| Робърт Дохърти | Зона 51: Началото A> Край авиобазата Нелис, Ню Мексико… Любопитен репортер и „уфоманиак“ се промъкват в забранен район, наричан Зона 51. Повече никой не ги вижда. Във вътрешността на Голямата пирамида, Кайро… По време на разкопки в долната галерия археолог се натъква на зашеметяващо откритие, което ще промени хода на историята. Вътре в зоната… Майк Търкот, бивш агент от специалните части, става свидетел на нещо, което смразява кръвта му. Дълбоко под великденския остров… То решава да увеличи притока на енергия с пет процента и да излезе от режима на наблюдение. Дошло е времето. Време за… НАЧАЛО. A$ D> На Крейг Кейваноу, който ми подари идеята, и първи прочете ръкописа D$ > ПРОЛОГ То се събуди в мрака, озадачено коя ли е причината, накарала го да дойде в съзнание. Същевременно усети, че е неизмеримо по-слабо отпреди. Но сега най-важно бе времето. Колко дълго бе спало? Отговорът се криеше в степента на неговата слабост. Като я сравни с нивото на енергийния източник, то изчисли, че от времето на предишното му пробуждане планетата бе извършила почти петдесет завъртания около своята звезда. Анализът на информацията от датчиците не доведе до конкретни резултати. Какъвто и сигнал да бе задействал алармената система, същевременно активирайки аварийното енергоподаване, трябва да е бил достатъчно силен и с жизненоважно значение. Но вече бе затихнал. Изгубени бяха както съдържанието, така и източникът на сигнала. Създателите не бяха предполагали, че периодът за повторно зареждане на енергоизточника може да е толкова продължителен. То осъзнаваше, че не му остава много време преди резервите в енергоизточника да спаднат под критичния минимум, необходим за поддържане на жизнените му функции в състояние на хибернация. Налагаше се да се вземе решение. Дали да насочи част от енергията към датчиците, в случай че сигналът бъде повторен, или отново да потъне в дълбок сън, съхранявайки остатъците от енергия за още известно време? Решението бе взето почти със скоростта, с която бе формулиран въпросът. Датчиците получиха достатъчно енергия, за да останат в състояние на максимална готовност, което щеше да им позволи да засекат повторен сигнал. Програмирано бе ограничение от едно завъртане на планетата около звездата й, след което то щеше да се пробуди и да прецени наново ситуацията. След всичко преживяно то отново се унесе в лек сън, осъзнавайки, че решението да се отклони част от енергията към датчиците за период от едно планетно завъртане ще му струва десет подобни завъртания сън, когато енергията започне да намалява. И все пак решението не подлежеше на преоценка. Този риск бе част от работата. > 1. _Нешвил, Тенеси_ _Време до излитането — 147 часа_ Дъното на хартиената торба, която Кели Рейнолдс държеше, се скъса тъкмо в мига, когато отключваше пощенската кутия и стекът с дванадесет диетични коли падна с трясък на пода. Кутийките се разхвърчаха във всички посоки. Нещо естествено за такъв отвратителен ден, помисли си тя, докато ги събираше. От петимата бармани, с които си бе уговорила среща за статията, която възнамеряваше да напише, двама въобще не се бяха мярнали. Тя пъхна пощата в остатъците от разкъсаната торба, прибра се в апартамента и изсипа всичко върху масата в кухнята. Напълни чаша с вода, постави я в микровълновата фурна, нагласи таймера на две минути и чак тогава се облегна на стената. Докато чакаше сигнала на устройството, зае се да разглежда отражението си в прозореца, от който се виждаше някаква задна уличка на нешвилския Ийст енд. Беше нисичка на ръст, но с едър кокал и малко тромава. Нямаше да се движи толкова леко, ако не бяха редовните сутрешни клякания и лицеви опори. Имаше гъста, кестенява коса, започнала леко да се прошарва през последните десетина години. Допреди няколко лета все още се опитваше да поддържа естествения й цвят, но напоследък се отказа, съзнавайки, че встъпва в неравна борба с времето. Таймерът на печката изписука, тя извади чашата, пусна вътре едно пакетче чай и остави водата да извлече цвета и аромата му. Междувременно разрови пощата, заинтригувана от дебелия кафяв плик, който бе забелязала още като изпусна торбата с продукти. Засмя се, като прочете обратния адрес: Феникс, Аризона. Сигурно беше от Джони Симънс, старо приятелче от студентските години във Вандербилт. Всъщност, нещо повече от приятелче, припомни си тя, докато мислите й се връщаха към онова време отпреди повече от петнадесет години. С Джони се сближиха малко след като тя се бе разделила с първия си съпруг. Пусна котвата на разбитите си илюзии в неговото спокойно душевно пристанище, където прекара близо няколко месеца. Когато най-сетне отново стъпи на крака, тя започна да осъзнава, че макар да се чувстваше емоционално обвързана с Джони, липсваше й онази особена искра, тъй необходима, за да се разгори огънят на интимната близост. Джони прие спокойно доводите й и двамата се разделиха, като известно време дори не си говориха. Сетне отново се сближиха, но вече като приятели. Всъщност, приятелството им се заздрави още повече три години по-късно, след като Джони се върна от журналистическа командировка в Салвадор, където беше снимал документален филм за крайно десните ескадрони на смъртта. Тогава той остана два месеца в нейния апартамент, сякаш да се отърси от преживените изпитания. След това често се чуваха по телефона, за да са в течение какво става с другия, стопляни от мисълта, че някъде там има някой, който го е грижа. Последния път, когато говориха, Джони й спомена, че е преминал на свободна практика и подготвял материали за всеки, който е готов да му плати. Тя разкъса плика и установи с изненада, че вътре има аудиокасета и няколко страници. Взе най-горната и я зачете: C> @@ 3 ноември 96 Здравей, Кели, Чудих се на кого да пратя тази касета и името ти беше първото, което изникна в главата ми — особено след случилото се между теб и оня шегаджия от военновъздушната база в Нелис, Невада, преди осем години. Миналата седмица получих по пощата писмо и аудиокасета. Пликът беше без адрес на подателя, с печат от Лас Вегас. Струва ми се, че се досещам кой го е изпратил. Няма да е трудно да го открия. Искам и ти да чуеш записа. Но не се мотай, не казвай: „по-късно“ или „какво пък толкова“. ВЕДНАГА, чуваш ли? Пъхни касетата, но не я пускай още… C$ Кели се засмя, прекоси стаята и постави касетата в касетофона. Щеше да й е смешно, ако не беше неприятното чувство, пробудено от споменаването на военновъздушната база Нелис. На времето тъкмо тамошният офицер от контраразузнаването се бе погрижил да разруши обещаващата й кариера в киното. Прогонвайки лошите спомени, Кели се върна към писмото: C> „Добре. Ще ти предам дословно информацията, която беше в писмото. Всъщност, обърни на следващата страница и ще видиш копие от него.“ C$ Кели отгърна листа и намери ксерокопието на писмото: C> „Г-н Симънс, В пакета ще намерите запис, който направих вечерта на 23 октомври тази година, докато прослушвах УКВ-честотите. Често го върша, така засичам разговорите на пилотите от военновъздушната база Нелис по време на полети. По този начин бе записан и разговорът, който ще чуете. Доколкото мога да определя, той се води между пилота на самолет Ф-15 (позивни «Виктор две-три»), контролната кула в Нелис, която използва позивната «Дриймленд», и командира на полета («Виктор шест»). Записът е по време на бойно учение «Червен флаг». При изпълнение на задачи от този характер пилотите участват в симулирани въздушни боеве. В резервата Нелис, край Езерото на конярите, съществува военен комплекс, където разполагат с цяла ескадрила съветски бойни самолети, които използват за тренировка. Но ще ви оставя сам да си правите заключения от записа. Ако искате да го обсъдим обаче, ще трябва да дойдете в Лас Вегас. Ще ме откриете при «пощенската кутия». Сигурно не знаете какво е, но попитате ли там, ще ви упътят. @ Капитана“ C$ Кели прелисти следващата страница. C> „А сега изслушай записа.“ C$ Тя взе дистанционното и включи касетофона. Гласовете бяха изненадващо ясни, изглежда при подслушването е била използвана доста съвършена техника. В никакъв случай не бяха правени с микрофон, не се долавяха странични звуци, само пращене от ефира в края на всяко предаване на трите отчетливо различаващи се гласове, за които се споменаваше в писмото. C> — „Виктор две-три“, говори контролна кула „Дриймленд“. Нарушихте зоната, забранена за полети. Незабавно сменете посоката на едно-осем-нула. — „Виктор две-три“, говори контролна кула „Дриймленд“. Повтарям, нарушихте зоната, забранена за полети. Обърнете незабавно и поемете в посока едно-осем-нула. Край. C$ Намеси се нов глас, малко приглушен от тътена на двигателите. C> — „Виктор две-три“, тук е „Виктор шест“. Слушай заповедта на „Дриймленд“. Край. — „Шести“, тук е „Две-три“. Ей сегичка изчезвам. Край. — „Две-три“, тук е кулата. Никакво забавяне. Край. C$ Отново командирът на полета: C> — Спипаха те, хитрецо. Изпълнявай. Знаеш, че ни е забранено да нарушаваме зоната. Край. — Говори „Две-три“. Поемам… това пък какво е? Трябва да… Божичко, не зная как да го нарека! „Фантом“ се изкачва. Никога не съм… C$ Намеси се тихият, спокоен глас от кулата: C> — „Две-три“, незабавно прекратете радиоемисията. Променете курса на едно-осем-нула и се спуснете над Езерото на конярите. Това е заповед. Край. C$ Но пилотът на Ф-15 ставаше все по-възбуден. C> — Това нещо няма криле! И, човече, то се движи. Приближава се към мен! Най-сетне ги пипнах! Аз съм… C$ Гласът бе прекъснат от статичен шум. C> — …съвсем близо да него! — Пращене. — Почти отгоре… — Пращене. — Майчице, то се обръща! — Пращене. — Божичко! Това е… C$ Гласът отново замря. C> — „Две-три“! Говори „Шести“. Докладвай за ситуацията! Край. C$ Тишина. C> — „Дриймленд“, говори „Виктор шест“. Засичате ли „Две-три“? Край. — „Виктор шест“, говори кулата „Дриймленд“. Незабавно се прибирайте в базата. Упражнението приключи. Всички самолети да се приготвят за кацане. Ще изчакате в кабините, докато получите разрешение от охраната. Край. — Искам да знам какво става с „Две-три“. Край. — Изгубихме го от екраните. Започваме операция по издирване. Изпълнявайте заповедта. И прекратете радиовръзката. Край. C$ Тук записът приключваше. Кели поседя неподвижно, замислена върху чутото. Името „Дриймленд“ й беше добре познато. Отново се върна към писмото на Симънс. C> „Кели, зная точно какво си мислиш. Може да е капан, като онзи, който ти устроиха тогава. Но ще ти кажа, че разговарях с един приятел от тукашната военновъздушна база. Каза ми, че небето над базата Нелис е най-забраненото въздушно пространство в цялата страна, дори повече от това над Белия дом. Каза ми също, че по време на подобни учения пилотите нерядко използвали краткия път през забранената зона, за да получат тактическо преимущество. Ако този пилот се е озовал над Езерото на конярите (Зона 51) или е пресичал в непосредствена близост, може да е зърнал нещо, което не е трябвало да вижда. Всъщност, изглежда е станало точно това. Кели, познаваш ме добре. Смятам да отскоча до там и да се поогледам. Дори и да не надуша нищо, все ще събера достатъчно материал за някоя статия, посветена на базата край Езерото на конярите. Може би от «Текникъл» ще се съгласят да я вземат. Ще бъда там в нощта на девети. Което означава, че на десети вече трябва да съм се върнал. Не смятам да се мотая повече от необходимото. Значи каквото и да се случи, до вечерта на десети ще гледам да ти позвъня. Дори и да не успея да се прибера, ще оставя съобщение на телефонния си секретар. Зная, че всичко това звучи мелодраматично, но когато загазих в Салвадор — място, от което в наши дни никой не се интересува — единственото, което ме спаси, бе фактът, че другаде очакваха обаждането ми. Инак онези копелдаци да ме бяха смазали от бой заради всичко, което надуших. Така че, ако не чуеш гласа ми до девет сутринта на десети, значи са ме спипали. Предполагам, че знаеш как да постъпиш. Дължиш ми го, приятелче! Пожелай ми късмет. Между другото, ако нещо се случи с мен — трам-трам-тарарам — разполагаш с копие от записа, писмото и ключ от апартамента, който също е в плика. @ Благодаря. @ Любов и целувки, @ Джони“ C$ Не се налагаше дори да проверява в календара. Днес беше девети. Тя взе касетата и я отнесе, заедно с писмото, на писалището. Отключи едно от чекмеджетата с висящия на шията й ключ, намери папката с надпис „Нелис“ и я извади отгоре. Когато я разтвори, видя, че първият документ вътре е официално изявление от отдела за връзки с обществеността към базата. Подписът беше на ръководителя на отдела, майор Прага. „Мръсник“ — промърмори Кели, споходена от неприятни спомени. Сетне постави писмото на Джони Симънс и касетата вътре, върна папката в чекмеджето и го заключи. Върху плота на писалището нямаше нищо освен черно-бяла снимка на мъж в зелена униформа, обрамчена в сребърна рамка. Мъжът носеше черна барета, а на гърдите му висеше картечен пистолет. — Май този път Джони е захапал въдицата, тате — обърна се тя към човека от снимката. Почука с молив по устните си и въздъхна. — Мътните те взели, Джони. Все ми създаваше проблеми, но този път направо прекали. _Военновъздушна база Нелис_ _Околностите на Езерото на конярите_ _Време до излитането — 144 часа_ — Чакай тук — нареди Франклин, след като закова рязко раздрънкания, прашен джип. Никакъв блясък от светлините на стоповете. Франклин беше извадил бушончето малко преди да свият по черния път. Приведен напред, Джони Симънс оглеждаше с присвити очи мрака наоколо. Не оставаше друго, освен да се уповава на познанията на Франклин за пътя. И въпреки това не му беше никак приятно да се щурат слепешката с кола сред храсталаците. Симънс докосна сбърченото си чело. Намираха се на няколко хиляди метра височина и вече усещаше главоболие заради разредения въздух. Беше висок, мършав мъж, с покрито с лунички лице. Изглеждаше далеч по-млад от тридесет и осемте си години, донякъде заради немирния червеникав перчем. Франклин претича до единия край на пътя, изгуби се за малко в мрака, сетне сянката му пресече отпред и потъна от другата страна. Когато след няколко минути се върна, държеше четири дълги, зелени пръчки. — Антените на детекторите — обясни той. — Открих ги миналия месец. Все се чудех как така рейнджърите ме надушват толкова бързо. Подкарам ли надолу по този път и цъфват до двадесетина минути. После викат шерифа и се почва разправията. — И как откри детекторите? — попита Симънс, докато проверяваше скришом дали миниатюрният касетофон под дрехите му записва. — Използвах радиоприемник, за да прегледам всички честоти. Приближих се, включих го и не след дълго улових нещо, което предаваше постоянно. Точно на 495.45 мегахерца. — А защо антените са четири? — попита Джони. — Две няма ли да свършат същата работа? Франклин поклати глава. — Разположени са на чифтове от двете страни на пътя. Така по реда на задействането им, ще могат да определят в коя посока се движиш. — Франклин говореше бързо и уверено, с очевидното намерение да блесне с познанията си. Нямаше какво да се възрази и Симънс потъна в мълчание. За първи път, откакто се бе захванал с тази работа, си зададе въпроса дали въгленчетата от огнището, в което бърникаше, няма да се окажат прекалено горещи. Наложи се да потърси помощ, след като откри, че Зона 51 не фигурира на нито една топографска карта и всички пътища, водещи към резервата Нелис, са обозначени с грамадни, изписани с червено забрани за преминаване, придружени от какви ли не заплахи. С Франклин се срещнаха в Рейчъл, малко градче на шосе 375, което се извиваше покрай североизточната граница на резервата. Всъщност името му беше споменато от неколцина уфолози* като човек, който единствен би могъл да го преведе до Зона 51, мястото, над което бе прелитал пилотът на Ф-15 по време на мистериозния инцидент от записа. [* Уфология — научна дисциплина, изследваща проблемите във връзка с т.нар. НЛО (неидентифицирани летящи обекти), обикновено светещи летящи тела. (Б.пр.)] Симънс не беше изненадан, когато откри, че Франклин е млад, брадат мъж, който приличаше по-скоро на романтично настроен колежанин, отколкото на опитен водач към вътрешността на строго засекретени военни обекти. Обитаваше мъничка, невзрачна къщурка и два пъти месечно издаваше на собствени разноски брошурка с новини за НЛО-ентусиасти. Франклин остана очарован, след като зърна журналистическата карта на Симънс и научи някои подробности от кариерата му. Най-сетне някой, който може да разгласи авторитетно всичко, което толкова години го е вълнувало. Той обеща, че ще отведе журналиста толкова близо до Зона 51 — кодовото название на военния комплекс край Езерото на конярите — колкото не е и мечтал. Отначало Симънс се чудеше дали Франклин не е онзи тайнствен „Капитан“, изпратил му писмото и записа, но накрая се отказа от тази идея. Младежът не изглеждаше способен на подобно лукавство, а и бе проявил неподправена изненада, когато Симънс му се представи. Само преди двадесетина минути бяха минали край „пощенската кутия“, където бяха паркирани две коли и един микробус. Наредените край пътя „уфолози“ ги изпратиха с възторжени ръкомахания, докато джипът се отдалечаваше. „Кутията“ — разкривен, ръждясал контейнер, забравен незнайно от кого — беше последното безопасно място, откъдето можеше да се наблюдава небето над Зона 51. Никой от зяпачите не остана изненадан от наглостта на Франклин, изглежда бяха свикнали да го виждат как продължава навътре в забранената зона. Франклин включи на първа и продължи бавно още стотина метра. — Детекторите долавят вибрации от преминаващи превозни средства, но не се задействат от хора или животни. След това предават информацията на оператор, който алармира охраната. Обаче онемяват, като им махнеш антените. Вече сме извън обхвата им. След минутка се връщам. — Той скочи от колата и изтича обратно да завинти антените по местата им. Продължиха още няколко километра надолу по пътя, сетне Франклин отби към основата на стръмен хълм, издигащ се право на запад като солидна, непроницаема стена. Намираха се в подножието на Бялата планина. — Взе да застудява — промърмори Франклин и затършува отзад, където бе метнал раницата си. Симънс също нахлузи пуловера, който бе решил да вземе в последния момент. И двамата подскочиха, изплашени от ниския тътен, долетял откъм хоризонта на изток. Шумът нарастваше, Франклин посочи с ръка. — Ето, там. Виждаш ли? Светлините. Онези нещастници долу, при „кутията“, често бъркат светлините на самолетите с НЛО. Особено малко преди кацане, когато самолетът сякаш увисва неподвижно над земята. — Това да не е боингът, за който говореше? — попита Симънс. Франклин се изкиска нервно. — Не, друг е. — Самолетът се извиси над главите им и изчезна отвъд Бялата планина, където щеше да кацне. След тридесет секунди се появи още един, по същия маршрут. — Това са транспортни самолети. Като гледам размерите, може да са С-130 „Херкулес“. Имат турбовитлови двигатели. Сигурно карат нещо. Почти всичко в Зоната идва по въздуха. Шумът от двигателите премина в по-висока октава, но само след няколко минути всичко утихна. Франклин протегна ръка. — Фотоапаратът. Симънс се поколеба. Беше привикнал с минолтата с телескопичен обектив, висяща на шията му, също колкото и с дрехите си. — Нали се разбрахме — добави Франклин. — Ако ни спипа шерифът, ще си имаме далеч по-малко неприятности. Вече ти показах моите снимки на комплекса. Правил съм ги през деня, с по-добра камера от твоята. Доста по-качествени са и от най-добрите снимки, които могат да излязат нощно време, пък макар и със специален филм, и с продължителна експозиция. Симънс свали фотоапарата, но липсата на привичната му тежест кой знае защо усили раздразнението му. Никак не му се нравеше идеята да плаща на Франклин за снимки, които би могъл да направи сам. Ами ако изникне нещо интересно? Франклин бе прибрал своя апарат в раницата още на тръгване. Не че не го разбираше, Франклин си връзваше гащите в случай че ги спипат, а освен това разчиташе да припечели някой долар отгоре, като продава собствените си снимки. Симънс му подаде минолтата и младежът я заключи в багажника. После се усмихна доволно — зъбите му се белнаха на лунната светлина — и попита: — Готов ли си? — Напълно — кимна Симънс. — Да вървим тогава. — Франклин пое с пълни гърди няколко пъти въздух и закрачи към една цепнатина в планинския склон, по която се заизкачва нагоре. Симънс го последва, а тежките му обувки вдигаха неприятно висок шум в тишината. — Дали не са ни засекли? — попита той. Франклин сви рамене, но движенията му почти се губеха в мрака. — За детекторите поне знаем със сигурност. Ако из храсталаците са дебнели рейнджъри и са ни видели да минаваме с колата, шерифът ще долети до половин час. Отгоре ще зърнем светлините от колата му. Рейнджърите, които отговарят за охраната на външния периметър на комплекса, също ще се прехвърлят от тази страна на планината, за да проверят дали нямаме фотоапарати. Затова те накарах да го оставиш. Това, че не сме видели никого, не значи, че нас не са ни засекли. Но ако сме се промъкнали незабелязано, ще можем да останем през цялата нощ на върха. — Ами военните няма ли да се ядосат, че си им бърникал по апаратурата? — Знам ли? — изхили се Франклин отново и това още повече усили раздразнението на Симънс. — Бас държа, че ще е тъй, ако разберат, че съм аз. Но няма как да узнаят. Не се притеснявай, тук все още сме на общинска земя, тъй че няма какво да ни пука. Пък и с шерифа си имаме някои джентълменски уговорки. Миналата година базата закупи голяма част от земята, но от тук все още може да се наблюдава пистата, без да се навлиза в забранената територия. Само снимки не може да се правят, вече ти казах. Ония долу останаха при „кутията“, защото не искат да си имат излишни разправии, но няма нищо незаконно в това да изкачваме планината… Само че скоро и тук ще забранят достъпа — добави задъхано Франклин. — Военните са намислили да сложат ръка и на това местенце. Направят ли го, вече няма да има откъде да се гледа към езерото. Дори и птичка няма да може да прехвръкне, камо ли самолет. В началото на тази година купиха доста земя ей там, на север — Франклин посочи с ръка. — Преди ходех да зяпам оттам… Франклин подаде ръка на Симънс, докато прехвърляха една скална цепнатина почти под самия връх. — Искаха да закупят всичко наоколо, но съществуват ограничения, отвъд които въпросът отива на високо, тъй че ще изчакат следващата година, за да им дойде редът. Ей така настъпват, парцел по парцел. Симънс имаше желание да го поразпита още малко, но беше прекалено задъхан, за да говори. — Ще катерим още двеста-триста метра — поясни Франклин. _Кубът, Зона 51_ _Време до излитането — 143 часа и 37 минути_ До подземната стая, с размери двадесет на тридесет метра, можеше да се достигне само през грамадните хангари, изсечени в скалния склон на Планината на конярите, откъдето право надолу се спускаше просторен, товарен асансьор. Стаята беше наречена Кубът от хората, които работеха в нея — единствените, които знаеха за съществуването й, освен членовете на „Меджик-12“, наблюдаващият комитет за целия проект в „Дриймленд“. Кубът беше далеч по-лесно в разговорната реч, отколкото официалното название: командно-контролна централа или съкратената форма К{sup}3{/sup}, или К на куб*. [* На английски Command and Control Central — и трите думи се изписват с С, оттам и С{sup}3{/sup}. (Б.пр.)] — Засякохме две горещи точки в сектор Алфа-4 — обяви един от мъжете, следящи стената с монитори, върху които можеше да бъде изобразена практически всякаква информация — от детайлни карти на света до сателитни изображения. Майор Куин, шефът на отдела за наблюдение, надникна през рамото на оператора. Беше среден на ръст, с масивно телосложение, оредяваща коса и грамадни очила с двойни лещи. Той прокара нервно език по устните си и се извърна към дъното на помещението, където зад главния контролен пулт седеше самотна фигура. Безпокоеше го фактът, че тъкмо тази вечер имаха неканени посетители. Чакаше ги толкова много работа, а на всичко отгоре бе дошъл и генерал Гулик — ръководителят на целия проект. Генералът бе от онези, които караха всички наоколо да треперят. Мястото му бе върху висока платформа, а от там нищо не можеше да се скрие. Точно зад него имаше врата, която водеше към заседателната зала, кабинета на Гулик, спалните помещения, стаята за почивка й преддверието. Товарният асансьор бе разположен от дясната страна на централния коридор. Из стаята се носеше тихо бръмчене на апарати, примесено със свистенето на филтрирания въздух, нагнетяван през решетките от грамадните вентилатори в хангара над тях. — Какво е станало с детекторите? — попита Куин, докато сверяваше информацията на своя лаптоп. — Никакви сигнали от пътя. — Не зная какво е станало на шосето — отвърна операторът и посочи екрана, — но тези са там. Може да са вървели пеша. Ясно се виждаха светещите очертания на двама души. Термоскопът, разположен на върха на една планина, близо дванадесет километра на изток от Бялата планина, предаваше перфектно изображение право към тяхната стая, на шестдесет метра под Планината на конярите и на близо дванадесет и пет километра от мястото, където се намираха двамата нарушители. Термоскопът беше изключително ефикасен апарат, особено при подобен терен и при нощно наблюдение. Внезапният спад на температурите с настъпването на нощта водеше до рязко контрастиране в топлинните разлики на живите същества и обкръжаващата ги среда. Куин въздъхна и поклати глава. Лоша работа. Това означаваше, че нарушителите са се промъкнали покрай постовете на рейнджърите, както ги наричаха местните, а всъщност на военната полиция, която отговаряше за охраната на външния периметър и при подобни случаи се свързваше с местния шериф. Тъй като рейнджърите нямаха представа какво става в базата, на тях също им бе забранено да преминават от тази страна на планината. Никак не му се искаше да алармира охраната на вътрешния периметър, тъй като това означаваше, че ще трябва да извести и генерала. Освен това напоследък бе обезпокоен от методите, които използваше при подобни случаи вътрешната охрана. Най-добре ще е, реши той, ако всичко се размине без особен шум. — Извикай военната полиция — нареди той. — Но те са във вътрешния периметър — възрази операторът. — И сам го виждам — озъби се шепнешком Куин. — Да не вдигаме излишна патърдия. Няколко човека ще прескочат отсам и ще ги отведат. Операторът се извърна и предаде нарежданията по микрофона. Куин се изправи, забелязал, че генералът вече не гледа в екрана на своя монитор. — Докладвайте положението! — нареди отривисто Гулик с дълбок, басов глас, надигна се и пресече с бавни крачки стаята. Макар доста едър, генералът имаше енергичната походка на млад кадет от военновъздушната академия, която сигурно бе завършил поне преди тридесетина години. — Имаме двама нарушители, сър — отвърна Куин, завладян от суеверното усещане, че началникът му е в състояние да подуши и най-малката неприятност. Той посочи с пръст на екрана и добави с притихнал глас по-лошата вест: — Вече са в сектор Алфа-4. Генералът не попита за детекторите на пътя. Обясненията щяха да дойдат по-късно, сега те не биха променили с нищо ситуацията. Във Виетнам, където бе летял на вече остарелите Ф-6, Гулик си беше спечелил репутацията на твърдоглав водач на ескадрила. Ако можеше да се вярва на слуховете — неразделна част от живота дори в секретно учреждение като тяхното — една от любимите маневри на генерала била да стоварва бомбите в „опасна близост“ до линията на своите, в желанието си да унищожава най-ефективно противниковите формирования. Изглежда в подобни случаи нерядко под ударите му попадали и приятелски бойни единици, за които генералът вероятно е смятал, че и без това са щели да понесат загуби от врага. — Алармирайте „Ландшафт“! — нареди Гулик. — Наредих да повикат военната полиция… — запелтечи Куин. — Да се отмени — прекъсна го Гулик. — Твърде важни събития предстоят тази вечер. Искам тези хора да изчезнат преди излитането на „Найтскейп“. — Гулик им обърна гръб и се върна при другия офицер. Макар и с неохота, Куин предаде нарежданията на „Ландшафт“. Сетне потърси с очи главния монитор. Точно над него имаше цифров часовник, на който бе изписано: Време до излитането — 143 часа и 34 мин. Куин неволно прехапа устни. Не можеше да си обясни защо е необходимо да вдигат „Найтскейп“ тъкмо тази вечер, след като до изпитателния полет на кораба-майка оставаха по-малко от шест дни. Но в последно време тук ставаха твърде много неща, за които нямаше логично обяснение. Генералът отдавна бе забранил каквито и да било дискусии, а с наближаването на определеното време за излитане бе станал още по-мрачен и необщителен. Куин работеше тук от четири години. Той бе най-старшият офицер извън ръководната група „Меджик-12“, която управляваше Куба и всички прилежащи звена. Като такъв, от него се изискваше да осъществява взаимодействието между военния персонал, волнонаемните специалисти и хората от „Меджик-12“. След като членовете на „Меджик“ напуснат района, което правеха доста често, именно Куин отговаряше за наблюдението и безопасността в периметъра. Тези в йерархията под него знаеха само онова, което е нужно за изпълнение на конкретните им задължения. Всичко бе известно само на членовете на „Меджик-12“. Куин бе някъде по средата. Знаеше много неща, достатъчно, за да си дава сметка, че има огромно количество важна информация, до която не го допускат. Но дори той беше в състояние да определи, че е задухал вятърът на промените. Треската около изстрелването на кораба-майка, зачестилите мисии с „Найтскейп“, както и разни други случки определено нарушаваха естествения ход на живота в комплекса, към който бяха привикнали през последните няколко години. И без това обстановката в Куба бе достатъчно угнетена, а сега допълнително се утежняваше от Гулик и неговия „Меджик-12“. Генерал Гулик го повика с пръст и Куин побърза да се присъедини към него, зад гърба на друг оператор, чийто топлинен произход. — Някакви сведения от поддръжката на мисията? — попита Гулик. — Всичко там е наред, сър. Гулик извърна глава към третия офицер, наблюдаващ от няколко различни гледни точки вътрешността на просторни, изсечени в скалата хангари. — „Скакалец три“ готов ли е за старт? — Напълно готов, сър. — Товарните самолети? — Гулик премести тежкия си поглед върху Куин. — Кацат след тридесет минути, сър. — „Оспреят“? — Също готов за полет. — Дайте старт. Куин побърза да изпълни нареждането. > 2. _Лас Вегас, Невада_ _Време до излитането — 143 часа_ — Шпрехен зи дойч? Майк Търкот се извърна с безизразно лице към човека, който го бе заговорил. — Моля? Другият се засмя. — Чух, че идваш тук направо от Берлин. Казват също, че си служил при онези момчета от отряда за борба с тероризма, дето хич не си поплюват. Хареса ми обаче номерът с невинното изражение. Нищо не знам, идвам отникъде. Добре изпипано. Мисля, че с теб ще се сработим. Името му беше Прага, поне така се бе представил на Търкот малко по-рано същата вечер, когато се бяха срещнали на летище „Макарън“. Веднага щом го зърна, Търкот по навик прецени физическото му състояние. Прага беше висок и жилест, с черни очи и гладко, безизразно лице. Фигурата му контрастираше с тази на Търкот — почти среден на ръст, набит, без да е прекалено мускулест, въпреки постоянните натоварвания през последните години. Освен това Търкот бе доста мургав, наследство от индианските му предци. Беше израснал в горите на Северен Мейн, среда на дървосекачи, привикнали към жесток труд и солидни запои. Шанс да напусне родното градче бе една футболна стипендия от Оронския клон на Мейнския университет. Мечта за един по-хубав живот, съкрушена от двама грубияни полузащитници само година по-късно, по време на мача срещу отбора от Ню Хемпшир. Докато му лекуваха коляното, стипендията се бе изпарила. Изправен пред перспективата да потегли обратно към бараките на дървосекачите, Търкот се принуди да потърси помощта на сговорчивия подполковник, който отговаряше за предвоенната подготовка в университета. Той пък го свърза с негов приятел, военен лекар, склонен да нанесе известна корекция в здравните му документи, и тъй армията замести онова, което възлагаше на футболния отбор. Първото му назначение беше в пехотата, в Десети планински дивизион. Ала ритъмът на живота във Форт Драм се оказа твърде бавен и Търкот не се поколеба при първа възможност да кандидатства за специалните части. Офицерът от приемната комисия погледна белега на коляното му, подписа документите и сетне неочаквано му намигна, явно завладян от убеждението, че луда глава, готова да се запише в специалните части, няма да се спре пред такава дреболия, като оперирано коляно. Ала Търкот едва не осакатя. По време на интензивните тренировки коляното започна да се подува и отокът не спадаше, причинявайки му нетърпими болки. Завършващият етап бе марш на скок през пресечена планинска местност и макар да изпитваше неистово страдание, натоварен с тежка раница с екипировка, Търкот успя да завърши далеч преди по-голямата част от другите кандидати. От двеста и четиридесет новобранци едва стотина стигнаха крайната фаза на обучение и Търкот бе един от тях. По това време обикна специалните части и продължи да служи в различни страни, изпълнявайки разнообразни по характер задачи, докато не настъпи фиаското с последната мисия. А ето че сега го бяха изпратили на това място, за което не знаеше нищо, освен че е страшно засекретено и минава под юрисдикцията на „Операции Делта“. Интересно, дали това не означаваше, че имат нещо общо с „Делта форс“, елитното контратерористично формирование от Форт Браг, с което си бяха съдействали известно време в Берлин. Още по-странно бе, че дори вътре в обществото на посветените, към които спадаха и специалните части, не се носеха никакви слухове за „Операции Делта“. За тази тайнственост съществуваха две възможни обяснения: или никой не напускаше „Операции Делта“ и по такъв начин липсваше източник на клюки, или тези, които си тръгваха, си държаха устата здраво стисната. Това беше трудно да се повярва за цивилния персонал, но Търкот познаваше немалко военни, които вземаха на сериозно клетвата за неразгласяване на военна тайна. Онова, което най-много го безпокоеше, бе, че предстоящата задача имаше две страни. От гледна точка на Прага и „Операции Делта“, той бе просто поредният новак с чисто досие и минало в специалните части. Но преди да отпътува, Търкот бе извикан от прекия си началник в отряда, от когото получи устна заповед на връщане от Европа да се отбие във Вашингтон. На летището го очакваха двама агенти от специалните служби, които го отведоха в една стая в терминала. След като агентите останаха да пазят пред вратата, Търкот получи нов инструктаж, този път от млада жена, някоя си д-р Лиза Дънкан, която се представи за научен съветник на президента по нещо, наречено „Меджик-12“. Тя му разкри, че в действителност задачата му е да се внедри в „Операции Делта“ — службата отговаряща за безопасността на „Меджик-12“ — и да наблюдава всичко, което става. Получи и телефонен номер, на който да докладва за видяното. Дънкан отговаряше уклончиво на всички негови въпроси. Не можела да му каже и за какво точно трябва да си отваря очите. Последното събуди подозренията му, още повече, че докторката също бе член на съвета на „Меджик-12“. Не му каза дори защо са спрели избора си на него. Питаше се дали няма нещо общо с онова, което се бе случило в Германия. Мнителността, неразделна част от живота на всеки агент, го караше да се съмнява дори в нейната идентичност. Дали това не е някакъв тест, за да проверят лоялността му? Дънкан изрично му забрани да споменава пред когото и да било за срещата им, което пък на свой ред означаваше, че влиза в конфликт с предстоящите си работодатели и цялата му бъдеща кариера може да бъде изложена на риск. По време на полета от Вашингтон за Лас Вегас реши да се придържа към съветите на Дънкан, сиреч да гледа и да слуша, да дрънка колкото се може по-малко и да изпълнява каквото му наредят, докато се ориентира в обстановката. Очакваше, че още с пристигането ще го прехвърлят в авиобазата Нелис. Това поне бе крайната точка в заповедта, която му бяха връчили. За негова изненада Прага го качи на такси и нареди да ги откарат в един хотел в центъра на града. Дори не го регистрираха, минаха транзит покрай рецепцията и спряха пред врата със сложна, кодирана ключалка. Прага набра кода на циферблата. — Няма за къде да бързаш — отвърна той на въпроса на Търкот за местоназначението му, докато влизаха в мебелираната стая. — Утре ще те вземем. Освен това, не отиваш в Нелис. Скоро ще разбереш всичко, мръвко. — Каква е тази стая? — попита Търкот, решил по-късно да се ориентира защо го наричат „мръвка“. Във военните среди използваха тази дума за обозначаване на подкрепления, включени в части, понесли тежки загуби. Дано не ставаше въпрос за нещо подобно. А може би просто бе обидно държане. Или начин да проверят доколко са здрави нервите му, което бе честа практика из елитните отреди. Само че подобна проверка обикновено включваше тестове за лабилност на психиката, а не устни обиди. Малко по-късно се сети и за още една възможност: дали Прага не знаеше за срещата във Вашингтон и за задачата му да слухти? В края на краищата всички тези предположения и съмнения му докараха неистово главоболие. Прага се метна по гръб на дивана. — Постоянно държим няколко стаи в хотела. Грижим се за хората си и очакваме от тях същото. Но едно да знаеш — алкохолът е строго забранен. Искам те в постоянна готовност. — Готовност за какво? — попита Търкот, след като остави сака си на пода и се подпря на прозореца, откъдето се виждаше неонова реклама на Лас Вегас. — За каквото потрябва, мръвко — отвърна безгрижно Прага. — Утре сутринта отлитаме с „Джанет“ от „Макарън“. — Джанет? — повтори Търкот. — Боинг 737. Лети всяка сутрин до Зоната с дневната смяна. — Всъщност в какво ще се състои работата… — подхвърли Търкот и млъкна, прекъснат от остро изписукване. Прага извади от джоба си пейджър и погледна миниатюрния екран. — Май скоро ще разбереш — рече той. — Взимай си партакешите. Тръгваме за летището. Викат ни. _Военновъздушна база Нелис_ _Време до излитането — 143 часа_ — Питам се, колко ли плащат за ток? — мърмореше Симънс, загледан през тъмната повърхност на езерото към ярко осветения комплекс, който се гушеше в подножието на Планината на конярите. Той вдигна бинокъла до очите си и плъзна поглед по хангарите, кулите и щръкналите антени, подредени край доста дългата площадка за кацане. — Май избрахме подходяща нощ — отвърна Франклин, опрял гръб в скалата. Преди десетина минути бяха изкачили върха и се бяха разположили удобно, готови за продължително наблюдение. — Светлината може да е заради товарните самолети. Двата „Херкулеса“ бяха паркирани близо до един от най-големите хангари и около тях все още имаше доста движение. Симънс нагласи фокуса. — Нищо не разтоварват. По-скоро изглежда товарят нещо на самолетите. Прилича на хеликоптери. — Хеликоптери? — повтори Франклин. — Я да погледна. — Той взе бинокъла и няколко минути изучава съсредоточено базата. — И преди съм виждал такива. Боядисани са в черно. Големите са УХ-60 „Блекхоук“. Виж, двата малки не ги зная. На „Блекхоук“ лети тукашната охрана. Веднъж един дори се хвърли срещу джипа ми долу, при „кутията“. — Къде, според теб, ги карат? — Нямам понятие. — Май наистина нещо става — кимна Симънс. _Летище „Макарън“, Лас Вегас_ _Време до излитането — 145 часа и 45 мин._ Боингът нямаше никакви обозначения освен широка, червена лента, опасваща търбуха му. Беше паркиран зад високата метална ограда, окичена с бодлива тел, за да прогонва нежеланите зяпачи. Докато се катереха по стълбичката — Търкот нарамил сака с екипировката — Прага се пошегува, че могат да мъкнат каквото си пожелаят на борда, тъй като за този полет нямало проверка на летището. Затова пък зад вратата ги очакваше стюард с навъсено лице и луксозен костюм, който се вглеждаше в лицето на всеки от влизащите. — Кой е този? — попита той още щом зърна Търкот. — Прясна мръвка — поясни Прага. — Тази вечер пристигна. — Да видим документите. Търкот извади военно-регистрационната си карта и стюардът я взе. — Чакайте тук — нареди той, отдалечи се на няколко крачки и измъкна преносим телефон. След като размени няколко думи, той се върна и кимна удовлетворено. — Всичко е наред. Чист е. Макар лицето му да не издаваше нищо, Търкот неусетно въздъхна и почеса белега върху дланта на лявата си ръка. Стюардът вдигна пред лицето му миниатюрен прибор. — Духайте. Търкот погледна към Прага, който се пресегна, дръпна прибора, захапа мундщука и рязко издиша вътре. Мъжът провери циферблата, смени чевръсто мундщука и го подаде на Търкот, който последва примера на командира си. Едва след като отново провери данните, мъжът им махна с ръка да влизат навътре. Прага тупна Търкот по рамото и го побутна към прохода между седалките. Докато вървяха, Търкот плъзгаше поглед по лицата на другите пасажери. Обединяваше ги общият израз на лицето — напрегнат, съсредоточен, професионален. Все хора от неговия бранш. Докато се настаняваха на седалките, Търкот реши да опита още веднъж да разбере какво става. — Къде отиваме? — поде той. — В Зона 51 — отвърна Прага. — Това е авиобаза. На хартия всичко принадлежи на Военновъздушните сили, но в действителност там се разпорежда една организация на име Национална разузнавателна служба или НРС, която отговаря за наблюдението от въздуха. Търкот знаеше, че в НРС се занимават с въздушен и сателитен шпионаж и че бюджетът на службата надхвърля милиарди. При няколко операции в специалните части бяха получавали поддръжка от НРС. — А ние какво правим? — Охраняваме — отвърна Прага. — Военната полиция се грижи за външния периметър на Зоната, нашата задача е да пазим вътрешния. Всъщност — продължи Прага с по-омекнал глас, — „Операции Делта“ се състои от две подразделения — „Ландшафт“ и „Найтскейп“. На „Ландшафт“ е поверена наземната охрана на обекта и кадровото наблюдение. „Найтскейп“, към която си зачислен в момента… — Прага направи пауза. — Е, скоро и сам ще разбереш каквото е необходимо, мръвко. Търкот бе участвал в достатъчно секретни операции, за да усети кога трябва да спре с въпросите, тъй че стисна устни и се заслуша в шума на двигателите, докато се носеха право на север, към новото местоназначение. _Бялата планина_ _Време до излитането — 142 часа и 26 мин._ Симънс поровичка из раницата, извади черна пластмасова кутия и я отвори. — Какво е това? — попита Франклин. — Прибори за нощно виждане. — Ами? Виждал съм ги на кино. Рейнджърите също ги носят като се стъмни. Направо ти изкарват акъла, като изскочат с тия неща от мрака. Симънс включи захранването и вътрешността на очилата се озари от зеленикава светлина. Зае се да разглежда околността, като избягваше ярко осветения район на летището, тъй като светлините от прожекторите можеха да претоварят вградения компютризиран усилвател. Първо огледа далечния край на площадката. Дължината на пистата надхвърляше четири километра, което я правеше най-голямата в целия свят, макар официално правителството във Вашингтон да отричаше съществуването на летището. После насочи прибора към езерото, надявайки се да открие нещо интересно. Долови някакъв проблясък с периферното си зрение и обърна глава. На около осем километра от тях два четириколесни всъдехода тъкмо изкатерваха билото на невисок хълм. Блещукането идеше от отражението на лунната светлина върху затъмнените фарове на всъдеходите. Двамата водачи носеха прибори за нощно виждане върху металните си шлемове. Симънс тупна Франклин по рамото и му подаде очилата. — Погледни там. Виждаш ли ги? Двата всъдехода. Франклин си сложи очилата и кимна. — Да, бе, видях ги. — Това да не са твоите рейнджъри? — Май че са те, но машинките ги виждам за първи път. Да ти призная, досега не бяха прескачали от тази страна на планината. Винаги идваха отзад. — Той подаде обратно очилата. — Спокойно, с тия неща няма да стигнат дотук. Ще се придвижат най-много на два километра от нас и ще закъсат. — Я ми кажи, друг път махал ли си антените на детекторите? — понита внезапно Симънс. Франклин не отговори и журналистът отново погледна към двата всъдехода. Движеха се право към тях. — Не си го правил, нали? — повтори той. Франклин кимна с неохота. — Да, обикновено спирахме долу, където се навъртат рейнджърите. После викаха шерифа и той ни конфискуваше негативите. А след това ни позволяваше да се катерим насам. — Обикновено?… — Ами, да. Веднъж-два пъти да ни е гонил да се връщаме. — Нали каза, че земята тук била обществена собственост? — Така е. — И защо тогава си тръгвахте? Франклин изглеждаше ужасно смутен. — Шерифът ни казваше, че не отговарял за безопасността ни, ако продължим навътре. Беше нещо като уговорка между него и мен, бе човек. В подобни случаи гледах да се върна при „пощенската кутия“ и да си стоя на сигурно. — И какво се случваше в такива нощи? Франклин не отговори. — Бас държа, че това са нощите, когато сте наблюдавали странни, летящи над планината светлини. Над тази планина — добави Симънс малко ядосано. — Аха. — И тази нощ за пръв път си тук без да го знаят, нали? Една от нощите, в която би трябвало да си стоиш при „кутията“. — Има нещо такова. Ето защо Франклин бе настоял само той да носи апарат. Използваше го като прикритие в случай че бъдат заловени, може би се надяваше дори на журналистическите му връзки, ако двамата загазят. Симънс въздъхна, зает да обмисля положението. Въпреки опасността, тук миришеше на голям удар. — Щом е тъй, да почакаме и да видим какво ще стане. И двамата се завъртяха рязко, привлечени от рева на реактивни двигатели. — Това е „Джанет“ — поясни Франклин, загледан в снижаващия се към пистата боинг. Гласът му звучеше разтревожено. — Подранил е. Обикновено идва в 5.45 сутринта. Симънс погледна през очилата. Двата всъдехода бяха обърнали и бавно се отдалечаваха. Това му се стори по-странно и от подранилия самолет. _Зона 51, летището край Езерото на конярите_ _Време до излитането — 142 часа и 13 мин._ Боингът спря на около половин километър от двата „Херкулеса“. Търкот се спусна след Прага и двамата поеха към невисока сграда в близост до хангарите. От другата страна на базата бяха скупчени разнокалибрени постройки, няколко хангара и казармени помещения, заедно с контролната кула и резервната писта. — Остави си сака тук, мръвко — нареди Прага. Другите мъже отключваха шкафчета и вадеха отвътре черни парашутистки комбинезони. Прага го отведе в съседната стая, всъщност склад с екипировка, и започна да му подхвърля разни вещи — черен комбинезон, платнена жилетка, черна плетена шапка, чифт авиаторски ръкавици и комплект за нощно наблюдение АН-ПВС-9, последна дума на техниката. После отключи оръжейния шкаф. Търкот надникна през рамото му и кимна със задоволство. Тук наистина играеха големи пари. Прага избра за него 9-милиметров „Калико“, със сгъваем приклад, вграден заглушител, цилиндричен пълнител за сто патрона и лазерен мерник. — Мерникът е нагласен на сто метра, равнинна траектория — информира го Прага. — След това ще коригираш с по два и половина сантиметра за всеки петдесет метра. — Той втренчи поглед в него. — Предполагам, че имаш лично оръжие? Търкот кимна. — Броунинг. — Хубаво, носи си го, но ще го използваш само в краен случай. — Подаде му и слушалки с малък микрофон. — Задейства се гласово, нагласен е на моята командна честота. Да е включен постоянно. Изгубя ли връзка с теб, по-добре да си мъртъв, инак едва ли ще искаш да ме срещнеш отново. Търкот кимна, намести слушалките и пъхна жиците с батерията зад яката си. Прага го тупна по рамото, малко по-силно от необходимото. — Преобличай се и да се понасяме. Търкот навлече комбинезона, сложи си жилетката и напълни джобовете с резервни пълнители за автомата. Прибави няколко заслепяващи, две нападателни и две отбранителни гранати, после извади броунинга от сака и го нагласи в лъскавия кобур под жилетката. За всеки случай добави още някои неща от личната си екипировка: кожен калъф с три идеално балансирани и наточени ножа за хвърляне — ръчно изработени по негова поръчка от прочут майстор в Мейн, тънка стоманена гарота* и лъщяща, двуостра, назъбена в основата кама, също в калъф, която пъхна в дясната си обувка. [* Гарота — инструмент за изтезания и задушаване във вид на метален обръч с винт. (Б.пр.)] Вече напълно готов за всякакви изпитания, Търкот се присъедини към останалите мъже в хангара. Бяха към двадесетина и очевидно Прага им беше командирът. Той забеляза Търкот. — Тази вечер ще се навърташ край мен, мръвко. Ще слушаш какво ти казвам. Няма да предприемаш нищо на своя глава. Предстои ти да видиш доста странни неща. Но не се безпокой, държим всичко под контрол. „Щом всичко е под контрол — помисли си Търкот, — защо сме въоръжени до зъби?“ Но премълча и погледна натам, накъдето гледаха останалите. Един УН-60 „Блекхоук“ със сгънати лопати на витлата вече беше прибран в търбуха на първия С-130 „Херкулес“. Още два по-малки щурмови хеликоптери АХ-6 — „птички“, както им викаха пилотите — запълваха товарния отсек на втория „Херкулес“. АХ-6 бяха малки четириместни хеликоптери с миникартечница, монтирана върху десния плаз. В армията бяха на въоръжение отскоро, при това, поне доколкото знаеше Търкот, ги използваше само специалната диверсионна група 160. — Група Алфа, потегляй! — нареди Прага. Четирима мъже с парашути, полюшващи се небрежно на раменете им, пресякоха асфалтираната площадка към скрития в мрака В-22 „Оспрей“, останал незабелязан досега. Още една изненада. Търкот бе дочул, че държавният договор за закупуване на тези самолети е прекратен, но този тук изглеждаше напълно функционален, още повече, че перките му вече се въртяха. Намираха се в краищата на крилата и в момента сочеха нагоре — позиция, която позволяваше на самолета да излети като хеликоптер. След това двигателите заемаха вертикално положение и машината преминаваше в нормален полет. Вратата на задния хангар още се затваряше, а „Оспрей“ вече се издигаше в тъмното небе. Търкот почувства прилив на адреналин. Мирисът на керосин, облаците изгорели газове, ревът на двигателите, непривичното оръжие в ръцете му, всичко това блъскаше по сетивата и извикваше полузабравени спомени — някои хубави, други лоши, но всички вълнуващи. — Мърдай! — нареди Прага и Търкот последва останалите на борда на С-130. Товарният отсек бе достатъчно голям да побере четири автомобила. От двете страни бяха поставени седалки, тапицирани с червен брезент. Стените на салона не бяха звукоизолираии и тътенът на четирите турбовитлови двигателя караше зъбите на мъжете да вибрират. Няколко малки, кръгли илюминатора бяха единствената визуална връзка с външния свят. В дъното имаше зелени сандъци, пристегнати с еластични въжета — изглежда с допълнителна екипировка. Още две групи се бяха настанили преди тях — едните в сиви комбинезони, а другите в зелени камуфлажни дрехи. — Тези със сивите дрешки са учените глави! — обясни Прага, надвесен над ухото му. — Нашата задачка е да ги наглеждаме, докато си вършат работата. Зелените са пилотите на хеликоптерите. Рампата на „Херкулеса“ се вдигна и се прибра, вътре светнаха червени сигнални светлини. Търкот надникна през близкия илюминатор. „Оспрей“ не се виждаше никакъв. Зачуди се къде ли ще скочат четиримата парашутисти. С крайчеца на окото зърна нещо голямо и кръгло да се носи на десетина метра над пистата — между тях и планината. Търкот премигна. — Това пък какво… — Не зяпай навън — нареди му Прага, като го дръпна за рамото. — Прегледа ли снаряжението? Търкот изгледа началника си, после бавно затвори очи. Все още ясно си представяше онова, което бе привлякло вниманието му, макар здравият разум вече да подлагаше на съмнение видяното. — Слушам, сър. — Добре. Както казах, за начало няма да се отлепяш от мен. И гледай нищо да не те изненадва. Самолетът потрепери и тръгна. Търкот вдигна автомата и го нагласи в скута си. Набързо го разглоби, прегледа затвора и провери спусъка и предпазителя. След това го сглоби отново, постави пълнител и спусна предпазителя. — Какво според теб става? — попита изнервено Симънс, обхванат от съжаление, че е оставил фотоапарата си. Първият С-130 вече набираше скорост по пистата. По-малкият самолет бе излетял вертикално, за да се изгуби зад хоризонта на север. — Да пукна дано! — възкликна Франклин. — Видя ли това? Симънс се извъртя и замръзна. Франклин вече бе на крака и се носеше обратно по пътя, по който бяха дошли, препъвайки се в камънаците. Симънс посегна към миниатюрния плосък фотоапарат, който бе скрил под ризата си, и тогава за няколко секунди нощното небе се озари от ослепителна светлина. След това Симънс вече не бе в състояние нито да вижда, нито да чува. Търкот опря гръб в меката облегалка, когато самолетът рязко повдигна нос, за да набере височина. През отсрещния илюминатор зърна отблясък на ярка светлина, която идеше някъде откъм склона на планината. Извърна поглед към Прага, за да открие, че той продължава да го следи съсредоточено с черните си, безизразни очи. Търкот срещна погледа му спокойно. И друг път се бе изправял срещу такива. Прага бе човек със силен характер сред хора, които се гордееха с твърдостта си. Някой с по-малко опит от неговия, вероятно би останал разколебан от втренчения поглед, но Търкот знаеше нещо, което бе познато и на Прага: силата на смъртта. Наясно бе какво е да усещаш властта с пръст на спусъка и колко малко трябва, за да преминеш границата. В такъв момент вече нямаше значение за колко силен се мислиш. Той притвори очи и си наложи да се отпусне. Не беше необходимо да си гений, за да разбереш, че няма да видиш кой знае какво през малкия илюминатор. Каквото и да предстои да стане, ще го разбере, когато пристигнат, за където са потеглили. Каквото и да се изискваше от него, ще му го кажат, когато му дойде времето. Едва ли това бе най-добрият начин да се провежда важна операция, но или Прага също не знаеше достатъчно, или пък нарочно го държеше в неведение. Второто изглеждаше по-вероятно. _В близост до границата между Небраска и Южна Дакота_ _Време до излитането — 141 часа и 15 мин._ „Оспрей“ кръжеше на около три хиляди метра над езеро Луис и Кларк. Седнал отзад, водачът на групата слушаше внимателно последните инструкции, предавани от Куба. — Преден пост „Феникс“, говори „Найтскейп шест“. Данните от топлинното наблюдение изключват присъствието на хора в района на операцията. Продължавайте според плана. Край. Водачът на групата свали слушалките, изгледа тричленния екипаж и нареди: — Скачаме. След това вдигна палец към пилота. Задната рампа се плъзна плавно и отвън нахлу хладен, нощен въздух. Водачът на групата приближи ръба и скочи, а хората му го последваха един по един. Във въздуха четиримата разпериха ръце и крака, заемайки стабилна позиция, сетне изтеглиха въжетата. Квадратните платна на парашутите разцъфнаха над главите им и те побързаха да нагласят приборите за нощно виждане. Водачът огледа отгоре района за кацане. Виждаше се съвсем ясно дълъг участък от брега на езерото, без никакви светлини. С приближаването към земята постепенно изплуваха нови и нови подробности. Изоставеният ски-лифт бе първият и най-важният ориентир, който водачът търсеше, и веднага щом го съгледа, той вдигна очилата и се прицели в горната станция на лифта. Над него имаше малка площадка, където преди години начинаещите скиори бяха правили първите си несигурни стъпки, веднага след слизане от столчетата. На не повече от шест метра над земята водачът на групата изтегли рязко и двете кормилни въженца, забавяйки скоростта на снижаване до такава степен, че подметките му опряха повърхността с лекотата на слизащ от автобус пътник. Парашутът още се свличаше зад него, а мъжът вече бе измъкнал автомата си. Хората му се приземиха в радиус, не по-голям от няколко метра. С чевръсти движения събраха парашутите, после заеха позиция под най-горния стълб на лифта, откъдето като на длан се виждаше цялата околност чак до езерото. Дяволско гнездо бе названието, с което бе известна тази местност. Говореше се, че самият Джеси Джеймс* някога се укривал по тези места, където неравното, назъбено плато на Небраска внезапно се спускаше към врязаното в долината изкуствено създадено езеро — резултат от преграждането на Мисури с язовирна стена на двадесетина километра по-надолу по течението й. Преди около десетина години някакъв предприемач бе направил безуспешен опит да превърне това място в ски-курорт — от тогава датираше и лифтът — но идеята му бе претърпяла провал. Четиримата не се интересуваха от ръждясалите железа. Вниманието им бе съсредоточено в средата на пистата, която извиваше по един от хълмовете и завършваше на бреговете на езерото. [* Джеси Джеймс (1847–1882) — един от най-известните бандити в САЩ. Като младеж участва във войната между Севера и Юга на страната на южняците. След поражението на Конфедерацията заедно с брат си Франк се отдава на обири на банки, дилижанси и влакове. Един от участниците в бандата му го убива, за да получи обявената за главата му награда. (Б.пр.)] Водачът на групата нагласи слушалките и прошепна: — „Найтскейп шест“, говори преден пост „Феникс“. Площадката за кацане е чиста. Районът е обезопасен. Приемам. — Тук „Шест-две“. Разбрано. „Феникс едно“ пристига след пет минути. Край. В самолета Търкот забеляза, че Прага разговаря по сателитното радио, но думите му бяха заглушени от рева на двигателите. Ако се съдеше по промяната във въздушното налягане, самолетът бе започнал да се снижава. Зад прозореца се мярна блестяща водна повърхност, после назъбена брегова линия. Колелата на „Херкулеса“ опряха в повърхността и заподскачаха. Спирачният път бе удивително кратък за самолет с подобни размери и съвсем скоро задната рампа се вдигна, разкривайки затревената писта под тях. — Хайде, скачайте! — извика Прага. — Всичко да се разтовари! Търкот също се включи в изваждането на малкия хеликоптер, който замаскираха под близките дървета. Все още беше впечатлен от способностите на пилотите. Площадката за приземяване не беше нищо повече от неголяма поляна между два реда високи дървета. Веднага щом разтовариха и последния сандък, „Херкулесът“ се завъртя и набра скорост, вдигайки рампата в движение. След по-малко от минута се изгуби в нощното небе и на негово място се приземи вторият С-130. Скоро и трите хеликоптера, заедно с целия наличен състав, бяха на земята. Когато утихна шумът от двигателите на втория самолет, Прага пое командването. — Искам вертолетите и всичко останало да се покрие с маскировъчни мрежи. Размърдайте си задниците! > 3. _Кайро, Египет_ _Време до излитането — 137 часа_ — Не разбирам какво не е наред с апаратурата — мърмореше стажантът, докато въртеше трескаво копчетата върху портативното командно табло. Пискливият му глас отекна приглушено в дебелите каменни стени и бавно заглъхна. — Откъде знаеш, че проблемът е в апаратурата? — попита с далеч по-спокоен тон професор Нейбингър. — Какво друго би предизвикало отрицателен резултат? — стажантът тупна с ръка монитора на магнитния резонатор, който бяха довлачили с огромни усилия тук, дълбоко във вътрешността на Голямата пирамида. Усилията бяха в две насоки: чисто физически напъни да домъкнат машината през всичките тесни тунели на пирамидата чак до подземната зала и сложните дипломатически опити да се сдобият с разрешение за вкарването на подобна свръхмодерна апаратура в един от най-великите исторически паметници на Египет. Нейбингър познаваше достатъчно добре както кулоарите на властта, така и пътищата за постигане на успех в полето на археологията, за да си даде ясна сметка какви възможности разкриваше разрешението да използва подобна екипировка тук. От някогашните седем чудеса на древния свят единствено останали сравнително непокътнати бяха трите пирамиди на западния бряг на Нил, а дори и в онези далечни времена са ги смятали за най-великото сред чудесата. Колосът на остров Родос — в чието съществуване немалка част от археолозите се съмняваха — Висящите градини на Вавилон, Вавилонската кула, Александрийският фар и други известни от различни източници гигантски строежи на ранните цивилизации бяха изчезнали от векове. Всички, освен пирамидите, построени в периода между 2685 и 2180 г. преди Христа. Заровени в пясъка много преди възхода на Римската империя, пирамидите си бяха още тук, макар империята да се бе разпаднала от векове и изглеждаха все тъй непоклатими в зората на следващото хилядолетие на човешката цивилизация. Войни и бедствия бяха променяли облика на населението и околния пейзаж — от хиксоското нашествие през 16 век преди новата ера, през Наполеон, до сраженията на Осма британска армия във Втората световна война — а пирамидите ги бяха надживели. В Египет имаше над осемдесет пирамиди и Нейбингър бе посещавал повечето от тях, разучавайки загадките им, но и до ден днешен най-силно го привличаше прословутото трио от долината Гизе. От трите средната — пирамидата на Хефрен — изглеждаше най-висока, но само защото бе построена на по-издигнато място. В действителност най-голяма бе северната пирамида, вдигната по заповед на фараон Хуфу, известен още като Хеопс. С височина над сто метра* и покриваща площ от осемдесет акра, тя беше най-голямата каменна постройка в света. За сравнение, най-малката от трите пирамиди, тази на Микерин, бе висока около седемдесет метра. Страните и на трите пирамиди бяха ориентирани точно по четирите посоки на света и те бяха подредени по големина от север на юг. Сфинксът лежеше в подножието на средната пирамида — но достатъчно на изток, за да охранява и входа на най-голямата. [* Хеопсовата пирамида е висока 146,6 м, а тази на Хефрен — 143,5 м. (Б.пр.)] {img:Zona_51_1_1.png} Открай време туристи, археолози и учени идваха тук да изразяват почудата си. Туристите се впечатляваха от размерите и възрастта. За учените представляваше интерес технологията на епохата, в която са били издигнати. Археолозите виждаха в тях и въпрос, чийто отговор все не съумяваха да открият със сигурност. _Защо_ са били построени? Над тази загадка от години работеше и Нейбингър и нито един от отговорите на неговите колеги не му се струваше достатъчно задоволителен. Най-общоприетото обяснение бе, че са били гробници на фараоните. Веднага обаче се появяваше един необясним факт — защо всички саркофази, открити в пирамидите, се бяха оказали празни. Години наред вината за това се хвърляше върху крадци, осквернили гробниците заради скрити вътре съкровища, докато не бяха намерени непокътнати, солидно запечатани саркофази, които също се оказаха празни. Следващата теория, произхождаща логически от първата, придаваше на пирамидите ролята на кенотафи* — празни погребални мемориали, символи на властта, докато телата били погребвани тайно другаде, за да се избегне разграбването. [* Кенотаф — празен гроб, гроб без мъртвец, обикновено тялото на починалия е загубено или се намира далеч от родината. — Б.ред.] Една по-съвременна теория вземаше съвършено неочаквана посока. Според нея за египтяните е бил важен не крайният резултат, а процесът на построяване и целта на строежа е била да се намери занимание за цялата налична работна ръка през ежегодните три месеца на нилско пълноводие, когато замирала всякаква земеделска работа. Инак в незаетите умове можели да изникнат мисли, които фараоните и техните царедворци едва ли биха одобрили. Според друга теория, подкрепяна от оптимистично настроените традиционалисти, гробниците на фараоните са някъде из пирамидите, но все още не са открити. Вече няколко години професор Нейбингър, водещ експерт по въпросите на Древния Египет в Бруклинския музей, посвещаваше цялото си свободно време в търсене на доказателства за последното. Конкретната специалност на Нейбингър бяха йероглифите — писменост, която си служеше с фигури и знаци, за да означи думи и звуци. Нейбингър вярваше, че най-добрият начин да се разбере миналото е като се разчете онова, което тогавашните хора са написали за своето време, вместо възгледите на някой, ровичкал се из руините хиляди години по-късно. Една странна мисъл не му даваше покой и същевременно непрестанно разпалваше археологическия му ентусиазъм, и тя беше, че ако пирамидите не бяха просъществували до днешни времена, за да ги виждат с очите си, едва ли хората биха повярвали, че някога ги е имало, най-вече заради почти пълното отсъствие на сведения по този въпрос в древните египетски писания. Сякаш летописците от онези времена се бяха наговорили, че след като всички и без това знаят за пирамидите, едва ли е необходимо да ги споменават. Или пък, мислеше си понякога Нейбингър, хората от онази далечна епоха също не са били сигурни каква точно е целта на тези гигантски строежи. А дали не е било забранено да пишат за тях? Тази година опитваше нещо различно, в добавка към основния си проект да преписва всички надписи и да копира рисунките от вътрешните стени на Голямата пирамида. Намислил бе да използва магнитен резонатор, за да сондира дълбоко под дебелите стени, където човешкото око не бе в състояние да проникне, а да се копае бе строго забранено. Вълните, излъчвани от резонатора, можеха да навлязат безопасно на необходимата дълбочина и да му разкрият заровените там съкровища. Поне така беше на теория. Практическото приложение, както бе демонстрирал стажантът, се разминаваше с предварителните му очаквания. — Сякаш… — Уелчър, младият стажант, млъкна и се почеса озадачено, — сякаш сме блокирани от друг, по-мощен източник. Не кой знае колко мощен, но все пак го има. — Какъв източник? — попита Нейбингър, облегнат на хладната стена. Въпреки всичките години, прекарани из подземията, все не съумяваше да се отърси от потискащото усещане за огромната маса от дялани камъни, наредени над него. Нейбингър беше едър, плещест мъж, с гъста, черна, грижливо поддържана брада и очила с метални рамки. Носеше избелели дрехи в защитен цвят, униформата на пустинните изследователи. На тридесет и шест все още го смятаха за млад в средите на археолозите, а и не можеше да се похвали с важно откритие, върху което да гради репутацията си. Проблемът му, както често обичаше да разисква пред приятелите си в Бруклин, бе, че не си е измислил някоя любима теория, върху която да работи. Вместо това разполагаше с любим метод — търсеше нови надписи и се опитваше да дешифрира томовете неразгадани папируси. Готов бе да приеме всичко, което му разкриеха, но засега надписите оставаха неми за усилията му. Шлиман може наистина да е бил убеден, че Троя съществува и си заслужава да прекара целия си живот в търсенето й, но Нейбингър нямаше подобни убеждения. На всичко отгоре работеше в сфера, където конкуренцията не само бе многобройна, но и унищожителна. Надеждите му бяха, че ще сполучи да открие с помощта на магнитния резонатор нещо, което останалите са пропуснали, само дето не знаеше какво точно търси. Дали пък няма да се натъкне на някоя нова галерия, с незнайни съкровища и непознати надписи? Уелчър не откъсваше очи от циферблатите. — При други обстоятелства бих казал, че долавяме смущения от остатъчна радиация. — Радиация? — точно от това се боеше и Нейбингър. Той погледна крадешком групата египетски работници, които бяха наели да пренесат апаратурата до тук. Водачът им, Каджи, не откъсваше очи от тях, ала сбръчканото му лице не издаваше нищо. Последното, от което се нуждаеха сега, бе да настъпи паника и работниците да ги зарежат насред пирамидата. — Ами да — кимна Уелчър. — Когато се подготвях за тази експедиция, известно време работих на такъв резонатор в една болница. Там също понякога излизаха подобни смущения и един от техниците ми обясни, че се причинявали от рентгеновата апаратура. Дори се наложи да направят график за работата на отделните апарати, а по правилник би трябвало да са разположени на различни етажи и да са солидно екранирани. Макар да не бе известно на широката публика, Нейбингър бе чувал за някои ранни проучвания във вътрешността на пирамидите с използване на космически лъчения, завършили неуспешно по същата причина — наличие на остатъчна радиация, която смущавала изследването. Причината тази информация да остане достояние на тесен кръг специалисти се криеше в липсата на рационално обяснение — а учените не обичаха да публикуват трудове върху факти, които не могат да обяснят. Нейбингър нерядко се питаше колко ли още необяснени феномени са останали заровени в папките на изследователите, само защото последните са се опасявали да не станат за присмех на учената общност. Въпреки всичко, беше се надявал, че късметът му ще проработи, най-вече защото магнитният резонатор се основаваше на съвършено различен принцип на работа. — Провери ли целия спектър на апарата? — попита той. От четири часа бяха долу. Нейбингър бе предоставил на Уелчър работата по апарата, тъй като той бе специалистът. През това време бе фотографирал рисунките и надписите от близките коридори. Макар детайлно изследвани и документирани, някои от йероглифите тук все още не бяха разчетени. Бележникът в скута му бе изпъстрен с драскулки. Вглъбен в изследванията си, Нейбингър все още не можеше да сподави вълнението си от факта, че някои от тукашните йероглифи сякаш имаха лингвистична връзка с писмеността, използвана в наскоро открити свитъци в Мексико. Нейбингър не бе заинтригуван толкова от причината за подобна връзка, интересуваше го по-скоро информацията, която съдържаха. Дори бе съумял да разчете няколко думи… нищо повече от неясно послание. Ала и това бе достатъчно да забрави за магнитния резонатор и доскорошните си надежди. Преди около година Нейбингър бе направил изумително откритие, което все още пазеше в тайна. Открай време се знаеше, че съществуват пергаменти и свитъци с египетски произход, при изписването на които не са били използвани класически йероглифи, а нещо като по-древна картинно-образна писменост, наричана „стари руни“. Вярно, че източниците на подобна информация все още бяха оскъдни. Твърде оскъдни, за да осигурят необходимия минимум данни и да бъдат преведени. Но затова пък достатъчно, за да предизвикат интерес. Това, което привлече вниманието на Нейбингър, бе поредица от стари руни в един южноамерикански свитък. След около година напрегната работа върху копията, с които разполагаше — сравнявайки ги с тези от Египет — професорът бе почти сигурен, че е успял да разгадае близо няколко десетки думи и символи. Необходими му бяха обаче още образци, за да се почувства по-уверен в точността на малкото, което бе постигнал. Историята познаваше не един случай на тотално заблуждение при разчитане на древни писания. Каджи просъска няколко думи, работниците му скочиха на крака и напуснаха пъргаво подземието. Нейбингър изруга тихо, пъхна бележника в джоба си и се надигна. — Слушай, Каджи, платил съм ви да… — Всичко е наред, професоре — прекъсна го Каджи, вдигнал мазолестата си длан. Говореше почти перфектен английски, дори с леко британски акцент — за изненада на Нейбингър, който бе свикнал египтяните често да се прикриват зад незнанието на езика, когато така им е по-изгодно. — Просто им дадох малка почивка. Ще се върнат след час. — Той погледна към резонатора и се усмихна, а златните му зъби проблеснаха в мрака. — Май нещо не върви, а? — Не върви — кимна уморено Нейбингър. — На професор Хамънд също не му потръгна при опитите с машините, през 1976. — Бил си с Хамънд? — учуди се Нейбингър. В „Роял мюзиъм“ в Лондон беше чел доклада на Хамънд за експедицията. Един от непубликуваните трудове — също поради липса на откритие. Разбира се, още тогава Нейбингър забеляза, че всъщност Хамънд е открил нещо — а по-точно, наличието на остатъчна радиация във вътрешността на пирамидите, каквато не би трябвало да има. — Много пъти съм бил тук — продължи Каджи. — И тук, и в другите пирамиди. Слизал съм и в Долината на царете. Прекарах много години на юг, в пустинята, преди водата на язовира да я залее. Оглавявал съм работните групи в не една експедиция и съм виждал какви ли не чудати неща. — Хамънд откри ли защо апаратурата му не работи? — Не, за съжаление — въздъхна театрално Каджи и прокара ръка по командното табло на резонатора. — Тази машина трябва да е доста скъпа? — Да, така е… — понечи да отговори Уелчър, но Нейбингър го спря. Вече разбираше накъде върви разговорът. Каджи се усмихна. — Ах, Хамънд също не получи никакви резултати. Хората му се навъртаха около машината. Твърде много радиация, казваха. Хамънд не им вярваше. Но машината няма да лъже, нали? Този път Уелчър премълча. — Щом машината не лъже — продължи мисълта му Нейбингър, — значи нещо трябва да предизвиква смущенията. — Или нещо _някога_ е било тук и все още предизвиква смущения — поправи го Каджи. Той се извърна и се насочи към