Лари Нивън
РАМО — Моята библиотека

Вече от няколко месеца сградата на РАМО беше необичайно спокойна.

Наистина имахме нужда от почивка — поне отначало. Но през последните няколко сутрини тишината бе започнала да става напрегната. Махвахме си един на друг, всеки на път към кабинета си, но мислите ни бяха другаде. Някои от нас изглежда не можеха да си намерят място. Други бяха демонстративно заети.

Никой не желаеше да се включи в лова на майки.

През изминалата година бяхме успели сериозно да пресечем работата на органоборсаджиите в района на Западното крайбрежие. Отвсякъде ни потупваха по рамото, но резултатите можеха да се предвидят — щяха да ни насочат към други дейности. Рано или късно новинарите ще започнат да вдигат вой за по-строго съблюдаване на Законите за раждаемостта и всички незаети с нещо друго ще се спуснем да преследваме родители, нарушили закона…

Крайно време беше да се заема с нещо друго.

Тази сутрин вървях към кабинета си през обичайната напрегната тишина. Налях си кафе от кранчето на стената, занесох го до бюрото и набрах кода за съобщения на компютъра. През процепа се плъзна тънка папка. Обнадеждващ знак. Вдигнах я и с кафето в другата ръка я разтворих по средата.

Видях няколко цветни холографии. Гледах надолу през двоен прозорец към две маси в моргата.

Стомахът към мозъка: КЪР! Какво дяволски неподходящо време да се гледат хора с изпепелени лица! Обърни очи в друга посока и не се опитвай да преглътнеш това кафе. Защо не си смениш работата?

Имаха ужасяващ вид. Мъж и жена. Нещо бе обгорило лицата им до самия череп, че и по-нататък — костта и зъбите бяха овъглени, а мозъчната тъкан — опечена.

Преглътнах и продължих да гледам. И преди бях виждал трупове. Тези просто ме свариха в лош момент. Не е лазерно оръжие, помислих си… въпреки че не беше сигурно. Лазерите можеха да вършат хиляди работи и ги вършеха по хиляди начини. Във всеки случай не бе ръчен лазер. Тънкият като молив лъч на ръчния лазер щеше да нахапе плътта и да остави в нея бразди, А този вероятно е бил широк и постоянен.

Отворих на първия лист и го прочетох набързо.

Детайлите: Намерили ги на плъзгащата се пътека на Уилшайр в Западен Лос Анджелес около 4:30 сутринта. Хората не използват плъзгащите се пътеки толкова късно. Страх ги е от органоборсаджии. Телата са могли да пропътуват така два-три километра, преди някой да ги забележи.

Предварителна аутопсия: Мъртви са от три или четири дни. Няма следи от упойващи средства или отрови, нито белези от убождане. Изглежда изгарянето е било единствената причина за смъртта.

Значи трябва да е станало бързо — еднократен удар на мълния. Иначе биха се опитали да избягат и щеше да има изгаряния и на други места. Такива нямаше. Само лицата и следите от обгаряне около яките.

Имаше бележка от Бейтс, следователя по смъртни случаи. Ако се съдело по вида им, възможно било да са убити с някакво ново оръжие. Затова препращал досието при нас. Не бихме ли могли да намерим в архивите на РАМО нещо, което би излъчило импулс топлина или светлина с ширина трийсетина сантиметра?

Седнах и се загледах в холографиите.

Леко оръжие с лъч, широк трийсет сантиметра? Лазери с такива параметри се произвеждат, но като бойни оръжия, използвани от орбита. Те направо биха изпарили главите, не биха ги овъглили.

Имаше и други възможности. Смърт от изтезания, при които главите са били държани неподвижно, навярно пристегнати, под огъня на рекламна ракета. Или някакъв странен нещастен случай в производствени условия — мощен взрив, който е сварил и двамата да наблюдават нещо, надвесени над него. Или даже лазерен лъч, отразен от изпъкнало огледало.

Нещастният случай можеше да се изключи. Начинът, по който бяха изоставени телата, намирисваше силно на вина, на нещо, което е трябвало да се прикрие. Може би Бейтс беше прав. Ново, незаконно оръжие.

А аз можех да съм страшно зает с търсенето му, тъкмо когато започнеше ловът на майки. РАМО има три основни функции: преследване на органоборсаджии; контролиране на технологиите по света — нови разработки, които биха могли да се използват за създаване на нови оръжия или да повлияят на световната икономика или на равновесието на силите между нациите; контрол върху спазването на Законите за раждаемостта.

Хайде, нека да бъдем честни. От трите може би най-важната е да следим как се спазват Законите за раждаемостта.

Органоборсаджиите не усложняват проблема с пренаселеността.

Контролирането на технологиите наистина е необходимо, но изглежда е влязло в сила твърде късно. Наоколо има достатъчно термоядрени електроцентрали, термоядрени ракети, термоядрени крематориуми и термоядрени станции за дестилиране на морска вода, за да може някой луд или група луди да вдигне във въздуха Земята или коя да е избрана част от нея.

Ако в някой район обаче много хора започнат да раждат незаконни деца, от останалата част от света ще се надигне страшен вой. В някои страни хората може да побеснеят дотолкова, че да зарежат контрола върху раждаемостта. И тогава? Сега на Земята сме осемнайсет милиарда. Не бихме могли да се справим с повече.

Затова ловът на майки е необходим. Но мен ме отвращава. Противно ми е да преследвам бедни болни жени, които са имали толкова отчаяно желание да родят деца, че са преминали през ада да избягват шест месеца противозачатъчните си инжекции. Ще се измъкна от тази работа, ако мога.

Направих няколко естествени неща. Пратих бележка до Бейтс в следствения отдел. Изпратете ми всички по-нататъшни подробности от аутопсиите и ми съобщете дали труповете са идентифицирани. Снимка на ретината и спектър на мозъчните вълни очевидно не можеха да се използват, но не беше изключено да установят нещо по генните кодове и отпечатъците на пръстите.

Известно време прекарах в догадки къде и най-вече защо са били държани двете тела три или четири дни, преди да бъдат оставени по начин, който е можел да се използва от самото начало. Но това си беше проблем на детективите от полицейския участък в Лос Анджелес. Нас ни интересуваше оръжието. Така че започнах да пиша заявка за търсене от компютъра — да ми намери джаджа, която работи с лъч, отговарящ на дадено описание. По начина на проникване в кожата, костта и мозъчната тъкан навярно можеше да се определи честотният спектър на светлината като функция на продължителността на излъчването, но реших да си спестя този труд. Платих за мързела си по-късно, когато компютърът ми избълва цял куп листа, в които се изброяваха всякакви машинарии, използващи светлинни лъчи, и трябваше да ровя из него.

Бях въвел командите и си почивах с още кафе и цигара, когато се обади Ордас.

Инспектор Хулио Ордас беше строен, мургав мъж с права черна коса и меки черни очи. За първи път го видях на телефонния екран, когато ми съобщи за убийството на мой добър приятел. Оттогава бяха минали две години, но все пак изтръпнах, като го видях.

— Здравей, Хулио. По работа или просто така?

— По работа, Джил. Съжалявам.

— Твоя или моя?

— И двете. Става дума за убийство, но също и за едно устройство… Можеш ли да го видиш зад мен? — Ордас излезе от полезрението ми и невидим се протегна да извърти телефонната камера.

Гледах в нечия всекидневна. Върху зеления килим на домашната трева имаше широко кръгло обезцветено петно. В средата му лежаха някакъв апарат и тялото на мъж.

Майтапеше ли се Хулио с мен? Трупът беше стар, почти мумифициран. Апаратът — едър и със загадъчна форма — излъчваше бледа, тайнствена синя светлина.

— Виждал ли си някога подобно нещо? — запита доста сериозно Ордас.

— Не. Явно е някакво устройство. — Извън всякакво съмнение опитно устройство, без хубава пластмасова кутия, без прибрания вид и чистата изработка на продуктите от конвейер. Твърде сложно за разглеждане през телефонна камера, реших аз. — Да, прилича на нещо, което би ни заинтересувало. Можеш ли да ни го изпратиш?

Ордас отново се появи на екрана. Леко се усмихваше.

— Страхувам се, че няма да мога. Навярно ще се наложи да пратиш някого тук да го огледа.

— Къде се намираш?

— В апартамента на Реймънд Синклер на последния етаж в сградата на Родуолд в Санта Моника.

— Ще дойда лично — рекох.

Изведнъж почувствах, че устата ми пресъхва.

— Кацни на покрива, ако обичаш. Задържаме асансьора за оглед.

— Разбира се. — Затворих.

Реймънд Синклер!

Никога не бях срещал Реймънд Синклер. Той беше нещо като отшелник. Но РАМО веднъж си бе имало работа с него във връзка с едно от изобретенията му — устройството Огне-Стоп. И всеки знаеше, че напоследък той работи върху двигател за междузвездни полети. Беше само слух, разбира се… но ако някой е убил мозъка, който е знаел тази тайна…

Тръгнах.

 

 

Сградата на Родуолд представляваше триъгълна призма на четирийсет етажа с триъгълни балкони, издигащи се в редица на всяка от страните й. Балконите свършваха на трийсет и осмия етаж.

Покривът беше градина. Покрай едната му страна цъфтяха розови храсти, покрай другата се издигаха брястове, обвити в бръшлян, а покрай третата — миниатюрна гора от дръвчета бонсай. Площадката за кацане и покритият паркинг се намираха в средата. Пред таксито ми се спусна полицейска машина. Кацна, после се скри под козирката на паркинга, за да ми направи място да кацна на свой ред.

Появи се полицай в оранжева униформа, за да ме наблюдава, като кацам. Не можах да различа какво носи, докато не излязох от таксито. Беше въдица, каквато използват в открито море, все още в калъфа си.

— Мога ли да видя някакъв идентификационен документ, моля? — рече той.

В ръката си държах личната си карта на РАМО. Той й направи проверка в компютъра на полицейската машина, върна ми я и каза:

— Инспекторът ви чака долу.

— За какво ви е въдицата?

Полицаят се усмихна неочаквано и почти загадъчно.

— Ще разберете.

Напуснахме уханната градина по няколко бетонни стъпала. Отведоха ни в полузапълнена с инструменти стаичка, в която имаше тежка врата с шпионка. Ордас ни отвори от другата страна. Здрависахме се набързо и той погледна към полицая.

— Откри ли нещо?

— На шест преки оттук има спортен магазин — отвърна полицаят. — Собственикът ми позволи да я взема на заем, след като се увери, че съм запомнил името на магазина му.

— Да, сигурно ще се вдигне шум по този въпрос. Ела, Джил… — Ордас ме хвана за ръка. — Трябва да разгледаш онзи апарат, преди да го изключим.

Тук не миришеше на градина, но имаше… дъх на нещо отдавна умряло, който климатичната инсталация не бе прочистила напълно. Ордас ме отведе във всекидневната.

Обстановката вътре напомняше декор, подготвен за някакъв номер.

Домашната трева покриваше пода във всекидневната на Синклер от стена до стена. В рамките на идеален четириметров кръг между дивана и камината килимът беше кафяв и мъртъв. Навсякъде другаде тревата беше избуяла.

Мумията на мъж, облечен в изцапан панталон и пуловер с висока яка, лежеше по гръб в центъра на кръга. Човек можеше да предположи, че е мъртъв от шест месеца. Носеше голям ръчен часовник с допълнителни циферблати върху лицевата страна и фина платинена верижка, увиснала сега върху китката от кости и потъмняла кожа. Горната част на черепа бе отворена с удар — навярно с класическия тъп инструмент, лежащ до него.

Ако камината беше декоративна — почти със сигурност бе такава, никой не гореше дърва, — инструментите към нея вероятно наистина бяха антики от деветнайсети или двайсети век. В сандъчето липсваше ръженът. Един ръжен лежеше в средата на кръга, върху мъртвата трева до разлагащата се мумия.

Светещото, доста сложно на вид устройство се намираше точно в центъра на „магическия“ кръг.

Пристъпих напред, но рязък мъжки глас ме спря:

— Не влизай в този кръг на килима. По-опасно е, отколкото изглежда.

Познавах човека, който извика — младши лейтенант Валпредо, висок мъж с малки тънки устни и дълго изпито италианско лице.

— И на мен ми се вижда опасно — казах аз.

— Действително е опасно. Самият аз посегнах натам — обясни ми Валпредо — веднага след като пристигнахме. Мислех си, че мога да щракна ключа. Цялата ми ръка изтръпна. Мигновено. Абсолютно никакво усещане. Издърпах я бързо, но цяла минута след това беше като мъртва. После взеха да ме бодат иглички, сякаш съм спал върху нея.

Полицаят, който ме доведе, почти бе завършил сглобяването на въдицата.

Ордас махна по посока на кръга.

— Е? Виждал ли си някога подобно нещо?

Поклатих глава, загледан във виолетовото сияние на странния апарат.

— Каквото и да представлява, съвсем ново е. Този път Синклер наистина е успял.

Към пластмасова рамка с ръчно направени скоби бяха закрепени в неправилна редица соленоиди. Няколко ожулени петна върху пластмасата показваха къде по-рано са били свързвани, а после отстранявани други предмети. Дъска за хляб бе омотана в множество жици. Имаше шест големи батерии, свързани успоредно, а на три места към странна, тежка скулптурна фигура, която едва по-късно открихме, че е от чисто сребро, бяха закачени кабели. Среброто беше потъмняло почти до черно, а по краищата му личаха стари следи от пила.

Близо до центъра на устройството, точно пред сребърната скулптура, в блокче светла пластмаса бяха вградени два концентрични соленоида. Те блестяха в синьо, преливащо към виолетово. Батериите — също. Слабо доловимо виолетово мъждукане се излъчваше от апарата, като бе по-интензивно от външните части.

Това светене ме безпокоеше най-много. Стори ми се твърде театрално. Приличаше на нещо, което специалист по ефектите би добавил към евтина среднощна пиеска, за да представи лабораторията на някой луд учен.

Заобиколих кръга и разгледах по-отблизо часовника на мъртвеца.

— Пазете си главата от полето! — предупреди остро Валпредо.

Кимнах. Приклекнах извън границата на мъртвата трева. Часовникът на мъртвеца работеше като полудял. Стрелката за минутите се завърташе около циферблата за около седем секунди. Изобщо не можех да различа стрелката за секундите. Дръпнах се от дъгата на мъртвата трева и се изправих. Какъв ти междузвезден двигател. Тази светеща в синьо ужасия наподобяваше повече повредена машина на времето.

Огледах едностепенния ключ, прикрепен към пластмасовата рамка до батериите. От лостчето му, което бе в хоризонтално положение, висеше найлонова корда. Изглежда някой извън обсега на полето бе дръпнал ключа на включено, използвайки кордата. Но би трябвало да виси от тавана, за да го дръпне в положение изключено по този начин.

— Разбирам защо не можахте да ни го препратите в Щаба на РАМО. Няма как дори да го докоснете. Пъхнеш ли си ръката или главата само за секунда, ще останат без приток на кръв поне за десетина минути.

— Точно така — каза Ордас.

— Струва ми се, че бихте могли да бръкнете с пръчка и да бутнете онзи ключ.

— Може би. Тъкмо това ще се опитаме. — Той махна на човека с въдицата. — В тази стая нямаше нищо достатъчно дълго, за да стигнем ключа. Трябваше да пратим…

— Почакайте малко. Има един проблем.

Той ме изгледа. Полицаят с въдицата също.

— Този ключ може да предизвиква самоунищожение. Синклер бе известен като потайно копеле. Или… полето да има значителна потенциална енергия. Току виж нещо гръмнало.

Ордас въздъхна.

— Трябва да рискуваме, Джил. Измерихме въртенето на ръчния му часовник. Един час за седем секунди. Отпечатъци от пръсти и обувки, следи от пране, телесни миризми, паднали мигли — всичко изчезва за часове от по седем секунди.

Той даде знак и като се приближи, полицаят започна да прави опити да закачи ключа с въдицата.

— Мисля, че вече никога няма да разберем кога точно е бил убит — заяви Ордас.

Върхът на въдицата описа няколко широки кръга, спря се под ключа и се допря до него. Притаих дъх. Въдицата се огъна. Ключът щракна нагоре и виолетовата светлина изведнъж изчезна. Валпредо протегна ръка към полето, предпазливо, като че ли въздухът би могъл да е нажежен. Нищо не се случи и той се отпусна.

Тогава Ордас започна да дава заповеди. Двама мъже с престилки очертаха с тебешир местата на мумията и ръжена. После прехвърлиха трупа върху носилка, пъхнаха ръжена в найлонов плик и го сложиха до мумията.

— Идентифицирахте ли го вече? — попитах аз.

— Мисля, че да — отговори Ордас. — Реймънд Синклер си имаше собствен автодоктор…

— Виж ти какво имал. Тези неща са скъпи.

— Така е. Реймънд Синклер бе богат човек. Притежаваше горните два етажа на тази сграда, както и покрива. Според записите на автодоктора му преди два месеца са му били присадени нови зародиши на зъби. — Ордас посочи към сухите устни със свита кожа на мумията, под които новите зъби тъкмо се бяха подали.

Правилно. Синклер беше.

Неговият мозък бе направил чудеса, а някой го бе сплескал с прът ковано желязо. Междузвездният двигател… онова сияещо заплетено устройство? Или той е бил още в главата му?

— Който и да го е извършил, ще трябва да го хванем — казах аз. — Непременно. Дори и така… — Дори и така. Чудеса повече нямаше да има.

— Възможно е вече да сме я хванали — обади се Хулио.

Погледнах го въпросително.

— В автодоктора лежи едно момиче. Предполагаме, че е племенницата на д-р Синклер, Джанис Синклер.

 

 

Автодокторът беше стандартен, подобен на онези в аптеките — нещо като гигантски ковчег с дебели трийсетина сантиметра стени и контролно табло над главата, покрито с циферблати и червени и зелени лампички. Девойката лежеше по гръб, лицето й бе спокойно, вдишванията — леки. Спяща красавица. Ръцете й бяха пъхнати до раменете в търбуха на автодоктора, скрити от дебели гумени ръкави.

Беше толкова красива, че дъхът ми секна. Мека кестенява коса обграждаше електродния шлем; малки и изваяни нос и уста, гладка бледосиня кожа, осеяна със сребристи нишки…

Тялото й бе покрито със специалните краски на моден вечерен тоалет. Без тях въздействието щеше да е доста по-слабо. Оттенъците на синьото леко се меняха, за да подчертаят формите на тялото и линията на скулите. Сребристите линии също се променяха, като на места се сгъстяваха, насочвайки окото в определена посока — към върховете на гърдите или през лекото възвишение на коремния мускул към красив кръгъл пъп.

Скъпо бе платила за това боядисване. Но и без него щеше да е красива.

Някои от показанията на контролното табло светеха в червено. Натиснах бутона за разпечатване на диагнозата и бях стъписан. Автодокторът е бил принуден да ампутира дясната й ръка. Гангрена.

Очакваше я страхотен шок, когато се събудеше.

— Хубаво — рекох. — Загубила си е ръката. Това не я прави убиец.

— А ако бе грозничка? — запита Ордас.

Засмях се.

— Поставяш под съмнение безпристрастната ми оценка? Някои хора са умирали и за по-малко! — Въпреки това реших, че можеше да е прав. Имахме сериозни основания да мислим, че на убиеца би му липсвала ръка.

— Какво мислиш, че се е случило тук, Джил?

— Хм… както и да го погледнеш, убиецът сигурно е искал да вземе със себе си ъ… машината на времето на Синклер. Тя е безценна, от една страна. От друга, изглежда се е опитал да я настрои, така че да има алиби. Което означава, че е знаел за нея, преди да дойде тук. — Премислях всичко това. — Да речем, че се е подсигурил да има свидетели къде е бил няколко часа преди да се появи тук. Убил е Синклер в рамките на… да го кръстим генератора. Включил го е. Решил е, че часовникът на Синклер ще му каже колко време е спечелил. После би могъл да върне часовника назад и да си тръгне с генератора. Нямаше начин полицията да успее да определи кога е бил убит.

— Да. Обаче не го е сторил.

— На ключа виси онази корда. Трябва да го е включил от външната страна на полето… навярно защото не е искал да седи с трупа цели шест часа. Ако се бе опитал да излезе извън полето след включването му, би си блъснал носа. Да се излезе от полето към нормалното време е като да се мине през стена. Така че го е изключил, отдалечил се е извън обсега и е използвал онази найлонова корда, за да го включи отново. Може би е допуснал същата грешка като Валпредо — помислил е, че ще успее да влезе обратно в полето и тогава да го изключи.

Ордас кимна доволно.

— Точно така. За него — или за нея — е било много важно да го направи. Иначе не би имал нито алиби, нито печалба. Ако е продължавал да се опитва да проникне в полето…

— Да, би могъл да изгуби ръката си заради гангрена. Щеше да е удобно за нас, нали? Лесно щяхме да го открием. Но виж какво, Хулио, на момичето би му се случило същото, ако се е опитало да помогне на Синклер. Може да не е бил толкова очевидно мъртъв, когато тя се е прибрала.

— Възможно е дори да е бил жив — отбеляза Ордас.

Вдигнах рамене.

— Според фактите тя се е прибрала в един и десет със собствената си кола, която е все още на покрива. Монтирани са камери, които да следят площадката за кацане и покрития паркинг. Системата за сигурност на д-р Синклер е била доста добра. Снощи е пристигнало единствено момичето. Никой не си е тръгнал.

— Имаш предвид от покрива.

— Тези апартаменти, Джил, могат да бъдат напуснати само по два начина. Единият е през покрива, а другият — с асансьор през фоайето. Когато пристигнахме, асансьорът стоеше на този етаж и беше изключен. От никъде другаде в сградата не може да се включи управлението му.

— Значи някой би могъл да дойде дотук с него и после да го изключи… или може Синклер да го е изключил, преди да го убият… Схващам идеята ти. Както и да е станало, убиецът трябва да е все още тук. — Замислих се върху това, но заключението не ми хареса. — Не, нещо не се връзва. Как може да е била толкова умна, че да си подготви подобно алиби, а после да се затвори с трупа?

Ордас вдигна рамене.

— Блокирала е асансьора, преди да убие чичо си. Не е искала да я обезпокоят. Навярно това звучи разумно. След като ръката й е пострадала, трябва доста да е бързала да стигне до автодоктора.

Една от червените светлинки стана зелена. Зарадвах се. Момичето не приличаше на убиец.

— Когато спи, никой не прилича на убиец — измърморих под нос.

— Така е. Но тя се намира там, където би трябвало да бъде убиецът. Колко жалко. — Последното го каза на испански.

Върнахме се във всекидневната. Обадих се в Щаба на РАМО и поисках да пратят камион.

Апаратът не бе докоснат. Докато чакахме, взех камера на заем от Валпредо и заснех обстановката такава, каквато си беше. Разположението на елементите един спрямо друг можеше да е от значение.

Лабораторните специалисти лазеха по кафявата трева като използваха аерозолен спрей, за да накарат отпечатъците от пръсти да побелеят, а дребните капчици кръв да светнат в яркожълто. Върху апарата откриха множество отпечатъци, но абсолютно никакви върху ръжена. В тревата имаше жълта локва — на мястото, където бе лежала главата на мумията, — а оттам дълга следа като от охлюв, свършваща в края на ръжена. Изглежда някой се бе опитал да го измъкне от полето след падането му на пода.

Апартаментите на Синклер бяха просторни и удобни и заемаха целия последен етаж. На предпоследния се намираше лабораторията, където Синклер е вършел чудесата си. Обиколих я, придружен от Валпредо. Не беше особено внушителна. Приличаше на скъпо оборудвана работилница на любител. Инструментите бяха годни за сглобяване на вече готови части, но не биха помогнали да се построи нещо по-сложно.

… с изключение на компютърния терминал. Напомняше утроба, в чийто център стоеше стол със спускаща се облегалка, около който описваше пълен кръг холовизионен екран и имаше струпани достатъчно контролни панели, така че с проклетата машинария да се извърши полет до Алфа Центавър.

Тайните трябваше да са в този компютър! Аз обаче не се опитах да го използвам. Щеше да се наложи да пратим програмист от РАМО, за да свали защитите срещу достъп, които Синклер сигурно бе заложил в компютъра.

Камионът пристигна. Качихме наследството на Синклер по стъпалата до покрива, без да го разглобяваме. Частите му бяха закачени здраво върху рамката, а стълбите бяха широки и не много стръмни.

Прибрах се, седнал отзад в камиона. Изучавах генератора. Онова едро парче сребро напомняше донякъде птица в полет — триъгълник, който се управлява от студент по топология и от който стърчат кабели там, където са ъглите. Почудих се дали то бе сърцето на апарата или просто нещо за заблуда. Наистина ли пътувах заедно с междузвезден двигател? Възможно бе Синклер сам да е пуснал такъв слух, за да прикрие нещо. Или… имаше закон, който му забраняваше да работи по два проекта едновременно.

Очаквах реакцията на Бера.

Джексън Бера ни пресрещна в коридорите на Щаба на РАМО, докато пренасяхме апарата. Последва ни. Беше невъзмутим. Вкарахме го в главната лаборатория и започнахме да го сравняваме с холографиите, които бях направил, да не би нещо да се е откачило. Бера се бе облегнал на стената до вратата и ни наблюдаваше. Очите му започнаха постепенно да губят интерес, докато накрая сякаш бе готов да заспи.

Бях се запознал с него преди три години, когато се завърнах от астероидите и се присъединих към РАМО. Тогава той бе на двайсет и вече от две години беше РАМО. Баща му и дядо му също са били агенти на РАМО. Голяма част от обучението си дължах на Бера. И докато се учех да преследвам хора, които преследваха други хора, наблюдавах как му се отразява работата.

Един агент на РАМО трябва да е съпричастен. Необходимо му е умение да сглобява картина от съзнанието на жертвата си. Но Бера бе твърде съпричастен. Спомням си реакцията му, когато Кенет Греъм се самоуби — с един единствен токов удар през куплунга в черепа, надолу по проводника към центъра на удоволствието в мозъка му. Бера трепери в продължение на седмици. И при случая с Анубис в началото на миналата година. Когато разбрахме какво е направил този престъпник, Бера за малко не го уби на място. Не бих го обвинил.

Миналата година на Бера му писна. Прехвърли се в техническия отдел. Сложи край на лова на органоборсаджии. Сега ръководеше лабораторията на РАМО.

Той трябваше да поиска да разбере какво бе това тъй странно устройство. Чаках го да запита… а Бера продължаваше да наблюдава с лека усмивка. Най-накрая прозрях. Той си мислеше, че е шега — скърпил съм нещо, за да го поставя в затруднено положение.

— Бера… — рекох.

Той ме погледна весело и каза:

— Хей, човече, какво е това?

— Задаваш най-неудобните въпроси.

— Така е, разбирам как се чувстваш, но какво представлява? Харесва ми, интересно е, но какво си ми донесъл?

Разказах му всичко, което знаех. Когато свърших, той заяви:

— Не прилича много на нов космически двигател.

— Охо, и ти си го чувал, нали? Не, не прилича. Освен… — От самото начало ме мъчеше един въпрос. — Може да е предназначено за ускоряване на термоядрената експлозия, което би довело до по-голям коефициент на полезно действие на термоядрения двигател.

— Надали. Той и сега е над деветдесет процента, а тази джунджурия изглежда тежка. — Бера протегна ръка и леко докосна огънатия сребърен триъгълник с дългите си тънки пръсти. — Хм. Е, ще има да си поблъскаме главите.

— Успех. Аз се връщам в апартамента на Синклер.

— Защо? Интересното е тук. — Доста често ме бе чувал да мечтая, да се включа в междузвездна колония. Трябваше да знае как се чувствах при мисълта за по-добър двигател за междузвездните гемии.

— Ето как стоят нещата — обясних аз. — Разполагаме с уреда, но не знаем нищичко за него. Може да го повредим. Ще се опитам да намеря някой, който да знае нещо за генератора на Синклер.

— И кой ще е той?

— Онзи, който се е опитал да го открадне. Убиецът на Синклер.

— Щом казваш. — Но изглежда се съмняваше. Познаваше ме много добре. После добави: — Разбрах, че скоро ще има лов на майки.

— Ъ?

— Просто слух. Вие, момчета, сте късметлии. Когато баща ми постъпил в РАМО, работата била най-вече да се преследват майки. На практика органоборсаджиите още не се били организирали, а Законите за раждаемостта били нови. Ако не ги налагали със сила, никой нямало да им се подчини.

— Естествено. И хората хвърляли камъни по баща ти. Бера, тези дни са вече минало.

— Могат да се върнат. Раждането на деца е инстинкт.

— Бера, не съм дошъл да работя в РАМО, за да преследвам родители, нарушили закона. — Махнах и си тръгнах, преди да успее да отговори. Можех да мина и без напомняне за задълженията ми от страна на Бера, който бе свършил с лова на мъже и майки. Бях огледал добре сградата на Родуолд, когато кацах на покрива й тази сутрин. Сега имах добър изглед към нея от таксито, превърнало се в полицейска машина. Този път търсех пътища, по които е можело да се избяга от нея.

На етажите на Синклер нямаше балкони, а прозорците бяха изравнени със стената на сградата. Някой крадец-катерач доста би се затруднил с тях. Нямаха вид на лесно отварящи се.

Опитах се да забележа камерите, за които бе споменал Ордас, докато таксито се спускаше към покрива. Не можах да ги открия. Навярно бяха закачени в брястовете.

Защо се безпокоях толкова? Не бях станал РАМО, за да преследвам майки, машинарии или обикновени убийци. Хванах се с тази работа, за да платя за ръката си. Новата ми ръка бе стигнала до един клон на Световната банка за органи, след като е била взета от скривалището на заловен органоборсаджия. Някой почтен гражданин беше умрял насилствено върху плъзгащата се пътека в някой град, а сега ръката му бе част от мен.

Присъединих се към РАМО, за да преследвам органоборсаджии.

РАМО не се занимава с убийствата като такива. Апаратът вече не бе в ръцете ми. Разследването на някакво убийство не би ми спестило лова на майки. Освен това не познавах момичето. Не знаех нищо за нея, с изключение на факта, че се намираше там, където би трябвало да бъде убиецът.

Само защото беше хубава ли?

Горката Джанис. Когато се събуди… В продължение на цял месец се бях събуждал със същия замайващ шок, с мисълта, че дясната ми ръка я няма.

Таксито кацна. Долу ме чакаше Валпредо.

Мъчех се да анализирам… Колите не бяха единствените неща, които летяха. Но ако някой се опиташе да лети с онези опасни турбовитлови летоциклети в град, където може да падне върху пешеходец, нямаше да се страхува, че ще го обвинят в убийство, след като вече бе в нарушение и при всички случаи биха го пратили в банките за органи. А всяко нещо, което летеше, би трябвало да остави следи навсякъде, освен върху самата площадка за кацане. Би смачкало някой розов храст или дръвче бонсай или би се ударило в някой бряст.

Таксито се издигна с лек полъх на въздуха.

Валпредо ми се усмихваше.

— Мислителят! Какво ти хрумна?

— Питах се дали убиецът не е могъл да кацне върху покрива на закрития паркинг?

Той се обърна да огледа мястото.

— В края на покрива има монтирани две камери. Ако апаратът е достатъчно лек, наистина може да се кацне там, без камерите да го забележат. Покривът обаче няма да издържи кола. Във всеки случай никой не го е направил.

— Откъде знаеш?

— Ще ти покажа. Между другото огледахме системата с камерите. Почти сигурни сме, че никой не ги е пипал.

— И снощи никой не се е спускал на покрива, освен момичето?

— Никой. Никой не е кацал до седем тази сутрин. Погледни тук. — Бяхме стигнали до бетонните стъпала, които водеха надолу към апартаментите на Синклер. Валпредо сочеше една бляскава точка върху наклонения таван, на нивото на гърдите. — Това е единственият път за надолу. Камерата би засякла всеки, който влезе или излезе. Може да не хване лицето му, но поне би показала, че някой е минал. Снима шейсет кадъра в минута.

Слязох долу. Отвори ми един полицай.

Ордас говореше по телефона. Екранът показваше млад мъж със загоряло лице, който не се и опитваше да скрие смайването си. Ордас ми махна, жест да мълча, и продължи разговора.

— Значи ще бъдете тук след петнайсет минути? Ще ни окажете голяма помощ. Кацнете, ако обичате, на покрива. Все още изследваме асансьора.

Затвори и се обърна към мен.

— Андрю Портър, любовникът на Джанис Синклер. Твърди, че вечерта били с Джанис на гости. Тя го оставила у дома му около един часа.

— След което се е върнала право тук, ако тя е тази в автодоктора.

— Мисля, че трябва да е тя. Г-н Портър спомена, че кожата й била покрита със синя боя. — Ордас се намръщи. — Той изигра всичко много убедително, ако се е мъчел да ме излъже. Мисля, че не очакваше никакви проблеми. Учуден бе, че отговаря непознат, беше поразен, когато научи за смъртта на д-р Синклер, и се ужаси, щом разбра, че Джанис е пострадала.

След като бяха отстранени мумията и генераторът, сцената на убийството се бе превърнала в празен кръг кафява трева, тук-там белязана с ивици жълт химикал и очертания с бял тебешир.

— Имахме малко късмет — рече Ордас. — Днес сме 4 юни 2124 г. Д-р Синклер носеше ръчен часовник с календар. Датата му беше 17 януари 2125 г. Изключихме апарата в десет без десет, както си спомням, и ако часовникът е отбелязвал по един час на всеки седем секунди, които протичат извън полето, полето трябва да се е включило, при допустима малка грешка, към един часа през нощта.

— Значи ако момичето не го е извършило, то за съвсем малко е изпуснало убиеца.

— Точно така.

— Ами асансьорът? Възможно ли е все пак да е бил използван?

— Не. Разглобихме го. Беше на този етаж, блокиран ръчно. Никой не може да си е тръгнал с асансьора…

— Защо замълча така?

Ордас вдигна притеснено рамене.

— Онзи странен апарат действително не ми дава мира, Джил. Хванах се, че си мисля дали не може да обръща посоката на времето? Тогава убиецът би могъл да си тръгне с асансьор, който се е качвал нагоре.

И двамата се засмяхме.

— Най-напред — казах аз, — не вярвам в такива работи. Второ, нямал е със себе си апарата, за да го направи. Освен ако е избягал преди убийството. По дяволите, ето че накара и мен да разсъждавам по този начин.

— Бих искал да науча нещо повече за апарата.

— Бера го разучава. Ще ти съобщя веднага, щом каже нещо. А аз бих искал да разбера защо убиецът не е могъл да си тръгне.

Той ме изгледа.

— Какво по-точно искаш да знаеш?

— Не може ли някой да е отворил прозорец?

— Не. Тези апартаменти са на четирийсет години. Когато са ги строили, смогът все още е бил ужасен. Очевидно д-р Синклер е предпочитал да се осланя на климатичната си инсталация.

— Ами апартаментът на по-долния етаж? Той сигурно има друг асансьор…

— Да, разбира се. Той принадлежи на Хауърд Родуолд, собственика на сградата… на тази верига от сгради всъщност. В момента той е в Европа. Апартаментът му е даден под наем на приятели.

— И надолу няма никакви стълби?

— Не. Внимателно претърсихме всички апартаменти.

— Добре. Знаем, че убиецът е разполагал с найлонова корда, защото е оставил парче от нея върху ключа на генератора. Изключено ли е да се е спуснал от покрива до балкона на Родуолд?

— Десет метра? Да, допускам, че е възможно. — Очите на Ордас светнаха. — Трябва да проверим. Но пак остават въпросите как е минал покрай камерата и дали е можел да влезе вътре през балкона.

— Да.

— Чуй следното, Джил. Друг въпрос. Как е смятал да се измъкне? — Наблюдаваше реакцията ми, която трябва да е била задоволителна, защото въпросът беше дяволски добър. — Виждаш ли, ако Джанис Синклер е убила чичо си, тогава никой от тези въпроси не би имал смисъл. А ако търсим някой друг, трябва да приемем, че плановете му са се провалили. Наложило му се е да импровизира.

— Аха. Значи би могло в плана му да влиза използването на родуолдовия балкон. Което означава, че е знаел как да се промъкне край камерата…

— Разбира се, че е знаел. Генераторът.

Правилно. Ако е дошъл да открадне генератора… А е трябвало да го направи на всяка цена, защото ако го откриехме тук, алибито му ставаше на пух и прах. Така че му се е налагало да го остави включен, докато го мъкне нагоре по стълбите. Да приемем, че това му е отнело около минута, което е само една осма от секундата в нормално време. Шанс едно на осем камерата да снима, а тя би уловила единствено някаква замазана следа…

— Охо!

— Какво има?

— Трябва да е възнамерявал да открадне апарата. Може ли да го е свалил до балкона на Родуолд с въже?

— Надали — отговори Ордас. — Тежеше повече от двайсет и пет килограма. Можел е да го занесе горе. Рамката му е удобна за носене. Но да го спусне с въже…

— Ще трябва да търсим някой страшен атлет.

— Най-малкото няма да се наложи да го търсим далече, за да го намерим. Нали предполагаме, че твоят хипотетичен убиец е дошъл с асансьора?

— Да. — Никой, освен Джанис Синклер, не е пристигал снощи през покрива.

— Асансьорът е бил програмиран да пуска само определени хора и да отпраща всички останали. Списъкът е късичък. Д-р Синклер не е бил общителен човек.

— И вие ги проверявате? Къде се намират, алиби и прочее?

— Разбира се.

— Има още нещо, което бихте могли да проверите — започнах аз. Но влезе Андрю Портър и трябваше да го отложа за по-късно.

Портър влезе небрежно, облечен в доста износен полупрозрачен цял комбинезон, който сигурно бе навлякъл, докато е тичал за такси. Бицепсите му се свиваха на топки под свободната тъкан, а коремните му мускули напомняха плочките на грамадна костенурка. Мускули на сърфист. Слънцето бе изсветлило косата му почти до бяло и лицето му бе с тъмнокафяв загар почти като на Джексън Бера. Бихте си помислили, че тъмният тен може да скрие пребледняването, но не бе така.

— Къде е тя? — попита той. Не изчака отговор. Знаеше къде се намира автодокторът и отиде там. Тръгнахме по петите му.

Ордас не го притесняваше. Изчака Портър да огледа Джанис, да натисне бутона за разпечатване на диагнозата и да я прочете от край до край. Едва тогава лицето му доби по-спокоен вид и цветът му се възвърна. Той се обърна към Ордас:

— Какво се е случило?

— Г-н Портър, знаете ли нещо за последния проект на д-р Синклер?

— Онзи компресор на времето ли? Да. Беше го сложил във всекидневната, когато идвах тук снощи… точно насред този кръг мъртва трева. Има ли някаква връзка?

— Кога пристигнахте?

— Ами около шест часа. Пийнахме някоя и друга чашка и чичо Рей ни показа апарата си. Не ни разправи много подробности. Просто ни демонстрира какво може да върши. — Портър лъсна насреща ни бляскави бели зъби. — Той работеше. Тази играчка е способна да свива времето! В нея можеш да изживееш целия си живот за два месеца! Гледахме го как се движи в полето, сякаш се опитвахме да проследим светкавичните движения на колибри. Безнадеждно. Той драсна клечка кибрит…

— Кога излязохте?

— Към осем. Вечеряхме в „Ирландското кафе на Чилър“ и… Слушайте, какво е станало тук?

— Има някои неща, които първо ние трябва да научим, г-н Портър. Снощи през цялата вечер ли бяхте с Джанис? Имаше ли и други с вас?

— Естествено. Вечеряхме сами, но после отидохме на нещо като забава. На плажа в Санта Моника. Един мой приятел има къща там. Ще ви дам адреса му. Някои от нас се върнаха отново в „Чилър“ около полунощ. После Джанис ме откара у дома.

— Казахте, че сте любовникът на Джанис. Тя не живее ли с вас?

— Не. Аз съм постоянният й любовник, ако може така да се каже, но тя по никакъв начин не е обвързана с мен. — Изглеждаше смутен. — Живее тук с чичо Рей. Живееше. О, по дяволите. — Той погледна към автодоктора. — Вижте, машината показва, че всеки момент ще се събуди. Може ли да й извадя една рокля?

— Разбира се.

Последвахме Портър в спалнята на Джанис, откъдето той взе за нея халат с цвят на праскова. Момчето започваше да ми харесва. Имаше добър инстинкт. Боята за вечеря не бе подходяща за сутрин след убийство. И той избра дреха с дълги свободни ръкави. Липсващата й ръка нямаше да личи толкова много.

— Наричате го чичо Рей — подхвърли Ордас.

— Да. Джанис му вика така.

— А той не възразяваше ли? Общителен ли беше?

— Общителен ли? Е, не, но ние се харесвахме. И двамата обичахме главоблъсканиците, разбирате ли? Разменяхме си криминални загадки и картинни мозайки. Слушайте, може да ви прозвучи глупаво, но сигурни ли сте, че е мъртъв?

— За съжаление, да. Мъртъв е, при това убит. Очакваше ли някого, след като вие си тръгнахте?

— Да.

— Той ли ви каза?

— Не. Но носеше риза и панталон. Когато бяхме сами, обикновено ходеше гол.

— Аха.

— По-възрастните рядко го правят — рече Портър. — Но чичо Рей беше в добра форма. Поддържаше се.

— Имате ли представа кого може да е очаквал?

— Не. Едва ли е било жена, не е имал среща, искам да кажа. Навярно някой от неговия бранш.

Зад него Джанис изпъшка.

Портър в миг се озова над нея. Постави ръка върху рамото й и я накара отново да легне.

— Стой спокойно, любима. Ей сега ще те измъкнем.

Тя изчака той да откачи ръкавите и другите приспособления.

— Какво е станало? — запита Джанис.

— Още не са ми казали — отвърна Портър с нотка на раздразнение. — Внимавай, като сядаш. Претърпяла си нещастен случай.

— Какъв не…? Оу!

— Ще се оправи.

— Ръката ми.

Портър й помогна да излезе от автодоктора. Ръката й завършваше с розова плът на пет сантиметра под рамото. Джанис остави Портър да я загърне в халата. Опита се да стегне колана му, но се отказа, когато установи, че се опитва да го направи с една ръка.

— Аз също съм губил веднъж ръката си — обадих се аз.

Тя ме погледна. Портър също.

— Джил Хамилтън. От полицията на Обединените нации. Наистина няма за какво да се безпокоите. Виждате ли? — Вдигнах дясната си ръка, като разтворих и свих пръсти. — В банките за органи търсенето на ръце не е особено голямо в сравнение с това на бъбреци, например. Възможно е дори да не ви се наложи да чакате. Както бе при мен. Чувствам ръката си, сякаш е тази, с която съм се родил, и тя ми служи също толкова добре.

— Как я загубихте? — поинтересува се тя.

— Откъсна я един метеор — отговорих не без гордост. — Докато събирах руда от астероидите в Пояса. — Не й разказах обаче, че ние сами бяхме причинили рояка метеори, като бяхме поставили неправилно бомбата върху един астероид, който искахме да придвижим.

— Помните ли как вие загубихте ръката си? — обърна се към нея Ордас.

— Да — потрепери тя. — Можем ли да идем някъде, където да седна? Чувствам се малко слаба.

Отидохме във всекидневната. Джанис твърде тежко се стовари на дивана. Може да беше от шока или липсващата ръка нарушаваше равновесието й. Помнех това усещане.

— Чичо Рей е мъртъв, нали? — рече тя.

— Да.

— Върнах се у дома и го заварих така. Лежеше до онази негова машина на времето, а отзад главата му бе цялата в кръв. Помислих, че може да е още жив, но видях, че апаратът работи — излъчваше онази виолетова светлина. Опитах се да докопам ръжена. Исках да го използвам, за да изключа апарата, но не можех да го хвана. Ръката ми не само бе станала безчувствена, но и не искаше да се движи. Нали знаете как, като ви изтръпне кракът, не можете да размърдате пръстите му… Успях да стигна дръжката на проклетия ръжен, когато обаче се опитах да го издърпам, той просто ми се изплъзна.

— Продължихте ли да се опитвате?

— Известно време. После… се отдръпнах да помисля. Нямах намерение да си губя времето, докато чичо Рей може би умираше там. Ръката ми беше вкаменена, като мъртва… Предполагам, че е била мъртва, нали? — Тя потръпна. — Гниещо месо. Точно на това миришеше. Внезапно се почувствах толкова слаба и замаяна, сякаш аз самата умирах. Едва успях да се пъхна в автодоктора.

— Добре, че сте успели — казах аз.

Кръвта отново се бе дръпнала от лицето на Портър, когато осъзна колко рисковано е било всичко.

— Очакваше ли чичо ви гости снощи? — запита Ордас.

— Мисля, че да.

— Защо смятате така?

— Не знам. Той просто… се държеше по такъв начин.

— Казаха ни, че сте стигнали в „Ирландското кафе на Чилър“ около полунощ. Вярно ли е?

— Предполагам. Пийнахме, после закарах Дрю у дома и самата аз се прибрах.

— Направо ли?

— Да. — Побиха я тръпки. — Паркирах колата и слязох долу. Усетих, че нещо не е наред. Вратата беше отворена. После видях чичо Рей да лежи до онзи апарат! Добре, че не изтичах право при него. Беше ни предупредил да не влизаме в полето.

— О? Тогава трябва да сте знаели, че не бива да посягате към ръжена.

— Е, да. Можех да използвам машата — заяви тя, като че ли идеята току що я бе осенила. — Точно толкова е дълга. Не се сетих за нея. Нямаше време. Разбирате ли, той лежеше там и умираше или вече бе мъртъв!

— Да, разбирам. Променихте ли по някакъв начин нещо от обстановката на убийството?

Тя се засмя горчиво.

— Допускам, че съм преместила ръжена с около пет сантиметра. После, когато почувствах какво става с мен, просто се втурнах към автодоктора. Беше ужасно. Като че ли умирах.

— Мигновена гангрена — определи Портър.

— Не сте заключвали, например, асансьора? — попита Ордас.

По дяволите! Трябваше да се сетя за това.

— Не. Обикновено го заключваме за през нощта, но този път нямах време.

— Защо питате? — обади се Портър.

— Асансьорът беше заключен, когато дойдохме — обясни му Ордас.

Портър се замисли.

— Тогава убиецът е излязъл през покрива. Трябва да го имате на снимка.

Ордас тъжно се усмихна.

— Тъкмо там е проблемът. Никакви коли не са напускали покрива снощи. И е пристигнала само една. Вашата, г-це Синклер.

— Но — започна Портър и спря. Размисли пак. — Полицаите включили ли са асансьора наново, след като са дошли?

— Не. Убиецът не е могъл да си тръгне, откакто сме тук.

— О-о.

— Ето какво се е случило — разправи Ордас. — Към пет и трийсет сутринта наемателите от… — спря да си припомни. — От 36А се обадили на отговорника по поддръжката на сградата за някаква миризма като на гнило месо, която идвала откъм климатичната инсталация. Той известно време търсил източника, но след като достигнал веднъж покрива, било очевидно…

— С какво превозно средство е стигнал до покрива? — прекъсна го Портър.

— Г-н Стийвс твърди, че е взел такси от улицата. Няма друг начин да се достигне частната площадка за кацане на д-р Синклер, нали?

— Не. Но защо го е направил?

— Навярно и друг път от лабораторията на д-р Синклер са се носили странни миризми. Ще го питаме.

— Ако обичате.

— Г-н Стийвс проследил миризмата до отворената врата на доктора и ни се обадил. Чакаше ни на покрива.

— Ами таксито му? — Портър здраво се бе хванал за следата. — Може убиецът просто да е чакал идването на това такси и когато Стийвс е свършил с него, да го е използвал, за да отиде някъде другаде.

— Отлетяло е веднага, след като Стийвс е слязъл. Имал е пулсатор за такси, ако му притрябва друго. Камерите са го снимали през цялото време, докато е било на покрива. — Ордас замълча. — Разбирате ли проблема?

Очевидно Портър разбра. Той прекара ръце през сламено-русата си коса.

— Смятам, че трябва да отложим обсъждането, докато не научим нещо повече.

Имаше предвид Джанис. Тя изглеждаше озадачена, не бе схванала опасността. Ордас обаче веднага кимна и се изправи.

— Много добре. Няма причина г-ца Синклер да не продължи да живее тук. Може да ви обезпокоим отново — каза й той. — А засега нашите съболезнования.

Той излезе и аз го последвах. Неочаквано това стори и Андрю Портър. В края на стълбите той спря Ордас, като сложи голямата си ръка върху рамото на инспектора.

— Мислите, че го е направила Джанис, нали?

Ордас въздъхна.

— Имам ли избор? Длъжен съм да разгледам тази възможност.

— Тя няма никакъв мотив. Обичаше чичо Рей. Живяла е, с малки прекъсвания, с него през последните дванайсет години. Няма и най-малък повод да го убива.

— Някакво наследство?

Изражението му стана кисело.

— Добре, има наследство, тя ще получи някакви пари. Джанис обаче не би се интересувала от такова нещо!

— Да-а. И все пак имам ли избор? Всичко, което знаем засега, ни показва, че убиецът не би могъл да напусне местопрестъплението. Веднага претърсихме апартаментите. Тук бяха само Джанис Синклер и убитият й чичо.

Портър преглътна отговора си и се замисли. Сигурно се изкушаваше. Любител-детектив, през цялото време с една крачка пред полицията. Да, Уотсън, тези жандарми имат таланта да пропускат очевидното… Но можеше да загуби твърде много.

— А човекът по поддръжката? — попита Портър. — Стийвс.

Ордас вдигна вежди.

— Да, разбира се. Трябва да разпитаме г-н Стийвс.

— Как са му се обадили от… ъ-ъ… 36А? По телефон от спалнята или от джобен телефон? Може вече да е бил на покрива?

— Не си спомням да го е казал. Но имам снимки от кацането на таксито му.

— Разполагал е с пулсатор за викане на такси. Може просто да го е извикал да дойде.

— И още нещо — обадих се аз, а Портър ме погледна с надежда. — Какво ще кажете за асансьора, Портър? Той е с памет, нали? Не би качил никой, който не е в списъка му.

— Освен ако чичо Рей не позвъни долу. Във фоайето има домофон. Но по това време на нощта не би пуснал никого, ако не го е очаквал.

— Значи, ако Синклер е очаквал колега, той или тя трябва да са в паметта му. Ами на слизане? Асансьорът ще ви закара ли до фоайето, ако не сте в списъка?

— Мисля, че… да.

— Ще ви закара — рече Ордас. — Асансьорът проверява пристигащите, а не тръгващите си.

— Защо тогава убиецът не го е използвал? Не говоря специално за Стийвс. Имам предвид всеки, който и да е бил. Защо просто не е слязъл с асансьора? Каквото и да е направил, това трябва да е било по-лесно.

Спогледаха се, но не казаха нищо.

— Добре. — Обърнах се към Ордас. — Когато проверявате хората от списъка, вижте дали някой от тях няма да се окаже с ранена ръка. Убиецът може да е сторил същото като Джанис — да си е повредил ръката, опитвайки се да изключи генератора. Освен това бих искал да видя кои са в този списък.

— Добре — отвърна Ордас и тръгнахме към полицейската кола в закрития паркинг. Когато Портър вече не можеше да ни чуе, той добави: — Как попадна РАМО в тази история, г-н Хамилтън? Защо се интересувате от това убийство?

Казах му същото, което бях казал и на Бера — че убиецът на Синклер може да е единственият жив експерт по машината на времето. Ордас кимна. Онова, което в действителност бе искал да разбере, беше: можех ли да обоснова правото си да давам заповеди на полицейския участък в Лос Анджелес по въпросите на местен случай? А аз му бях отговорил: да.

 

 

Доста простата система за сигурност на асансьора на Синклер можеше да запамети отпечатъците на пръстите и структурата на лицевите кости (които се сканираха надълбоко с радар и по този начин се избягваха проблемите, пораждани от модни бради и маскарадни костюми) на около сто души. Повечето хора познават не повече от сто души, плюс-минус десетина. Но Синклер бе включил в списъка само дванайсет, като се броеше и самият той.

РЕЙМЪНД СИНКЛЕР

АНДРЮ ПОРТЪР

ДЖЕНИС СИНКЛЕР

ЕДУАРД СИНКЛЕР СТАРШИ

ЕДУАРД СИНКЛЕР III

ХАНС ДРУКЪР

ДЖОРДЖ СТИЙВС

ПОЛИН УРТИЕЛ

БЕРНАТ ПЕТЪРФИ

ЛОРЪНС МУХАМАД ХИКС

БЕРТА ХОЛ

МЮРИЕЛ САНДЪСКИ

Валпредо не бе стоял без работа. Беше използвал полицейската кола и телефонния й апарат за кабинет, докато бе пазил покрива.

— Знаем кои са някои от тях — каза той. — Едуард Синклер Трети например е внук на Едуард Старши и брат на Джанис. Той е в Пояса, на Церес, където се опитва да се наложи като промишлен дизайнер. Едуард Старши е братът на Реймънд. Живее в Канзас Сити. Ханс Друкър, Берта Хол и Мюриел Сандъски живеят в района на Голям Лос Анджелес, но не знаем каква е връзката им със Синклер. Полин Уртиел и Бернат Петърфи са някакви техници. Хикс е юристът по патентите на Синклер.

— Предполагам, че можем да разпитаме Едуард Трети по телефона. — Ордас се намръщи. Телефонните разговори до пояса не бяха евтини. — Останалите…

— Може ли да предложа нещо? — намесих се аз.

— Естествено.

— Нека придружа този, който ще ходи да разпитва Хикс, Петърфи и Уртиел. Те навярно познават Синклер по професионална линия и ако човек има до себе си РАМО, спокойно би задавал подробни въпроси.

— Аз мога да поема тези разпити — предложи се сам Валпредо.

— Много добре. — Но Ордас продължаваше да гледа мрачно. — Ако този списък беше изчерпателен, щях да съм спокоен. За съжаление трябва да включим и възможността посетителят на д-р Синклер просто да е използвал домофона и да е помолил да го пуснат в асансьора.

 

 

Бернат Петърфи не отговаряше по телефона.

С Полин Уртиел се свързахме по джобния й телефон. Рязък контраалтов глас, без картина. Бихме желали да поговорим с нея във връзка с разследването на едно убийство, дали ще си е вкъщи днес следобед? Не. Следобед щяла да чете лекции, но към шест ще се прибере.

Хикс се появи съвсем мокър и без усмивка. Толкова съжаляваме, че ви изваждаме изпод душа, г-н Хикс. Бихме желали да поговорим с вас във връзка с разследването на едно убийство…

— Разбира се, заповядайте. Кой е убитият?

Валпредо му съобщи.

— Синклер? Рей Синклер? Сигурни ли сте?

Сигурни бяхме.

— О, господи. Слушайте, той работеше върху нещо важно. Междузвезден двигател, евентуално. Ако има някаква възможност да се запази апаратурата…

Успокоих го и затворих. Щом юристът по патентите на Синклер мислеше, че е звезден двигател… може пък наистина да беше такъв.

— Не прозвуча като човек, който се е опитвал да го открадне — рече Валпредо.

— Не. А дори и да го бе взел, не би могъл да твърди, че е негов. Ако той е убиецът, не това е търсел.

Движехме се с висока скорост, типична за полицейска кола. Колата беше автоматична, разбира се, но във всеки момент можеше да се наложи да използваме за нещо ръчното управление. Валпредо се концентрираше върху обстановката навън и говореше, без да ме гледа.

— Знаеш ли, ти и инспекторът не търсите едно и също нещо.

— Знам. Аз търся хипотетичен убиец. Хулио търси хипотетичен посетител. Ще е трудно да се докаже, че не е имало такъв, но ако Портър и момичето казват истината, навярно Хулио ще успее да докаже, че посетителят не го е извършил.

— Което оставя възможността да е момичето — заключи той.

— На чия страна си?

— На ничия. Единственото, което правя, е да си задавам интересни въпроси. — Той ме изгледа косо. — Ти обаче си доста сигурен, че не е момичето.

— Да.

— Защо?

— Не знам. Навярно защото си мисля, че мозъкът не й стига за това. Убийството не е от простите.

— Тя е племенница на Синклер. Не може да е пълен идиот.

— Наследствеността не действа така. Може и да се заблуждавам. Навярно заради ръката й. Загубила е едната си ръка и има предостатъчна причина за тревоги. — Помолих да използвам телефона в колата, за да се поровя из архивите в компютъра на РАМО.

ПОЛИН УРТИЕЛ. Родена Пол Уртиел. Докторска дисертация по плазмена физика от Калифорнийския университет в Ирвин. Смяна на пола и официална смяна на името през 2111 г. Преди шест години е била една от кандидатките за Нобелова награда за изследване на потискащия ефект на заряда в дезинтегратора на Слейвър. Височина: 173 см. Тегло: 65 кг. Омъжена за Лорън Мухамад Хикс от 2117 г. Запазила си е (казано по-свободно) моминското име. Живеят отделно.

 

БЕРНАТ ПЕТЪРФИ. Докторска дисертация по субатомна физика и свързани с нея области, защитена в Масачузетския технологичен институт. Диабетик. Височина: 170 см. Тегло: 70 кг. През 2119 г. получил отказ на молба за разрешение според Законите за раждаемостта. Оженил се през 2118, разведен от 2122 г. Живее сам.

 

ЛОРЪНС МУХАМАД ХИКС. Диплом за завършено образование по физика. Член на адвокатската колегия. Височина: 183 см. Тегло: 90 кг. Изкуствена лява ръка. Вицепрезидент на КСТ (Комитет за спиране на трансплантациите).

— Интересно как човешката ръка непрестанно изниква в този случай — забеляза Валпредо.

— Да. — Включително въображаемата ръка на едно РАМО, чието място не беше тук. — Хикс е дипломиран физик. Навярно би могъл да накара хората да помислят, че генераторът е негов. Или поне така си е мислел.

— Не се опита да изпързаля нас.

— Да предположим, че снощи се е провалил. Не е задължително да иска генераторът да бъде загубен за човечеството, нали?

— Как е излязъл?

Не отговорих.

 

 

Хикс живееше в островърха кула, висока почти километър и половина. Едно време Иглата на Линдстетър трябва да е била най-високото здание, строено някога, преди да започнат да изграждат аркологиите. Кацнахме върху някаква площадка на една трета от височината й, а после се спуснахме по шахта десет етажа надолу.

Когато отвори вратата, беше облечен в яркожълти панталони и мрежеста фланела. Кожата му бе доста тъмна, а косата — пухкаво черно глухарче със сиви нишки. По телефона не бях отгатнал коя ръка каква е, а и сега не можех. Той ни покани, седна и зачака въпросите.

Къде е бил снощи? Има ли алиби? Значително би ни помогнало.

— Съжалявам, обаче нямам. Прекарах нощта в работа над едно доста заплетено дело. Надали биха ви интересували подробностите.

Отвърнах му, че ме интересуват.

— В действителност отнася се за Едуард Синклер… племенника на Рей. Той е емигрант в Пояса и е направил някакъв проект по промишлен дизайн, който би могъл да се пригоди за Земята. Шарнирно съединение за химически ракетен двигател. Проблемът не е в това да бъде особено различно от съществуващите модели, а да бъде по-добро. Патентът му в Пояса е наред, но законите на ОН са други. Не можете да си представите юридическата главоблъсканица.

— Има ли вероятност да загуби?

— Не, просто нещата могат да се усложнят, ако една фирма, наречена „Огнена буря“, реши да оспорва делото. Искам да съм готов за това. В краен случай дори мога да извикам момчето обратно на Земята. Но никак не ми се ще да го правя. Има болно сърце.

Обаждал ли се е Хикс на някого по телефона, например на някой компютър, докато се е подготвял през тази нощ?

Хикс мигновено светна.

— О, да. Непрестанно, през цялата нощ. Добре, ето че имам алиби.

Нямаше смисъл да му казвам, че такива обаждания могат да се направят отвсякъде.

— Имате ли представа къде е била съпругата ви през последната нощ? — запита Валпредо.

— Не, не живеем заедно. Тя е на триста етажа над главата ми. Бракът ни е отворен… може би твърде отворен — добави тъжно той.

Голяма е вероятността Реймънд Синклер снощи да е очаквал гост. Има ли Хикс някаква идея…?

— Той познаваше няколко жени — отговори Хикс. — Можете да попитате тях. Берта Хол е около осемдесетте, приблизително на възрастта на Рей. Не е особено умна — в сравнение с Рей — но като него гледа да се поддържа. Ходят на туристически походи, играят тенис, може би спят заедно, а може би — не. Мога да ви дам адреса й. После имаше някаква Мюриел. Беше хлътнал по нея преди няколко години. Сега трябва да е на трийсет. Не знам дали още се виждат.

Познаваше ли Синклер и други жени?

Хикс вдигна рамене.

Кого познаваше от професионалния си кръг?

— О, боже, този списък е безкраен. Чували ли сте нещо за начина, по който Рей работеше? — Не дочака отговор. — Най-често използваше компютърни постановки. Всеки опит в неговата област би струвал милиони, че и повече. Това, в което беше много добър, бе да създава компютърен аналог на необходимия му опит. Да вземем, о-о… Сигурен съм, че сте чували за молекулната верига на Синклер.

Да, дявол да го вземе. Използвахме я за теглене на буксир в Пояса — нищо друго не бе достатъчно леко и достатъчно здраво. Отделната й нишка беше почти невидима, но можеше да среже стомана.

— Не започваше да работи с действителна постановка, докато не бе окончателно готов с крайното решение. Каза ми, че цели четири години е правил молекулен дизайн с помощта на компютърни аналози. Най-трудната част били краищата на молекулата. Докато не се решал този проблем, молекулата щяла да се разпада по краищата от мига, в който завършело изграждането й. Когато най-накрая получил исканият резултат, наел промишлена химическа лаборатория да му го изработи.

— Та ето какво имам предвид — продължи Хикс. — Той наемаше други хора да вършат конкретната работа, след като вече знаеше какво му трябва. А хората, които наемаше, знаеха какво правят. Познаваше най-добрите физици, химици и теоретици на полето навсякъде по Земята и в Пояса.

Като Полин ли? Като Бенат Петърфи?

— Да, Полин веднъж свърши някаква работа за него. Не мисля, че би го направила втори път. Не й харесваше, че цялата заслуга си оставаше негова. Би предпочела да работи за себе си. Не я упреквам.

Можеше ли да се сети за някого, който би поискал да убие Реймънд Синклер?

— Бих казал, че това е ваша работа — рече Хикс, като вдигна рамене. — Рей не обичаше да дели заслугите за нещо с когото и да било. Навярно някой, с когото е работил, му е имал зъб. Или може някой да се е опитал да открадне последния му проект. Знаете ли, не бях много наясно какво се мъчеше да направи, но ако то проработеше, щеше да е с фантастична стойност, и то не само от гледна точка на парите.

Валпредо леко сумтеше, сякаш вече губеше търпение.

— Ще разрешите ли да ви задам един личен въпрос? — казах аз.

— Питайте.

— Ръката ви. Как сте я загубили?

— Роден съм без нея. Не заради нещо в гените, просто съм бил в лошо положение преди раждането. Появил съм се на бял свят с една ръка и с нещо като пуешки ядец, стърчащо от другото рамо. Когато бях вече достатъчно голям, за да могат да ми трансплантират ръка, знаех, че не я искам. Желаете ли да чуете стандартното слово?

— Не, благодаря, но се питам колко добра е изкуствената ви ръка. Аз самият нося трансплантат.

Хикс ме огледа внимателно за някакви признаци на морално разложение.

— Предполагам, че сте също така и един от онези хора, които продължават да гласуват смъртно наказание за все повече и повече обикновени прегрешения.

— Не, аз…

— В крайна сметка, ако банките за органи останат без криминални престъпници, ще изпаднете в затруднено положение. Може да ви се наложи да живеете с грешките си.

— Не, аз съм един от онези, които спряха втория закон за трупчетата и запазиха тази група от прехвърляне в банките за органи. А си вадя хляба с преследване на органоборсаджии. Нямам обаче изкуствена ръка и допускам, че причината за това е, че съм гнуслив.

— Гнус ви е, че ще бъдете отчасти механичен? Чувал съм тази версия — заяви Хикс. — Но бихте могли да се гнусите и в другия случай. Това, което е в мен, е изцяло мое, а не част от мъртвец. Признавам, че възприятията не са съвсем същите, но аз ги смятам за достатъчно добри. И… вижте.

Сложи ръка на рамото ми и стисна. Почувствах, че костите ми са на път да се счупят. Не извиках, но ми бе необходимо усилие.

— Не вложих цялата си сила — поясни той. — А и разполагам с нея през целия ден. Тази ръка не се уморява.

Той ме пусна.

Попитах го дали не възразява да изследвам ръцете му. Не възрази. Хикс обаче не знаеше нищо за въображаемата ми ръка.

Опипах сложните пластмасови елементи на изкуствената му ръка, костта и мускулната структура на другата. Интересуваше ме именно истинската.

Когато се върнахме в колата, Валпредо запита:

— Е?

— Нищо му няма на истинската ръка — отговорих аз. — Никакви белези.

Валпредо кимна.

Но полето на ускореното време не би засегнало пластмасата и батериите, помислих си аз. И ако е възнамерявал да спусне двайсет и петкилограмовия генератор два етажа по-долу с найлоново въже, изкуствената му ръка разполагаше с достатъчно сила.

 

 

Обадихме се на Петърфи от колата. Беше си в къщи. Дребен мъж, възмургав, с благо лице и права, бляскава черна коса, започнала да оплешивява над челото. Очите му мигаха и се свиваха, като че ли светлината бе твърде ярка, и имаше измачкания вид на човек, който е спал с дрехите си. Запитах се дали не сме нарушили следобедната му дрямка.

Да, би се радвал да помогне на полицията при разследването на убийство.

Общежитието на Петърфи беше като плочка от стъкло и бетон, кацнала върху лицето на една крайбрежна скала в Санта Моника. Апартаментът му гледаше към морето.

— Скъп е, но си заслужава заради гледката — каза той, като ни покани да седнем във всекидневната.

Завесите бяха спуснати срещу следобедното слънце. Петърфи се бе преоблякъл. Забелязах буцата в горната част на левия му ръкав, където капсулата с инсулин и автоматичното подхранващо устройство бяха прикрепени към костта на ръката.

— Е, какво мога да направя за вас? Не ви чух да споменавате кой е бил убит.

Валпредо му каза. Беше шокиран.

— О, боже! Рей Синклер. Само не знам как ще се отрази това върху… — Изведнъж млъкна.

— Моля ви, продължете — настоя Валпредо.

— Работехме заедно върху нещо. Нещо… наистина революционно.

Междузвезден двигател ли?

Беше изумен. Но се пребори със себе си и рече:

— Да. Смяташе се, че трябва да го държи в тайна.

Признахме, че сме виждали апарата в действие. Как можеше свиването на времето да служи за междузвезден двигател?

— Не е точно така — възрази Петърфи. Отново превъзмогна себе си. — През цялото време е имало неколцина оптимисти, които просто са мислили, че след като масата и инерцията винаги са били свързвани въз основа на човешкия опит, не е нужно тази връзка да е всеобщ закон. Това, което Рей и аз направихме, бе да създадем условия за ниска инерция. Разбирате ли…

— Безинерционен двигател!

Петърфи енергично закима.

— Да, по принцип. Здраво ли е устройството? Ако не…

Успокоих го по този въпрос.

— Добре. Тъкмо щях да кажа, че ако е била унищожена, бих могъл да я създам наново. Сам свърших повечето работа по построяването й. Рей предпочиташе да работи с мозъка, а не с ръцете си.

Посещавал ли е Петърфи снощи Синклер?

— Не. Вечерях в ресторант надолу по брега, после се върнах у дома и гледах холостената. За кой час ми е нужно алиби? — попита той на шега.

Валпредо му го уточни. Шеговитата усмивка се превърна в нервна гримаса. Не, излязъл от „Мейл Шърт“ малко след девет. Не можеше да докаже къде е бил след този час.

Имаше ли някаква представа кой би поискал да убие Реймънд Синклер?

Петърфи не желаеше да отправя директни обвинения, както разбрахме. Можеше да е някой, с когото бе работил в миналото, или някой, когото бе обидил. Рей смяташе по-голямата част от човечеството за глупаци. Или… бихме могли да разгледаме случая с разрешителното на брата на Рей.

— Разрешителното на Едуард Синклер ли? — обади се Валпредо. — Какво е станало?

— Наистина бих предпочел да научите историята от някой друг. Може би знаете, че на Едуард Синклер му бе отказано правото да има деца заради наследствено болно сърце. И внукът му го има. Поставя се въпросът дали наистина той е свършил работата, която му е д