надолу в тъмнината, под ъгъл от около трийсет градуса.

Каджи пое навътре в тунела, а Бъртън го следваше по петите. Фенерите в ръцете им хвърляха издължени сенки по стените в двете посоки. Бъртън спря на едно място и насочи светлината от фенера към стената. Цепката между каменните блокове беше толкова тясна, че не му се удаде да пъхне острието на ножа си вътре. Остана възхитен от забележителното майсторство на строителите на един толкова мащабен проект. Дори прочутите майстори зидари на катедрали в Европа не можеха да се похвалят с подобна изработка, а пирамидите са били издигнати още когато европейските племена са обитавали колиби.

Беше изостанал от своя водач. Долови някакъв шум и осъзна, че Каджи брои на глас. Ускори крачка и едва не се блъсна в него.

— Намираме се в основата на пирамидата — Каджи прокара пръсти по една каменна плоча. Бъртън забеляза, че пръстенът е обърнат с лице към дланта и че арабинът се опитва да го постави в специална ниша.

Вероятно беше попаднал на точното място, защото масивният каменен блок се завъртя под прав ъгъл, разкривайки тесни проходи от двете си страни. Бъртън прецени на око, че каменният блок тежи поне няколко тона, ала въпреки това се бе извъртял гладко, почти безшумно. Чудесно балансиран механизъм, чието функциониране не бе повлияно от изминалите години.

— Наляво — упъти го Каджи.

— А какво има надясно? — попита Бъртън.

— Смърт.

— Капан за крадците на гробове?…

— Не. Сандъче, в което се спотайва гибел за всички в пирамидата и извън нея.

— Що за сандъче е това?

— Виждал съм го веднъж. Черно метално сандъче, положено в саркофага в залата под центъра на пирамидата. Не посмях да го отворя, дори не съм го докосвал. Баща ми каза, че вътре имало някакво страшно оръжие. Толкова могъщо, че било в състояние да разруши и трите пирамиди.

— Нима съществува подобна сила?

— Не зная.

— И откъде древните са се сдобили с него?

Каджи не отговори. Бъртън гореше от нетърпение да открие сандъчето, да го отвори и да види какво има вътре, но с големи мъки бе изтръгнал от Каджи обещанието да го отведе при нещо друго и сега не беше най-подходящият момент за промяна в плановете. Каджи махна с ръка през рамо, давайки знак на Бъртън, че трябва да върви отпред.

— Не, ти води — помоли го англичанинът.

Каджи сви рамене и се промуши през отвора. Бъртън се спусна след него и го побутна встрани. Двамата бяха толкова близо, че усещаше мириса на пот и едва доловимия лъх на силно подправена храна, идещ от устата на Каджи. Имаше и още нещо, по-дълбоко и неуловимо. Бяха му необходими няколко секунди, преди да си даде сметка какво беше то — миризмата на мъжкаря, който се готви за бой. Миризмата на страха.

Въздухът тук бе осезателно по-плътен. Бъртън го усещаше като натиск върху кожата, устните и гърлото си. Слоят от прах бе по-дълбок, съвсем равен и недокоснат от човешко присъствие, доколкото можеше да определи в сумрака.

Тунелът продължаваше да се спуска, но след около десетина метра Бъртън забеляза първата промяна. Стените вече не бяха изградени от гладко шлифовани блокове, а сякаш бяха прокопани в скалата.

Каджи потвърди онова, което бе забелязал.

— Намираме се под нивото на пирамидата, в недрата на земята.

Английският изследовател прокара ръка по стената.

— Тя е съвършено гладка. Слизал съм в много мини и пещери, но никъде не съм срещал подобно нещо. Кой е прокопал тези тунели? Строителите на пирамидата ли?

— Някои казват, че тунелите са отпреди времето на пирамидите — обясни Каджи, докато изтриваше избилата по челото му пот.

Бъртън втренчи очи в него. Наистина беше задушно, но не чак толкова. Зачуди се каква ли е причината за страха на водача му.

— Смята се, че трите пирамиди над нас са били построени по времето на Четвъртата династия на Старото царство, между 2685 и 2180 г. преди Христа — промърмори Бъртън. — Голямата пирамида е била построена по поръчка на фараона Хеопс, или Хуфу, както е известен на твоя език.

— Преди раждането на вашия бог — отбеляза Каджи. — Вашият Христос е само един пророк от Корана. Той е човек, не е бог.

Бъртън не виждаше никакъв смисъл да навлиза в теологични дискусии на това място и в този момент. Освен това опитът от запознаването му с различни религии го бе научил, че ако има бог в небето, пътищата към него са различни. А откакто бе признат за суфи, ислямът за него бе станал основна религия, източник на вдъхновението и възхищението му.

— Добре, кой е построил тези тунели, след като са по-стари дори от пирамидите? — попита той. — И дали самите пирамиди не са били вдигнати, за да скрият входа към тях? А може би, за да го отбележат?

— Тунелите са били построени от онези, които са изваяли Сфинкса и са изградили храма около него. В момента се движим точно в тази посока. На изток — той кимна глава.

Бъртън обмисли чутото.

— Значи Сфинксът е по-стар от пирамидите?

— Много по-стар.

— Колко много?

Каджи се засмя, за първи път, откакто бяха влезли в пирамидата.

— Ако ти кажа, едва ли ще ми повярваш. Съществува отпреди фараонът Менес да основе Първото царство.

— Но как е възможно? Кой го е построил тогава?

— Бил е изваян по времето на нетеру, управлявали през първата епоха.

— И кои са тези нетеру?

— Това е времето на боговете, на Озирис и Изида. Сега не е моментът да ти изнасям лекции по историята на моята страна.

— Но какви хора са живели тук в онази епоха?

— Тези, които дошли отвъд морето — отвърна Каджи и Бъртън го погледна озадачено. Изведнъж завъртя глава. Бе доловил съвсем слаб шум, нисък и кънтящ, като далечен грохот, който идваше отпред.

— Какво беше това?

— Реката на подземния свят — Каджи се размърда и пое предпазливо покрай стената. — Водите на Нил се разделят и преминават през тунелите под платото, после се връщат обратно в първоначалното си русло, но по-надолу по течението. Това е вторият Портал на Росту — има един на сушата и един във водата.

Около пет минути тунелът вървеше в права посока.

— На каква дълбочина се намираме? — попита Бъртън, но Каджи отново броеше на глас и не му отговори.

Арабинът спря и насочи светлината към стената отдясно. Натисна я на едно място и голямата каменна плоча, която по нищо не се отличаваше от околните, се отмести назад. Не се завъртя, а бавно се плъзна нагоре, в специално пригодения за целта жлеб.

— Как го отвори? — попита Бъртън, но Каджи само му даде знак да се промуши вътре. Стоеше притиснат до стената, а зад него имаше само непрогледен мрак.

— Не, ти върви пръв — посочи с пръст Бъртън.

Каджи се подчини. Влязоха, а зад тях плочата се спусна и прилепна толкова плътно, че не остана и следа от процеп.

— Къде сме сега? — попита Бъртън.

Бяха в просторен тунел, който също се спускаше надолу, но нещо не беше наред. Светлината от фенерите се разсейваше само на двадесетина стъпки от тях.

— Дадох ти дума да ти покажа онова, което търсиш — произнесе дрезгаво Каджи. — Това е единственият път, който води към Залата на познанието.

— Ти водиш — произнесе Бъртън и по устните на арабина затрептя усмивка.

Каджи вдигна фенера и пое предпазливо. Бъртън се забави само няколко секунди, а когато се озърна, на лицето му се четеше изненада. Разстоянието между двамата бе не повече от десетина крачки, но сякаш помежду им имаше пелена.

— Ако искаш да вървиш нататък, трябва да имаш силна вяра. Силна ли е вярата ти, чужденецо?

— Аз… — преди Бъртън да успее да отговори, Каджи изчезна от погледа му и в същия миг фенерът в ръката му угасна. Не се виждаше нищо, освен тази всепоглъщаща тъмнина — толкова нереална и неестествена, че Бъртън за миг си помисли дали не е изгубил зрението си.

Не без усилие на волята продължи пипнешком надолу в тунела, а въздухът ставаше все по-плътен. Повдигна ръка и зърна малка светеща точица — пламъчето на незагасналата лампа. Сякаш плуваше в безтегловност, не усещаше никаква връзка нито с тялото си, нито с останалия свят. Намираше се в друго време и в друго пространство.

Внезапно в очите го блъсна светлина, която за миг го заслепи. Бъртън се олюля и щеше да падне, ако Каджи не го бе задържал за ръката. Англичанинът премигна, опитвайки се да привикне със светлината.

— Ето… — прошепна Каджи.

Бъртън зяпна. Беше толкова поразен, че дори не обърна внимание на болката от раните си. Двамата стояха върху тесен корниз, който преминаваше по края на грамадна пещера. Светлината извираше от сфера, около пет метра в диаметър, увиснала в центъра на подземната кухина, толкова ярка, че не можеше да задържи погледа си върху нея за повече от няколко секунди.

— Ето я Залата на познанието — произнесе тържествено Каджи, сочейки пода на пещерата, на около стотина стъпки под тях.

— Господи Исусе! — възкликна Бъртън, когато видя какво има там.

Беше съвсем точно копие на Сфинкса — само че това тук не беше засипано с пясък, нито пък бе изградено от камъни. Чудовището бе съвършено черно и сякаш поглъщаше светлината. Главата му беше по-голяма, а носът бе напълно запазен. По-размери надхвърляше своя събрат отвън. Вниманието на Бъртън бе привлечено от очите на черния Сфинкс — единствената част от скулптурата, която не бе изработена от непознатия черен материал. Очите бяха кървавочервени, издължени и сякаш излъчваха сияние от вътрешен пламък. За миг му се стори, че са живи, също както и цялото чудовищно създание, но сетне си даде сметка, че всичко е по-скоро игра на въображението му.

— От какво е направен? — попита той. — Никога не съм виждал подобен материал.

— Това е б’джа — божественият метал.

Бъртън се огледа. Изсечени в скалата стъпала водеха надолу, до пода и основата на Сфинкса. Лапите на чудовището достигаха на около шестдесет стъпки пред главата, която пък се издигаше на седемдесет стъпки над земята. Тялото се простираше на сто и осемдесет стъпки и по такъв начин дължината на цялата скулптура достигаше триста стъпки. Между лапите се издигаше статуя с височина около три метра. Бъртън се взря в нея — беше човешка фигура, но със странни пропорции: тялото бе твърде късо, а ръцете — прекалено дълги. Най-странна обаче беше главата — имаше лъскава бяла кожа, издължени надолу уши, които се спускаха почти до раменете, чифт блестящи, червени очи и тясно, скулесто лице. Камъкът, който покриваше темето, също беше червен.

— Кой е това? — попита Бъртън. — Някой фараон?

— Шемсу Хор — отвърна Каджи. — Стражът на Хор.

Бъртън бе запознат в най-общи линии с египетската митология и знаеше, че Хор е синът на Изида и върховното божество на подземния свят Озирис.

— И какво казва той?

Каджи се засмя, но звукът не беше никак приятен.

— Черната кутия в другия ръкав на тунела ще унищожи цялото Акерско плато. Казва също, че ако попадналият тук не знае как да постъпи с онова, което е в Залата на познанието, след определено време целият свят ще бъде разрушен.

Бъртън нямаше ни най-малка представа за какво му говори старецът.

— По-добре да слезем долу — предложи той и понечи да се спусне по стълбите, но Каджи го хвана за ръката.

— Обещах да ти покажа залата. Никой няма право да влиза в нея.

— А къде са летописите?

— Сигурно са долу. Но за да влезеш в черния Сфинкс е нужен ключ.

— И къде е този ключ?

— Виж, това не знам. Съществуват няколко ключа, останали от древните, и всеки има свое предназначение. Когато нужният ключ бъде донесен тук, приносителят му ще получи достъп вътре. Той също така трябва да знае къде да отнесе онова, което открие, инак над всичко ще се спусне мрак. — Каджи се извърна към тунела, през който бяха дошли. — Време е да се връщаме.

— Но аз искам… — Бъртън млъкна. Беше зърнал нещо в очите на другия. Някакво напрежение, като на човек, готов да се хвърли в бой. Това го изненада, тъй като поне досега не бе предизвикал с нищо стареца.

— Трябва да се връщаме — повтори Каджи.

Бъртън кимна.

— Добре.

Вече беше решил да се върне отново тук, но начело на добре подготвена експедиция. Нямаше да се успокои, докато не узнае истината за Залата на познанието. Но първо трябва да открие ключа, за който бе споменал Каджи.

Междувременно арабинът бе потънал в мрака на тунела. Бъртън погледна назад, към грамадния черен Сфинкс, легнал на пода на пещерата, бдящ зорко над статуята на стража на Хор. Докато крачеше към тунела, не откъсваше очи от Сфинкса. Последното, което видя, бяха червените му очи, пронизващи го застрашително.

Вече бяха в тунела.

— Бързо — подкани го Каджи. — Трябва да напуснем Голямата пирамида преди зазоряване.

Бъртън ускори крачка, замислен за тайните, скрити долу в залата. Дори само черния Сфинкс бе достатъчно голямо откритие, което щеше да нареди името му сред тези на прочутите изследователи.

Промъкнаха се през входа, изтичаха нагоре в тунела, минаха следващата врата и се озоваха на издълбаната в скалата площадка, където Каджи положи длани върху каменната плоча. Пак нагоре, още един тунел и последната тайна врата.

— Давай, по-бързо — махаше с ръка Каджи.

Бъртън забави крачка. Това не беше пътят, по който бяха дошли.

— Не, ти върви напред.

Каджи се намръщи, после спря при следващия отвор и му махна с ръка.

— Идвай. Бързо! Скоро ще се затвори.

Бъртън се завтече край него. Изведнъж чу шум от преместваща се плоча и сграбчи арабина, който се готвеше да скочи в другата посока. Двамата се сборичкаха, но Каджи успя да се отскубне. В този миг плочата се сгромоляса с оглушителен трясък.

Писъкът на Каджи отекна надалеч в тунела. Вик на болка и страдание, който утихна в мъчителен хленч.

Бъртън се претърколи и вдигна пред себе си фенера. Каджи лежеше на хълбок, беше като попаднал в капан звяр, лявата му ръка — притисната от масивната плоча. Беше жив само благодарение на факта, че острият ръб на плочата бе отрязал като нож ръката, заедно с артериите и вените. Подът под смазаната китка вече се покриваше с бързо растяща тъмна локва кръв. Плътта и костите под тежката плоча вероятно бяха смачкани напълно. Каджи изстена и загледа ужасено онова, което бе останало от ръката му.

— Дръж се старче, тук съм — произнесе Бъртън, докато смъкваше колана, с който бе пристегнал наметалото си. Уви го като турникет около предмишницата на Каджи. Извади кинжала от пояса на арабина, пъхна го под колана и го завъртя няколко пъти, за да го стегне още повече. След като се увери, че кръвотечението е овладяно, той завърза дръжката на кинжала с един от пешовете на наметалото.

— Как да повдигна плочата? — попита Бъртън. Каджи не му обърна внимание и той стисна лицето му с длани.

Арабинът преглътна мъчително и заговори, опитвайки се да надвие непоносимата болка.

— Не можеш. Сега и двамата ще умрем, англичанино. А заедно с нас ще умре и тайната за онова, което видяхме тази нощ.

Раните върху лицето на Ричард Франсис Бъртън потъмняха, в израз на завладелия го гняв.

— Значи нарочно си ме вкарал в тази клопка.

— Ти си от питомците на Ал-Иблис. И затова трябва да умреш!

— Никога не съм работил за Ал-Иблис. Срещнахме се само веднъж.

— А този медальон — носят го само хора от моята секта. Уаджети^[5]. Ал-Иблис ги избива. Взел го е от някой мой другар и ти го е дал, за да ме подлъжеш да ти покажа тайното място. И друг път е опитвал, но ние винаги избивахме шпионите му.

— Ако бях шпионин на Ал-Иблис, щях ли да спомена името му?

Каджи стисна очи, за да се пребори с болката. Очевидно не бе мислил, че подобно нещо може да му се случи.

— Има ли друг изход? — попита Бъртън, докато плъзгаше светлината от фенера по стените. Бяха затворени в тясно помещение — десет на двадесет стъпки, а до тавана имаше не повече от шест.

— Не — отсече Каджи. — Тази стая е като задънена улица. Плочата се вдига само отвън.

— Кой си ти? Защо го направи?

— Аз съм Пазача на Акерското плато или, както му казвате вие европейците — платото Гиза. Мислех, че те е пратил Ал-Иблис. Ти говориш нашия език, а и много други. Чувал съм за изследванията ти върху древните писания в Мека и Медина и за твоята страна. Ти си изключителен човек, а следователно и много опасен. Такива като теб не могат да бъдат спрени с думи и забрани, затова са необходими крайни мерки. Нито един човек извън моя орден не е посещавал това място. Никой, който не притежава ключ, не може да се измъкне невредим, след като е вървял по Пътя на Росту и е видял с очите си Залата на познанието. Когато някой като теб научи твърде много, довеждаме го тук и го оставяме в някоя клопка. За останалите все едно, че е изчезнал от лицето на земята.

— А къде водеха другите тунели? — попита Бъртън. — Нали спомена за някакви митични места. Щом няма да живея дълго, какво пречи поне да ми разкажеш за тях?

— Наговорих ти всички тези приказки, за да ти отвлека вниманието — призна Каджи. — Исках да поизостря апетита ти, за да ме последваш тук сляпо.

— Е, вече постигна, каквото искаше. И без това ще умреш, защо поне не ми разкриеш всички тайни?

— Дал съм клетва, най-тежката в целия ми живот, да не разкривам на никого тайната, докато не удари часът.

— Щом и двамата ще умрем, няма начин тайната ти да бъде разкрита — увещаваше го Бъртън. — Значи нищо няма да нарушиш. Ти ми показа черния Сфинкс, защото знаеше, че няма да изляза оттук жив. Хайде, разкажи ми останалото. Аз съм твой гост. Аллах повелява да изпълниш последното ми желание.

Каджи го погледна замислено. Бъртън си свали наметалото, сгъна го и го положи под главата му.

— Но искам думата ти, чужденецо. Обещай ми, че ако по някакво чудо се измъкнеш оттук, след като ти разкажа всичко, ще запазиш наученото за себе си. И че няма да разговаряш с Ал-Иблис. Казват за теб, че си човек на честта, а аз също бях почтен с теб — показах ти всичко, което ти обещах. Но не съм ти обещавал, че след това ще живееш.

Бъртън посочи с ръка дебелите каменни стени, които ги заобикаляха.

— Ако няма никакъв изход, тогава тайните ти ще умрат с мен.

— Все пак, трябва да чуя клетвата ти.

— Имаш я. Заклевам се никога и пред никого да не разкривам онова, което съм чул и видял тук. Кълна се в живота на единственото същество, което обичам, светлината на моето сърце, милата Изабел.

Каджи кимна.

— По очите ти виждам, че наистина я обичаш. Вярвам ти, че ще спазиш обещанието си.

— Наричаш тези тунели Пътя на Росту. Каза също, че си бил Пазача на Акерското плато. Показа ми черния Сфинкс и Залата на познанието. Кой е построил всичко това и защо?

Каджи затвори очи и заговори с нисък, дрезгав, прекъсван от болезнени стенания глас:

— Моят орден е един от най-древните. Датира отпреди времето на християнския пророк, когото вие наричате Исус. Много преди ислямските пророци, дори преди еврейските. Преди дванадесетте племена на Израил, преди първия фараон — Менес, преди Вавилон.

— Значи си жрец от някоя древна религия?

— Не, аз съм обикновен човек.

Бъртън го погледна объркано.

— А орденът? Нали каза, че бил твой.

— Аз съм уаджетин.

Бъртън знаеше много езици, а и при предишното си пребиваване в Египет бе изучавал йероглифите и езика на древните египетски царства.

— Онези, които наричат „очите“?

Каджи вдигна здравата си ръка и посочи окото си.

— Наблюдател. Уаджет, на стария език. Различни названия на различни езици по света, но смисълът е един и същ.

— И какво всъщност наблюдаваш?

— Онези, които са кръстосвали Земята още преди началото на времето. Които са построили Залата на познанието. Които са поставили смъртоносното ковчеже под Голямата пирамида.

— Кои са те?

— Тези, които не са човеци.

Думите отекнаха в каменните стени и утихнаха, следвани от мъртвешка тишина.

— Истината ли ми казваш?

Каджи кимна.

— Този Ал-Иблис приличаше ли ти на нормален човек?

— Срещнах го само веднъж, беше в затъмнена стая. Не разбирам за какво ме питаш — Бъртън реши да не споделя неясното усещане за злина, което се излъчваше от Ал-Иблис.

— Наблюдаваме Ал-Иблис и други като него още от времето на появата на човека — продължи Каджи. — Също така охраняваме всички важни места. Места, които дори те са забравили, с течение на хилядолетията. Такава ми е работата. Аз пазя това място — Акерското плато, пирамидите на Гиза, Сфинкса. И най-вече — тунелите, Пътя на Росту, който води до шестте отделения на Дуат.

Бъртън слушаше и запомняше всичко внимателно.

— Дуат е небето — нощното небе. Как може да има части от него тук, долу?

— Много бе разпиляно и изгубено през тези години. Зная само това, което съм научил от баща си, а той пък го знае от своя баща. Синът ми ще ме замести и ще знае онова, което съм му предал. Виждал съм три от шестте отделения на Дуат, а едно от тях видя и ти — долу, в Залата на познанието. Другите са по-нататък по Пътя.

— И какво има в тях?

— Не съм обещавал да ти кажа.

— Кои са те? Онези, които не са човеци.

— Не знаем откъде са дошли, но в архивите се твърди, че слезли от небесата. От звездите. Наричат се аирлианци. Тази дума се използва от всички Наблюдатели, независимо от езика, който говорят. Предполагам, че това е името, с което те самите се наричат.

Бъртън поклати глава.

— Това, което ми разказваш, прилича на някаква легенда.

Каджи втренчи черните си очи в неговите.

— Разказах ти го на прага на смъртта, пред лицето на пълната забрава. Ти избери дали да ми повярваш, или не.

Бъртън прокара ръка по разрошената си брада. Спомни си Сфинкса с пламтящите очи и статуята между лапите му. И той не вярваше, че всичко това е построено от хората. А и на много други места по света бе чувал легендите за странни и всемогъщи същества, „богове“, които дошли от звездите. От пътешествията си бе научил, че миналото отдавна е забулено в непрогледна мъгла.

— Продължавай — помоли той.

— Има две групи от тези същества. От аирлианците. В легендата, която си предават от уста на уста уаджетите, се казва, че те воювали помежду си. Много отдавна, преди да бъдат построени пирамидите, преди да се появи Сфинксът. Моите далечни предци населили с тези богове и деянията им своите митове и легенди. И двете страни използвали, и продължават да използват, хора за посредници в тяхната война. Водачите — тъй наричаме една от тези групи, създадени от пришълците. В главите на тези хора е бърникано — Каджи вдигна здравата си ръка и чукна с пръст слепоочието си. — Тук някъде. Те са изгубили контрол над себе си и изпълняват всичко, което им наредят пришълците. Има и такива, които са склонни да им служат, без да бъдат променяни мислите им. Ал-Иблис е един от тях. Той е враг на всичко човешко. Другата група е на Онези, които чакат. Те са като хората, но не са човеци. Различни са не само в умовете си, дори очите им не са като нашите. Издължени като на котките от южните джунгли. Освен това са яркочервени. Никога не съм ги виждал, но така ги описват в легендата. Никой от тях не е раждан от жена.

— Но как е възможно?

— Повтарям ти това, което ми каза баща ми.

— А архивите — заговори замислено Бъртън, — заради които ме доведе тук? Те къде са — вътре в черния Сфинкс ли?

Каджи кимна.

— Черният Сфинкс е в Залата. Казаха ми, че и архивите са там. Но ето че любопитството ти те доведе до гибел.

— И защо трябва да се крият?

— Не зная. Орденът ми повелява да ги пазя и да бдя над тях.

— И нищо повече?

Каджи погледна прикованата си под каменния блок ръка.

— Не съм очаквал да свърша по този начин. Хитър се оказа, англичанино. Мнозина преди теб оставих да издъхнат в тунелите.

— Питам защо само ги пазиш? — повтори настойчиво Бъртън.

— По две причини. Първата е, че не можем да си мерим силите с онези същества. Те са по-могъщи и от богове. Неведнъж в миналото различни хора са се вдигали на бунт срещу тях, но неизменно са били смазвани. Изтребвани до крак. Други пък са прониквали тук, с надеждата се доберат да архивите, но са срещали само нещастия и смърт. Нашата първа задача като Наблюдатели е да запазим човешкия род — Каджи отпусна изтощено глава върху сгънатото наметало.

— А втората причина?

Каджи се размърда. Очите му бяха размътени. Бъртън не се съмняваше, че арабинът няма да живее още дълго.

— Не знаем на чия страна да се бием…

— Но ти си прониквал много пъти в Залата на познанието. Защо не си прочел архивите?

— Не ни е позволено. А и както ти казах, не разполагаме с ключа.

— У кого е този ключ?

— Зная само онова, което ми се полага — отвърна Кажи. — Чувал съм за едно място на юг от тук. Отвъд изворите на великата река Нил, където тези… същества са построили свой град. Под планината с белия връх. Преди много години един от аирлианците тръгнал натам. В легендата се казва, че бил убит, преди да завърши пътешествието си и че ключът бил заровен с него.

— Но кой го е убил?

— Има някои от Водачите — такива като Ал-Иблис — които скитат сред хората, заселват се на едно място, сетне отново тръгват на път. Намират сподвижници. А също избиват хората от моя орден. Убиват и Онези, които чакат — стига да ги открият. Знаем само, че се крият в едно място, наречено „Мисията“.

Дълбока отвесна бръчка разсече челото на Бъртън. Спомни си, че при едно от пътешествията си бе чувал нещо за някаква „Мисия“.

— И къде се намира тази „Мисия“?

— Мести се. Винаги е там, където има достатъчно човешки същества, склонни към подчинение. И където може да се подклажда злото, заложено в човешката същност. „Мисията“ се прехранва от тъмната страна на нашата природа. Никой от моя орден не знае къде се намира сега.

— Аирлианците ли са построили каменния Сфинкс над нас?

— Не, хората са го вдигнали, за да отбележат мястото, където се намира Залата на познанието за онези, които познават този символ — обясни Каджи. — Но съществата от звездите са им помагали.

— А пирамидите?

— Също. Били са построени от хора, но по заповед на небесните пришълци. Благодарение на тях опознаваме по-лесно природата откак свят светува.

— Значи всичко, което се иска от теб, е да наблюдаваш?

— Да наблюдавам… и да не позволявам на хората да се намесват във войната на пришълците…

— Но в такъв случай, вие заемате страната на аирлианците.

Каджи поклати глава.

— Не. Защото от доста време между двете воюващи фракции цари равновесие. И ако това равновесие бъде нарушено и една от тях постигне победа, в свитъците се казва, че това ще доведе до гибел за целия свят. Ще умрем всички.

Едра капка пот се търкулна по челото на Каджи и падна на пода. Бъртън виждаше, че турникетът е прекъснал напълно кръвообращението в отсечената ръка. Кожата на предмишницата имаше тъмновиолетов цвят поради измирането на обезкръвените клетки. Но той знаеше, че ако отпусне колана, шурналата през раната кръв ще убие арабина. Човекът пред него беше обречен.

— Сигурно има и друг път навън — заговори припряно Бъртън. — Или поне някакъв начин да се вдигне плочата. Ако ми покажеш, ще те отведа на лекар.

Каджи поклати глава.

— Не. Вратата се отваря само от външната страна. Друг път няма.

Бъртън се огледа. Защо ще построяват помещение само с един вход? А и Каджи бе споменал, че е виждал само три от отделенията на Дуат. Значи някъде долу имаше още три отделения. Каджи очевидно не познаваше всички тунели.

— Ох! — изстена арабинът и забоде глава в сгънатото наметало.

По неритмичните повдигания на гръдния му кош Бъртън можеше да определи, че до края на нещастника има съвсем малко. Той се надигна и взе да тършува по ъглите на стаята, като държеше фенера ниско.

Каменните плочи бяха съвсем гладки.

Постепенно се доближи до отсрещния край. Спомни си, че Каджи бе използвал пръстена, за да отвори някои от тайните врати.

— Чужденецо… — долетя до него слаб шепот.

— Да? — Бъртън се приведе над лицето на Каджи.

— Спомни си, че ми даде дума…

— Винаги ще пазя… — поде Бъртън, но в този момент забеляза, че арабинът е спрял да диша. Той дръпна наметалото си и покри лицето му.

След като се помоли за душата му, доколкото си спомняше съответния текст от Корана, Бъртън постави лампата на пода и намали докрай пламъка. След това измъкна пръстена от ръката на умрелия. Приближи го до мъждукащата светлина и го огледа — око и пирамида, също като на медальона.

В лампата имаше по-малко от един пръст керосин, скоро щеше да го обгърне мрак.

Бъртън отново се зае да оглежда стената, но когато, без да открие нищо, се върна при мъртвото тяло, пламъчето вече се готвеше да угасне. Пътешественикът седна и се опита да запази самообладание. Сети се за една идея отпреди малко. Каджи бе използвал пръстена, за да отваря вратите. Но последната врата бе различна. По нищо не личеше, че я има, докато Каджи не докосна с пръстена определеното място. А това означаваше…

Фенерът угасна и в помещението се възцари непрогледна тъмнина. Бъртън разтърка с длан раните си и болката го накара да забрави за миг паниката, която заплашваше да го овладее.

Спомни си последните думи на Каджи. Защо арабинът толкова се безпокоеше дали ще запази в тайна онова, което му бе разказал? Отговорът бе очевиден — защото имаше изход навън. Та нали Каджи бе споменал два Портала на Росту: единият по вода и другият по суша. Той пропълзя на лакти и колене до далечната стена. Нахлузи пръстена на средния си пръст и обърна пластинката с окото към дланта си. След това прокара бавно пръстена по гладката повърхност, като започна отдолу и продължи методично, сантиметър по сантиметър.

Нямаше никакъв начин да определи колко време измина, преди да достигне горния край на стената. Завъртя се надясно и се зае със следващата стена.

След безкрайно много време отново се озова при тялото на Каджи. Трупът бе съвсем изстинал и с ранни белези на вкочаняване. Бъртън имаше доста богат опит с мъртъвци и познаваше добре стадиите на смъртта.

Никъде по повърхността на стените не откри място, предназначено за пръстена.

Бъртън се облегна изморен. Беше забравил за неимоверната тежест на пирамидата, която се издигаше над него. Всъщност, дори не смяташе, че се намира под пирамидата. Някъде отдалеч долиташе тътенът на подземната река.

Спомни си за красивата Изабел, която очакваше завръщането му у дома, в Англия. За местата, които би искал да посети. За невероятната история, която му бе разказал Каджи. За аирлианците, които не са хора. За техните слуги, които живеят на Земята. За древната война, която още продължава.

— Няма да издъхна на това проклето място! — извика Бъртън. Болката от наново отворилите се рани пробуди в него неподозирана сила. Докато е жив, има и надежда.

Викът му отекна в стените на помещението и когато заглъхна, той отново дочу тътена на подземната река. Притисна ухо към стената, стараейки се да определи от каква посока идва. Със сигурност беше на известна дълбочина под него.

Бъртън започна да изследва сантиметър по сантиметър пода, плъзгайки по него пръстена с тайнствения знак. Когато най-сетне долови скърцането на отместващата се плоча, той замръзна неподвижно. Изведнъж в лицето го удари свеж, хладен полъх. Продължи да опипва с ръце, докато стигна ръба на отвора — беше с квадратна форма, всяка страна по около осем стъпки, точно, в средата на помещението. Наведе се над него, но отдолу не проникваше никаква светлина. Въздухът, който идваше от тунела, бе влажен, а тътенът на реката се усилваше.

Той протегна надолу ръка, но не напипа нищо. Нямаше никакъв начин да определи какво е разстоянието до дъното — десет или сто стъпки. Дори не знаеше дали там го очаква камък, или вода.

Той седна на края, сграбчи ръба на отвора и се изхлузи надолу. Почти увисна на ръце, но въпреки това босите му пети не опряха в нищо. С огромно усилие изтегли обратно жилавото си тяло, просна се на плочата до отвора и задиша тежко. След като си пое дъх, наведе се и извика с всичка сила:

— Ей!

Тъмнината отдолу погълна дори гласа му. Въображението му бе завладяно от кошмарни мисли за кладенци без дъно, водещи право в сърцето на Земята… или в пъкъла. Бъртън си наложи да запази самообладание. Каквото и да го чакаше там, това бе единственият път за спасение.

Пое си дъх, отново се спусна покрай ръба, увисна на ръце за миг и се залюля, усещайки хладния полъх, който идеше отдолу.

— Аллах Акбар! — прошепна той. — Велик е Аллах.

Пръстите му започнаха да се изплъзват.

Той падна в мрака.

 

 

НАСТОЯЩЕТО

 

1.

Вашингтон

 

— Когато бях малък, моят свят се състоеше от градчето Мейн, в което живеехме, и от Бангър, където тате отиваше веднъж в месеца на покупки.

Майк Търкот стоеше на стъпалата пред Мемориала на Линкълн, загледан във високата статуя на шестнадесетия президент — седнал в грамадно каменно кресло — но мислите му бяха в друго време и на друго място.

До него стоеше Лиза Дънкан, научният съветник на сегашния президент. Не бързаше да заговори, знаеше, че мъжът до нея още не е приключил мисълта си.

— Светът ми не се разшири особено, когато започнах да посещавам Мейнския университет — продължи Търкот. — Едва когато постъпих в армията и ме прехвърлиха в Европа, започнах да осъзнавам, че светът е много по-голям и необятен, отколкото съм си представял. Бях чел, разбира се, за всички тези места, бях ги виждал на филми и по телевизията, но нищо не може да се сравни с усещането да си там.

Беше още рано, малко преди шест сутринта и първите слънчеви лъчи тъкмо си пробиваха път над хоризонта на изток. Заради ранния час около паметника нямаше никой.

Търкот бе добре сложен мъж, среден на ръст, плещест, с мургаво, скулесто лице и едва доловим северняшки акцент, който издаваше полуиндианския му произход. Из късата му, черна коса, вече се мяркаха бели нишки.

— А когато се случи онази история в Германия… с терористите, мислех си, че няма да го преживея.

— Майк, не си виновен, че са загинали невинни хора — прекъсна го Дънкан. — Направил си онова, което е трябвало.

— Така ли мислиш? А бях решил да се откажа, да настоявам да ме освободят от работа. Но така и не получих тази възможност, защото веднага след това ти ме прати в Зона 51. И оттогава не съм подгънал крак. — Той посочи небето. — Кой би могъл да си помисли? Разходих се дори из космоса, за да спра онзи флот от бойни кораби. Знаеш ли, питам се колко още ще продължи да се разширява хоризонтът ми?

— Да вървим, Майк — тя го хвана за ръката и двамата заслизаха по стълбите. Заобиколиха мемориала, изкачиха се от другата страна и отново спряха пред паметника на Линкълн.

— Докато живеех във Вашингтон, често идвах да се разхождам тук — заговори Дънкан. Тя кимна с брадичка към статуята. — Един много мъдър човек, може би най-светлият ум, управлявал някога нашата страна. Използвал е сивото си вещество не да открива тайните на вселената, като Айнщайн, а да направлява обществото. Заварил е тази страна в гражданска война, а е донесъл мир и разбирателство между враждуващите, макар той самият да е загинал от ръката на убиец. Единствената движеща сила, на която се е уповавал, е била вярата. На нея се е опирал всеки път, когато е трябвало да взима решения.

Лиза Дънкан бе дребничка, стройна жена с тъмнокестенява коса и бледо лице, по което личаха следите от постоянното напрежение и стрес, в които бе живяла напоследък. Тя махна с ръка към надписа върху южната стена:

— Погледни Гетисбъргското обръщение. Произнесено е през ноември 1863, пет месеца след историческата битка, в която са загинали над шестдесет хиляди войници — и всички те са били американци. Войници и невинни жертви е имало във всички епохи. Не си само ти. — Тя го погледна втренчено и след това продължи: — По време на погребалната церемония в Националното гробище, един от ораторите произнесъл близо двучасова реч. След него станал Линкълн и говорил по-малко от две минути, но речта му е една от най-великите в нашата история. Спрял се е на изводите от сражението и на бъдещето, което трябва да бъде построено. Време е и ние с теб да помислим върху това — натърти тя. — Нека се погрижим да не останат напразни жертвите на всички, които загинаха за нашата кауза. От Питър Нейбингър и полковник Костанов в Китай, до екипажа на „Пасадена“ край Великденските острови и жителите на Вилхена в дъждовните гори на Амазонка. А също и милионите безименни жертви на пришълците и техните слуги.

— Много американци са загинали и след като Линкълн е произнесъл своята реч — посочи Търкот.

— И ти си един оптимист.

— Такава ми е работата.

— По-скоро природата.

— Много съм чел за Гражданската война. Винаги ме е изумявала — най-кървавата война в нашата история е тази, в която сме се сражавали помежду си. А нима този път знаем с кого се сражаваме?

Дънкан положи длан на каменната стена.

— Боя се, че ще има още много жертви, преди да свърши тази война. Трябва да вземем присърце последната част от обръщението на Линкълн: „Мъртвите не загинаха напразно.“ Но още по-важни са заключителните му думи — тя прокара ръка по надписа. — Възприемай ги буквално.

Търкот се наведе до нея и плъзна поглед по златистите букви.

ХОРАТА НЯМА ДА ИЗЧЕЗНАТ ОТ ЛИЦЕТО НА ЗЕМЯТА

— Ето, за това е всичко. С опитите си да стартира кораба-майка „Меджик-12“ разрови димящите останки на една война между Водачите и Онези, които чакат, продължила хиляди години. Аспасия потегли към нас от Марс, начело на боен флот, който ти едва успя да спреш. „Мисията“ се опита да ни унищожи с Черната смърт и почти щеше да успее. Сигурно ще има и други, още по-страшни опити. Но вече знаем истината, известно ни е какво се е случило в миналото и не ни остава нищо друго, освен да продължим да се борим и да оцеляваме… Аз ще вървя нататък — тя посочи с ръка на изток, където зад паметника се издигаше сградата на Капитолия. — Трябва да се явя пред комисията и да дам показания за всичко, което се случи. След това имам среща с президента. По-късно през деня ще отлетя за Ню Йорк, там пък ще разговарям с Питър Стърлинг и останалите членове на Комитета за изследване следите от пребиваване на пришълци (КИСПП). От теб искам да се върнеш в Зона 51. Виж дали всичко е наред. Иди там колкото се може по-скоро. После ще решим какво още да предприемем, „за да не изчезнат хората от лицето на Земята“.

 

 

2.

В околоземна орбита

 

В ледения вакуум на космоса единствените видими останки от космическата совалка „Колумбия“ бяха няколко изкривени парчета от металната обшивка, които се носеха в непосредствена близост до причинителя на нейната гибел. Истинска грамада на фона на останките от човешкия кораб, „хищният нокът“ на пришълците дължеше названието си на своята издължена и закривана на върха форма. Дължината му надхвърляше двеста метра, ширината — тридесет, а черната му метална обшивка поглъщаше без остатък лъчите на слънцето. На близо петстотин километра под него един бързо разширяващ се полумесец върху източното крайбрежие на Съединените щати обозначаваше мястото, докъдето бе стигнал земният изгрев.

Най-върховното постижение на човешката наука и техника бе разрушено за по-малко от миг от енергийното изригване, бликнало от върха на „нокътя“, преустановявайки опитите да бъде изтеглен на буксир един кораб, който всички смятаха за мъртъв. В действителност изънземният кораб наистина беше мъртъв, а екипажът му — загинал при експлозията, предизвикана от Търкот. Същата експлозия бе помела и осемте кораба на нашествениците, докато се приближаваха към кораба-майка. Но както можеше да се съди по окаяното състояние на совалката, макар и мъртъв, „нокътят“ не бе престанал да функционира.

На стотина километра от дрейфуващия „нокът“, следвайки полярна орбита, прелиташе спътникът „Уорфайтър IV“, чиито камери постепенно се изместваха от предварително зададеното им положение към земната повърхност, за да се фокусират върху приближаващия се извънземен обект.

Топлинните инфрачервени датчици и няколко чифта нискочувствителни камери едновременно записваха и изпращаха на Земята всичко, което „виждаха“. С дължина осемнадесет и ширина четири метра, „Уорфайтър“ бе далеч по-масивен от космическия телескоп Хабъл. Теглото му беше двадесет и три тона, като една трета от него бе гориво за маневрените двигатели, чието предназначение беше да го разположат точно над която и да било точка от земния глобус до два часа след изпращане на командата.

Макар да бе съоръжен с най-модерна наблюдателна техника, с каквато можеше да се похвали само американският шпионски спътник КХ-14, основното предназначение на „Уорфайтър“ бе не да шпионира, а да унищожава. Неговите датчици и камери служеха за засичане на малки цели в космоса, а с размерите и близостта си „нокътят“ се превръщаше в относително лесна мишена. Последната трета от теглото на „Уорфайтър“ се дължеше на един миниатюрен ядрен реактор, свързан с мощен, високочестотен обертонов лазер.

Изстрелян без излишен шум и при пълна секретност от военновъздушната база Ванденберг преди близо две години, „Уорфайтър“ представляваше кулминацията на десетилетия строго секретни разработки, финансирани по линия на програмата „Звездни войни“. Конструиран да разрушава с лазерните си оръдия вражески спътници в космоса и балистични ракети, прелитащи в горните слоеве на атмосферата, с излизането си на орбита този спътник нарушаваше всички договори за противоракетна отбрана и ограничаване използването на космическото пространство за военни цели, подписвани в различни времена от правителствата на САЩ. Ядреният му реактор също бе в разрез със забраната за използване на подобни съоръжения на орбита.

Когато се приближи на шестдесетина километра до „нокътя“, камерите на спътника вече бяха прихванали целта и реакторът започна да захранва с енергия лазерното оръдие. В мига, когато енергийното ниво на кондензатора премина петдесет процента, на самия връх на „хищния нокът“ се появи златисто сияние. Една тъничка блестяща линия свърза двата космически съда, преодолявайки разстоянието между тях със скоростта на светлината, и неочаквано „Уорфайтър“ се озова обгърнат от силово поле. За частица от секундата бяха прекъснати всички комуникационни канали между спътника и наземния контрол. Енергийното ниво в кондензатора замръзна на достигнатите петдесет процента. С помощта на силовото поле и светлинния лъч „нокътят“ постепенно изтегли „Уорфайтър“ в близост до себе си и сега между двата космически обекта имаше не повече от петдесет метра.

Около петнадесет минути „Уорфайтър“ и „нокътят“ летяха заедно. Земята отдолу продължаваше да се върти и не след дълго те се озоваха над западната част на Съединените щати. Златистият лъч завъртя бавно „Уорфайтър“, докато сателитните му чинии отново се обърнаха към Земята. Този път камерите прихванаха цел върху земната повърхност.

Подаден бе сигнал за възобновяване на зареждането на кондензатора и енергийното ниво на лазерното оръдие отново започна да се приближава до критичната си точка. Изведнъж блесна ярка светлина и тесният сноп от високочестотни електромагнитни трептения прониза разредената атмосфера.

 

 

Невада, Зона 51

 

Разположена на около сто и петдесет километра северозападно от Лас Вегас, на брега на пресъхнало езеро, сгушено между две планини, Зона 51 се състоеше от три основни части. Най-забележителната от тях бе дългата към дванадесет километра бетонна писта, която се простираше в низината по протежение на пресъхналото Езеро на конярите. Това несъмнено бе най-дългата писта в целия свят и се използваше за излитане и приземяване на свръхмодерните летателни апарати, конструирани от американски военни инженери.

Втората, по-малко забележима част на комплекса бе техническата работилница на повърхността, състояща се от хангари, няколко цеха и кулата на летището.

Третата част — невидима с просто око на повърхността — бяха двата големи хангара, изкопани във вътрешността на Планината на конярите, и останалите подземни съоръжения, в които се помещаваше агенцията, отговорна за управлението на Зона 51. Вече пет десетилетия тази роля се изпълняваше от група, наречена „Меджик-12“.

Ала всички обичайни операции в Зона 51 бяха прекратени внезапно и неочаквано в мига, когато от небето се спусна ослепителен лъч светлина и порази един от хангарите. Първо в тавана му бе прогорена огромна дупка. После се разнесе взрив, последван от още няколко затихващи експлозии. Само след няколко секунди хангарът бе разрушен до основи, а телата на нещастниците вътре бяха така обгорени и разпокъсани, че щяха да бъдат необходими много дни, преди да бъдат събрани и разпознати.

 

 

3.

Мато Гросо, Бразилия

 

След повече от три дни мъчително пътешествие водопадите най-сетне се показаха. Грохотът им се чуваше часове преди това. Нищо не можеше да се сравни със звука от един милиард литра вода, стоварващи се едновременно от ръба на южноамериканското плато Парана върху лежащите 71 метра по-надолу натрошени и назъбени скали. Кънтящ вик на природата, който утихваше само веднъж на четиридесет години — по време на сухия сезон в горната част на реката.

Гледката напълно съответстваше на страховития звук. Сякаш цял един океан се изливаше в бездната, когато река Икуака, пресичаща южната част на Бразилия, започваше да подскача върху каскадата от близо 275 самостоятелни водопада, широка към четири и половина километра и разделена от няколко скалисти острова, върху които прегърбени дръвчета се съпротивляваха отчаяно на плътната пелена от водни пръски.

Спряла малко по-надолу, на един от бреговете на реката, малката групичка се любуваше смаяно на величествената гледка. Най-сетне, след няколко минути, един от пътешествениците, който се отличаваше с едрата си фигура, откъсна поглед от водопадите и го сведе към тясната клисура пред тях, през която се стичаше водата.

— Garganta del Diablo! — извика в ухото на високия мъж Бауру, тукашният водач, опитвайки се да надвие грохота на водопада, и посочи клисурата. — Нали това търсехте, професоре?

— Дяволското гърло — кимна високият черен мъж. Професор Ниама Муалама беше висок към метър и деветдесет и пет. Строен, но не мършав, с широки рамене и с мускули, които се усукваха при всяко движение като стоманени въжета. Имаше широко, добродушно лице и дружелюбна усмивка, която рядко слизаше от устните му. Единствените белези за зрялата му възраст бяха ситните бръчици около очите и сребърните връхчета на къдравите му, черни коси. В действителност професорът имаше внучка на една година, която живееше в Найроби, жена му бе починала преди три години от рак и оттогава той бе посветил цялото си свободно време на фикс-идеята на своя живот.

Муалама беше антрополог и тясно си сътрудничеше с Танзанийския университет в Дар ес Салаам. Фактът, че в университета учеха не повече от хиляда студенти и Муалама бе единият от общо двамата преподаватели в катедрата по антропология, по никакъв начин не намаляваше ентусиазма му. След две кратки и особено полезни специализации в Щатите и Англия професорът се бе завърнал, за да оглави катедрата. Някои скорошни промени в правителството бяха последвани от ограничаване финансирането на онези програми в университета, които чиновниците бяха сметнали за маловажни, и катедрата на Муалама бе първата, попаднала под ударите на неизбежните съкращения.

Лишен от възможността да преподава, професорът бе посветил цялото си време на своите изследвания, пътешествайки до различни точки на света, в търсене отговора на една загадка, на която се бе натъкнал още като съвсем млад. През следващите две десетилетия Муалама бе издирвал доказателства, разпилени из целия свят. Последната нишка го бе довела в тези безлюдни места, а главозамайващите новини, свързани с присъствието на пришълци на Земята, бяха придали особена неотложност на мисията му.

Той обърна гръб на оглушителния водопад.

— Първият европеец, достигнал дотук през 1541 г. — един испанец на име Алвар Нунес де Васка — нарекъл водопада Салто де Санта Мария. Водопадът на Света Мария.

Бауру повдигна рамене с безразличие. Не беше чувал за този испанец. Откак се помнеше, водопадите винаги са се наричали Игуака, което на местно наречие означаваше „великата вода“. Бауру бе от смесен испано-индиански произход. Беше нисък и набит, с мургава кожа. Най-отличителната му черти бе плешивата му глава.

Косата му бе започнала да окапва преди няколко години и той бе решил да завърши процеса по собствена воля. Бръснеше всеки ден остатъците, дори когато беше в джунглата.

— Да вървим. — Муалама метна раницата на гърба си и се отправи към клисурата, където разпенените води преминаваха покрай две стърчащи скали, за да се влеят, далеч по-надолу, в река Ориноко — трета по големина в Южна Америка — и да продължат по дългия воден път до Атлантическия океан.

Бауру отново застана начело на групата, следван от двамата носачи, които бе наел. През следващите три часа изминаха не повече от километър през гъстата и почти непроходима джунгла, докато най-сетне се озоваха на един от стръмните брегове на клисурата, на около петдесет метра над бушуващата река. Грохотът на водопадите почти не бе намалял.

— Точно това исках да видя — промърмори Муалама.

Скалата, която сочеше, беше дълга пет-шест метра и широка около четири и завършваше с плоска площадка. Беше заобиколена от вода, но отсамният й край бе само на два метра от ръба на клисурата. Муалама огледа тесния ръкав под тях. Водата се носеше с шеметна бързина, а калта от свлачищата й придаваше зловещ червеникав оттенък.

Муалама смъкна раницата и извади отвътре бележник с протрита кожена подвързия.

— Какво имаш там? — попита Бауру. Африканецът му изглеждаше голям чудак. Бяха се запознали само преди три дни в Сантос, на брега на Атлантическия океан, малко по на юг от Сан Паулу. Докато разговаряха, негърът бе признал, че за първи път идва в Южна Америка, но това явно не му пречеше да носи сам и с лекота огромната си раница и да се провира из джунглата като опитен водач.

Муалама извади от бележника смачкано листче.

— Копие от телеграма, изпратена преди близо един век — поясни той и подаде листчето на Бауру, който го прочете.

ИМАМ САМО ЕДНА ЦЕЛ: ДА РАЗКРИЯ ЗАГАДКИТЕ, СКРИТИ ВЕКОВЕ НАРЕД В ДЖУНГЛИТЕ НА ЮЖНА АМЕРИКА. СЕГА СМЕ ОКУРАЖЕНИ ОТ НАМИРАНЕТО НА РУИНИТЕ НА НЯКОГА ПРОЦЪФТЯВАЩИ ГРАДОВЕ, ПРИНАДЛЕЖАЛИ НА БЯЛА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, КАКТО И НА ДЕГЕНЕРИРАЛИТЕ ПОТОМЦИ НА ТАЗИ ВИСОКОРАЗВИТА РАСА.

— Кой я е изпратил? — попита Бауру, докато му връщаше телеграмата.

— Полковник Пърси Фоусет, британски офицер и изследовател.

— Намерил ли е онова, което е търсел?

— Фоусет, синът му Джак и един оператор на име Ралей Римел изпратили тази телеграма на 20 април 1925 година, непосредствено преди да потеглят на експедиция. Осъществили само една радиовръзка, на 21 май, съобщили местонахождението си — недалеч оттук — и после изчезнали безследно.

Бауру не беше изненадан. Хората често се губеха в джунглата, особено в този район на Бразилия. Мато Гросо бе известен с гъстите си, непроходими джунгли, силно пресечен терен и буйни реки.

— И какъв е този град, който са търсели? — попита той. Много легенди се разправяха за Мато Гросо, за изгубени градове, ужасяващи чудовища и странни племена на белокожи.

— Фоусет е вярвал, че някога тук се преселил народът на Атлантида, малко след като островът бил разрушен. Смятал, че те са построили някъде наблизо град сред джунглата, който с течение на времето бил разрушен и скрит от растителност. Твърдял, че има някаква стара португалска карта, на която е обозначен каменен град във вътрешнос