Робърт Дохърти
Зона 51: Отговорът — Моята библиотека

На Маргарет Роуз Майер (Дохърти)

ПРОЛОГ

Рапа Нуи (Великденския остров)

 

То почувства прииждащата сила като прилив на адреналин. За първи път през последните пет хиляди години беше в състояние да включи всички свои системи. Незабавно стартира последната програма, която бе заредило, в случай че възвърне енергията си.

То се пресегна и установи връзка с датчиците, насочени към Космоса. След това започна да предава назад, в посоката, от която бе пристигнало преди десет хиляди години.

„Елате. Елате да ни спасите“.

Но там горе имаше и други устройства, които го чуваха.

 

 

1.

Пред погледа му седемте космически кораба бавно се издигнаха над покрива на двореца, а черните им корпуси поглъщаха без остатък лъчите на изгряващото слънце. Той сведе очи, за да се ориентира в пространството. Ръцете му стискаха дървените перила на палубата на тримачтов кораб. Всички платна бяха разпънати, ала изглежда вятърът бе твърде слаб. Откъм трюма се носеше равномерният тътен на барабана, с който гребците синхронизираха движенията си, докато напъваха мишци да преместват тежките гребла.

Споходи го странното усещане, че се намира на непознато място и в чуждо тяло. Контрастът между седемте космически кораба, които вече бяха само миниатюрни точици в небосвода, и скърцащото дървено корито под краката му, само усилваше причудливото усещане.

Неочаквано космите по врата му настръхнаха и по гърба му пробягаха ледени тръпки. Той погледна през рамо и очите му се разшириха от онова, което съзря. Дори гребците спряха, потресени от гледката. Всички доловиха раздвижването на гигантски въздушни маси, докато корабът-майка преминаваше ниско над тях. Но ето че гребците отново се захванаха за работа, дори по-упорито отпреди, а корабът-майка се сниши над острова, от който бяха потеглили, и закри лъчите на слънцето.

И всичко това — до най-малката подробност — се разстилаше пред погледа му. Не можеше да си обясни как е в състояние да вижда целия остров и същевременно да фокусира погледа си върху отделни обекти, които се намират на километри разстояние от него. Няколко концентрични пръстени от ровове, пълни с вода, заобикаляха столичния град в средата на острова. Върху централния хълм се издигаше дворецът, откъдето налагаха волята си управниците. Стените му бяха от злато, основата му беше широка повече от километър, а кулите му се издигаха на стотина метра в небето — величествена гледка, чийто блясък бледнееше единствено пред размерите на черния летателен съд, увиснал точно над двореца.

А отвън, градските улици се задъхваха от хорската тълпа, която се носеше в панически бяг към пристанището с корабите. Океанът наоколо бе изпълнен с платноходи, някои от тях вече изчезваха зад хоризонта.

Той фокусира погледа си към града и забеляза, че сред тълпата имаше и такива, които бяха коленичили в сянката на гигантския кораб, разперили молитвено ръце към новите господари, сякаш ги подканваха да прогонят досегашните. Непознаващ граници, погледът му преминаваше свободно през стени, не му убягваше какво се случва в къщите, където мнозина се бяха свили в очакване на най-лошото — жените, с деца в скутовете, а мъжете — стиснали дръжките на почти безполезните си метални оръжия.

Той вдигна очи към кораба в небето. Въздухът около него трептеше. Малцината, които подобно на него дръзнаха да гледат към кораба, виждаха плътен сноп от светлина, който извираше от основата на черния съд и се спускаше право надолу, към двореца на планината.

Той трепна, макар да се намираше на много километри. Но нищо не се случи. Коленичилите нещастници продължаваха да се молят. Уплашените люде се затичаха още по-бързо. Тялото му неволно се напрегна, в очакване на предстоящото.

Светлинният сноп запулсира. Повече от десет пъти златистата светлина се сгромолясваше върху острова и преминаваше през него.

Той се олюля и тогава долови трепета от изригващите земни недра. Десет хиляди души загинаха за частица от секундата, когато островът се разцепи и през отвора забълваха кипящите вътрешности на планетата. Огненочервена магма изригна към небето, увличайки със себе си грамадни скални отломъци и обгорели останки от стените на двореца. Мащабите на взрива го накараха да занемее.

А сетне вниманието му бе привлечено от хората. Ужасена майка се опитваше да прикрие телцето на рожбата си, но стихията ги застигна, изпепелявайки мигом плътта им. Войн вдигна щита си в напразно усилие да се скрие, ала беше заровен под тонове камъни. Корабите в пристанището пламваха като кибритени клечки, покривите на къщите се сгромолясваха, премазвайки онези, които се спотайваха вътре.

Изви се и се прекърши хребетът на острова, а останките му потънаха във водата. В океана се вдигна страховита приливна вълна, която помиташе всичко на пътя си. Той почувства как водната маса разцепва кораба, подхвърля го като черупка и продължава нататък. Все още стискаше с ръце перилата, кокалчетата му бяха побелели.

И тогава океанът се люшна назад, запълвайки мястото, където доскоро се издигаше островът. Вода и магма се срещнаха и във въздуха изригнаха облаци пара, но водата надви и островът изчезна под повърхността й. Кипящ котел с мътновата течност бе всичко, което остана от доскоро цветущото царство.

Той отново погледна нагоре. Корабът-майка бавно се местеше. Насочваше се към него. Под корпуса му пак затрептя златиста светлина.

 

Нейбингър се олюля, сякаш бе ударен силно в гърдите. Почувства, че нечии ръце го подхващат, за да не се строполи върху каменния под на пещерата. Той тръсна глава, опитвайки се да проясни мислите си след онова, което му бе показал стражът. Отвори очи и се завърна в своето време и на мястото, за чието откриване бе положил толкова много усилия — дълбоко под отдавна угасналия вулкан на Великденския остров.

Пред него се намираше стражът — златиста пирамида с височина около шест метра и причудливи изображения по стените. Нейбингър се освободи от ръцете, които го придържаха, и направи няколко крачки към пирамидата. В мислите си все още виждаше сцената с майката и детето, прихлупени под огнения дъжд в залива.

— Какво видя? — попита го представителят от ООН, но Нейбингър дори не го чу. Бавно разтвори длани и ги положи върху стените на пирамидата, очаквайки телепатичният контакт да бъде възстановен. Не се случи нищо.

Опита отново.

Нищо.

След третия опит вече знаеше, че е изгубил безвъзвратно контакта със стража. Но в мисления си взор виждаше не само тези, които загиваха — беше видял и няколко кораба, изчезващи зад хоризонта.

Имаше и спасени.

 

 

Майк Търкот зяпаше през прозореца на квартирата. Отвъд портала на Форт Майерс се виждаше само върхът на военния мемориал на морската пехота и зад него — куполът на Капитолия.

На вратата се почука, но той не се обърна, а само подметна през рамо:

— Влизай.

Беше Лиза Дънкан. Отпусна се с въздишка върху един от невзрачните столове, с които бе мебелирана офицерската му квартира. Търкот полуизвърна лице към нея и се засмя.

— Тежък ден на Хълма?

На ръст Дънкан едва ли надхвърляше метър и шестдесет, но беше стройна и добре сложена, с черна, късо подстригана коса и интелигентно лице. В момента обаче по него личеше умора.

— Мразя да разказвам едно и също нещо пет пъти — простена тя. — И да отговарям на тъпи въпроси.

— Хм, да. Американската общественост е крайно недоволна, задето властите са я държали десетки години в неведение — произнесе с преднамерено южняшки акцент Търкот. — Поне така се изказа сенаторът, дето ме разпитва тази сутрин. Като добавим няколко отвличания на хора, разиграни като дело на извънземни, обезобразяването на животни и мащабните кампании за дезинформиране на…

— Да не забравиш кръговете из нивите — прекъсна го троснато Дънкан. — Някакъв конгресмен от Небраска се опитва да прокара законопроект за възстановяване щетите на пострадалите фермери.

— Ами? — ококори се възхитено Търкот. — Искаш ли бира? — добави той, докато вадеше от гардероба новичкия си мундир.

— Давай.

Търкот извади две кутии и й подхвърли едната.

— Получиха кораба-майка, скакалците и стража от Великденските острови. Какво повече искат?

— Жертвен козел — отвърна Дънкан и сръбна от бирата.

— Да вземат генерал Гулик — ще свърши работа, макар и мъртъв. Хората от „Меджик“ също. Списъкът с обвинения срещу тях сигурно ще е по-дебел от телефонен указател.

— Да де, ама обикновеният гражданин не вярва, че всичко е ставало без знанието на по-високопоставени лица.

— Което е вярно, вярно е. Само че всичко е започнало отпреди петдесетина години. Далеч по-важни неща се вършат в наше време и без тяхното знание.

— Като стана дума за нашето време — сети се Дънкан, — току-що узнах, че стражът е прекратил контактите с Нейбингър.

Това беше първата интересна новина, откакто Търкот бе пристигнал преди два дни във Вашингтон — направо от Великденските острови.

— Причината?

— Никой не знае.

Търкот се почеса замислено по брадичката. Беше му непривично в униформата след дълги години на постоянна работа под прикритие. Обувките му, лъснати до блясък сутринта за специалната церемония, сега бяха запрашени. Смачканата му зелена барета бе затъкната в колана, той я извади и я метна на леглото.

Някъде отдалеч отекна артилерийски гърмеж. Спускаха знамето и това кой знае защо го накара да се замисли за безвъзвратно изгубените си другари. Той потърси с очи бронзовите скулптури на морските пехотинци, които първи бяха забили знаме на върха на планината Сурибачи.

Дънкан стана и се приближи до прозореца.

— Ах, подвизи и войнска чест — промърмори тя, сякаш разчела мислите му.

Търкот не знаеше дали говори сериозно, или се надсмива.

— Те поне са знаели за какво умират — произнесе той.

— А ти продължаваш да търсиш лошия каубой с черната шапка?

— Не се гордея особено с онова, което направих. Открихме врага, но той се оказа един от нас.

— Но само един — уточни тя.

— Да, само един — кимна той и допи остатъка от бирата.

— Значи генерал Гулик и останалите са били под контрол.

— Така излиза. — Той смачка празната кутия. — Не ми харесва тук.

— Радвам се да го чуя — рече Дънкан, — защото възникна една друга работа. Всъщност, затова съм тук.

— Затова ли?

— Получихме информация за възможно местонахождение на неизвестен досега аирлиански летателен съд. — Тя извади един лист от кожената си чанта. — Прочети това тук. Ще трябва да го проверим.

— Да го проверим?

— Вече доказахме на света, че сме добър отбор.

— Доказали сме били. — Търкот пое листа, но не бързаше да го чете.

— Е, време е да си вървя — подметна Дънкан.

Търкот я погледна объркано.

— Какво, ще работиш ли с мен? — попита го прямо Дънкан.

— Че защо не? — отвърна той и разкърши рамене.

— До утре тогава — рече Дънкан и отвори вратата.

— Хубаво.

Вратата се затръшна. Търкот взе недопитата кутия с бира от масичката, върна се при прозореца и отново се загледа навън. Не след дълго на стъпалата се появи Дънкан и седна в бял седан. Докато колата излизаше от паркинга, той поднесе бирата към устните си и отпи почти жадно.

 

 

— Джони, най-сетне получихме нашата малка сензация — прошепна Кели Рейнолдс, докато хвърляше буца пръст върху спуснатия в прясно изкопания гроб ковчег. — Жалко само, че не си до мен.

Тя вдигна поглед към неголямата, но оживена групичка журналисти, които се бяха скупчили отвъд оградата на гробището.

— Дали са успели да задържат всички? — попита някой зад нея. Тя се извърна. Беше майката на Джони Симънс, с която едва успяха да разменят няколко думи преди погребалната церемония. Лицето й бе скрито от плътен черен воал.

Кели знаеше за кого говори.

— О, да. Онези, които са измъчвали Джони в лабораторията в Дълси са загинали, когато стражът от Великденския остров я разруши. Останалите членове на „Меджик“ бяха предадени на правосъдието.

Госпожа Симънс втренчи поглед в ковчега.

— Вършили са ужасни неща с него, нали? Инак не би посегнал на живота си. Зная със сигурност, че не бе склонен към самоубийство.

— Не, Джони бе замесен от друго тесто. А и прекалено много обичаше живота — съгласи се Кели. — Но онези са се ровичкали в мозъка му. Подлагали са го на такива мъчения, че просто отказваше да си спомни какво е станало. Не можеше да разсъждава трезво.

— Журналистите го превърнаха в герой — подметна разсеяно госпожа Симънс. — Казаха, че благодарение на него накрая всичко се е разкрило. За Зоната и прочее.

— Той наистина беше герой — заяви уверено Кели.

— Но дали си заслужаваше? — попита госпожа Симънс.

— Заслужаваше си. — В гласа на Кели нямаше и капчица съмнение. — Джони бе посветил живота си на истината и това, за разкриването на което допринесе, се оказа най-великата истина на всички времена. Заслужаваше си.

— Но дали тази истина е добра? Какво ще излезе накрая от всички тези машинарии, оставени от извънземните? Няма ли да ни навредят?

Кели хвърли прощален поглед на ковчега.

— Дано е за добро — прошепна тя. — Инак наистина няма да си струва.

 

 

2.

Центърът за наблюдение на открития космос (ЦНОК) номер 10 бе една от многобройните радиопрослушващи инсталации, разположени от американските власти, в сътрудничество с други изследователски организации, на различни места по земното кълбо, за да улавят радиовълните, достигащи повърхността на планетата през плътния слой на атмосферата. ЦНОК-10 разполагаше с дванадесет големи чинии, издигнати насред пустинята на около четиристотин километра североизточно от Лас Вегас. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в металните подпори и стоманените полусфери, насочени към небето с търпеливо очакване, на каквото е способна само една машина.

От основата на всяка чиния излизаше кабел, който достигаше до невисоката, но модерна постройка в центъра на комплекса. Двамата оператори вътре също се бяха въоръжили с търпение, породено от дългите години прослушване на космоса без значими резултати.

Съвсем скорошните открития на Великденските острови, съобщенията за извънземния кораб и летящите чинии, доскоро държани в дълбока тайна не толкова далеч от тях, в Зона 51, доказваха, без следа от съмнение, че човечеството не е само във вселената и че същества от други светове вече са посещавали Земята. И докато журналистите и обществеността все още се занимаваха със сензационните факти, учените в ЦНОК-10 се заловиха за работа с удвоени усилия.

Съобщението, пратено от стража, бе променило до неузнаваемост иначе привичното спокойствие в Центъра. Сега операторите в ЦНОК-10 и другите наблюдателни постове следяха компютърните монитори със смесица от надежда и боязън. Надежда да засекат отговор на съобщението и страх от онова, което би могло да се съдържа в него.

Джийн Комптън работеше в ЦНОК-10 повече от дванадесет години. За пред хората, както и за партньора й, Джеймс Брилън, местоработата й бе в Източния държавен университет на Аризона. В действителност тя се водеше на щат в университета и същевременно изпълняваше поръчка на Агенцията за национална сигурност, за която ЦНОК-10 бе резервна наблюдателна станция, в случай че бъде възпрепятствана нормалната работа на сателитните чинии в авиобазата Нелис. При инцидент от подобен характер задачата й бе, с помощта на инсталацията в ЦНОК-10, да изтегля строго секретна информация от мрежата на шпионските спътници, разгърната над земната повърхност от американските власти. Огромното количество информация, която събираха, и ограничените им възможности за съхраняването й налагаха тя да бъде прехвърляна периодично до разузнавателните центрове.

Макар изпълняваща само резервна функция, за Комптън бе по-важен солидният чек, депозиран директно и дискретно в банковата й сметка от правителството на САЩ. Освен това разполагаше със секретен интернет-адрес и код, който трябваше да използва, ако някога в ЦНОК-10 бъдат засечени сигнали от извънземен източник. Знаеше само, че организацията от другата страна се нарича СТААР, а от Агенцията й бяха дали изрични разпореждания да следва стриктно инструкциите, които ще й бъдат изпратени.

Нямаше ни най-малка представа какво може да е пълното наименование на СТААР, а след краткия инструктаж на представителя на тази организация, получен в Нелис преди четири години, изгуби желание да проявява излишно любопитство. Помнеше добре мрачния тон на инструктора, който с вледеняващ глас изреждаше подробно действията, които би трябвало да предприеме, ако някога се натъкне на сведения за съществуване на извънземен живот. Беше висок мъж, с русолява, почти побеляла коса и лице, което сякаш бе издялано от мрамор. Покани я на разговор в един пустеещ хангар на авиобазата, а пред вратите се навъртаха въоръжени до зъби часовои с непознати, черни униформи. Присъствието им внесе допълнителен акцент в не дотам възторжените й представи за тази могъща и тайнствена организация.

Няколко дни след съобщението от Великденските острови я потърсиха от СТААР и същият мрачен тип й предаде нови инструкции. Не вярваше, че ще й се наложи някога да ги изпълнява, както тези, така и предишните. Поне до осем часа без осем минути тази вечер.

Тъкмо проследяваше как сателитните чинии променят позицията си, съобразно стандартната вечерна процедура, когато ненадейно се задейства главната аларма, в стаята отекна пронизителният звук на сирената и по стените затрептяха червеникавите отблясъци от премигващите лампи.

Стреснат от ненадейната суматоха, Брилън изпусна кутията с кола и тъмнокафявата течност се плисна по пода. Комптън се оказа далеч по-хладнокръвна. Тя незабавно натисна копчето за запис върху клавиатурата пред нея, с което се включваха всички налични записващи устройства в контролния център. След това съсредоточи вниманието си върху големия екран вляво, показващ участъка от звездното небе, към който в момента бяха насочени радиотелескопите.

— Два квадранта вляво от центъра! — нареди с ясен глас тя. — Вляво четири, два нагоре!

Брилън поклати глава, сякаш се мъчеше да си възвърне изгубеното самообладание и едва след няколко секунди дойде при Комптън да й помага в синхронизирането на телескопите върху един и същи участък от картата. Мястото, откъдето пристигаше съобщението.

Междувременно Комптън се завъртя наляво и погледна към съседния екран — изпълнен с плътно изписани знаци.

— Започна да пристига информация — рече тя с удивително спокоен глас. — Истинска информация — добави Джийн, за да уточни че не става дума за фонов шум.

— Исусе Христе — промърмори Брилън, осъзнавайки едва сега какво означава това. Контакт. Не първи — този вече бе станал с откриването на извънземните машини — но затова пък първият жив контакт, в сравнение с който всичко досегашно направо бледнееше.

Комптън погледна индикаторите под екрана.

— Олеле, че силен сигнал. Сякаш идва от съседната стая — тя погледна партньора си. — Жив ли си още?

— Опитвам се да го уловя с проклетите чинии — рече задъхано той. — Но лъчът е толкова плътен, че непрестанно го изпускам.

— Как можеш да подаваш радиоемисия в тесен лъч? — зачуди се Комптън.

Брилън нямаше време да отговори на хипотетичния въпрос, тъй като бе зает до гуша. Комптън се извърна чевръсто към един от свободните компютри и нареди достъп до сателитната мрежа на Министерството на отбраната. За целта набра двата адреса, които бе запаметила, но никога досега не бе използвала. Веднага след като получи свободна линия, тя написа:

>АНС и СТААР, тук ЦНОК-10.

Засякохме радиоемисия на 236 градуса.

Помисли малко, проклинайки ограниченото си време, и бързо добави:

>АНС и СТААР, тук ЦНОК-10.

Емисията не е фонов шум.

Тъкмо се облегна назад, когато на екрана се появи отговорът:

>ЦНОК-10, тук АНС.

Приемаме.

 

>ЦНОК-10, тук СТААР.

Източник и направление на емисията?

Записвате ли съобщението?

Комптън поклати глава, подразнена от въпросите на СТААР.

>Тук ЦНОК-10.

В момента уточняваме източника и направлението. Записваме цялата информация. Сигналът е със значителна сила и същевременно е концентриран.

— Успя ли да го засечеш? — викна тя на Брилън.

— Уха — отвърна щастливо вторият оператор. — Ей сега ще ти пратя данните. Все още нищо за направлението, освен че е на запад или на юг от нас. Нали знаеш, никой не е предполагал, че ще се наложи да се засича приемен източник върху земната повърхност.

Комптън зареди друга програма на своя компютър, успоредна с диалоговия прозорец за разговор с Агенцията за национална сигурност и СТААР. Тя прехвърли данните за местоположението на източника в диалоговия прозорец и ги изпрати.

>ЦНОК-10, тук СТААР.

Какво става с предаваната информация?

Комптън погледна към стенния екран.

>Тук ЦНОК-10.

Започвам прехвърляне на записите и компютърната информация, веднага щом източникът преустанови емисията. Все още приемаме.

 

>Тук АНС.

Има ли опасност от изтичане на информация?

Комптън погледна към Брилън. Не й обръщаше внимание, бе съсредоточен в работата си. Комптън плъзна ръка под бюрото, напипа превключвателя, който й бяха дали от АНС, и го задейства. Сега вече контролният център бе откъснат от външния свят, с изключение на линията, която тя използваше.

>Тук ЦНОК-10.

Взех необходимите мерки.

 

>Разбрано, ЦНОК-10. Говори АНС.

Пренасочваме ресурси във ваша посока, за да осигурим безопасността ви.

— Не мога да засека направлението — оплака се Брилън. — Някъде на югозапад е, но къде точно… Не е никак близо.

— Великденските острови — произнесе развълнувано Комптън и се сепна.

— Божичко! — възкликна Брилън. — Та това е отговорът на стража.

— Да, сега вече виждам връзката… — заговори Комптън, но бе прекъсната от съобщение от СТААР.

>ЦНОК-10, тук СТААР.

Проверете отново координатите на източника. Липсват данни за наличие на звездна система в близост до емисионното трасе.

Брилън вече надничаше през рамото й.

— Това е, защото пристига от космически кораб, задници — промърмори той. — Ето защо е толкова силен. Бас държа, че вече са в пределите на Слънчевата система. И Господ Бог не би могъл да поддържа толкова концентриран сигнал през цялата галактика. — Той се намръщи, внезапно забелязал нещо нередно. — Кои, по дяволите, са СТААР?

— Агенцията за национална сигурност — обясни Комптън, макар да се съмняваше, че АНС и СТААР имат нещо общо. Инак защо трябваше да изпраща информация и на двете?

— Агенцията за национална сигурност? Мислех, че работим за университета.

— Не и точно сега — възрази спокойно Комптън. — Провери си сметките — нареди тя.

Брилън изсумтя нещо, но все пак седна на компютъра и прегледа отново данните.

— Всичко е точно — обяви накрая. — Не зная кой е източникът, но посоката е същата. — Той изчисти екрана и зареди схематично изображение на Слънчевата система. — Залагам цялата си заплата, че траекторията на кораба пресича нашата Слънчева система. Трябва незабавно да се свържем с университета. Професор Клинт ще…

— Не можем да се свързваме с никого — прекъсна го Комптън. Говореше по памет, повтаряйки онова, което й бе внушил мрачният агент. — В момента тази информация, както и инсталацията, с която работим, се намират под юрисдикцията на Агенцията за национална сигурност директива четиридесет и девет, точка, двадесет и седем, тире, алфа.

— Глупости — изръмжа Брилън и посегна към телефона. Но нямаше сигнал и той се обърна разгневено към нея. — Какво си направила?

— Изолирани сме от околния свят, с изключение на АНС и СТААР.

— Майната ти! — викна Брилън. — Продала си си задника на правителството. — Той се изправи и сграбчи сакото си. — Излизам да се обадя от някой уличен телефон. Заради такива като теб ще си направим някой нов „Меджик“!

— На твое място не бих вършила глупости — посъветва го тя с изненадващо спокоен тон.

— И защо? — попита Брилън, докато се надвесваше заплашително над нея. — Ти ли ще ме спреш?

— Не.

— Тогава майната ти на теб и на твоята директива за национална сигурност!

— Няма да те спирам, но те ще го сторят — рече тя и посочи тавана. Някъде отгоре се чуваше приглушеният тътен на хеликоптер, който бързо се приближаваше.

— Мътните ви взели всички! — изруга Брилън и захвърли ключовете от колата.

Комптън се обърна към компютъра, изтегли при себе си картата на Слънчевата система, погледна я за миг и набра няколко команди. Зелена електронна линия изгря над точката, обозначаваща Земята, разшири диаметъра си и се пресече с друга, червена точка.

— По дяволите — промърмори Комптън и погледна към колегата си. — Освен че ми дължиш живота си, прибави към него и заплатата. Съобщението не идва от космически кораб. Източникът му е на Марс!

 

 

3.

Не беше никак лесно да се разчитат буквите върху малкия екран на лаптопа, макар да се намираше под сянката на палатката, скрит зад плътен слой брезент от убийствените лъчи на слънцето, от които камъните в южния край на големия вулкан на Великденския остров, се бяха нажежили нетърпимо. Пръстите на Кели Рейнолдс бягаха чевръсто по клавишите, следвайки с известно закъснение мислите й, докато се опитваше да формулира, с най-лаконични и точни думи, значението на откритието, което бяха направили. Все още беше под впечатлението на погребението на Джони, издирването на виновните и разкритията около действията на „Меджик-12“.

„Намирането на извънземния компютър, известен като «стража», скрит повече от пет хиляди години тук, на най-големия от Великденските острови, беше едновременно най-значителното и най-разочароващото откритие в цялата човешка история. Значително, защото най-сетне разполагаме с недвусмислено доказателство, че човечеството не е само във вселената. Разочароващо, защото вече не можем да черпим от неизмеримите информационни запаси на този компютър. Подобно на хакери, които се промъкват в забранени за обикновения потребител места, ние можем да четем имената на файловете, но не разполагаме с необходимия код, за да ги отворим и да се запознаем с тайните, които се крият вътре. Стражът затвори всякакъв достъп към себе си преди по-малко от четиридесет и осем часа, след като изпрати в неизвестна посока съобщение, смисъла на което дори не можем да си представим.

И така, макар да се намираме само на ръка разстояние от истината за конструкцията на двигателите на скакалците и на кораба-майка, на «изтребителите фу» и дори за строежа на самия страж, тази информация остана ревниво пазена във вътрешността на извънземния компютър. Както и сведенията за това откъде точно са пристигнали тайнствените същества, наричащи себе си аирлианци.

Все пак разполагаме с известни сведения за онези събития отпреди пет хиляди години, когато Аспасия — предводителят на пришълците, взел трудното решение да изличи всички следи от присъствието на неговите сънародници на Земята, за да я съхрани само и единствено за бъдещето на човечеството, както и да я запази от аирлианските смъртни врагове, наречени кортади. Ала след като обявил решението си, Аспасия бил принуден да се сражава с бунтовници сред собствените си хора, които не пожелали да следват примера му. В хода на последвалата битка бил разрушен цял един континент, познат от митовете като Атлантида, където тогава била разположена главната база на аирлианците.

Но отвъд тези неоспорими факти има още много въпроси, чакащи своя отговор.

Какво се е случило е Аспасия и другите пришълци?

Кой е скрил аирлианската атомна бомба в галерията на Голямата пирамида? Съществуват предположения, че тази пирамида е изпълнявала ролята на космически маяк.

Какво точно се е случило с Атлантида и действително ли там е била разположена главната база на аирлианците? Какви страховити оръжия са били използвани за разрушението й?

И може би най-важният въпрос: за кого е предназначено съобщението, изпратено преди по-малко от четири дни от стража? И какво се съдържа в него?

И още нещо — как да включим отново извънземния компютър?“

Кели се намръщи над последното изречение. Пръстът й дори замря върху клавиша за изтриване. Мнозина от учените все още се придържаха към становището, че не е трябвало да се търси връзка с компютъра. Те се бояха от онова, което би могло да пристигне от открития космос по покана на стража. В медиите определяха тази група като „изолационисти“, но тъкмо те подклаждаха развихрящата се истерия на всеобща параноя. Сега, когато целият проект беше под непосредственото ръководство на Комитета за изучаване следите от пребиваване на пришълци или съкратено КИСПП, последният бе подложен на постоянни атаки.

Майната им, помисли си Кели. Най-вероятно съобщението е без адресат, имайки предвид, че вече пет хиляди години никой не се бе заинтересувал от съдбата на аирлианската колония. Нищо чудно родната планета на аирлианците отдавна да е унищожена от кортадите, а сетне те също да са се запилели из космоса.

Както следваше да се очаква, движението на изолационистите имаше своята опозиция, в лицето на прогресивистите, според които извънземният компютър съдържа маса важни решения за сложните въпроси, пред които предстои да се изправи човечеството в хода на своето развитие.

Съвсем естествено, част от програмата на прогресивистите включваше незабавни изпитания с кораба-майка — нещо, с което Кели и другарите й веднъж вече се бяха преборили. С откриването на стража бяха научили причината да не го допускат: включването на междузвездния двигател можеше да предупреди кортадите за съществуването на Земята, което, според предположенията на аирлианците, щяло да доведе до нейното неизбежно унищожаване. Разбира се, в случай че кортадите съществуваха, а прогресивистите смятаха тази възможност за малко вероятна.

Почти всеки запознат с проблема земен жител имаше свое мнение по въпроса, но контролът върху изучаването на извънземните технологии и информацията на стража — дълго време притежание на секретен отдел към ВВС на САЩ — сега бе предаден на КИСПП, тъй като подобен проблем очевидно надхвърляше всякакви национални граници. След десетилетия на дълбока секретност достъпът до скакалците — девет дисковидни летящи тела, предназначени за движение в пределите на земната атмосфера — и кораба-майка най-сетне бе разрешен и за широката публика.

Кели продължи със статията:

„В края на краищата всичко опира до два ключови въпроса, единият от които поглежда назад, а другият напред във времето:

1. Каква е истината за земната история, след като вече знаем, че преди десет хиляди години на нашата планета е бил построен извънземен наблюдателен пост, разрушен пет хиляди години по-късно.

2. Какво ни чака в обозримото бъдеще, след като една от машините, принадлежащи на пришълците, изпрати съобщение в неизвестна посока, и какво правим с големия кораб, предназначен за междузвездни пътешествия?

Дали човечеството да поеме към звездите, преди да е узряло самостоятелно за подобно дело и ако го стори — кой или какво ни очаква там горе? А може би решението за този първи пряк контакт вече е взето от една машина и в такъв случай нищо чудно в отговор гигантски кораби да се носят към нашата планета. Кой обаче пилотира тези кораби, ако те наистина идват? Миролюбивите аирлианци или сеещите опустошение кортади?“

Нечия сянка закри входа на палатката и Кели спря да пише. Усмихна се, когато откри, че Питър Нейбингър е наминал към нея, Питър беше първият човек, установил контакт със стража и получил по телепатичен път от него подробна информация за събитията отпреди пет хиляди години. Освен това той си бе спечелил популярност с успешния превод на аирлианския рунически език, надписи на който археолозите бяха откривали по време на различни разкопки. Той бе насочил Кели и приятелите й към Великденските острови, малко преди тук да се появят изпратените от „Меджик-12“ военни кораби.

Нейбингър беше едър, висок мъж, с черна брада и очила с телени рамки. Работеше в Бруклинския музей, където завеждаше секцията по археология. На Кели й беше приятно да разговаря с него и често се възхищаваше на невероятната му ерудиция. Нейбингър обичаше да се шегува с факта, че макар обществеността открай време да е предопределила на астронавтите или в краен случай на радиоастрономите главната роля при „първия контакт“, случаят бе пожелал този контакт да стане под формата на археологическо откритие на Земята. Доскоро бе принуден да скрива увереността си, че Земята е била посещавана от извънземни, за да не бъде изложен на присмех от страна на колегите си, нещо, за което допринасяше и умишлено раздухваната НЛО-истерия под вещото ръководство на „Меджик-12“ с помощта на скритите в Зона 51 летящи чинии.

— Здрасти, Кели — той се надвеси над нея и я прегърна през рамо. — Кога пристигна?

— Тази сутрин. Ама имам усещането, че съм летяла вечно. Чух, че стражът ти бил дузпата.

— Целият свят го знае вече — въздъхна Нейбингър и седна до нея. — Скоро островът съвсем ще опустее. На хората взе да им доскучава.

— Е, поне големите информационни компании и Си Ен Ен ще оставят по един пост. Едва ли ще преглътнат идеята да бъдат изпреварени, ако стражът отново реши да проговори. Останалите просто не могат да си го позволят. Да ти се похваля, в момента съм наета от най-малко шейсетина вестника.

Имаше с какво да се гордее, защото само допреди две седмици трябваше да чака на опашка, за да й публикуват някоя статия. Но кариерата й пое стремглаво нагоре от момента, когато се разбра, че е участвала в групата, разкрила тайните на Зона 51 и първа бе пристигнала на Великденския остров, за да се срещне със стража.

— Е, сега — продължи тя с лукава усмивка, — след като така и така си при мен, ще ми позволиш ли едно интервю? Искам да знам от първоизточника какво всъщност става?

— Стражът продължава да функционира — обясни Нейбингър. — Знаем го, защото все още черпи енергия. Само дето спря да говори с нас.

— И защо го направи?

— Вероятно, защото е осъзнал, че не сме аирлианци — отвърна Нейбингър. — Нали затова са го скрили чак тук — да е далеч от лапите на хомо сапиенс.

Великденският остров, известен още като Рапа Нуи, без съмнение бе най-изолираното място на планетата. Тъкмо по тази причина — според преводите на Нейбингър на руническите надписи и информацията, предадена от стража — Аспасия го бе избрал за скривалище на стража-компютър. Непосредствено под дъното на вулканичното езеро, разположено в кратера на Рано Као — един от двата големи вулкана на острова — аирлианците бяха изкопали подземна галерия, където бяха разположили компютъра и компактно термоядрено устройство, което да го захранва. Учените така и не успяха да се приближат до реактора, който, оказа се, бе защитен със солидно силово поле. Наложи се обаче да бъдат доставени няколко допълнителни генератори, тъй като силите на реактора бяха на секване. В момента компютърът на извънземните отново получаваше пълна порция енергия, но въпреки това не се забелязваше никаква активна дейност.

— По дяволите — ядосваше се Нейбингър. — Дори не знаем със сигурност, дали стражът е компютър. Наричаме го така, защото това е най-близкото до същността му определение според представите ни, но той може да върши много повече. През последните два дни опитаха всичко, включително и хипноза, за да ми върнат контакта с него. Хората от КИСПП си блъскат главите ден и нощ над този проблем, но резултатът е нулев. — Нейбингър вдигна рамене. — Може пък да съм имал късмет и компютърът да е бил настроен за контакт с първото живо същество, но само докато се ориентира в обстановката. Изключил ме е веднага щом е осъзнал, че не съм аирлианец.

— Но преди това все пак нареди на „изтребителите фу“ да унищожат биолабораторията на „Меджик-12“ в Дълси — отбеляза замислено Кели.

И двамата вдигнаха глави, когато един силен порив на вятъра разклати стените на палатката.

— Да, така е — кимна Нейбингър. — Но от тогава няма и следа от „фу“-тата. Единственото, което знаем, е, че са базирани някъде под повърхността на океана, на неколкостотин километра северно от тук. Мисля, че кораби на флотата поеха към предполагаемото място, но дали са открили нещо, нямам представа. Готов съм да се обзаложа, че дават мило и драго за онзи лъч, дето разруши лабораторията при Дълси.

— Виж, това не го знаех — подметна Кели. — Имаш ли представа дали КИСПП са в течение на опитите на флотата?

— В началото смятах, че действат заедно. Оказа се обаче, че представителят на КИСПП на острова не знае нищо по въпроса. Или по-важни клечки от комитета са дали съгласие, или нашите пак се опитват да действат на своя глава.

Отново се възцари мълчание, през което двамата слушаха екота на далечния прибой в скалистия бряг. Нейбингър се намести неспокойно.

— Комитетът крие още факти от пресата — проговори накрая Нейбингър. — Опитват се да открият дали аирлианците не са оставили и други следи. Изглежда, че групата от „Меджик-12“ не е била единствената, която е съхранявала тайни за посещението на извънземните. Говори се, че руснаците също разполагали с катастрофирал аирлиански съд и че други страни, или може би международни корпорации, са събирали активно сведения от подобен характер, като са ги пазели скрити от обществеността.

— Дявол да го вземе, все си мислех, че сме сложили кръст на цялата тази излишна секретност — ядоса се Кели. Сетне втренчи поглед в него. — Ей, стражът не те е взел под свой контрол, нали? — Усмихваше се, но лицето й бе напрегнато.

— И да е така, щях ли да зная? Генерал Гулик и останалите членове на „Меджик-12“ до последния момент са били уверени, че действат за благото на обществото. Все пак се подложих на изследвания със скенер, според които всичко е наред с мозъка ми.

— Та казваш, че и други разполагат с извънземни артефакти? Но защо си мълчат, след като вече всичко се знае?

— Защото, които и да са те, ще изгубят контрол. Помисли си за икономическите перспективи на корпорация, която разкрие тайните на аирлианската технология. Какво са нашите възможности в сравнение с тези на някоя богата корпорация? Ами флотата — там пък си гризат ноктите заради онзи всеразрушаващ лъч. Освен това, изолационистите имат силни позиции в отделни страни, но се боят, че вътре в комитета прогресивистите вземат превес.

— А ти какво правеше в редките мигове, когато началството те оставяше да действаш самостоятелно?

Нейбингър размаха една папка, натъпкана с рисунки и компютърни разпечатки.

— Работя върху руническите надписи. Беше ми интересно да гледам филмчетата на стража, но да не забравим все пак, че съм археолог. Мисля, че всички са твърде разтревожени от бъдещето и забравят онова, което е станало в миналото.

— Логично — след като ще трябва да живеем в това бъдеще — кимна Кели.

— Не можеш да разбереш настоящето, ако не разбираш миналото — укори я Нейбингър.

Кели Рейнолдс се намръщи.

— Мислех си, че имаме ясна представа за миналото от онова, което узна от стража. За Аспасия, кортадите и всичко останало.

Нейбингър шляпна една снимка на масичката между тях и я затисна с чашата за кафе.

— Това е подводна снимка от Бимини, където някога се е издигала Атлантида или аирлианският наблюдателен пост, ако решим да използваме терминологията, възприета от Комитета. Заинтригува ме, понеже от това място нацистите са се сдобили с информация за бомбата в Голямата пирамида. Руническият надпис е бил преднамерено заличен, но накрая успях да го възстановя с помощта на компютърни специалисти от ООН. Разполагам с достатъчна част, за да направя приблизителен превод на посланието.

— И? — подскочи развълнувано Кели. — Какво пише там?

— Първо се споменава Голямата пирамида. Има чертеж, където е посочено местонахождението на бомбата в долната галерия. Освен това се говори за кортадите — Нейбингър млъкна.

— Да разбирам ли, че новините не са особено добри?

— Странна работа — завъртя глава Нейбингър. — Колкото повече изучавам старите руни, толкова повече ми се струва, че разбирам езика и синтаксиса, но някои изрази просто нямат смисъл.

Рейнолдс изчакваше, доловила колебанието на събеседника си.

— Описва се, струва ми се, потенциалната опасност от идването на кортадите. После се дава информация за скритото в Голямата пирамида атомно оръжие. Посочват се и други места на Земята, свързани с пребиваването на аирлианците, но просто не мога да схвана принципите на тяхната координатна система. Далеч по-сложна е от нашите ширини и дължини.

Нейбингър отново взе снимката и я заразглежда.

— Ще ти призная, че съм объркан. Толкова е трудно да се придвижваш дума по дума, без да си сигурен за значението, когато текстът е сбит до краен предел. Винаги съм смятал, че трябва да бъдеш безгранично търпелив, когато разчиташ древни текстове, но май този път си взех белята.

— Така е, защото боравиш с понятия от изчезнала цивилизация — опита се да му вдъхне кураж Кели.

— Какво те кара да мислиш така? — попита я той. — Истината е, че направо пъхна пръст в раната. Защо никой не се интересува каква е била съдбата на аирлианците? Нима са изчезнали просто така? Извършили са масово самоубийство, след като са скрили кораба-майка и скакалците на сигурно място? Но защо са оставили стража? Ами бунтовниците? С тях какво е станало? Знаем, че по тяхно нареждане е била построена и ориентирана пирамидата, така че може би те са били божествените фараони. В такъв случай дали наследниците им все още не крачат по Земята?

Кели Рейнолдс се засмя. Напоследък това беше любима тема за спекулации сред журналистите.

— А може би ние всички в известна степен сме потомци на аирлианците — предположи тя. — Не знаем как точно изглеждат, освен че притежават червеникави коси и човекоподобно тяло. Статуите на този остров едва ли съответстват на действителните им размери.

— Едно ще ти кажа — вдигна пръст Нейбингър. — От решенията на ООН и на Комитета сега зависи съдбата на цялото човечество. Само че членовете на комитета са обикновени хора, каквито бяха и в „Меджик“. Със своите слабости, недостатъци и прочее. Пък и не забравяй, че големите играчи от Съвета за безопасност са настанили свои хора на ключовите места и изглежда вече се водят тайни преговори зад завесата.

— Затова съм тук — рече Кели и забарабани с пръсти по капака на лаптопа. — За да не позволя на истината да остане скрита от обществото. „Меджик“ оперираше в пълна секретност, сега поне имаме по-голяма гласност.

Нейбингър се засмя.

— Ще имаме гласност, докато изникне нещо по-важно. След това само гледай с каква бързина ще пуснат кепенците.

— Ей това е големият въпрос — съгласи се Кели. — Какво ще се случи сега? — Тя разглеждаше снимките. — Може да ти прозвучи глупаво, но защо е трябвало аирлианците да оставят всички тези съобщения, записани със стари руни, когато цялата информация се съдържа в компютъра? Не е ли малко примитивно за една толкова развита цивилизация?

— И аз си зададох същия въпрос — призна Нейбингър.

— И до какъв извод стигна?

— До никакъв. Смятам, че повечето от тези съобщения са написани от хора, познаващи сравнително добре аирлианския език, но не съм сигурен. Между другото, да знаеш къде се запиля Майк?

— Нямам представа. Замина за Вашингтон, за да свидетелства в съда заедно с Лиза Дънкан, но когато го потърсих по телефона, ми казаха, че отпътувал нанякъде.

— Виж ти. Интересно с какво ли пак се е захванал? Бас държа, че за разлика от нас не е седнал да си гризе ноктите.

 

 

4.

Докато Нейбингър се питаше къде може да е командосът, капитан Майк Търкот кротко посръбваше кафе в столовата на борда на американския самолетоносач „Джордж Вашингтон“.

Дори през подметките на обувките Търкот беше в състояние да долови равномерните вибрации от двигателите на грамадния кораб. „Джордж Вашингтон“ беше най-модерният самолетоносач в американската флота — от клас „Нимиц“, с водоизместимост 100 000 тона — и в момента плуваше в южна посока със скорост от 30 възела, заобикаляйки бреговете на Етиопия.

Фактът, че самолетоносачът бе напуснал опасния и размирен район на Персийския залив, само потвърждаваше думите на седналата до Майк Лиза Дънкан колко важна е предстоящата мисия. Присъствието на британски подполковник, само на три маси от тях, със затъкната в колана сламеножълта барета, посочваща принадлежността му към Британските специални ВВС, бе още един сигурен индикатор за сериозността на положението. Точно срещу подполковника се бе настанил американски майор с камуфлажна униформа и знаци на Специални части 160 или „нощните разузнавачи“, както бяха известни в армейските среди.

На всичко отгоре всеки момент щеше да започне инструктажът под ръководството на бивш съветски шпионин. Карол Костанов говореше с едва забележим акцент и очевидно бе прекарал доста време в тайните школи на КГБ преди края на студената война. Сега твърдеше, че е „специалист на свободна практика“, но как точно бе привлякъл вниманието на Комитета, оставаше пълна загадка за Търкот. Съдейки по луксозния костюм и ръчно изработените обувки на Костанов, беше станало с доста пари.

— Моля, започвайте, господин Костанов — подкани го Дънкан, след като и останалите заеха местата си.

Костанов намести очилата си, а Търкот се запита дали действително са му необходими, или ги е взел като елегантна добавка към останалата част от изисканото си облекло, чиято цел несъмнено бе да впечатли присъстващите. Имаше мургава кожа, късо подстригана, прошарена коса и грижливо оформена брадичка.

— Преди броени часове към мен се обърна представител на Комитета за изучаване следите от пребиваване на пришълци… — поде тържествено руснакът, но Дънкан му махна с ръка.

— Това го знаем — рече тя. — Твърдите, че ви е известно къде точно се намира скривалището с извънземни артефакти в Югозападна Етиопия, охранявано от група, наета от южноафрикански картел. И тъй като вече навлизаме в хеликоптерния обсег на този район, нямаме време за празни приказки. Всеки момент ще изпратим ударен отряд към мястото, така че побързайте с фактите.

Костанов прехапа устни и погледна навъсено жената, която си бе позволила да му говори така безцеремонно.

— Ах, фактите значи — повтори той леко подигравателно. — Вярно, не са изобилни, тъй че няма да загубя от скъпоценното ви време. Първо: преди разпадането на СССР работех в Тюратам — в Центъра за стратегически ракетни проучвания. Там също така бе разположен и щабът на Четвърти отдел на Министерството на вътрешните работи. Съдейки по онова, което пише напоследък в пресата, Четвърти отдел съответства по дейността си на вашия „Меджик-12“. За разлика от вас, ние нямахме късмет да открием толкова много и разнообразни артефакти. Разполагахме с останките на катастрофирал летателен съд с явно извънземен произход и това бе всичко.

Търкот се намести неспокойно. Спомни си скакалеца, който бе паднал от огромна височина в пустинята на Ню Мексико, и по бронята му нямаше и драскотина. Какво би могло да разруши летателния съд, намерен от руснаците?

— Що за кораб бе това? — попита Дънкан. — Скакалец?

— Не беше „скакалец“, както вие го наричате. По-голям, но и не от мащаба на кораба-майка. Беше сериозно пострадал. Нашите инженери работиха с реверсивни техники, но почти нямаха успех.

— Къде и кога открихте този съд? — попита Дънкан.

— През петдесет и осма, в Сибир. Изследванията показваха, че е пролежал там няколко хиляди години. Според мен руските власти съобщиха тъкмо сега за нашия кораб, за да успеят да прокарат свой човек в управлението на Комитета. Истината е, че не можахме да получим колкото вие от тази находка.

— Дали корабът е бил аирлиански? — попита Дънкан.

— Доскоро нямахме възможност да установим принадлежността му. Но след като видях снимки на вашия кораб-майка, мога да кажа, че е изработен от същия черен метал, тъй че според мен е аирлиански.

Дънкан му даде знак за продължава.

— Независимо от неуспеха, съветското ръководство на изследователската секция бе уверено, че щом има един кораб, трябва да съществуват и други. Учените бяха категорични, че корабът не е пригоден за преодоляване на междузвездното пространство, следователно е бил транспортиран до тук. Аз бях член на групата, пред която бе поставена задачата да издири и други подобни съдове. — Руснакът се извърна към картата и включи лазерния показалец. — През 1988 по линия на КГБ получихме сведения, че са се натъкнали на странна находка тук, в Югозападна Етиопия. Придружавах групата от Спецназ — съветските специални части — добави Костанов, — която бе изпратена на разузнавателна мисия.

— И какво открихте? — нямаше търпение Дънкан.

— Така и не стигнахме до определения район. Бяхме нападнати от полувоенни формирования. Не разполагахме с въздушна подкрепа, нямахме и тежко въоръжение и бяхме принудени да отстъпим, тъй като противникът ни превъзхождаше в огнева мощ. Загинаха половината от хората ни, останалите, сред които бях и аз, се добрахме до брега и бяхме прибрани от очакващата ни подводница.

— Полувоенни формирования? — обади се за първи път Търкот.

— Добре въоръжени, добре обучени, с кадърни ръководители. Също като нашите момчета, но бяха повече.

— Какви са били тези хора? — продължи Търкот.

— Не зная. Не носеха униформи, нито отличителни знаци. Повечето изглежда бяха наемници.

— Да се върнем на въпроса — прекъсна ги Дънкан. — Какво е имало в онзи район?

— Съдейки по информацията от КГБ, извънземно оръжие — обяви театрално Костанов.

Настъпи напрегнато мълчание. Въпросът с извънземните оръжия бе повдиган неведнъж от Комитета. След като стана ясно, че атомната бомба е била разработена с помощта на подобно устройство, открито в подземията на Голямата пирамида, всички се питаха какви други разрушителни оръжия биха могли да притежават пришълците и къде ли може да са скрити. Разрушаването на биолабораторията в Дълси от „изтребител фу“, снабден с мощно лъчево устройство, показваше, че аирлианците са разполагали с оръжия, върху които не едно земно правителство би желало да сложи ръка. Оръжия, които ООН трябваше да задържи под контрол, преди да са попаднали у лица, с не дотам чисти намерения.

Не биваше да се забравят и сведенията за още по-мощни средства за поразяване, с чиято помощ — съдейки по информацията от стража — е бил разрушен и потопен цял един превърнал се в мит континент само защото там е била разположена главната база на аирлианците.

— По-конкретно — каза Дънкан.

— Не зная нищо по-конкретно — вдигна рамене Костанов. — Както вече ви казах, така и не стигнахме определения район. Това се случи в началото на 1989, а след това, предполагам на всички е известно, страната ни бе обхванала от безредици. Така и не успяхме да изпратим повторна експедиция. Сега вече знаете колкото и аз. Предадох координатите на хората от вашето разузнаване, предполагам, че вече разполагат с карта на района.

Дънкан даде знак на една жена в светлозелена униформа, седнала до стената. Жената се надигна и кимна на аудиторията.

— Кодовото ми име е Зандра — представи се тя. — Аз съм от ЦРУ. — Тя включи дистанционното и на екрана се появи сателитна снимка. — Североизточна Африка — ориентира ги Зандра и увеличи мащаба. — Югозападна Етиопия, близо до границата с Кения и Судан. Крайно негостоприемен район. Слабо заселен, почти неизследван.

Търкот кимна. Типично за аирлианците, помисли си той, които предпочитаха подобни места, за да крият снаряжението си — Антарктида, пустинята в Невада, Великденските острови. Все труднодостъпни райони, където хората трябваше да се борят със суровата природа, за да оцеляват.

— Най-забележителната географска особеност на терена в тази част на света е Голямата цепнатина, която започва в Южна Турция, пресича Сирия и минава между Израел и Йордания, по дъното на Мъртво море — крайбрежието му е най-ниската точка върху земната суша. По-нататък оформя коритото на Червено море и се раздвоява в Аденския залив. Единият ръкав продължава към Индийския океан, а вторият навлиза навътре в африканския континент, към Афарския триъгълник. Най-ниската точка на Африка, Данакилската падина, където е и нашата крайна цел, е точно по протежение на цепнатината. От тук Голямата цепнатина продължава право на юг, разширява се при езерото Виктория — второто по големина сладководно езеро в целия свят — преди да завърши във вътрешността на Мозамбик.

Ново щракване и на екрана се появи малко светещо квадратче в центъра на дълбока долина, през която преминаваше река, а наоколо се издигаха високи планини. На следващото изображение вече се виждаше ясно, че квадратчето е ограден участък на брега на реката. Растителността бе съвсем оскъдна.

— Това е вашата цел. Според официалните документи, парцелът принадлежи на корпорацията „Тера-Лел“, с щаб-квартира Кейптаун, Южна Африка, и е обявен като рудодобивен участък. Построен е преди шестнадесет години. Прегледахме сателитните снимки, но така и не открихме превозни средства със суровини да напускат мястото. Достъпът до там е предимно по въздуха — със самолет или хеликоптер, тъй като тридневното пътуване през пресечената местност е доста рисковано. Още един, не по-малко интересен факт: проверихме с какво точно се занимава компанията „Тера-Лел“. Единственият вид минни разработки, ако можем така да ги наречем, са били свързани с изпращането на наемници в Ангола, за да нападат поселищата край диамантените мини. Основният бизнес на „Тера-Лел“ е търговията с оръжие, говори се, че от идването на Мандела на власт този бизнес процъфтявал добре.

Зандра включи лазерния показалец.

— Това тук е летищната площадка на лагера. Тази сграда — тя освети една триетажна постройка — вероятно е хангар, в който държат аирлианския съд. Това са казармите за наемниците. На това, това, това и това място са разположени установки за изстрелване на противосамолетни ракети. Разполагат също и с бронирани машини. — Зандра се усмихна мрачно на аудиторията. — Всичко това е доста повече от мерките за сигурност при охраната на обикновен миньорски лагер.

— Добре де, какво им е пречело досега да прехвърлят това, което са намерили, в Южна Африка? — попита Дънкан.

— Не знаем — призна Зандра. — Може би не са в състояние да го преместят. Или се боят от нестабилната политическа обстановка в ЮАР. Все пак, от Комитета направиха дипломатичен опит да получат официално разрешение от южноафриканското правителство за достъп до лагера.

— И съдейки по силите, с които разполагаме на самолетоносача, отговорът е бил отрицателен — кимна Дънкан.

— С други думи — те знаят, че идваме — заключи Търкот.

— Най-вероятно — потвърди Зандра.

— Дявол да го вземе — избухна майорът от британските части. — А какво мисли етиопското правителство?

— Какво да мисли? — отвърна с въпрос Зандра и отговорът бе повече от ясен.

Дънкан погледна към англичанина.

— И тъй, полковник Спиърсън, какъв е планът?

Спиърсън се надигна и отиде при стената с картите.

— Първо, нека майор О’Калахан ни каже кога можем да вдигнем машините.

О’Калахан стана и посочи с ръка картата.

— Движим се с максимална скорост, което означава, че след около четиридесет километра ще можем да изпратим самолети с достатъчно гориво, за да кръжат петнадесет минути над района и сетне да се върнат обратно. Да речем, по-малко от час.

Спиърсън кимна мрачно и Търкот вече се досещаше за причината за недоволството му. Скоро щеше да се зазори, а хората от специалните части винаги предпочитаха да използват прикритието на мрака за своите операции.

Спиърсън се покашля, за да привлече вниманието им.

— Вече сме вдигнали един АУАКС^[1], за да следи крайбрежието. Той ще ни изпраща информация за всички полети в района и ще координира движението на нашите хеликоптери и самолетното прикритие. Аз поемам командването на наземните сили. Ще бъда на борда на вертолет МХ-60 до началото на щурма. Веднага след това ще пристигна в района на нападението. Атаката, според плана, се състои от четири фази. Първа фаза включва парашутен десант върху сградата, където, според данните от разузнаването, е разположен извънземният съд. От тази група се очаква да ни осигури плацдарм. Фаза две е обстрел с антирадарни ракети от флотски изтребители по ракетните установки в лагера. Във фаза три пристига останалата част от специалното подразделение, поддържано от вертолетните картечници. И фаза четири е завладяване на лагера и унищожаване на съпротивата с всички средства. — Спиърсън огледа наперено залата. — Въпроси?

— Как ще се извърши десантът? — попита Търкот. — От голяма височина?

— Да — кимна англичанинът, познал в събеседника си специалист. При височинните скокове парашутистите отваряха незабавно миниатюрните куполи на парашутите си, които оставаха невидими за радарите на противника, а самолетите се отдалечаваха незабелязано, без да навлизат в опасния обсег.

— В такъв случай, бих искал да ме включите в групата.

— Чудесно — кимна Спиърсън.

— Е, добре… — надигна се Дънкан, но полковникът я прекъсна.

— Сега аз имам няколко въпроса. Какво ще стане, ако хората от „Тера-Лел“ наистина разполагат с извънземни оръжия?

— Нали затова отиваме там? — отвърна Дънкан.

— За друго питам. Дали няма да ги употребят срещу нас? — Спиърсън изглеждаше загрижен.

— Съмняваме се, че са имали някакъв конкретен напредък в тази насока — притече се на помощ Зандра. — От известно време ги държим под наблюдение. Хора като тях едва ли щяха да пропуснат случая да излязат с толкова ценна стока на международния оръжеен пазар.

— Какви са инструкциите за действие? — обърна се Спиърсън към Дънкан.

— Ако срещнете съпротива, използвайте цялата налична сила за нейното потушаване — отвърна безстрастно тя. — Дадохме им възможност да си сътрудничат с нас, но те отказаха. Съветът за безопасност на ООН смята, че това е точно една от ситуациите, в които трябва да проявим решителност, ако не искаме образци на аирлианско оръжие да попаднат на неподходящо място.

— Разбрано — кимна като дисциплиниран войн Спиърсън. — Е, време е да се приготвяме.

Търкот стана и последва полковника.

— Майк? — спря го Лиза Дънкан.

— Да? — той я погледна учудено. За първи път се обръщаше към него с малко име.

— Пази се.

Търкот се усмихна, после се сети нещо.

— Знаеше ли за аирлианския кораб, който са намерили руснаците?

— Не.

— Жалко. Всъщност, това сега едва ли има значение. Добре де, ще се пазя. Обещавам ти да се навеждам, когато видя куршум.

— И не само тогава — погледна го разтревожено Дънкан.

Търкот спря. Известно време двамата се гледаха мълчаливо.

— Добре — кимна неловко накрая. — Трябва да вървя.

— Ще се видим в лагера — рече Дънкан.

Търкот се обърна и изкачи металната стълба до палубата. Духаше лек, приятен ветрец, наблизо десантната група вече се беше събрала и преглеждаше снаряжението. Всички носеха прибори за нощно виждане и стъклата им хвърляха червеникави отражения.

Към него се доближи неясна фигура.

— Ти ли си Търкот?

— Да.

— А аз — Ридли. Командир на парашутния десант. Двайсет и първи, САС^[2]. Казаха ми, че идваш с нас?

— Вярно е.

— Сигурно знаеш какво правиш. Скачаш последен и ако вземеш да ни се пречкаш, ще ти тегля куршума, пък после нека ми е мъчно. Разбрано?

— Разбрано.

— Търкот — промърмори Ридли. — Мирише на нещо френско.

— Аз съм канук — произнесе Търкот. Бяха спрели пред входния отсек на един товарен С-2.

Ридли му подаде парашута.

— Лично съм го сгъвал. Какво, по дяволите, е канук?

— Пофренчен индианец. Родом съм от Мейн. Там има много гори — той се зае да си нагласява парашута. Не беше притеснен от поведението на Ридли, прекарал бе по-голямата част от живота си сред подобни типове. Освен това знаеше, че момчетата от САС са превъзходни специалисти, на които може да се разчита в труден момент.

Скоро бяха готови и се качиха в самолета. С-2 бе най-големият самолет на борда на „Вашингтон“. Обикновено се използваше за прехвърляне на персонала до брега и обратно, но сега в товарния отсек се бяха разположили шестнадесет тежко въоръжени парашутисти, притиснати плътно един към друг.

Облъхна го познатата миризма на изгорял керосин, която му напомни за други подобни операции. Задната рампа се вдигна и самолетът започна да рулира към позиция за излитане. Шумът от двигателите рязко се усили и металният под затрептя. Търкот усети движението, след минутка сякаш увиснаха в безтегловност и после започнаха да набират височина, следвани от ято хеликоптери.

 

 

— Десет минути! — обяви командирът на отряда в ларингофона и гласът му отекна дрезгаво в слушалките на останалите.

Търкот прегледа отново снаряжението си. Беше единственият с единичен парашут. Всички останали бяха разпределени на двойки — по двама на парашут, привързани с общи ремъци. Търкот виждаше за първи път подобна система да се използва за военни цели. Обикновено парашутите с двойни ремъци се прилагаха при обучение на новаците.

— Шест минути — прошептя гласът на командира. — Сложете си кислородните маски и включете навигационните лампички.

Търкот отвори крана на малката бутилка, прикачена към гърдите му. После плъзна пръст по тилната част на шлема и включи миниатюрната крушка отгоре.

— Разхерметизиране! — обяви първият пилот.

В задната част на самолета се появи тъмна цепнатина, която бързо започна да се разширява. Търкот преглътна и тъпанчетата му изпукаха болезнено.

— Готови! — рече командирът. Беше застанал на ръба на рампата и гледаше към черното небе под тях.

Търкот знаеше, че летят на двадесет и две хиляди метра над лагера и не би трябвало да бъдат засечени от наземните радари на ракетните установки.

— Скок! — извика командирът и тялото му се изгуби от погледите им. Останалите го последваха на двойки, със синхронизирани движения. Търкот се отдели последен от рампата и веднага разтвори ръце и крака, за да стабилизира полета си.

Преброи до три и дръпна въженцето. Парашутът разцъфна над главата му. Погледна надолу и бързо преброи осем светещи точици. Намести кормилните въженца и ги последва, докато всички се носеха към целта. От лагера ги деляха близо десет километра в хоризонтална посока и това означаваше, че парашутите известно време щяха да действат като делтапланери. Хората от САС бяха екипирани с най-доброто и доказателство за това бе удивително лесният начин, по който се управляваше парашутът му. Имаше и малък резервен, но поне засега не изглеждаше, че ще потрябва. Трябваше само да лети след другите и — както го посъветва Ридли — да не им се мотае из краката.

Почувства студ, за първи път, откакто бе напуснал Великденския остров. На девет-десет хиляди метра височина въздухът бе силно разреден и температурите бяха смразяващо ниски. Отново погледна надолу и се увери, че вижда добре навигационните лампички на останалите парашутисти. Провери висотомера: седем хиляди метра.

 

 

На петдесет километра зад тях първата вълна от атакуващи летателни апарати вече се носеше към целта. Четири АХ-6, известни като „птички“, оформяха авангарда. АХ-6 са едни от най-бързите хеликоптери в света, при това с максимално обезшумени двигатели. Двамата пилоти носеха прибори за нощно виждане и използваха инфрачервени радарно-локационни системи за ориентиране в нощна обстановка.

Двете „птички“ бяха въоръжени със 7,62-милиметрови миникартечници и сдвоени 2,75-инчови ракетни установки. На задните седалки се бяха настанили снайперисти от САС, готови да окажат допълнителна огнева поддръжка.