Робърт Дохърти
Зона 51: Мисията — Моята библиотека

На баща ми — Джордж Майер,

който ми помогна да превърна

една мечта в реалност.

Пролог

Един златист израстък се пресегна от стража-компютър под повърхността на Марс, докосвайки главата на аирлианката, която бе събудила първата група и я бе изпратила с „хищните нокти“ на Земята.

Стражът я информира за унищожаването на флотилията и за смъртта на нейните другари. Зениците на червеникавите й очи се свиха, докато приемаше информацията.

Аирлианката изведнъж се напрегна, доловила чрез стража странна аномалия в околностите на Крепостта. Тя нареди на датчиците от повърхността да издирят причината. Непознат обект летеше право към базата и до приземяването му оставаха не повече от тридесет секунди. Не излъчваше електромагнитна активност и тя почти бе готова да го игнорира, когато си спомни, че е единствената будна в базата и няма право на никакви рискове. За по-малко от секунда изпрати няколко телепатични команди.

 

 

От центъра на слънчевите колектори изригна фонтан от чиста енергия. Той удари приближаващия се „Наблюдател“ и го изпепели на място.

 

 

Аирлианката зърна блясъка на атомната експлозия. Беше само на пет километра от нея. Опасно близо, но не достатъчно.

Аирлианката предаде нова серия от команди. Трябваше да събуди останалите. Чакаше ги още толкова много работа.

Първата битка беше изгубена, но войната още не беше свършила.

 

 

1.

Лиза Дънкан нагласи фокуса на телескопа.

— Ето го кораба-майка. Вижда се добре на фона на лунната повърхност.

Макар и ниска на ръст, тя беше стройна и добре сложена. Тъмната й коса бе подстригана късо и обрамчваше отслабналото й лице, все още напрегнато от преживяното напоследък. Държеше чаша с вино в ръката, с която подкани събеседника си да погледне през телескопа. Носеше панталон и риза в зелен цвят, а коженото й пилотско яке бе съвсем изтъркано. Но пък вършеше работа, защото вятърът, подухващ откъм Скалистите планини, бе доста хладен.

През открехнатата врата на къщата, сгушена в подножието на един стръмен хълм, долиташе приглушен джаз. Огнени езици облизваха свода на голямата каменна камина, а димът излизаше през коминчето на покрива.

От мястото, където бе построена къщата, на височина близо два километра, можеше да се види значителна част от Източните равнини. На повече от 600 метра под тях мъждукаха светлинките на малкото градче Болдер. Най-близкият съсед бе на почти три километра по каменист и трудно проходим планински път — единственият, който достигаше до къщата. Скалистите планини се простираха на север и на юг, а континенталната падина — на запад.

Изгубиха близо два часа, за да стигнат до къщата от летище Денвър, откъдето наеха кола. През последните четиридесет минути пътят бе преминал през няколко стадия на деградация — от асфалт, през макадам до тесен коларски път.

Майк Търкот постави запотената чаша с бира на перилата и зае мястото на Лиза пред телескопа. Наведе се и опря око в гумения окуляр. Беше мускулест мъж, среден на ръст, с широки плещи. Имаше мургава кожа, наследство от индианските му предци, но черната му коса бе прошарена на слепоочията. Облечен бе в джинси и памучна фланела с извезана златна звезда на Специалните части върху лявата гръд. Изглежда въобще не усещаше хладния вятър.

— Представяш ли си — това нещо оцеля след ядрен взрив! — произнесе изумено той, докато разглеждаше силуета на кораба-майка на фона на ярката луна.

— Не забравяй, че е бил конструиран да прекосява междузвездното пространство с помощта на двигатели, за чиито принципи не можем дори да гадаем — отбеляза Дънкан. — Близо петдесет години учените в Зона 51 не са могли да пробият обшивката, за да проникнат вътре.

Търкот се изправи.

— Сега орбитата му стабилна ли е?

Дънкан се засмя.

— Притесняваш се да не ти падне на главата ли?

— Е, на нечия глава…

— И да падне — няма да е скоро. Лари Кинсейд от Лабораторията за реактивни проучвания каза, че е на възможно най-отдалечената околоземна орбита и засега изглежда в стабилен полет. Преобръща се съвсем бавно, а отворът от взрива не е чак толкова голям, като се има предвид мощността на бомбата. От фотоувеличението личи, че обшивката е разкъсана, но не и вътрешната носеща конструкция. Един от „ноктите“ се рее наблизо, той също се преобръща.

Търкот си спомни шестия извънземен кораб, който се бе впуснал в преследване и бе стрелял по него, тъкмо когато избухна бомбата. Корабът беше оцелял след невероятния по сила взрив, но изглежда бе изгубил управление миг преди да удари с един от лъчите си скакалеца.

— Ами другите пет „нокътя“? — попита Търкот.

— Нито следа. Според Кинсейд, са били в товарния отсек в момента на взрива. — Дънкан се облегна на перилата. — В Комитета за изследване следите от пребиваване на пришълци са на мнение, че всичко трябва да се провери внимателно.

— Да се провери ли?

— Ами, да. Искат да пратят астронавти със совалката, които да се скачат с „нокътя“ и кораба-майка.

— С други думи, да преместят Зона 51 в космоса — кимна Търкот.

Дънкан се намръщи.

— Странен възглед за нещата. Все пак говорим за Комитет, създаден от ООН, а не за „Меджик-12“.

Търкот я погледна.

— Вярваш ли на КИСПП?

Известно време единственият звук беше свистенето на вятъра между клоните на високите борове. Накрая Дънкан отговори:

— Не, не съвсем. Има един проблем.

— Какъв проблем?

— Ами… с КИСПП — рече Дънкан. — Разчистването на биолабораторията на „Меджик-12“ в Дълси е било преустановено. Преди да достигнат най-долното ниво.

— Защо? — надигна се Търкот, изненадан от чутото.

— Не зная причината, тъй като не съм осведомена официално. Научих го от достоверен източник във Вашингтон. Предполагам, че е станало под натиск от страна на нашето правителство. И без това още преглъщаме горчивия хап на разкритията около Зона 51. Представям си какво щяха да изровят в Дълси.

— Е, аз нали бях там. Мога да ти кажа с какво се занимаваха — с незаконни биологични експерименти. При това с помощта на нацистки учени, работили по време на войната в концентрационни лагери. Имам слаба представа точно с какво са експериментирали. Да се надяваме, че правителството ни има сериозни причини да постъпва така.

Дънкан вдигна яката на коженото си яке.

— Какво искаш да кажеш?

— Както Дълси, така и Зона 51 бяха под контрола на „Меджик-12“. После се оказа, че самият „Меджик-12“ е бил управляван от стража-компютър, открит под Джамилтепек, който пък защитава интересите на аирлианската група под ръководството на Аспасия. Ако продължаваме в същата посока, нищо чудно взетото решение за преустановяване работите в Дълси да се дължи на тайни действия на споменатата фракция.

— Но „Меджик-12“ е разпуснат, а стражът от Джамилтепек остана под развалините в Дълси. — Дънкан въздъхна и добави: — А ти унищожи Аспасия.

— „Меджик-12“ бе американската група, попаднала под телепатичния контрол на стража — възрази Търкот. — Готов съм да се обзаложа, че съществуват и други организации, които са били под негов контрол. И не само негов — защото стражът в Джамилтепек не е единственият, оставен от пришълците. Не забравяй, че намерихме и друг — в Китай.

— Така е — кимна Дънкан. — Но китайският принадлежеше на Артад, а не на Аспасия.

— Друго исках да кажа. Че освен тези, може да съществуват и още стражи, за които да не знаем нищо. Ето например, този на Великденския остров още е активен. А и като спряхме Аспасия, не значи, че сме победили аирлианците. Сетих се още нещо… всъщност базата в Дълси бе унищожена от „изтребител фу“, което ме кара да мисля, че някой се опитва да скрие нещо. Някой, който още се опитва да скрие нещо.

— Да не мислиш, че експериментите от Дълси са били преместени другаде?

— Или са преместени, или ги прави друг. Логично е да съществуват и резервни варианти. Също и резервни стражи на страната на Аспасия.

— Малки колелца в по-големите колела — кимна Дънкан.

— Знаеш ли на кого можеш да имаш вяра?

— На теб вярвам.

Търкот се извърна и я погледна. Дънкан стоеше до него, вперила черните си очи в неговите.

— Къде е синът ти? — попита той. Съжаляваше, че не бе проявил интерес по-рано. Беше забелязал снимката на Лиза и момчето на бюрото вътре.

— Остана при баща си, докато тръгне на училище. Знаех, че тази задача ще погълне цялото ми свободно време и не исках да го лишавам от грижи.

— Сигурно му е мъчно за теб.

— Така е. Но скоро пак ще сме заедно. Когато се върна да преподавам в университета.

— Изглежда много ти липсва — отбеляза той.

Дънкан кимна.

— Обадиха ми се, че отиват на излет. Надявах се, че ще успея да го видя, но… — гласът й потрепери.

— Съжалявам — рече Търкот.

— Когато се върнат, ще те запозная с него — заяви тя. — Джим ще ти хареса.

— И аз така мисля.

— Миналата година получи шофьорска книжка. В началото се боях да го пускам да кара сам по пътищата. След това ме взеха на служба в президентството и го пратих да живее тук. Спокойно е и много му хареса. Когато всичко това свърши — тя посочи към кораба-майка в небето, — пак ще се върнем да живеем тук.

— Да, тук е красиво — кимна Търкот.

Дънкан беше не само съветничка на президента, но и отговаряше за всичко, свързано по какъвто и да било начин с аирлианския въпрос. За първи път от доста време двамата имаха възможност да се отпуснат и да се порадват на компанията си. Търкот знаеше, че това е само временен отдих, но такъв, от който и двамата се нуждаеха.

Няколко минути мълчаха, наслаждавайки се на забележителната гледка. Луната грееше ярко, на запад сиянието й се отразяваше в заснежените върхове.

— Това там е Лонг Пик — Дънкан посочи вляво. — Четирихилядник — добави тя.

Търкот кимна.

— Качвал съм го, когато бях в школата.

— Трябваше да се сетя — усмихна се тя и махна на юг. — При ясен ден можеш да видиш връх Пайкс — намира се на сто и петдесет километра от тук.

— Знаеш ли, мислил съм си да се оттегля и да си живея в планината — въздъхна Търкот. Той се замисли, сетне добави: — Нещо ново за Кели?

— Нищо — отвърна Дънкан, върнала се към действителността. — Единствената видима промяна е, че полето около Великденския остров стана непрозрачно. Опитвахме е как ли не — сателитни снимки, термоизображения, инфрачервени лъчи, радиовълни — нищо не преминава през него. Един голям полукръг насред океана. Нямаме никаква представа какво става вътре.

— А Марс? Аирлианската база?

— И там нищо. Дано бомбата от „Наблюдател“ си е свършила работата.

Търкот поклати глава.

— Нали видя снимките от другите спътници. Бомбата се е взривила на няколко километра от базата. Няма никакви поражения на повърхността.

— Опитвам се да разсъждавам оптимистично. Марс е на доста път от нас. — Тя почувства, че сама не си вярва. Бойните кораби на аирлианците бяха прекосили разстоянието до Земята само за два дни.

Двамата отново потънаха в мисли, докато Дънкан не наруши мълчанието.

— Според някои сме на погрешен път.

Търкот се засмя.

— Не съм гледал новините.

— Така е. Мнозина ни обвиняват.

— Трябваше да действаме — оправда се Търкот. — Нямаше време да провеждаме дискусии.

— Не казвам, че съм съгласна с тях — побърза да го успокои Дънкан. — Според мен постъпихме правилно. Безпокоя се обаче за последствията.

Търкот отпи от бирата и остави чашата.

— Че кой не се безпокои? — попита той. — Аз дори не знам какво е станало. Помниш ли каква бъркотия беше? Първо, стражът от Великденския остров каза на Нейбингър, че Аспасия бил от добрите. Бил спасил човечеството от страшната извънземна заплаха, като не позволил да бъде включен двигателят на кораба-майка, за да не привлече тук противниците си. Нямаше как, наложи се да спрем „Меджик-12“, преди да са включили проклетите двигатели. И какво стана? Отиваме, значи, в Циан Лин и тамошният компютър ни казва, че всъщност Аспасия бил от лошите, кортадите са нещо като полиция и шефът им, Артад, е добрият. Но наистина имало някакъв междузвезден конфликт между аирлианците и друга раса и затова двигателят не бива да се пуска. Е, в това поне и едните, и другите са съгласни. После Аспасия ни съобщава, че пристига от Марс, където си играел на Спящата красавица кой знае колко хиляди години, но щял да лети с цяла флотилия, сякаш се готви да приключи с онова, което е започнал навремето. Още не излетял и неговите „фу“-та унищожават една от нашите подводници, което не изглежда особено приятелски жест. Тъй че, в края на краищата се наложи да го спрем.

— Също и „фу“-тата — добави Дънкан.

— Точно така — и „фу“-тата — съгласи се Търкот. — Повярвахме на Нейбингър — действията на „изтребителите фу“ ни помогнаха — и се изпречихме на пътя на Аспасия. Но честно ти казвам, не зная кое от всичко това бе истина и не съм сигурен, че и Нейбингър го е знаел.

— Точно преди да загине, се опитваше да ми предаде нещо важно — спомни си Дънкан.

Търкот затвори очи.

— Питър беше храбър мъж. Той май се досещаше какво има на долното ниво на гробницата.

— Доста храбри мъже загинаха покрай тази история.

— На война е така — отбелязал философски Търкот. Той самият бе загубил немалко приятели по време на службата си в специалния антитерористичен отряд в Германия — още преди да го прехвърлят в Зоната.

А ето че сега работеше заедно с Лиза Дънкан. Най-напред по разкритията относно онова, което ставаше в Зона 51. Но тогава все още срещу тях бяха само хора. Едва по късно двамата се натъкнаха на нови шокиращи факти, свързани с пребиваването на пришълците на Земята още преди десет хиляди години. Оказа се, че в този далечен период от историята аирлианците изградили свой наблюдателен пост на планетата, но след време между тях избухнала разпра, довела до война и унищожаването на цял един континент — легендарната Атлантида. След края на войната между двете воюващи фракции се възцарило примирие, поддържано в продължение на хилядолетия с помощта на свръхмощни компютри, които учените бяха нарекли стражи.

Дънкан прекъсна мислите му.

— Знаеш ли, десет процента от американските граждани не вярват, че сме кацнали на Луната. Някои смятат, че снимките са направени в таен хангар в пустинята Невада.

Търкот вдигна учудено вежди. Дънкан продължи:

— От Си Ен Ен са правили анкета, според която четиридесет процента от зрителите не вярват, че аирлианците наистина съществуват. Според тях цялата тази история е една голяма театрална постановка. Не е имало никакъв флот. Никакви извънземни. Нито пък база на Марс. Нищичко.

— А как ще обяснят скритите в Зона 51 скакалци? Ами кораба-майка?

— По същия начин. Те просто не съществуват. Не забравяй, че все още съвсем малка част от населението е виждала с очите си летящите чинии, въпреки че достъпът до тях сега е свободен. Но като се имат предвид възможностите на Холивуд, нима е трудно да се изфабрикуват подобни артефакти? Най-много да решат, че това са прототипи на военни летателни съдове, които Пентагонът е решил да представи на обществото, за да оправдае разходите. И за да подсили малко нещата, използва любимата тема за извънземна заплаха.

Търкот поклати глава.

— Може и да има подобна обществена нагласа, но това лично мен не ме прави по-спокоен.

— Чакай да чуеш нататък и съвсем ще си загубиш спокойствието — продължи Дънкан. — По данни от ЦРУ китайската армия продължава активни действия в околностите на Циан Лин. Напълно възможно е да се опитват да прокопаят нов тунел към подземната галерия.

— Едва ли е необходимо да копаят нов тунел. Шахтата, през която ние излязохме, ще им свърши работа.

— Не зная какво точно са намислили, но е само въпрос на време да проникнат вътре.

— И да установят контакт със стража — кимна Търкот, осъзнал заплахата.

— Стражът може и да не пожелае да разговаря с тях — поклати глава Дънкан. — Друго ме безпокои. Представи си, че успеят да преодолеят заграждението в централния коридор. Какво ли може да се крие там?

— Нейбингър знаеше какво има там — повтори още по-уверено Търкот.

— Няма никакъв начин да се върнем и да ги изпреварим. Опасявам се, че ако нещата се объркат, китайците могат да решат да взривят цялата гробница. И без това в момента си имат достатъчно ядове с бунтовническите групи.

— Хайде да не прибързваме с изводите. Централният коридор беше достатъчно добре защитен. Нейбингър беше единственият, който можеше да слезе долу.

— Дано да си прав — въздъхна Дънкан.

— Нещо ново за СТААР? — сети се Търкот.

— Тъкмо щях да повдигна въпроса за тях — Дънкан положи ръка на рамото му.

— Какво ще искаш този път от мен?

— Да оглавиш специалната група, която потегля за Антарктида. Инженерите, които копаят тунел в леда към станцията „Скорпион“, пратиха съобщение, че скоро ще стигнат целта. Искам да си там, когато това стане.

— И кога тръгвам?

— Утре следобед.

— А ти къде ще бъдеш?

— На един кораб край Великденските острови. Флотата ще направи опит да прати подводна разузнавателна сонда под щита.

— Мислиш ли, че ще се получи?

— Не. Но не бива да изоставяме Кели.

— Ами ако се провалите?

— Тогава ще отида в Русия.

— В Русия? — Търкот завъртя учудено глава, но изведнъж си спомни. — Четвърти отдел, нали?

Дънкан кимна.

— Все още не знаем всичко. Например онези неща, които ни разказа полковник Костанов. Пратих съобщение до Четвърти отдел и не след дълго получих отговор от някой си Яков. Обясни ми, че щял да се свърже с мен когато проучи въпроса, но като знам колко са експедитивни руснаците, предпочитам да отида на място.

— Виж тук си права — съгласи се Търкот.

— Знаеш ли, мисля, че те пак ще се върнат.

— Кои?

— Аирлианците. Стражът от Великденския остров. СТААР. Все някой от тях. Успяхме да ги спрем в Зоната, дори разгромихме флота им. Но не сме ги спрели. Един Бог знае какво ще се случи сега.

— В специалните части ни учеха, че винаги става онова, което най-малко очакваш.

— И аз от същото се боя.

Търкот пристъпи зад нея и обви раменете й с ръка.

— Зная, че още не е свършило. Затова ли ме повика?

— Не — рече тя. — Тук си, защото исках да си тук.

Няколко минути двамата стояха заслушани в свистенето на вятъра. Студено ми е — рече Дънкан и кимна към вратата.

— Хайде да се прибираме, а?

— Ти върви, аз идвам — побутна я той. Проследи я с поглед, сетне се извърна към тъмните околности. Беше доловил нещо, усещане, което бе изпитвал неведнъж по време на бойни операции — че е наблюдаван. Претърси с очи гората и храсталаците, макар да знаеше, че едва ли ще може да види, ако някой се е спотаил. Накрая се обърна и се прибра при Дънкан и пламтящата камина.

 

 

На хиляда и петстотин метра отсреща, на самия връх на скалистия хълм, седеше, кръстосал крака, непознат мъж и надничаше през поставения на триножник телескоп, насочен право към къщата на Дънкан. Лицето му остана безстрастно дори когато двамата започнаха да се целуват, а интересът, който изпитваше, бе чисто професионален. Малко след това мъжът в къщата се надигна и пусна щорите.

Непознатият бе пъхнал в ухото си миниатюрна слушалка, свързана с приемник, монтиран още преди няколко дни. Той бе чул всяка дума от разговора между двамата на терасата. Мъжът обмисляше чутото, тъй като скоро трябваше да напише доклад. Вторият микрофон, поставен в къщата, регистрираше различни по характер звуци, които говореха, че двамата вътре се любят, но това ни най-малко не заинтригува непознатия.

Беше поставил на коленете си автомат МП-5 със заглушител и зареден пълнител. Обемистата му раница бе подпряна на едно дърво. Мъжът отмести автомата и бръкна в раницата. Докато се надигаше, за миг лунните лъчи се отразиха в сребърния пръстен на лявата му ръка. Непознатият извади дълъг черен калъф и го разтвори. Вътре, разглобена на две части, бе поставена снайперова пушка. С опитни движения мъжът я сглоби, извади телескопичния мерник и го монтира отгоре.

Човек никога не знае какво може да реши началството, а той искаше да е готов за всякакви варианти. Погледна през окуляра и натисна миниатюрното копче. Изображението постепенно придоби очертания — в началото бе червеникаво, но после бързо посиня. Нагласи лекичко фокуса и телескопичният мерник му позволи да надникне право през щорите. Веднага забеляза малко червено петно пред аления овал на пламтящия огън — мъжът и жената, заспала в прегръдките му. Като изви леко дулото, той нагласи мерника върху главата на мъжа. Той бе опасният.

След като се увери, че пушката е готова за стрелба, мъжът я положи върху триножника и извади от джоба си специално обезопасен срещу подслушване клетъчен телефон. Натисна запаметения вътре номер и предаде доклада с няколко сбити изречения. След кратка пауза получи съответните разпореждания. Бяха същите, каквито и за поколения негови предшественици.

Засега да не предприема никакви действия.

Да чака и да наблюдава.

 

 

2.

Продълговата черна диря, с дължина над сто метра, сред смачканите и посечени дървета бележеше мястото, където хеликоптерът с Питър Нейбингър бе паднал сред гората. Намираше се на един невисок хълм в почти безлюдната западна част на Китай, заобиколен от цяла верига труднодостъпни планини, и на четиридесет и пет километра източно от гробницата Циан Лин, издигната край древната столица Сиан.

Най-големият оцелял къс от хеликоптера бе бронираната кабина и прикаченият към нея товарен отсек. И двамата пилоти бяха мъртви, премазани под тежестта на хлътналото при удара контролно табло. Отзад, тялото на Питър Нейбингър бе проснато на гръб, краката му бяха извити под неестествен ъгъл, а в главата му зееше грамадна, окървавена рана. Невиждащите му очи бяха вперени в разтрошените перки.

Дясната му ръка все още стискаше подвързания с кожа бележник, където бяха всичките му преводи на старорунически надписи, а също чертежите и фотографиите, събирани през последните години, докато работеше над този древен език. Вътре също така се съдържаше тайната на най-долната галерия в Циан Лин, древната гробница на император Гао Цун и неговата императрица. Тайна със съдбоносно значение, като се имаше предвид, че на метри над телата на тези величия, в голямата подземна галерия, бяха разпръснати многобройни и все още неизследвани аирлиански артефакти, както и още един компютър.

Прилежен в заниманията си, и този път Питър Нейбингър се бе постарал да опише сбито всичко, което бе научил от стража в подземната галерия, както и прочетеното от стените на тунелите. И тъкмо когато се опитваше отчаяно да предаде най-важната част от тази информация, хеликоптерът бе свален от двата „изтребители фу“. Ето че сега тайната бе останала между страниците на бележника, стиснат от вкочанените му пръсти.

Без съмнение това бе ужасна кончина за човек, извършил толкова много изумителни открития в областта на археологията само за няколко месеца. Защото именно Питър Нейбингър бе разкрил тайната на Голямата пирамида, построена като космически ориентир по време на войната между враждуващите аирлиански фракции, а после и скритото във Великата китайска стена послание към небето за помощ. Разкрития, които бяха довели до преоценка на цялата човешка история и които все още предизвикваха бурни дискусии навсякъде по света.

Задуха вятър и огъна краищата на подаващите се от бележника листчета със записки. В далечината отекна равномерното бръмчене от ротори на приближаващ се хеликоптер.

 

 

Дълбоко в недрата на Рано Као, Кели Рейнолдс се бе сляла напълно със стража. Златистото сияние, което се излъчваше от високата шест метра пирамида, поддържаше в стаза телесните й функции, а златният израстък, който излизаше от върха на пирамидата и се допираше до челото й, позволяваше на стража да общува директно с ума й.

Кели Рейнолдс бе замесена в разследването, свързано със Зона 51, заради разкритията на нейния покоен приятел и колега журналист, Джони Симънс. Смъртта му, по вина на „Меджик-12“, групата, която до съвсем неотдавна управляваше Зоната, както и биолабораторията в Дълси, Ню Мексико, я бе разтърсила дълбоко. Кели отказваше да повярва, че аирлианците могат да бъдат врагове на човечеството и продължаваше да смята, че единствената надежда на хората е да продължават да общуват с тях, като най-добрият начин за това е чрез стража-компютър. Не беше помръдвала от мястото си, откакто Търкот бе нанесъл съкрушителния си удар срещу аирлианския флот.

Великденските острови са най-изолираното място на Земята. Те принадлежат на Чили, но се намират на почти три хиляди километра от тази южноамериканска страна. Отдалечеността им изглежда е била една от причините, аирлианците да ги изберат за тайна база, където да оставят своя компютър.

Главният остров Рапа Нуи има приблизително триъгълна форма, с по един вулкан във всеки от ъглите. Повърхнината му е само стотина квадратни километра, но въпреки малките си размери той вероятно някога е бил средище на една доста развита цивилизация, за което и в наши дни може да се съди по моаи — грамадните каменни монолити, с които е прочут този остров. Все още остава загадка по какъв начин са били издялани и преместени тези над шестдесет на брой статуи, някои от които тежат близо деветдесет тона, и единствено откриването на аирлианския компютър би могло да хвърли известна светлина върху този въпрос. Нямаше никакво съмнение, че моаи олицетворяват самите аирлианци — червените каменни издатини върху главите им бяха червеникавите коси на пришълците, издължените уши припомняха лицето от холограмата на аирлианеца в подземията на Циан Лин. Тъй че още една загадка на древния свят почти бе разрешена.

Унищожаването на ранната цивилизация на Великденските острови от край време е било свързано с разпадането на островната екосистема. По времето, когато е бил открит главният остров — Великден 1772 г. — на което дължи и името си — той е бил практически безлюден и съвсем гол, ако се изключат няколко редки дръвчета.

Пет хиляди години по-рано компютърът на извънземните е бил скрит в една голяма галерия под Рано Као. Но ето че сега върху една от стените на пирамидата се появи правоъгълен отвор с дължина десет сантиметра и ширина осем. През отвора, пристъпвайки равномерно на шестте си крачета, се показа микроробот, висок само пет сантиметра, който наподобяваше металическа хлебарка. Роботът се плъзна надолу до основата на пирамидата и се приближи към комуникационния пулт. Заострените връхчета на предните две крачета заеха хоризонтална позиция и се забиха в дървения крак на масата, върху която бе поставен пултът. Микророботът започна да се катери по крака. Стигна върха и се отправи към таблото.

Самият пулт бе свързан с компютър, осъществяващ директна връзка с общата информационна мрежа на Министерството на отбраната. Използвайки същите крачета, микророботът отвори капака на компютъра, след това от телцето му се подаде тъничък кабел, който се плъзна вътре. Екранът трепна и постепенно оживя.

Разположена на самия ръб на вулканичния кратер, една сателитна чиния се завъртя, намери в небето военния сателитен ретранслатор и се свърза с него. Същевременно се пробуди и вграденият в една от стените на вулкана комуникационен уред, монтиран от самите аирлианци, и изпрати сигнал до Марс. След като осъществи контакт с марсианската база, той получи кратко съобщение. Беше нов план и заповед да пристъпи към незабавното му изпълнение.

Аирлианският компютър активира невидимите си сетива и потърси другите компютри, оставени на Земята.

 

 

Търкот изгуби тридесет минути, за да преодолее с максимална предпазливост последните петдесет метра. Трябваха му четири часа, за да заобиколи планината и да изкатери върха, но последният участък от пътя бе най-важният. Прокрадваше се безшумно между стволовете на кленовете, докато не видя онова, което търсеше — тесен, изравнен участък, издигнат над околната местност.

Наблюдателят си бе отишъл, но опитният поглед на Търкот веднага откри следите от триножника, както и други белези за нечие скорошно присъствие. Тревата и боровите иглички се бяха слегнали едва забележимо. Търкот продължи да оглежда мястото.

Нямаше съмнение, че този, който бе престоял тук предишната нощ, е бил професионалист и това го обезпокои. Вярно, съществуваха цял куп организации, известни предимно като буквени съкращения, от типа на ЦРУ, АНС или ОРК, които биха могли да следят Дънкан и дори него. Не беше изключено към тях да проявяват интерес и чуждестранни разузнавания. Но кой знае защо Търкот имаше усещането, че човекът, прекарал нощта тук, не е принадлежал към никоя от тези организации. А непознатият враг винаги е по-опасен от познатия.

Накрая откри нещо. Едва забележим отпечатък върху кората на близкото дърво — кръгъл, с диаметър около три сантиметра. Търкот го разгледа внимателно. Сякаш някой бе опрял дулото на оръжие в меката борова кора. Изглеждаше странно като предположение, имайки предвид колко внимателен е бил във всичко останало непознатият. Търкот помисли няколко минути, но така и не му хрумна никакво разумно обяснение.

Той погледна през клисурата към къщата на Лиза Дънкан. Беше я оставил да спи, завита с дебело одеяло. Слънцето вече се подаваше между зъберите на планината.

На връщане Търкот се прибра по най-прекия маршрут.

 

 

Каменното лице на Кон Тики Виракоча намръщено посрещаше пътешествениците. Изсечена от твърд черен андезит^[1], тежаща десетки тонове, Вратата на слънцето представляваше входа към центъра на тази най-голяма пирамида на древния град Тиахуанако^[2]. Присъствието на бога на слънцето Виракоча на върха на арката целеше да напомни на пътешественика, че се намира в едно от най-свещените древни кътчета на Боливийското плато.

— Насам! — В гласа на водача се долови нескрита тревога. Обектът бе забранен за посещения от боливийското правителство и из района често се навъртаха военни патрули.

Руснакът, който последва водача, бе едър мъж с осанка и телосложение на мечка. Ала дори той изглеждаше като джудже на фона на руините, сред които вървеше. Приближаваха Пирамидата на слънцето, масивна постройка от пръст и камък, с височина над сто метра. На самия връх на пирамидата преди хилядолетия е бил поставен каменен олтар, където стотици, а може би хиляди нещастници в древните времена бяха срещнали смъртта си по ужасяващ начин — чрез изтръгване на сърцето, след което още агонизиращите им тела са били хвърляни в пропастта.

Руснакът се бе представил с едно единствено име — Яков. Не беше уточнил дали това е фамилията му. Той не се интересуваше от външността на пирамидата, нито от забележителностите наоколо. Беше стигнал до това място в резултат на задълбочени проучвания и знаеше точно какво иска да види. Бе обяснил на водача приблизително какво го интересува.

— Ето тук! — посочи мъжът, след като заобиколи няколко грамадни каменни блока.

Яков се приближи и погледна. Между два от блоковете се виждаше голяма черна дупка. Недостатъчно широка, за да се почувства комфортно вътре, но нямаше избор. Водачът бе протегнал ръка и руснакът му подаде снопче банкноти, пристегнати с ластик. Миг след това водачът се изпари.

Яков се поколеба, преди да се пъхне в черната дупка. Пое си няколко пъти въздух, усещайки как дробовете му се напрягат в разредената атмосфера. Огледа се, сякаш да запомни Тиахуанако какъвто го вижда — огрян от лъчите на изгряващото слънце. Макар да бе вторият от двата големи древни града на Новия свят, Тиахуанако бе далеч по-малко известен от разположения в покрайнините на Мексико сити Теотуакан. Лесно обяснимо, имайки предвид неговата отдалеченост от цивилизацията, в едно от най-труднодостъпните места на Андите. За да се стигне дотук, трябваше да се преодолеят купища пречки и затруднения — от бюрократичното отношение на полицейските власти в Ла Пас, столицата на Боливия, до абсолютно строгата забрана за пътешествия в района на Тиахуанако. Всъщност, Яков прескочи тези препятствия, като проникна в страната нелегално. Разполагаше с дългогодишен опит в подобен род пътешествия и познаваше добре законите на сенчестия свят.

Заради приликата си с египетските пирамиди и съвпадението във времето на тяхното построяване, съществуваха предположения, че и двата града от Новия свят са рожба на същата цивилизация, властвала по онова време в Северна Африка. След разкритията за Атлантида и ролята на пришълците в нейното създаване и унищожаване, учените вече смятаха, че градовете са били построени от оцелели бегълци след страхотния катаклизъм, разтърсил устоите на Древния свят.

Като служител на Четвърти отдел към руското МВР, Яков знаеше добре, че онова, което пише в историческите книги или се представя от учените на конференциите и симпозиумите, невинаги отговаря на истината. Четвърти отдел бе създаден още в Съветска Русия с цел да изследва НЛО и всички останали паранормални явления. След много и различни, но държани в дълбока тайна открития, руските ръководители вече не се съмняваха, че Земята е била посещавана от пришълци в някакъв отминал период от своята история, макар подробностите за това посещение да тънеха в неизвестност допреди няколко седмици, когато бе вдигната забраната за посещение на американската Зона 51 и медиите разпространиха информацията, получена от стража-компютър.

Въпреки че обърна сериозно внимание на всички тези сведения, Яков продължи неотстъпно да преследва целта, която си бе поставил преди много години. Днес се надяваше да открие поредното късче от мозайката. Той се наведе към тъмната дупка и бавно се плъзна в тунела, водещ право към сърцето на Пирамидата на слънцето. Беше включил мощен прожектор, който озаряваше пътя му, и държеше главата си свита, за да не си удари темето в прихлупения свод.

 

 

В Зона 51 майор Куин се намираше в една постройка на повърхността, превърната в импровизирана морга. Разположена в средата на пустинята Невада, Зоната също бе скрита далеч от любопитните погледи. Куин познаваше добре историята на базата, тъй като дълги години бе работил като офицер за свръзка към Куба, центъра за управление на Зона 51.

Мястото за построяването на базата бе избрано още в края на Втората световна война заради близостта му до местонахождението на кораба-майка. Постепенно базата бе разширявала своята територия, особено след като тук бяха докарани седем от общо деветте скакалеца — атмосферните летателни съдове на аирлианците — след откриването им в една ледена пещера на Антарктида. Изпитателните полети с тези съдове предизвикваха слуховете за НЛО в продължение на десетилетия.

Двама патолози от КИСПП — Комитета за изследване следите от пребиваване на пришълци — облечени с бели лабораторни костюми, маски, ръкавици и очила, се готвеха да извършат аутопсия на едно от двете тела на представителите на СТААР, убити при опит да задържат излитането на кораба-майка.

Кодовото й име беше Зандра, припомни си Куин, когато един от лекарите дръпна чаршафа, с който бе покрито тялото.

— Не е прекалявала със слънчевите бани — отбеляза с мрачен хумор патологът, на чиято табелка бе изписано „капитан Билингс“.

Тялото на жената беше млечнобяло, а кожата й — гладка като кадифе. Вторият патолог нагласи статива с микрофона пред устните на Билингс и го включи.

— Всичко е готово — обяви той.

Билингс взе скалпела, но произнесе първите няколко изречения, без да предприема никакви действия:

— Изследваният обект е лице от женски пол, възраст — около четиридесет години, макар преценката да е приблизителна. Ръст… — Той почака, докато вторият патолог разпъваше ролетката. — Сто седемдесет и седем сантиметра. Тегло… — Билингс погледна скалата на вградения в масата кантар. — Шестдесет и осем килограма.

Куин отстъпи назад, докато Билингс заобикаляше тялото.

— Руси, почти бели коси. Цвят на кожата — млечнобял. Няма видими белези или татуировки. Шест входни отвърстия от куршуми на гърдите. Четири изходни отвърстия на гърба.

Билингс се наведе и повдигна левия клепач.

— Цвят на очите — кафяв. — Той се загледа внимателно. — Изглежда тук има контактна леща. — Билингс остави скалпела и взе малки пинцети. Извади контактната леща и я погледна към светлината. — Хм, изглежда лещите са козметични, тъй като тази е оцветена в кафяво. — Билингс погледна надолу. — Исусе! — възкликна той. — Това пък какво е, мътните го взели? — Той се отдръпна назад, а Куин зае неговото място и повдигна десния клепач. Зеницата и ирисът бяха кървавочервени. Зеницата бе малко по-тъмна от останалата част на окото и издължена вертикално, като на котка.

Куин мигом извади клетъчния си телефон и набра номера на Куба.

— Нареждам да се изолира цялата сграда съгласно Националната директива за безопасност при контакт с извънземни форми на живот. Като допълнителна мярка за сигурност върху входа на повърхността да се издигне херметически затворен балон, който да попречи за разпространяване на зараза!

 

 

В Куба, командния център на Зона 51, който се намираше дълбоко под земята, Лари Кинсейд бе от първите, които чуха съобщението на майор Куин. Лари работеше от тридесет години в НАСА, където служителите на СТААР, с техните неизменни тъмни очила и бледи лица, бяха постоянна гледка при всяко изстрелване. Разполагаха с достъп до всяко съоръжение, благодарение на президентския указ, издаден още по времето на Айзенхауер. Така, като пряко следствие от сложната държавна бюрократична система, те притежаваха неограничена власт, противоречаща на всякаква логика и здрав разум. Съобщението, че не са били земни същества, макар и изненадващо, донякъде можеше да обясни всичко, което се бе случило на Земята през последните няколко седмици.

Ето защо, докато всички останали се втурнаха да изпълняват разпоредбите на Куин, вниманието на Кинсейд бе съсредоточено в съвсем друга посока. Тъкмо се беше свързал с Космическия център, откъдето се извършваше и ранното ракетно предупреждение. Самият център бе разположен дълбоко под планината Чейене, в покрайнините на Колорадо спрингз. Центърът бе на пряко подчинение на ВВС и координираше действията на цялата Отбранителна сателитна система (ОСС). Последната на свой ред бе добре позната на Кинсейд, благодарение на работата му в Лабораторията за реактивни проучвания, където се конструираха ракети носители за извеждане на спътници и сонди в космоса.

Кинсейд знаеше, че спътниците на ОСС поддържат геосинхронизирана орбита и покриват цялата земна повърхност от височина 30 000 километра. Системата бе изградена в годините на Студената война, когато бе имала за основно предназначение ранното предупреждение за изстрелване на междуконтинентални балистични ракети. По време на Войната в залива, тя бе засякла всички изстрелвания на ракети „Скъд“, доказвайки своята висока ефективност, което бе накарало правителството да отпусне допълнителни субсидии за разработването й, така че да бъде в състояние да предава съобщения в реално време до всички тактически звена.

На всеки три секунди ОСС изпращаше инфрачервена карта на земната повърхност и заобикалящото я космическо пространство. Кинсейд знаеше, че по голямата част от тази информация остава на запис в Центъра за ранно предупреждение, освен, разбира се, ако компютърът не засече ракетно изстрелване или появата на някакъв летателен обект в близкото околоземно пространство. Точно в този момент обаче, съдейки по данните от ОСС, не се случваше нищо необичайно.

Кинсейд имаше вид на видял и препатил нюйоркски полицай. Беше един от малцината ветерани на ЛРП и НАСА с участието си още и самото създаване на програмата. Не беше специалист в конкретна област, но умееше всичко. Освен това бе ръководил ВСИЧКИ автоматични космически полети до Марс, което го постави в центъра на събитията, веднага щом бе разкрита аирлианската база в Сидонийския регион на Червената планета.

Кинсейд си погледна часовника. Вече три часа следеше неотлъчно компютъра. Тъкмо реши да остане още половин час, когато забеляза малка червена точица да трепка на екрана.

С помощта на мишката Кинсейд премести указателната стрелка върху точката и я натисна.

На екрана се изписа кодово название:

ТЛ-САТ-9-3/ПРЕДНАЗ — ЦИВИЛ/АРИАНЕ/КОРО

Названието съдържаше цялата необходима информация. Първо — обектът бе дело на човешки ръце, по-точно бе спътник. Второ — имаше цивилно предназначение и бе финансиран от частна организация. Трето — беше изстрелян от Ариане, Европейския космически консорциум или по-точно — от тяхната стартова площадка на остров Коро, Френска Гвиана. Но Кинсейд продължаваше да се рови из информацията.

Остана изненадан, когато откри, че спътникът е бил изстрелян само преди два дни, но беше засечен от ОСС, защото се намираше в спадаща орбита, което също изглеждаше странно. Никой не би изстрелял спътник само за два дни полет, освен ако не му е поставил строго определена задача и в хода на изпълнението й спътникът е изгубил нужната височина, в резултат от грешка или непланиран инцидент.

Кинсейд продължи да следи спадането на орбитата върху екрана. Съдейки по информацията, само след осем минути ТЛ-САТ-9-3 щеше да навлезе в горните слоеве на атмосферата. Няколко секунди Кинсейд разглежда напрегнато точката, след това извика под нея малък прозорец, който показваше позицията й спрямо Земята. В момента спътникът преминаваше над Тихия океан, в посока към Южна Америка.

Кинсейд вдигна телефона и поиска да го свържат с дежурния в Космическия център.

— Полковник Уилис — представи се отсреща механичен глас, прекаран през кодиращото устройство.

— Полковник, с вас говори Лари Кинсейд от ЛРП. От известно време следя спътник ТЛ-САТ-9-3, за който получавам ваша информация. Определили ли сте предполагаемото му място на падане?

— Изчакайте само минутка — отвърна Уилис. — В момента хората ми работят върху това.

Кинсейд знаеше, че в Космическия център разделят орбиталните тела на четири категории. Първата беше — познати обекти в стабилна орбита като спътници или останки от предишни космически експедиции. Всяко подобно тяло разполагаше с личен идентификационен код и информацията за него се съдържаше в компютрите на центъра. Понастоящем съществуваха приблизително 8500 каталогизирани предмети в постоянна орбита, които се следяха от Космическия център.

Втората категория бяха познати обекти с променяща се орбита, най-често по решение на корпорацията или страната, която ги бе изстреляла. Третата беше на обекти в спадаща орбита и именно нея разглеждаше в момента Кинсейд. Когато някое орбитално тяло изпаднеше в такава орбита, от Центъра назначаваха група за определяне на ПМП — предполагаемо място на падане която да следи евентуалните изменения в полета и да прогнозира района на сблъсък със земната повърхност. Четвъртата категория включваше новоизстреляни обекти, които все още нямаха собствен код.

— Каква е причината за бързия спад на орбитата? — попита Кинсейд.

— Вероятно така е планирано предварително — отвърна Уилис.

— Защо? За да го приберат?

— По каква друга причина? — Кинсейд се подразни от самоувереното държане на Уилис, но преди да му отвърне, полковникът вече разполагаше с нужната информация.

— Обектът ще падне в западните райони на Бразилия. Ще получим по-точни координати след приземяването, но със сигурност може да се каже, че все още е под контрол и снижаването на орбитата е управляемо.

Кинсейд продължи да следи точката, която вече бе достигнала очертанията на Южна Америка. Внезапно тя изчезна.

— Падна — обяви равнодушно Уилис. — Добре, че не засегна някое селище.

— Вероятно е паднал в джунглата — отбеляза Кинсейд, който вече разглеждаше уголемената карта на района. Беше в западните краища на дъждовната тропическа гора. — Можете ли да проследите обратно орбитата на спътника? Искам да знам дали е бил в близост с орбитата на кораба-майка, или с шестия „хищен нокът“?

— Момент — произнесе Уилис. След по-малко от минута имаше отговор. — Не, не се е доближавал. Най-близката точка е хиляда и петстотин километра от кораба-майка.

— Разбрано — кимна намръщено Кинсейд. — Изпратете ми цялата информация.

Известно време остана неподвижен, втренчил поглед в компютърния екран. След това го изчисти и въведе достъп до ИНТЕРЛИНК, компютърната система за свръзка на американското Министерство на отбраната. Тук провери електронната си поща — беше празна, отвори личната си страница и прочете още веднъж съобщението с тридневна давност. Беше съвсем кратко:

СЛЕДИ ИНФОРМАЦИЯТА ОТ ОСС 09.00 — 12.00 ЛОКАЛНО ВРЕМЕ.

ЯКОВ

Кинсейд натисна бутона за отговор и написа:

ЯКОВ,

ИНФОРМАЦИЯТА ПРОСЛЕДЕНА.

НАБЛЮДАВАХ ПАДАНЕТО НА ТЛ-САТ-9-3.

ТОВА ЛИ ТРЯБВАШЕ ДА ВИДЯ?

КИНСЕЙД

Кинсейд изпрати писмото и зачака. Само след десет секунди компютърът го извести, че има отговор. Ала когато отвори електронната кутия, откри, че това е собственото му, недоставено писмо.

— По дяволите! — изруга той и прекъсна връзката си с ИНТЕРЛИНК. Отпусна се назад във фотьойла и загледа картата на екрана. След няколко минути отново се захвана за работа.

 

 

3.

— Къде всъщност отиваме? — обърна се към Руиз мъжът, който следеше дълбочината. Вече почти цял ден експедицията следваше този обрасъл с растителност речен ръкав и човекът изглеждаше обезпокоен. Руиз пък не откъсваше поглед от слънцето, разтревожен, че не се движат в посоката, в която би желал.

— Не зная къде иска да отиде американецът — рече той. Стоеше изправен на покрива на кабината, докато прогнилата речна лодка се провираше между клоните, оставяйки зад себе си черни облаци дим.

От всички на борда само Руиз познаваше горната част на Амазонка. Останалите бяха селяни, наети от него по поръчка на американеца. Руиз бе жилест мъж на средна възраст, с черна, но вече прошарена на слепоочията коса. Носеше избелели панталони и зеленикава риза, а на пояса си бе привързал мачете. Пистолетът в масивния, кожен кобур, го шляпаше по бедрото всеки път, когато пристъпваше.

Макар неведнъж да бе кръстосвал горното течение на Амазонка, Руиз идваше за първи път по тези места. Всъщност, нищо необичайно, като се имаше предвид, че до реката достигаха близо 1100 притоци, 17 от тях с дължина над 1500 километра. Не знаеше само как ще продължат нататък, тъй като съвсем скоро щяха да достигнат Чапада дос Паресис, първия от източните склонове, водещи към високите Анди. Лодката не беше в състояние да преодолее тесните потоци, праговете и водопадите, които щяха да срещнат там.

Беше изненадан, че по притока все още може да се плава. Река Амазонка беше на близо хиляда и петстотин километра зад тях, при Итакоатиара. За да стигнат до тук, първо поеха срещу течението на Мадейра, след това смениха няколко притока.

Бяха се запознали с американеца във Вилхена, главния град на тукашния район, но всъщност малко градче на брега на реката. Няколко едри банкноти се оказаха достатъчни Руиз да склони на пътешествието, което в началото ги отведе на юг от града, но после продължиха в западна посока по притоци, които ставаха все по-тесни и плитки, в тунел от грамадни дървета, чиито корони се събираха високо над тях. Дъното на лодката потъваше само на половин метър, но през последните няколко часа разстоянието между кила и дъното на реката се бе скъсило от безопасните метър и половина до тревожните деветдесет сантиметра. На няколко пъти се наложи да я изтеглят, за да преминат през падналите напреко на реката прогнили дънери.

Руиз погледна през рамо. Харисън, американецът, разглеждаше картата и се почесваше замислено. Руиз пусна крака от покрива на рубката и скочи на палубата до него. Когато заговори, се стараеше другите да не ги чуват.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Харисън завъртя лениво глава. Беше едър, възпълен мъж, привикнал към градския живот. Руиз бе от друга порода, един от малцината, които си изкарваха прехраната по горната част на Амазонка. Занимаваше се с търговия с пограничните постове, понякога водеше различни научни експедиции или ловеше редки птици, за да ги продава на черния пазар. При случай дори прескачаше отвъд границата, в Андите, за да задигне някоя антика от древните планински селища.

— Не… посоката е правилна…

— И къде отиваме? — полюбопитства Руиз.

Харисън не отговори. Американецът бе пестелив на сведения за себе си. При запознанството бе промърморил, че работи в някакъв университет в Щатите. За Руиз по-важното бе, че плащаше добре. Когато се качваха в лодката, накара да донесат и завържат на задната палуба няколко пластмасови контейнера. Руиз така и не можа да разбере какво има вътре.

— Търся едно нещо… — промърмори Харисън.

— Бих могъл да ви помогна, ако знаех какво по-точно ви интересува.

— Аймарите — произнесе кратко Харисън.

Не без усилие Руиз успя да запази спокойствие.

— Аймарите са само легенда. Измрели са отдавна.

— Мисля, че са живи — настояваше Харисън.

— Сеньор, останките на Тиахуанако, където са живели аймарите, се намират в Боливия. На стотици километри от тук. И на далеч по-голяма надморска височина. Никога не ще ги стигнем с лодка.

Руиз говореше малко по-разпалено от обичайното, но това се дължеше донякъде и на факта, че в него отново се бе пробудил някогашният младеж, откърмен с чудати истории за тази легендарна страна, които обичаше да му разказва дядо му. Истории за изгубени в джунглата селища, За градове от злато. За тридесетметрови змии и племена със странни обичаи.

— Защо Тиахуанако е изникнал тъй внезапно? — попита Харисън, сякаш разговаряше със себе си. — И защо аймарите са изчезнали?

Руиз бе чувал различни истории, посветени на двете събития.

— Кон-Тики Виракоча — произнесе лаконично той.

Харисън млъкна и го погледна внимателно.

— Да. В легендата се казва, че някакъв непознат бял мъж основал града. Твърди се още, че идвал от Египет. Йоргенсон дори преплава с лодка от тръстика през океана, за да докаже, че морското пътешествие от Африка до Южна Америка е било възможно в онези времена. Търсеше обяснение за сходството между египетските пирамиди и тази в Тиахуанако. И не само това — продължи, сякаш четеше лекция, американецът. — По-рано пак Йоргенсон построи сал от балсамово дърво, нарече го „Кон-Тики“ и прекоси Пасифика от Чили до югозападните острови, в потвърждение на теорията си, че южноамериканци са заселили тихо-океанските острови^[3]. В началото дори му се присмиваха, но сега, след като научихме за аирлианците, няма съмнение, че е съществувала пряка връзка между отделните ранни цивилизации на Земята.

Руиз беше заинтригуван. Беше чел във вестниците за пришълците и имаше известна представа за онова, което говореше американецът.

— Йоргенсон сега е в Тукуме, на брега на Перу. Казват, че извършвал разкопки край тамошните пирамиди.

— Така е — кимна Харисън, малко изненадан от осведомеността на събеседника си. — Теориите му намират все повече поддръжници, след като знаем, че Атлантида наистина е съществувала. Бил е прав, а враговете му се оказаха глупаци.

— Да не би Кон-Тики Виракоча да е дошъл от Атлантида? — попита Руиз.

— Напълно възможно. Но докато други се ровят из египетските пирамиди, аз реших да потърся истината тук, в джунглите на Амазонка. Според мен, не Тукуме, а Тиахуанако е ключът. Някога Тиахуанако е бил процъфтяващ град, разположен в планината, на височина 4000 метра. В центъра му се издига пирамида, чиято основа е точно 210 метра, а височината й е 90 метра. Градът е бил столица на могъща империя, обхващаща района, който сега прекосяваме, и простираща се чак до бреговете на Тихия океан. Но когато през 1200 г. от н.е. империята на инките се разширила до тази страна, градът бил изоставен, а от великата империя нямало и следа. Народът й се стопил безследно. Според мен, е отишъл в джунглата.

— Защо? — попита Руиз.

— Защо са отишли в джунглата или защо са изоставили града? — отвърна с въпрос Харисън, но не изчака да чуе отговора. — Случило им се е нещо страшно. Трябва да е било наистина потресаващо, за да ги накара да напуснат този великолепен град. А защо са избрали джунглата? — Харисън махна с ръка в кръг. — Къде другаде да се скрият?

— От какво да се скрият?

— Точно това ще узнаем, ако открием аймарите. Ясно е, че е било нещо ужасяващо.

— Значи смятате, че потомците на някогашните жители на Тиахуанако са още живи?

— Натрупани са многобройни сведения от различни пътешественици за странно племе, обитаващо един от притоците на Амазонка. Племе от бели хора! За мен това означава, че те са потомците на Виракоча.

Руиз потърка брадичка с опакото на ръката си.

— И аз съм чувал разни истории — произнесе замислено той.

— Какви истории? — надигна се Харисън.

— За едно място. Много чудно местенце. Където живеели бели хора. От много време насам.

— Аймарите? За тяхното село?

Руиз сви рамене.

— Тези приказки се разправят само шепнешком. Наричат това място „Мисията“. Не съм срещал човек, който да е бил там. Това са само слухове. Говори се, че мястото било опасно и че всеки, който го види, е обречен да умре. Не зная къде се намира, някои твърдят, че е закътано в джунглата. Според други е на брега. Трети го описват по склоновете на Андите.

— И каква е тази „Мисия“?

— Ами там обитавал Кон-Тики. Богът на слънцето.

— Друго?

— Не зная какво друго — отвърна Руиз и сведе глава. Беше забол неволно нокти в дървения борд. След това се надигна и погледна напред. Струваше му се, че с всяка изминала секунда реката се стеснява.

— Сеньор, дайте да видя картата ви.

Харисън му подаде сгънатата карта и Руиз я разгледа. Постави пръст на последния ориентир и описа приблизително четиридесет километров кръг от границата на Боливия и Бразилия.

— Ние сме някъде тук. — Той поклати глава. — Дебнат ни много опасности. Реката може да стане съвсем непроходима. А какво се таи в джунглата… трябва да се връщаме.

От всичко на света Руиз най-малко би желал да прекара нощта в джунглата, в компанията на един наивен американец и група улични главорези. Намираха се отвъд пределите на цивилизацията, може би дори извън границите на Бразилия и Руиз знаеше, че тук дебнат съвсем други опасности. Харисън търсеше легендарното племе на аймарите, но по тези места обитаваха и други, не по-малко прочути племена — на човекоядци и ловци на глави.

— Съвсем скоро реката ще се превърне в поток — продължи той. — Навлизаме в хълмиста земя. Ще започнат и прагове. Трябва да се прибираме.

Харисън гледаше право напред.

— Аз пък чувствам, че сме на прав път.

— Да се връщаме, сеньор — настоя Руиз. — След няколко часа ще се стъмни.

— Продължаваме напред, докъдето можем — нареди Харисън. Той дръпна картата от ръцете на водача и посочи с пръст една точка малко по̀ на запад. — Мисля, че аймарите живеят тук.

Руиз прехапа устни, но не каза нищо. Двигателят се закашля, но лодката продължаваше да пълзи срещу течението.

След около половин час направиха остър завой и реката внезапно се стесни, а пътят им бе пресечен от паднало дърво. Кормчията изгаси двигателя. Руиз реагира мигновено, уверен, че ги очаква засада. Измъкна пистолета и викна на хората си да бъдат нащрек.

Уплашени очи претърсваха джунглата, очаквайки всеки миг да зърнат дъжд от отровни стрели, изстреляни от ловците на глави. Но нищо не се случи.

— Как ти се струва? — попита тихо Харисън, коленичил на покрива до Руиз.

Руиз си помисли, че е излишно да си шепнат, след като бръмченето на двигателя отдавна е издало присъствието им на всеки, който би се навъртал по тези места. Но въпреки това не можа да си наложи да отговори с нормален глас.

— Не зная, сеньор.

Той огледа дървото. Беше отсечено и бутнато в реката. На брега имаше и други отсечени дървета, а зад тях се виждаше дим. Сред дърветата бе прокарана тясна пътека.

— Май там наистина има селце.

— Дали не е на аймарите? — попита Харисън.

— Наистина не зная — отвърна Руиз, макар според представите му да се намираха в земите на ловците на глави.

— Можем ли да заобиколим дървото?

Руиз въздъхна. Реката не случайно бе затворена. Въпреки това реши да погледне. Изправи се и даде знак на хората си да го последват. Приближи носа на лодката и погледна в реката. Водата бе тъмнокафява, дълбока само метър-метър и нещо. Той скочи от ниския борд и топлата вода го обгърна.

Двамата, които бе избрал за помощници, пристъпваха неохотно от крак на крак. Напълно ги разбираше. В джунглата дебнеше смърт. Дъното на реката бе съвсем тинесто. Руиз вдигна пистолета пред себе си и закрачи напред.

Стигнаха преградата. Руиз пръв се изкатери по обраслия с лиани дънер и се огледа. На отсрещния бряг на реката се гушеше малко селце, не повече от десетина колиби, сред наскоро разчистен участък. Не се мяркаше жива душа. В далечния край на селцето димеше изоставено огнище. Виждаха се и останките на няколко разрушени и изгорени колиби.

Руиз свъси вежди. Потокът край горния край на селцето също беше блокиран. На какво ли са искали да попречат обитателите? Къде са сега и кой е разрушил колибите?

Той даде знак да го последват, прокрадна се по дънера и скочи на брега, където беше селото. Заобиколи храсталаците и излезе на открито. Изведнъж долови остра, неприятна миризма, която го накара да спре. Не можеше да познае от какво е, но беше отвратителна. Отново закрачи предпазливо.

Когато стигна покрайнините на селцето, Руиз надникна в огнището. Онова, което видя там, едва не го накара да повърне. Беше източникът на ужасната миризма. В огнището не бяха горели дървета, а човешки тела. Все още се виждаха овъглените им останки.

Зад него селяците започнаха да се молят на глас. Дощя му се да се присъедини към тях. Той приближи най-близката колиба и отмести покривалото на вратата с дулото на пистолета си. Посрещна го същата отвратителна смрад. Стените бяха опръскани с кръв, а на пода се въргаляше разкъсано тяло. Не можеше да определи причината за жестоките поражения по трупа, единственото разумно обяснение беше някакъв вид експлозия.

Руиз доближи следващата колиба, когато чу гласа на Харисън.

— Какво става?

— Не зная, сеньор. — Той се огледа. Харисън бе слязъл на брега и вървеше към тях. Сбърчи недоволно нос.

— Какво мирише така?

— От труповете — посочи Руиз. — Изгорени са.

Американецът се огледа.

— Какво ли е станало тук?

Руиз потрепери. Усещаше, че го завладява непреодолим страх. Вече не даваше пукната пара за легенди и загадки. Той пъхна глава в отвора на колибата.

Тук имаше цяло семейство. Всички бяха мъртви, покрити с корички засъхнала кръв. Този път Руиз си наложи да ги разгледа по-внимателно. Кръвта бе шуртяла отвсякъде — от ноздрите, очите и ушите, от всички отвърстия. Там, където по кожата нямаше засъхнала кръв, се виждаха едри черни мехури и аленеещи язви. Той се извърна. Харисън гледаше през рамото му с втрещени очи. Руиз го сграбчи за ръката.

— Сеньор, да се махаме от тук! Веднага!

— Трябва да потърсим оцелелите — поклати глава Харисън.

— Те са мъртви — всичките!

— Трябва да проверим и останалите колиби.

Руиз се намръщи недоволно.

— Е, добре. Аз ще го направя. Вие се върнете на лодката. Но веднага щом свърша, потегляме назад.

Руиз изтича при най-близката колиба. Беше празна. В следващата имаше четири тела или по-точно останките от тях сред купчина разлагаща се плът. Едва в третата откри жена — лежеше на пода, и когато се надвеси вътре, обърна лице към него. Очите й бяха подути и зачервени, а от ъгълчетата им, вместо сълзи, се стичаха кървави капки. Кожата й беше покрита с черни мехури.

— Моля ви! — простена тя. — Помогнете ми!

Руиз прекрачи прага, макар всяка фибра от тялото му да крещеше, че трябва да бяга. Той коленичи до жената. Лицето й беше подпухнало, дишаше на пресекулки. Съдейки по вонята, тя се въргаляше в собствените си изпражнения.

Неочаквано тя се пресегна и го сграбчи за яката на ризата. С изумителна сила жената се надигна към него. Устата й беше полуотворена, сякаш се готвеше да проговори, но вместо това отвътре бликна черно-кървава маса и го удари в лицето и гърдите. Руиз изпищя и я блъсна с юмрук, но не можа да се освободи от ръката й. Скочи и побягна към вратата, но жената продължаваше да виси на него.

Руиз опря дулото на пистолета в корема й и натисна спусъка. Изстреля целия пълнител, тялото й почти бе разкъсано на две, но ръката й така и не го пусна. Руиз запокити безполезния пистолет, след това изхлузи окървавената риза и я хвърли на пода, заедно с вкопчената в яката мъртвешка ръка.

Побърза да изскочи навън и се втурна презглава към реката.

— Да се махаме! — извика той на останалите, докато бършеше вонящата маса от лицето си. — Да изчезваме от тук!

 

 

4.

Седнал върху масивен каменен блок, Яков бе нагласил фенерчето така, че да озарява стената срещу него и в момента заснемаше систематично всичко, което бе изобразено там. Когато приключи, изсумтя доволно, бръкна в джоба си и извади бележник и молив.

В бележника бяха изрисувани всички познати старорунически знаци — със съответния им превод, направен от специалистите към Четвърти отдел на руското МВР. Стъпка по стъпка Яков се зае да превежда символите от стената. Беше ужасно трудно, вероятно щеше да бъде невъзможно, ако той вече нямаше известна представа за какво се говори в надписа.

Ставаше въпрос за хроники на империята или по-точно за края на историята на един народ. Тиахуанако е бил основан през 1700 г. преди Христа. В това бяха единодушни всички специалисти. Но когато през тринадесети век от н.е. инките започнали да разширяват империята си и достигнали тези места, те открили пустеещи земи, лишени от човешко присъствие, а империята, простирала се в продължение на 2500 години от Андите и Тихия океан до изворите на Амазонка, била изчезнала безследно.

Какво се бе случило с този процъфтяващ някога народ? Въпрос, на който досега нито един учен не бе успял да даде отговор.

Но ето че благодарение на примитивния превод на надписа от стената, Яков вече разполагаше с отговора, макар да бе точно този, от който най-много се боеше. Имаше два символа, които бе виждал и на други места, така че ги познаваше твърде добре. А значението им беше:

ЧЕРНАТА СМЪРТ

Дъждът шибаше просторната палуба на самолетоносача и се стелеше като гъста завеса, която ограничаваше видимостта едва до тридесетина метра. Макар че не можеше да види дори носа на кораба, Лиза Дънкан продължаваше да напряга очи, опитвайки се да зърне очертанията на вулканичните върхове на Великденския остров. Зад килватерната струя на „Джордж Вашингтон“ се бяха подредили останалите кораби от Оперативна група 78.

В цялата си история флотата едва ли можеше да се похвали със събирането на оперативна група с по-голяма огнева мощ. Освен „Вашингтон“, който бе от клас „Нимиц“, бяха включени два ракетоносни крайцера, три разрушителя, две фрегати и два товарни кораба, под океанската повърхност плаваха две щурмови подводници от клас „Лос Анджелис“, а високо над облаците кръжаха разузнавателни самолети. Именно една от тези подводници щеше да се приближи до защитното поле на острова и да пусне сонда.

На борда на „Вашингтон“ бяха разположени основните военновъздушни сили — един ескадрон (12 самолета) Ф-14 „Томкет“, три ескадрона (36 самолета) Ф/А-18 „Хорнет“, четири ЕА-2Ц „Хоукай“ — самолети за наблюдение, десет товарни самолета С-ЗБ, хеликоптери „Сихоук“ и „Праулърс“. Но Дънкан знаеше, че за момента цялата тази армада е безсилна срещу невидимото поле.

— Кели? — прошепна тя, загледана в черното небе над нея, сякаш Рейнолдс можеше да я чуе. Събитията от последните няколко седмици я бяха разтърсили и тя почувства остра болка от загубата на приятелите, с които бе преживяла толкова много премеждия.

Дълбоко в недрата на Рано Као Кели Рейнолдс бе в плен на стража-компютър. Всъщност, бе дошла тук по своя воля, в опит да спре Дънкан и Майк Търкот преди да осъществят плана си за разгром на флотилията на пришълците.

— Госпожице Дънкан?

Гласът я стресна. Знаеше, че не е добре дошла на мостика, беше цивилна сред свикналите на дисциплина и ред военни и присъствието й може би ги дразнеше.

— Да?

Един млад лейтенант бе застанал на няколко крачки зад нея.

— Адмиралът иска да ви види в свързочната кабина.

Излязоха през една врата отзад. Свързочната бе почти толкова просторна, колкото и мостикът, но беше оборудвана с най-различни уреди за връзка, най-вече системи за пряка сателитна комуникация.

Адмирал Полдън, човекът, командвал последния безуспешен опит за щурм срещу острова, не изглеждаше �