Джеймс Клавел
Шогун (62) — Моята библиотека

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА

Два дни по-късно Торанага проверяваше в ред ли е седлото му. Сръчно накара коня да коленичи, да се отпусне, да разхлаби мускулите на стомаха си, докато той пристегна каиша с още две дупки. Отвратително животно! — ругаеше той наум. Презираше конете заради подлите номера и злонравието им. Та това съм аз — Йоши Торанага-но-Чикитада-но-Миновара, а не някое празноглаво хлапе! Изчака малко и отново накара коня да клекне. Той изпръхтя недоволно, раздрънка юздата си, ала Торанага все пак успя да затегне седлото.

— Добре, господарю, много добре — възхитено се обади водачът на ловците — човекът, който щеше да направлява и да съгласува действията на участниците в лова. Беше кокалесто старче — здраво и изпитано като стар меч. — Повечето биха се задоволили от първия път.

— И тогава седлото ще се хлъзне, глупакът ще бъде хвърлен на земята и нищо чудно дори да си строши гръбнака, така ли е?

Самураят се засмя.

— Да, и напълно заслужено.

Около тях в конюшнята се бяха струпали телохранители и соколари с качулатите си соколи. Любимата соколица на Торанага — Тецу-ко — беше поставена на най-видно място, а до нея беше Кого — другата соколица, в сравнение с която Тецу-ко изглеждаше невзрачна, а златистите й безмилостни очи оглеждаха втренчено всеки и всичко.

Нага спря коня си до тях.

— Добро утро, татко.

— Добро утро, синко. Къде е брат ти?

— Судара-сама чака в лагера, господарю.

— Добре. — Торанага се усмихна на младото момче и понеже много го обичаше, дръпна го настрани. — Чуй, синко, недей да, идваш на лов, а ми напиши заповедта за обявяването на бойните действия. Като се върна, да е готова за моя подпис.

— Ох, татко! — възкликна Нага и щеше да се пръсне от гордост за оказаната му чест — да поеме хвърлената от Ишидо ръкавица и собственоръчно да напише решението на вчерашния военен съвет, който постанови войските на Торанага да потеглят към проходите. — Благодаря ви, много ви благодаря.

— Второ — продължи Торанага. — Заповядвам мускетният полк да потегли утре призори за Хаконе. Днес следобед от Йедо пристига обозът с багажа. Искам да надзираваш работата и да следиш всичко да бъде както трябва.

— Да, обезателно. Кога ще започне войната?

— Много скоро. Снощи получих сведения, че Ишидо и наследникът са напуснали Осака и са отишли да направят преглед на войските си. Така че всичко е решено. Връщане назад няма.

— Простете ми, моля ви, че не мога да литна като Тецу-ко за Осака и да го убия и него, и Кияма, и Оноши, и да реша всичко веднъж за винаги, та да си нямате неприятности.

— Благодаря ти, синко. — Торанага не си направи труда да му разясни какви чудовищни проблеми трябва да се решат, преди да има възможност да ликвидира враговете си. Огледа се — всички соколари бяха готови. Също и телохранителите. Извика при себе си водача на ловците. — Отивам до лагера, а оттам ще тръгнем по крайбрежния път на четири ли северно.

— Но викачите са вече в планините… — Водачът се опита да преглътне недоволството си и да се съвземе. — Моля ви да ме извините, господарю… Сигурно съм ял нещо развалено…

— Виждам. Може би ще трябва да прехвърлите отговорностите си на някой друг. Изглежда, хемороидите ви пречат да мислите.

Ако ловът не беше само претекст за Торанага, щеше да го смени веднага с друг самурай.

— Извинете, господарю. Мога ли да ви попитам… ъ-ъ… дали ще ловувате в местата, които определихте снощи, или… ъ-ъ… предпочитате крайбрежието?

— Крайбрежието.

— Разбира се, господарю. Моля да ме извините. Трябва да направя някои размествания.

И старият самурай хукна презглава. Торанага не го изпускаше от очи. Време е да го пенсионирам, помисли си той добродушно. После видя, че Оми се задава от конюшнята заедно с някакъв млад самурай, който силно накуцваше. Лицето на младежа беше жестоко съсечено с нож по време на битката в Осака.

— А, Оми-сан! — отвърна Торанага на поздрава. — Това ли е човекът?

— Да, господарю.

Тримата се дръпнаха настрани и Торанага бързо и много опитно го разпита. Направи го само от добри чувства към Оми, тъй като си беше съставил мнение, докато разговаряше с този човек още през първата нощ — по същия начин, по който прояви учтивост към Анджин-сан, като го попита какво пишеше Марико, макар-да знаеше много добре съдържанието на писмото.

— Но ще ви помоля да напишете всичко това със свои думи, Марико-сан — помоли я той преди отпътуването й за Осака.

— Че предавам кораба му на неговите врагове ли?

— Не, Марико-сама — побърза да каже той, като видя как очите й се напълниха със сълзи. — Не. Повтарям: ще прошепнете тайните, които ми съобщихте, първо на Цуку-сан — още тук, в Йедо, — после на върховния християнски жрец и накрая на Кияма в Осака, като добавите, че Анджин-сан няма да представлява никаква опасност за тях, ако е лишен от кораба си, А писмото до Анджин-сан напишете още сега, както ви казах.

— Но тогава те ще унищожат кораба!

— Ще се опитат. И без това сами ще стигнат до този извод, така че вие всъщност няма да им съобщите нищо особено.

— А не можете ли да опазите кораба му, господарю?

— Ще бъде охраняван от четири хиляди души.

— Ако все пак успеят… Анджин-сан няма никаква стойност без кораба си. Моля ви да пощадите живота му.

— Излишно е да ме молите, Марико-сан. Уверявам ви, че и без кораба си той ми е много необходим и ценен. Кълна ви се. Споменете също в писмото си, че ако се случи нещо с кораба му, то нека си построи нов.

— Какво?

— Вие нали казахте, че умее да строи кораби? Да не би да сте сгрешили? Ако му дам на разположение всички необходими дърводелци и ковачи…

— О, да, спомних си. Колко сте умен! Да, той често ми е повтарял, че е учил корабостроително дело.

— Сигурна ли сте, Марико-сан?

— Да, господарю.

— Добре тогава.

— Значи, смятате, че светите отци ще успеят въпреки четирите хиляди пазачи?

— Да. Много съжалявам, но християните в никой случай няма да оставят кораба, а ако не успеят да го унищожат, тогава ще убият Анджин-сан. Прекалено е опасен за тях. Корабът е обречен, така че няма да е зле просто да им го отстъпим. Но само ние с вас ще знаем, че единствената му надежда е да си построи нов. И само аз мога да му помогна в това начинание. Справете се с положението в Осака, а аз ще се погрижа той да си построи нов кораб.

Казах й истината, мислеше си Торанага в ранната утрин в Йокохама сред миризмата на потни коне и конски изпражнения и почти не слушаше ранения самурай и Оми, защото цялото му същество тъгуваше за Марико. Колко е тъжен животът, за кой ли път си каза той, уморен от хората, от Осака и от разните игри, които носеха толкова страдания на живите независимо от големината на залога.

— Благодаря ви за сведенията, Косами-сан — каза той, когато самураят приключи разказа си. — Много добре сте се справили. Елате и двамата с мен.

Върна се при кобилата си и за последен път я накара да коленичи. Този път тя изцвили, но той успя да затегне седлото.

— Колкото до подлите номера, конете са много по-лоши от хората — каза той, без да се обръща конкретно към никого, метна се на седлото и се пусна в галоп, следван от телохранителите, Оми и Косами.

Спряха на платото, където бе разположен лагерът. Там го чакаха Бунтаро, Ябу, Хиромацу и Судара със сокол-скитник на юмрука си. Поздрави ги бодро и махна на Оми да участвува в разговора. Останалите отпрати.

— Готов ли си, сине?

— Да, татко — отвърна Судара. — Изпратих и мои хора в планините при викачите, за да съм сигурен, че всичко ще е както трябва.

— Благодаря ти, но реших да ловувам по крайбрежието.

Судара веднага повика един от телохранителите си и го прати да съобщи на хората в планината да се прехвърлят на крайбрежието.

— Моля да ме извините, господарю. Трябваше сам да се сетя за това и да съм готов. Много моля да ме извините.

— Да. Е, Хиромацу-сан, как вървят ученията? Хиромацу, стиснал в ръка вечния си меч, се намръщи.

— Все още съм на мнение, че всичко това не е почтено и излишно. Но скоро ще имаме възможност да го забравим. Ще пикаем на Ишидо и без подобни хитрости.

— Моля да ме извините, Хиромацу-сан — намеси се Ябу, — но без пушките и стратегията ще загубим. Такава е съвременната война и тя ни предоставя възможност да спечелим. — Той погледна към Торанага, който изобщо не бе слязъл от коня си. — През нощта ми съобщиха, че Джикю е умрял.

— Сигурен ли сте? — престори се на изненадан Торанага. Той бе научил тази тайна още преди да тръгне от Мишима.

— Да, господарю. От известно време боледувал. Шпионите ми докладваха, че умрял преди два дни. — Ябу не можеше да прикрие злорадството си. — Синът му, Хикоджу, го наследява.

— Това паленце? — попита Бунтаро с открито презрение.

— Да, съгласен съм с вас — той е само едно пале. — Ябу имаше чувството, че е с няколко сантиметра по-висок. — Това, господарю, не ни ли отваря южния път? Защо да не нападнем незабавно по пътя Токайдо? Щом старата лисица е мъртва, значи, Идзу е в безопасност, а Суруга и Тотоми са безпомощни като риби на сухо.

Торанага замислено слезе от коня си.

— Какво ще кажете? — тихо попита той Хиромацу. Старият генерал не се поколеба с отговора си:

— Ако успеем да се спуснем до прохода Уцуноя, да преминем мостовете и бързо да се прехвърлим в Терню, ще забием нож право в стомаха на Ишидо. Ще можем да спрем Дзатаки в планините, да подсилим нападението си по пътя Токайдо и да се отправим към Осака. Тогава победата ни е сигурна.

— Ако наследникът поведе войските на Ишидо, за никаква победа и дума не може да става — напомни им Судара.

— Аз не съм на същото мнение — възрази Хиромацу.

— Нито пък аз, моля да ме извините — додаде Ябу.

— Обаче моето мнение съвпада с това на Судара — обади се Торанага със същия безизразен, но твърд тон като сина си.

Още не ги беше осведомил за съгласието на Дзатаки да премине на тяхна страна, когато дойде подходящият момент. Пък и защо да им казвам? — запита се той. Това все още не е напълно сигурно.

Да, но как смяташ да изпълниш обещанието, което даде на брат си, да го ожениш за Очиба, ако предаде Ишидо, и в същото време ти самият да я вземеш за жена — в случай, че това е цената, която тя иска? Въпросът не е за пренебрегване. Но вероятността Очиба да предаде Ишидо е нищожна. Ако го стори обаче и това наистина се окаже цената, тогава брат ми ще трябва да отстъпи пред неизбежното.

Видя, че всички го наблюдаваха.

— Какво има?

Отначало никой не се обади. После Бунтаро се престраши:

— А какво ще стане, господарю, ако излезем срещу наследника? Досега този въпрос не беше поставян официално, направо, публично.

— В такъв случай ще изгубя войната, ще извърша сепуку и онези, които почитат волята на тайко и не оспорват законното онаследяване на властта от Яемон-сама, ще трябва смирено да се оставят — и то незабавно — на неговата милост и прошка. Онези, които не сторят това, ще бъдат опозорени. Така ли е?

Всички кимнаха. Тогава Торанага се обърна към Ябу, за да завършат започнатия делови разговор, и отново стана добродушен.

— Все още обаче не сме излезли на бойното поле, така че ще продължим да вършим всичко, както сме го намислили. Да, Ябу-сама, южният път вече е отворен. От какво е умрял Джикю?

— От болест, господарю.

— Болест на стойност петстотин коку?

Ябу се засмя, но отвътре беше бесен, задето Торанага бе успял да проникне в шпионската му мрежа.

— Така е — призна той. — Предполагам, че е така, господарю. Брат ми ли ви каза?

Торанага кимна и го помоли да обясни на другите за какво става дума. Ябу се подчини, не без удоволствие, защото замисълът беше хитър и изпълнен без грешка. Разказа им как брат му Мидзуно платил с парите, задигнати от ковчежето на Анджин-сан, на един от помощник-готвачите, когото успели да настанят в личната кухня на Джикю.

— Евтино е, нали? — сияеше Ябу. — Петстотин коку за южния път!

— Моля да ме извините, но за мен това е отвратителна постъпка — сурово се обърна Хиромацу към Торанага.

Торанага само се усмихна.

— Лукавството е военно оръжие.

— Но не и за един самурай!

Ябу се възмути.

— Моля да ме извините, Хиромацу-сама, надявам се, че не целите да ме оскърбите?

— Не, не е искал да ви оскърби. Нали, Хиромацу-сан? — побърза да се намеси Торанага.

— Не, господарю — смири се старият генерал. — Моля да ме извините.

— Отровата, вероломството, предателството и убийството винаги са били и са сигурни оръжия по време на война, стари приятелю продължи Торанага. — Джикю беше заклет враг и освен това глупак. Петстотин коку за южния път са направо нищо! Ябу-сама ми направи чудесна услуга. И тук, и в Осака. Нали, Ябу-сан?

— Винаги съм ви служил вярно, господарю.

— Да, и затова ще ви помоля да обясните защо преди нападението на нинджа сте убили капитан Сумийори.

Изразът на лицето на Ябу не се промени. Ръката му както винаги беше отпусната върху дръжката на меча Йошитомо.

— Кой твърди такова нещо? Кой ме обвинява в това, господарю? Торанага посочи групичката Кафяви на петдесетина крачки от тях.

— Ей онзи самурай там! Елате, моля ви, Косами-сан.

Младежът слезе от коня, закуцука към тях и се поклони. Ябу го изгледа с изпепеляващ поглед.

— Кой сте вие?

— Сокура Косами от Десети полк на охраната на Кирицубо-сама в Осака — отвърна безстрашно самураят. — Поставиха ме на пост пред вратата на покоите си — и на Сумийори-сан — през нощта, когато ни нападнаха нинджа.

— Не ви помня. Значи, се осмелявате да твърдите, че съм убил Сумийори? Младежът се поколеба.

— Кажете му! — нареди Торанага. Косами бързо заговори.

— Преди нинджа да стигнат до нас, имах време колкото да отворя вратата, господарю, и да извикам на Сумийори-сан, но той изобщо не помръдна, моля да ме извините. — После се обърна към Торанага: — Той… той спеше много леко, господарю, и това беше само минута, след като… Това е всичко, господарю.

— А влязохте ли в стаята? Разтърсихте ли го? — премина Ябу в настъпление.

— Не, господарю, нинджа ни нападнаха внезапно, ние веднага се оттеглихме и при първа възможност контраатакувахме… Беше, както ви разказах…

Ябу погледна към Торанага.

— Сумийори-сан беше дежурил две денонощия подред и беше капнал от умора — като всички нас. Така че това нищо не доказва.

Последните думи бяха отправени към всички присъствуващи.

— Така е — все тъй сърдечно потвърди Торанага. — Но по-късно Косами-сан, сте се върнали в стаята, нали?

— Да, господарю. Сумийори-сан лежеше в същата поза, в която го видях за последен път, и… стаята изобщо не беше разхвърляна, а той бе намушкан с нож — отзад в гърба, с един-единствен удар… Тогава реших, че нинджа са го убили, и изобщо не се бях замислял, докато не ме разпита Оми-сан.

— А! — Ябу обърна поглед към племенника си и цялата му хара се съсредоточи върху неговия предател, преценявайки разстоянието, което ги делеше. — Значи, вие го разпитахте?

— Да, господарю — твърдо отвърна Оми. — Торанага-сама ме помоли още веднъж да сверя всички показания. А в разказа на Косами-сан имаше несъответствия, за които реших веднага да доложа на нашия господар.

— Несъответствия ли казахте? Нима има и други?

— Като изпълнявах заповедта на Торанага-сама, разпитах и слугите, които бяха останали живи след нападението. Те са само двама. Много се извинявам, но и двамата твърдят, че сте минали през помещенията им, придружен от един самурай, а малко по-късно сте се върнали сам, като сте крещели: „Нинджа!“ Тогава те…

— Нинджа се нахвърлиха отгоре ни и намушкаха нещастника с копие и меч. За малко да убият и мен. Трябваше да бързам обратно, за да предупредя нашите! Ябу се обърна към Торанага, като незабелязано разкрачваше краката си в удобна за нападение поза. — Вече ви разказах всичко, господарю — и лично, и в писмения доклад. Какво общо имат тези слуги с мен?

— Е, Оми-сан? — насърчително се обади Торанага.

— Много се извинявам, Ябу-сама — продължи Оми, — но и двамата са ви видели как отваряте резетата на тайната врата в подземието и са ви чули да казвате на нинджа: „Аз съм Касиги Ябу.“ Това именно им е дало време да се скрият и да оцелеят.

Ръката на Ябу върху меча леко помръдна. С един скок Судара се озова пред баща си, за да го предпази, а мечът на Хиромацу вече замахваше към врата на Ябу.

— Стой! — извика Торанага.

Ръката на Хиромацу замръзна във въздуха — самообладанието му беше възхитително.

А Ябу на пръв поглед не беше дори помръднал. Гледаше ги изпод вежди, после нагло се изсмя.

— Да не съм някой долен ронин, който ще нападне законния си господар? Аз съм Касиги Ябу, господар на Идзу, Суруга и Тотоми. Така ли е? — обърна се той към Торанага.

— В какво ме обвинявате, господарю? Че съм помогнал на нинджа! Та това е нелепо! Какво общо имат въображаемите видения на някакви си слуги с мен? Та те лъжат! Или пък този тук — обвинява ме в нещо, което не може да докаже, а аз нямам начин да се защитя.

— Доказателства наистина няма, Ябу-сама — потвърди Торанага. — В това отношение не мога да не се съглася с вас. Няма никакви доказателства — повтори той.

— Ябу-сама, извършили ли сте всичко това? — попита Хиромацу.

— Не, разбира се.

— А според мен е вярно — каза Торанага. — Затова ви отнемам земите и ще ви помоля още днес да си направите сепуку. Преди пладне.

Настъпи гробно мълчание. Това бе върховният миг, за който Ябу се бе готвил цял живот.

Карма, мислеше той, а мозъкът му работеше с невероятна бързина. Нищо не мога да направя, заповедта е напълно законна. Торанага е мой господар — в противен случай ще ми отсекат главата. По-добре да умра достойно. И в двата случая съм мъртъв. Оми ме предаде, но такава е моята карма. Всички слуги трябваше да умрат, така беше замислено, но ето че двама са оживели и това е моя карма. Запази достойнство! — каза си той, като отчаяно се опитваше да си вдъхне смелост. Мисли хладнокръвно.

— Господарю — започна той храбро. — Първо, искам да ви уверя, че съм невинен, че Косами греши, а слугите лъжат. Второ, аз съм най-добрият ви военачалник. Моля да ми окажете честта да поведа войските ви по пътя Токайдо или да бъда начело в първата битка, така че моята смърт да ви бъде от някаква полза.

— Прекрасно предложение, Ябу-сан — все така сърдечно откликна Торанага. — И аз съм напълно съгласен, че вие сте най-добрият командир на мускетния полк, но — извинете — нямам ви доверие. Затова ви моля до обяд да си разпорите корема.

Ябу сдържа яростта си, която го ослепяваше, и изпълни почетния си дълг на самурай и глава на рода Касиги с цялата жертвоготовност, на която бе способен.

— Официално освобождавам племенника си Касиги Оми-сан от всякаква отговорност за това, че ме е предал, а също тъй официално го правя свой наследник.

Торанага се изненада не по-малко от всички останали.

— Добре — съгласи се той най-сетне. — Мисля, че постъпвате много разумно.

— Идзу е наследствено владение на рода Касиги и също му го завещавам.

— Провинция Идзу вече не е ваша, така че не можете да я завещаете на никого. Нали ми станахте васал? Идзу е вече моя провинция и само аз мога да я давам или отнемам.

Ябу сви рамене.

— Все пак му я завещавам, макар че… — Той се засмя. — Нали имам право на едно заветно желание?

— Имате право да ме помолите да изпълня едно такова желание. Но аз отказвам. Освен това, Ябу-сама, всичките ви последни заповеди трябва да бъдат одобрени от мен. Бунтаро-сан, вие ще бъдете официален свидетел. Кого желаете за секундант, Ябу-сан?

— Касиги Оми-сан.

Торанага хвърли един поглед към Оми. Той се поклони пребледнял.

— За мен ще е голяма чест.

— Добре. Значи, всичко е наред.

— А нападението по пътя Токайдо? — попита Хиромацу.

— Зад планините ще бъдем на по-сигурно — кратко отговори Торанага, отвърна на поклоните им, качи се на коня си и се отдалечи в тръс. Щом двамата със Судара излязоха от обсега на мечовете, Бунтаро и Хиромацу се поотпуснаха, но не и Оми. Никой обаче не сваляше очи от ръката на Ябу, все още стискаща меча.

— Къде желаете да го извършите, Ябу-сама? — попита Бунтаро.

— Безразлично ми е дали ще е тук, на брега, или върху някоя торна купчина. Нямам нужда от церемониално облекло. Ще ви помоля само, Оми-сан, да не нанасяте удара, преди да съм направил втория разрез. — Да, господарю.

— С ваше позволение, Ябу-сан, аз също бих желал да ви бъда свидетел — обади се Хиромацу.

— Ще издържат ли хемороидите ви на гледката?

Генералът настръхна и каза на Бунтаро:

— Моля да ме повикате, когато всичко е готово. Ябу се изплю.

— Аз съм готов. А вие?

Хиромацу се обърна кръгом. Ябу се замисли за миг, после извади от ножницата си своя меч Йошитомо.

— Бунтаро-сан, бихте ли ми направили една услуга? Предайте меча ми на Анджин-сан. — Той му подаде меча, но след това се намръщи. — Впрочем, ако не ви създавам големи главоболия, бихте ли изпратили да го повикат, за да мога лично да му го дам?

— Разбира се.

— Също и смрадливия свещеник, за да мога да разговарям направо с Анджин-сан.

— Добре. Какви други желания имате?

— Дайте ми само хартия, мастило и четка, за да си напиша завещанието и предсмъртното си стихотворение. Също и две рогозки — няма защо да си натъртвам коленете или да коленича в прахта като някакъв селянин. Така ли е? — бодро завърши Ябу.

Бунтаро се приближи до останалите самураи, които пристъпваха от крак на крак и едва сдържаха вълнението си. Ябу внимателно седна с кръстосани крака и започна да си чопли зъбите със стръкче трева. Оми клекна наблизо, като предвидливо прецени разстоянието — да не го стигне мечът на Ябу.

— И-и-и! — възкликна Ябу. — Бях на крачка от успеха. — После протегна крака и заудря с тях по земята във внезапен изблик на ярост. — И-и-и, само на една крачка! Карма, всичко е карма. — Той се изсмя гръмко, изхрачи се и плю, горд, че все още имаше слюнка в устата си. — Да, в името на всички богове — живи, мъртви и още неродени. Но да знаете, Оми-сан, че умирам щастлив. Джикю е мъртъв и когато прекося Последната река и го срещна там, скърцащ със зъби, ще мога цяла вечност да му плюя в лицето.

— Направихте огромна услуга на Торанага-сама, господарю — искрено се обади Оми, макар че го следеше като ястреб. — Сега вече крайбрежният път е отворен. Вие сте прав, а Железния юмрук и Судара-сама грешат. Трябва незабавно да нападнем — пушките ще ни проправят път.

— Онази стара фъшкия ли? Ама че глупак! — Ябу се изсмя отново. — Видяхте ли как позеленя, когато споменах хемороидите му? Ха-ха! За малко да се спукат на място! Самурай бил! Аз съм сто пъти повече самурай от него! Ще му покажа аз! Няма да замахвате, докато не ви дам знак!

— Мога ли да ви благодаря най-покорно за голямата чест, която ми оказвате, като ме правите свой секундант, и за това, че ме направихте свой наследник? Тържествено се заклевам, че честта на Касиги ще бъде неопетнена в моите ръце.

— Ако не бях сигурен в това, нямаше и през ум да ми мине да ви правя свой наследник. — Ябу сниши глас. — Имахте право, че ме предадохте на Торанага. На ваше място и аз щях да сторя същото, макар че всичко това са долни лъжи. Торанага ги използува като предлог. Винаги е завиждал на бойните ми способности, на това, че разбирам от пушки и кораби. Всичко е моя идея.

— Да, господарю, спомням си.

— Само вие ще спасите рода. Хитър сте като стар плъх. Ще ни върнете Идзу, че и повече — а това е единственото, което има значение, — и ще предадете всичко на синовете си. Разбирате от пушки. Разбирате и Торанага, нали?

— Кълна се, че ще се старая, господарю.

Погледът на Ябу се плъзна надолу, към ръката на Оми, стиснала меча, и напрегнатата му поза.

— Мислите, че ще ви нападна?

— Извинете, господарю, разбира се, че не.

— Радвам се, че сте нащрек. Баща ми беше също като вас. Да, вие изобщо много ми напомняте за него. — И без да прави резки движения, той сложи на земята и двата си меча така, че да не може да ги стигне. — Ето, сега съм беззащитен. Преди няколко минути много ми се искаше да ви взема главата, но вече не. Няма защо да се боите от мен.

— Винаги трябва да се боим, господарю.

Ябу се изкиска и засмука друга тревичка. После я захвърли.

— Слушайте, Оми-сан. Това са последните ми заповеди като глава на рода Касиги. Ще вземете сина ми в семейството си и ще го използувате — ако става за нещо. Второ: намерете добри съпрузи за жена ми и наложницата ми и им благодарете от все сърце, задето ми служиха вярно. А що се отнася до баща ви Мидзуно, заповядвам му незабавно да извърши сепуку.

— Мога ли да ви помоля да му предоставите възможността да си обръсне главата и да стане монах?

— Не. Прекалено е глупав и никога няма да можете да му се доверите напълно. Как смее той да издава на Торанага тайните ми! Освен това винаги ще ви се пречка из краката. А що се отнася до майка ви… — Той се озъби. — Заповядвам й да си обръсне главата, да стане монахиня и да отиде в някой манастир извън пределите на Идзу, където да прекара остатъка от живота си в молитви за бъдещето на рода Касиги. Будистки или шинтоистки манастир — няма значение. Лично аз предпочитам шинтоистки. Вие какво ще кажете?

— Добре, господарю, нека бъде шинтоистки.

— Така! По този начин — продължи той злорадо — няма да може да ви отвлича с постоянното си хленчене от важните ви задачи за благото на нашия род.

— Волята ви ще бъде изпълнена.

— Добре. На вас оставям да отмъстите за клеветите — на Косами и онези подли слуги. Рано или късно — за мен това е без значение, стига да го направите преди смъртта си.

— Ще ви се подчиня.

— Да не съм забравил нещо?

Оми се огледа да види да не и да ги подслушва някой.

— А какво ще кажете за наследника? — предпазливо попита той. — Нали ако наследникът излезе срещу нас на бойното поле, ние ще загубим?

— Ще вземете мускетния полк, ще си пробиете с него път и ще убиете наследника — независимо какво казва Торанага. Яемон трябва да е главната ви мишена.

— И аз така си мислех. Благодаря ви.

— Добре. Но дето ще чакате, по-добре още сега да предложите пари за главата му — чрез нинджа… или Амида Тонг.

— А как да се свържа с тях? — попита Оми с леко потреперващ глас.

— Онази стара вещица Гьоко — мама-сан — знае как.

— Тя?

— Да. Но се пазете от нея и от Амида. Не ги използувайте за щяло и нещяло, Оми-сан. А нея не я закачайте и винаги я закриляйте. Знае прекалено много тайни, а перото има дълга ръка, която може да те стигне и отвъд смъртта. Една година тя беше неофициална наложница на баща ми… Няма да се учудя, ако синът й е мой брат. Да, пазете се от нея, тя знае прекалено много тайни.

— Но откъде да взема пари?

— Това си е ваша работа. Но ги набавете отнякъде. Откъдето и да е, по какъв да е начин.

— Благодаря. Ще изпълня волята ви.

Ябу се наведе още по-напред. Оми веднага настръхна подозрително, а ръката му автоматично започна да измъква меча от ножницата. Ябу остана доволен, че дори и беззащитен, все още вдъхваше страх.

— И погребете тази тайна надълбоко. Освен това, племеннико, сближете се с Анджин-сан. Опитайте се да станете началник на флотата, която гой ще докара един ден. Торанага не разбира истинската стойност на Анджин-сан, но е прав, че остава зад планините. Това му дава време — и на вас също. Трябва да напуснем сушата и да излезем в открито море — с наши екипажи и техни кораби, а Касиги да бъдат главнокомандуващи. Касиги трябва да излязат в моретата, да ги командуват. Заповядвам ви!

— Имайте ми доверие.

— Добре. И последно — никога нямайте доверие на Торанага.

Оми каза от все сърце:

— Аз му нямам доверие, господарю. Никога не съм му се доверявал. И никога няма да му се доверя:

— Добре. И не забравяйте де се справите с онези мръсни лъжци. Също и с Косами.

— Ябу въздъхна, намерил най-сетне спокойствие. — А сега ще ви помоля да ме извините. Трябва да съчиня предсмъртното си стихотворение.

Оми стана, отстъпи заднишком, поклони се и продължи да отстъпва още двадесетина крачки. Чак когато се усети в безопасност сред телохранителите си, той се отпусна отново, седна спокойно и зачака.

 

 

Торанага и придружаващите го препускаха в тръс по крайбрежния път, който заобикаляше обширния залив. От дясната страна морето почти заливаше пътя. Местността беше низина и на места мочуреста, кална. Няколко ли по на север пътят се сливаше с основната артерия на Токайдо. А след още двадесет ли се намираше Йедо.

Придружаваха го сто самураи и десет соколари с десет птици, кацнали на покритите им с ръкавици ръце. Судара с двадесет телохранители и три сокола яздеше отпред.

— Судара! — извика Торанага, сякаш идеята току-що му бе хрумнала. — Ще спрем в следващия хан. Искам да закуся.

Судара махна, за да покаже, че е разбрал, и препусна в галоп. Когато Торанага пристигна в хана, прислужничките вече се кланяха и усмихваха, ханджията и всичките му хора бяха на негово разположение. Телохранителите охраняваха пътя и от двете посоки, а знамената на Торанага гордо се вееха.

— Добро утро, господарю, какво мога да ви поднеса? — поклони се ханджията. — Благодаря ви, че удостоихте с вниманието си бедното ми ханче.

— Чай и юфка със соев сос, ако обичате.

— Да, господарю.

Храната му беше незабавно поднесена в красива купичка, сготвена точно както той я харесваше. Явно ханджията беше предварително инструктиран от Судара. Торанага седна направо на верандата и изяде простото селско ястие с огромно удоволствие, загледан в пътя. Останалите клиенти му се кланяха и се пръснаха да си гледат работата, горди, че са отседнали в един и същи хан с великия даймио. Судара обикаляше постовете и следеше всичко да е наред.

— Къде са викачите? — попита той водача на ловците.

— Някои са на север, други на юг, а имам хора и там горе в планината — посочи старият самурай към Йокохама, жалък и запотен. — Моля да ме извините, но имате ли някаква представа къде господарят ще желае да ловува?

— Никаква. Но внимавайте днес да не вършите повече грешки.

— Да, господарю.

Судара завърши обиколката си и отиде да докладва на Торанага.

— Всичко наред ли е, господарю?

— Да, благодаря ти. — Торанага привърши юфката и надигна купичката да изпие последните глътки от соса. После каза безизразно: — Прав беше за наследника.

— Моля да ме извините, но се боях да не би да ви оскърбя, без да искам.

— Прав беше — защо да се оскърбявам? Ако наследникът се изправи срещу мен, ти какво би направил?

— Ще се подчиня на вашите заповеди.

— Иди повикай секретаря ми и се върни с него.

Судара изпъни нареждането. Секретарят на Торанага, Каванаби, бивш самурай и свещеник, винаги пътуваше с господаря си, така че се появи веднага със спретнатото си пътническо сандъче, което беше специално направено да се побира в калъфа на седлото му и съдържаше хартия, мастила, восъчни печати и четки за писане.

— Да, господарю?

— Пишете:

„Аз, Йоши Торанага-но-Миновара, отново правя сина си Йоши Судара-но-Миновара свой наследник и му връщам всички доходи и титли.“

Судара се поклони.

— Благодаря, татко — каза той с твърд глас, но се запита наум: защо?

— Закълни се тържествено да се подчиняваш на всички мои нареждания и завещания — както и на Основните завети.

Судара се закле. Торанага мълчаливо изчака Каванаби да запише думите му, след което се подписа и узакони документа с печата си. Печатът му представляваше малко квадратно парче слонова кост, в единия край на което беше изрязано името му. Той го притисна до почти твърдото червено мастило и след това го долепи до оризовата хартия. Отпечатъкът беше изключително ясен.

— Благодаря, Каванаби-сан. Сложете вчерашна дата. Засега друго няма.

— Моля да ме извините, господарю, но трябват още пет екземпляра, за да не бъде оспорвано завещанието — един за Судара-сама, един за Съвета на регентите, един за официалния регистър, един за личните ви архиви и един за обществените.

— Тогава ги направете още днес. Дайте и на мен едно копие.

— Да, господарю.

Секретарят излезе. Торанага погледна Судара и се опита да проникне зад това тясно, безизразно лице. Когато оповести решението си, и то нарочно внезапно, Судара изобщо не реагира — не трепнаха нито лицето му, нито ръцете му. Той не изрази нито радост, нито признателност, нито гордост, нито дори изненада — и това натъжи Торанага. Но после си помисли: защо се разстройваш, имаш и други синове, които се усмихват, смеят се, грешат, крещят, беснеят, спят с жени — с много жени. Нормални синове. Този трябва да върви по стъпките ти, да стане водач след смъртта ти, здраво да държи рода Миновара в ръцете си и да предаде Кванто и властта на други от рода Миновара. Да бъде хладнокръвен и пресметлив. Като теб. Не, не като мен, призна си той. И аз от време на време се смея, изпитвам състрадание, обичам да пърдя, да спя с жени, ядосвам се, танцувам, играя шах и „Но“, а някои хора ми доставят радост — например Нага, Кири, Чано и Анджин-сан, обичам да ловувам и да побеждавам, да побеждавам… А на теб, Судара, нищо не ти доставя удоволствие — много ми е жал за теб. Нищо! Освен жена ти Генджико. А Генджико е единственото ти слабо място.

— Да, господарю? — попита Судара.

— Опитвах се да си спомня кога за последен път те видях усмихнат.

— Желаете ли да се усмихна, господарю?

Но Торанага поклати глава — знаеше, че бе възпитал Судара да бъде безупречен син заради всичко онова, което му предстоеше.

— Колко време ти трябва да получиш потвърждение за смъртта на Джикю?

— Преди да тръгна от лагера, изпратих свръх-спешно шифровано писмо в Мишима — в случай, че не сте сигурен дали е вярно, татко. До три дни ще получа отговор.

Торанага благослови боговете, задето бе предварително известен от Мидзуно Касиги за заговора срещу Джикю и задето бе научил няколко дни преди всички останали за смъртта на своя враг. За миг преразгледа наум плана си, но не намери никакъв недостатък. И тогава, като леко му се гадеше, взе окончателно решение:

— Заповядай на единадесети, шестнадесети, деветдесет и четвърти и деветдесет и пети полк в Мишима да бъдат в бойна готовност. След четири дни да тръгнат по Токайдо.

— „Алено небе“? — не се сдържа Судара, изненадан като никога. — Нима нападаме?

— Да. Няма да чакам те да тръгнат срещу мен.

— Значи, Джикю наистина е мъртъв?

— Да.

— Чудесно — въздъхна Судара. — Мога ли да ви предложа да прибавите към тези полкове също деветдесети и деветдесет и трети?

— Не. Десет хиляди души са напълно достатъчни. Ако нападнат изневиделица. Все още трябва да охранявам границите си в случай на провал или капан, а също трябва да имам пред вид и Дзатаки.

— Да — отвърна Судара.

— Кой ще поведе полковете в атака?

— Хиромацу-сан. Тази операция е тъкмо за него.

— Защо смяташ така?

— Защото е пряма, проста, старомодна, с ясни заповеди. За нея той е най-подходящ.

— Но вече не го бива за главнокомандуващ, не мислиш ли?

— Много се извинявам, но Ябу-сан беше прав — пушките промениха света. Железния юмрук е прекалено старомоден.

— Тогава кого предлагаш?

— Само вас, господарю. Докато не се състои решителната битка, съветвам ви да не поставяте никого между нея и себе си.

— Ще си помисля — каза Торанага. — А сега тръгвай за Мишима. Ти ще подготвиш всичко. Войските на Хиромацу ще имат двадесет дни на разположение, за да прекосят река Теною и да осигурят безопасността на Токайдо.

— Моля да ме извините, но ще ми позволите ли да предложа за тяхна крайна цел малко по-отдалечен обект — хребета на Шиоми. И да им дадете общо тридесет дни за това.

— Не. Ако издам подобна заповед, някои от хората ще стигнат хребета, но по-голямата част ще загинат и няма да са в състояние да отбият контраатаката, нито да задържат врага, докато главните ни сили се оттеглят.

— Но нали ще им изпратите подкрепления?

— Всъщност главната атака ще се насочи през планините на Дзатаки. Онова е само лъжлив ход — изговори Торанага, като наблюдаваше внимателно сина си и го преценяваше.

Но лицето на Судара не изрази нищо — нито изненада, нито одобрение, нито неодобрение.

— А, извинете. Моля да ме извините, господарю.

— Сега, когато го няма Ябу, кой ще командува пушките?

— Оми Касиги.

— Защо?

— Защото разбира от огнестрелно оръжие. Освен това е със съвременни схващания, много храбър, умен, търпелив, също и безкрайно опасен — по-опасен от чичо си. Съветвам ви, ако спечелите и той оцелее, да намерите някакъв предлог, за да го поканите да се отправи Отвъд.

— Ако спечеля?

— „Алено небе“ винаги е бил вашият план за в краен случай. Вие сам сте повтаряли това неведнъж. Ако ни разгромят по пътя Токайдо, Дзатаки ще ни помете надолу към долините. Тогава пушките ще бъдат безсилни да ни помогнат. Така че това е наистина план за в краен случай. А вие никога не сте били привърженик на такива планове.

— Ами Анджин-сан? Какъв съвет ще ми дадеш за него?

— Съгласен съм с Оми-сан и Нага-сан. Трябва да го обезвредите. Останалата част от хората му са едно нищо — те са ета и скоро ще се изядат помежду си. Съветвам ви да обезвредите всички чужденци, които ще се появят, и да ги изхвърлите вън от страната. Те са истинска чума — и към тях трябва да се отнасяме като към чума.

— Но тогава няма да има търговия с коприна.

— Ако това е цената, аз бих я платил. Защото, са заразна болест.

— Но ние не можем без коприна и за наша собствена самозащита трябва да научим от тях всичко, което знаят.

— Трябва да бъдат изолирани в Нагасаки и много добре да се охраняват, а броят им да се ограничи. Може да им се позволи да продължат да търгуват с Китай веднъж годишно. Нали главното, което ги интересува, са парите? Нали така твърди Анджин-сан?

— А, значи, признаваш, че е полезен?

— Да, много. Той ни отвори очите за мъдростта на указите за прогонване. Анджин-сан е много умен и много храбър. Но е само една играчка. Той просто ви забавлява, господарю, също като Тецу-ко, затова е ценен, но все пак си остава една играчка.

— Благодаря ти за изказаните мнения. Щом започне нападението, върни се в Йедо и чакай по-нататъшни заповеди.

Той нарочно изрече тези думи натъртено, остро. Дзатаки все още държеше като заложници в Такато Генджико, трите им дъщери и сина им. По молба на Торанага той пусна Судара за известно време — но само за десет дни, и Судара тържествено обеща да се върне в Такато, щом изтече този срок. А Дзатаки беше известен с разбиранията си по въпроса за честта. Ако сметнеше, че честта му е накърнена по някакъв начин, би избил заложниците, без да му мигне окото и с чувство за изпълнен дълг, без да се съобразява с каквито и да било открити или тайни споразумения. И Торанага, и Судара знаеха много добре, че ще го направи, ако Судара не се върне, както беше обещал.

— Ще чакаш в Йедо по-нататъшните ми заповеди — повтори Торанага.

— Да, господарю.

— Тръгни за Мишима още сега.

— Ще спестя време, ако тръгна по този път — посочи Судара кръстопътя пред тях.

— Да. Утре ще ти изпратя писмо.

Судара се поклони, качи се на коня си и тръгна, следван от двадесетте си телохранители.

Торанага взе купичката в ръка и загреба последната хапка от вече изстиналата юфка.

— Извинете, господарю, желаете ли още? — задъхано попита дотичалата млада прислужница. Беше кръглолика, не особено хубава, но с умни очи и наблюдателна — точно такива обичаше Торанага прислужниците, пък и жените.

— Не, благодаря. Как се казваш?

— Юки, господарю.

— Кажи на господаря си, Юки, че юфката му е много хубава.

— Благодаря, господарю. Благодаря за честта, която оказахте на нашия дом. Ако желаете нещо, само си мръднете пръста — и веднага ще го получите.

Той й намигна и тя се засмя, вдигна подноса и чевръсто го отнесе. Торанага се взря в далечния завой на пътя, едва сдържайки нетърпението си, след това внимателно се огледа наоколо. Ханът беше в добро състояние, кладенецът бе грижливо опасан от покрита с керемиди ограда, земята чисто изметена. Вън на двора и навсякъде около ханчето търпеливо го чакаха неговите хора, но водачът на ловците въпреки всичко издаваше признаци на някакво безпокойство и той реши днешният ден да бъде последен от активната служба на стария самурай. Ако днес бе намислил сериозно да ловува, още сега би му казал да се върне в Йедо, би му определил щедра пенсия и би назначил друг на негово място.

Ето това е разликата между мен и Судара, каза си той без злоба. Судара не би се поколебал — би заповядал на човека още сега да си направи сепуку, с което би си спестил една пенсия, сума ти неприятности и би си осигурил безупречна служба от страна на заместника му. Да, сине, много добре те познавам. Много си важен за мен и затова съм те изучил.

А какво да правя с Генджико и децата? — запита се той, заемайки се с най-наболелия въпрос. Ако не беше сестра на Очиба — при това любимата й сестра, с голямо съжаление бих позволил на Дзатаки да ги убие всичките още сега и по този начин в случай, че скоро умра, бих спестил на Судара безброй неприятности в бъдеще. Защото те са единственото му слабо място. Ала за щастие Генджико е сестра на Очиба и поради това е важна фигура в голямата игра за власт. Така че не мога да допусна да се случи, подобно нещо. Трябва, но не мога. Този път ще рискувам. Затова ще си напомня, че Генджико е важна и в други отношения — че е умна за десет мъдреци, ражда прекрасни деца и е също тъй фанатично предана на семейството си, както и Очиба, но с една огромна разлика: Генджико е вярна преди всичко на мен, а Очиба — само на наследника.

Така че въпросът е решен. Преди настъпването на десетия ден Судара трябва да се върне в земите на Дзатаки. Да поискам ли продължение на срока? Не, това ще изпълни брат ми с подозрения отсега, а той е последният човек, който бих искал да ме подозира в този момент. Интересно в коя посока ще скочи Дзатаки.

Мъдро решение взе по отношение на Судара. Ако има бъдеще, то ще е сигурно в ръцете на Генджико — при условие, че спазват буквално Заветите. А решението да го възстановиш като свой наследник беше правилно и ще достави голяма радост на Очиба.

Тази сутрин й бе написал писмо и същата вечер щеше да й го изпрати заедно с едно копие от завещанието. Да, това ще премахне рибята кост, заседнала на гърлото й — онази, която я кара да се дави и която аз нарочно забих там преди време именно с такава цел. Приятно е да съзнава човек, че Генджико е слабото място на Очиба — може би единственото. А къде ли е слабото място на Генджико? Няма такова. Поне засега не съм го налучкал, но ако го има, ще разбера кое е.

Той взе да разглежда соколите си. Някои се бяха накокошинили, други си чистеха перата, всички бяха в добра форма, всички с качулки — освен Кого, която мяташе мълнии с огромните си жълти очи и внимателно наблюдаваше какво става около нея — също като него.

Какво би казала, красавице моя? — попита я той безмълвно. Какво би казала, ако знаеше, че трябва да се показвам нетърпелив и избухлив, че главния си удар ще нанеса по Токайдо, а не през планините на Дзатаки, както казах на Судара? Сигурно би ме попитала: защо? Тогава ще ти отговоря — защото нямам никакво доверие на Дзатаки.

В този момент видя, че очите на Кого се стрелнаха към пътя. Взря се в далечината и се усмихна. Иззад завоя се зададоха носилки с товарни коне.

 

 

— Е, Фуджико-сан, как сте?

— Добре, господарю, благодаря ви, много добре. — Тя се поклони отново и той забеляза, че изгарянията вече не й причиняваха болка. Краката й отново бяха чевръсти и стройни, а по бузите й аленееше приятна руменина. — Мога ли да ви попитам за здравето на Анджин-сан? — продължи тя. — Чух, че пътуването от Осака било много тежко.

— Да, но сега е в добро здраве, дори много добро.

— Ах, господарю, това е най-приятната новина, която бихте могли да ми съобщите.

— Радвам се.

Той се обърна към втората носилка и поздрави Кику, която му се усмихна жизнерадостно и го приветствува с много обич — колко била щастлива да го види и колко й липсвал.

— Толкова време не съм ви виждала, господарю — завърши тя.

— Да. Извинете ме, моля — побърза да се отдалечи той, възбуден от необикновената й красота и радостта, която изпита въпреки обзелите го тревоги. — Много ми е приятно, че сте тук.

Погледът му се прехвърли върху последната носилка.

— А, Гьоко-сан, откога не съм ви виждал — сухо продължи той.

— Благодаря ви, господарю. Почувствувах се преродена, щом старите ми очи ви съзряха отново. — Поклонът на мама-сан беше крайно изискан, дрехите й — дискретно разкошни, и за миг изпод кимоното й му се мярна нещо алено, от най-скъпа коприна. — Ах, колко сте силен, господарю, великан сред мъжете — продължи да гука тя.

— Благодаря, и вие изглеждате много добре.

Кику плесна радостно с ръце, възхитена от размяната на комплименти, и всички се присъединиха към звънкия й смях.

— Слушайте! — продължи той весело. Не можеше другояче, когато тя беше наоколо.

— Уредих ви да останете тук известно време. А сега, Фуджико-сан, ще ви помоля да дойдете за малко с мен.

Торанага я отведе в една от стаите и след като я почерпи с чай и други освежителни напитки и поговориха за туй-онуй, пристъпи към целта си:

— Съгласихте се на половин година и аз също дадох съгласието си. Много моля да ме извините, но днес бих искал да знам дали не сте готова да променим това споразумение.

— За каква промяна може да става дума, господарю?

— Знаете. Заповядвам ви!

— Моля да ме извините, господарю — продължи Фуджико глухо, — но нямах това пред вид. Споразумението сключих по своя воля с духовете на покойния ми съпруг и сина ми и тържествено го скрепих с клетва, дадена на Буда. То не може да се промени.

— Заповядвам ви да го промените!

— Много моля да ме извините, но при това положение бушидо ме освобождава от задължението да ви се подчиня. Споразумението, което сключихме с вас, беше също тъй тържествено и обвързващо и може да бъде променено само при взаимно съгласие, без оказване натиск върху коя да е от страните.

— Нима не сте доволна от Анджин-сан?

— Аз съм негова законна наложница. Трябва той да е доволен от мен.

— Бихте ли могли да продължите да живеете с него, ако споразумението не съществуваше?

— Животът с него е изключително труден, господарю. Всички наши обичаи, повечето учтиви условности, които правят живота ни сигурен, смислен и поносим, трябва да бъдат пренебрегвани или заобикаляни, затова и домакинството му е несигурно, без никакво уа — никаква вътрешна хармония за мен. Почти ми е невъзможно да наемам слуги, които да го разбират, пък и аз не винаги мога да го разбера… Но въпреки това отговорът на въпроса ви е — да, бих могла да продължа да изпълнявам задълженията си към него.

— Ще ви помоля да продължите да ги изпълнявате.

— Вие сте мой господар, Торанага-сама. На второ място след вас е моят съпруг.

— Исках да кажа, Фуджико-сан, че Анджин-сан ще се ожени за вас. Тогава няма да сте вече наложница.

— Самураят няма двама господари, жената няма двама съпрузи. Моят съпруг е мъртъв. Моля да ме извините, но решението си няма да променя.

— Ако човек има търпение, всичко може да се промени. Анджин-сан ще усвои обичаите ни и тогава в домакинството му ще настъпи уа. Откак е тук, той научи толкова много неща…

— Не ме разбирайте погрешно, господарю. Анджин-сан е най-изумителният човек, когото съм срещала, и със сигурност най-добрият. Той ми оказа огромна чест И аз съм уверена, че домът му в най-скоро време ще бъде вече истински дом, но… моля да ме извините, трябва да изпълня своя самурайски дълг към мъртвия си съпруг, към единствения си съпруг… — Тя се опита да се овладее. — Длъжна съм, знаете. Длъжна съм, иначе… всичкият срам, позор и страдания, които понесох, ще бъдат напразни… И неговата смърт, и смъртта на детето ми, и счупените му мечове, и това, че е погребан в селището на ета… Ако не изпълня дълга си, тогава бушидо ще означава една огромна подигравка.

— Искам да ми отговорите на един въпрос, Фуджико-сан: нима дългът ви към една молба, отправена от мен, законния ви господар, и към един изумително храбър мъж, който е вече почти японец и е ваш господар, и… — реши да добави той, като смяташе, че е отгатнал причината за внезапното й разхубавяване — и към нероденото му дете, нима всичко това не бива да дойде на преден план пред един предишен дълг?

— Аз… не нося негово дете, господарю.

— Сигурна ли сте?

— Не, не съм.

Торанага чакаше и мълчеше. Търпеливо. Много работа имаше да свърши още, преди да яхне коня си и да пусне Кого към висините. Копнееше за това удоволствие, но то беше лично, само за него и затова нямаше значение. Докато Фуджико беше от значение и той бе решил поне днес да се преструва, че е победил, че има колкото си иска време и може да си позволи да бъде търпелив, за да уреди някои въпроси, които не биваше да се отлагат.

— Е?

— Много се извинявам, господарю. Не.

— Щом като е не, значи — не, Фуджико-сан. Моля да ми простите, че ви помолих, но така трябваше. — Торанага не беше нито ядосан, нито доволен. Момичето вършеше само онова, което смяташе за достойно, и когато беше сключил споразумението с нея, той много добре знаеше, че промяна нямаше да има. Ето това ни прави нас, японците, единствени и неповторими на този свят, доволен си каза той. Спазаряването със смъртта е свещено нещо. Той й се поклони тържествено. — Вашето чувство за чест и дълг към съпруга ви е похвално, Усаги Фуджико — назова я той с името, което официално вече не съществуваше.

— Благодаря ви, господарю.

От очите й бликнаха сълзи на радост, че й се оказва такава чест, защото с простичкия си жест Торанага изтриваше печата на позора от единствения съпруг, който бе имала на този свят.

— Чуйте ме, Фуджико-сан, двадесет дни преди последния ден ще тръгнете за Йедо — независимо каква ще бъде моята съдба. Смъртта ви трябва да настъпи по време на пътуването и трябва да изглежда като нещастен случай.

— Да, господарю.

— Това ще бъде наша тайна. Само между нас двамата.

— Да, господарю.

— А дотогава ще продължите да бъдете глава на неговото домакинство.

— Да, господарю.

— А сега помолете Гьоко-сан да дойде при мен. Преди да тръгна, пак ще ви повикам. С вас имам да обсъдя и други въпроси.

— Да, господарю. — Фуджико се поклони дълбоко. — Благодаря ви, че ме освободихте от задължението да живея.

И тя излезе.

Интересно, мислеше Торанага, как се менят жените — също като хамелеони. В един момент са грозни, а в следващия миг — привлекателни, понякога дори красиви, а всъщност не са.

— Викали сте ме, господарю?

— Да, Гьоко-сан. Какви новини ми носите?

— Всякакви, господарю. — Чудесно гримираното й лице не изрази и следа от страх, очите й блестяха, но червата й се бунтуваха. Знаеше, че тази среща не бе случайна и инстинктът й подсказа, че сега Торанага е по-опасен от всякога. — Вече се работи по създаването на Гилдата на куртизанките, съставят се правилата, които вие ще одобрите. На север от града има едно чудесно място, което би било…

— Мястото, на което аз се спрях, е по-близо до брега. В Йошивара.

Тя похвали избора му, но вътрешно проплака. Йошивара — Тръстиковото блато — беше едно мочурище и преди да се огради и да започнат строителните работи, трябваше да се отводни и благоустрои.

— Отлично, господарю. Освен това съставяме вече правилата за гейшите, които ще можете да прегледате.

— Добре. Нека бъдат кратки и конкретни. Какъв надпис ще поставите над главната порта за Йошивара?

— „Страстта не е трайна — някой трябва да я поддържа“.

Той се засмя, тя също се усмихна, но нито за миг не се отпусна, а продължи да бъде нащрек. После Гьоко добави сериозно:

— Искам отново да ви благодаря от името на бъдещите поколения, господарю.

— Съгласих се не заради тях, нито заради вас — сряза я Торанага и цитира една мисъл от Заветите си: — „Добродетелните мъже винаги са обсипвали с хули публичните домове и други подобни заведения, но повечето мъже не са добродетелни и ако някой владетел забрани тези домове и правенето на любов, значи, е глупак, защото много скоро по-големи злини ще пламнат като чумна епидемия.“

— Колко сте мъдър!

— А съсредоточаването на въпросните домове на едно място се прави с цел недобродетелните мъже да бъдат под пряко наблюдение, да бъдат облагани със съответните данъци и добре обслужвани — всичко това едновременно. И тук сте права, Гьоко-сан — страстта не е трайна. Много бързо преминава. Друго?

— Кику-сан възстанови здравето си, господарю. Изцяло.

— Да, сам видях. Колко е прекрасна! Много съжалявам, че в Йедо е горещо и неприятно през лятото. Сигурна ли сте, че вече е добре?

— Да. Но вие много й липсвахте, господарю. Ще ви придружим ли до Мишима?

— Какви други слухове сте дочули?

— Само, че Ишидо е напуснал крепостта Осака: Регентите официално са ви обявили извън закона. Каква наглост, господарю!

— От коя посока възнамеряват да ме нападнат?

— Не знам, господарю — предпазливо отвърна тя. — Но допускам, че атаката ще е двупосочна — откъм Токайдо, заедно с Икава Хикоджу, щом като баща му Джикю е мъртъв, и покрай Кошукайдо, откъм Шинано, тъй като Дзатаки-сама много неблагоразумно застана на страната на Ишидо и се опълчи срещу вас. Но тук зад планините сте в безопасност. Да, убедена съм, че ще доживеете до дълбока старост. С ваше позволение, прехвърлям делата си в Йедо. Може ли?

— Разбира се. А междувременно се опитайте да разберете откъде ще бъде нанесен главният удар.

— Ще се опитам, господарю. Ще направя всичко, което е по силите ми. Ужасни времена настанаха, господарю, щом като братът тръгва срещу брат си, синът срещу баща си.

Торанага премрежи очи и си отбеляза наум да следи по-отблизо Нобору — най-големия си син, който беше верен преди всичко на тайко.

— Да — съгласи се той. — Ужасни времена. Времена на големи промени. Някои за добро, други за по-лошо. Вие например сте богата, а също и вашият син. Нали той управлява фабриката ви за саке в Одавара?

— Да, господарю.

Гьоко посивя под силния си грим.

— И ви носи големи печалби?

— Той наистина е най-добрият управител в Одавара, господарю.

— И аз така дочух. Имам една работа за него. Анджин-сан ще започне да строи нов кораб. Отпускам му всички необходими майстори и материали и затова искам деловата страна на въпроса да бъде в ръцете на някой много способен човек.

Гьоко за малко да припадне от облекчение. Беше очаквала, че преди да тръгне на война, Торанага ще ги погуби всички до един, защото не може да не е разбрал, че тя го е лъгала за Тода-сама и Анджин-сан или за помятането на Кику, което съвсем не беше нещастен случай, както му го представи, а бе предизвикано по нейно настояване. Кику само се съгласи като послушна дъщеря.

— Ох, господарю, кога желаете да пристигне синът ми в Йокохама? Той ще се погрижи това да е най-евтиният кораб, който някога е бил построен.

— Не искам да е евтин. Искам да е най-добрият за най-разумната цена. Той ще надзирава работата и ще бъде подчинен на Анджин-сан.

— Бъдете спокоен, господарю. Всичко ще бъде, както вие го желаете — кълна се в бъдещите си надежди.

— Ако корабът бъде построен отлично, точно така, както го иска Анджин-сан. И в срок от шест месеца, след като бъде започнат, ще направя сина ви самурай.

Тя се поклони ниско и в първия момент изгуби гласа си.

— Извинете старата глупачка, господарю. Благодаря ви, много ви благодаря.

— Той трябва да научи от Анджин-сан всичко за корабостроенето, така че когато Анджин-сан си тръгне, синът ви да може да обучи на това дело други.

— Ще бъде изпълнено.

— И още нещо, относно Кику-сан. Дарбите й заслужават по-добро бъдеще, отколкото да бъде затворена в нещо като кутия — една от много жени.

Гьоко вдигна поглед — отново очакваше най-лошото.

— Ще продадете договора й?

— Не. Тя не бива повече да бъде куртизанка, нито дори гейша. Трябва й свое семейство, да е първа сред малко дами, много малко.

— Но, господарю, тя не мечтае за по-голямо щастие от това да може да ви вижда от време на време!

Той я остави да го ласкае известно време, направи й от своя страна един-два комплимента, похвали и Кику, след което заключи:

— Да ви кажа откровено, Гьоко-сан, започвам много да се привързвам към нея, а не мога да си позволя да се разсейвам толкова от основните си задачи. Да ви призная, прекалено е красива за мен, прекалено изискана… Моля да ме извините, но това ще бъде още една наша тайна.

— Разбира се, господарю, както желаете — пламенно се съгласи Гьоко, която не повярва на нито една негова дума, и започна да се чуди каква ли е всъщност истинската причина. — Ако Кику ще може да се възхищава от избрания от вас мъж, ще си отида доволна от този свят.

— Но не преди корабът на Анджин-сан да вдигне платна след шест месеца — сухо й напомни Торанага.

— О, да, да — съгласи се Гьоко и взе енергично да си вее с ветрилото, защото въздухът беше лепкав, спарен, а тя трескаво се мъчеше да проумее защо Торанага проявява такава невероятна щедрост към тях двете с Кику, тъй като не се съмняваше, че ще плати скъпо — много скъпо. — Кику-сан ще бъде отчаяна, че ще трябва да напусне вашия дом.

— Да, разбира се. Трябва да й намеря нещо равностойно и да я възнаградя за послушанието й към мен, законния й господар. Но оставете аз да се заема с тази работа. И засега не й споменавайте нищо.

— Добре, господарю. Кога желаете синът ми да пристигне в Йокохама?

— Ще ви известя, преди да потегля.

Тя се поклони и заситни навън. Торанага се отправи към морето да поплува. На север небето беше притъмняло — там явно валеше като из ведро. Когато забеляза групичката конници, които се зададоха откъм Йокохама, побърза да се прибере.

Оми слезе от коня си и развя кърпата, в която бе увита главата на Ябу.

— Касиги Ябу изпълни заповедта ви, господарю, точно преди пладне.

Главата беше измита, косата — грижливо вчесана, и беше забита на кол върху малък пиедестал, за да могат всички да я разгледат.

Торанага огледа врага си — нещо, което бе вършил поне десет хиляди пъти досега, и както винаги се запита как ли ще изглежда неговата глава след смъртта му, разглеждана от победителя: дали ще изразява ужас, болка, страх или гняв, или може би всички тези чувства заедно, или пък нито едно. Или може би само достойнство? Лицето на Ябу след смъртта му изразяваше безумен яд, а устните му бяха изкривени в яростна, предизвикателна гримаса.

— Достойно ли умря?

— По-достойна смърт не бях виждал, господарю. И Хиромацу-сама каза същото. Направи два разреза в корема и трети в гърлото си. Без ничия помощ и без звук. Ето завещанието му — добави Оми.

— С един-единствен удар ли отсякохте главата му?

— Да, господарю. Помолих Анджин-сан да ми разреши да използувам меча на Ябу-сама.

— Меча Йошитомо ли? Онзи, който подарих на Ябу? Нима го завеща на Анджин-сан?

— Да, господарю. Той разговаря с него чрез Цуку-сан и му каза: „Анджин-сан, подарявам ви това, за да се помни завинаги пристигането ви в Анджиро и в знак на благодарност за малкото удоволствие, което ми достави дребният варварин.“ Отначало Анджин-сан отказа да го приеме, но Ябу много го моли и добави: „Никой от тези диванета не заслужава подобно острие.“ Така че накрая той се съгласи.

Интересно, помисли си Торанага. Очаквах Ябу да подари меча на Оми.

— Какви бяха последните му желания?

Оми му ги предаде. Дума по дума. Ако не бяха написани на хартия в завещанието, което му бе връчено официално пред свидетел — Бунтаро, той щеше да си спести някои, а други би съчинил от себе си. Ябу беше прав, гневно си помисли той, като си напомни още веднъж никога да не забравя, че перото е една дълга ръка, която стига жертвите си и от гроба.

— В чест на храбростта, проявена от вашия чичо в смъртта, аз ще уважа предсмъртните му желания. Всички до едно, без никаква промяна — заяви Торанага, като по този начин искаше да изпита Оми.

— Добре, господарю.

— Юки!

— Да, господарю? — дотърча прислужничката.

— Донеси, моля те, чай.

Тя хукна да изпълнява заповедта, а Торанага се замисли над последните желания на Ябу. Всичките бяха мъдри. Мидзуно беше глупак и всячески пречеше на Оми. Майката беше злобна и досадна стара вещица и също пречеше на Оми.

— Е, добре, щом сте съгласен, аз ги потвърждавам. Всичките. Бих искал да одобря също така предсмъртните желания на баща ви, преди да бъдат изпълнени. А като награда за вашата преданост ви назначавам командир на мускетния полк.

— Благодаря ви, господарю, но не заслужавам такава чест — възторжено отвърна Оми.

— Нага ще ви бъде заместник. И още нещо: назначавам ви за глава на рода Касиги и новите ви владения ще се простират в Идзу от Атами на изток до Хумадзу на запад, включително и столицата Мишима. Още днес тръгнете от Йокохама. Явете се на доклад при Судара в Мишима, а мускетният полк ще пристигне в Хаконе след четири дни. И още нещо, което е само за вашите уши: изпращам Анджин-сан обратно в Анджиро. Ще строи нов кораб, а вие ще му отстъпите настоящите си владения. Още сега.

— Да, господарю. Да му отстъпя ли и къщата си?

— Да, можете — разреши Торанага, макар че владението по същество включваше всичко — и къщите, и земите, и селяните, и рибарите, и лодките.

И двамата мъже вдигнаха очи, щом чуха звънкия смях на Кику, и в следващия миг я съзряха в най-отдалечения двор да играе с прислужницата си Суисен на популярната игра — хвърляне на ветрило. Договорът на Суисен също беше откупен от Торанага, за да утеши Кику за помятането.

По лицето на Оми се изписа обожание, колкото и да се опитваше да го прикрие — тъй неочаквана и внезапна бе появата и. Тя погледна към тях. Лицето й бе огряно от чудна усмивка и тя весело им махна. Торанага също й махна и Кику продължи играта.

— Много е хубава, нали?

Оми усети, че му пламват ушите.

— Да.

Когато Торанага откупи договора й, той целеше да отдалечи Оми от нея, защото тя явно бе една от слабостите му и следователно трябваше да я има като награда, която да му даде или от която да го лиши — според случая, — докато Оми не докаже на кого всъщност е верен и докато не допринесе за премахването на Ябу. И — колкото и да е чудно — той допринесе за неговата смърт и нееднократно доказа своята вярност. Разпитът на слугите беше идея на Оми. Преди един месец беше научил от някои офицери в мускетния полк, които бяха родом от Идзу, за тайния заговор на чичо си да убие Нага и останалите офицери на Торанага по време на решаващата битка.

— Да нямате някаква грешка, Оми-сан? — попита го Торанага, когато Оми тайно му докладва в Мишима, докато той чакаше резултата от предизвикателството на Марико в Осака.

— Не, господарю. Кивами Матано от Трети полк на Идзу чака отвън. Офицерът от Идзу — грубоват мъж на средна възраст с тежки челюсти — му изложи целия заговор, съобщи паролите и обясни как е трябвало да бъде извършен.

— Не можех да живея със срама, че знам за този заговор, господарю. Та вие сте ни законният господар! Разбира се, трябва честно да добавя, че планът беше съставен за в случай на нужда. Предполагам, че това означаваше, ако Ябу-сан реши внезапно да премине на страната на врага по време на самата битка. Много се извинявам, но вие щяхте да сте първата жертва, а след вас Нага-сан и Судара-сама.

— Кога узнахте за този план и кой друг знае за него?

— Малко след като полкът бе образуван. А за него знаем петдесет и четири души — дал съм писмено всички имена на Оми-сан. Кодовото название на заговора е „Сливово дърво“ и той беше потвърден лично от Касиги Ябу-сама. Уреди да потегли последния път за Осака.

— Благодаря ви. Вашата вярност заслужава похвала. Ще държи