Джеймс Клавел
Шогун (14) — Моята библиотека

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

През нощта Торанага не можа да мигне. Това много рядко му се случваше, защото поначало бе в състояние да отложи за следващия ден и най-належащия проблем, тъй като знаеше: ако доживее дотогава, ще го разреши по възможно най-сполучливия начин. Отдавна бе открил, че спокойният сън можеше да даде отговор и на най-заплетената загадка, а ако не — какво значение имаше тогава? Нима животът не бе само капчица роса?

Ала тази нощ имаше да разсъждава върху много озадачаващи проблеми. Какво да прави с Ишидо? Защо Оноши е преминал в лагера на врага? Как да се справи със Съвета? Дали християнските свещеници не са се намесили отново? От коя страна ще дойде следващият опит за убийство? Какво да прави с Ябу? А с варварина? Дали говореше истината?

Интересно, че той се появи от източните морета точно в този момент. Дали това не е поличба? Дали неговата карма няма да се окаже искрата, която ще възпламени барутния погреб?

Карма беше индийска дума, възприета от японците като част от будистката философия, и се отнасяше до съдбата на човека в този живот, определена безвъзвратно от всичко, което е извършил в предишното свое съществуване — добрите дела даваха възможност за по-добро положение в този живот, а лошите — точно обратното. Също така, както делата в сегашното съществуване имаха решаващо значение за следващото прераждане. Човек непрекъснато се прераждаше в този свят на сълзите, докато след много мъки и страдания, преминал през безброй съществования, той най-накрая се пречистваше и преминаваше в нирвана — мястото на съвършения покой. И никога повече нямаше да се преражда.

Колко странно, че Буда или някой друг бог, или просто карма бе довел Анджин-сан именно във владението на Ябу. И колко странно, че бе слязъл на брега именно в селото, където Мура, тайният ръководител на шпионската му мрежа в Идзу, се бе установил от много години под носа на тайко и преболедувалия едра шарка баща на Ябу. Странно също, че Цуку-сан се намираше тук, в Осака, и бе подръка да превежда, а не в Нагасаки, където му бе мястото. Странно, че главният свещеник на християните също се намираше в Осака, както и главният капитан на португалците. Странно, че лоцманът — Родригес — бе също така подръка да закара Хиромацу в Анджиро тъкмо навреме, за да свари варварина жив и да сложи ръка на оръдията. В Анджиро беше и Касиги Оми, син на човека, който би ми предал главата на Ябу, само да мръдна малкото си пръстче.

Колко красив е животът и същевременно колко е тъжен! Колко е мимолетен, без минало и настояще, само едно безкрайно „сега“.

Торанага въздъхна. Едно нещо беше сигурно: варваринът никога вече нямаше да си отиде. Нито жив, нито мъртъв. Той ставаше завинаги част от империята.

Ушите му доловиха почти неуловимия шум от приближаващи се стъпки и мечът му вече бе готов. Той сменяше спалнята си всяка нощ, както и охраната и паролата, като предпазна мярка срещу убийците, които винаги дебнеха. Стъпките спряха пред вратата. После дочу гласа на Хиромацу и първата част от паролата:

— Ако истината е вече ясна, какъв е смисълът от размишлението?

— А ако истината е скрита? — отвърна Торанага.

— Тогава тя вече е ясна — довърши правилно Хиромацу. Цитатът беше от един древен будистки учител — Сараха.

— Влез. — И чак когато Торанага се убеди, че дошлият наистина бе неговият съветник, той отпусна меча си. — Седнете.

— Чух, че не спите. Помислих си, че може да имате нужда от нещо.

— Не, благодаря. — Торанага огледа бръчките около очите на стареца, които бяха станали по-дълбоки. — Радвам се, че дойдохте, стари приятелю.

— Сигурен ли сте, че нищо ви няма?

— Да.

— Тогава ще ви оставя. Извинявайте за безпокойството, господарю.

— Не, влезте, моля ви. Радвам се, че сте тук. Седнете.

Старецът седна до вратата, с изправен като свещ гръб.

— Удвоих стражата.

— Правилно сте постъпили.

Хиромацу помълча.

— Що се отнася до онзи, лудия, заповедите ви са изпълнени. Всичките.

— Благодаря.

— Жена му — щом чу присъдата, внучката ми помоли за разрешение да се убие, за да придружи мъжа си във Великия безкрай. Отказах й, и заповядах да чака вашето решение.

Хиромацу кървеше отвътре. Колко е ужасен животът!

— Правилно сте постъпили.

— Искам официално позволението ви да се самоубия. Онова, което той извърши, ви постави под смъртна заплаха и аз съм виновен за това. Трябваше да предвидя грешката му. Не съумях да ви служа както трябва.

— Не ви позволявам да извършите сепуку.

— Моля ви, дайте ми разрешение.

— Не. Трябвате ми жив.

— Ще ви се подчиня. Но ви моля да приемете извиненията ми.

— Извиненията ви са приети. — След малко Торанага добави. — А какво ще кажете за варварина?

— Много неща, господарю. Първо: ако не го бяхте чакали днес, щяхте от зори да сте на лов и Ишидо нямаше да ви оплете в гнусната си мрежа. Сега вече нямате друг избор, освен да му обявите война — ако успеете да се измъкнете от тази крепост и да се приберете в Йедо.

— Второ?

— И трето, и четиридесет и трето, и сто четиридесет и трето. Аз не мога да се меря с вас по ум, господарю, но дори и на мен ми стана ясно, че всичко, което южните варвари са ни разправяли, е лъжа. — Хиромацу беше доволен, че може да разговаря. Това уталожваше болката му. — Ако съществуват две враждуващи християнски религии и ако португалците са част от по-голямата испанска нация, и ако страната на този нов варварин — как й беше името — воюва и с двете и ги побеждава, щом е остров като нашата страна, и — най-голямото „ако“ от всички — ако той казва истината, а свещеникът е превел точно казаното. — Вие можете да съберете всички тези „ако“ на едно място и да извлечете от тях някакъв смисъл, да съставите някакъв план. Аз не мога — съжалявам. Знам само какво видях в Анджиро и по време на плаването. Този Анджин-сан е много силен в главата, макар че в момента тялото му е заслабнало — сигурно от пътуването. Той има власт над морето. Не мога да го разбера. Как може да е всичко това и да се остави да му се изпикаят на гърба? Защо спаси живота на Ябу след онова, което му стори, а също и живота на врага си, както той сам признава — португалеца Родригу? Свят ми се вие от толкова много въпроси, сякаш съм препил саке. — Хиромацу млъкна. Умората му надделя. — Но съм на мнение, че трябва да го задържим — него и останалите като него, и другите, които може да се появят, и незабавно да ги убиваме.

— А Ябу?

— Заповядайте му още тази нощ да извърши сепуку.

— Защо?

— Защото няма никакви обноски. Вие предсказахте какво ще направи, като пристигне в Анджиро. Канеше се да задигне имуществото ви. Освен това е и лъжец. Не си правете труда да се срещате с него утре, както сте предвидили. По-добре да му предам още сега заповедта ви. Рано или късно ще трябва да го убиете. По-добре сега, когато ви е в ръцете, без обкръжението си от васали. Съветвам ви да не се бавите.

На вътрешната врата леко се почука.

— Тора-чан?

Торанага се усмихна както винаги, щом чуеше този глас и умалителното си име.

— Да, Кири-сан?

— Позволих си, господарю, да донеса чай за вас и гостенина ви. Мога ли да вляза?

— Да.

Двамата мъже отвърнаха на поклона и. Кири затвори вратата и започна да налива чая по чашите. Беше на петдесет и три години, главна дама на дамите на Торанага. Пълното и име беше Кирицубо-но-Тошико, а Кири и беше умалително име. Беше най-възрастната от всички дами в дома му. Косата й бе започнала да посивява, тялото й бе напълняло, ала лицето и грееше от неугасима радост.

— Не бива да сте буден по това време, Тора-чан. Скоро ще се съмне и предполагам, че веднага ще се отправите със соколите си към хълмовете, така ли е? Трябва да спите!

— Да, Кири-чан — потупа я той любвеобилно.

— Не ми казвайте Кири-чан — засмя се тя. — Аз съм стара жена и към мен трябва да се отнасяте с уважение. Стигат ми неприятностите, които ми създават другите ви дами. Казвайте ми Кирицубо-Тошико-сан, господарю Йоши Торанага-но-Чикитада!

— Ето, виждате ли, Хиромацу! И след двадесет години тя все още се опитва да се разпорежда с мен!

— Извинявайте, Тора-сама, но минаха повече от тридесет години — гордо го поправи тя. — И вие се поддавате на команди толкова, колкото и тогава.

Когато Торанага беше на двадесетина години, той също бе известно време заложник при деспотичния Икава Тададзаки, владетел на Суруга и Тотоми, баща на Икава Джикю, врага на Ябу. Самураят, който отговаряше за доброто поведение на Торанага, тъкмо си бе взел Кирицубо за жена. Тя беше седемнадесетгодишна. Самураят и Кири се отнасяха много добре с него, даваха му мъдри съвети и когато Торанага се вдигна срещу Тададзаки и се присъедини към Города, той тръгна с него заедно с много други воини и храбро се би до рамото му. По-късно, в битката за столицата, мъжът на Кири падна убит. Торанага я попита дали желае да стане негова наложница и тя с радост прие. В онези дни не беше още дебела, но затова пък бе все така по майчински топла и мъдра. Тя караше деветнадесетата си година, а той беше двадесет и четири годишен. Оттогава Кири стана център на домакинството му. Беше изключително умна и способна. Години наред домът му бе поддържан изрядно, без никакви дрязги. Доколкото може да няма дрязги в едно домакинство, в което има жени, помисли си Торанага.

— Започнала си да дебелееш — подметна той, макар че нямаше нищо против пълнотата й.

— Торанага-сама! Как можете да кажете такова нещо пред Тода-сама! Ах, много съжалявам, но ще трябва да си направя сепуку или най-малкото да си обръсна главата и да стана монахиня. А пък се имах за толкова млада и слабичка. — Тя избухна в смях. — Впрочем съгласна съм, че задникът ми е дебел, но какво да правя? Обичам да си похапвам, така че да му мислят Буда и моята карма — това е техен проблем, нали така? — Тя им подаде чашите с чай. — Заповядайте. А сега си отивам. Желаете ли да ви изпратя Садзуко-сан?

— Не, досетлива моя Кири-сан, благодаря ти. Ще поговорим малко и ще се опитам да заспя.

— Лека нощ, Тора-сама. Спете без сънища. — Тя се поклони и на двамата и излезе.

Те с удоволствие засърбаха чая си. Торанага пръв наруши мълчанието:

— Винаги съм съжалявал, че нямахме син двамата с Кири-сан. Веднъж зачена, но пометна. Беше по време на битката при Нагакуде.

— А, тогава значи?

— Да.

Това стана веднага след убийството на Города, когато генерал Накамура — бъдещият тайко — се опитваше да съсредоточи цялата власт в ръцете си. Навремето това бе доста под въпрос, тъй като Торанага поддържаше законния наследник — един от синовете на Города. Накамура излезе срещу Торанага близо до село Нагакуде, но войските му бяха разбити и той изгуби битката. Торанага разумно се оттегли, преследван от свежи сили, този път под командата на Хиромацу, който се биеше на страната на Накамура. Торанага се отърва от капана и избяга в собствените си провинции с непокътната армия, готова отново да се хвърли в бой. Петдесет хиляди души загинаха при Нагакуде, но много малко от тях бяха на Торанага. Мъдрият бъдещ тайко прекрати гражданската война срещу него, макар че щеше да я спечели. Нагакуде беше единствената битка, която тайко изобщо някога изгуби, а Торанага — единственият генерал, от когото претърпя поражение.

— Радвам се, че така и не се стигна до бой помежду ни, господарю — каза Хиромацу.

— Да.

— Вие щяхте да спечелите.

— Не. Тайко беше най-големият военачалник, най-мъдрият и умен човек, когото съм срещал.

Хиромацу се усмихна.

— Да. Освен вас.

— Не, грешите. Аз именно затова станах негов васал.

— Жалко, че вече го няма.

— Да.

— Но и Города беше чудесен мъж, нали? Толкова прекрасни мъже загинаха. — Хиромацу неволно започна да върти в ръка ножницата на своя преминал през огъня на безброй битки меч. — Ще трябва да тръгнете срещу Ишидо. Това ще принуди всички даймио да решат на чия страна ще застанат — веднъж завинаги. В крайна сметка ще спечелим войната и тогава ще можете да разпуснете Съвета и да станете шогун.

— Не се стремя към тази чест — рязко възрази Торанага. — Колко пъти трябва да ви го казвам?

— Извинете, господарю. Но смятам, че така ще е най-добре за Япония.

— Това ще е предателство.

— Към кого, господарю? Към тайко? Той е мъртъв. Спрямо последната му воля и завещание? То е само лист хартия. Към малкия Яемон? Той е син на селянин, узурпирал властта и поста на един военачалник, чиито наследници изличи от лицето на земята. Ние бяхме съюзници на Города, а след това станахме васали на тайко. Ала и двамата са мъртви.

— Бихте ли дали такъв съвет, ако бяхте член на Съвета на регентите?

— Не. Но не съм регент и много се радвам. Аз съм само ваш васал. Преди една година направих своя избор — на чия страна да бъда. И направих избора си свободно.

— Защо? — Торанага за пръв път му задаваше този въпрос.

— Защото сте мъж, защото сте Миновара и защото, както и да постъпите, решението ви ще е мъдро. Вие правилно казахте на Ишидо: ние не сме народ, който се управлява от комитет. Нужен ни е водач. Кого от петимата регенти можех да избера? Оноши-сама? Да, той е умен и добър военачалник. Но е християнин и е сакат, а плътта му така се е разложила от проказата, че смърди от петдесет крачки. Сугияма-сама? Той е най-богатият от всички даймио в страната и родът му също е старинен, както и вашият. Но е мекушав ветропоказател и всички го знаем много добре какво представлява. Кияма-сама? Мъдър, храбър, голям военачалник и стар другар. Ала и той е християнин, а аз смятам, че в тази Земя на боговете си имаме достатъчно богове и няма защо да бъдем толкова високомерни, че да започнем да се прекланяме само на един. Ишидо? Презирам тази продажна селска фъшкия, откак го познавам, и единствената причина, поради която не съм го убил, е, че беше кучето на тайко. — Изсушеното му лице се пропука в усмивка. — Така че, както виждате, Йоши Торанага-но-Миновара, друг избор нямах.

— Ами ако не послушам съвета ви? Ако обработя членовете на Съвета на регентите, дори Ишидо, и издигна на власт Яемон?

— Каквото и да направите, все ще е мъдро. Но всички регенти биха предпочели да ви видят мъртъв. Това е самата истина. Съветвам ви незабавно да започнете война. Незабавно. Преди да успеят да ви изолират. Или по-вероятно — да ви убият.

Торанага се замисли за враговете си. Бяха силни и многобройни.

Ще му трябват не по-малко от три седмици, за да се завърне в Йедо по токайдския път — главната артерия, която минаваше по крайбрежието между Йедо и Осака. Да тръгне с кораб, беше по-опасно и вероятно би отнело и повече време, освен ако не използува галера, която да плава срещу вятъра и течението.

Мислите на Торанага се прехвърлиха отново върху плана, който бе измислил. Не виждаше никакъв недостатък в него.

— Вчера узнах под секрет, че майката на Ишидо ще отиде на гости на внука си в Нагоя — каза той и Хиромацу моментално наостри уши. Нагоя беше огромен град-държава, който все още не се бе обвързал с нито една от страните. — Тя трябва да бъде „поканена“ от абата да посети храма „Джоджи“, да се порадва на цъфналите вишни.

— Ще уредя това незабавно — откликна Хиромацу. — С пощенски гълъб. — Храмът „Джоджи“ беше прочут с три неща: алеята на вишневите дървета, войнствените си монаси дзен-будисти и откритата си непреклонна вярност към Торанага, който преди години бе дал пари за построяването му и оттогава непрекъснато го издържаше. — Дърветата ще са прецъфтели вече, но ще се погрижим утре да бъде там. Не се съмнявам, че достопочтената дама ще пожелае да остане няколко дни — мястото е тъй приятно. Внукът й също трябва да отиде, нали?

— Не, само тя. Поканата на абата ще стане иначе прекалено очевидна. Второ: изпратете тайно зашифровано послание на сина ми Судара: „Напускам Осака веднага щом свърши настоящото заседание на Съвета — след четири дни.“ Изпратете го по бързоходец и утре повторете текста по пощенски гълъб.

Хиромацу не скри неодобрението си.

— Тогава да наредя ли веднага да пристигнат десет хиляди души?

— Не. Наличните хора са достатъчни. Благодаря ви, стари приятелю. Сега ще се опитам да поспя.

Хиромацу стана и разкърши рамене. После, вече при вратата, попита:

— Разрешавате ли на внучката ми Фуджико да се самоубие?

— Не.

— Но Фуджико е самурай, господарю, а вие знаете какво са синовете за майките. Това й беше първо дете.

— Ще роди още много деца. На колко е години? Осемнадесет? Ще й намеря друг съпруг.

Хиромацу поклати глава.

— Няма да приеме друг. Много добре я познавам. Най-съкровеното и желание е да сложи край на живота си. Моля ви.

— Предайте на внучката си, че не одобрявам безсмислената загуба на човешки живот. Отказвам да дам разрешение.

Хиромацу най-сетне се поклони и се приготви да излезе.

— Колко време ще издържи варваринът в затвора? — попита Торанага.

Хиромацу отговори, без да се обърне:

— Зависи доколко умее да се бие.

— Благодаря ви. Лека нощ, Хиромацу. — Когато се убеди, че е останал съвсем сам, той тихичко се обади: — Кири-сан?

Вътрешната врата веднага се отвори. Тя влезе и коленичи.

— Изпрати на Судара спешно послание: „Всичко е наред.“ Изпрати го по бързи гълъби. С три гълъба едновременно, още щом зазори. По пладне направи същото.

— Да, господарю.

И безшумно си отиде.

Все един ще стигне до него, помисли си той. Най-малко четири ще паднат от стрели, ястреби или шпиони. Но дори и тогава Ишидо няма да разбере нищо, освен ако не е разгадал шифъра ни.

Шифърът беше известен само на четирима души: на големия му син Нобору, на втория му син и наследник Судара, на Кири и на него самия. Посланието всъщност гласеше:

„Не обръщай внимание на всички останали вести. Пусни в действие план № 5.“

Предварително се бяха уговорили според план № 5 синът му да свика незабавно в Йедо, неговата столица, всички глави на рода Йоши и най-доверените им съветници и да ги мобилизира за война. Кодовата дума, която означаваше „война“, беше „Алено небе“. Убийството му или пленяването му означаваха начало на война — незабавно, фанатично нападение върху Киото, под предводителството на наследника му Судара и с участието на всичките му войски. Целта бе да превземат града и да пленят императора марионетка. Това щеше да се съчетае с тайно, много старателно подготвено въстание в петнадесет провинции едновременно, които от години вече бяха подготвяни за такава една възможност. Всички главни обекти, проходи, градове, крепости и мостове бяха грижливо подбрани. Имаха достатъчно оръжие и фанатични привърженици, за да изпълнят предначертаното.

Планът е добър, доволно си помисли той. Но не ги ли поведа аз, ще се провали. Судара няма да съумее. Не защото му липсват смелост или ум или поради предателство, а само защото няма достатъчно познания и опит и не може да увлече след себе си необходимия брой необвързани даймио. И защото на пътя му ще се изпречат непобедими крепостта Осака и наследникът Яемон — фокусът на цялата враждебност и завист, които съм си спечелил в течение на петдесет и две години война.

Торанага започна да воюва на шестгодишна възраст, когато му бе наредено да се яви като заложник в лагера на врага. След това бе измъкнат оттам и пленен от други врагове, отново бе пратен като заложник, отново бе откупен на дванадесетгодишна възраст. Тогава поведе първия си отряд и спечели първата си битка.

Толкова много битки. Нито една загубена. Но затова пък колко врагове! И ето че се съюзяват.

Судара няма да успее. Ти единствен може би ще съумееш да спечелиш с „Аленото небе“. Тайко можеше — това е сигурно. Но най-добре да не се налага да се пуска в ход „Алено небе“.