|	Лизелоте Велскопф-Хенрих
|	Харка — синът на вожда


>	ТАЙНАТА НА ПЕЩЕРАТА

	Нощта беше тиха и безветрена. Наоколо не потрепваше ни листо, ни борова клонка. Кората на дърветата по откритата на североизток страна на планинския склон беше още влажна, почти мокра; довеяннят сняг се беше разтопил от първите лъчи на пролетното слънце. Откъм реката, която лъкатушеше край Черните хълмове, се издигаха мъгли. Те трептяха под мъховете и скалите, пълзяха между храстите, забулваха дърветата и правеха още по-непрогледни тъмносиния нощен здрач на луната и сенките, хвърляни от шумаците на дърветата, които закриваха блясъка на звездите.
	Високо горе на хълма едно индианско момче се беше сгушило до голямо коренище. То стоеше съвсем неподвижно и дивечът го усещаше само по миризмата. Един пор се отби от пътя си, защото надуши човека, но совата прелетя безгрижно край изсъхналия дънер, чиято сянка се сливаше със сянката на момчето. Досами него, но без да го досегнат, сноп лунни лъчи хвърляха своята светлина чак до земята, осветявайки леко носещите се мъгли и една ивица земя, широка около разкрач. Това светло петно менеше формата си от преминаващите над него мъгли и беше за окото единственото неспокойно нещо в смълчаната и спокойна нощ. Момчето беше насочило поглед към светлото петно. Сред мрака и самотата на планинската гора всяко друго момче на негово място би потърсило утеха в лунния зрак. Ала Твърдокаменния Харка Нощното око, син на племето дакота, нямаше от какво да се страхува сред дърветата, скалите и животните в нощта. Той носеше ножа със себе си и можеше за миг да се изкачи по някое дърво и това му беше достатъчна защита. Мислите му бяха насочени към нещо съвсем друго.
	Сред бледото и несигурно светлинно петно на земята Харка беше разпознал следа от човешка стъпка. Следата беше прясна. Тук, на два часа разстояние от техния бивак над реката, в това нямаше нищо необикновено. Ала следата беше от много голяма стъпка и необикновена и по други признаци. Харка Нощното око не вярваше на собствените си очи. Не го ли лъжеха движението на светлинното петно и мъглите? Той непрекъснато се мъчеше да прецени големината на крака, който беше стъпил тук. Под ръководството на баща му и на по-големите другари от игрите погледът му години наред се беше учил и изострял да преценява всяка следа.
	Такова широко стъпало, такава тежка стъпка, за каквато можеше да се съди по тази следа тук, нямаше никой член на индианското ловджийско племе, към което принадлежеше Твърдокаменното Нощно око. Дори ако момчето предположеше, че непознатият, който беше оставил следата, се е плъзнал с левия крак по покрития с борови иглички гладък склон и след това с цялата си тежест е потърсил опора върху десния си крак, за да не падне — дори и тогава тази стъпка беше твърде тежка за един индианец. Очертанията и отпечатъците не съвпадаха и по друго със следите от стъпки, които Харка Нощното око познаваше. Петата се беше отпечатала по-дълбоко от пръстите и имаше ръбести очертания.
	Харка цял потрепера. Подобни следи от стъпки големите военачалници и умни мъже приписваха в своите разкази на враговете, на крадците на дивеч и земи, на Дългите ножове, каквито малкото индианско момче още никога не беше виждало.
	Харка реши да остане неподвижен на мястото си, докато дойде баща му. Баща му го беше изпратил посред нощ от селото да отиде в гората. Момчето не знаеше защо и за какво, знаеше само, че беше заради нещо много важно, и предусещаше, че баща му, бойният вожд на ловджийското племе, искаше да го посвети в една голяма тайна. Решено беше вече — утре бивакът щеше да се вдигне, щеше да напусне гористите планини, за да търси в по-южните прерии нови ловни райони. През нощта, преди да се отправят на път, бойният вожд на племето искаше да открие на сина си една тайна на отколешното им гористо родно място.
	Предусещането на тайната и непознатата следа, от чиито очертания сякаш дебнеха враждебност и опасност, изопваха нервите и чувствата на единадесетгодишното момче. Баща му не е могъл да знае за тази следа, когато го изпрати да отиде горе в планината.
	Нещо изшумоля в короните на дърветата, Харка наостри слух. Помисли си, че навярно две диви котки се гонят наблизо; те тичаха на всички посоки. Можеше и да са рисове. Зверовете фучаха. Вече бяха съвсем наблизо. Изсъхналото дърво, до корена на което се беше свил Харка, изведнаж се разтърси; единият звяр беше скочил в клонака му. Вторият го последва; едва отекнало, едно яростно фучене замря в приглушено гърго-рене. Дивите зверове се бяха вкопчили един в друг и се хапеха. Индианското момче, извило с почти неуловимо движение глава нагоре, наблюдаваше. Правилно беше предположило — бяха рисове. Един сух клон се отчупи. Двата звяра се строполиха, без да се изпускат един друг, преобърнаха се презглава по стръмния склон и чак тогава се отделиха. Единият побягна напред, вторият го последва след кратко двоумене. Малкият индианец долови дращенето на ноктите им, когато зверовете се покатериха недалеч от него на друго дърво. Още веднъж се чу фучене, после шумът заглъхна в клоните и в нощната гора настъпи предишната тишина.
	Харка отново насочи вниманието си към светлинното петно, което луната хвърляше върху горската пръст. И се сепна. Борещите се рисове бяха заличили напълно следата от стъпката, когато се бяха отърколили на земята.
	Той не ще може да я покаже на баща си.
	Тъй като нямаше смисъл вече да гледа неотстъпно към мястото на следата, сега Харка мислеше само за идването на баща си и за неговото неизвестно намерение. Уговореният час настъпи. Вождът Матотаупа трябваше да дойде скоро.
	Харка се ослуша. Той имаше много остър слух, но баща му въпреки това успя да го изненада. Светлинното петно на земята се закри изведнаж от едрата, смътно различаваща се фигура на вожда. Момчето се изправи и бащата сложи ръка върху рамото му. За миг двамата стояха мълчаливо един до друг. Харка чакаше да разбере ще каже ли нещо баща му. Тъй като бащата мълчеше, той самият каза съвсем тихо:
	— Тук имаше прясна следа от човешки крак. Два риса я заличиха. Не беше следа от индианец.
	Мина доста време, докато вождът отговори:
	— Ще внимаваме. Ела.
	Той тръгна нагоре по пътя и синът му Харка го последва внимателно, ловко, с твърди и широки крачки като бащините.
	Склонът стана стръмен и краката стъпваха само върху скали, в които се бяха впили дървесни корени, и върху мъхове. Трудно беше да се върви тук, но човек можеше да се придвижи безшумно. От небето звездите заничаха през клонаците на дърветата; месецът беше отминал напред. Харка следваше баща си, без да изостава, но сега сърцето му биеше силно и тялото му се покри с пот. Вождът се катереше все по-бързо, сякаш се страхуваше да не пропусне нещо.
	Най-после той се спря, без момчето да може да разбере причината за това. Двамата индианци бяха заобиколили една отвесна скала, която стърчеше петнадесетина метра над шумаците на дърветата. Сега те стояха на горната страна на тази отвесна стена и момчето последва примера на баща си, който легна по корем и издаде внимателно главата си над ръба на скалата, погледна надолу. Беше се появил лек ветрец; върховете на дърветата ниско долу на склона се огъваха и издигаха като вълни на тъмно море.
	С рязко движение вождът хвана ръката на сина си, сякаш искаше да го задържи или да насочи вниманието му към нещо, и от това движение Харка разбра, че не беше сънувал, а че баща му беше забелязал онова, което Харка Нощното око видя: на едно място на отвесната скала се беше плъзнала сянка, все още напълно неразгадаема за момчето.
	Върху скалата беше легнал онзи неопределен светлик, който скритата сега за окото от скалите и клонаците луна и звездите хвърляха в нощта. В тази неясна светлина, различима само за ловджийско око, по средата на скалата бързо се беше придвижила сянка, която веднага отново изчезна. Харка наблюдаваше внимателно мястото. Там скалата имаше издатина и точно до нея силно се дръпваше назад, като че ли издатината имаше голяма дупка. Може би това наистина беше така, може би на това място имаше вход за някоя от многобройните пещери в покритата с гъсти гори планина. Мястото, където ловджийското племе дакота, към което принадлежаха Харка и баща му, беше разпънало преди няколко седмици своя бивак, не беше много отдалечено оттук, на около два часа, както вече споменахме, долу край реката. Твърдокаменния Харка Нощното око беше обхождал нашир и надлъж местността наоколо като водач на Ордата на младите кучета. Точно тази отвесна скала обаче, пред която се намираше сега с баща си, той всякога беше избягвал, тъй като в бивака шушукаха нещо за някаква магия, която действувала тук. Може би неразгадаемата бегла сянка имаше нещо общо с това. Харка погледна баща си, който изцяло беше насочил вниманието си към мястото, където скалата се издаваше остро напред. Сянката беше паднала така, като че ли зад тази издатина се беше придвижило бързо нещо, което двамата индианци не можеха да видят. Харка не мислеше само за магията, той мислеше и за следата от човешката стъпка.
	Вождът Матотаупа се изправи на колене, развърза ласото, което носеше със себе си, и го прехвърли през едно дълбоко вкоренено дърво на отвесната скала. После, като хвана здраво висящите краища на ласото, той започна да се спуска внимателно по скалата надолу; стараеше се да се държи винаги така, че да не може да бъде улучен от някого, скрил се може би зад издатината на скалата, без непознатият сам да се открие пред погледа на индианеца. Вождът беше облечен в кожени индиански панталони с гамаши и с широк набедреник; краката му бяха обути в меки мокасини от дивечова кожа Косите му бяха сплетени на плитки, които падаха върху раменете му. На кожена връв, прехвърлена през врата му, висеше кожената кания, от която стърчеше ножът му. Друго оръжие Четирите мечки не носеше със себе си, дори и бойната тояга не си беше взел.
	Вождът заобиколи издатината на скалата, за което му беше стигнала половината дължина на ласото. После изчезна от очите на момчето зад издатината. Цели две минути Харка остана сам, без да чува или вижда баща си. Най-после ръката на вожда се подаде иззад ска лата и едно леко махване даде на момчето да разбере, че трябва да последва баща си.
	Харка също стигна много бързо до мястото, където стоеше приведен баща му. Двамата индианци се намираха пред входа на една пещера. Дупката в скалата изглеждаше по-черна от нощта. Вождът направи няколко стъпки навътре в пещерата, опипвайки непрекъснато внимателно с крак, защото подът на пещерата беше полегат. Харка го следваше по същия начин. Когато бащата седна, седна и той. Стените на пещерата бяха влажни, въздухът задушен. Съвсем отдалеч, от дълбочината на скалата, до ухото долиташе нежен, почти напевен звук. Момчето се ослуша, като несъзнателно се примъкна съвсем близо до баща си. Възможната опасност да бъдат нападнати от човек за момента не съществуваше тъй като сега двамата индианци също бяха защитени от тъмнината на пещерата и не представляваха вече под блясъка на луната добра цел за прикрит враг. Трябваше само да бъдат нащрек, тогава не можеха лесно да ги изненадат. Харка имаше пълно доверие в бойния опит на баща си.
	Когато се убеди, че наблизо нищо не помръдва, вождът пое навътре в пещерата. От тавана капеше вода Странни скални образувания, които висяха от тавана, и други, които като че израстваха от пода, подобно на малки пирамиди, им препречваха на няколко места пътя, затова те се придвижваха съвсем бавно. Звукът във вътрешността на скалата се усили, превърна се в бучене.
	Харка не мислеше за нищо. Беше насочил изцяло вниманието си към пътя и към баща си. Двамата навлязоха вече много навътре в скалата. Бученето се усили извънредно много. Мощно кънтене изпълни пещерата и заглуши всичко друго.
	В този миг се случи нещо, което Харка с мигновена бързина възприе като някаква шеметна ужасна игра. То започна с някакъв вик, един-единствен ужасяващ, прокънтял от тъмнината звук, който отново се върна заедно с ехото и се блъсна в стените. После едната ръка на бащата, търсейки опора, сграби Харка и момчето усети, като че го повлякоха в някаква незнайна дълбочина. То потрепера от ужас и обви ръце около един зъбер на скалата, същия, за който още се държеше бащата с другата си ръка. Зъберът се отчупи. Над Харка прелетяха пръски вода.
	Но в същия миг бащата навярно беше намерил по-добра опора, защото успя да издърпа момчето на здрава скална основа. Отнякъде долетя още един вик, после около двамата индианци не остана нищо друго освен мрак и кънтящото бучене.
	Харка се помъчи да умири запъхтения си дъх. Когато отново можеше да мисли, той се попита дали баща му беше извикал. Не, не можеше да е бил баща му. Наистина в кънтящата пещера и при това силно бучене човешкият глас сигурно би звучал по-различно от обикновено. Ала вторият вик беше долетял отдалеко, докато бащата стоеше непосредствено до Харка.
	Няколко искри просветнаха в тъмнината. От неспирното бучене Харка не беше чул чаткането на огнивото. Сега под светлината на искрата той разпозна ръката на баща си и водата, която го беше оплискала. Из един от страничните стръмни ръкави на пещерния вход вдясно се спускаше огромна струя вода от някакъв подземен извор, прекосяваше входа и после се хвърляше стремглаво като водопад в незнайните дълбочини на планината.
	Искрите угаснаха.
	Бащата се изправи, хвана ръката на Харка и го поведе внимателно обратно към пещерния вход. След няколко метра той вече можеше да пусне ръката на момчето, вече нямаше опасност за него да стъпи накриво или да се подхлъзне. Харка следваше баща си и мълчаливо, както бяха дошли, двамата отново стигнаха мястото, където посред стръмната отвесна скала се откриваше входът на пещерата. Бученето и кънтенето отново бяха заглъхнали, те пак долавяха само далечния напевен звук Съзряха отново върховете на дърветата, които се привеждаха под повея на нощния вятър, а високо над скалите и гората блещукаха звездите — недостижими, равнодушни.
	Отнякъде изкрещя сова.
	Вождът провери дали краищата на ласото още висят пред издатината на скалата. Всичко беше непокътнато и Матотаупа изтегли ласото към себе си. Прехвърли го през една издадена напред скала и се спусна от входа на пещерата върху горската пръст. Харка направи същото и тръгна по следите на баща си, който прекосяваше в тъмната гора склона, като вървеше от южната страна на планината, където се намираха в момента, към западната. Когато Матотаупа ускори ход, за Харка отново не беше вече лесно да го следва.
	Най-после двамата достигнаха един поток, който излизаше от скалата необикновено широк и силен; водите се гонеха с бучене по обраслия с гори стръмен склон надолу към по-големия поток в подножието на скалния масив.
	Пред потока вождът се спря. Тук дърветата растяха малко по-нарядко, над полянката светеха звездите, водата блестеше и човек можеше да се оправи по-лесно. Матотаупа заповяда на момчето да легне и да спи. Харка се подчини, макар и с неудоволствие. Но той искаше да докаже на баща си, че може да бъде господар на себе си при всяко положение. Потърси по-гъсто обрасло с мъх местенце, сви се на кълбо и заспа, зъзнейки.
	Когато отново се събуди, около него утрото също се разбуждаше. Мракът се разнесе, луната и звездите избледняха, дърветата, скалите и мъховете възвърнаха цветовете си, а в буйния пенлив поток се гонеха светлинните отблясъци на възходящото по небосвода слънце. Птици пееха, катерички се гонеха, един бръмбар профуча с бръмчене, търсейки храна. Беше студено, по-студено дори, отколкото през ноща росата по сухите дървета и боровите иглички, които покриваха пръстта трептеше сребърна като скреж.
	Харка наблюдаваше баща си, който сякаш търсеше следи около водата. Но освен няколко дири от дивеч, които водеха към извора и към потока и след това отново се връщаха назад, не можеше да се намери нищо друго. Вождът седна до сина си.
	— В пещерата имаше човек — каза той бавно и много сериозно. — Водата, на която ние се натъкнахме вътре, излиза тук от планината.
	Харка разглеждаше съсредоточено извора. Можеше ли човек да излезе от планината заедно с водата? Изглеждаше невероятно, но не и невъзможно. Докато все още разсъждаваше, Харка чу отново гласа на баща си:
	— Би било по-добре, ако можеше да останем още няколко дни тук. Дотогава непознатият или ще умре, или ще излезе заедно с водата навън. Но ти знаеш, че ние трябва да тръгнем с бивака, за да търсим бизони, и аз съм длъжен като боен вожд да предвождам хората си. Не мога да се бавя тук. Ние не можем да сторим нищо друго, освен да доведем тук някого от нашите хора и да го оставим на пост край потока. След това той ще ни настигне по следите. Изтичай в бивака и попитай мирновременния вожд Белия бизон кого ще изпрати тук на пост. Аз ще остана, докато дойде някой да ме смени. Разбра ли ме?
	Харка веднага тръгна. Беше наистина уморен, но и твърде възбуден, та не усещаше умората, и се спускаше напряко с леки скокове надолу по склона към бивака. Непрекъснато в съзнанието му пареше въпросът защо баща му го беше завел тази нощ в пещерата. Какво искаше да му разкрие той? След срещата с непознатия всичко беше протекло различно от предвиденото и тайната, която Матотаупа искаше да разкрие на своя син през последната нощ, която щяха да прекарат в своята гориста родина, си беше останала тайна. Изпълнен с мрачни и неопределени предчувствия, Харка най-после пристигна в бивака, отдето се беше измъкнал тайно по вечерен здрач предишния ден.
	Типите, както дакота наричат своите кръгли заострени нагоре кожени шатри, бяха опънати на една горска поляна от горната страна на реката. Група от четири по-големи шатри се отделяше от останалите: Заклннателската шатра на племето, Съвещателната шатра, шатрите на мирновременния и на бойния вожд. По тези типи бяха нарисувани с особено старание тайнствени знаци с различни бои, които индианците сами знаеха да си приготовляват от цветна пръст. Шатрата на бойния вожд Матотаупа беше украсена с големи квадрати. Слънчеви лъчи озаряваха тежките кожени чергила. Майката на Харка беше освободила от забитите в земята колчета направените от бизонова кожа чергила на входа към изток и ги беше вдигнала нагоре, така че въздухът и светлината можеха свободно да влизат вътре. Харка видя огнището в средата на бащината типи, дима, който се издигаше право нагоре, и пръстените паници. Край огъня седеше баба му и шиеше някаква дреха. По-малките братче и сестриче на Харка — десетгодишно момиченце и деветгодишно момче — я наблюдаваха внимателно. Майката дереше пред шатрата един заек. Харка усети силен глад, защото от седмица насам яденето им беше много оскъдно, но го потисна. Според заръката на баща си той веднага отиде в шатрата на мирновременния вожд, която се издигаше до Матотауповата типи.
	Шатрата на Белия бизон беше затворена. През последните дни тя всякога беше затворена, защото мирновременният вожд беше болен. Дори и заклинанията на заклинателя на племето не бяха успели още да го излекуват. Той крееше, без да има някаква рана. Харка, изпита ужас пред онзи невидим враг, който разяждаше извътре мирновременния вожд. И когато в този момент в съседната типи на заклинателя, изрисувана със змии и гърмящи птици, се понесе приглушеният заклинателски напев, момчето вдигна ръка пред устата си и заповтаря бавно вакантанка. „Великото заклинание“, което според него невидимо се издигаше над всичко, което то виждаше и чуваше.
	Момчето се окопити и влезе в шатрата на Белия бизон.
	Вътре цареше полумрак. В дъното седеше жена му неподвижна, привидно безучастна. Подобната на кимоно кожена дреха, чиито ръкави и подгъв завършваха с ресни, обгръщаше плътно тялото й. Отпуснала ръце в скута си, проследи с тъжен поглед момчето, което се беше приближило до огнището. Белия бизон лежеше прострян на постелята си от кожени завивки, опрян върху подложката за главата, приготвена от сплетени вьрбови вейки, провесени на триножник Лицето му беше хлътнало, ръцете — изпосталели. Той направи леко движение, за да покаже, че е усетил посещението. До краката край постелята му стоеше Шонка, единственият син на Белия бизон, петнадесетгодишен момък, гол до кръста. Харка сведе поглед. Той не обичаше Шонка. Между двете момчета се беше породило онова неприятно чувство, което избухва при стотици дребни поводи и всъщност не е било предизвикано нито от единия, нито от другия. Харка не искаше да мисли за това сега. Важното за него бе да успее да убеди Белия бизон да изпълни молбата на неговия баща и да изпрати някого на пост край потока в планината, когато племето поеме дългия си път.
	Момчето докладва късо и делово.
	Болният вожд сякаш не беше разбрал всичко, което му казваше Харка, защото движеше неспокойно и безпомощно глава насам и натам и накрая се извърна към Шонка.
	— Ние не можем да се лишим нито от един боец, така казва баща ми — обърна се момчето към госта, ала Харка разбра, че отказът беше само произволно решение на Шонка, и почувствува да го обзема ярост.
	— Върви! — заповяда Шонка. — Баща ми каза вече, хау.
	Харка погледна още веднъж към болния. Той беше приклопил очи, нямаше надежда, че ше проговори. Затова момчето се извърна и излезе.
	Какво да прави?
	Огледа се. Селото беше оживено, при идването си в лагера той беше възприел всичко като обикновено и то не му се стори много важно в този миг. Но когато сега плъзна поглед навсякъде, пред съзнанието му едно подир друго преминаха всяко същество и всяко движение: неспокойните кучета, които бяха също така гладни като самото момче, слабите момчета, които играеха с пръчки някаква игра на топка и крещяха високо, малките момиченца, които помагаха в отворените шатри на майките и на поголемите си сестри, и най-после многобройните коне, които гризеха храстите, рядката трева и корите на дърветата, а пред няколко шатри — бойните и ловните трофеи — бизонови рога и скалпове, изкачени на високи прътове и полюшващи се от утринния ветрец. Най-богато беше отрупан с трофеи прътът пред бащината шатра на Харка.
	Не мина дълго време и Харка откри своя приятел Сокола Той беше по-възрастен от Харка, вече шестнадесетгодишен момък, израсъл висок и слаб. Харка се запъти към него и Сокола прекъсна работата си. Той тъкмо подостряше върховете на стрелите си.
	Харка клекна до него, защото, макар и да бързаше, не беше прилично един толкова важен въпрос да се обсъди набързо. Той повтори доклада си пред Белия бизон почти дума по дума.
	— Сега кажи ти, Четан — приключи той.
	„Четан“ на тяхното наречие означаваше „сокол“.
	— Твоят баща е нашият боен вожд — каза енергично слабото тъмнокожо момче. — Нека той да заповяда. В нашите ловни места е навлязъл чужд човек — това означава борба! Матотаупа сам трябва да се разпореди.
	Кръвта нахлу в страните на Харка и се изкачи чак до слепоочията му. Той прозря упрека в думите на приятеля си, че Матотаупа не е достатъчно решителен, и тъй като дълбоко в себе си момчето усещаше, че в този упрек към обожавания от него баща има все пак известно основание, то още повече се огорчи.
	— Моят баща знае какво върши. Хау. Ти би ли поел да останеш на пост край извора, макар че още не си боец?
	— Бих го направил, ако моят баща Летния дъжд разреши. Ела, да отидем заедно при него.
	Харка тръгва редом с приятеля си. Летния дьжд, бащата на Сокола, не беше в бивака. Беше излязъл с коня си в прерията, която се простираше надалеко около обраслия с гъсти гори скален масив, и двамата млади приятели изведоха конете си, за да го настигнат. Сокола знаеше, че баща му имаше намерение да поеме в югозападна посока и да издебне евентуално появилите се бизони. Двамата с Харка трябваше само да прекосят с конете си гората и плитката река, която минаваше покрай южния склон на планината. Щом пресякоха последната ивица гора, той веднага откри върху безкрайното вълнисто кафявозелено пасище следите от коня на баща си. Харка и Четан подкараха в галоп своите дребни полудиви пъстри коне, които те яздеха неоседлани.
	За техните очи следата в тревата беше ясна като прокарана пътека. След четвърт час момчетата намериха Летния дъжд Той отдавна беше дочул приглушения шум, предизвикан от копитата на двата препускащи в галоп коня, и беше следил с очи младите ездачи. Беше спрял и очакваше на коня си момчетата.
	Харка повтори за трети път дословно доклада си, без да изпусне или прибави нещо.
	Летния дъжд зарея замислен поглед над прерията. Слънчевата светлина беше вече ярка и ослепителна, вятърът хапеше очите, та индианците примижаваха.
	— Ще вървим тримата — реши боецът. — Харка ще ни води. Аз искам да видя мястото, а после Матотаупа ще реши кой от нас ще остане на пост. Ако междувременно не се е случило вече нещо.
	Тъй като бяха на коне, те скоро стигнаха гората и бивака. Индианците се смъкнаха от мустангите и Харка и Четан върнаха и трите коня обратно в стадото им. После тримата се отправиха пешком към извора в планината при вожда Матотаупа. Те се провираха като диви котки през гората, Харка най-отпред, следван от Летния дъжд и Сокола, който вървеше последен.
	Когато тримата наближиха мястото около извора, водачът Харка стана много внимателен. Вниманието му се дължеше на превърналия се вече в инстинкт опит, че всякога, когато може да ти се случи нещо неизвестно, трябва да останеш колкото се може по-незабелязан. Прикривайки се зад дърветата и храстите, той водеше двамата си придружвачи към една издатина в планинския склон, откъдето можеха да огледат мястото край извора незабелязани от никого. Твърдокаменния Харка Нощното око се радваше много при мисълта, че ще има възможност да наблюдава баща си, без самият той да може да го забележи. По-късно баща му сигурно щеше да го похвали засмян за умението му.
	Мислите и мечтите на Харка се прекъснаха рязко, когато той, легнал в храсталака на земята, хвърли първия поглед към планинския извор и стръмния склон, по който се спускаше водата.
	Край клокочещата и бълбукаща вода лежеше едрата снага на Матотаупа: главата надолу, краката нагоре върху склона, със съвсем отпуснати ръце. Вождът лежеше по очи.
	Кръв не се виждаше, от далечината не можеше да се забележи никаква рана. Ножът му сгърчеше от канията, която все още висеше на кожената връв. Харка напрегна поглед да открие някакви следи, но не можа да различи нишо.
	Той би скочил веднага при баща си, измъчван от ужасния страх, че Матотаупа е мъртъв. Ала Летния дъжд, който разбираше и може би споделяше чувството на Харка, задържа момчето с едно докосване на ръката и след това даде с безмълвния език на знаците нарежданията си на Харка и на младия Четан. Четан трябваше да остане на наблюдателното място, докато Летния дъжд я Харка щяха да заобиколят в кръг отдясно и отляво потока, да проучат терена и отново да се срещнат при извора.
	По този начин единадесеттодишният Харка получи отговорна задача и той разбираше, че Летния дъжд разчита на него като на боец. Това доверие вдъхна сили на момчето и видът на бащата, който лежеше в несвяст яли мъртъв върху горската пръст, го ожесточи срещу непознатия неприятел. Облада го силно напрежение и в същото време онова спокойствие, което силният човек запазва в момент, когато е напълно решен да срещне опасността.
	Индианското момче се промъкваше внимателно надолу иззад обраслата с храсталаци издатина на скалата, която им беше служила за наблюдателница, прикривайки се непрекъснато откъм откритата полянка край извора. Той ту пълзеше, ту прибягваше напред, прикривайки се зад дънери и стебла. Нито веднъж не стъпи на изсъхнала клонка, внимаваше да не разклати нито един клон. Нито едно листо не биваше да се помръдне и да привлече вниманието на непознатия неприятел. Стотици пъти вече Харка беше упражнявал подобен ход, когато играеше с връстниците си, или ходеше на лов за дребен дивеч в гората с баща си. Момчетата от племето дакота също преминаваха строг учебен курс, в който трябваше да изучат всичко необходимо за живота на едии ловец и боец. Харка беше главатар на своите връсници от Ордата на младите кучета, Бяха го избрали за главатар не защото беше син на бойния вожд, а защото беше съобразителен, решителен и ловък Затова днес и Летния дъжд, заместникът на вожда, му се доверяваше като на възрастен.
	Харка беше преминал вече голямо разстояние по склона, без да се беше случило нищо особено. Другарите си той не можеше да вижда, нито Четан, който беше останал горе на скалата в пълно прикритие, нито Летния дъжд, които подобно на Харка се примъкваше от другата страна на потока през гората и чийто път беше по-дълъг, отколкото на момчето, тъй като той трябваше да заобиколи потока чак отгоре.
	Утринните песни на птиците отдавна бяха заглъхнали. Само от време на време тук-таме се чуваше цвъртене и чуруликане. Едии гущер лежеше върху огрените от слънцето речни камъни и се грееше на слънцето. Харка заобиколи внимателно мястото, за да не обезпокои животното. Един пробягнал гущер може да предизвика недоверието на неприятеля.
	Досега момчето не беше открило никаква следа от човек, дошъл или минал оттук. Той продължаваше да се промъква със същата предпазливост и най-после се приближи до буйния поток, там, където водата се спускаше от склона. Харка погледна през дърветата и храсталаците към водата. Вълните прескачаха през огладената пръст и измитите камъни; те поемаха светлината, проблясваха и отново ставаха тъмни като горската пръст и зеления мъх. Горе откъм извора и долу откъм, малкия водопад идеше силно бучене; край момчето водата бълбукаше и се плискаше о няколко камъка. Харка познаваше потока от своите набези с Младите кучета. Той знаеше много добре пътя на потока и къде беше бродът на дивеча.
	Нищо не изглеждаше променено. Никъде не се забелязваше съмнителна следа. Харка гледаше внимателно наоколо си. Тук край потока той трябваше да се срещне с Летния дъжд.
	Между храстите на отсрещния бряг на потока се показа лицето на по-възрастния индианец. Харка и тоя се спогледаха и всеки разбра по очите, от погледа на другия, че никой не е забелязал нещо необичайно. С едно леко движение на главата Летния дъжд даде на Харка да разбере, че трябва да остане отсам брега и да почне да се промъква нагоре покрай потока. После лицето на Летния дъжд отново изчезна и макар Харка да знаеше, че боецът дебне нагоре по оттатъшния бряг, нищо не можеше да чуе или види. Може би непознатият неприятел беше също така ловък и се придвижваше някъде в гората, без индианците да могат да го забележат?
	Напрежението на Харка се изостряше все повече, колкото се приближаваха към мястото, където лежеше баща му. Изпадналият в несвяст или мъртъв индианец се намираше на отсамната страна, по която момчето пълзеше нагоре сега още по-внимателно.
	Харка стигна до едно място, откъдето можеше да вижда съвсем отблизо потока и баща си, докато в същото време той самият оставаше добре прикрит зад клоните и малката канара. При това той направи едно неочаквано откритие и веднага го обзе силна радост. Матотаупа не беше мъртъв. Той движеше очите си. Докато челото му оставаше обърнато към земята, той гледаше внимателно към сина си, когото навярно беше забелязал вече иззад прикритието му.
	Харка не се помръдваше. Обглеждаше с очи околността и тялото на баща си, като спираше вниманието си за известно време на всеки сантиметър зрително поле. Навярно Летния дъжд правеше същото, защото от него още нищо не се виждаше, макар че той също отдавна вече трябваше да е стигнал на същото място на отсрещната страна на брега на потока, на което стоеше Харка отсам.
	Всички търсеха с очи и дебнеха с уши — Четан горе на скалата. Харка и Летния дъжд в гората край потока, и явно — и Матотаупа, който продължаваше да лежи неподвижно, ала буден.
	Слънцето блестеше ярко над малката полянка в гората край потока. Две пчели бръмчаха наоколо, навярно първите след топенето на снеговете. И те сигурно бяха гладни като хората, които съшо бяха изяли вече зимните си запаси. Пчелите търсеха мед по цветята, дакота търсеха бизони, ала нито животните, нито хората бяха успели да намерят прехраната си.
	Спокойно бръмчащите пчели, някакъв паяк, който лазеше по един сух камък над водата, една птица, която прелетя надолу и започна да пие вода от потока доказваха, че четиримата индианци се държаха достатъчно мирно, за да не подплашат животните. Дали имаше и друг човек, който се държеше така мирно? Това беше все още загадка.
	Харка разсъждаваше защо ли баща му лежи така странно върху пръстта, с главата надолу, с разтворени ръце, сякаш беше паднал. Момчето разглеждаше внимателно положението на камъните. Матотаупа сигурно се беше плъзнал. Дори за едно ловджийско око от най-голяма близост следите му бяха едва забележими. Харка предположи, че баща му е стоял малко по-надолу край потока, толкова по-надолу, че главата му е била на височината на извора. Лек отпечатък от пръстите на краката му в пясъка издаваше мястото, където е стоял. Сигурно Матотаупа е бил с гръб към скалата и потока. Погледнал е надолу по течението на потока, навярно само за миг или може би защото нещо там долу в гората е било привлякло вниманието му, навярно някакъв шум. Когато преди няколко часа Харка се раздели с баща си, той видя как татко му се скри, за да може да наблюдава потока незабелязано. Защо ли е излязъл от своето прикритие? Това момчето не можеше да си обясни. Баща му не изглеждаше и ранен. Кафявият му гръб, блестящата от мечата мазнина кожа, станала от това нечувствителна към студа и мокротата, лъщяха на слънцето; черносинята му коса беше гладко разделена на път. Непокътната беше и змийската кожа, с която беше превързано челото му. Двете красиви пера на бойния орел също висяха непокътнати на тила му. Панталоните му с гамаши от светла кожа и мокасините не бяха изцапани; ножът стоеше в канията си, ласото висеше на ръката му. Единственото нещо, което възбуди съмнението на Харка, беше един странен камък, който лежеше недалеч от Матотаупа. Той не приличаше на речните камъни, загладени от водата, а беше грапав и чудноват. Повърхността му беше ъгловата, подобно на малките каменни пирамиди, които се издигаха от пода в пещерата и така бяха затруднили влизането им навътре предишния ден.
	Неочаквано Матотаупа се раздвижи. С бързината на пробягващ гущер той се вдигна от мястото си и пропълзя зад скалата и храсталака до Харка. После двамата зачакаха безмълвни. Нямаше защо да си говорят. Ясно беше, че Летния дъжд също беше наблюдавал случилото се от отсрещния бряг и се промъква сега към тях, колкото се може по-незабелязано.
	Скоро след това очакването им се изпълни. Летния дъжд се примъкна до тях. Матотаупа и Харка се посвиха и сега, прилепнали плътно едни до друг, тримата наблюдаваха иззад същото прикритие потока. Там се случи нешо, което възбуди вниманието и изненадата им. Водната струя стана неспокойна, по-слаба, раздели се, сякаш беше срещнала във вътрешността на планината някакво препятствие, което спираше свободния й излаз. После водата изби навън неочаквано с удвоена сила и при това запрати нагоре два големи колкото юмрук камъка, единият от които изтрополя върху речните камъни, а вторият се удари в стеблото на едно дърво. Харка видя двата камъка, изхвърлени от водата, на земята. Те бяха еднакво остри и със странна форма като първия, който беше предизвикал подозрението му. Матотаупа. Летния дъжд и Харка се спогледаха въпросително. Двамата мъже започнаха да разговарят помежду си с езика на знаците.
	— Камъните не бяха запратени от човек — говореше Матотаупа. — Водата е чудодейна — беше отговорът на Летния дъжд.
	Матотаупа започна да се изтегля назад към гората и двамата го последваха. Когато се отделиха на из вестно разстояние от потока, така че тихите им думи да не могат да достигнат дотам, Матотаупа започна да им разказва шепнешком какво се беше случило, докато той беше стоял сам на пост край потока.
	— Та — започва той — след като Харка си отиде, аз останах скрит и наблюдавах потока. По едно време чух някъде далеч долу в гората рев на сърна. Нашите хора са гладки. Тъкмо се канех да я поваля е ножа си — признавам — прибързано изоставих прикритието си, за да мога да се ослушам по добре от полянката и да бъда готов да се спусна подир нея. Не за по-дълго, отколкото е необходимо да се спусне клепачът над окото ми, застанах с гръб към потока. Тогава усетих удар в тила, не виждах вече нищо, но бях все още в съзнание. Строполих се.
	Матотаупа замълча.
	— Камък ли те удари? — попита Летния дъжд.
	— Така беше. Той лежи още край потока. Не го ли видяхте? Не е речен камък.
	— Аз го видях — каза Харка.
	— Скоро отново ми светна пред очите — продължи разказа си Матотаупа. — Ала аз не знаех как е могъл камъкът да излети във въздуха и дали не го беше хвърлил неприятел. Ако го беше хвърлил неприятел, исках да го надхитря. Останах да лежа неподвижен, за да ме сметне той за мъртъв. Когато дойдеше, за да вземе скалпа ми, щях да скоча и да го убия. Но не дойде никакъв неприятел. Дойдохте вие.
	— Да — отвърна само Летния дъжд и после дълго се замисли. Най-после отново проговори. — Пещерата е омагьосана и водата е чудодейна — каза той после, като наблягаше на всяка дума. — Хавандшита, нашият заклинател, предупреждаваше цялото племе. Не е било хубаво, Матотаупа, дето си дошъл в навечерието на нашето заминаване в омагьосаната пещера и си взел и момчето си. Магьосническият дух те е предупредил още веднъж. Възможно е това да е лош знак за всинца ни.
	Харка видя как кръвта се дръпна от лицето на баща му, кафявата му кожа придоби сивкав оттенък.
	— Лошо предзнаменование? За какво? — попита Матотаупа с глас, който прозвуча глухо като строшен глинен съд.
	— Лошо предзнаменование за това, че ние тръгваме на голяма опасност, щом искаме да вървим с малкото мъже, с които разполагаме, да търсим нови ловни земи.
	Матотаупа сбърчи чело.
	— Бизоновите стада, изглежда, са се отклонили от пътищата си. Няма да измрем от глад я!
	Летния дъжд избягваше да погледне вожда а лицето.
	— Но да вървим — добави той късо. — не е хубаво да стоим тук.

	Мъжете се канеха да тръгнат, когато Харка направи умолителен жест с ръка.
	— Искаш да кажеш нещо ли? — попита го ба- [???]
	— Следата татко! Аз видях през нощта следа от стъпка, следа от чужд крак, ти знаеш това, и Летния дъжд го знае.
	— На връщане ще потърсим още веднъж — реши Матотаупа след кратко колебание.
	Летния дъжд се съгласи неохотно. Ала не искаше да се противопостави. Затова мъжете повикаха Четан да излезе от своето наблюдателско място не го изви-каха по име, а наподобиха три пъти птичи крясък. После четиримата се отправиха към онова място в гората, където Харка беше чакал през нощта и беше видял отпечатъка от човешки крак. И четиримата търсиха, ала не намериха никаква следа. Наистина Харка беше единственият, който търсеше внимателно и обстойно и той смяташе, че мъжете и Четан, объркани от случилото се, твърде бързо престанаха да търсят. Ала той беше още малък и беше достатъчно това, че му бяха позволили веднъж да каже мнението си. Повторно вождовете не биха му дали думата. Затова не му оставаше нишо друго освен след безуспешното засега търсене да последва баща си и другарите обратно към селото.

>	БОЙ С ВЪЛЦИ

	Момчето беше в много лошо настроение, когато се върна отново в бащината шатра, но външно не показа неспокойните си мисли и чувства. Майка му го извика да ядат. Тя печеше заек над огъня в средата на шатрата и Харка седна заедно с по-малкия си брат и сестрата, с майка си и баба си. Печеното месо миришеше приятно и пред шатрата полудивите кучета дебнеха и душеха жадно. Когато месото се опече, всеки взе ножа си — по-малкото братче и сестриче на Харка също имаха вече собствени ножове — и по една пръстена паница. Бабата си избра главата на заека, майката и момиченцето Уинона получиха по един преден крак, двете момчета Харка и Харпстена — по едно бутче. Парчето от гърба остана за бащата, който сега не беше в шатрата и според обичаите на племето и без това не ядеше заедно с жените и децата.
	След обяда Харка се срещна с Четан. Много му се искаше да поговори с по-възрастния си приятел за случилото се, колко хубаво би било да се върне отново в гората и да потърси следите около входа на пещерата! Невъзможно беше човек да дойде и си отиде, без да остави никаква следа. Ала Четан не заговори вече за случилото се и Харка също не се осмели да изкаже мнението си открито. Той премълча мислите си, но беше много неспокоен. За да не се издаде, а и за да се отвлече сам от безпокойството си, той свика цяла група Млади кучета. Всички заедно изтичаха надолу по реката в подножието на склона. Започнаха да играят, потопяваха се бързо в ледено студената вода, поплуваха. Момчетата бяха много калени. Който беше много чувствителен, умираше при суровия живот сред тая дива природа съвсем рано и затова децата, които израстваха, можеха да издържат на всякакви условия.
	Харка забеляза, че и Шонка, синът на Белия бизон, идва през гората към реката. Той реши да му изиграе една шега и се скри зад върбалака, покрай който Шонка сигурно щеше да мине, за да се приближи до брега, ако не изменеше пътя си. Смрачаваше се вече. Облаците и водата заряха розово, листата преливаха от вечерния мрак към все по-потъмняващата сянка. Шонка вървеше безгрижно към брега. Той беше широкоплещест и як. Върху лицето му вече се беше отпечатала следа от някаква суровост, която се задълбочаваше, щом Шонка си внушеше, че връстниците му и по-малките момчета не го зачитат достатъчно, както той желаеше. Никой не знаеше всъщност защо той не се ползуваше с неограничено уважение, макар че никога не изоставаше в упражненията на момчетата, в състезанията по езда, по хвърляне на камък, по плуване. Ала имаше един, който го надминаваше макар и да беше по-млад: Твърдокаменния Харка Нощното око. Той се ползуваше с още по-голямо уважение и това намаляваше влиянието на Шонка над момчетата и момичетата.

	Шонка наближи върбалака, без да забележи Харка. А в този миг Харка вече хвана левия му крак и го разклати. Шонка се прекатури и се пльосна по корем във водата. Буйният крясък на момчешката орда възнагради успеха на Харка. Самият Харка с няколко скока през камъните и един стар повален дънер се намери в средата на реката, където водата течеше бързо в дълбокото корито. Той подразни подигравателно с висок вик Шонка, който отново се показа над водата, целият мокър, и веднага се хвърли подир момчето. Харка го остави да се приближи до него на една крачка, после като щука се гмурна дълбоко и заплува под водата.
	Шонка не го последва. Той се спря и погледна да разбере къде ще се покаже Харка, грабна един камък и се приготви да го хвърли.
	Харка разбра, че си беше позволил малко повече. Подхранвана от топящите се ледове, водата беше ледено студена и младият плувец усети как ръцете и краката му започнаха да се вкочаняват. Той искаше на всяка цена да се задържи под водата до следващия завой и да се измъкне навън зад една голяма скала, където Шонка нямаше да го забележи Почувствува, че студенината нахлува до сърцето му и го обзема онази опасна измамна умора, която сковава силите и превръща изгубването на съзнание в приятно заспиване. Ала мисълта колко смешно би било да умре по време на игра, му даде нови сили и той загреба напрегнато още малко, докато разбра, че беше стигнал завоя. Там стъпи с краката си на дъното, измъкна се бързо от водата и се приведе зад скалата мокър и зъзнещ от студ. Видя Шонка който бавно слизаше надолу през пясъка и сипея край водата, стискайки все още камъка в ръка. Горе край реката Ордата на младите кучета беше прекъснала игрите, за да наблюдава Шонка и изхода от двубоя му с Харка. Неколцина изтичаха надолу по брега, за да бъдат по-наблизо.
	Шонка вървеше направо към скалата, зад която се беше сгушил Харка. Навярно искаше да наблюдава от там. Харка сви глава между раменете си и се прилепи до земята зад скалата. Сега вече не можеше да вижда Шонка и затова още повече наостри слух.
	Стъмваше се бързо, замигаха първите звезди. Харка забеляза как Шонка се метна върху скалата Това беше мигът, който той очакваше. Изправи се бързо, скочи върху скалата, хвърли се върху изненадания Шонка и го събори. И двамата се отърколиха върху речния пясък. Харка откъсна враните пера от плитката на своя неприятел и побягна с висок победен вик към гората. Двоен победен рев на Младите кучета възнагради окончателната победа на техния главатар над по-възрастния момък.
	Сред дърветата Харка срещна своя приятел Четан, който го поздрави заедно с тримата млади, Гарванови братя сред високи смехове и горещи похвали.
	Междувременно Шонка се беше изправил. С престорено пренебрежение към момчешката орда той се оттегли от полето на своето поражение. В душата му пламтеше ярост, задето го бяха унизили. Сам не си даваше сметка как се беше случило това. Той беше силен и пъргав. Ако беше успял да хване Харка, оня щеше да види. Но по-младият непрекъснато го надхитряше. Харка съобразяваше по-бързо от Шонка и затова можеше и да действува по-бързо и по-изненадващо. Смееше по-добре да комбинира. В повечето случаи той предугаждаше какво щеше да направи Шонка при дадено положение, докато Шонка никога не можеше да предвиди какво би сторил Харка.
	Шонка бавно заобиколи бивака. Разсъждаваше напрегнато как да спечели отново уважението на момчетата и по какъв начин да отмъсти на Харка. Мисълта, че всеки трябва да си получи заслуженото наказание, беше съвсем естествена за индианските момчета.
	След дълго разсъждение Шонка реши да не предприема нищо повече тази вечер. Щеше да изчака, трябваше да намери подходяща възможност да изпълни намерението си. Влезе мрачен в бащината шатра.
	Там свари всичко така, както си беше, когато сутринта Харка разказа за случилото се в пещерата. Белия бизон лежеше в треска върху постелята си. Сега майката излезе от дъното на шатрата и зашепна нещо на сина си. Тя беше много изплашена, че Белия бизон ще умре. Дали да повика още веднъж за помощ заклинателя, който през изтеклата нощ не беше успял да помогне? Или може би една парна баня в потилнята щеше да му подействува добре? Или пък да отиде при Унчида, майката на Матотаупа, която от всички жени в селото най-добре познаваше целебните билки и беше почитана като „магьосница“?
	Шонка не искаше и да чуе за Унчида, защото тя принадлежеше към шатрата на Матотаупа и на Харка, срещу когото той изпитваше днес по-силна неприязън от когато и да било друг път. Заклинателят от съседната шатра също ужасяваше момчето. Ала една парна баня можеше да се отрази добре на болния баща. Шонка също се страхуваше като майка си, че баща му може да умре. Момчето беше петнадесетгодишно, бойците вече го вземаха, когато отиваха на лов за бизони, но той все още не беше боец и по какъв начин щеше да изхранва майка си и себе си? Ще му бъде тежко. Ако баща му умре, той ще трябва да се премести заедно с майка си в нечия чужда шатра и да има друг баща. Тази мисъл го накара да потрепери и понеже се тревожеше от това как би живял без баща си, той се страхуваше за живота на баща си. Една парна баня сигурно ще подействува добре на болния.
	Той уви баща си в завивка от бизонова кожа, а майка му изтича напред към потилнята. Искаше да провери дали парните камъни са още топли. За всеки случай тя ги сложи още един път в жарта. Когато се нагряха достатъчно, за да изсъска водата върху тях, тя донесе заедно със сина си Белия бизон. Сложиха болния в потилнята, а жената изля вода върху парните камъни, така че цялата шатра се изпълни с пара. Когато потта на Белия бизон изби по цялото му тяло, Шонка и майка му го отнесоха край реката, за да го потопят в студената вода. Това беше обичайният начин, по който лекуваха боледуващите от ревматизъм или от треска. Белия бизон цял трепереше и когато Шонка и майка му го извадиха от водата, тялото се отпусна безжизнено върху ръцете им и с някакъв конвулсивен ужас Шонка разбра, че баща му е мъртъв.
	Момчето все още не можеше да си поеме дъх, когато двама с майка му отнесоха мъртвия в шатрата. Жената намери заедно със сина си няколко силно разклонени като вили прътове и ги забоде в земята пред шатрата. Тя овърза здраво тялото на мъртвеца в една кожена завивка и го закачи на прътовете за главата и за краката. Според обичая мъртвият не биваше повече да се докосва до земята.
	После жената занарежда жалбите, които накараха цялото село да наостри уши и да застане нащрек. С проточен лай кучетата подеха воплите на хората.
	Харка и брат му Харпстена лежаха на постелите си в бащината типи. Харпстена беше заспал, обаче Харка беше още буден и чу как майка му и баба му си зашепнаха. Баща му не се беше върнал още в шатрата, беше останал на съвещание при заместника си Летния дъжд.
	През последните часове на миналата нощ Харка беше заспал върху мъховата настилка край потока, но сега, в шатрата, не можеше да заспи. Той мислеше за тайната на пещерата, която не беше узнал, за следата от човешки крак, за настъпването на новото утро и часове наред слушаше погребалния напев, който долиташе от шатрата на Белия бизон.
	Белия бизон беше мъртъв.
	Харка също се изплаши. С пукването на зората хората от тяхното племе щяха да тръгнат да търсят нови ловни места. Там щяха да имат нови враждебни съседи. А ето сега Мечата орда разполагаше с един смел и скромен боец по-малко. Откъм шатрата на Белия бизон все още долиташе проточеният напев на оплаквачката. Той се носеше еднозвучен и ужасяващ, сякаш подражаваше воя на дивите вълци.
	Харка се ослуша да чуе кой се приближава към шатрата им. Баща му се връщаше. Когато той влезе и се отпусна върху постелята си, Харка почувствува да го обзема спокойствие. Известно време той чуваше дишането на баща си, после също дълбоко заспа. Последната му мисъл, преди да се унесе в сън, беше за настъпващия изгрев на слънцето и за предстоящото потегляне към незнайните прерии.
	Ала нещо друго го събуди още след няколко часа. Вятърът, който беше духал дни наред, изведнъж премина в буря. Той бушуваше над безбрежната прерия, блъскаше се в обраслите с гори планини, фучеше в короните на дърветата и се удряше дори в стените на шатрите сред защитената от всички страни горска поляна, така че чергилата се издуваха и дългите борови колове потреперваха. Високо горе в планината се чуваше прашене, трещене и свистене, както когато се прекършват и рухват дебели дървета. Шумът вдигна в тревога веднага целия бивак. В гората вятърът поваляше дърветата. Харка препаса бързо колана на кръста си и събуди по-малкия си брат. Баба му вече беше станала, майка му тъкмо будеше сестра му Уинона. Харка се огледа за баща си, ала той сигурно беше напуснал вече шатрата, никъде не го видя. Прашенето и трещенето се усилиха. Бурята сякаш ломеше цели гори.
	Харка изпълзя на четири крака от бащината типи, за да не го събори бурята на поляната. Наоколо върховете пращяха със страхотна сила, дърветата се прегъваха ниско и отново се чуваше пращенето на чупещи се стволове далеч горе на върха. Шумът разтърсваше всички нерви. Шатрите се клатеха. Не можеше дори и да ги отворят, защото чергилата, освободили се от коловете, веднага започваха да се блъскат от вятъра и щяха да съборят и строшат коловете.
	Жените, децата и старците се събраха в средата на поляната, където опасността беше най-малка. Там се блъскаха и конете и кучетата. Мъжете и момчетата останаха край шатрите, за да се притекат веднага на помощ, ако бурята откъснеше някоя шатра, Редом с оръжията шатрата беше най-скъпоценното притежание на всяко семейство и съвсем не беше лесно да си приготвиш нова, ако загубиш старата. Защото бизоните, от чиято кожа приготовляваха чергилата на шатрите, трябваше най-напред да бъдат намерени и уловени, а сушенето и щавенето на кожите, които трябваше да издържат и задържат всяка влага и студ, при начините на работа на индианците траеше много дълго.
	Харка бдеше заедно с Четан край шатрите на Матотаупа и Летния дъжд, момчетата задържаха направените от бизонови жили въжета за шатрите и коловете, където имаше опасност чергилата да се откъснат. От време на време те се споглеждаха. Бурята не идеше равномерно. Тя ту притихваше, ту връхлиташе с нова сила. Най-опасно беше да не се извие циклон. В по-високите въздушни слоеве те вече май се надигаха. Харка видя как вятърът носеше и въртеше едно цяло дърво заедно с корените и сухите клони, той можа да проследи част от Пътя му в странно млечнобелия простор. Навярно бурята отнесе плячката си далеко навътре в прерията.
	Откъм планината затрополи една канара, която сигурно се беше пооткъртила от леда и разтопяването и която сега навярно се беше освободила заедно с някое изскубнато дърво. Скалата се търкаляше и подскачаше, заплашителният грохот се приближаваше към поляната сред гората и бивака, на животните и на хората не оставаше нищо друго, освен да чакат кого ще смаже тази спускаща се грамада. С тъп удар тя се заби в земята и остана да стърчи точно в началото на поляната, беше се забила с единия си край. Всички си отдъхнаха. Най-после бученето и кънтенето позаглъхнаха и натискът върху шатрите бавно започва да отслабва. Животните отново се раздвижиха.
	Матотаупа скочи върху голямата канара, така че всички да го виждат, и даде знак, че могат да почват да ядат, а след това да тръгват.
	Унчида, бабата, раздаде в шатрата на Матотаупа оскъдна закуска. Децата и жените получиха от малки кожени кесийки стрити ягоди и корени, Матотаупа изяде късче сушено бизоново месо, останало още от есенния лов. Това беше всичко и то трябваше да уталожи глада им за цялия ден. Преди вечерта нямаше да получат нищо друго за ядене.
	Бабата на Харка, майката на Матотаупа, сега беше най-почитаната жена в бивака, тъй като след смъртта на Белия бизон до избирането на нов мирновременен главатар Матотаупа беше единственият вожд в ловджийското племе. Тя излезе навън, освободи първото чергило от връзките и то заплющя като голямо знаме под все още силно духащия вятър. Това беше знакът за всеобщото потегляне.
	Всичко бе прибрано бързо, тъй като ловджийските семейства имаха твърде малко имущество. Жените и момичетата се покатериха по подпорните колове и развързаха приготвените от жили въжета, които задържаха горе ведно върховете на подпорните колове, при тази работа помагаше вече и десетгодишната Уинона. Харка и другарите му, негови връстници, доведоха конете. Впрегнаха товарните коне в плазовете. Между всеки два кола, кръстосващи се на хълбоците на коня и с влачещи се от другата страна краища, бе разпъната по една кожена покривка, в тези покривки натрупаха имуществото, положиха там и децата, които вече бяха достатъчно големи, за да не ги носят майките им на гръб, но и още много малки, за да яздят сами. Коли индианците не притежаваха, тъй като не умееха да правят колела.
	Харка и деветгодишният Харпстена имаха вече собствени коне и обикаляха нагоре-надолу заедно с останалите ездачи, младежи и мъже, около образувалата се дълга колона. Жените и момичетата яздеха товарните коне. Начело на колоната излезе Хавандшита, над осемдесетгодишният стар заклинател, сух, жилест, малко приведен. Преди върволицата да тръгне, той произнесе древната утринна молитва за „храна и мир“ за цялата колона.
	После той направи първата крачка и Матотаупа, бойният вожд, пришпори своя пъстър жребец, за да мине напред и поведе колоната през поразената от бурята гора към прерията.
	Колоната трябваше да прекоси реката, където момчетата бяха играли предишната вечер. Хавандшита и Матотаупа преминаха известна част покрай брега надолу, за да използуват брода през една плитчина на реката, който щеше да облекчи преминаването. Харка знаеше, че бродът се намира на хиляда стъпки по-надолу и тъй като тук — още съвсем близо до досегашния бивак, не ги грозеше никаква опасност и затова не държаха строго за реда на съпровождащите ездачи, той беше избързал малко напред заедно с Четан. Той намери мястото, където коритото се разширяваше и водата течеше спокойно по пясъка. Тук Харка и Четан се спряха, зачакаха и огледаха за последен път местност-та, която добре познаваха от ранните си детски години и сега задълго, може би завинаги, щяха да напуснат. Новите ловни участъци — целта на тяхното пътешествие — бяха отдалечени на няколко дни езда на юг.
	Вниманието на Харка бе привлечено от опустошението, което бурята беше нанесла по бреговете на реката. Жилавият върбалак не беше пострадал, ала две млади дръвчета, израсли върху наносната почва, бяха изскубнати с корените и водата се събираше сега в изровените дупки. На това място светлееше нещо. Харка го забеляза и тъй като не бързаше, насочи коня си натам, за да провери какво събира и отразява млечно-бледите слънчеви лъчи. От коня си той погледна надолу към необикновено лъскавия предмет. Приличаше на малък речен камък, ала блестеше жълтеникаво-червено, много по-красиво от всеки друг. Харка се смъкна от коня, който яздеще без седло, и се наведе да огледа по-отблизо находката си. Изглежда, това беше необикновен камък, който водата беше влачила навярно по-рано, после отново го беше покрила с пясък и пръст и който сега отново се беше появил на повърхността изпод изтръгнатите корени.
	Харка го претегли на ръка и после го мушна в торбичката, която носеше на колана си, за да го запази за спомен. За стойността и значението на своята находка той все още нямаше никакво понятие.
	Преселническият керван прегази брода на реката подобно на дълга змия и след като преодоля няколко препятствия в гората, навлезе в откритата прерия.
	Силният вятър вееше от североизток, гривите на конете и косите на младежите се развяваха. Откъм югоизток блестеше слънцето и те трябваше да яздят насреща му. Лъчите ги заслепяваха. Всички примижаваха и се взираха в безбрежната далечина на ливадите. Първия ден колоната все още се движеше през позната местност, хората често бяха излизали от селото си да обгледат вълнистите ливади за бизонови стада. През този първи ден почти не можеше да ги сполети, никаква опасност, тъй като още се намираха в ловните райони, които бяха неоспорим периметър на силните племена на дакота.
	Към пладне времето значително се изясни. Млечно-белият въздух стана кристалноясен и североизточният вятър премина в лек полъх, който си играеше с пожълтелите мокри треви. Харка съжаляваше, че „прернйните кучета“, тези малки гризачи, бяха достатъчно разумни, за да се шмугнат навреме в своите дупки в земята, щом преселническата колона се приближеше към жилищата им. Не успя нито веднъж да насочи стрелата си, към тях. Децата в плазовете се ядосваха, защото дългите опашки на конете непрекъснато ги удряха но лицата. С глух тропот се носеха множеството неподковани копита през прерията. Зад колоната оставаше широка следа, която щеше да си остане ясна още много дни, та даже и седмици. Мислите на Харка непрекъснато се връщаха към пещерата в гористия склон, която сега беше останала далеч зад преселниците. Никой в колоната не можеше да знае, нито да предугажда какво ставаше в момента в пещерата и в гората.
	Мечата орда пътува до вечерта. Тъй като тръгването им сутринта беше забавено от бурята, не бяха изминали повече от тридесет и пет километра.
	Бойците си избраха колкото се може по-удобно място за почивка. Вдясно се простираше едно възвишение, чийто рид се спускаше полегато към малка рекичка. От леко наклонените към водата поля влагата беше започнала вече да се оттича, така че не стана нужда да опъват шатрите на съвсем мокра почва. Малкият прериен поток угаси жаждата на хората и добитъка. Дървета наоколо нямаше. Затова се отказаха да палят огън. Ала и тази нощ старателно запазиха мъждукащия огън в един дълбоко издълбан, никога не загасващ дънер. Неколцина стари мъже го бяха носили по време на похода. От незапомнени времена съществуваше обичаят да носят по този изморителен начин скъпоценния огън, пазен почти като светиня. Откачиха плазовете и разпънаха шатрите. Подобно на всички останали и вдовицата на Белия бизон разпъна своята шатра. Още не беше решено към кое семейство щяха да я причислят заедно със сина й за защита и прехрана.
	Всички хора бяха уморени и заспаха след малка вечеря в постелите си. Конете още щипеха полуизгнилата зимна трева и търсеха първите зелени стръкчета, наболи из пръстта. Кучетата се бяха събрали спокойни на група, лежаха гъсто прилепени едно до друго. Топлеха се взаимно.
	Небето си остана ясно и макар че вятър се беше успокоил, през цялата нощ беше извънредно студено.
	Подобно на голямо море прерията преливаше на вълни чак до далечния хоризонт.

	Часовете минаваха.
	Беше вече късно след полунощ, когато Харка подскочи. Събуди го нечий ясен пронизващ вик. Не беше бойният зов. Бойния зов всяко дете познаваше и насън, тъй често момчетата се бяха упражнявали да се събуждат веднага от този сигнал, да скачат и да грабват оръжието. Така че сега това не беше бойният зов, а някакъв предупредителен вик. Харка носеше като баща си ножа в калията на връв около врата си, през нощта той не беше свалил оръжието си. Лъка и стрелите беше подредил до постелята и когато скочи сега, вече ги беше сграбил. Навън цареше неспокойно оживление. Кучетата лаеха раздразнено и страхливо. Харка чу блъскането и удрянето с копита сред конското стадо и изтича навън от бащината типи. Жребецът на Матотаупа, който спеше вързан за един кол пред шатрата, сякаш беше побеснял и се дърпаше с все сили да се откъсне. Остани при мустанга! — подвикна вождът на сина си и в миг изчезна в западна посока към възвишението, по което се изкачваха ливадите. Неколцина мъже то последваха. Сред тях Харка различи Летния дъжд и няколко младежи и му стана много неприятно, че трябва да остане да пази коня при шатрата, ала не можеше да не се подчини. По държането на конете, кучетата и мъжете Харка заключи, че към бивака им се бяха приближили гладни вълци. Сигурно не бяха плахите дребни койоти, защото кучетата лесно се справяха с тях. Полудивите кучета се страхуваха само от големите сивобели прерийни вълци. Харка се опита да задържи мустанга на баща си за кожената юзда, захваната за долната челюст на животното, ала жребецът, който се чувствуваше водач на цялото стадо, беше толкова възбуден, че Харка не можеше да се довери нито на забития в земята кол, нито на юздата и затова бързо се метна на гърба на животното, за да може поне да го направлява, ако се отскубне. Момчетата от племето дакота започваха да се учат да яздят още от четвъртата си година и Харка беше преминал добър курс на обучение при Четан и баща си. Сега, вече еди-на десетгодишен, той умееше да се задържа върху гърба на всяко неопитомено още животно. Той познаваше характера на якия и решителен мустанг, който беше яхнал сега, и разбираше вълнението му. Животното сигурно се чувствуваше като окован боец по време, кога то нападат жени и деца. Харка се замисли за миг и после взе смело решение: рязна с ножа си кожената връв, която задържаше жребеца и го остави да се приближи в бърз галоп до стадото. Животните посрещнаха жребеца с всеотдайно доверие.
	Междувременно мъжете вече водеха борба с гладните хищници. Не толкова от движението на нощните сенки, колкото от виковете, които се носеха от височината на хълма, момчето разбра, че сигурно бяха убили вече пет вълка. Кучетата се поокуражиха; особено по-силните и по-големите от тях се хвърлиха напред и се включиха в боя. Притискайки леко хълбоците на мустанга, Харка го водеше така, че непрекъснато да обикаля около стадото коне.
	Изведнъж животното се извърна и изхвърли високо нагоре копитата си и в същия миг Харка видя две искрящи хищни очи в тревата. Той се вкопчи здраво с крака в животното, изпъна лъка си и постави стрела. Вълкът, чиито очи беше разпознало момчето, измени тактиката си. Реши да заобиколи биещия с копита жребец и да нахлуе в стадото. Предишната вечер бяха завързали предните крака на животните, така че те можеха да правят само малки крачки и нямаше опасност да навлязат през нощта в прерията. По този начин обаче те бяха оставени безпомощни за всеки хищник. В стадото веднага настъпи ужасно объркване. Харка пусна стрелата от гърба на вдигналото се на задните си крака животно към мястото, където се движеше вълкът, но веднага разбра, че не улучи. Дивият звяр се хвърли върху една кобила и бедното животно направи единственото, с което все още можеше да се брани, хвърли се на земята и започна да се въргаля. Жребецът, върху който седеше Харка, удряше и хапеше в яда си като побеснял на вси страни, освен това момчето чуваше навред около себе си виенето на кучетата и кря-съците на мъжете. Беше много тъмно, тъй като възвишението преграждаше пътя на лунната светлина.
	Харка скочи на земята. Можеше да си позволи това, защото знаеше, че жребецът-водач не би изоставил окованите си събратя. Тъй като не можеше да се довери на лъка и стрелите си, той прехвърли бързо лъка през рамо и хвана ножа. Вълкът тъкмо се канеше да захапе кобилата за врата и беше заслепен за всичко останало. Момчето се приближи и със силен и добре насочен удар заби ножа чак до дръжката във врата на вълка.
	После извади ножа от тялото на издъхващото животно и нададе победния вик. Ала в същия миг и с него щеше да се случи същото, каквото беше сполетяло убития вълк. То беше като опиянено от победата и за един миг отслаби вниманието си и сега с ужас разбра, че стоеше пред цяла глутница хищни зверове. Със светкавична бързина Харка си изясни положението. Голямата глутница се беше разделила; едната група беше водила на хълма леко нападение, което наистина беше взело жертви от вълците, ала същевременно напълно беше задържало вниманието на мъжете и кучетата на тази страна. Междувременно друга част от глутницата беше заобиколила в полукръг, за да се нахвърли изненадващо върху конското стадо. Нощем край конете винаги оставяха постове. Предишната вечер Харка беше чул разпределението на хората и знаеше, че в този час Четан и Шонка трябваше да бъдат при мустангите. Ала и двамата не бяха тук. Сигурно се бяха поддали на изкушението да избягат и да се включат в боя срещу вълците горе на хълма!
	Харка нададе висок предупредителен зов. Три вълка се бяха нахвърлили вече върху един кон и го разкъсваха. Съвсем не беше сигурно дали хищниците щяха изобщо да се нахвърлят върху момчето, което им миришеше на „човешко“ — значи, опасно за тях. Те имаха достатъчно друга безпомощна плячка. Ала между вълците имаше един по-голям от всички останали; той сигурно беше водачът на глутницата и сега се нахвърли върху Харка. Момчето успя да се спаси само като скочи върху гърба на бащиния си кон, който тъкмо в този миг изостави стадото с див бяг, обхванат от смъртен страх.
	След не повече от петдесет метра на младия ездач се удаде да обърне назад животното, което след първия миг на панически ужас само отново се беше устремило към наплашеното стадо, навярно за да повлече всички в бягство. Щом можа да разпознае отново бивака и конете, Харка веднага разбра какво се беше случило там. Много мъже и момчета, дори жените и момичетата бяха изтичали насам, режеха спъващите краката на конете върви и се хвърляха върху животните, за да ги спасят от вълците и да насочват бягството им. Голям брой от хищниците, захапали здраво повалените коне, бяха убити с различните оръжия, попаднали на хората под ръка.
	Сега вече Харка не биваше да изоставя коня на баща си. Животното явно искаше да подтикне другите към бягство и Харка привидно се поддаде на това. Няколко свободни и други коне с ездачи го последваха и ездачите успяха да спрат безредното бягство на стадото. Правейки широк завой, стадото се върна отново през самотната нощна прерия към бивака.
	Вълците вече се бяха отдалечили, така че конете нямаше защо да се страхуват от връщането.
	Ала как изглеждаше мястото край бивака! При първия зрак, предвещаващ изгрева на слънцето, всичко вече можеше да се види ясно. Вълците бяха умъртвили с острите си зъби дванадесет коня и почти ги бяха изяли. Девет други коня бяха така тежко ранени, че хората трябваше да ги убият. Петнадесет животни липсваха — сигурно бяха се отделили от стадото и бяха избягали. Мечата орда разполагаше със сто и петдесет коня, а сега всяко четвърто животно беше изгубено, което представляваше сериозна загуба, особено по време на преселването.
	Събраха животните заедно, и то на другия край на бивака, тъй като миризмата на кръв все още ги плашеше, и отново им свързаха краката. Жените донесоха месото на убитите животни. Хавандшита и Матотаупа го разпределиха справедливо на всички шатри според броя на хората. Гладниците веднага изядоха по-малките парчета месо сурови.
	Харка отново беше завързал жребеца на баща си пред шатрата и сега отиде да види убитите вълци и да се ориентира по следите за случилото се през нощта. Намери вълка, който беше убил, и отряза ушите му като победен трофей. Харпстена, по-малкият му брат, стоеше край него и го гледаше с възхищение. Харка му кимна да върви с него. Той обясни на деветгодишното момче следите и развоя на боя, за да може и то да се поучи. Харка непрекъснато поглеждаше към убитите вълци. Голямото животно, което той беше видял през най-ужасния миг на боя през нощта, не беше тук. Харка внимателно заразглежда местността заедно с брат си, за да открие вълчите следи. Успя да разпознае стъпките на едрия вълк. Той имаше по-големи лапи и бе тичал с по-големи скокове от другите. Беше избягал.
	— Този вълк е мощен главатар сред вълците — обясни Харка на Харпстена. — По следите ние можахме да видим как той е довел глутницата насам и как е разпределил другарите си, за да ни измами. Много вълци бяха убити, ала останалите сега са сити, макар че наоколо няма бизони.
	След обиколката си момчетата се върнаха в бащината типи. В шатрата завариха Четан и Шонка, които стояха силно засрамени пред Матотаупа. Харка щеше да бъде най-доволен, ако можеше веднага да излезе заедно с Харпстена, защото не желаеше по-малкият му брат да слуша, като корят Четан, най-добрия приятел на Харка. Ала вече беше късно, Харпстена беше изтичал към майка им в дъното на шатрата и затова Харка също остана и чу всичко.
	— Вие двамата се държахте като малки момиченца, които не могат да се владеят! — говореше тъкмо бойният вожд на двете момчета и това беше най-тежкият укор, който той можеше да им направи. — Изоставили сте конете, за да вървите на лов за вълчи уши?
	Какво се случи след това, знаете. Бойците от Мечата орда смятат, че вие нямате право да носите ушите на убитите вълци!
	Харка много се срамуваше заради приятеля си Четан. Какъв позор! Отсега нататък Четан трябваше да извърши много смели и добре обмислени деяния, за да може да измие подобен срам. Разбира се, това се отнасяше и до Шонка, ала Харка не мислеше за Шонка. Той се извърна, сякаш не беше видял и чул нищо. Искаше да спести на Четан унижението пред едно единадесетгодишно момче.
	Бледи, прехапали устни, двете момчета напуснаха вождовата типи, запомнили онова, което им беше казал той и което отсега нататък те сами щяха да си повтарят ден и нощ, докато отново успеят да изкупят срама си.


	Матотаупа даде заповед за тръгване.
	Свиха тридесетте шатри. Цял куп деца трябваше да седнат на конете до майките си или да се примирят с място в някой от плазовете, тъй като вече не разполагаха с достатъчно коне. Няколко жени вървяха пеша като Хавандшита.
	Харка, убиецът на вълци, обаче можеше отново да яхне своя пъргав жребец и да язди като бойците край дългата върволица от товарни коне.


>	ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ЧОВЕК

	Сутринта, когато хората на Мечата орда бяха изненадани от бушуващата буря и трябваше да отложат за няколко часа своето тръгване, без те да знаят, горе в пещерата в планината се случи нещо непредвидено.
	Дълбоко навътре в скалата, в пълен непроницаем мрак, задъхан от задушния въздух, се движеше човек. От мокрото му кожено яке, от кожените панталони, от босите му крака и от косите капеше вода. Той беше клекнал във вдлъбнатината на един почти отвесно изкачващ се нагоре пещерен ръкав, дишаше тежко и опипваше припряно стените около своето неудобно за седене място. Главата му кънтеше от бученето на водата, която течеше няколко метра по-надълбоко с ужасна бързина през пещерните ходове. Той току-що се беше изскубнал от този подземен поток и още не можеше да си обясни как. Но сега отново беше на себе си, отново можеше да диша. Всичко го болеше — главата, раменете, коленете. Силно течащата вода си беше играла с него като с камък, беше го хвърляла към стените на скалата, беше го запращала към дълбочините. Кутията си за тютюн той беше изгубил, изгубил беше и шапката си, ножа му го нямаше, запалката му беше мокра. Не му беше останало нищо друго освен жалкият живот и мокрите оттичащи се дрехи на тялото — и всичко това му се беше случило вътре в скалата без най-малката представа по какъв начин би могъл да се добере до някой изход.
	Той напрегна воля и започна да диша спокойно и да разсъждава.
	Водата го беше отвлякла надолу, следователно отворът, през който той беше влязъл, се намираше някъде над него. По прав път той не можеше повече да стигне дотам, защото беше изключено да се изкачи нагоре по течението на потока през подземния водопад. Не му оставаше нищо друго, освен да почне да се катери нагоре по пещерния ръкав, където се намираше сега, и да види дали той или пък някое негово разклонение няма да го изведат донякъде. Това не бяха много розови изгледи, а и той се чувствуваше съвсем уморен, но нямаше никакви припаси със себе си и ако изобщо съществуваше още някаква надежда, той трябваше незабавно да тръгне по опасния път. От жа�