Джеймс Клавел
Шогун (51) — Моята библиотека

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА

Блакторн седеше сам в едно кътче на градината, приличаше се на слънце и си мечтаеше за разни неща с речника в ръка. Времето беше приятно, безоблачно за пръв път от много седмици насам и вече пети ден, откак не бе се срещал с Торанага. През цялото това време не бе напускал крепостта, не бе виждал Марико, нито кораба и екипажа, не бе разглеждал града, не бе ловувал, не бе яздил. Веднъж на ден отиваше да поплува в напълнените с вода ровове заедно с други самураи, а за да му минава по-бързо времето, учеше някои от тях да плуват, други — да се гмуркат. Но от това чакането не ставаше по-леко.

— Много съжалявам, Анджин-сан, но това се отнася за всички — каза му Марико предния ден, когато я срещна случайно в крепостта. — Дори Хиромацу-сама е принуден да чака. От два дни е пристигнал и още не се е срещнал с господаря. Никой не го е виждал.

— Но работата не търпи отлагане, Марико-сан. Аз си мислех, че му е ясно — всеки ден е от значение. Няма ли някакъв начин, но който да му изпратя бележка?

— О, да, Анджин-сан, много е просто. Трябва само да я напишем. Ако ми кажете какво искате да му съобщите, ще я напиша вместо вас. Всеки е длъжен писмено да иска среща с него — такива са последните му нареждания. Моля ви да имате търпение — друг изход няма.

— Тогава ще ви помоля да му пишете за една среща. Много ще ви бъда признателен…

— С удоволствие, никак не ме затруднявате.

— Къде бяхте? От четири дни не съм ви виждал.

— Моля да ме извините, но съм много заета. Не ми е… никак не ми е лесно, толкова неща трябва да подготвя…

— Какво става тук? Цялата крепост бръмчи като кошер и това продължава близо седмица.

— Ах, много съжалявам. Всичко е наред, Анджин-сан.

— Нима? Извинете, но обичайно ли е един генерал и един висш административен служител да си направят сепуку насред двора? Обичайно ли е Торанага-сама да се затвори в своята кула от слонова кост и да кара хората да чакат без никаква причина? Ами какво ще кажете за Хиромацу-сама?

— Торанага-сама е наш господар. Всичко, което прави, е правилно.

— Ами вие, Марико-сан? Защо не ви виждам?

— Моля да ме извините, много съжалявам, но Торанага-сама ми нареди да ви оставя сам. Дошла съм на гости на вашата наложница, Анджин-сан, и не бива да се срещам с вас.

— Защо?

— Предполагам, че просто иска да бъдете принуден да разговаряте само на японски. И то няколко дни подред.

— Кога тръгвате за Осака?

— Не знам. Очаквах да потегля още преди три дни, но господарят Торанага не е подписал пропуска ми. Уредила съм вече всичко — и носачи, и коне. Всеки ден нося пътните си документи на секретаря му за подпис, но все ми ги връщат. „Подайте ги утре.“

— Аз пък си мислех, че ще ви заведа в Осака по море. Той нали каза, че аз ще ви заведа?

— Да, каза, но… Как да ви обясня, Анджин-сан, човек никога не е сигурен какво ще реши нашият господар. Постоянно си променя решенията.

— Винаги ли е такъв?

— И да, и не. От Йокосе насам е изпълнен… как да се изразя… с меланхолия. Да, с меланхолия, и е много променен. Той… просто сега е много различен.

— След Първия мост и вие също се изпълнихте с меланхолия и много се променихте. Сега сте много различна.

— Първият мост беше краят на едно начало, Анджин-сан, и ние си го обещахме. Така ли беше?

— Да, моля да ме извините.

Тя му се поклони тъжно и си тръгна, ала щом обърна гръб и се почувствува в безопасност, тихо прошепна на латински: „Ти…“ Думичката обвея коридора заедно с парфюма й.

След вечеря той се опита да зададе няколко въпроса на Фуджико. Но тя не разполагаше с никакви важни сведения и не можеше или не искаше да му обясни какво всъщност ставаше в крепостта, кое не е наред.

— Додзо, гомен насай, Анджин-сан. Извинете ме, моля.

Легна си преливащ от злост. Страшно бе разочарован, задето така се бавеха, задето си прекарваше нощите без Марико. През цялото време страдаше при мисълта, че бе тъй близо до нея, че Бунтаро го нямаше в града и след онова „Ти…“ се увери, че нейното желание бе също тъй изгарящо, както и неговото. Преди няколко дни отиде в къщата й под предлог, че иска да му помогне в уроците по японски. Ала самураят, който стоеше на пост пред дома й, му отговори, че много съжалявал, но я нямало в къщи. Блакторн му благодари и се запъти унило към главната южна порта. Оттам се виждаше океанът. Поради равнинния характер на терена се виждаха само доковете и пристанището, но той си въобразяваше, че някъде там, в далечината, различава високите мачти на своя кораб.

Океанът го зовеше. Зовеше го по-скоро хоризонтът, отколкото дълбините, нуждата да го продуха свеж морски вятър, да присвие очи срещу свирепата му сила, да усети в устата си соления му вкус, палубата да се люлее под краката му, а над главата му да скърцат и стенат рейки, мачти и въжета под напора на платната, които от време на време весело да изплющяват, когато вятърът едва-едва промени посоката си.

Зовеше го свободата — дори повече от хоризонта. Свободата да се отправи накъдето си иска, независимо какво е времето, воден единствено от собствените си прищевки. Да застане на квартердека и да дава нареждания, така както тук Торанага даваше нарежданията.

Блакторн неволно вдигна поглед към най-горния етаж на кулата. Красиво извитите лъскави керемиди блестяха на слънцето. Нито веднъж не забеляза там някакво раздвижване, макар да знаеше, че всеки прозорец на този етаж се охраняваше много строго.

Гонгът удари часа. За пръв път си каза наум, че сега е средата на часа на коня, а не осем удара по корабната камбана, което означаваше пладне.

Пусна речника в ръкава си, доволен, че е време за първото истинско ядене. Днес обедът се състоеше от ориз, леко запържени скариди, рибена чорба и мариновани зеленчуци.

— Желаете ли още, Анджин-сан?

— Благодаря, Фуджико-сан. Може още малко ориз. И риба, благодаря. Добре, много е… — Той веднага потърси в речника думата „вкусно“ и си я повтори няколко пъти, да я запомни. — Вкусно е.

Фуджико беше поласкана.

— Благодаря. Тази риба е от север. Водата на север е по-студена, разбирате ли? Казва се „курима-еби“.

Той си повтори няколко пъти името на рибата. Когато приключиха с яденето и подносите им бяха отнесени, тя наля още чай и извади от ръкава си някаква торбичка.

— Тук има пари, Анджин-сан — показа му тя златните монети. — Петдесет кобана. Равняват се на сто и петдесет коку. Трябват ви, нали? За моряци. Моля да ме извините, но разбрахте ли ме?

— Да, благодаря.

— Няма защо. Достатъчни ли са?

— Да, благодаря. Откъде взехте?

— От главния… — Тя се опита да обясни по-простичко. — Аз отидох при важен служител на Торанага-сама. Старейшина. Като Мура. Не самурай, само човек за пари. Подписах мое име вместо вас.

— А, разбрах. Благодаря. Мои пари? Мои коку?

— О, да!

— Тази къща, храна, слуги. Кой плаща?

— Аз, Анджин-сан. От вашите… от коку за една година.

— Достатъчни ли са, моля? Достатъчно коку?

— Да, мисля, че да.

— Защо безпокойство? Безпокойство на лице?

— Ах, извинете ме, Анджин-сан, не съм обезпокоена. Не съм…

— Болка? Болка изгаряне?

— Няма болка. Вижте. — Фуджико внимателно се надигна от дебелите възглавници, на които сядаше по негово настояване. После коленичи направо върху татамите, без да се намръщи от болка, седна назад върху петите си и се настани удобно. — Ето, вижте.

— И-и-и, много добре! — остана доволен той. — Покажете, моля.

Тя стана внимателно, повдигна крак на полата си и му показа задната част на краката си. Нежната кожа на белега не се беше напукала и нямаше и следа от загнояване.

— Много добре. Като кожа на бебе, нали?

— Благодаря. Да, мека е. Благодаря, Анджин-сан.

Той забеляза леката промяна в тона й, но не каза нищо. Вечерта обаче не я освободи да си върви.

Преди да си отиде, тя коленичи, поклони му се и допря ръце до челото му.

— Благодаря ви от сърце. А сега моля ви, Анджин-сан, спете.

Докосването на ръката й беше топло, сухо и не особено приятно. Той все пак се престори на заспал. Тя го милва известно време, доста несръчно, макар и много търпеливо. След това безшумно се прибра в стаята си. Останал отново сам, доволен от самотата си, Блакторн се подпря на лакътя си и започна да се взира в тъмнината. Решението си за Фуджико взе по време на пътуването от Йокосе до Йедо.

— Ваш дълг е — уверяваше го Марико, сгушила се в прегръдките му.

— А според мен ще извърша грешка. Ако забременее… Трябват ми четири години, за да се прибера у дома и отново да се върна тук, а през това време кой знае какво може да се случи…

Спомни си как Марико потрепери при тези негови думи.

— Но, Анджин-сан, четири години са много време.

— Тогава три. Но вие, така или иначе, ще дойдете с мен. Ще ви взема с…

— Нали ми обещахте, обич моя? Ще говорим само за настоящето.

— Права сте. Но с Фуджико могат да се случат всякакви неприятности. Не мисля, че би искала да роди от мен.

— Откъде знаете? Не ви разбирам, Анджин-сан. Та това е ваш дълг! А от забременяване тя и сама може да се предпази, стига да желае. Не забравяйте, че тя е ваша наложница! Ако искате да знаете, вие страшно я позорите, като не спите с нея. В края на краищата самият Торанага й нареди да ви стане наложница!

— И защо го направи?

— Не знам. Какво значение има това? Щом е наредил, значи, то е най-доброто и за вас, и за нея. Нали не сте недоволен? Тя изпълнява задълженията си към вас безупречно. Извинявайте, но не смятате ли, че е ваш ред и вие да изпълните дълга си към нея?

— Стига ми проповядвахте! Обичайте ме и прекратете тези разтвори!

Блакторн си спомни, че да се люби с Марико му беше по-приятно, отколкото с Кику.

Ами с Фелисити?

Ах, Фелисити! Той се замисли за най-голямата си грижа. Сигурно съм полудял, щом обичам Марико. И Кику. И все пак… истината беше, че Фелисити сега не би могла да се сравни дори с Фуджико. Фуджико поне беше чиста. Милата Фелисити! Никога не ще мога да й го кажа, но косата ми настръхва, като си спомня как двамата се потихме като лисици в сеното или под спарените омазнени завивки. Сега вече знам как трябва да се живее. Бих могъл да я науча, но дали тя ще пожелае да се учи? Пък и как бихме могли да се къпем, да се поддържаме чисти, да живеем в чистота?

Цялата ми къща е мръсна — затънала е в мръсотия, наслоявана с години, но там са жена ми и децата ми и там, ми е мястото.

— Не мислете за онзи дом, Анджин-сан. — посъветва го веднъж Марико, когато челото му бе забулено от тъмните облаци на мрачните мисли. — Истинският ви дом е тук — другият е на десетки милиони часове разстояние. Тук е действителността. Ще полудеете, ако се опитате да постигнете уа чрез такива неосъществими мисли. Слушайте, ако желаете да постигнете истинско спокойствие, трябва да се научите да пиете чай от празна чаша.

И тя му показа как става това.

— Мисълта ви изпълва с течност чашата — вие си мислите, че е пълна с чай: топла, светлозелена течност, дар от боговете. Ако силно се съсредоточите… всеки учител по дзен-будизъм може да ви покаже как става това, Анджин-сан. Много е трудно и същевременно безкрайно лесно. Ах, защо не съм достатъчно умна да ви науча — тогава само да поискате и ще имате всичко на този свят… дори най-непостижимия дар — пълното спокойствие.

Той много пъти опитва, но все не можеше да се научи да пие чай от празна чаша.

— Нищо, Анджин-сан. Много време е необходимо, за да се научи човек, но един ден и вие ще знаете как става това.

— А вие умеете ли?

— Рядко успявам. Само когато съм много тъжна и самотна. Ала вкусът на несъществуващия чай като че придава смисъл на живота. Трудно ми е да ви обясня. Не съм успявала. А понякога човек постига уа само от това, че опитва.

И сега, легнал в потъналата в тъмнина крепост с усещането, че сънят е някъде много далеч, той запали една свещ и се съсредоточи върху малката порцеланова чаша, която му беше подарила Марико и която винаги държеше до леглото си. Цял час опитва. Ала все не успяваше да пречисти ума си. Едни и същи мисли непрестанно се гонеха из главата му: искам да си замина, искам да остана тук. Боя се да замина, боя се да остана. Мразя и двете възможности, желая ги и двете. На всичко отгоре и онези „ети“.

Ако зависеше само от мен, още не бих си тръгнал. Ала има и други, които сега са „ети“, а аз съм нает на кораба като лоцман и се заклех в бога, че ще го закарам с божията помощ където поискат от мен и с божията помощ ще го върна обратно. Искам Марико. Искам да видя земите, подарени ми от Торанага, и трябва да остана да се насладя още известно време на плодовете на голямата си сполука. Да. Но тук има и дълг — а той стои над всичко, не е ли така?

Призори Блакторн осъзна, че макар да се преструваше, че е отложил още веднъж вземането на решение, всъщност то бе взето. Безвъзвратно.

Господ да ми е на помощ, ала аз преди всичко съм лоцман.

 

 

Торанага разви-миниатюрното парченце хартия, пристигнало два часа след зазоряване. Посланието от майка му беше просто и кратко:

„Брат ви е съгласен, синко. Писмото с официалното потвърждение ще пристигне по човек още днес. След десет дни Судара-сама и семейството му трябва да потеглят за официалното си посещение.“

Торанага седна, краката му отказаха да го държат. Гълъбите запърхаха из кафезите си, после се успокоиха и кацнаха на пръчките. Макар че дъждовните облаци вече се трупаха на небето, слънцето приятно се промъкваше в гълъбарника и топлината му се усещаше. Той събра сили и се втурна надолу към покоите си, за да започне.

— Нага-сан!

— Да, татко?

— Веднага изпрати да повикат Хиромацу-сан. А после и секретаря ми.

— Да, татко.

Старият генерал пристигна незабавно. Ставите му скърцаха при изкачването и той се поклони ниско, както винаги с мечовете в ръце, по-свиреп от всякога, по-стар и по-решителен от когато и да било.

— Добре дошъл, стари приятелю.

— Благодаря, господарю. — Хиромацу вдигна поглед към него. — Мъчно ми е, че ви виждам толкова угрижен.

— А на мен ми е мъчно, че виждам и научавам за толкова много предателства.

— Да. Предателството е нещо ужасно.

Торанага не пропусна да забележи, че проницателните очи на стареца сякаш го преценяваха.

— Говорете спокойно, кажете всичко, което мислите.

— Че кога не съм казвал всичко, каквото мисля? — сурово му отвърна старият генерал.

— Моля да ме извините, че ви накарах да чакате.

— Моля да ме извините, че ви обезпокоих. Кажете, господарю, кое би ви доставило удоволствие? Споделете с мен, моля ви, окончателното решение за бъдещето на вашия род. Наистина ли ще е Осака — наистина ли ще се поклоните на онази измет?

— Имало ли е случай, когато да съм вземал окончателно решение за каквото и да било?

Хиромацу се намръщи, след което внимателно изправи гърба си, за да облекчи болката в раменете си.

— От край време ви познавам като търпелив и решителен мъж и затова излизахте победител. Ето защо сега не ви разбирам. Никак не е в характера ви да се предавате.

— Империята не е ли по-важна от моето лично бъдеще?

— Не.

— Според завещанието на тайко Ишидо и останалите регенти са все още управители на страната.

— Аз съм васал на Йоши Торанага-но-Миновара и не признавам над себе си друг господар.

— Добре. В други ден потегляме за Осака.

— Да, вече чух.

— Вие ще ръководите ескорта, а Бунтаро ще ви бъде заместник. Старият генерал въздъхна.

— И това ми е известно, господарю. Ала откак съм се завърнал, разговарях със старите ви офицери и съветни…

— Да, знам. И какво е мнението им?

— Те смятат, че не бива да напускате Йедо, че трябва временно да се сложи запор на нарежданията ви.

— И кой трябва да го стори?

— Аз. Заповедите трябвало да се издават от мен.

— Така им се иска, значи? Или може би вие сте решили това?

Хиромацу постави меча си на пода, по-близо до Торанага, отколкото до себе си, и го погледна право в очите.

— Моля да ме извините, господарю, но бих искал да ви попитам какво трябва да правя. Моят дълг ми повелява да поема юздите и да ви попреча да напуснете Йедо. Това ще принуди Ишидо незабавно да тръгне срещу нас. Знам, че ще загубим, разбира се, но това ми се струва единственият почтен изход.

— И в същото време глупав, нали?

Стоманено-сивите вежди на генерала се свиха.

— Не. Ще загинем в бой, с чест и достойнство. Ще си възвърнем своето уа. Кванто е военна плячка, но ние няма да доживеем да видим нов господар през този си живот. Шигата га най.

— Никога не съм обичал да жертвувам напразно живота на своите хора. Никога досега не съм губил битка и не виждам защо трябва да започвам точно сега.

— Да загубиш една битка, не е безчестие, господарю. Безчестие е да се предадеш.

— Значи, всички сте се решили на това предателство?

— Моля да ме извините, господарю, но аз не съм питал всеки поотделно за мнението му като военен специалист. Не съществува нито заговор, нито решение за масово предателство.

— И все пак вие сте слушали предателски мнения.

— Моля да ме извините, но като ваш главнокомандуващ аз поддържам мнението, че вече не става дума за предателство, а за законна държавническа политика.

— Да отнемеш на законния си господар правото да взема решения, е предателство!

— Господарю, има достатъчно прецеденти за сваляне на господари. Вие сам сте го правили, Города стори същото, както и тайко — всички сме го правили, че и по-лоши неща сме вършили… Победителят никога не е предател.

— Значи, решихте да ме свалите от власт?

— Моля да ми помогнете да взема това решение.

— А аз си мислех, че само на вас мога да имам пълно доверие!

— Боговете са ми свидетели, че изгарям от желание да ви бъда най-преданият васал. Но аз съм само военен. Искам да изпълня дълга си към вас. Мисля само за вас. Заслужавам вашето доверие. Вземете ми главата, ако това ще ви помогне по някакъв начин. Ако това ще ви убеди да започнете война, с радост ще дам живота си и кръвта на целия си род — още днес, публично или насаме, както вие кажете. Нали така постъпи нашият приятел генерал Кийошио? Извинете ме, но не разбирам защо трябва да ви позволя да провалите усилията на целия си живот!

— Значи, отказвате да се подчините на заповедите ми и да поведете ескорта, който ще потегли в други ден за Осака?

Облак премина през слънцето и двамата мъже неволно погледнаха към прозореца.

— Пак ще завали.

— Да. Тази година имахме много дъжд. Ако не спре да вали в най-скоро време, реколтата ще отиде на вятъра.

Двамата се погледнаха в очите.

— Е?

Железния юмрук попита:

— Искам да ми кажете официално, господарю — нареждате ли ми да поведа в други ден ескорта към Осака?

— Тъй като съветниците ми са на противоположно мнение, аз го приемам и решавам да забавя тръгването си.

Хиромацу беше изцяло неподготвен за тези думи.

— Ъ? Няма да тръгнете?

Торанага се засмя, маската падна от лицето му и той отново стана познатият стар Торанага.

— Никога не съм имал намерение да тръгвам за Осака. Как можете да си помислите, че ще бъда толкова глупав?

— Какво?

— Съгласието, което дадох в Йокосе, беше само номер, за да спечеля време — добродушно обясни Торанага. — Ишидо се хвана на въдицата. След няколко седмици ме чака да пристигна в Осака, глупакът му с глупак. И вие, И моите храбри, недоверчиви васали също се хванахте на въдицата. Без да направя каквато и да било отстъпка, аз спечелих цял месец, обърках Ишидо и всичките му подли съюзници. Научих, че вече се боричкат кой да вземе Кванто. Обещали са го и на Кияма, и на Дзатаки.

— Никога не сте възнамерявали да потеглите? — смаяно поклати глава Хиромацу и когато най-сетне вникна в смисъла на тези думи, лицето му внезапно се озари от щастлива усмивка. — Значи, всичко е било номер?

— Естествено! Слушайте — всички трябваше да повярват. И Дзатаки, и останалите, дори и вие! В противен случай шпионите щяха да съобщят на Ишидо и той още тогава щеше да тръгне срещу нас — а при това положение нито боговете, нито цялата сполука на този свят щяха да ни помогнат и да предотвратят гибелта ми.

— Така е… простете ми, господарю. Колко съм глупав! Заслужавам да ми вземете главата! Значи, всичко е било глупост, от самото начало! Но… тогава генерал Кийошио…

— Той сам си призна, че ме е предал. Не ми трябват генерали-предатели, а само послушни васали.

— Но тогава защо се нахвърлихте срещу господаря Судара? Защо го лишихте от благоволението си?

— Защото така ми се иска! — сряза го Торанага.

— Да, моля да ме извините, това си е ваше право. Моля да ми простите, че се усъмних във вас.

— Защо да ви извинявам, че сте това, което сте, стари приятелю? Имах нужда да постъпите, както постъпихте, и да кажете онова, което казахте. А сега сте ми по-нужен от всякога. Трябва ми доверен човек. Затова именно ви се доверявам. Но тайната трябва да остане само между нас двамата.

— Да, господарю. Правите ме толкова щастлив…

— Да, и това е единственото, от което се страхувам.

— Господарю?

— Вие сте главнокомандуващ. Само вие сте в състояние да предотвратите глупавия бунт, който назрява, докато аз още изчаквам. Имам ви доверие и ще продължа да го имам. Синът ми не е в състояние да удържи генералите, макар че с нищо не би издал радостта си, щом научи за тайната, ако я научи — докато вашето лице е огледало на душата ви, стари приятелю.

— Позволете ми тогава да си отнема живота, щом се справя с генералите.

— Така няма да ми помогнете. Вие сте този, който трябва да ги обуздае и да ги държи в подчинение до мнимото ми заминаване. Ще трябва да владеете лицето и съня си както никога досега. Вие сте единственият посветен — единственият, на когото мога да се доверя, разбирате ли?

— Простете глупостта ми! Няма да ви подведа! Обяснете ми какво трябва да правя.

— Ще кажете на генералите, че сте ме убедили да послушам съвета ви, който съвпада и с тяхното мнение. Че заповядвам тръгването ми да се отложи със седем дни. А после отново ще го отложа. Следващия път по болест. И вие единствен ще знаете истината.

— А след това? „Алено небе“ ли ще обявите?

— Не както го планувах първоначално. „Алено небе“ винаги е било за в краен случай.

— Така е. Ами мускетният полк? Ще бъде ли в състояние да ни пробие път през планините?

— Само през една част от пътя. Но не и чак до Киото.

— Наредете да убият Дзатаки.

— И това може да стане. Но Ишидо и съюзниците му пак ще са непобедими. — Торанага му изложи доводите на Оми, Ябу, Игураши и Бунтаро в деня на земетресението. — Тогава обявих „Алено небе“ като още един трик, за да объркам Ишидо… а освен това направих така, че части от разговора, които на мен ми отърваха, бяха пошушнати в нечии уши. Но фактът си остава факт — Ишидо и силите му са непобедими.

— Как да всеем разкол сред тях? Какво ще кажете за Кияма и Оноши?

— Не, те и двамата са непоколебимо настроени против мен. И всички християни също ще се обявят срещу мен — с изключение на моя християнин, когото скоро ще използувам много добре заедно с кораба му. Но най-много имам нужда от време. Имам съюзници и тайни приятели из цялата империя и само ако разполагах с време… Всеки ден, спечелен от мен, отслабва силите на Ишидо. Такъв е бойният ми план. За мен е важен всеки ден, който мога да спечеля. Чуйте — след като спрат дъждовете, Ишидо ще потегли срещу Кванто, като същевременно Икава Джикю ще се насочи към южния ми фланг, а Дзатаки към северния. Ще спрем Джикю при Мишима и ще продължим към прохода Хаконе и Одавара. На север ще задържим Дзатаки високо в планините на пътя Хошокайдо, някъде при Микава. Прави бяха Оми и Игураши: можем да отбием първата атака, но не бива да има второ голямо нападение. Ще се бием и ще изчакаме зад планините. Ще се бием и ще чакаме да узрее плодът — „Алено небе“!

— И-и-и, дано този ден дойде по-скоро!

— Слушайте, стари приятелю, само вие можете да се справите с генералите ми, да се сдържате. След време, стига провинция Кванто да е спокойна и сигурна, напълно сигурна, ще можем да отблъснем първото нападение и тогава съюзниците на Ишидо ще започнат да го изоставят. Щом това се случи, бъдещето на Яемон е осигурено и завещанието на тайко ще се изпълни.

— А вие, господарю, няма ли да вземете властта?

— За последен път ви казвам: „Законът може да обори разума, ала разумът не бива да обори закона. В противен случай цялото ни общество ще се разпадне като стара рогозка. Законът може да се използува против разума, ала разумът в никой случай не бива да се използува против закона.“ А завещанието на тайко е закон.

Хиромацу се поклони в знак на съгласие.

— Много добре, господарю. Никога вече няма да ви задавам този въпрос. Моля за прошка. А сега… — Той отново не можа да сдържи усмивката си. — Сега какво да правя?

— Преструвайте се, че сте ме убедили да забавя тръгването. И просто ги стиснете в железния си юмрук.

— И колко време трябва да поддържам тази илюзия?

— Не знам.

— Не си вярвам, господарю. Може, без да искам, да сгреша. Мисля, че няколко дни ще успея да прикривам радостта си. Но с ваше разрешение, нека „болките“ ми се засилят до такава степен, че да се наложи да остана на легло — без да ме посещава никой.

— Добре. След четири дни. Нека болката ви проличи още от днес. Май няма да ви е много трудно, а?

— Така е, господарю. Много съжалявам. Радвам се, че войната ще започне още тази година. Догодина… може би няма да съм в състояние да ви бъда полезен.

— Глупости! Но независимо дали ми се иска, или не, войната ще избухне още тази година. След шестнадесет дни тръгвам от Йедо за Осака. Дотогава ще дадете своето „неохотно съгласие“ и ще поведете колоната. Само двамата с вас ще знаем, че ще има и други спънки, които ще ни забавят, и че много преди да стигна границата, ще се върна обратно в Йедо.

— Моля да ми простите, че се усъмних във вас. Ако не беше нужно да остана жив, за да ви помагам, не бих могъл да живея с този срам.

— Няма защо да се срамувате, стари приятелю. Ако не бях убедил и вас, Ишидо и Дзатаки щяха веднага да се досетят, че всичко е само номер. Впрочем как изглеждаше Бунтаро-сан, когато го видяхте за последен път?

— Кипеше от ярост, господарю. Няма да е зле да му предоставите възможността да възглави някоя битка.

— Предлагал ли е да бъда сменен като законен господар?

— Ако беше споменал такова нещо, щях незабавно да му отсека главата! Незабавно!

— След три дни ще изпратя да ви повикат. Искайте всеки ден среща с мен, но дотогава все ще ви отказвам.

— Добре, господарю — поклони се смирено старият войн. — Простете още веднъж на стария глупак. Отново дадохте смисъл на живота ми. Благодаря ви.

И той си тръгна. Торанага извади от ръкава си малкото късче хартия и отново прочете с огромно удоволствие посланието на майка си. Ако му се отвори северният път и Ишидо бъде предаден там, шансовете му неимоверно нарастваха. Бавно доближи листчето до пламъка. Тънката хартия се сгърчи и стана на пепел. Доволен, Торанага стри пепелта на прах. А сега кого да направя главнокомандуващ? — замисли се той.

 

 

Беше пладне. Марико прекоси двора на кулата покрай смълчаните редици омърлушени телохранители и влезе вътре. В една от стаите на първия етаж я чакаше секретарят на Торанага.

— Извинете, че трябваше да ви повикаме, Тода-сама — каза той вяло. Каванаби беше стар самурай с остри черти на лицето и обръсната глава, бивш будистки свещеник. От години вече се занимаваше с кореспонденцията на Торанага. При нормални обстоятелства беше жизнерадостен, преливащ от енергия, но днес, като повечето от хората в крепостта, изглеждаше силно разстроен. Подаде й тънък свитък хартия.

— Ето ви документите за пътуването до Осака, подписани и подпечатани. Трябва да тръгнете утре и да се помъчите да пристигнете там възможно най-бързо.

— Благодаря.

Дори на самата нея гласът й прозвуча тихо и тънко.

— Торанага-сама каза, че може би ще изпрати по вас лични писма до Кирицубо-сан и Кото-сан. Също и за генерал Ишидо и Очиба-сама. Ще ви бъдат връчени утре призори, ако… извинете, исках да кажа, ако са готови. Аз ще се погрижа да ви бъдат връчени.

— Благодаря.

Каванаби извади някакъв документ от грижливо подредена купчинка с книжа върху ниското писалище.

— Упълномощен съм да ви връча и този документ. С него имението и доходите на сина ви се увеличават, както ви е обещал нашият господар. На десет хиляди коку годишно. Влиза в сила от последния ден на миналия месец и… това е, ето го.

Тя го взе, изчете го и провери официалните печати. Всичко беше наред. Но не й достави удоволствие. И двамата бяха убедени, че това е само лист хартия и нищо повече. Ако синът й случайно оцелееше, от него щеше да стане само ронин.

— Благодаря. Моля да предадете на Торанага-сама, че съм му дълбоко признателна за голямата чест, която ми оказва. Възможно ли е да се срещна с него, преди да тръгна?

— Да, разбира се. А сега ви моля, като излезете оттук, да се качите на варварския кораб и да го чакате там.

— Ще… ще превеждам ли?

— Не каза нищо. Но предполагам, че за това ви вика, Тода-сама. — Секретарят хвърли поглед към някакъв списък в ръцете си. — На капитан Йошинака е наредено да оглави ескорта ви за Осака, ако нямате нищо против.

— За мен е чест да бъда поверена отново в неговите ръце. Благодаря. Мога ли да попитам как се чувствува Торанага-сама?

— Изглежда добре, но за човек като него, свикнал на движения, да се затвори в една стая дни наред… Какво да ви кажа? — безпомощно разпери той ръце. — Много жалко. Но днес поне се е срещнал с Хиромацу-сама и се е съгласил да отложи пътуването. Освен това се е съгласил да разгледа и някои други неотложни въпроси… Цената на ориза трябва да се стабилизира в случай на слаба реколта… Толкова много работа има, а… Всичко това е тъй нетипично за него, Тода-сама. Ужасни времена, нали? И страшни предзнаменования, ясновидците твърдят, че тази година реколтата ще се провали.

— Не им вярвам — докато не дойде времето да прибираме ориза.

— Мъдро. Много мъдро. Но не са много онези от нас, които ще дочакат прибирането на реколтата. Аз трябва да го придружа до Осака. — Каванаби потрепери и нервно се наведе към нея, за да й пошушне: — Носи се слух, че пак е избухнала епидемия от едра шарка между Киото и Осака. Дали това не е нов знак от небесата, че боговете са се извърнали от нас?

— Не мога да ви позная — как е възможно да вярвате на слухове и небесни предзнаменования, Каванаби-сан, и сам да ги разпространявате? Нали знаете какво е мнението на Торанага-сама по този въпрос?

— Знам. Извинете. Но, нали знаете… никой не е на себе си напоследък.

— Може би слухът е лъжлив — ще се моля да не е верен — опита се тя да отхвърли лошите си предчувствия. — Определена ли е новата дата на заминаването?

— Разбрах от Хиромацу-сама, че е било отложено със седем дни. Толкова се радвам, че главнокомандуващият най-сетне пристигна и е убедил… Ще ми се това заминаване да се отложи за вечни времена. По-добре да се бием тук, отколкото да се опозорим там, нали така?

— Така е — съгласи се тя, защото разбра колко безсмислено беше да се преструва повече, че тази мисъл не е в главата на всеки. — Може би, щом като Хиромацу-сан е тук, господарят ще разбере, че да се предаде, не е най-добрият изход от положението.

— Тода-сама, ще ви кажа нещо, което е само за вашите уши. Хиромацу-сама… — Той млъкна, вдигна поглед и си наложи да се усмихне. В стаята нахълта Ябу, подрънквайки с мечовете си. — А, Касиги-Ябу-сама, много ми е приятно да ви видя. — Той се поклони. Марико също. Размениха си любезности и накрая секретарят каза: — Торанага-сама ви очаква, Ябу-сан. Моля ви незабавно да се качите горе.

— Добре. Знаете ли за какво ме вика?

— Много съжалявам, но не ми каза — каза само, че желае да ви види.

— Как е той?

Каванаби се поколеба.

— Без промяна.

— Има ли нова дата за заминаването?

— Доколкото разбрах, след седем дни.

— Може би Хиромацу-сама ще успее, да го отложи още веднъж, а?

— Нашият господар ще реши, Ябу-сама.

— Да, разбира се. Ябу излезе.

— Та само на вас ще кажа, Тода-сама, щом като Бунтаро-сан го няма — прошепна секретарят. — Когато Железния юмрук излезе след срещата си с господаря, цял час трябваше да лежи. Изпитваше страшни болки.

— Ох, ужасно ще е, ако точно сега му се случи нещо!

— Точно така. Ако не е той, може да избухне и бунт. Това забавяне в края на краищата не решава въпроса. Истинският проблем… Боя се, че откак Судара-сама беше официален секундант на генерал Кийошио, господарят изпада в бяс всеки път, когато се споменава името му… Единствено Хиромацу-сан успя да го убеди да забави тръгването, и то само… — По страните му се затъркаляха сълзи. — Какво става, Тода-сама? Да не би да не е на себе си?

— Не! — твърдо, но без вътрешна убеденост възрази тя. — Сигурна съм, че всичко ще се оправи. Благодаря ви, че ми го казахте. Ще се опитам да се срещна с Хиромацу-сан, преди да отпътувам.

— Бог да ви закриля, Тода-сама.

Тя се изненада.

— Не знаех, че сте християнин.

— Не, не съм, но знам, че такъв ви е обичаят.

Тя излезе на огрения от слънцето двор, силно обезпокоена за здравето на Хиромацу, като същевременно благославяше бога, че дългото и очакване е свършило и утре най-сетне ще потегли. Запъти се към носилката си и ескорта, които я чакаха.

— А, Тода-сама — извика Гърко, като излезе от сянката и я пресрещна.

— Добро утро, Гьоко-сан, приятно ми е да ви видя. Надявам се, че сте добре — любезно я поздрави тя, но през цялото й тяло премина ледена тръпка.

— Боя се, че за жалост не съм много добре. Колко тъжно! Изглежда, че двете е Кику-сан сме изгубили благоволението на нашия господар. Откак сме тук, стоим затворени в един третокласен хан, в който не бих държала и най-долнопробна куртизанка.

— Ах, колко неприятно! Предполагам, че е станала някаква грешка.

— Да, и аз се надявам, че е грешка, Тода-сама. Днес най-сетне след дълго чакане и многобройни молби ни позволиха да дойдем в крепостта и да се срещнем с господаря. Така че още днес по някое време ще мога да му се поклоня. — Тя се усмихна накриво. — Разбрах, че и вие имате среща с него, та реших да ви поздравя. Надявам се, че нямате нищо против.

— За мен е удоволствие да се видя с вас, Гьоко-сан. С радост бих ви посетила и вас, и Кику-сан или бих ви поканила да ми дойдете на гости, но за жалост съм възпрепятствувана.

— Да, жалко. Тъжни времена настъпиха. Трудно им е на благородниците. И на селяните също. Горката Кику-сан се поболя от притеснение, задето загуби благоволението на нашия господар.

— Убедена съм, че не го е изгубила, Гьоко-сан. Той… Торанага-сама има да решава твърде неотложни проблеми.

— Така е, вярно е. Може би ще пием заедно чай, Тода-сама?

— Много съжалявам, но ми е заповядано да свърша една работа. Иначе с удоволствие.

— Ах, да, трябва да отидете на кораба на Анджин-сан. Бях забравила, извинете. Как е Анджин-сан?

— Предполагам, че е добре — ядоса се Марико, че Гьоко е осведомена за личните й дела. — Откак сме тук, съм го виждала само веднъж, и то за няколко минути.

— Интересен мъж. Много интересен. Тъжно е човек да не се среща с приятелите си, нали?

И двете жени се усмихваха любезно, разговаряха учтиво и безгрижно в присъствието на нетърпеливите самураи, които ги наблюдаваха и слушаха разговора им.

— Чух, че Анджин-сан е посетил приятелите си — екипажа си. Какви ли са му впечатленията?

— Не ми е споменавал нищо, Гьоко-сан. Нали ви казах — видях го само за минута-две. Извинете ме, но трябва да тръгвам…

— Тъжно е да не вижда човек приятелите си. Може би аз ще мога да ви кажа някои неща за тях — например, че живеят в селището на ета.

— Какво…

— Да. Оказа се, че те сами са помолили да живеят там и го предпочитат пред цивилизованите квартали. Странно, нали? Не е като Анджин-сан. Той е съвсем различен. Казват, че там се чувствували като у дома си — в селището на ета. Любопитно, не намирате ли?

Марико си спомни колко особен й се стори той тогава на стълбите. Сега всичко ми е ясно, помисли си тя. Ета! О, Богородице, горкичкият! Колко ли се е засрамил!

— Извинете, Гьоко-сан, не ви чух какво казахте.

— Казах, че Анджин-сан е много различен от тях.

— А те какви са? Виждали ли сте ги?

— Не, Тода-сама. Не бих стъпила там. Пък и какво общо мога да имам с тях? Или с ета? Трябва да мисля за клиентите си и за моята Кику-сан. И за сина си.

— Ах, да, синът ви.

Лицето на Гьоко придоби под слънчобрана тъжен израз, ала очите й си останаха същите — кафяви като кимоното и корави като кремък.

— Извинете, но предполагам, че нямате представа защо изгубихме благоволението на нашия господар?

— Не, и съм убедена, че грешите. Договорът нали е подписан? Както се споразумяхте?

— О, да, благодаря. Получих кредитно писмо до търговците на ориз в Мишима — без сумата, която се съгласихме да приспаднем. Но аз нямах пред вид парите. Какво са те, когато си загубил благоволението на господаря си — който и да е той. Нали така?

— Сигурна съм, че не сте права.

— Аз се безпокоях и за вашето благоволение, Тода-сама.

— Винаги ще го имате. Както и приятелството ми, Гьоко-сан. Може би ще имаме възможност да си поприказваме някой път, а сега наистина трябва да си вървя…

— Ах, да, колко сте любезна. Много съм ви благодарна — додаде с най-медения си гласец Гьоко, когато Марико се обърна да си върви. — Но ще имате ли време? Нали утре отпътувате? За Осака…

Марико усети ледено пробождане в гърдите си — капанът се затвори.

— Какво ви стана, Тода-сама?

— Нищо… нищо, Гьоко-сан. Ще ви… ще ви бъде ли удобно довечера… в часа на кучето?

— Много сте мила, Тода-сама. Ах, да, ако се срещнете още сега с господаря, нали ще се застъпите за нас? Толкова малко благоволение ни е нужно.

— С удоволствие. — Марико се замисли за момент. — Но за някои благоволения човек може да моли, без това да означава, че ще ги получи.

Гьоко настръхна.

— О! Нима сте го помолили вече за… за онази услуга?

— Разбира се, нали ви обещах — внимателно каза Марико. — Нали Кику-сан е негова фаворитка, а вие — предана васалка? Нали и друг път в миналото са ви били правени услуги?

— Моите молби са винаги толкова незначителни. Всичко, което ви казах, Тода-сама, е все още в сила. Дори може би повече.

— Относно гладните кучета?

— Относно дългите уши и безопасните езици.

— Ах, да! И тайните.

— Толкова лесно може да ми угоди човек. Единствено моля за разположението на господаря… и вашето, Тода-сама. Това не е много, нали?

— Не, и ако имам подходящ случай… Но не мога да обещая нищо.

— Довиждане до довечера, Тода-сама.

Поклониха се една на друга и самураите всъщност нищо не разбраха. Марико се качи в носилката, сподиряна от още поклони, прикривайки страха, който я сковаваше, и малкият кортеж потегли. Гьоко втренчено го проследи с поглед.

— Ей, жено! — подвикна й грубо млад самурай, който минаваше покрай нея. — Какво стоиш тук? Върви си гледай работата!

— Хм! — презрително изсумтя Гьоко, с което развесели останалите. — Жено ли казваш, паленце? Ако реша да ти свърша работата, може да се окаже, че няма нищо за вършене! Пък и ти си толкова мъж, че още няма какво да бръснеш!

Самураите се засмяха. А тя вирна гордо глава и мина безстрашно покрай тях.

 

 

— Добър ден — поздрави Блакторн.

— Добър ден, Анджин-сан. Изглеждате щастлив.

— Благодаря. Щастлив съм, че виждам такава прекрасна дама.

— Благодаря. Как е корабът? — попита Марико.

— Екстра! Искате ли да се качите и да го разгледате? С удоволствие ще ви разведа.

— А може ли? Заповядано ми е да чакам тук Торанага-сама.

— Да, ние всички го чакаме. — Блакторн се обърна към най-старшия от самураите на пристана. — Капитан, аз заведа Тода-сама горе. Покажа кораб. Когато Торанага-сама пристигне — вие ме викате, нали?

— Както желаете, Анджин-сан.

Блакторн тръгна пред нея по мостчето. Бариерите се охраняваха от самураи и охраната беше по-засилена от всеки друг път — както на брега, така и на самия кораб. Първо се качи на квартердека.

— Това тук е моето царство! — гордо се похвали той.

— Има ли някой от екипажа на кораба?

— Не, никой. Поне днес, Марико-сан. — Той започна да я развежда колкото се можеше по-бързо, след което я поведе надолу по трапа. — Това е главната каюта. — Големите закръглени прозорци на носа гледаха към брега. Той затвори вратата. Бяха сами.

— Това вашата каюта ли е? — попита тя.

Той поклати глава, без да откъсва поглед от нея. Тя се хвърли в прегръдките му. Той я притисна до болка.

— Ако знаете как ми липсвахте!

— И вие на мен!

— Толкова неща имам да ви разкажа. И да ви питам — задъхано започна той.

— А аз мога само да ви кажа, че много ви обичам — потръпна тя в ръцете му и се опита да забрави ужаса си, че Гьоко или някой друг може да ги издаде. — Така ме е страх за вас!

— Не се бойте от нищо, Марико, моя любов! Всичко ще бъде наред!

— И аз така си казвам. Но днес е вече невъзможно да се приеме карма и божията воля.

— Вие бяхте тъй хладна последния път!

— Тук сме в Йедо, любов моя. Отвъд Първия мост.

— Нали заради Бунтаро-сан беше всичко? Кажете ми!

— Да — простичко потвърди тя. Заради него и заради решението на Торанага да се предаде. То е толкова позорно, толкова излишно… Не съм допускала, че един ден ще изрека такива думи, но не мога да не ги кажа. Много жалко!

Тя се сгуши в ръцете му, търсейки закрила в мощните му рамене.

— Щом отиде в Осака, и с вас е свършено, нали?

— Да. Родът Тода е прекалено могъщ и значителен. Мен във всеки случай със сигурност няма да ме оставят жива.

— Тогава трябва да дойдете с мен. Ще избягаме заедно. Ще…

— Съжалявам, но за бягство и дума не може да става.

— Освен ако не разреши Торанага, нали?

— Че защо ще ни разреши?

Блакторн й предаде набързо разговора си с Торанага, без да спомене обаче, че е молил и за нейния развод.

— Знам, че мога да принудя свещениците да накарат Оноши и Кияма да минат на негова страна, ако той ми разреши да превзема тазгодишния Черен кораб — възбудено завърши той. — Знам, че мога да го пленя!

— Да — промърмори тя, доволна заради църквата и че го спира решението на Торанага. Отново претегли наум плана му и не откри грешка. — Идеята е добра, Анджин-сан. Сега, щом като Харима е негов враг, не виждам защо Торанага да не заповяда да извършите това нападение — при условие, че беше решил да воюва, а не да се предаде.

— Ако Кияма или Оноши, или и двамата преминат на негова страна, това ще наклони ли везните в негова полза?

— Да. Ако и Дзатаки е негов съюзник и разполага с време. — Тя вече му беше обяснила стратегическото значение на северния път, контролиран от Дзатаки. — Само че Дзатаки му е враг.

— Слушайте, аз мога да притисна свещениците. Съжалявам, но те наистина са мои заклети врагове, макар да са ваши духовни наставници. Мога да се справя с тях от негово име — пък и от мое собствено. Ще ми помогнете ли да му помогна?

— Как? — напрегнато го изгледа тя.

— Помогнете ми да го убедя да ми разреши да си опитам късмета и да отложи заминаването си за Осака.

Откъм пристана се чуха конски тропот и гласове. Те прекъснаха разговора си и отидоха до прозореца. До едната от бариерите спряха някакви конници-самураи. Отец Алвито продължи напред, към охраната.

— За какво ли се е домъкнал? — промърмори кисело Блакторн.

Те проследиха с поглед как свещеникът слиза от коня си, вади от ръкава си някакъв свитък и го подава на началника на охраната. Докато онзи го четеше, Алвито разглеждаше кораба.

— Каквото и да търси тук, мисията му е официална — тихичко прошепна тя.

— Чуйте ме, Марико-сан — аз не съм против църквата, а само против свещениците. А и от тях не всички са лоши. Алвито например не е лош човек, но е фанатик. Кълна се в бога, убеден съм — езуитите ще склонят глава пред Торанага, ако пленя Черния им кораб И заплаша догодина другия, защото парите са им нужни. Португалия и Испания имат нужда от много пари. Торанага е по-важен за нас. Ще ми помогнете ли.

— Да, ще ви помогна, Анджин-сан. Но ще ме извините — не мога да предам църквата.

— Искам само да поговорите с Торанага или да ми помогнете да разговарям с него, както предпочитате.

В далечината изсвири рог. Те пак погледнаха през прозореца. Всички бяха насочили погледи на запад. Иззад завоя се показа началото на колоната самураи, придружаващи задалата се откъм крепостта носилка със спуснати перденца.

Вратата на каютата се отвори.

— Анджин-сан, трябва да дойдете, моля — каза самураят.

Блакторн тръгна пред тях по палубата и се спусна по трапа. Кимна хладно, но вежливо на Алвито. Свещеникът беше не по-малко леденостуден, но към Марико се показа крайно любезен.

— Здравейте, Марико-сан. Много ми е приятно да ви видя.

— Благодаря, отче — ниско се поклони тя. Алвито погледна към Блакторн.

— Е, лоцмане, как е корабът?

— Убеден съм, че вече ви е известно.

— Да, знам — огледа Алвито „Еразъм“ с изпънато лице. — Дано господ го прокълне и него, и всички, които се качат на него, ако тръгнат срещу Правата вяра и Португалия.

— Затова ли сте тук? За да пръскате отрова?

— Не, лоцмане. Беше ми наредено да се срещна тук с Торанага. Вашето присъствие ми е също тъй неприятно, както и моето на вас.

— Присъствието ви не ми е неприятно, отче, а само злото, чийто представител сте вие.

Алвито пламна и Марико побърза да се намеси.

— Моля ви, много е лошо да се карате по този начин пред всички. Умолявам ви да бъдете благоразумни.

— Да, моля да ме извините, Марико-сан — съгласи се Алвито и се извърна — към носилката с перденцата, над която се вееше триъгълното знаменце на Торанага. Пред и зад нея крачеха униформени самураи, които заграждаха колона от самураи, облечени в пъстроцветни кимона.

Носилката спря. Завесите се разтвориха. Показа се Ябу. Всички се стъписаха. Но въпреки това се поклониха. Ябу високомерно отвърна на поклоните им.

— А, Анджин-сан, как сте? — обърна се първо към Блакторн.

— Добре, благодаря. А вие?

— Добре, благодаря. Торанага-сама е болен и ме помоли да дойда вместо него. Нали разбирате?

— Да, разбирам — опита да прикрие разочарованието си Блакторн. — Много съжалявам, че Торанага-сама не е добре.

Ябу сви рамене, поздрави почтително Марико и се престори, че не е забелязал Алвито. После заоглежда кораба.

— А со десу, Анджин-сан. Корабът доста се различава от последния път, когато го видях, нали? Да, и корабът, и вие, и всичко е различно — дори светът около нас, и той вече е друг.

— Съжалявам, но не разбирам. Моля да ме извините, но ваши думи много бързи. А мои… — Той започна да съставя наум фразата, но Ябу го прекъсна гърлено: — Моля ви, Марико-сан, превеждайте.

— Да, различно, Ябу-сама.

— Именно. Вие вече не сте варварин, а самурай и корабът е като нов, нали?

Блакторн видя усмивката на дебелите му устни, войнствената му стойка и изведнъж си спомни Анджиро, как бе коленичил на брега, с Кроок в казана, писъците на Питерзоон, вонята в ямата и мозъкът му изкрещя: „Колко излишно беше всичко — целият този ужас, страдание, Питерзоон, Шпилберген и Маецукер, затвора и ета — и за всичко си виновен ти!“

— Какво има, Анджин-сан? — уплаши се Марико от израза на лицето му.

— Какво? О, да, да… Нищо, нищо ми няма.

— Какво му стана? — недоумяваше Ябу.

Блакторн разтърси глава, за да проясни мислите си и да изтрие омразата от лицето си.

— Извинете, нищо ми няма. Глава зле — няма сън. Много съжалявам. — Той се загледа в очите на Ябу, като се надяваше, че е прикрил опасното си настроение, — Съжалявам, че Торанага-сама не е добре. Надявам се, че не съм причинил неприятности на Ябу-сама.

— Не, никакви неприятности — отвърна Ябу, като си мислеше: да ти ми донесе само неприятности и откак ти и проклетият ти кораб се появихте на моите брегове, не съм видял нищо друго освен неприятности. Загубих Идзу, загубих оръдията, загубих честта си, а сега и главата ми е в опасност заради един страхливец. — Никакви неприятности, Анджин-сан — добави той любезно. — Торанага-сама ми поръча да ви доведа обещаните от него васали.

— Погледът му се спря на Алвито. — А, Цуку-сан! Защо сте враг на Торанага-сама, а?

— Не съм му враг, Касиги Ябу-сама.

— Ама вашите даймио-християни са му врагове, нали?

— Моля да ме извините, Ябу-сама, но ние сме само свещеници и не отговаряме за политическите възгледи на привържениците на Правата вяра и не упражняваме контрол над онези даймио, които…

— Правата вяра на тази Божествена страна е шинтоизмът заедно с Дао, учението на Буда!

Алвито премълча. Ябу презрително се извърна от него и изрева някаква заповед. Пъстроцветната, нестройна група самураи започна да се строява пред кораба. Нито един не беше въоръжен. Някои бяха с вързани ръце.

Алвито направи крачка напред и се поклони.

— Моля за извинение, Ябу-сама, но аз трябваше да се срещна с Торанага-сама. А тъй като той няма да дойде…

— Торанага-сама ви искаше тук, за да му превеждате в разговора с Анджин-сан — умишлено грубо го прекъсна Ябу, както го беше напътствувал Торанага. — Да, да превеждате, защото само вие умеете да го правите едновременно с говорещия, нали? Надявам се, че нямате нищо против да превеждате на мен вместо на Торанага-сама, преди да си тръгнете.

— Не, разбира се, че не, Ябу-сама.

— Добре. Марико-сан, Торанага-сама ви моли да следите отговорите на Анджин-сан да бъдат вярно преведени.

Алвито пламна, но се сдържа.

— Да, Ябу-сама — отвърна Марико и изпита силна омраза към него.

Ябу изрева още някаква заповед. Двама самураи приближиха до носилката и донесоха ковчежето на кораба, като едва го мъкнеха.

— Цуку-сан, започнете, слушайте, Анджин-сан, първо — Торанага-сама ме помоли да ви върна това. То е ваша собственост, нали? Отворете го! — нареди той на самураите. Ковчежето беше препълнено със сребърни монети. — Връща го в същия вид, в който беше свалено от кораба.

— Благодаря — каза Блакторн, като не можеше да повярва на очите си. Парите му даваха властта да наеме възможно най-добрия екипаж, без да чака помощ от когото и да било.

— Най-добре да се отнесе в трезора — добави Ябу.

— Да, разбира се.

Ябу махна на самураите да го качат на кораба. После продължи, а ядът на Алвито се разпалваше още повече, докато превеждаше:

— Второ: Торанага-сама каза — свободен сте да си вървите или да останете, както пожелаете. Когато сте на наша земя, вие сте самурай и хатамото и за вас важат самурайските закони. В открито море, далеч от нашите брегове, вие сте онова, което бяхте, преди да дойдете при нас, и можете да се ръководите от варварските закони. Дава ви се доживотно право да използувате което пожелаете от подвластните на Торанага-сама пристанища, без да ви претърсват пристанищните власти. И последно, тези двеста самураи са ваши васали. Той ме помоли официално да ви ги предам заедно с оръжието, както ви е обещал.

— Значи, мога да отплавам, когато си поискам! Блакторн не вярваше на ушите си.

— Да, Торанага-сама ви разрешава да тръгнете по ваше усмотрение, Анджин-сан. Блакторн се втренчи в Марико, но тя избягваше погледа му и той отново погледна Ябу.

— Мога ли да потегля още утре?

— Да, ако желаете. А сега относно тези самураи — додаде Ябу. — Те всички са ронини от северните провинции. Съгласиха се да ви се закълнат във вечна вярност — на вас и на вашите потомци. До един са добри воини. Никой не е извършил престъпление, което да може да се докаже. Станали са ронини, защото господарите им са били убити или са умрели, или са били свалени. Много от тях са се, сражавали на кораби срещу вако. — Ябу се усмихна с характерната си злобна усмивка. — Някои може да са били и вако — знаете ли какво е вако?

— Да, Ябу-сама.

— Онези с вързаните ръце са вероятно бандити или вако. Дойдоха заедно и изразиха желание да ви служат безстрашно в замяна на прошка за минали престъпления. Заклеха се на Нобору-сан, който лично подбра всички тези хора по заповед на Торанага-сама, че не са извършили престъпления срещу Торанага-сама или някой от васалите му. Можете да ги приемете един по един или всички заедно, а пък ако не ги искате, можете да ги отхвърлите. Разбрахте ли?

— Значи, мога да отхвърля някои от тях?

— Че защо? — учуди се Ябу. — Нобору-сама много грижливо ги е подбрал.

— Да, разбира се, извинете — уморено каза Блакторн, който долови, че настроението на Ябу започва да се разваля. — Разбирам много добре. А какво ще стане с вързаните, ако не ги приема?

— Ще им отсечем главите, разбира се. Но това няма нищо общо с тази работа. Елате с мен.

Ябу тръгна към носилката. Блакторн погледна към Марико.

— Мога да си тръгна, чухте ли?

— Да.

— Това значи… Имам чувството, че сънувам… Той каза…

— Анджин-сан!

Блакторн послушно забърза към Ябу. Сега носилката бе направена да служи като подиум. Един писар беше поставил ниска масичка със свитъци. Малко по-нататък самураите охраняваха голям куп дълги и къси мечове, копия, щитове, бойни брадвички, лъкове, стрели и какво ли не оръжие, което носачите разтовариха от конете. Ябу махна на Блакторн да седне до него, а Алвито и Марико седнаха пред тях. Чиновникът започна да извиква имена от някакъв списък. Извиканият се приближаваше, кланяше се много тържествено, съобщаваше си името и родословието, заклеваше се във вярност, подписваше се под някакъв документ и го подпечатваше с капка кръв, която писарят сръчно изцеждаше, след като му пробождаше един пръст. После всеки коленичеше още веднъж пред Блакторн, ставаше и се завързваше към купа с оръжието. Отначало получаваше големия меч, после и късия. Всеки самурай със страхопочитание се докосваше до мечовете, разглеждаше ги най-внимателно, изразяваше гордостта си от прекрасното им качество и ги затъкваше в пояса си с кръвожаден възторг. След това получаваше и останалото оръжие, както и щит. А когато заемаха новите си места, изцяло въоръжени, те отново бяха самураи, а не ронини, усещаха прилив на свежа сила, стойката им беше по-изправена, а изразът на лицето — по-свиреп.

Най-накрая дойде ред на тридесетте ронини с вързани ръце. Блакторн настоя лично да разреже вървите на всеки един. Те се заклеха във вярност като останалите:

— Кълна се в самурайската си чест, че вашите врагове са и мои врагове и ще ви се подчинявам безпрекословно.

След клетвата им бе раздадено оръжието.

— Урага-но-Тадамаса! — извика Ябу.

Мъжът направи крачка напред. Сърцето на Алвито подскочи. Урага — брат Жозеф — бе стоял незабелязан встрани сред групичката самураи. Беше без оръжие, облечен в просто кимоно, а на главата си имаше бамбукова шапка. Ябу се ухили доволно, забелязал как се разстрои отец Алвито, и се обърна към Блакторн:

— Анджин-сан, представям ви Урага-но-Тадамаса. Самурай, понастоящем ронин. Познахте ли го? Разбирате ли какво значи думата „познавам“?

— Да, разбирам. Познах го.

— Добре. Преди християнски свещеник.

— Да.

— Сега не. Разбирате? Сега ронин.

— Разбирам, Ябу-сама.

Ябу не откъсваше поглед от Алвито, който на свой ред наблюдаваше втренчено отреклия се от вярата си езуит. Урага го гледаше с нескривана омраза.

— А, Цуку-сан! И вие го познахте, нали?

— Да, познах го, Ябу-сама.

— Готов ли сте пак да превеждате — или нямате вече сили?

— Моля ви да продължим, Ябу-сама.

— Добре — махна Ябу към Урага. — Чуйте, Анджин-сан, Торанага-сама ви дава и този човек, ако го искате. Преди е бил християнски свещеник — по-скоро послушник. Но вече не е. Върна се към Правата вяра на шинто и… — Той млъкна, тъй като езуитът не превеждаше. — Точно ли предадохте думите ми, Цуку-сан? Правата вяра на шинто?

Свещеникът не каза нищо. Въздъхна, но след това преведе думите на Ябу, като добави от себе си:

— Това са негови думи, Анджин-сан, господ да го прости.

Марико се направи, че не е чула този коментар, и още повече намрази Ябу. Закле се в себе си един ден да му отмъсти.

Ябу не ги изпускаше от поглед. После продължи:

— Така че Урага-сан е бивш християнин. А сега е готов да служи на вас. Говори варварския език и езика на свещениците и е един от четиримата млади самураи, които бяха изпратени във вашите земи. Дори се е срещнал с най-главния християнин на всички християни, поне така казват. Но сега ги мрази всички, също като вас. — Ябу наблюдаваше Алвито и се стремеше да го предизвика, а от време на време очичките му се стрелкаха и към Марико, която слушаше напрегнато. — Мразите християните, нали Анджин-сан?

— Да, повечето католици са мои врагове — отговори той предпазливо, като не забравяше нито за миг присъствието на Марико, вперила безжизнен поглед в далечината.

— Испания и Португалия са врагове на моята страна.

— Християните са и наши врагове. Нали, Цуку-сан?

— Не, Ябу-сама. Християнството дава ключ към вечен живот.

— Вярно ли е, Урага-сан? — попита Ябу.

Урага поклати отрицателно глава. Гласът му стържеше от омраза.

— Вече не мисля така, Ябу-сама.

— Кажете го на Анджин-сан.

— Сеньор Анджин-сан — започна Урага със силен акцент, но на правилен португалски, който лесно се разбираше. — Не мисля, че католицизмът е ключалката… искам да кажа ключът към безсмъртието.

— Съгласен съм с вас — отвърна Блакторн.

— Добре — продължи Ябу. — Торанага-сама ви дава и този ронин, Анджин-сан. Той е отстъпник, но е от добро самурайско потекло. Закле се, че ако го приемете, ще ви служи като секретар, преводач и ще върши всичко, което му заръчате. Ще трябва да му дадете мечове. Нещо друго, Урага? Кажете му сам.

— Моля да ме извините, сеньор. — Урага свали шапката си. Косата му бе набола и темето му бе обръснато като на самурай, но все още нямаше плитка. — Първо, искам да ви кажа, че се срамувам, задето косата ми не е, както се полага, и нямам плитка, както подобава на един самурай. Ала тя ще порасне, а това, че още нямам плитка, не значи, че не съм достоен за самурай. — Той си сложи отново шапката, преведе на Ябу собствените си думи, а стоящите наблизо ронини не изпускаха нито дума от разговора. — Второ, моля да ме извините, но не умея да се бия с мечовете или с каквото и да било друго оръжие. Никога не съм се учил да се бия. Но ще се науча — повярвайте ми, ще се науча. Простете ми този срам. Кълна се в абсолютната си вярност и ви моля да ме приемете…

По лицето и гърба му се стичаха капки пот. Блакторн каза състрадателно:

— Шигата га най, нее? Укеру анатауа десу, Урага-сан. Какво значение? Приемам ви, Урага-сан.

Урага се поклони и отново обясни на Ябу какво е казал. Никой не се изсмя — освен Ябу, но смехът му бе прекъснат от свадата, избухнала между последните двама ронини, които се бяха скарали при избора на останалите мечове.

— Ей, вие двамата! Я млъквайте! — извика им той.

И двамата едновременно се обърнаха рязко към него, а единият му се озъби:

— Вие не сте ни господар! Къде са ви обноските? Кажете „моля“ или сам млъквайте!

Ябу скочи като стрела и се нахвърли към оскърбилия го ронин, вдигнал високо меча си. Всички се разпръснаха, а ронинът хукна да бяга, дотича до ръба на кея, измъкна с рязко движение меча си и се извърна да пресрещне нападението, като нададе свиреп боен вик. В същия момент приятелите му хукнаха да му помагат с извадени мечове и Ябу се озова в клопка. Ронинът се хвърли в атака. Ябу избягна яростния му замах, замахна в отговор, не улучи и в същия миг останалите се спуснаха да го убият. Самураите на Торанага се втурнаха прекалено късно да му помагат, разбрали, че с него е свършено.

— Спрете! — изкрещя на японски Блакторн. Всички замръзнаха от силния му глас.

— Вървете там! — посочи той мястото, където се бяха строили преди това васалите му. — Веднага! Заповед!

За миг всички на пристана останаха неподвижни. След това магията сякаш се разруши и те се размърдаха. Ябу се втурна към ронина, който го беше оскърбил. Той отскочи назад, после отстъпи настрани, вдигна меча си застрашително с две ръце над главата си и зачака безстрашно следващото нападение. Приятелите му се колебаеха.

— Вървете там! Веднага! Заповед!

Те отстъпиха неохотно и прибраха мечовете си в ножниците. А Ябу и противникът му започнаха да кръжат един около друг и да се дебнат.

— Вие! — продължи да вика Блакторн. — Спрете! Долу меча! Аз заповядвам!

Без да изпуска от яростния си поглед Ябу, ронинът чу заповедта и облиза устни. Направи две лъжливи движения вляво и вдясно, Ябу отстъпи малко назад, а той се възползува от това, за да се измъкне, дотича до Блакторн и сложи меча си в краката му.

— Подчинявам ви се, Анджин-сан. Аз не го нападнах пръв.

— Ябу-сан! — извика Блакторн. — Много съжалявам, мисля че е грешка, нали? Може би…

Но Ябу избълва гневен порой от думи и се втурна към ронина, който пак побягна без признак на страх.

Алвито стоеше безпристрастен, но му стана забавно.

— Ябу-сан каза, че няма никаква грешка, Анджин-сан, и че този негодник трябва да умре. Никой самурай не може да преглътне подобна обида.

Блакторн усети, че погледите на всички са вперени в него, и отчаяно се опита да вземе някакво решение. Ябу дебнеше човека, а вляво един от самураите на Торанага опъна тетивата на лъка си. Единственият шум, който се чуваше, беше пръхтенето, тичането и виковете на двамата, които си разменяха някакви реплики. Ронинът отстъпи назад, обърна се и хукна да обикаля пристана — ту на зигзаг, ту с лъжливи хватки, за да заблуди противника си, като през цялото време злобно съскаше нещо.

— Предизвиква Ябу, Анджин-сан — започна да обяснява Алвито. — Казва му: аз съм самурай и не убивам невъоръжени мъже като вас. Вие не сте самурай, а смърдящ на тор селянин. А, видяхте ли, ето, не сте никакъв самурай, а ета… — Езуитът млъкна, тъй като Ябу избълва някаква гневна тирада, сочейки един от самураите. — Ябу му казва: ей, вие, дайте му меча…

Ронинът се поколеба и погледна към Блакторн да чуе неговото нареждане. Ябу също се обърна към Блакторн и изкрещя:

— Дайте му меча!

Блакторн вдигна меча от земята.

— Ябу-сан, моля, не се бийте — опита се пак да го успокои, макар че страшно му се искаше да го види мъртъв.

— Дайте му меча! — изрева отново Ябу.

Гневен шепот премина през хората на Блакторн. Той вдигна ръка.

— Тихо! — После погледна своя васал, ронина. — Елате тук, моля.

Мъжът погледна към Ябу, направи лъжливи маневри наляво и надясно, но Ябу всеки път замахваше с меча си, обладан от дива ярост. Накрая ронинът успя да се измъкне и да дотича до Блакторн. Този път Ябу не го подгони. Само чакаше настървен, като млад бик, който рие с копито и се готви за нападение. Ронинът се поклони на Блакторн и се хвърли напред. Мечовете пуснаха искри, после още веднъж. Двамата противници този път се дебнеха мълчаливо. Още едно яростно спречкване — и мечовете иззвъняха. Ала Ябу се препъна и ронинът се метна напред да го довърши. Ябу обаче отскочи встрани и замахна с всички сили. Само с един удар отсече ръцете на ронина, както стискаха меча. За миг той остана неподвижен, загледан във внезапно окъселите си ръце, и нададе страховит вой. С още едно движение Ябу му отсече и главата.

Възцари се пълна тишина в следващия миг се разнесоха бурни ръкопляскания по адрес на Ябу, който замахна още веднъж към потръпващото тяло. И чак тогава, отмъстил за своята чест, той вдигна главата за плитката, изплю се в лицето и я захвърли настрани. Сетне все така безмълвно се приближи до Блакторн и се поклони.

— Моля да извините лошите ми обноски, Анджин-сан — много вежливо започна той, а Алвито превеждаше. — Благодаря, че �