Лизелоте Велскопф-Хенрих
Синовете на Великата мечка (1) — Моята библиотека

Посвещавам

на онези смели мъже, жени и деца

от племето дакота-оглала,

заели се да строят новия си живот

след много мъки,

при най-тежки условия.

Получаването от тяхното племе

на името

Лакота-Ташина

е голяма чест за мен

и аз искам да бъда достойна за него.

 

ДЖЕК ОТ ПЛЕМЕТО ПОНКА

Югозападната буря разнасяше пясък и сняг над прерията северно от Ниобрара. Беше едва рано следобед, но надвисналото от снежни облаци небе едва пропускаше слънчева светлина и макар че беше рано, вече се стъмваше. Почти нямаше видимост.

Метър след метър си проправяше път групата от трима драгуни начело с познаващия добре местността свой предводител. Снежните кристали полепваха по кожата, пясъкът се пъхаше в очите. Имаше опасност бурята да се превърне в ураган и по този начин да осуети всякакво напредване. Мощен вихър накара малката група да се спре на място.

— Мор и проклятие! — изкрещя с цяло гърло единият драгун, за да надвика рева и свистенето на бурята и гласът му да стигне до водача им. — Трябваше да сме стигнали вече!

Скаутът изрева в отговор:

— Не сме се отдалечили дори и сто метра от брода, патрави шаренодрешковци, с вашите кьопави кранти! Карайте напред, ви казвам!

Той пришпори своя кон и го насочи отново на югозапад срещу напора на бурята, снежната виелица и носещия се във всички посоки пясък. Тримата униформени мъже го последваха не чак дотам насърчени. Конете им плуваха в пот въпреки студа. Бяха изнурени от няколкодневното напрежение.

Настроението се повиши, когато четиримата конници забелязаха пред себе си широкото пясъчно корито на реката. Бяха стигнали северния бряг. От другата страна на реката, на южния бряг, между навеяните пясъчни и снежни преспи се очертаха силуетите на дървени постройки.

— … По дяволите! Нима стигнахме?

— Да-а-а! — изкрещя радостно предвождащият в кожено облекло. В същност той се бе страхувал повече, отколкото бе склонен да признае пред драгуните. — Ниобрара и фортът! Пристигнахме!

Отново притиснаха шпорите и камшиците изплющяха. Конете закрачиха срещу бурята напреко през пясъчните плитчини на реката. Прецапаха през бързо течащата вода и се покатериха по склона на южния бряг на реката чак до палисадата. Над палисадния обръч стърчаха една наблюдателна кула и острите върхове на два блокхауса. Откъм кулата се разнесе рязко изсвирване, с което постовият съобщаваше за приближаващите се мъже.

Групата ездачи стигнаха до портата, която се намираше на западната страна на палисадния обръч. Двете крила на портата вече изскърцаха в пантите си. Новопристигналите влязоха вътре и се спряха сред двора на издадената далеч напред гранична станция. Драгуните и скаутът им скочиха от конете. Трима мъже в кожено облекло се приближиха, гологлави, с набръчкани слаби лица. И вътре в оградения от палисадата двор също бушуваха пясък и сняг, така че всички трябваше да примижават, та едва можеха да се различат взаимно в сумрака. Новодошлите и излезлите да ги посрещнат първи най-напред се увериха взаимно, че всичко наоколо трябва да върви по дяволите — и местността, и бурята, и пясъкът, и снегът, та и те самите, изпаднали в подобно положение. Когато разбраха, че по този въпрос цари пълно единодушие, те предадоха конете в ограденото за тях място в рамките на кръглата палисада. Отведоха скаута и драгуните в по-големия от двата блокхауса. Това бе стара продълговата ниска постройка без прозорци, само с бойници. Тежката дъбова врата беше на източната й дълга стена. Гредите бяха катраносани, та къщата изглеждаше още по-тъмна. Вътре в нея се помещаваше всичко необходимо за малцината обитатели на пограничната станция: хранителни припаси, завивки, дървени маси и пейки и една зидана печка, в която пламтеше огън. Пит, скаутът, откопча ремъка и смъкна широкополата шапка от главата си.

Тримата драгуни се явиха пред частта, охраняваща пограничната станция с двата блокхауса, която трудно можеше да бъде наречена форт. Пит се отправи към своите колеги, прерийните ездачи без седло, които служеха на границата срещу заплащане. Единият от тях веднага го позна и го поздрави шумно:

— Виж ти, Пит със сплескания нос! Братле! Какво търсиш сред нас в пустошта? Че ти нали беше там навътре край благословената Мисури във форт Рандал?!

Пит затропа с крака, за да се стопли, плю, избърса с опакото на ръката си воднистата слуз от ноздрите си и се строполи върху пейката, опряна на лявата тясна стена на къщата.

— Къде ти е брендито, стари приятелю Бил? Шумен подигравателен смях бе отговорът.

— Какво? Нима нямате дори бренди? Аз плащам! — Пит не беше пияница, но обичаше да харчи на дребно, щом станеше дума за уиски. Сега той измъкна от един от многобройните си джобове една златна пара.

— Можеш да си спестиш жълтичките! Тук те не могат да ти помогнат. Отдавна вече сме изпили и последната капчица! Че кой говори тук въобще за бренди! Патрони искаме ние, патрони! Така е, драги!

Пит барабанеше с пръсти върху масата. Беше преуморен и премръзнал и предварително се беше радвал на брендито.

— Поне ми дай нещо за ядене, Бил Петльоборецо! Назованият с този прякор избута към Пит една консервна кутия.

— … Това ли е всичко?

— Всичко!

— Ама че мизерно живуркате тука!

— Изпратете ни най-после петдесет души подкрепление, за да се променят нещата и да прогоним омразните индианци!

— Индианци! Още не можете да се справите с индианците? — Пит извади с ножа си соленото месо от консервната кутия, излапа го бързо, но без апетит, и продължи критиката си: — Мърльовци сте вие! Защо не вървите да се скриете зад полите на бабите си! Не могат да се справят с индианците! Ние яздим цели пет дни и не видяхме нито един индианец!

— Което съвсем не означава, че те не са ви видели!

— И веднага са избягали! Където се появят ездачите от форт Рандал, там не смее да се мерне никакъв червенокож.

— Пит, чипоноси приятелю, можеш да приказваш като самия полковник Джекмън. Аз обаче едно ще ти кажа: ние се нуждаем от още неколцина истински мъже и от много патрони! Иначе още напролет ще се стопим заедно с леда!

— То си ви личи! Точно така! Но ние ще ви помогнем…

— Това чакаме! Само че с големи приказки няма да ни помогнете!

— … така ще ви помогнем, че ще видите свитки, посред бял ден! Нося писмо за вашия майор. Той може да си го пъхне в рамката на огледалото, та все да му е пред очите!

— Нима ти носиш писмото?!

— Аз, я! Защото аз съм скаутът и всички бяха съгласни, че джобът на моята жилетка от лосова кожа е все пак най-сигурното място за куриерското послание.

— Аха! Значи и вие все пак си имате едно наум за индианците!

— Имат хората уважение към такъв опитен пограничен войник, какъвто съм аз. А къде впрочем ще намеря вашия майор Смит?

— Отсреща в неговото комендантство.

Пит се изправи. Най-старшият по чин от тримата драгуни току-що се бе появил на вратата и му кимна да го последва. Майорът искаше да получи веднага писмото и съобщението.

Когато Пит и драгунът се отправиха през двора към простата дървена сграда с надзирателната кула над нея, отново ги блъсна в очите и в тила вихрушка от пясък и сняг. Те трябваше да стиснат здраво дръжката на вратата, за да не я измъкне бурята от пантите при отварянето и затварянето.

В голата канцелария майорът седеше съвсем сам на една дъбова маса край запалена лампа. Явно бе работил досега и тъкмо вдигна поглед. Пит се изненада. Макар че едва ли беше възрастен, майорът имаше съвсем бели коси. Скаутът извади от вътрешния джоб на кожената си жилетка писмото, което бе донесъл като куриер.

Майор Смит зачете внимателно и на часа нареди куриерът да се яви пред него утре заран, за да отнесе веднага отговора му във форт Рандал.

Перспективата още заранта при изгрев слънце да тръгне по обратния път помрачи и без това влошеното настроение на Пит. Той би предпочел да си излезе с шумна ругатня, дори се извърна наполовина, когато майорът го спря с изненадан, но повелителен поглед.

Комендантът прочете писмото, което бе получил, втори и трети път. После заповяда на драгуна да доведе лейтенант Уорнър и отговорника на прерийните ездачи Адамс.

Драгунът излезе и скоро се върна заедно с лейтенанта и отговорника на ездаческата група. Леко учуден, Пит изгледа само последния. Доста младият мъж беше среден на ръст, набит. Ръцете му не приличаха на ръце на стрелец, а на селянин — груби, с широки длани. Русият кичур коси и светлите очи караха обгарялата му от слънцето кожа да изглежда още по-тъмна, отколкото бе. От пръв поглед Пит все още не можеше да реши дали да приеме този отговорник на ездаческа група за пълноценен пограничен жител, или не.

Майорът бе останал седнал, ала изпъна тялото си и отправи поглед към лейтенанта.

— Лейтенант Уорнър! Адам Адамсън! Писмото, което току-що ми бе предадено, съдържа няколко решителни нови насоки за действие, които незабавно трябва да бъдат разгласени сред частта и сред прерийните ездачи. На ездачите да се съобщи на всекиго поотделно, това въздействува най-добре на тези хора. Ясно ли е, Адамс?

— Да.

Пит се ухили неприкрито, когато чу майорът да се изказва така за нравите на пограничните жители. Той можеше да даде много по-точни сведения на офицера за тези хора.

— Положението коренно се променя — продължи майорът. — Нашите въоръжени експедиции са потвърдили, че златното находище, открито преди две години в северните Блек Хилс^[1], ще бъде най-рентабилно при минна обработка, та вече е решено до центровете на бъдещите мини да се построят железопътни линии, които ще се разклоняват от пресичащата страната Юниън Пасифик.

Това означава… впрочем какво означава това по отношение на нашите военни задачи?

— Жалко — промълви Пит.

— Какво казахте, моля?

— Казах само — обясни някогашният каубой и сегашен скаут и куриер, — че е жалко за тия мини. Тогава никой човек от народа няма да се докопа повече до златото.

— Забележката не е по същество и затова е излишна… Лейтенант Уорнър?

— Нашата военна задача гласи да отстраним бунтуващите се дакота^[2] от упоменатите места.

Това беше отговорът, който очакваше да чуе майорът.

— Правилно. От гражданската война вече са минали десет години. Нашите щати нараснаха и укрепнаха, ала хиляди преселници са на път, а армията ни е свободна за изпълнение на нови задачи. Далечният изток ще покаже сега силите си. Ние няма да се боричкаме повече по такъв недостоен начин с червенокожите, както по времето на строежа на Юниън Пасифик и през изминалите две години тук, край Ниобрара. Дакота веднага трябва да бъдат принудени да се заселят в определените вече за тях резервати. Край на техния занаят на убийци и подпалвачи. Те трябва да се цивилизоват. Най-после ще трябва да се научат да работят.

На първо време четиримата слушащи мъже не отвърнаха на тези изявления. Изчакваха какви практически указания ще им даде майорът. Когато паузата продължи твърде дълго, водачът на ездаческата група Адамс отново се обади:

— Срокът, в който хората на дакота трябваше да се преселят в оградените за тях зони, беше 31 януари на настоящата 1876 година. Но как биха успели да се справят с тази задача индианците заедно с жените и децата си посред зима, дори и да бяха съгласни? Те не разполагат с железници, нито пък с шосета! Не може ли да проявим малко повече търпение?

Пит изпрати с презрително изсвирване това съчувствие. Майорът смръщи чело.

— Адамс, аз уважавам свободната реч на свободния човек, ала не мога да понасям вицове в неподходящо време. Главните вождове на дакота бяха предупредени от правителството, че трябва да отведат своето племе в определените им резервати, и тъй като преселението на отделните племенни групи не се провежда достатъчно бързо, ние ще трябва да ускорим темпото със сила. Нашата задача тук е да изтикаме малките племенни групи от горното течение на река Плат и по Ниобрара в резервата. Така че нашата задача тук е странична и ще представлява, в случай че индианците продължат да упорствуват, допълнителна военна арена. Решителните битки ще се проведат много по на север, край Блек Хилс. Това, разбира се, съвсем не означава, че ние тук можем да се откажем или да забавим изпълнението на задачата. Ние ще действуваме.

Младият Адамс прехапа устни. Пит престана да подсвирква, тъй като майорът вече бе разбрал откъде идва свирукането.

— Други въпроси? — Това беше чиста реторика. В същност майорът искаше да приключи разговора.

— Аз имам още един въпрос — рече въпреки всичко Адамс.

— Моля? — Гласът на майор Смит прозвуча раздразнено.

— Дакота сключиха само преди няколко години с нашето правителство договори „завинаги“ относно притежанието на ловните райони от Блек Хилс на юг до Северен Мисури. Какво ще стане с този договор?

Кръвта букна в слепоочията на майора.

— Това не е наша работа! — заяви той достатъчно рязко, за да запази достойнството си пред лейтенант Уорнър и да стресне собствената си неспокойна съвест. — Всички дакота са длъжни да се преселят в определените им резервати и ако отказват, ние ще стреляме.

— В кой резерват трябва да се преселят живеещите на юг племенни групи? — попита Адамс.

Майорът не разбра, че и в този въпрос имаше скрита умисъл. Той го прие като съответно военно любопитство.

— Ето! — Комендантът разстла една географска карта, коя-то стоеше сгъната до ръката му, и я избута пред погледа на лейтенанта и на Адамс. — Ето тук… в оградените с черна линия местности. Там ще се оттеглят всички дакота, ще предадат оръжието си и ще се научат да обработват земята и да отглеждат добитък.

Пит нямаше намерение да поглежда в картата, тъй като и без това не би могъл да се ориентира по нея. Драгунът стоеше съвсем безучастен в дъното на канцеларията; простата му униформа му даваше да разбере, че той няма право дори мислено да се намесва в подобни съвещания с коменданта.

— Резерватът непосредствено на югоизток от Блек Хилс е отдалечен само на един хвърлей камък от нашия форт — допълни обясненията си Смит. — Там ще натикаме племенните групи от горното поречие на Плат и от Ниобрара. Ясно ли е?

— Тъй вярно — отвърна Уорнър, този път съвсем кратко. — Ще получим ли подкрепление?

— Именно това искам да помоля в моите две писма, с които Пит ще потегли утре лично към форт Рандал и към Янктон при полковник Джекмън. Смятам, че ще трябва да придадем към Пит трима от нашите хора, трима опитни погранични жители, които да го защищават сигурно и сами да изложат с устни доклади нашето становище както в Рандал, така и в Янктон. Кого предлагаш от своите хора, Адамс? Кой познава добре прерията, може да се разчита на него и ще се наеме да докладва ясно и кратко?

— Ако нямате нищо против, аз сам ще отида.

— Ти не, ти си ни необходим тук. Може би Джордж?

— Той излезе на разузнаване и още не се е върнал.

— Колко се е забавил?

— Пет часа.

— Търсихте ли го?

— Няма смисъл в тази пясъчна и снежна буря. Тръгнем ли да го търсим, само ще застрелят още някого от нас.

— Как така ще го застрелят? Откъде знаеш, че Джордж е застрелян?

— Така предполагам.

— Не си въобразявай толкова много, Адамс… Значи не можем да разчитаме утре на Джордж. Впрочем защо си го изпратил сам? Нали съм заповядал да вървите винаги по двама или по трима?

— Дейв трябваше да го придружи, но вие знаете, майоре, че той падна в реката, когато вземаше вода, и повече не се върна.

Пит слушаше напрегнато. Изразът на лицето му се беше променил. Той бе втренчил поглед, ъглите на устните му се бяха отпуснали надолу, та заедно с осакатения си нос той приличаше по-скоро на недоверчив булдог.

— Нима още не сте изяснили накъде е отплувал тоя пиян тип? — продължи да пита майорът.

— Той не беше пиян, майоре. Ние нямаме повече бренди. Трябва някой да го е повлякъл на дъното!

— Може би някой рак? Или пък някой индианец? Адамс, вие всички започвате да виждате духове! — Без сам да се усети, майорът бе преминал към приятелски тон. — Щом като не можете да се оправяте на реката, черпете вода от помпата в двора! Ти не можа ли да изпратиш някого заедно с Джордж?

— Ние сме само неколцина души и всеки има определена задача. Нямах нито един свободен.

— Ясно е, че имаме належаща нужда от подкрепление. Все пак ще трябва засега да дадеш двама или трима души, които да придружат Пит. За сметка на това ще задържим тримата драгуни тук.

Лейтенант Уорнър изглеждаше доволен. Адамс обаче възрази:

— Много лоша размяна, майоре. Но щом нямаме друг избор, ще изпратим Бил Петльобореца и мърлявия дребен Джоузеф.

— Прието! — възкликна Пит и потупа Адамс по рамото. — Знам ги тия двамата! Бива си ги.

— Съмнителни местни типове! — отсече критично майорът. — За съпровождачи по пътя са подходящи, но в Рандал и в Янктон те ще ни представят твърде зле. Не можеш ли да предложиш някой по-свестен от твоите хора, Адамс?

— Щом като се налага — тогава Том без шапка и обуща. „Това бил свестният човек“ — помисли си Пит, но не каза нищо, защото притежаваше природната дарба да разбира докъде може да си позволява да стига, за да не си навлече неприятност.

— Странен прякор. За тези толкова изминали години Том трябваше да си попълни досега облеклото. Но впечатлението ми от него не е лошо. Да прибавим и него. — Майорът искаше най-после да приключи въпроса.

— Значи и тримата ще заминат заедно с Пит? — попита още веднъж Адамс.

— Да, и тримата. Тази задача има предимство.

— Има предимство! — допълни като ехо лейтенант Уорнър.

— Щом трябва — трябва! — Адамс се подчини, но без да се въздържи да повдигне доста явно и малко пренебрежително рамене.

Майорът освободи четиримата.

Пит отвори вратата. Бурята се втурна в помещението и навя вътре пясък. Пит и драгунът избързаха да прекосят двора и да се подслонят в стария блокхаус. Уорнър и Адамс вървяха подир тях малко по-бавно и с умерена крачка. Адамс беше последен и затвори вратата зад гърба си. Под надвисналото от облаци небе, сред пясъчната и снежна буря цареше тъмна нощ.

В този миг коленете на лейтенанта се подкосиха. Адамс предположи, че той е стъпил накриво, скочи към него и го сграби под мишницата, за да му помогне да се изправи. Уорнър обаче се строполи на земята. Младият отговорник на ездаческата група се изплаши, отвори бързо вратата зад себе си и вмъкна свлеклия се на земята лейтенант в стаята на коменданта.

Майор Смит бе скочил на крака. Затвори бързо вратата и вдигна лампата от масата, за да освети лежащия на пода лейтенант. Светлината падна върху лицето му. Лейтенантът бе извърнал очи. Младият ездач се зае да прегледа безжизненото тяло и видя, че униформената куртка на лейтенанта е продупчена; кръв бе попила вече в плата. Един удар с кама бе убил лейтенанта на място. Адамс коленичи до мъртвеца и затвори очите му. У дома, във фермата, той бе възпитан от майка си в уважение към човека и да спазва правилата на живота.

Майорът и младият Адамс се спогледаха за миг мълчаливо над тялото на мъртвеца. После, без да чака заповед, Адамс изтича през една вътрешна врата нагоре по стълбичката към кулата, вземайки стъпалата през три, през четири, и стигна до наблюдателния пост на кулата. Искаше да обгледа околността и да нареди на постовия Майк да даде тревога.

Горе Майк не беше на поста си. Тялото му лежеше на пода. Една стрела беше пробила тила и гърлото му. Адамс остана прикрит зад защитната преграда и изрева срещу бурята:

— Индианци във форта!

После изтича по стълбата надолу, за да получи нови нареждания от майора.

— Да се претърсят дворът и сградите!

Адамс се втурна към стария блокхаус и вдигна там хората под тревога.

Сред непрогледния мрак и нощната пясъчна буря мъжете биха предпочели да останат прикрити зад стените на къщата. Пит и Бил Петльобореца побързаха да се обявят сами за пазачи на сградата. Патроните и хранителните припаси не биваше да останат без пазач.

Останалите мъже се подчиниха на заповедта и излязоха несигурни на двора. Адамс ги последва. Крещяха насам и натам. Разпознаваха се взаимно само по гласовете или по това, че докосваха ту униформа, ту кожено яке. Бяха изстреляни излишно доста патрони. Страх сковаваше всички, също и Адамс и коменданта. Търсещите мъже се успокояваха взаимно само с това, че бяха мнозинство. Претърсиха неколкократно всеки квадратен метър от двора, претършуваха всички сгради. А през това време бурята продължаваше да бушува и да навява навсякъде пясък. Злокобна и същевременно неспокойно припряна атмосфера сковаваше способността на хората да разсъждават и наблюдават.

И все пак нищо повече не се случи. Не намериха никакъв враг, никой не бе нападнат. Никъде върху покривите не кацна горяща стрела.

Мъжете се събраха на едно място. Отначало ругаеха тихо, после гласовете им се усилиха. За заместник на убития постови на наблюдателната кула Адамс изпрати индианския съгледвач на форта, който е бил сменен по време на нападението и беше спал. Всички бойници в палисадата бяха заети.

Външно отново настана спокойствие.

Положиха двата трупа, на Уорнър и на Майк, върху пейки в големия блокхаус и ги загърнаха в одеяла. Адамс прибра стрелата, с която бе прострелян постовият на кулата. В ъгъла Бил Петльобореца и мърлявият дребен Джоузеф седяха заедно с Пит на една пейка край стената. Адамс тръгна към тях.

— И тримата сте се събрали! — каза той и преглътна всич-ките си останали чувства. — Останете така заедно. Утре заран ще тръгнете с конете си към форт Рандал, за да отнесете писма на майора.

— Ние? — Тази вечер Бил Петльобореца беше прегракнал и без бренди. — Откъде накъде старият се спря на нас? Ти нищо не си ни казал досега, Пит!

— Трябва да отидат опитни погранични жители — отвърна Адамс вместо Пит — и освен това хора, които ще могат да запознаят началството във форт Рандал с нашето положение. Ние трябва да получим подкрепление, това е съвсем ясно на всички ви.

— И аз така мисля вече. — Пит хапеше горната си устна. — Не ви е добро положението тук. Все още не мога да си обясня как се случи всичко.

— Не можеш ли? Много просто. — Адамс говореше рязко и ядосано. — Най-напред са простреляли със стрела постовия горе на надзирателната кула. Подлост — или както щеш го наречи, но такива са тия ловци на бизони и опитни стрелци сред червенокожите! Ето погледнете дръжката на тази стрела! Виждате ли резбата й?

Бил пое дървената дръжка и я повъртя в ръката си.

— Дакота, подгрупа на дакота-титон, подгрупа на титон-оглала, подгрупа на оглала — Мечата орда, и към нея Съюзът на Червените елени! Много добре ги познавам всичките! От повече от десет години насам.

— След като са убили постовия на кулата, един или двама са се прехвърлили през външната порта — а може би и през палисадата, ако са били повече на брой, та да могат да си помогнат.

— Човече божи! — прекъсна го Пит. — Какви неща стават тук при вас!

— А ти какво си мислиш? Един дакота е два метра дълъг и пъргав като котка. Като нищо може да се прехвърли през портата, щом няма кой да го спре! Така или иначе, тоя червенокож се е промъкнал и е дебнал в двора. Прободе лейтенанта, макар че аз вървях само на три-четири крачки зад него. Индианецът му е забил камата отстрани. После е изчезнал отново, навярно по същия път, по който е дошъл.

— Той спокойно е могъл да наръга и мен с ножа си — изрече на глас мислите си Пит, — ала муската и този път запази сина на баща ми.

— Освен това винаги е голямо преимущество да те смятат за съвсем незначителна личност — подигра го Бил.

— Един ден и една нощ пясъчна буря и — трима убити! — пресметна малкият Джоузеф. Погледна сърдито и възбудено към Адамс. — Не е хубаво това, че сме заседнали тук. Индианците винаги знаят къде могат да ни намерят, докато те самите се стрелкат около нас като комари и никой не може да ги хване. — Трима убити ли, казваш? — повтори Адамс въпросително.

— Ами да, заедно с Джордж! Него забрави ли го? — Може да го е забавила бурята.

— Адамс, не ни будалкай с неща, в които сам не вярваш. — Значи така се отнасят с вас тук тия въшливи червенокожи? — Пит изсумтя под носа си. — А нас ни оставиха на мира през целия път дотук. Чак ни беше страшно.

— Че откъде накъде! То си е съвсем естествено! — подигра го мърлявият малък Джоузеф. — Индианецът храни съответното уважение към господата от форт Рандал!

Гърлата на мъжете останаха сухи, настроението им мрачно, а сънят им беше неспокоен. Бурята продължаваше да се блъска в стените на сградите и в палисадата. Адамс се беше загърнал в своята завивка и лежеше до Том без шапка и обуща. Том не беше вече много млад. Брадата му бе съвсем посивяла. Въртеше се неспокойно насам и натам.

— Ей, Адамс! — започна да досажда той след един час на младия си рус съсед.

— Какво има?

— Трябва ли наистина аз да тръгна утре за Рандал?

— Старият така иска.

— Ако действително получим подкрепление, добре ще бъде. Аз знам какво да им наговоря.

— Най-напред млъкни и спи!

Призори вятърът се успокои. Облаците бяха изчезнали и небесният свод се издигаше син над покритата с пясък и със сняг замръзнала земя.

— Пролетта започва! — рече Пит. Макар че му се удаваше възможност да се върне в свещената земя край Мисури, настроението му беше много мрачно.

Портата се отвори и четиримата ездачи напуснаха форта като куриерска група с двете писма на майора. Прекосиха Ниобрара и поеха към изток-североизток.

Джордж все още не се беше върнал. Всички мислеха за това, ала никой не го споменаваше.

Ездачите оставиха конете да вървят бързо. Покритата с ниска трева земя бе хубава почва за галопиращите коне. Глухо отекваха ударите на копитата им — толкова обичайният шум за прерийните ездачи. Високо горе по небето летяха грабливи птици. Подобната на степ прерия се простираше самотна под утринната светлина. Не се мяркаше нито дивеч, нито ездач, нито се виждаше нечия следа. След като яздиха почти час, четиримата спряха и се огледаха от едно по-високо място наоколо.

Бил Петльобореца посочи към билото на една близка височина:

— Виждате ли да лежи там нещо?

Без да изчака отговор, той се смъкна от коня си, спусна се надолу и после се покатери по склона на близката височинка. Там бързо намери онова, което бе видял вече. Един мъртвец лежеше проснат сред тревата с лице към земята. Върху гърба на кожената му жилетка се виждаше дупка, нагизнала в кръв. Шапката на мъртвеца лежеше до него. Скалпът бе смъкнат от темето му. Върху кожения му елек победителят бе изрязал с нож един четириъгълник.

Бил не се занима повече с мъртвия си другар. Изтича обратно към коня си и своите трима спътници, не каза нито дума, само очерта във въздуха с ръка един квадрат.

— Пак ли?! — стъписа се Джоузеф.

— Да, пак — изръмжа Бил. Той самият също беше станал съвсем неспокоен и се ядоса още повече, когато Джоузеф показа собствения си страх.

— Какво означава това? Този четириъгълник? — попита Пит. Той не познаваше тази област и нравите на местните хора по отношение на приятелството и човешката вражда.

— Това е знак — промълви Джоузеф. — Сигурно е неговият знак.

— Чий знак? — продължи да настоява Пит.

— Дръж си устата! — сряза го Бил. — Не ми е приятно да назовавам това име. Бях там, когато прободоха баща му, и е възможно той да ме е запомнил до ден днешен!

— Говори ти за Хари! — издрънка мърлявият дребен Джоузеф. — Има пред вид Хари, тая червена свиня, тоя мушкач с нож и убиец из засада!

Ездачите скочиха върху конете си и ги подкараха в бесен галоп. Засега нямаха нито време, нито възможност да разговарят повече.

Когато към пладне все пак решиха да починат и задъвкаха взетата за из път храна, без да палят огън, Пит отново подхвана:

— Какъв е този Хари, дето му викаш червена свиня? Някой метис?

— Чистокръвен дакота! Такъв един, какъвто ти не си могъл да срещнеш при твоя спокоен живот там, навътре в страната, във вашия благословен форт Рандал!

— Брей! Че аз познавам и други области, пък и край Рандал се влачат какви ли не хора… Та, казвате, този Хари търси да ви избива?

— Не само търси, ами както виждаш, си върши занаята с голям успех!

— Проклета свиня и предател е той. — Бил, който бе отказал да говори на тази тема, сега все пак се намеси в разговора. — Преди той беше наш съгледвач по време на строежа на Юниън Пасифик, после обикаляше Блек Хилс и погубваше из засада всички златотърсачи, а сега отново се е върнал в своето племе и ни трови тук живота! Дакота го наричат Токай-ихто. Този престъпник за всичко го бива и с всичко може да се справя. Нашият майор не е съгласен, но аз ви казвам, че Хари Токай-ихто води своите хора много по-добре, отколкото нашият майор — нас! Затова именно нас за нищо не ни бива!

— Такава ли била работата? — Пит всмукна от студената си лула. — Значи вие се нуждаете не само от подкрепление, а и от някой по-млад и енергичен офицер!

— Я ни остави на мира с тия ваши млади офицери! Нали видя какво стана с Уорнър! Трупяса! Не, нямаме нужда ние от лейтенанти. Мъже ни трябват, които да оглеждат внимателно местността и да могат да стрелят. Ние трябва да ги превишаваме числено! Само тогава можем да постигнем нещо! При числено надмощие и глупостта минава.

— И трябва да заловим Хари! — допълни мърлявият Джоузеф. — Каква радост би било за мен да го одера жив!

— Продължавай да си мечтаеш за подобна радост! Жив тоя не можеш го улови! — подигра го Бил раздразнен. — Особено пък ти! Не съм виждал досега охлюв да хване скакалец!

Четиримата ездачи привършиха почивката си. Тръгнаха отново ту тръс, ту в галоп в изток-североизточна посока.

Времето беше благоприятно за тях. Макар през последните февруарски дни студът да ги бе затруднил, сега все пак те бяха предпазени от бурята, снега и пясъка. Пред дулата на пушките им не се мяркаше дивеч. Не се виждаха никъде и следи от индиански групи. Сякаш тук наоколо прерията още не бе открита от човека. Наоколо не се чуваше никакъв звук. След като никой не ги откри през цялата нощ и на втория ден, ездачите привикнаха с мисълта, че вече не ги грози никаква опасност, и се почувствуваха съвсем безгрижни сред тишината и самотата. Ако някой смяташе да ги следва незабележимо, можеше да го стори съвсем лесно.

През последната нощ ездачите си позволиха да поспят само за кратко. Прекосиха два почти пресъхнали потока и продължиха да яздят все така бързо, та още с изгрев слънце наближиха форт Рандал и Мисури. Многобройните коловози, които вече се мяркаха пред тях, както и шумовете, които достигаха до ушите им, отново ги приобщиха към околния живот. По тези земи край бреговете на голямата река тревата по полето беше по-сочна и стръковете, подали се изпод топящия се сняг над пясъчната степ, бяха по-жилави. Откъм постройките във форта, както и откъм околността на укрепения военен лагер до ушите на ездачите долитаха шумни викове и многогласна човешка врява. Конете усилиха ход от само себе си.

Въпреки ранното годишно време и царящия наоколо все още зимен студ край форта се бяха разположили вече множество хора. Една част от тях бяха белокожи, ловци с оръжие и с капани, скитници, търговци, повечето обаче бяха индианци, пристигнали тук заедно с шатрите, жените и децата си и сякаш разположили се, за да вършат с много пазарлъци търговски сделки с плячкосани зимни кожи. Повечето индианци още от пръв поглед правеха впечатление на полуцивилизовани. Носеха пъстри кърпи на главата, прости басмени ризи, загръщаха раменете си с евтини одеяла и гледаха с безизразни очи. Някои от тях изглеждаха пияни още рано сутринта. Четиримата ездачи минаха с конете си безогледно през разположилите се на земята хора. Който не искаше да го сгазят, трябваше бързо да отскочи встрани.

Самият форт, до който бяха стигнали ездачите, по всичко личеше още отвън, бе много по-голям, по-обширен и по-добре защитен, отколкото станцията край Ниобрара. Тук атмосферата на постоянна заплаха сред пустошта, където все още властвуваха пушките, стрелите и ножовете на дакота, не се чувствуваше. Хората се движеха уверени и спокойни. Ездачите стигнаха до портата. Стражите познаваха Пит със сплескания нос и пуснаха куриерската група да влезе. Вътре във форта новопристигналите веднага видяха с радост зареденото оръдие. Куриерите се обадиха в дежурната стая и тъй като беше още съвсем рано сутринта, предположиха, че ще трябва да почакат доста. За тяхна изненада обаче много скоро ги отправиха към един лейтенант на име Роуч и само след няколко минути те вече стояха в една отоплена, комфортно обзаведена канцелария, която им се стори съвсем необичайна.

Младият лейтенант седеше зад едно бюро на стол с облегалка. Той пое от ръката на Пит писмото, адресирано до коменданта на форт Рандал, и го отвори, без да се замисли, за което явно бе упълномощен. Докато той четеше, Пит има време да го разгледа по-отблизо. Чипоносият почувствува някак си по-близък този лейтенант Роуч, отколкото саможи-вия и усърден майор Смит. Докато четеше, лейтенантът се бе облегнал спокойно назад. Униформата му бе ушита по поръчка и му стоеше безупречно. Косата му бе старателно разделена на път и загладена с помада. Ноктите на ръцете му бяха добре поддържани. Значи лейтенантът си имаше слабости, от които един умел, дребен по чин човек можеше да се възползува.

Докато лейтенантът четеше писмото на майора, ъглите на устните му се отпуснаха.

— Всичко е напълно ясно. — Той отново сгъна писмото. — Вие имате нужда от подкрепление, патрони и един свестен офицер. Къде е второто писмо, адресирано до полковник Джекмън в Янктон?

Пит извади с готовност и второто облепено с няколко печата писмо от джоба на гърдите си и го показа. Лейтенантът го пое и го повъртя малко в ръцете си. Все пак не посмя да го отвори.

— И неговото съдържание ще е същото — заключи той накрая. — Аз и без това отивам в Янктон и ще предам там лично писмото на полковник Джекмън… Е, добре! — приключи разговора той. — След няколко дни! Ще уговоря всичко с нашия комендант и лично с полковник Джекмън във ваша полза.

Елегантният млад офицер се изправи и нито Пит, нито някой друг от другарите му сметна, че има какво да каже. Пък и за какво ли? Против всички техни очаквания мисията им бе завършила с успех. Още в самото начало им бе обещано подкрепление, което хората край Ниобрара очакваха напразно вече цяла година. Какво можеха да искат повече пратениците? Те вече мечтаеха за дните на почивка, особено пък след този толкова неочакван и бърз успех. Пит, Бил, Джоузеф и Том се оттеглиха в най-добро разположение на духа. Един ординарец на лейтенанта вече бе получил заповед да се погрижи за четиримата мъже.

— Господин лейтенантът ни се подмазва — пошепна Том на Бил Петльобореца. — Сигурно иска да подлее вода на нашия стар честен майор!

Бил, Пит и Джоузеф не споделиха умозаключението на Том.

— Какво ни засяга нас това? Главното е, че тук ще ни хранят, ще ни поят и ще ни дават да пушим няколко дена наред. Роуч, такъв човек ни трябва на нас.

— Дори и да мирише на помада. Какво да се прави, всеки си има слабости.

Ординарецът на лейтенанта беше общително момче и явно достатъчно скучаеше тук, та сега му беше забавно да се занимава с пристигналите от далечната пустош. Напълни им джобовете с тютюн, даде им запаси да се хранят богато, даде им и малко ракия и накрая ги уведоми, че биха могли да се възползуват и от една особена възможност: тъкмо този ден пред портата на форта щяло да се състои състезание на игра на топка със сопи между два отбора на лагеруващите там индианци. Играта на топка със сопи — подобна на хокея — беше обичайна и любима игра за индианските племена, особено за дакота, и те се обучаваха на нея още от малки.

Комендантът бе благоволил да определи парична награда, смятайки, че по този начин ще насърчи желанието за победа на полуцивилизованите индианци и ще създаде още по-голямо забавление на своите отегчени хора. В очакване на състезанието ездачите, дошли от форта край Ниобрара заедно с Пит, бяха оставени да се забавляват сами.

— Кой знае каква гледка ще бъдат тия облечени в парцали червени свине, които има да се щурат и да се блъскат по тревата! — рече отвисоко Пит.

— Дали ще можем да наддаваме? — позаинтересува се мърлявият Джоузеф. — Ако няма да има наддаване, предпочитам да вървя да къркам.

Бил Петльобореца се огледа, търсейки.

— Ето там — впрочем не, там отсреща — нищо ли не забелязваш все още? Мърляво момче Джоузеф, нищо ли не виждаш? Ония двамата там, с окачените през врата табли на корема, там сред тълпата! Изглежда, те събират сумите за наддаването!

Без повече уговорки четиримата мъже се отправиха едновременно към групата, сред която стърчаха двама едри мъжаги. Единият, истински хун, дебел, тлъст, с рядка коса, вече се уговаряше с неколцина кандидати да се включат в наддаването. Той обаче привлече по-слабо вниманието на четиримата ездачи, отколкото вторият търговец и събирач на суми за наддаването, един чернокос тип, който беше навярно около четиридесетгодишен и обявяваше шумно, че той именно е упълномощеният да събира парите за наддаването. Щом отвореше уста, веднага се виждаше, че всичките му зъби бяха изпадали.

— Бен! — извика му Бил Петльобореца. — Беззъби подозрителни приятелю! Нима и ти си се върнал сред тия ловни райони?

— Както виждаш, многократни Петльоборецо. Ще залагате ли?

— Дай ни някакъв ориентир, Бен! — помъчи се да изкопчи нещо от своя стар познат Бил. — Дай ни някакъв ориентир! Кой тим ще спечели?

— Че аз отде да знам! Вие ще залагате, не аз.

— Дърт мошеник! — Бил беше сърдит. — Ти сигурно знаеш за кого ще заложиш, на нас обаче не искаш да кажеш нищо, за да не намалим случайно твоята печалба!

Сборът от заложените суми от всички участници след приспадане на известен процент за събиращия парите се предаваше на онези, които бяха заложили за победителя. Така че колкото по-малко участници бяха внесли пари за победителя и колкото повече участници загубеха внесеното, толкова по-голяма сума щеше да се изплати на печелившите.

— Ориентирай ни малко! — опита се сега и Пит да уговори събирача на суми. — За сметка на това ние пък ще те поздравим от твоя някогашен блокхаус край Ниобрара, където ти така добре печелеше допреди две години.

— Блокхаусът си е все още там — допълни Том.

— Май ще трябва да дойда да го видя! Все още ли си нямате кръчмар?

— Не само кръчмар си нямаме, ами засега и капка бренди няма!

— Тъй, тъй! Ще трябва да опипам почвата… Та сега какво? Ще залагате ли, или няма?

— Ще ни ориентираш ли в обстановката?

— Че как да ви ориентирам?!

Ездачите вече се ядосаха. По време на разговора Пит се бе огледал дебнещо наоколо.

— Я елате! Виждам един мой приятел, по-добър приятел от тоя беззъб мошеник!

Последван от другарите си, Пит се отправи към един дребен мъж, облечен в пъстро бродирано наметало. Изглежда, подвижните черни очи на другия също бяха забелязали вече приближаващия се Пит.

— Пит, мон ами, добри ми приятелю, дай да те прегърна!

— Луи Канадеца — представи го Пит. — Луи, ние имаме нужда от теб! — рече той без заобикалки. — Тук ще има наддаване. Ние всичките сме бедни дяволи, разполагаме с малко пари и трябва да спечелим. Ориентирай ни в обстановката!

— Да ви ориентирам? Ха! Да ви ориентирам? Искате от мен да ви ориентирам? Със сигурност?

— Със сигурност, човече! Хайде да се съюзим и да заложим с обща сума!

— С обща сума? О! Чипоноси Пит, гарантираш ли за приятелите си?

— Гарантирам.

— Много добре, веднага ще се ориентираме! — въодушеви се Канадеца, който говореше доста лошо английски. — Елате, приятели! Ще ви отведа при оня, който знае как ще стане всичко! При капитана на синия отбор!

Малката група мъже отново потегли. Целият лагер пред портата на форта вече беше на крака и петимата мъже се заеха да си проправят път сред навалицата.

Тъкмо размерваха полето за състезанието. Две шатри бяха опънати една срещу друга и щяха да служат за врати. Край вратите вече се събираха двата отбора. Подвижният дребен канадец поведе съпровождащите го мъже към северната врата. Сред група индиански играчи, които се бяха насъбрали вече и държаха сопите си, се виждаше един огромен негър. Той тъкмо инструктираше с буйни ръкомахания съотборниците си индианци.

— Хей! Боби! — подвикна му Канадеца. — Боби! Негърът погледна към приближаващата се група. Том без шапка и обуща ококори широко очи.

— Кого виждам? Та това е… та това е…

При възклицанието на Том мускулите на одухотвореното интелигентно лице на африканеца се раздвижиха за част от секундата, сякаш той беше неприятно изненадан, може би дори силно изплашен. Но всичко трая толкова кратко, че четиримата ездачи, та дори и самият Том нищо не забелязаха.

Взел бързо решение, негърът разбута кръга от заобикалящи го мъже. С един висок скок се прехвърли през още неколцина други, които му препречваха пътя, и вече стоеше пред Том, прегърна със силните си ръце брадатия мъж и го притисна до гърдите си.

— Том без шапка и обуща! Ама наистина! Какво виждат щастливите ми очи? Том е дошъл! Том без шапка и обуща! Том е дошъл с шапка и обуща!

От буйната прегръдка Том едва не се задуши.

— Къдрокоси Чапа — изгъргори той, — Къдрокоси Чапа! Ще ме удушиш! Откъде изникна пък ти? Нима не си вече при…

Негърът продължаваше отново и отново да целува объркания и полузадушаващ се мъж.

— Том, виж, че се видяхме отново! Том си има шапка! Том си има обуща!

— Имам де, имам! — Том се помъчи да се измъкне от тази толкова бурна прегръдка. — Кажи ми най-сетне…

— Том е дошъл! Том е дошъл!

— Вразуми се най-после, Къдрокоси Чапа? — извика Том. — Съвсем ще ме задушиш!

Негърът пусна мъжа от прегръдката си и загледа любезно стария пограничен жител.

— Том е пристигнал!

Том оправи шапката на главата си, пое си дълбоко въздух и попита:

— Значи това наистина си ти, Къдрокоси Чапа! Откъде попадна тук? Мислех, че живееш с Мечата орда?

Пит се сепна.

— Какво чуват ушите ми? С мечите бандити?

— Ние двамата там се запознахме — обясни Том съвсем спокойно. — Когато бях по едно време пленник на това прочуто племе на дакота-титон-оглала.

— А сега? — Пит си остана все така подозрителен.

— О, Том! О, Том! — продължи да възклицава атлетично сложеният негър с любезното лице. — О, Том, наистина, аз вече не мечи бандит! Боби никога вече мечи бандит! Не, не!

— А защо не? — осведоми се Пит все още недоверчиво.

— Непознат бял човек с малък нос не ми вярва? Том обаче вярва мене! Какво видя Том в моята шатра, когато беше при мене? Седем жени! Седем жени и нещастния Боби! Боби избягал!

Ездачите от форта край Ниобрара се разсмяха.

— Така беше — потвърди Том. — Твърде много вдовици и сираци има сред оная прочута банда. Много мъже са избити по време на непрекъснатите боеве и при лов, а гладните гърла си остават в шатрите. Когато мен ме плениха, и аз трябваше да се оженя за такава една вдовица. Но скоро избягах. Значи и ти си избягал от твоите седем баби, лели и племенници, Къдрокоси? Поздравявам те! Значи не си вече хитрият Чапа^[3], а си станал наш Боби!

Двамата отново се прегърнаха.

— Няма ли най-после да разрешим нашия въпрос? — Пит мислеше за наддаването и вече бе станал съвсем нетърпелив.

— Слушай, Боби, ти си капитан на единия отбор, нали, на сините?

— Капитан съм! Капитан съм!

— Е, и? Твоят отбор ли ще победи?

— Искаш да направя да победи?

— Какво означава това? Нима не играете честно?

— Честно, честно, съвсем истински!

— Знаеш ли как играе червеният отбор? Кой е капитан там? Познаваш ли го?

— Ето го, стои там! Огромен индианец. От племето понка! Погледите се насочиха към индианеца, който стоеше близо до отсрещната врата на игрището. Той беше висок, много строен, облечен в цветни памучни дрехи, ала не без вкус. Дългите си синьочерни коси беше сплел на плитки. Изпитото му лице беше цялото изрисувано. Боите бяха нанесени на толкова дебел слой, че чертите на лицето му изобщо не можеха да се видят. В колана му бе затъкнат револвер. Освен него той нямаше друго оръжие. В ръката си държеше сопата, която бе извита като стик за хокей. Недалеч от него стояха групата индианци от неговия отбор.

— Какво знаеш за него и за хората му? — продължи да разпитва настойчиво Пит негъра.

— Не знам, приятели мои, как ще иска да играе понката Джек. Ако има настроение да играе добре, ще ме победи. Ако настроение лошо, аз вкара топката в неговата врата.

— Лошо настроение! Добро настроение! Лошо настроение, добро настроение! Нима най-напред ще хвърляме заровете, за да разберем какво ще бъде настроението на някакъв индианец?! Нима никой не може да нареди на тоя тип как трябва да играе?!

Атлетът Боби вдигна рамене чак до ушите си.

— Никой не може да му каже! Джек от племето понка прави, каквото той реши. Да го помоля ли да ни ориентира?

— Вие, двамата капитани, трябва да уговорите това помежду си! — предложи Пит. — Печалбата ще делим!

Негърът поклати глава и перлените му зъби блеснаха.

— Индианци винаги упорити! Но вие мои приятели! Ще опитам да говоря с понка!

Така състоящата се вече от шестима мъже група заобиколи игрището и се приближи към другия отбор.

Стройният понка следеше с поглед идващите към него мъже. Държеше сопата за игра в дясната си ръка и леко я полюшваше. От синьочерните рисунки изразът на лицето му беше съвсем неуловим. От играещата си със сопата ръка обаче, от стойката на раменете и от леко наведената на една страна глава се излъчваше подчертано високомерие и доста нехайно любопитство.

— Джек — заговори Къдрокосия Чапа индианеца, — тези петима уважавани джентълмени те молят за малко внимание! Те искат да заложат за един от нас. Да спечелят нещо, да се поразвеселят, преди тези четиримата да се върнат обратно във форта край Ниобрара… Съгласен ли си да им дадеш някакъв съвет?

Стройният понка престана да полюлява сопата си и остана за миг неподвижен. Пит впери поглед в синьочерно изрисуваното лице, в тази маска на човек, зад която дори погледът бе скрит под спуснатите клепачи. Усети неочаквано студени тръпки по гърба си и несъзнателно хвана муската на гърдите си. Не му остана време обаче да се замисли какво го беше изплашило, защото в този миг индианецът отвърна тихо:

— Боби ще бъде победител.

Каза това и като се извърна на другата страна, напусна шестимата мъже и отиде да разпределя играчите от своя отбор.

Четиримата ездачи се спогледаха смаяни.

— Бре, че бързо се уреди всичко! — възкликна дребният Джоузеф. — Тук, в Рандал, всичко ни върви като по вода! Още след изгрев слънце ни прие лейтенантът… Вече ни обещаха подкрепление… И сега пък веднага ни обявиха крайния резултат! Какво преимущество ще има този понка, ако те остави ти да спечелиш, Боби?

Негърът се усмихна смутено.

— Джек от племето понка има добро настроение и е приятел на Боби!

— Иди ги разбери!

— Бързо, бързо! Сега трябва да действуваме веднага! промълви Пит. — Ще трябва да разкажем на всички, че този понка Джек ще победи! Тогава сумата, която ще спечелим, ако заложим за Боби, значително ще нарасне. Боби, ти си истинско злато!

В този миг зеещите ноздри на Пит изглеждаха доброжелателни. Той бе подушил пари.

Шестимата се разделиха, за да отидат да организират измамата за наддаването. Малко преди да започне играта, те се срещнаха отново и събраха всички пари, които изобщо имаха в себе си. Избраха Луи Канадеца за отговорник по залагането на цялата група. Боби даде изненадващо голяма сума.

— Къдрокоси Боби! — възкликна учудено и укоризнено Том. — Откъде имаш толкова много пари? Да не си станал крадец?

— Том без шапка и без обуща! Просто направих малко търговия.

— Бързо си се научил да търгуваш.

Луи Канадеца не отиде със събраните пари при беззъбия Бен, който бе ядосал ездачите от форта край Ниобрара, а внесе цялата сума за залагането при Джони, едрия дебел търговец с рядката коса, и то в последния момент преди започването на състезанието, за да не могат останалите залагащи да се съобразят с тях.

Негърът се отправи към своя отбор, който се състоеше от тридесетима мъже. Състезанието започна. Удариха твърдата малка топка и тя полетя по тревистата почва. Играчите бягаха сръчно и бързо. Прелитаха един край друг и си отнемаха топката изпод сопата. Боби и Джек стояха все още настрана, ала за познавачите вече беше ясно колко много бързина, сръчност и съобразителност се крият у тези двама играчи. Тълпата от зяпачи бързо се увеличи. Заложилите за крайния резултат зрители насърчаваха своите играчи. Подир войниците откъм голямата порта дойдоха и офицерите. Пристигаха един по един, за да проследят все повече оживяващата се игра.

Всички бяха силно изненадани какви добри отбори бяха сформирали Боби и Джек от пъстро облечените, окъсани и пиещи много индианци, разположили се край форта. И сред индианците, които бяха само зрители, неочаквано пламна гордост, като гледаха колко добре играеха техните побратими. Измежду тях спонтанно се оформи група от пазители на реда, които не позволяваха на зрителите да прекрачват границите на игралното поле.

Двамата капитани на отбори се въодушевиха също и играеха превъзходно.

— Боби! Боби!

— Джек! Джек!

— Ама че играят тия! — въодушеви се Луи Канадеца. — Трябваше и аз да участвувам!

След като бяха вкарани първите три гола и резултатът беше 2:1 за червения отбор, почти цели два часа нито един от отборите не можа да вкара гол във вратата на противника.

Беше предвидено състезанието да продължи до смрачаване. Към обяд обявиха първата по — дълга почивка. Резултат все още беше 2:1.

Тъй като стройният понка Джек изчезна още щом обявиха почивката, Боби стана център на вниманието и всеобщото любопитство. Той даваше едно подир друго интервюта на изненаданите зрители и усърдни участници в залагането. Дори комендантът и елегантният лейтенант Роуч не сметнаха, че е под достойнството им да заговорят „негъра“. Всички обсъждаха големите възможности на играчите и от двата отбора. Боби насъбра цял куп пури и цигари и даваше щедро противоречиви предсказания за изхода на състезанието. Когато играчите си отпочинаха и играта трябваше да започне отново, индианецът се появи на минутата на мястото си.

— А Джек и Боби, изглежда, дори не се и запотиха! — възкликна един драгун със завист. — Такова сърце и такива мускули да можеше да има човек! Направо невероятно!

Играта ставаше все по-пристрастена. Зрителите съпровождаха със силни викове бързия бяг на играчите, изненадващите им движения. Комендантът бе заложил за Джек, а лейтенантът — за Боби, тъй като мърлявият Джоузеф му бе издал предвидения резултат. Когато след три часа все още не бе вкаран нов гол и дадоха междинна почивка, възбудените зрители изглеждаха по-изморени от самите играчи.

Боби подскачаше на място, за да се отпуснат мускулите на краката му, и се смееше. Явно беше в добро настроение. Джек се просна в тревата зад вратата на своя син отбор и изчезна по този начин от полезрението на блъскащите се помежду си и говорещи един през друг зрители. Когато отиде зад вратата обаче, Пит не завари там Джек. Огледа се и из един път забеляза индианеца, когото търсеше с поглед, да идва спокойно откъм портата на форта. Цигарата, която той пушеше, разнасяше фин аромат.

— Откъде ли я е задигнал! — рече укоризнено безносият. Не му се удаде да направи друга забележка обаче, тъй като играта започна отново.

Джек тичаше удивително бързо и още в началото неговият отбор вкара два гола. Комендантът на форта аплодира гръмко. След това обаче Боби и червеният отбор побързаха да си наваксат загубата. Негърът беше непрекъснато заедно с отбора си пред вратата на противника.

Съдия на играта нямаше. Пазителите на реда се налагаха на зрителите, ала нямаха никакъв авторитет пред самите играчи. Те сами определяха правилата на играта, Към края страстите се разпалиха. Играчите започнаха да се блъскат и борят и лейтенант Роуч стана доста нервен, когато виковете на играещите мъже преминаха в бойни възгласи на тичащите подир топката противникови отбори. Боби и Джек обаче не загубиха самообладание. Спазвайки явно правилата на играта, те разтърваваха скупчилите се играчи, които направо се бореха.

Когато се смрачи, бе вкаран последният гол. Боби спечели с 5:4.

Последваха доста слаби овации. Твърде много зрители бяха заложили за Джек и сега бяха разочаровани. Съотношението на сумите, заложени за Боби, бе 83:10. Групата от шестимата залагащи прибра с голямо удоволствие полагащите й се пари; лейтенантът също беше доволен. Изморените играчи се прибраха в своите шатри. Войниците и офицерите се оттеглиха във форта.

— Би трябвало да не изпускаме из очи двамата капитани — каза комендантът на Роуч, — може би бихме могли да ги използуваме като бегачи за нас.

Пит също чу тези думи.

В качеството си на подчинен Роуч не изказа гласно мнението си пред своя началник, макар неговото предложение да не му беше приятно. Пит обаче реши да подкрепи предложението на коменданта пред Роуч. След като двамата командири на отборите бяха удържали на думата си и Пит прибра печалбата, той забрави изпитания преди това ужас пред индианеца.

Влачейки парчета лед, Мисури течеше в своето широко легло. Звездите потрепваха, нощният вятър беше леден. Оставените на открито коне се притискаха един до друг, за да се стоплят. Войниците се прибраха в своите помещения. Постовите отново напрегнаха погледи. Лейтенант Роуч разбра с ужас, че беше забравил да заключи стаята си. Ала вътре всичко изглеждаше непобутнато, не липсваше нищо освен една от най-хубавите му цигари. Но може би той не ги бе преброил преди това правилно. Сам си внуши, че действително са му били останали от тази кутия само осем цигари, преди да излезе от стаята, и си отдъхна облекчено.

Срещу Джек бяха отправени многобройни укоризнени и негодуващи забележки, че накрая започнал да играе отпуснато и с това обезсърчил целия си отбор. Стройният понка обаче явно не се интересуваше нито от мнението на своите съотборници, нито пък на зрителите. Прие от Боби още няколко хубави цигари. Отхвърли поканата на Пит да пийнат нещо заедно, отвръщайки, че е уморен и иска да спи. Пари не взе никакви. Изобщо не беше залагал.

— Капризен боядисан чудак! — обобщи Бил всеобщото мнение.

Пит се развихри; държеше се като благодетел и изхарчи в кръчмата на форта цялата спечелена от залагането сума за бренди. След полунощ той и тримата ездачи от форта край Ниобрара се настаниха за нощувка в едно войнишко помещение. Спокойни, че ги очакват няколко дни почивка, те заспаха и захъркаха доволно. За момента ужасите на живота сред прерията бяха далеч от тях.

 

 

Когато нощта мина и слънцето изгря наново, малката група драгуни вече чакаха на конете си пред голямата порта, готови да потеглят към Янктон. Пит, който също седеше на коня си, държеше за юздата готов врания кон на лейтенант Роуч. Пред малката група чакаха Джек и Боби. Пит, който се смяташе за куриер и нямаше желание да го изпращат повече на разузнаване, още на закуска бе подхвърлил на лейтенант Роуч, че е добре да последва съвета на коменданта на лагера и да наеме негъра и стройния понка за бегачи и съгледвачи. Макар да предполагаха, че по пътя от форт Рандал до Янктон на брега на Мисури не ги заплашват никакви опасности, все пак докладните записки на майор Смит бяха събудили у елегантния лейтенант чувството, че се намира близо до границата. Затова съветът на Пит тази сутрин бе посрещнат благосклонно от Роуч.

Къдрокосият Боби, атлетично сложеният любезен негър, стоеше в очакване до Пит и до коня на лейтенанта и гледаше към портата, откъдето трябваше да дойде Роуч. В този миг се чуха и стъпките на лейтенанта. Роуч отвърна на поздрава на стражата със своя небрежно разглезен тон, приближи се и скочи върху седлото на врания си кон с леко движение, подчертаващо още по-добре елегантната му външност. Подкарвайки коня, той даде знак с камшика си на двамата съгледвачи да тръгват. Като на роби. У Боб из един път се събудиха спомените от тежкото му детство. Белегът от камшик върху тялото му пламна отново и ако лейтенант Роуч си бе направил труда да погледне в лицето на младия мъж, в същия този миг той нямаше да види в него никаква любезност. Подобен опит да разгадае израза на лицето на стройния понка обаче и сега би останал безуспешен. Индианецът бе изчакал равнодушно идването на лейтенанта. Преди още Роуч да замахне с камшика, той бе започнал да тича. Лицето на индианеца отново старателно бе покрито цялото с гъсто положени черни, сини и бели краски. Докато Боби тичаше гол от кръста нагоре, Джек не беше свалил ризата си и дори се бе наметнал с пончо.

Джек тичаше пръв и Боби го следваше по петите. С дългите си мускулести крака индианецът беше превъзходен бегач, но и негърът не му отстъпваше. Двамата побягнаха с темпото на препускащи коне, което можеха да издържат часове наред. От време на време те изтичваха по-напред, за да обгледат местността, през която трябваше да мине групата ездачи. Пит и Роуч бяха напълно доволни от тези двама бегачи и съгледвачи.

Свежият утринен полъх повяваше над хълмистата местност.

Лейтенант Роуч се наслаждаваше на утрото в най-добро разположение на духа. Надяваше се, че ще има успех пред полковник Джекмън, който беше в добри приятелски отношения с бащата на лейтенанта. Освен това той трябваше да предаде в Янктон поздрави на съпругата на своя непосредствен началник, госпожа Джоунс, и накрая Антъни Роуч знаеше, че неговата годеница Кейт Смит, дъщерята на майор Смит, вече бе пристигнала в Янктон.

Янктон се намираше в южната част на територията на племената на дакота, по североизточното течение на Мисури. Градът беше все още малък и имаше изглед едва след десетина години да се превърне в главен град на новосъздаващия се щат. Заможните и свързани с политическите и военните задължения на съпрузите или бащите си семейства се бяха настанили заедно в един квартал. По това време в една частна къща на този квартал обитателите тъкмо вечеряха. Залязващото слънце все още блестеше над малката градинка, в която лехите с цветя още бяха покрити. Лъчите на слънцето влизаха през блестящите стъкла на прозорците и се плъзгаха по атлазената покривка на масата, по сребърните прибори и по блестящия бял порцелан на софрата. Две възрастни дами и една девойка седяха около кръглата маса.

— Колко много се радвам за теб, мила Кейт, задето ще имаш възможност да се срещнеш тук със своя годеник! — Домакинята госпожа Джоунс беше пълна, хранеща се с апетит жена, обичаща хората.

— Колко е прекрасно от ваша страна, че искате да ми дадете възможност да се видя отново с Антъни! — отвърна девойката чинно и побърза да подаде на втората възрастна и по-малко човеколюбива на вид дама солничката.

— Това съвсем не е сигурно още! — подхвърли втората дама, чието набръчкано лице бе силно напудрено.

— Естествено, лельо Бети — отвърна бледата девойка, — но аз ще понеса твърдо разочарованието, ако не мога да се видя с Антъни.

— Твърдостта е повече мъжка черта, Кейт — рече укоризнено лелята. — Не бих сметнала това за недостойно, ако веднъж поне изразиш като млада девойка някое свое чувство с пролята сълза. Често се държиш твърде студено.

— Естествено, лельо Бети, ще помисля по този въпрос.

— Кейт, не бъди толкова сериозна — възкликна пълната домакиня. — Ако дойде, господин Роуч ще иска да завари тук една весела годеница! И недей да се безпокоиш за нищо! Ако той не може да дойде в Янктон, ще наредя да впрегнат кабриолета и ще заминем за Рандал!

— За бога! — Леля Бети почервеня от уплаха. — Надявам се, няма да минем през прерията?

— Тук отсечката е напълно безопасна, мила братовчедке, и пътуването ни ще бъде чудесно удоволствие! Ние имаме нов кабриолет с четири впряга; сякаш летиш с него!

— Но ние не можем да приемем, мила братовчедке, заради нас вие…

— Но, мила моя Бети, за мен самата ще бъде най-голямо удоволствие да предприема подобно пътуване с новия ни кабриолет и да изненадам своя съпруг във форт Рандал! Да, действително, той много обича такива изненади!

Дамите преминаха към топлия пудинг.

По време на настъпилата поради това пауза в разговора всички наостриха слух към конския тропот, който се разнесе по прашната улица. Кейт седеше с лице към прозореца и можеше да вижда улицата. Тя бе заела това място, защото тук лъчите на вечерното слънце силно дразнеха очите, поради което двете възрастни дами го бяха избягнали. Преди да се появи малката група конници с нейния лейтенант, Кейт забеляза на улицата най-напред двама бегачи.

В очите на девойката все още се четеше истински ужас, когато навън лейтенант Антъни Роуч се наведе малко от врания си кон и поздрави през прозореца седящите вътре жени. Лейтенантът леко се стресна, тъй като не знаеше дали ужасът на годеницата му не е предизвикан от неговата поява. Двете възрастни дами кимнаха и поздравленията им още звучаха, когато драгуните и техният лейтенант отдавна вече бяха изчезнали.

Кейт се бе поовладяла малко, когато вниманието на седящите на трапезата отново се насочи към нея.

— Колко е прекрасно! — възкликна госпожа Джоунс. — Веднага ще наредя да уведомят лейтенант Роуч, че може да дойде да ни посети! — Тя позвъни и даде нарежданията си на една чернокожа прислужница.

— Кейт — попита след това тя, — какво те изплаши така? Ти пребледня изведнъж!

— Нищо…

— Довери ми се, дете!

— Моля да ме извините. Много съм глупава. Преди групата с Антъни минаха двама бегачи. Единият от тях беше индианец.

— Но тук, край Мисури, това е обикновена гледка. — Настроението на домакинята леко се бе помрачило.

— Той така страшно си беше изрисувал лицето!

— Ще трябва да накарат тези хора да се отучат от това! То, разбира се, е езическо невежество. Кажи на своя годеник, мила Кейт, да заповяда на този човек да си измие лицето и той ще го стори. Няма вече „магьосници“. Те съществуват още само в романите на господин Купър! Нима не си истински щастлива, че ще видиш отново своя годеник, Кейт?

— Напълно.

— Кога ще бъде сватбата ви?

Девойката погледна несигурно към леля Бети.

— Не много скоро, не много скоро! — отвърна лелята. — Кейт и Антъни са сгодени едва от една година. Смятам, че най-правилно е срокът на един годеж да бъде три години, така е най-правилно.

Девойката подтисна една въздишка и госпожа Джоунс наблюдаваше Кейт със съчувствие. Девойката беше вече двадесетгодишна. Крайно време беше да се омъжи, ала леля Бети навярно не искаше да се лиши от послушната си безплатна прислужница. Кейт бе станала бедна, откакто фермата на дядо й бе изгорена заедно с нивите и всички сгради по време на въстанието на източните дакота през 1862 година. Бащата на Кейт, майор Смит, не бе успял да направи кариера и заможната собственица на воденица и овдовяла леля Бети изискваше от своята бъдеща наследница да я обслужва от ранно утро до късна вечер. Всичко това мина сега през ума на домакинята, ала тя не каза нищо.

Един час след разговора на дамите по време на вечерята лейтенант Антъни Роуч бързаше окрилен към малката къща. Помоли да го извинят заради посещението му в този необичаен час, представи се за много щастлив, оживен от радостта от срещата, каза няколко подходящи за случая ласкателства на двете възрастни дами, особено на леля Бети с богатото наследство, и чак тогава поздрави годеницата си. Веднага усети колко студена бе ръката на Кейт. Направи му впечатление също така, че девойката изглеждаше бледа и че около устните й се бяха врязали първите малки гънчици на умора и разочарование. Остана недоволен от това, защото искаше заедно с голямото наследство да спечели и една хубава и жизнерадостна булка, която няма да му дотяга с капризи. Реши да разбере повода за бледността и студенината на Кейт и се съюзи за целта с госпожа Джоунс. Домакинята успя да отведе леля Бети за няколко минути в едно друго помещение и годениците останаха за малко сами.

— Кога ще бъде сватбата ни? — попита Роуч веднага годеницата си. — Говори ли вече с леля Бети?

— Да, говорих — отвърна Кейт бавно, със съвсем различен, малко по-дълбок глас, отколкото разговаряше обикновено с леля си. — Леля Бети ще даде съгласието си най-рано след две години.

— Но това е безразсъдство! Щуротия! Затова си толкова бледа, разбирам! Какво можем да сторим ние двамата?

— Не би ли желал да разговаряш сам с леля Бети, Антъни? Ти си по-опитен от мен. Татко би бил съгласен веднага да се оженим.

— Хм, да, да, виждам, че ще трябва сам да се заема с тази работа. Значи баща ти е съгласен? Чудесно! Тогава… хм… вие трите ще дойдете на посещение във форт Рандал, нали?

— Госпожа Джоунс има голямо желание. Иска да изпробва новия им кабриолет и да изненада съпруга си във форта.

— Аз ще се погрижа това посещение да се осъществи. Ще съпроводя колата ви с моите драгуни чак до Рандал. Няколко дни по-късно ще се отправя от форт Рандал с една колона с боеприпаси към Ниобрара при баща ти. Кейт, ще дойдеш ли с мен там? Тъкмо ще вземем благословията на баща ти! Тогава леля Бети няма да може да ни създава повече трудности! Смятам, че няма да те лиши от наследство заради подобна твоя постъпка?

— Антъни! Антъни! — Кръвта букна чак до слепоочията на девойката, фигурата й се изопна. Тя не желаеше нищо по-силно от края на безрадостното си съществуване край богатата леля.

— Ето така ми харесваш, Кейт! Значи решено! Разбира се, леля Бети не бива да подразбере нищо. Няма да си вземаш рокля за езда, като тръгнеш за Рандал; ще пътуваш в кабриолета заедно с двете възрастни дами като покорна племенница, а за всичко останало ще се погрижа аз!

Роуч отстъпи крачка назад, тъй като вратата на съседната стая се отвори. Госпожа Джоунс и леля Бети се върнаха отново.