Лари Нивън
Смърт в екстаз — Моята библиотека

Най-напред пристигна стандартното искане за разрешително за влизане в частен дом. Дежурният полицейски служител записа подробно данните и предаде документа на един чиновник, който се погрижи преписката да стигне до съответния граждански съдия. Съдията доста се поколеба, тъй като неприкосновеността на частния дом бе нещо твърде ценно в свят с осемнайсет милиарда население, но в крайна сметка не можа да намери причина за отказ. На 2 ноември 2123 г. той издаде разрешителното.

Наемателят бе закъснял две седмици с плащането на наема. Ако управителят на „Апартаменти Моника“ поискаше изгонване, сигурно щяха да му откажат. Но Оуен Дженисън не отговаряше, когато му звъняха на вратата или по телефона. Никой не си спомняше да го е виждал от няколко седмици. Очевидно управителят искаше само да разбере дали с Дженисън не се е случило нещо.

Затова му бе разрешено да използва шперца си в присъствието на полицай.

Така бе намерен наемателят на апартамент 1809.

Обадиха ми се, след като бяха надникнали в портфейла му.

Седях зад бюрото си в Щаба на РАМО и драсках разсеяно безсмислици в очакване да дойде време за обяд.

На този етап по случая Лорън можеше единствено да се правят догадки и да се чака. В него бе замесена банда органоборсаджии, очевидно ръководена от един човек, но все пак достатъчно многочислена, за да покрие половината Западно крайбрежие. Разполагахме с доста данни за групата — методи на работа, центрове на дейност, няколко бивши клиенти, дори десетина евентуални имена — но нищо, което да ни послужи за основание да действаме. Така че не ни оставаше нищо друго, освен да наблъскаме информацията, с която разполагахме, в компютъра, да наблюдаваме неколцина заподозрени сподвижници на шефа на бандата Лорън и да чакаме техния провал.

Месеците на очакване бяха притъпили интереса ми.

Телефонът иззвъня.

Оставих писалката.

— Джил Хамилтън.

Дребно мургаво лице ме гледаше с меки черни очи.

— Аз съм инспектор Хулио Ордас от полицейския участък в Лос Анджелес. Имате ли роднинска връзка с някой си Оуен Дженисън?

— Оуен? Не, нямам. Случило ли му се е нещо?

— Значи все пак го познавате.

— Разбира се, че го познавам. Той тук ли е? На Земята, искам да кажа.

— Така изглежда. — Ордас нямаше акцент, но липсата на разговорни изрази в речта му подсказваше, че е чужденец. — Ще се наложи да го идентифицирате, г-н Хамилтън. В личната карта на г-н Дженисън вие сте посочен като негов най-близък роднина.

— Много странно… Почакайте малко. Оуен мъртъв ли е?

— Някой е мъртъв, г-н Хамилтън. И той носи личната карта на г-н Дженисън в портфейла си.

— Да, но Оуен Дженисън бе жител на Пояса. Това може да доведе до междупланетни усложнения. Което означава, че със случая трябва да се заеме РАМО. Къде е тялото?

— Намерихме го в жилище, наето под неговото име. Южен Лос Анджелес, „Апартаменти Моника“, номер 1809.

— Добре. Не пипайте нищо, което още не сте пипнали. Пристигам веднага.

 

 

„Апартаменти Моника“ се намираха в безличен осемдесететажен бетонен блок със страна на квадратната си основа над триста метра. Редици тесни балкончета придаваха на стените му изваян вид; дванайсет метров корниз бе добавен, за да предпази пешеходците от неволно изпуснат от наемателите предмет. Заради стотината подобни на тази сгради Южен Лос Анджелес, видян от въздуха, изглеждаше като съставен от кубчета.

Фоайето беше в безличен съвременен стил. Преобладаваха метал и пластмаса, леки, удобни столове без странични облегалки, големи пепелници, многобройни скрити осветителни тела, нисък таван, без нито едно неоползотворено местенце. Цялото помещение сякаш бе извадено от калъп. Не беше предвидено да изглежда малко, но се възприемаше именно като такова, с което ви предупреждаваше как изглеждат стаите. Ще си плащате наема на кубически сантиметър.

Намерих кабинета на управителя и самия управител, мъж с отпуснат вид и воднисти сини очи. Консервативният му хартиен костюм в тъмночервен цвят като че ли нарочно бе избран да го прави невидим, както и прическата на кафявата му коса, дълга и вчесана назад без път.

— Тук никога не се беше случвало подобно нещо — сподели той, докато ме водеше към асансьорите. — Щеше да е достатъчно лошо дори да не бе поясар, но сега… — Целият потръпна при мисълта. — Репортерите. Ще ни разкажат играта.

Асансьорът бе с размерите на ковчег, но с ръкохватките отвътре. Движеше се бързо и гладко. Излязох в дълъг и тесен коридор.

Какво ли е правел Оуен на такова място? Тук живееха машини, а не хора.

Можеше да не е Оуен. Ордас не бе пожелал да се ангажира с каквото и да е твърдение. Освен това нямаше закон срещу пребъркването на джобовете. Не може да се въведе такъв закон на пренаселена планета. На Земята всеки беше джебчия.

Естествено. Някой бе умрял, а портфейлът на Оуен е бил у него.

Стигнах до номер 1809.

 

 

В креслото, усмихнат, седеше Оуен. Огледах го добре, за да съм сигурен, че е той, сетне отместих очи встрани и повече не се върнах върху него. Но останалото бе още по-малко за вярване.

Никой поясар не би могъл да наеме този апартамент. Роден съм в Канзас, но дори аз почувствах ужасната анонимна студенина. Тя би накарала Оуен да откачи.

— Не вярвам — казах аз.

— Добре ли го познавахте, г-н Хамилтън?

— Горе-долу толкова, колкото могат да се познават двама души. Прекарахме заедно три години в събиране на руда в основния астероиден пояс. При онези условия не може да се пази тайна.

— Все пак не знаехте, че е на Земята.

— Точно това не мога да разбера. Защо, по дяволите, не ми е звъннал, ако е бил в беда?

— Вие сте РАМО — рече Ордас. — Оперативен работник в полицията на Обединените нации.

Той имаше право. Оуен бе точно толкова честен, колкото който и да е друг от моите познати, но в Пояса схващанията за честност са други. Поясарите мислят, че всички равнинари са крадци. Те не разбират, че за равнинаря пребъркването на джобове е игра, изискваща умение. От друга страна всеки поясар приема контрабандата като същия вид игра, без да вижда в нея нещо непочтено. Той съпоставя трийсетте процента мито с възможната конфискация на багажа му и ако има изгода, рискува.

Възможно е Оуен да е вършел нещо, което би изглеждало съвсем честно за него, но не и за мен.

— Може да е бил замесен в някоя нечиста работа — съгласих се аз. — Но не виждам защо ще се самоубива заради това. И то… тук. Той не би дошъл тук.

Апартамент 1809 се състоеше от всекидневна, баня и дрешник. Погледнах в банята, като знаех какво ще видя. Беше с размерите на удобна кабинка за душ. Табло за настройка от външната страна на вратата управляваше изтеглянето на различни съоръжения от запомняща пластмаса, за да се превърне в кабина за душ, тоалетна, съблекалня, сауна. Всичко, освен размерите й, бе луксозно, стига да натискаш съответните бутони.

Всекидневната бе в същия стил. Голямото легло се скриваше зад една стена. Кухненският бокс с умивалник, печка, грил и тостер се прибираше в друга. Канапето, столовете и масите изчезваха в пода. Един наемател и трима гости щяха да са достатъчни за многолюден коктейл, за уютна вечеря, за потайна игра на покер. Маса за карти, маса за вечеря, маса за кафе — всичко бе там, заедно с подходящите столове, но комплектите можеха да се подават от пода само един по един. Нямаше хладилник, нито фризер, нито барче. Ако наемателят пожелаеше ястие или нещо за пиене, обаждаше се по телефона в супермаркета на третия етаж.

Наемателят на такъв апартамент разполагаше с редица удобства. Но той не притежаваше нищо. Имаше място за него, но не и за лични вещи. Този апартамент бе от вътрешните. В предишната епоха щеше да е снабден с вентилационна шахта, но подобни неща заемаха скъпоценно пространство. Наемателят нямаше даже прозорец. Живееше в удобна кутия.

Използваната в момента мебелировка включваше претрупаното кресло за четене, две странични масички, столче за крака и кухненския бокс. Оуен Дженисън седеше ухилен в креслото. Естествено! Освен изсъхнала кожа нищо не покриваше мъртвешката усмивка на черепа му.

— Стаята е малка — каза Ордас, — но не прекалено. Милиони хора живеят по този начин. Във всеки случай един поясар едва ли би страдал от клаустрофобия.

— Не. Оуен летеше с едноместен кораб преди да се присъедини към нас. По три месеца без прекъсване, в толкова тясна кабина, в която дори не можеш да се изправиш, ако е затворен люкът. Не е клаустрофобия, но… — Показах с ръка стаята наоколо. — Виждате ли нещо, което да е негово?

Колкото и да беше малък, гардеробът бе почти празен. Всекидневен костюм, хартиена риза, чифт обувки, кафяво куфарче. Всичко съвсем ново. Малкото предмети в тоалетното шкафче в банята бяха също така нови и също така безлични.

— Е? — запита Ордас.

— Поясарите са като гости. Не притежават много неща, но това, което притежават, го пазят. Дребни предмети, реликви, сувенири. Не мога да повярвам, че не е носел поне нещо.

Ордас повдигна вежди.

— Космическият си скафандър?

— Нима мислите, че е невероятно? Не е. Вътрешността на собствения му скафандър е домът на поясара. Понякога единственият му дом. Би изхарчил цяло състояние за украсата му. Ако загуби скафандъра си, той вече не е никакъв поясар. Не, не твърдя, че е донесъл скафандъра си. Но трябва да е имал нещо. Шишенцето му с прах от Марс. Парченцето никелово-желязна сплав, което извадиха от гърдите му. Или, ако е оставил всичките си сувенири у дома, би си взел неща от Земята. Докато в тази стая… няма нищо.

— Навярно не е забелязвал околната обстановка — предположи деликатно Ордас.

И това някак постави всичко на мястото му.

Оуен Дженисън седеше усмихнат, в копринен халат с петна от вода. Потъмнялото му от космоса лице изсветляваше веднага под брадичката, откъдето преминаваше в нормален слънчев загар. Русата, твърде дълга коса бе оформена по земната мода — нямаше и следа от ивичната му прическа на поясар, която бе носил цял живот. Неподдържана брада на около месец покриваше половината му лице. На главата му стърчеше малък черен цилиндър. От върха му се подаваше електрически кабел и водеше към контакта в стената.

Цилиндърът бе друд, трансформатор за токомани.

Приближих се да го огледам. Друдът изглеждаше стандартен, но беше променен. Стандартният друд на токоман пуска в мозъка само ток с нищожна сила. Оуен трябва да е получавал десетки пъти по-голяма доза от обикновената, съвсем достатъчна да увреди мозъка му в продължение на един месец.

Протегнах се и докоснах друда с въображаемата си ръка.

Ордас стоеше спокойно до мен, като ме остави да извърша прегледа, без да ме прекъсва. Той, разбира се, нямаше как да знае за моите пси^[1]-способности.

С върховете на въображаемите си пръсти докоснах друда в главата на Оуен, после ги прокарах надолу до мъничката дупка и по-нататък.

Обичайно хирургическо изпълнение. Биха могли да му го направят навсякъде. Дупка в черепа, скрита от косата, почти невъзможно е да бъде открита, дори да знаете какво търсите. Дори и най-добрите ви приятели не биха разбрали, освен ако не ви засекат с пъхнатия в нея друд. Но мъничката дупка бележеше по-голям куплунг, разположен в костта на черепа. Докоснах куплунга за екстаз с върховете на въображаемите си пръсти, после проследих тънката като косъм жичка, спускаща се дълбоко в мозъка на Оуен, надолу към центъра на удоволствието.

Не, допълнителният ток не беше причината. Това, което бе убило Оуен, беше липсата на воля. Не бе пожелал да стане.

Беше умрял от глад, седнал в този стол. Около краката му бе пълно с пластмасови туби, а няколко от тях се търкаляха все още върху страничните масички. Всичките празни. Трябва да са били пълни преди месец. Оуен не беше умрял от жажда. Умрял бе от глад и смъртта му е била планирана.

Оуен, моят спътник в космоса. Защо не бе дошъл при мен? Аз самият съм наполовина поясар. Какъвто и да е бил проблемът му, щях да го измъкна някак от него. Дребна контрабанда — какво от това? Защо бе уредил нещата така, че да разбера едва след като всичко свърши?

Апартаментът беше толкова чист, толкова чист. Трябваше да се наведете ниско, за да доловите миризмата на смърт. Климатичната инсталация я изсмукваше.

Действал бе много методично. Кухнята стоеше отворена, така че да може да се прекара катетър от Оуен до умивалника. Осигурил си бе достатъчно вода, за да изкара цял месец. Беше си предплатил наема за месец напред. Отрязал бе кабела на друда ръчно, и то твърде късо, умишлено привързвайки се към контакт в стената извън обсега на кухнята.

Сложен начин за умиране, но с добър резултат. Цял месец на екстаз, месец на най-висшето физическо удоволствие, което човек може да достигне. Представях си го как се е кикотил всеки път, щом си е спомнел, че умира от глад. Храната е била само на няколко крачки… но е трябвало да извади друда, за да я достигне. Навярно е отложил решението, после пак го е отложил…

Оуен, аз и Хомър Чандрасехар бяхме живели заедно три години в тясна черупка, заобиколена от вакуум. Какво трябваше да се знае за Оуен Дженисън, което да не ми беше известно? Останала ли бе слабост, която да не сме споделили? Ако Оуен бе направил това, значи можех и аз.

Изплаших се.

— Много изпипана работа — прошепнах. — По поясарски изпипана.

— Какво имате предвид?

— Поясарите не се самоубиват. Поне не по този начин. Ако някой трябва да си отиде, той взривява двигателя на ракетата си и умира като звезда. Типично е изпипването. Но не и резултатът.

— Добре — отвърна Ордас. — Добре. — Чувстваше се неудобно. Фактите говореха сами за себе си и все пак той не желаеше да ме нарече лъжец. Върна се към формалностите. — Г-н Хамилтън, идентифицирате ли този човек като Оуен Дженисън?

— Да. Винаги е бил леко пълен, аз обаче го разпознах в мига, в който го видях. — Но нека да сме сигурни. — Дръпнах мръсния халат от рамото на Оуен. Белег с формата на почти идеален кръг с диаметър двайсет сантиметра се виждаше върху лявата страна на гърдите му. — Виждате ли това?

— Забелязахме го. От изгаряне ли е?

— Оуен е единственият човек, за когото знам, че можеше да се похвали с белег от метеор върху кожата си. Един ден, когато бе извън кораба, го удари в рамото. Изпръска с изпарена стомана от скафандъра цялото му тяло. Лекарят извади дребно зрънце никелово-желязна сплав от средата на белега, точно под кожата. Оуен винаги носеше това никелово-желязно зрънце. Винаги — наблегнах аз и погледнах към Ордас.

— Не го намерихме.

— Аха.

— Съжалявам, че трябваше да ви покажем тази картина, г-н Хамилтън. Но вие настояхте да оставим тялото непокътнато.

— Да. Благодаря ви.

Оуен ми се хилеше от креслото за четене. Усетих болка в гърлото и в стомаха. Някога бях изгубил дясната си ръка. Загубата на Оуен ме караше да се чувствам по същия начин.

— Искам да знам повече за случая — заявих аз. — Бихте ли ми съобщавали всички подробности, веднага щом ги научите?

— Разбира се. Чрез службите на РАМО ли?

— Да. — Работата не беше за РАМО, въпреки че бях казал обратното на Ордас, но престижът на РАМО щеше да помогне. — Искам да разбера защо е умрял Оуен. Може просто да е откачил… културен шок или нещо подобно. Но ако някой го е тласнал към смъртта, ще му източа кръвта.

— Сигурно е по-добре с раздаването на правосъдие да се заеме… — Ордас млъкна смутено. Като РАМО ли бях говорил или като гражданин?

Оставих го да се чуди.

Във фоайето имаше неколцина наематели, които влизаха и излизаха от асансьорите или просто седяха наоколо. Задържах се за миг пред асансьора, за да потърся в минаващите лица разпадането на личността, което трябваше да личи в тях.

Удобство в масово производство. Достатъчно място за спане, ядене и гледане на тривизия, но недостатъчно, за да бъдете някой. Докато е тук, човек не може да притежава нищо. Какви хора биха живели така? Всичките трябваше да изглеждат еднакво, да се движат в крак, като поредица от образи в огледалата на бръснар.

Тогава забелязах вълниста кафява коса и тъмночервен хартиен костюм. Управителят? Трябваше да се приближа, за да се уверя. Лицето му имаше израз на пълна отчужденост.

Той ме видя да идвам към него и се усмихна не особено възторжено.

— О, здравейте, г-н… ъ… Намерихте ли… — Не можеше да измисли как да зададе въпроса.

— Да — отговорих аз, без да го изчакам. — Но искам да ви попитам някои неща. Оуен Дженисън се е нанесъл тук преди шест седмици, така ли?

— Шест седмици и два дена, преди да отворим стаята му.

— Имаше ли някакви посетители?

Веждите на мъжа се повдигнаха. Бяхме се придвижили в посока на неговия кабинет и се намирах достатъчно близо до вратата, за да мога да прочета името му: ДЖАСПЪР МИЛЪР, Управител.

— Разбира се, че не — отвърна той. — Всеки би забелязал, че има нещо нередно.

— Искате да кажете, че е наел стаята с единствената цел да умре, така ли? Видели сте го веднъж и толкова?

— Предполагам, че той е можел… почакайте. — Управителят се замисли дълбоко. — Не. Той пристигна в четвъртък. Забелязах загара му на поясар, естествено. После, в петък, излезе. Случайно го зърнах като минаваше.

— През този ден ли се снабди с друда? Не, оставете, няма как да знаете. Тогава ли го видяхте да излиза за последен път?

— Да.

— Значи може да е имал посетители в четвъртък вечерта или в петък сутринта?

Управителят категорично отрече с глава.

— Защо сте толкова сигурен?

— Виждате ли, г-н… ъ…

— Хамилтън.

— На всеки етаж имаме холокамера, г-н Хамилтън. Тя прави снимка на наемателя само веднъж при първото му влизане в стаята. Ненамесата в личния живот е една от услугите, които наемателят купува заедно с помещението. — Управителят поизправи рамене. — По същата причина холокамерата прави снимка на всеки, който не е наемател. Така предпазваме наемателите от своеволни вмешателства.

— И не е имало никакви посетители в която и да е от стаите на неговия етаж?

— Не, г-не, не е имало.

— Наемателите ви са самотни типове.

— Навярно.

— Сигурно някой компютър в подземията определя кой е наемател и кой — не.

— Естествено.

— Значи в продължение на шест седмици Оуен Дженисън е седял в стаята си сам и през цялото време никой не го е погледнал?

Милър се опита да отвърне с хладен глас, но бе твърде изнервен.

— Стараем се да осигурим на гостите си право на личен живот. Ако г-н Дженисън е желаел каквато и да е помощ, трябвало е само да вдигне телефона. Можел е да се обади на мен, в аптеката, или долу, в супермаркета.

— Е, благодаря ви, г-н Милър. Това е всичко, което исках да знам. Желаех да разбера как Оуен Дженисън е могъл да чака шест седмици да умре, без никой да забележи.

Милър преглътна.

— Той през цялото това време умирал ли е?

— Да.

— Нямало е как да знаем. Откъде да научим? Не разбирам в какво можете да ни обвините.

— Не го и правя — отвърнах и бързо минах покрай него. Милър се бе оказал наблизо и аз му се нахвърлих. Сега се засрамих. Човекът беше съвсем прав. Оуен е можел да получи помощ, стига да я бе искал.

Постоях отвън, загледан в начупените очертания на небето, което се показваше между върховете на сградите. В зрителното ми поле влетя едно такси, подадох му сигнал с пулсатора си и то се спусна надолу.

 

 

Върнах се в Щаба на РАМО. Не за да работя — не бях в състояние да свърша нищо, не при тези обстоятелства, — исках да поговоря с Джули.

Джули. Високо момиче, наближаващо трийсетте, със зелени очи и дълга коса на червени и златни кичури. Над дясното й коляно личаха две широки кафяви следи от щипци, но сега не се виждаха. Надзърнах в кабинета й и я погледах как работи.

Седеше върху автоматично напасващата се към тялото й кушетка и пушеше. Очите й бяха затворени. От време на време, като се концентрираше, веждите й се сбръчкваха. Друг път хвърляше бегъл поглед на часовника и пак затваряше очи.

Не я прекъснах. Знаех колко важна бе работата й.

Джули не беше хубава. Очите й бяха раздалечени малко повече, отколкото трябваше, брадичката й бе твърде квадратна, устата — прекалено широка. Но това нямаше значение. Защото Джули четеше мисли.

Тя беше идеалната приятелка. Съчетаваше всичко, от което се нуждае един мъж. Преди година, когато убих първия си човек, изпаднах в ужасно разрушително настроение. А Джули успя да го превърне в лудо веселие. Цял ден тичахме подивели из един контролиран анархичен парк и натрупахме огромна сметка. Извървяхме пет километра, без да отиваме никъде, като се движехме заднишком по тротоара. Накрая бяхме съвсем изтощени, твърде уморени, за да мислим… Но преди две седмици прекарахме топла, уютна, пълна с наслади нощ. Двама души, щастливи един с друг и нищо повече. Джули беше това, от което се нуждаете, когато и където и да сте.

Мъжкият й харем трябва да беше най-големият в историята. За да долови мислите на мъж — РАМО, Джули трябваше да е влюбена в него. За щастие в нея имаше място за много любов. Не искаше да бъдем верни. Повече от половината от нас бяха женени. Но Джули трябваше да обича всеки от мъжете си, иначе нямаше да е способна да го пази.

Сега тя ни пазеше. На всеки петнайсет минути Джули установяваше контакт с определен агент на РАМО. Всеизвестно бе, че на пси-способностите не можеше да се разчита, но Джули правеше изключение. Изпаднехме ли в затруднено положение, Джули винаги беше готова да ни измъкне… стига някой идиот да не прекъсне работата й.

Така че стоях отвън и чаках с цигара във въображаемата си ръка.

Цигарата бе за упражнение, за трениране на умствените мускули. „Ръката“ ми беше точно толкова надеждна, колкото мисловният контакт на Джули, навярно заради самите й ограничения. Усъмните ли се в своите пси-способности, те изчезват. Една строго определена трета ръка бе нещо много по-разумно от умението на някой магьосник да мести предметите със заклинания. Аз знаех как трябва да се чувства ръката ми и какво умее да върши.

Защо прекарвам толкова много време във вдигане на цигари ли? Е, защото те са най-тежкото, което мога да вдигна без голямо усилие. А има и друга причина… нещо, на което ме научи Оуен.

В петнайсет без десет Джули отвори очи, изтърколи се от самонапасващата се кушетка и се появи на вратата.

— Здрасти, Джил — рече тя сънливо. — Някакви неприятности ли?

— Да. Един мой приятел току-що почина. Искаше ми се да ти кажа. — Подадох й чашка кафе.

Тя кимна. Вечерта имахме среща и новината щеше да обърка програмата. Джули го разбра и леко докосна съзнанието ми.

— Господи! — възкликна тя, като се отдръпна. — Колко… ужасно. Страшно съжалявам, Джил. Срещата отпада, нали?

— Освен ако не искаш и ти да се присъединиш към ритуалното напиване.

Тя поклати глава с категоричен отказ.

— Не го познавах. Няма да е уместно. Пък и ти изцяло ще си потънал в спомените си, Джил. Много от тях са лични. Ще ги изкривиш, като знаеш, че съм там и мога да вляза в тях. Виж, ако Хомър Чандрасехар бе тук, щеше да е друга работа.

— Хубаво щеше да е тук. И той щеше да се напие. Навярно с някое от момичетата на Оуен, ако са му под ръка.

— Знаеш какво чувствам — каза тя.

— Точно каквото и аз.

— Бих искала да ти помогна.

— Винаги го правиш. — Погледнах към часовника. — Кафе-паузата ти май свършва.

— Надзирателят на робите. — Джули хвана ухото ми между палеца и показалеца си. — Представи се добре заради него — пожела тя и се вмъкна в звуконепроницаемата си стая.

Джули винаги бе голяма опора. Не е нужно дори да говори. Стига ми да знам, че е прочела мислите ми, че някой разбира…

 

 

В три следобед започнах съвсем сам ритуалното си напиване.

Това е нов обичай, все още необвързан с формалности. Няма определена продължителност. Няма задължителни тостове. Тези, които участват, трябва да са близки приятели на починалия, но броят им не е определен.

Започнах в „Луау“, заведение, обляно в студена синя светлина и с изкуствен водопад. Навън беше три и половина следобед, докато вътре бе вечер на Хавайските острови от преди векове. Локалът вече беше полупълен. Избрах си една ъглова, малко по-просторна от другите маса и набрах кода на грог Луау. Питието бе студено, кафяво на цвят и с прилично съдържание на алкохол. В конусче лед бе пъхната сламка.

Преди четири години, на ритуалното напиване за Кюбс Форсайт през една черна нощ на Церес, бяхме трима. Хубава компания се бяхме събрали: Оуен, аз и вдовицата на третия член на екипажа ни. Гуен Форсайт смяташе, че ние сме виновни за смъртта на съпруга й. Току-що бях излязъл от болницата с липсваща до рамото дясна ръка, за което обвинявах Кюбс, Оуен и самия себе си — всички заедно. Даже Оуен беше мрачен и вглъбен в самоанализи. Не бихме могли да изберем по-лошо трио или по-лоша нощ за него.

Но обичаят го изискваше и ние седяхме там. И тогава, както сега, долових, че търся в личността си раната, която представляваше липсващ член на екипажа, липсващ приятел. Самоанализирах се.

Джилбърт Хамилтън. Син на родители-равнинари, роден през април 2093 г. в Топека, Канзас. Роден с две ръце и без никакъв намек за необичайни умения.

Равнинар: термин на поясарите за земен жител и особено за такъв, който никога не е виждал космоса. Не съм сигурен дали родителите ми някога изобщо са поглеждали звездите. Те управляваха третата по големина ферма в Канзас — двайсет квадратни километра обработваема земя между две широки градски ивици, успоредни на две магистрали. Бяхме градски жители, като всички равнинари, но щом тълпите започнеха да омръзват на мен и братята ми, разполагахме с широките пространства на полята, където можехме да останем сами. Игрище от двайсет квадратни километра, където нищо не ни ограничаваше, освен житата и автоматичните машинарии.

Обичахме да гледаме звездите. От града не можете да видите звездите, светлините ги скриват. Дори в полето не се забелязват около осветения хоризонт. Но точно над главата ви се виждат: черно небе с пръснати из него ярки точици, а понякога и плоска бяла луна.

На двайсет години се отказах от гражданството си в Обединените нации, за да стана поясар. Копнеех за звездите, а правителството на Пояса управлява по-голямата част от Слънчевата система. В скалите й има приказни богатства, богатства, които принадлежат на разпръснатата цивилизация от няколкостотин хиляди поясари, и аз исках също да получа своя дял.

Не беше лесно. В продължение на десет години нямаше да имам право на собствен едноместен кораб. Дотогава щях да работя за други и да се уча как да избягвам грешките, преди да са ме убили. Половината от равнинарите, които се присъединяват към Пояса, умират в космоса още преди да са получили разрешителното си.

Събирах калай на Меркурий и екзотични химикали в атмосферата на Юпитер. Превозвах лед от пръстените на Сатурн и живак от Европа. Една година пилотът ни направи грешката да кацне на нова скала и за малко не се наложи да се приберем у дома. Кюбс Форсайт бе с нас тогава. Той успя да поправи комуникационния лазер и го насочи към Икар, за да извика помощ. Друг път механикът, който се грижеше за поддръжката на нашия кораб, забрави да смени един абсорбер и всички паднахме мъртво пияни от алкохола, образувал се във въздуха ни за дишане. Шест месеца по-късно тримата спипахме механика. Чух, че оживял.

През повечето време бях член на екипаж от трима души. Хората се сменяха постоянно. Когато Оуен Дженисън се присъедини към нас, замести човек, който най-накрая бе получил разрешителното си за едноместен кораб и нямаше търпение да се впусне в лов на скали за собствена сметка. Беше твърде нетърпелив. По-късно научих, че извършил един цял полет и половината от друг.

Оуен бе на моите години, но по-опитен — роден поясар и отгледан като такъв. Сините му очи и русият гребен на какаду бяха поразяващи на фона на тъмния поясарски загар, загар, който свършваше съвсем внезапно там, където пръстенът около врата му спираше пропусканата от шлема интензивна слънчева светлина. Той винаги е бил закръглен, но в условията на свободно падане това бе сякаш е роден с крила. Захванах се да подражавам на начина му на придвижване за най-голямо забавление на Кюбс.

Собствената си грешка направих едва на двайсет и шест.

Използвахме бомби, за да изведем една скала на нова орбита. Работа по договор. Методът е по-стар от термоядрените двигатели, от времето на първоначалното колонизиране на Пояса, но все още е по-евтин и бърз, отколкото да се тегли скалата с кораб на буксир. Поставяте обикновени водородни бомби, малки и чисти, по такъв начин, че всяка следваща експлозия да прави по-дълбок кратера, през който се насочва мощта на следващите взривове.

Бяхме взривили вече четири бомби — четири бели огнени топки, които се пръснаха и изчезнаха при издигането си. Когато избухна петата, висяхме съвсем близо до обратната страна.

Петият взрив разби скалата.

Кюбс постави бомбата. Моята грешка беше, че споделих общата глупост и наместо като разумни хора да отлетим веднага, наблюдавахме и проклинахме, докато ценната, съдържаща кислород скала се превръщаше в почти безполезни отломки. Гледахме как късовете бавно образуваха облак… и в този миг едно стрелнало се парче стигна до нас. Макар и да се движеше прекалено бавно, за да се изпари при удара, то все пак разряза тройната обвивка от кристално желязо, отсече ръката ми под рамото и заби за стената Кюбс Форсайт през сърцето.

 

 

Влезе двойка нудисти. Постояха нерешително, докато очите им свикнаха със синия здрач, после с радостни възгласи се присъединиха към групата през две маси. Наблюдавах ги с периферното си зрение и ги слушах с половин ухо, като си мислех колко по-различни бяха равнинарските нудисти от поясарските. Всичките си приличаха. Бяха мускулести, но им липсваха каквито и да било интересни белези, носеха кредитните си карти в еднакви торбички на рамото и бяха обръснати на едни и същи места.

Повечето хора ставаха нудисти в големите бази. Това бе естествена реакция след стегнатите скафандри, които носехме денонощно, докато бяхме сред скалите. Постави някой нормален поясар в среда на облечени с ризи и той ще се присмее на всички. Но само за свое удобство. Намери му добър довод и твоят поясар ще навлече риза и панталони както другите.

Но не и Оуен. Откакто получи онзи белег от метеор, не съм го виждал да носи риза. Не само под куполите на Церес, но и навсякъде, където можеше да се диша въздух. Държеше да показва белега си.

Обзе ме хладно тъжно настроение и си спомних Оуен Дженисън, седнал върху ръба на болничното легло, да ми разправя как сме се прибрали. Не помнех нищо от мига, в който онова парче скала преряза ръката ми.

Нормално е било кръвта ми да изтече за секунди и да умра. Ала Оуен не ми бе дал тази възможност. Раната била с разкъсани краища. Оуен гладко я отрязал до рамото с един замах на комуникационния лазер. После долепил върху плоската й повърхност плочка оптично стъкло и здраво я привързал под останалата ми мишница. Настанил ме под две атмосфери чист кислород, за да се компенсира загубата на кръв. Разправи ми как превключил двигателя на четири g, за да ме докара навреме. Истинско чудо е, че не сме се превърнали в облак звезден огън и слава.

 

 

— Ето как ми падна репутацията. Целият Пояс знае как съм пренастроил двигателя ни. Мнозина мислят, че щом съм толкова глупав да рискувам собствения си живот, сигурно ще изложа на опасност и техния.

— Тоест не е сигурно да се пътува с теб.

— Точно така. Започнаха да ми викат Дженисън 4g.

— Мислиш, че само ти си имаш проблеми ли? Още отсега мога да си представя какво ще бъде, когато стана от това легло. „Да не си направил някоя глупост, Джил?“ По дяволите, наистина беше глупост.

— Тогава послъжи малко.

— Добре. Не може ли да продадем кораба?

— Не. Гуен наследи от Кюбс една трета и не иска да я продава.

— Значи на практика сме банкрутирали.

— Но разполагаме с кораба. Трябва ни нов човек.

— Поправка. Ти имаш нужда от двама души за екипажа. Освен ако не искаш да летиш с еднорък. Не мога да си позволя да ми трансплантират нова.

Оуен не направи опит да ми предложи заем. Би било обидно, дори и да имаше парите.

— Че какво й е лошото на една протеза?

— Желязна ръка ли? Не, съжалявам. Гнуслив съм.

Оуен ме погледна странно и каза само:

— Е, ще почакаме малко. Може да размислиш.

Не ме притисна. Нито тогава, нито по-късно, когато след излизане от болницата си наех апартамент и се мъчех да свикна с липсващата ръка. Ако е мислел, че в крайна сметка ще се съглася на протеза, е бъркал.

Защо? Не мога да отговоря на този въпрос. Някои очевидно се чувстват по-различно. Милиони хора се разхождат наоколо с метални, пластмасови и силиконови органи. Наполовина хора, наполовина машини, как те самите разбират коя е истинската им личност?

По-скоро предпочитам да умра, отколкото да стана отчасти метален. Наречете го каприз. Приемете го дори за същия каприз, който ме кара да потръпвам, когато видя място като „Апартаменти Моника“. Едно човешко същество трябва да е изцяло човек. Да има навици и лични вещи, които са единствено негови, а не да прави опити да изглежда или да се държи като някой друг. Да не става полуробот.

Ето какъв бях аз, Джил Ръката, докато се учех да ям с лявата ръка.

Един ампутиран никога не губи напълно това, което му е принадлежало. Липсващите пръсти ме сърбяха. Движех се така, че да не ударя липсващия си лакът в някой остър ъгъл. Посягах към разни неща, а после проклинах, че ми се изплъзват.

Оуен се навърташе наоколо, въпреки че собствените му спестявания трябваше да са на изчерпване. Не бях предложил да продам своята третина от кораба и той не повдигна въпроса.

Имах приятелка. Вече съм забравил името й. Една вечер бях у тях и докато я чаках да се облече — щяхме да ходим на вечеря, — случайно забелязах върху масата пиличка. Взех я. За малко щях да опитам да си изпиля ноктите, но навреме се опомних. Раздразнено хвърлих пиличката обратно на масата… и не я уцелих.

Като идиот се опитах да я хвана с дясната си ръка.

И успях.

Никога не съм подозирал, че притежавам свръхспособности. Трябва да сте в подходящо състояние на ума, за да използвате пси-таланта си. Но кой е имал някога по-добра възможност от мен през онази нощ, когато цял участък от мозъка ми бе настроен за нервите и мускулите на дясната ми ръка, а нямах дясна ръка? Държах пиличката във въображаемата си ръка. Чувствах я, както усещах и че липсващите ми нокти бяха станали твърде дълги. Прокарах палеца си по грапавата стоманена повърхност. Телекинеза за повдигането, усет на еспер при докосването.

— Чудесно — заяви Оуен на следващия ден. — Това е всичко, от което имаме нужда. Един нов член на екипажа и ти с твоите свръхестествени способности. Поупражнявай се, виж до каква тежест можеш да развиеш повдигането, а аз ще ида да намеря някой будала.

— Трябва да е съгласен на една шеста от чистата печалба. Вдовицата на Кюбс ще си иска дяла.

— Не се безпокой. Ще се оправя.

— Не се безпокой! — Хвърлих по него парче от молив. Дори при слабата гравитация на Церес това бе най-многото, което можех да вдигна, поне тогава. — Нима си мислиш, че ТК и есперен усет могат да заместят една истинска ръка?

— Те са по-добри от нея. Ще видиш. Ще можеш да протегнеш ръка през скафандъра си, без да го разхерметизираш. Че кой поясар може такова нещо?

— Да-да!

— Какво, по дяволите, искаш, Джил? Някой да ти върне ръката ли? Няма да стане. Ти си я загуби честно и почтено, поради глупост. Сега сам трябва да избираш. Ще летиш ли с въображаема ръка или ще се върнеш на Земята?

— Не мога да се върна. Нямам пари за билет.

— Е?

— Добре, добре. Върви намери трети човек. Някой, на когото ще мога да направя впечатление с въображаемата си ръка.

 

 

Смучех замислено втори грог Луау. Сега вече всички сепарета бяха пълни и около бара се образуваше втори кордон от посетители. Гласовете се сливаха в непрекъснат хипнотичен рев. Беше времето на коктейлите.

 

 

… Той наистина се справи. Като се позова на въображаемата ми ръка, Оуен придума едно хлапе на име Хомър Чандрасехар да се присъедини към екипажа ни.

Освен това се оказа прав и за ръката ми.

Някои хора с подобни възприятия могат да достигат по-далече, дори до другата страна на земното кълбо. За нещастие моето слабо въображение ме ограничава до психична ръка. Но есперните върхове на пръстите ми са по-чувствителни и по-надеждни. Мога да вдигам по-големи тежести. Днес, в условия на земно притегляне, съм способен да нося пълна чаша.

Открих, че умея да се пресягам през стената на кабината и да опипвам прекъснатите кабели зад нея. Във вакуум мога да избърша праха от външната лицева страна на шлема си. По космодрумите правех фокуси.

Почти престанах да се чувствам инвалид. И всичко благодарение на Оуен. За шест месеца в рудниците изплатих болничните си сметки и спечелих за билет до Земята, като ми останаха доста пари.

— Ама че черен хумор на измамник! — избухна Оуен, когато му казах. — Защо избра точно Земята?

— Защото, ако успея да си възвърна гражданството в ОН, Земята ще ми възстанови ръката. Безплатно.

— О-о. Сигурно — рече той, изпълнен със съмнение.

Пояса също имаше банки за органи, но те винаги страдаха от недостиг. Поясарите не даваха нищо току-така. Правителството на Пояса също. Поддържаха цените на трансплантатите колкото се може по-високи. По този начин намаляваха търсенето, за да им стигнат запасите, а и данъците оставаха ниски.

В Пояса трябваше сам да си купя ръка. А нямах пари. На Земята имаше обществено осигуряване и запас от материали за трансплантиране.

Направих това, което Оуен бе обявил за невъзможно. Намерих кой да ми върне ръката.

Понякога се чудех дали Оуен не бе против моя избор. Той никога не каза нищо, но Хомър Чандрасехар ми говореше непрекъснато. Един поясар ще спечели пари за ръката си или ще се оправи и без нея. Но никога няма да приеме милостиня.

Затова ли Оуен не се бе опитал да ми се обади?

Поклатих глава. Не ми се вярваше.

Помещението продължи да се люлее и след като спрях да клатя глава. Засега ми стигаше. Довърших третия си грог и си поръчах вечеря.

Храната ми помогна да изтрезнея за следващия рунд. Сепнах се, когато осъзнах, че бях прехвърлил наум цялото си приятелство с Оуен Дженисън. Познавах го от три години, въпреки че те ми изглеждаха като половин живот. Което си беше истина. Половината от шестгодишния ми живот като поясар. Поръчах си грог с кафе и наблюдавах как човекът го сипваше: горещо, млечно кафе с канела и други подправки и силен ром, изливан като струя син огън. Това бе специалитет, сервиран лично от главния келнер — човек, заради което и го държаха тук. Втори етап на ритуалното напиване: пръсни половината си състояние, и то с щедра ръка.

Преди да докосна питието обаче реших да се обадя на Ордас.

— Да, г-н Хамилтън? Тъкмо щях да се прибирам за вечеря.

— Няма да ви задържам. Открихте ли нещо ново?

Ордас се вгледа по-отблизо в телефонния ми образ. Неодобрението му бе очевидно.

— Виждам, че сте пили. Може би ще е по-добре сега да си отидете у дома и да ми се обадите утре.

Бях шокиран.

— Нищо ли не знаете за обичаите на Пояса?

— Не ви разбирам.

Обясних му смисъла на ритуалното напиване.

— Вижте какво, Ордас, ако наистина знаете толкова малко за поясарския начин на мислене, най-добре ще е да си поговорим. И то скоро. Иначе е много вероятно да изпуснете нещо.

— Навярно сте прав. Можем да се срещнем утре по обед и да хапнем някъде.

— Добре. Какво научихте?

— Много неща, но никое от тях не ми помага особено. Вашият приятел е кацнал на Земята преди два месеца. Пристигнал е с „Огнен стълб“, който обслужва Пустинни поля в Австралия. Прическата му е отговаряла на земната мода. Оттам…

— Странно. Трябва да е чакал два месеца, за да му порасне косата.

— Дори аз се сетих за това. Знам, че поясарите обикновено си обръсват цялата глава с изключение на пет-сантиметров гребен от челото до тила.

— Да, ивично подстригване. Навярно е възникнало, когато някой е решил, че ще живее по-дълго, ако косата не му пада в очите по време на трудно кацане. Но Оуен е можел да си пусне дълга коса и докато е събирал руда с едноместен кораб. Там е нямало кой да го види.

— И все пак изглежда странно. Знаете ли, че г-н Дженисън е имал на Земята братовчед? Някой си Харви Пийл, управител на верига от супермаркети?

— Значи не съм бил най-близкият му роднина, дори на Земята.

— Г-н Дженисън не е правил опит да се свърже с него.

— Нещо друго?

— Говорих с човека, който е продал на г-н Дженисън друда и куплунга. Кенет Греъм притежава кабинет с операционна на улица „Гейли“ в Западен Лос Анджелес. Греъм твърди, че друдът е бил стандартен и че вашият приятел го е променил сам.

— Вярвате ли му?

— За момента, да. Разрешителните и регистрите му са напълно редовни. Друдът е бил променен с любителски поялник.

— А-ха.

— Доколкото това засяга полицията, случаят навярно ще бъде приключен, когато намерим инструментите, използвани от г-н Дженисън.

— Слушайте какво. Утре ще телеграфирам на Хомър Чандрасехар. Може той да разкрие някои неща — защо Оуен е кацнал без ивична прическа, защо изобщо е дошъл на Земята.

Ордас повдигна вежди в знак, че не се интересува особено. Благодари ми за усилията и затвори.

Грогът с кафе бе още горещ. Отпивах бавно, наслаждавайки се на сладко-киселия му вкус, като се опитвах да забравя мъртвия Оуен и да си го спомня като жив. Винаги е бил леко пълен, мислех си аз, но без някога да наддаде или пък да загуби килограм. Когато се налагаше, можеше да се стрелне като хрътка.

А сега бе ужасно слаб и мъртвешката му усмивка бе налята с неприлична радост.

Поръчах си още един грог с кафе. Келнерът-артист се постара да привлече вниманието ми, преди да запали загретия ром и после да го излее от цяла педя над чашата. Не можете да пиете това питие бавно. Плъзга се в гърлото лесно, пък и ако чакате твърде дълго, може да изстине. Ром и силно кафе. Две такива и щях да съм пиян и буден в продължение на часове.

 

 

Полунощ ме завари в бар „Марс“, където пиех уиски със сода. Дотогава бях обиколил доста барове. Ирландско кафе в „Берджин“, студени и димящи коктейли в „Лунен басейн“, уиски и дива музика в „Отвъд“. Не можех нито да се напия, нито да намеря подходящото настроение. Някаква бариера блокираше картината, която се опитвах да възпроизведа.

Споменът за мъртвия Оуен, ухилен в креслото, с пъхнат в мозъка му проводник.

Не познавах този Оуен. Никога не го бях срещал и не желаех да съм го срещал. От бара към нощния локал, после към ресторанта — бях бягал от този спомен в очакване алкохолът да пречупи бариерата между настоящето и миналото.

Така че седях на ъглова маса, заобиколена с тримерни панорамни изгледи от един странен Марс. Кристални кули и дълги, прави сини канали, шестокраки зверове и красиви, изумително стройни мъже и жени, които ме гледаха от страната на мечтите. Тъжна или смешна би се сторила тази картина на Оуен? Видял бе истинския Марс и той не му направи особено впечатление.

Бях достигнал онази фаза, при която времето престава да е непрекъснат поток и се появяват пропасти от секунди или минути между запомнените събития. Някъде през този период установих, че съм се загледал в една цигара. Трябваше току-що да съм я запалил, защото на дължина достигаше почти първоначалните си двеста милиметра. Навярно някой келнер ми я бе пъхнал в ръката. Във всеки случай тя беше там, между средния пръст и показалеца ми.

Наблюдавах въгленчето, когато ме обзе настроението. Бях спокоен, унасях се, изгубвах се във времето…

 

 

… При първото ни пътуване след катастрофата изкарахме два месеца сред скалите. Върнахме се на Церес с пълен товар злато с петдесетпроцентова чистота, гарантираща годността му за неръждаеми проводници и клеми. На свечеряване бяхме готови да празнуваме.

Разхождахме се из покрайнините на града, където отдясно намигваха и ни приканваха неонови светлини, отляво се издигаше стена от разтопена скала, а над главите ни — през купола — блестяха звездите.

Хомър Чандрасехар бе направо поразен. През тази нощ първото му пътуване навън достигна върха си със завръщането у дома, а завръщането у дома бе най-хубавата част.

— Навярно ще трябва да се разделим към полунощ — каза той.

Излишно бе да обяснява защо. Можеше да се приеме, че една компания от трима души се състои от трима пилоти на едноместни кораби, но по-вероятно бе да са един екипаж. Значи все още нямат разрешителни, което означава, че са твърде глупави или твърде неопитни. Ако искахме да си намерим дружки за нощта…

— Не си го обмислил — отвърна Оуен. Видях как Хомър се наежи, после хвърли бърз поглед към края на рамото ми и се засрамих. Нямах нужда спътниците ми да ме държат за ръката, а в това състояние само щях да ги забавя.

Преди да отворя уста за възражение, Оуен продължи:

— Размисли. Така имаме притегателна сила, от която ще е глупаво да се откажем. Джил, вземи цигара. Не, не с лявата ръка…

 

 

Бях пиян, славно пиян и се чувствах безсмъртен. Тънките марсианци сякаш се движеха в стените, стените приличаха на прозорци с картини от един Марс, какъвто никога не е имало. За пръв път тази вечер вдигнах чашата си за наздравица:

— За Оуен, от Джил Ръката. Благодаря.

Прехвърлих цигарата във въображаемата си ръка.

Сигурно вече сте си представили, че я държа с въображаемите си пръсти. Повечето хора имат същото впечатление, но то е погрешно. Стиснах я най-позорно в юмрука си. Огънчето не можеше да ме изгори, разбира се, но все пак имах чувството, че държа оловен слитък.

Бях подпрял въображаемия си лакът на масата и така изглеждаше по-лесно — което беше смешно, но помагаше. В интерес на истината очаквах въображаемата ми ръка да изчезне, след като ми трансплантираха нова. Но открих, че мога да се абстрахирам от новата си ръка и да хващам малки предмети в невидимата, да долавям фини усещания с върховете на невидимите си пръсти.

Спечелих си прозвището Джил Ръката през онази нощ в Церес. Всичко започна с летящата цигара. Оуен се оказа прав. Накрая не остана човек в бара, който да не наблюдава смаяно плаващата цигара, която пушеше едноръкият мъж. Единственото, което трябваше да направя, бе да открия с периферното си зрение най-хубавото момиче в заведението и после да уловя погледа му.

През онази нощ бяхме в центъра на най-голямото импровизирано веселие, което някога се бе развихряло в базата на Церес. Съвсем не беше планирано така. Използвах трика с цигарата на три пъти, така че всеки от нас да си определи среща с гадже. Третото момиче обаче имаше вече кавалер, който празнуваше нещо — бе продал някакъв патент на земна промишлена фирма. Хвърляше пари наоколо като конфети. Затова го оставихме. Правех фокуси, като пъхах есперни пръсти в затворена кутия, за да кажа какво има вътре, а когато свърших, всички маси бяха събрани заедно, като аз, Хомър, Оуен и три момичета се намирахме по средата. После запяхме стари песни, барманите също се включиха и изведнъж всичко мина за сметка на заведението.

Накрая около двайсетина от нас се озовахме в един палат на орбита, чийто собственик бе Говорителя на правителството на Пояса. Златокожите полицаи вече се бяха опитали да ни арестуват и Говорителя се бе държал наистина доста грубо, но после им се извини, като ги покани да се присъединят към нас…

Ето защо използвах ТК върху толкова много цигари.

От другата страна на бар „Марс“ едно момиче в рокля с прасковен цвят седеше и ме оглеждаше, подпряло брадичката си. Станах и се приближих до него.

 

 

Главата ми беше наред. Това бе първото нещо, което проверих след като се събудих. Очевидно се бях сетил да взема хапче срещу махмурлук.

Върху коляното ми бе метнат нечий крак. Усещането беше приятно, въпреки че натискът бе накарал прасеца ми да изтръпне. Под носа ми бе разпиляна ухаеща тъмна коса. Не се помръднах. Не исках да разбере, че съм буден.

Ужасно неудобно е да се събудите с някое момиче и да не можете да си спомните името му.

Е, да видим. Върху дръжката на вратата внимателно бе закачена рокля с цвят на праскова… Припомних си колко много бях обикалял предишната вечер. Момичето от бар „Марс“. Кукленото шоу. Каква ли не музика. Говорех за Оуен и тя ме отклони от темата, защото я потискаше. После…

Ха! Тафи. Фамилията я бях забравил.

— Добро утро — рекох.

— Добро утро — отвърна тя. — Не се опитвай да шаваш, закачени сме…

На трезвата сутрешна светлина Тафи изглеждаше красива. Дълга черна коса, кафяви очи, кремава незагоряла кожа. Да си красив толкова рано сутрин беше чудесен номер и аз й го казах, а тя се усмихна.

Долната част на крака ми бе изтръпнала, докато не започна да ме боде с подновеното си кръвообращение. Направих гримаса и зачаках да се успокои. Тафи се обличаше и поддържаше непрекъснат лек разговор.

— Тази трета ръка е странна. Спомням си как ме притискаше здраво с две ръце и ме милваше отзад по врата с третата. Много приятно. Напомня ми един разказ от Фриц Лейбър.

— „Скитникът“. Момичето-пантера.

— Ъхъ. Колко момичета си хванал с този трик с цигарата?

— Никое толкова хубаво, колкото теб.

— А на колко момичета си казвал това?

— Не мога да си спомня. По-рано винаги успявах. Може пък този път да е истина.

Разменихме си усмивки.

Минута по-късно забелязах, че бе сбърчила замислено вежди зад гърба ми.

— Нещо не е наред ли?

— Просто си мислех. Ти наистина беше готов да чупиш и палиш миналата нощ. Надявам се, че не пиеш толкова много през цялото време.

— Защо? Тревожиш ли се за мен?

Тя поруменя, после кимна.

— Трябваше да ти кажа. Мислех, че съм го направил снощи. Бях на ритуално напиване. Когато умре добър приятел е задължително да се натряскаш.

Тафи явно се успокои.

— Не исках да засягам…

— Нищо лично? Защо не? Права си. Във всеки случай аз харесвам… — майчинския тип, но не можех да го кажа. — Хората, които се безпокоят за мен.

Тафи докосна косата си с някакъв сложен гребен. Няколко движения накараха косата й мигновено да се прибере на място. Статично електричество?

— Напиването беше добро — рекох аз. — Оуен би се гордял с него. И това ще бъде цялото ми оплакване. Едно напиване и… — разтворих ръце — край.

— Не е лош начин да си отидеш от света — разсъждаваше Тафи. — Стимулирането с ток, имам предвид. Искам да кажа, ако трябва да напуснеш сцената…

— Стига вече! — Не знам как успях да се вбеся за толкова кратко време. Слаб като таласъм и ухилен в креслото за четене, трупът на Оуен внезапно оживя пред очите ми. Часове наред бях отблъсквал тази картина. — Да скочиш от някой мост е напълно достатъчно — изръмжах аз. — Да умираш в продължение на месец, докато токът прогаря мозъка ти, може да предизвика само чувство за гадене.

Тафи се учуди.

— Но твоят приятел го е направил, нали? А ти не ми го описа като страхливец.

— Глупости — чух се да казвам. — Не го е направил. Той е бил…

Просто така, бях сигурен. До прозрението трябва да съм стигнал, докато съм бил пиян или съм спал. Естествено, че не се бе самоубил. Това не беше Оуен. А и токоманията не се връзваше с него.

— Той е бил убит — заявих. — Уверен съм в това. Как не го проумях веднага! — И скочих към телефона.

— Добро утро, г-н Хамилтън. — Инспектор Ордас изглеждаше съвсем свеж и спретнат тази сутрин. Изведнъж осъзнах, че не съм се обръснал. — Виждам, че не сте забравили да вземете хапче против махмурлук.

— Правилно. Ордас, не ви ли е хрумвало, че Оуен може да е бил убит?

— Разбира се. Но едва ли е възможно.

— Мисля, че е възможно. Да предположим…

— Г-н Хамилтън.

— Да?

— Имаме уговорка за обяд. Защо не го обсъдим тогава? Да се срещнем в Щаба в дванайсет.

— Добре. И нещо, за което можете да се погрижите тази сутрин. Проверете дали Оуен е имал разрешително за нудизъм.

— Смятате ли, че би могъл да има?

— Да. На обяд ще ви обясня защо.

— Чудесно.

— Не затваряйте. Споменахте, че сте намерили човека, който е продал на Оуен друда и куплунга. Как му беше името?

— Кенет Греъм.

— Така си и мислех. — Затворих.

Тафи ме докосна по рамото.

— Наистина ли смяташ, че може да е бил… убит?

— Да. Цялата постановка е зависела от това той да не успее да…

— Не. Почакай. Не искам да знам нищо повече.

Обърнах се да я погледна. Тя действително не искаше. От самата тема за смъртта на един непознат й прилошаваше.

— Добре. Слушай, ще съм голям негодник изобщо да не ти предложа закуска, но трябва незабавно да се захвана с тази работа. Мога ли да ти поръчам такси?

Когато таксито пристигна, пуснах в прореза монета от десет марки и й помогнах да се качи. Успях да взема адреса й, преди да потегли.

 

 

Щабът на РАМО жужеше от обичайната утринна активност. Към мен отправяха поздрави и аз им отвръщах, без да спирам за разговор. В крайна сметка всичко важно щеше да стигне до мен.

Когато минавах покрай стаичката на Джули, погледнах вътре. Тя бе заета с напрегната работа, отпусната върху самонапасващата се кушетка, като си водеше бележки със затворени очи.

Кенет Греъм.

По-голямата част от бюрото ми беше заета от терминал, свързан с компютъра в подземието. Обучението как да работя с него ми бе отнело няколко месеца. Натраках поръчка за кафе и понички, а после набрах:

ИЗВЕЖДАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ. КЕНЕТ ГРЕЪМ.

ОГРАНИЧЕНО РАЗРЕШИТЕЛНО: ХИРУРГИЯ.

ОБЩО РАЗРЕШИТЕЛНО: ТЪРГОВИЯ С ОБОРУДВАНЕ ЗА ДИРЕКТНО ТОКОВО СТИМУЛИРАНЕ.

АДРЕС: ЗАПАДЕН ЛОС АНДЖЕЛЕС.

От процепа започнаха да се плъзгат листове и да се трупат на бюрото ми. Нямаше нужда да ги чета, за да разбера, че съм бил прав.

 

 

Новите технологии създават нови обичаи, нови закони, нови обноски, нови престъпления. Половината от дейността на полицията на Обединените нации, на тъй нареченото РАМО, бе да се занимава с престъпления, които не са и съществували до преди век. Черната борса с органи беше резултат от хилядолетния напредък на медицината, от живота на милиони хора, самопожертвувателно посветили се на идеала да излекуват болните. Прогресът бе превърнал тези идеали в реалност и, както обикновено, бе породил нови проблеми.

През 1900 г. Карл Ландщайнер класифицирал човешката кръв в четири групи, като за пръв път дал реални шансове на пациентите да оцелеят след кръвопреливане. Технологията на трансплантирането се бе развивала в продължение на целия двайсети век. Пълно кръвопреливане, суха кост, кожа, живи бъбреци, живи сърца — всички те можеха да се пренасят от едно тяло в друго. Само за тези сто години десетки хиляди живота бяха спасени от донори, завещали телата си на медицината.

Броят на донорите обаче беше ограничен и не всички умираха по начин, който позволяваше да се спаси нещо ценно от телата им.

Потопът дойде някъде преди по-малко от стотина години. Един здрав донор (такова животно, разбира се, нямаше) можеше да спаси десетина живота. Защо тогава някой осъден убиец да умира безцелно? Най-напред няколко щата, а после и повечето нации в света прокараха нови закони. Осъдените на смърт криминални престъпници трябваше да се екзекутират в болница, като хирурзите спасяваха каквото могат за органовите банки.

Милиардите по света искаха да живеят, а банките за органи бяха самият живот. Човек можеше да живее вечно, докато лекарите бяха в състояние да вкарват в него „резервни части“ по-бързо, отколкото се износваха неговите собствени. Но те можеха да го правят, само докато световните банки за органи бяха заредени.

Стотици неорганизирани движения за премахване на смъртното наказание замряха тихо и незабележимо. Всеки можеше да се разболее в някой момент.

А в банките за органи недостигът продължаваше. Все още умираха пациенти поради липса на органи, които да ги спасят. Световните законодатели отговориха на постоянния натиск от целия свят със съответни закони. Смъртно наказание се присъждаше за убийство от първа, втора и трета степен. За нападение със смъртоносно оръжие. И за още много престъпления: изнасилване, измама, злоупотреба, раждане на деца без разрешително, четири или повече случая на фалшива реклама. В продължение близо на век тази тенденция нарастваше, докато световните гласоподаватели се бореха за запазване на правото си да живеят вечно.

Но дори и така трансплантатите не стигаха. Жена с увреждане на бъбреците можеше да чака година за присаждането на един здрав бъбрек, който да подсигури остатъка от живота й. Трийсет и пет годишен пациент със сърдечно заболяване се принуждаваше да живее със здраво, но четирийсетгодишно сърце. Бял дроб, част от черен дроб, протези, които се износваха твърде бързо или тежаха твърде много или вършеха твърде малко работа… Нямаше достатъчно престъпници. Не бе изненадващо, че смъртната присъда беше спирачка. При риска да попаднат в стаята за донори на някоя болница хората престанаха да вършат престъпления.

За незабавна подмяна на развалената ви храносмилателна система, за младо и здраво сърце, за цял черен дроб, след като от пиене сте унищожили вашия… трябваше да отидете при някой органоборсаджия.

 

 

Работата на органоборсаджиите има три страни.

Едната е отвличането и убиването. Рискована е. Не можете да напълните банка за органи, като чакате доброволци. Екзекутирането на осъдени престъпници е монопол на държавата. Така че трябва да излезете и да си хванете донори: на плъзгащата се пътека в някой пренаселен град, на летището, на шосето край закъсала кола с пробил кондензатор… където и да е.

Продажбата е не по-малко опасна, защото дори отчаяно болният човек понякога проявява съзнание. Той си купува трансплантата, а после отива право при РАМО, за да излекува болестта и съвестта си, като предаде цялата банда. Затова продажбата е донякъде анонимна, но тъй като рядко купувачът идва втори път, това едва ли е от значение.

Третата страна е техническата, медицинската. Това навярно е най-безопасната част. Можете да разположите болницата си където поискате, колкото и да е голяма. Чакате донорите, които пристигат все още живи, после разпращате черни дробове, жлези, жива кожа на квадратен дециметър, всичките с прилежно описание върху етикета за възможна реакция на отхвърляне.

Не е толкова лесно, колкото звучи. Трябват ви доктори. И то добри.

Ето къде действаше Лорън. И държеше монопол.

Откъде ги намираше? Все още се опитваме да разберем. Този човек бе открил някакъв безотказен начин да набира, на практика масово, талантливи лекари, но без чест. Сам ли беше в действителност? Всичките ни източници твърдяха, че е така. И той държеше половината Западно крайбрежие в ръцете си. Лорън. Нито холографии, нито отпечатъци от пръстите или снимка на ретината, нито даже описание. Всичко, с което разполагахме, беше едно име и няколко възможни връзки.

Една от връзките бе Кенет Греъм.

 

 

Холографията беше добра. Навярно е била заснета във фотостудио. Кенет Греъм имаше продълговато лице на шотландец с хлътнали бузи и малка намусена уста. На холографията се опитваше едновременно да се усмихва и да изглежда важен. Но видът му говореше единствено, че се чувства неудобно. Косата му беше пясъчна на цвят и късо подстригана. Над бледосивите му очи бяха надвиснали светли, почти невидими вежди.

Закуската ми пристигна. Топнах в кафето една поничка, захапах я и открих, че съм по-гладен, отколкото си мислех.

Компютърът бе възпроизвел редица холографии. Прегледах ги набързо, докато с едната ръка ядях, а с другата натисках клавишите. Някои бяха мъгляви — заснети с шпионски лъчи през витрината на магазина му. Нито една от снимките не го уличаваше в нещо. На никоя Греъм не се усмихваше.

Продаваше електрическо щастие вече от дванайсет години.

Токоманът има определено предимство пред доставчика си. Електричеството е евтино. За някой друг наркотик доставчикът ви може да вдигне цената, но не и за електрическия ток. Виждате търговеца на екстаз веднъж, когато ви продава друда и извършва операцията, никога повече. Никой не идва случайно. При токоманията има честност. Клиентът винаги знае точно с какво се захваща и какво ще му донесе то — като удоволствие и като цена.

Все пак човек трябва да не изпитва съчувствие, за да може да си изкарва прехраната като Кенет Греъм. Иначе би връщал клиентите си. Никой не става токоман постепенно. Той решава всичко изведнъж и си плаща за операцията, без никога по-рано да е изпитвал удоволствието. Всеки от клиентите на Кенет Греъм стига до магазина му, след като е решил да се изключи от човешката раса.

Какъв ли поток от хора, обзети от безнадеждност и отчаяние, трябваше да е минал през магазина на Греъм! Възможно ли бе да не го преследват в сънищата му? Ако обаче Кенет Греъм спеше нощем добре, то…

Нямаше да е чудно, ако е станал и органоборсаджия.

Намираше се в изгодна за това позиция. Отчаянието е характерна черта на потенциалните токомани. Неизвестни, необичани, хора, които никой не познаваше, от които никой не се нуждаеше, които нямаше да липсват никому — постоянен поток от такива хора преминаваше през магазина на Кенет Греъм.

И така, неколцина можеше да не излязат оттам. Кой щеше да забележи?

Прелистих набързо документите да разбера кой бе натоварен с наблюдението на Греъм. Джексън Бера. Обадих му се по телефона.

— Разбира се — отвърна Бера, — вече от около три седмици е под шпионски лъч. Няма защо да прахосваме добре платени агенти на РАМО. Може да е чист. Навярно е бил обект на някакъв донос.

— Тогава защо не спрете да го наблюдавате?

Бера изглеждаше отвратен.

— Защото го наблюдаваме едва от три седмици. Колко донора, мислите, са му необходими годишно? Двама. Прочетете отчетите. Брутната печалба от един единствен донор е над един милион марки на Обединените нации. Греъм може да си позволи да е предпазлив с избора.

— Да-а.

— Но именно там не е бил достатъчно предпазлив. Най-малко двама от клиентите му са изчезнали през миналата година. Клиенти със семейства. Ето кое ни накара да се заемем с него.

— Така може да си го наблюдавате през следващите шест месеца без никаква гаранция. Той може просто да чака при него да влезе подходящ човек.

— Сигурно. За всеки клиент трябва да пише отчет и това му дава правото да задава лични въпроси. Ако човекът има роднини, Греъм го оставя да излезе. Повечето хора имат роднини, както знаете. Освен това — каза печално Бера — може да се окаже, че е чист. Понякога токоманите изчезват и самички.

— Защо не забелязах никакви холографии на Греъм от дома му? Не вярвам да наблюдавате само магазина му?

Джексън Бера се почеса по главата. Косата му, дълга като на туземец, приличаше на черно стоманено руно.

— Естествено, че наблюдаваме и дома му, но там не можем да използваме шпионски лъч. Апартаментът е вътрешен. Без прозорци. Разбирате ли нещо от шпионски лъчи?

— Не много. Знам, че са в употреба от доста време.

— Стари са като лазерите. Най-старият трик и в букварите го има — да се сложи огледало в стаята, която искате да подслушвате. После пускате лазерен лъч през прозореца, дори през тежки пердета, и го насочвате така, че да се отрази в огледалото. Когато го уловите, той е изкривен от трептенията на стъклото и ви дава отличен запис на всичко, което е казано в стаята. Но за получаване на образ е необходимо по-сложно устройство.

— Колко сложно?

— Можем да наблюдаваме с лазерен лъч всяко помещение с прозорец. Понякога го пускаме и през някои видове стени. Дайте ни оптически гладка повърхност и ще приложим технологията.

— Но ви е нужна външна стена.

— Да.

— Какво прави Греъм в момента?

— Само за секунда. — Бера изчезна от екрана. — Някой току-що влезе. Греъм говори с него. Искате ли образ?

— Разбира се. Оставете го включен. Ще го изключа оттук, когато свърша.

Образът на Бера потъмня. Миг по-късно пред погледа ми се появи лекарски кабинет. Ако го наблюдавах безпристрастно, щях да си помисля, че е кабинет за педикюр. Имаше удобен стол със смъкваща се облегалка и подложки за главата и краката, до него шкаф с инструменти, подредени върху чиста бяла покривка, а в ъгъла — бюро. Кенет Греъм разговаряше с грозновато, безлично момиче.

Слушах сякаш бащинските уверения на Греъм и бляскавото му описание на вълшебството на токоманията. Когато не можех да го понасям повече, намалих звука. Момичето се настани на стола и Греъм сложи нещо върху главата му.

Грозничкото лице на девойката изведнъж се разхубави.

Щастието е красиво само по себе си. Щастливият човек е красив сам по себе си. Внезапно цялото момиче се изпълни с радост и аз осъзнах, че не знаех всичко за търговията с друди. Очевидно Греъм разполагаше с индуктор, посредством който да подключи тока където си поиска, и то без проводници. Той можеше да покаже на клиента си как ще се чувства като токоман, преди да му е присадил проводниците.

А какъв мощен аргумент беше това!

Греъм изключи машината. Сякаш изключи и момичето. То постоя зашеметено, после посегна към чантичката си и припряно започна да рови из нея.

Не можех да гледам повече. Изключих образа.

Нямаше да се учудя, ако Греъм бе станал органоборсаджия. Трябваше да е лишен от абсолютно всякакво съчувствие, за да продава стоката си.

Дори тук, помислих си, той водеше с едни гърди.

Значи беше малко по-безчувствен от останалите милиарди нему подобни по света. Но не кой знае колко. Във всеки гласоподавател имаше частица органоборсаджия. Като гласуваха смъртна присъда за толкова много престъпления, законодателите само се огъваха под натиска на гласоподавателите. Масова бе липсата на уважение към живота, хората предпочитаха да не мислят за тъмната страна на трансплантационната технология. Виждаха хубавата й страна — по-дълъг живот за всеки. Един осъден престъпник, можеше да спаси десетина заслужаващи живот. Кой би се оплакал от това?

Ние от Пояса не разсъждавахме по този начин. В Пояса оцеляването само по себе си беше добродетел и животът бе ценност, разпръсната съвсем рехаво сред безжизнените скали, препускаща в едноместни кутийки из цялата тази убийствена пустош между световете.

Така че трябваше да дойда на Земята за трансплантацията си.

Искането ми бе удовлетворено два месеца, след като кацнах. Толкова бързо! По-късно разбрах, че в банките винаги имало излишък от определени органи. В днешно време малко хора губят ръцете си. Научих също, година след трансплантацията, че използвам ръка, иззета от заловен органоборсаджия.

Това бе шок. Бях се надявал, че ръката ми е дошла от извратен убиец, застрелял четиринайсет медицински сестри от някой покрив. Съвсем не. Случайна, безлична, безименна жертва бе имала лошия късмет да срещне вампир, от което бях спечелил аз.

Не върнах новата си ръка в знак на отвращение. Колкото и да ви е чудно, не �