Майкъл Конъли
Ченгета (1) — Моята библиотека

1

Докато шофираше по „Мълхолънд драйв“ към „Къхюнга пас“, Бош започна да чува музиката. Тя долиташе до него на отделни струнни акорди и блуждаещи сола на медни инструменти, отекващи сред кафявите сухи летни хълмове и заглушавани от шума на уличното движение, който се разнасяше от холивудската скоростна магистрала. Беше му абсолютно непозната. Единственото, което знаеше, бе, че се е насочил към източника й.

Когато видя паркираните отстрани на чакълената отбивка автомобили, той намали скоростта. Два детективски седана и патрулна кола. Бош спря своя каприс зад тях и излезе навън. На калника на патрулния автомобил се бе облегнал униформен полицай. Опъната от страничното огледало на патрула жълта найлонова лента за ограждане на местопрестъпление пресичаше чакъления път и беше завързана за знака от другата му страна. Покритият с драсканици със спрей надпис с черни букви върху бял фон едва се четеше:

ПОЖАРНА ОХРАНА — ЛОС АНДЖЕЛИС

ПЛАНИНСКА ПОЖАРНА СЛУЖБА.

ПЪТ ЗАБРАНЕН ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА

ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО!

Униформеното ченге, едър мъж с почервеняла от слънцето кожа и четинеста руса коса, се изправи при приближаването на Бош. Първото нещо освен ръста му, което Бош забеляза в него, беше палката. Тя бе закачена с халка за колана му и черната боя по края й беше ожулена, така че отдолу се виждаше алуминиевата й повърхност. Уличните бойци с гордост носеха очуканите си в схватки оръжия като знак, като недотам прикрито предупреждение. Това ченге бе луда глава. Нямаше никакво съмнение. Според табелката над джоба на гърдите му, полицаят се казваше Пауърс. Той погледна надолу към Бош през черните си очила, макар че вече доста се беше здрачило и оранжево-червените облаци на небето се отразяваха в огледалните им стъкла. Това бе един от онези залези, които напомняха на Бош за отблясъците от пожарите при безредиците, избухнали преди няколко години.

— Хари Бош — с нотка на изненада каза Пауърс. — Кога се върна обратно в отбора?

Бош го изгледа за миг, преди да отговори. Не го познаваше, но това не означаваше нищо. Историята му навярно знаеха всички ченгета в холивудския участък.

— Току-що — отвърна той.

Бош не понечи да се ръкува. Местопрестъпленията не бяха подходящо място за това.

— Първи случай след завръщането, а?

Бош извади цигара и я запали. Макар и пряко нарушение на политиката на управлението, това изобщо не го притесняваше.

— Нещо такова. — После промени темата. — Кой е там?

— Едгар и новата от Пасифик, неговото чернокожо момиче.

— Райдър.

— Няма значение.

Бош не каза нищо повече по въпроса. Разбираше какво се крие зад презрението в гласа на униформеното ченге. Нямаше никакво значение, че лично познава Кизмин Райдър като първокласен детектив. Това не би означавало нищо за Пауърс, дори да му го кажеше. Полицаят навярно виждаше единствената причина, поради която все още носеше синята униформа вместо златната детективска значка, във факта, че е бял мъж в епоха на стимулиране на жените и малцинствата. Това бе една от онези гноящи рани, в които е най-добре да не пъхаш пръст.

— Във всеки случай ми казаха да пусна автомобила на Еми и Сид^[1], щом пристигнат. Предполагам, че вече са свършили с огледа, така че и ти можеш да минеш с колата, вместо да биеш път пеша.

На Бош му трябваше известно време, за да се сети, че Пауърс говори за патоанатома и за отделението за научни изследвания. Ченгето беше казало наименованията така, сякаш са двойка, поканена на пикник.

Той слезе от шосето, хвърли недопушената цигара и грижливо я угаси с подметка. Никак нямаше да е хубаво да започне първата задача след завръщането си в „Убийства“ с подпалване на пожар.

— Ще походя — отвърна той. — Ами лейтенант Билетс?

— Още я няма.

Бош се върна при колата си и пъхна ръка през отворения прозорец, за да вземе куфарчето си. После отново се приближи до Пауърс.

— Ти ли го откри?

— Аз.

Пауърс очевидно беше горд от себе си.

— Как отвори автомобила?

— Имам шперц в колата. Отворих вратата, после и багажника.

— Защо?

— Заради смрадта. Беше очевидно.

— Сложи ли си ръкавици?

— Не. Нямах.

— Какво си пипал?

Пауърс трябваше да се замисли за миг, преди да отговори.

— Дръжките на вратата и багажника. Май само тях.

— Едгар или Райдър разпитваха ли те? Взеха ли ти писмени показания?

— Още не.

Бош кимна.

— Слушай, Пауърс, зная, че си адски горд от себе си, но следващия път не отваряй колата, става ли? На всички ни се иска да сме детективи, но не всички сме такива. Точно това е начинът да прецакаш едно местопрестъпление. И ми се струва, че ти го знаеш.

Лицето на ченгето придоби тъмночервен цвят и челюстите му се стегнаха.

— Глей сега, Бош — рече той. — Единственото, което зная, е, че ако просто ви бях съобщил за подозрителна кола, която смърди, като че в багажника й има труп, вие щяхте да си кажете: „К’во ли пък знае този Пауърс?“, и да го оставите там да си гние на слънце, докато от тъпото ви местопрестъпление не остане нищо.

— Това може да е вярно, но тогава ние щяхме да сме прецакали нещата, нали така? А сега ти ни прецакваш още преди да сме започнали.

Пауърс бе ядосан, но замълча. Бош изчака ответния удар, готов да продължи спора.

— А сега би ли повдигнал лентата, моля?

Ченгето се приближи до лентата. Беше на около трийсет и пет, предположи Бош, и явно дълго време бе упражнявал наперената походка на уличен ветеран. В Лос Анджелис това перчене се придобиваше бързо, както някога във Виетнам. Пауърс повдигна жълтата лента и Бош мина под нея.

— Внимавай да не се загубиш — каза му полицаят.

— Добро попадение, Пауърс. Тук ме уцели.

 

 

Пожарният път беше еднолентов и обрасъл от двете страни с храсти, които стигаха до кръста на Бош. Навсякъде по чакъла бяха пръснати боклуци и натрошени стъкла, оставени от нарушителите в отговор на знака в началото му. Пътят навярно бе любимото място за среднощни срещи на тийнейджърите от недалечния град.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-силна ставаше музиката. Но Бош все още не можеше да я разпознае.

Около половин километър нататък той стигна до настлана с чакъл площадка, както предполагаше, отправна точка за пожарникарите, в случай че някъде из хълмовете избухне пожар. Днес тя щеше да играе ролята на местопрестъпление. Откъм отсрещната й страна той видя бял ролс ройс „Силвър клауд“. До колата бяха двамата му партньори, Райдър и Едгар. Жената скицираше местопрестъплението, докато Едгар мереше разстоянията и й подвикваше данните. Той видя Бош и му махна с облечената си в латексова ръкавица ръка. После пусна рулетката в куфарчето си.

— Къде беше, Хари?

— Боядисвах — отвърна Бош, когато се приближи. — Трябваше да се измия и преоблека.

Той отиде до ръба на площадката и погледна надолу. Намираха се на скала, която се издигаше над задната част на „Холивуд боул“. Кръглият открит амфитеатър се намираше на не повече от половин километър долу вляво. И той беше източникът на музиката. Лосанджелиската филхармония. С този концерт в Деня на труда завършваше сезонът. Бош гледаше към шестнайсетте хиляди души, заели зрителските места от отсрещната страна на каньона.

— Божичко — високо рече той, замислен над проблема.

Едгар и Райдър се приближиха до него.

— С какво разполагаме? — попита Бош.

— С мъртвец в багажника — отвърна Райдър. — Бял мъж. Застрелян с пистолет, В общи линии огледът ни се изчерпва с това. Държахме капака на багажника затворен.

Бош се насочи към ролса, като заобиколи останките от старо огнище в центъра на площадката. Другите двама го последваха.

— Колата наред ли е? — попита Бош, когато се приближи до нея.

— Да, прегледахме я — отвърна Едгар. — Нищо особено. Отдолу малко е прокапало, но това като че е всичко. Най-чистото местопрестъпление, което виждам от известно време насам.

Джери Едгар, измъкнат от къщи като останалите от екипа, носеше дънки и бяла тениска. От лявата страна на гърдите му имаше нарисувана значка с думите „Отдел «Убийства», Полицейско управление — Лос Анджелис“. Когато мина покрай Бош, Хари видя, че на гърба му пишеше: „Нашият ден започва, когато завършва вашият“. Тясната тениска рязко контрастираше на тъмната кожа на Едгар и разкриваше невероятно мускулестото му тяло, докато с атлетична грация се приближаваше до ролса. Бош бе работил с него без прекъсване шест години, но двамата никога не се бяха сближавали извън работа. Сега за първи път му дойде наум, че Едгар наистина е спортист, че сигурно редовно се упражняваше.

За Едгар беше необикновено да не носи някой от своите елегантни костюми „Нордстрьом“. Но Бош си помисли, че знае причината. Неофициалното му облекло отчасти гарантираше, че ще избегне мръсната работа — уведомяването на най-близките роднини.

Когато приближиха до ролса те забавиха крачка, сякаш можеше да има нещо заразно. Колата бе паркирана със задния си край на юг и се виждаше от зрителите в горните редове на открития амфитеатър оттатък пътя. Бош отново се замисли за положението.

— Значи искаш да измъкнеш онзи тип оттам пред очите на всички тези хора? — попита той. — Имаш ли представа как ще отразят новината довечера по телевизията?

— Ами — отвърна Едгар, — мислехме си да оставим решението на теб, Хари. Ти си трети ранг.

— Да, така е — саркастично отвърна Бош. — Аз съм трети ранг.

Все още не можеше да свикне с мисълта, че изпълнява длъжността на така наречения ръководител екип. Бяха изтекли почти единайсет месеца, откакто официално бе разследвал убийство, та камо ли да оглавява екип от трима детективи. Когато след принудителното му напускане през януари се бе върнал на работа, го назначиха в „Грабежи“ в холивудския участък. Началничката на детективското бюро лейтенант Грейс Билетс му обясни, че назначението му е начин за постепенното му завръщане към детективската работа. Той разбираше, че това е лъжа и че са й наредили да го назначи точно там, но прие понижението без да се оплаква. Знаеше, че в крайна сметка пак ще опрат до него.

След осем месеца прехвърляне на бумаги и от време на време по някой арест при опит за обир, Бош бе повикан в кабинета на началника и Билетс му каза, че предприема промени. Равнището на разкриваемост в „Убийства“ било спаднало до най-ниската си точка през цялото му съществуване. Разкривали се по-малко от половината убийства. Тя беше поела бюрото близо година преди това и макар да не искаше да го признае, резкият спад бе настъпил под нейно ръководство. Бош можеше дай каже, че това отчасти се дължи на факта, че не прави същите статистически фокуси като предшественика й, Харви Паундс, който винаги бе намирал начин да надуе равнището на разкриваемост, но си премълча. Вместо това тихо я изслуша, докато Билетс му излагаше плана си.

Първата му част се състоеше в това да върне Бош обратно в „Убийства“ от началото на септември. Един от детективите на име Шелби, който едва движеше тлъстия си задник, щеше да заеме неговото място в „Грабежи“. Освен това Билетс прехвърляше при тях млада и умна детективка, с която беше работила в детективското бюро в „Пасифик“. Кизмин Райдър. После, и това бе най-важната част, щяха да се променят традиционните детективски двойки. Деветимата детективи в „Убийства“ се групираха в екипи по трима. Всеки от трите екипа щеше да се ръководи от детектив трети ранг. Като Бош. Той бе определен за ръководител на екип номер едно.

Зад тези промени се криеха сериозни причини — поне на хартия. Повечето убийства се разкриваха през първите четирийсет и осем часа след регистрирането на престъплението или изобщо не се разкриваха. Билетс искаше да повиши равнището на разкриваемост, затова щеше да отдели повече детективи за всеки от случаите. Онази част, която не изглеждаше толкова добра на хартия, особено за деветимата детективи, беше, че преди бяха работили на четири двойки. Новите промени означаваха, че всеки детектив ще се занимава с всеки трети случай, а не с всеки четвърти. Това означаваше повече случаи, повече работа, повече време в съда, повече извънредно работно време и повече напрежение. За положителен момент се смяташе единствено извънредното работно време. Но Билетс бе решителна и оплакванията на детективите не я вълнуваха. И новият й план бързо й донесе очевидния прякор^[2].

— Някой вече разговаря ли с Булите? — попита Бош.

— Аз — отвърна Райдър. — Беше в Санта Барбара за уикенда. Остави в службата телефонния си номер. Незабавно тръгна насам, но ще пристигне най-малко след час и половина. Каза, че първо трябва да остави мъжа си и навярно да намине през бюрото.

Бош кимна и се насочи към багажника на ролса. Веднага усети смрадта. Беше слаба, но нямаше как да я сбърка. Не приличаше на никоя друга. Той отново кимна, този път на себе си. Остави куфарчето си на земята, отвори го и извади от картонената кутия вътре чифт латексови ръкавици. После го затвори и го остави на няколко крачки назад, за да не му се пречка.

— Добре, хайде сега да погледнем — рече той, докато опъваше ръкавиците върху дланите си. Не можеше да понася усещането им до кожата си. — Дайте да се приближим, нали не искаме хората в амфитеатъра да гледат представление, за което не са си платили.

— Гледката не е приятна — каза Едгар, който също пристъпи напред.

Тримата застанаха един до друг до багажника на ролса, за да скрият гледката от зрителите. Но Бош знаеше, че всеки, който си носеше бинокъл, щеше да разбере какво става. Това бе Лос Анджелис.

Преди да отвори капака, той забеляза специалния регистрационен номер на колата. На него пишеше „ТНА“. Преди да успее да попита, Едгар отговори на незададения му въпрос:

— Идва от „ТНА продъкшънс“. На „Мелроуз“.

— Къде на „Мелроуз“?

Едгар извади от джоба си бележник и прелисти няколко страници. Адресът, който съобщи, беше познат на Бош, но не можеше да си спомни точно къде е. Знаеше, че е някъде близо до „Парамаунт“, огромното киностудио, което заемаше цялата северна страна на пресечката на номер 5500. Заобикаляха го по-малки сгради и студия, напомнящи на малки рибки, които плуват покрай устата на голяма акула с надеждата да уловят някоя и друга изпаднала трошичка.

— Добре, хайде да се захващаме.

Той насочи вниманието си обратно към багажника. Виждаше, че капакът е само притворен, така че да не се заключи. С помощта на покрития си с латекс пръст внимателно го повдигна.

Когато капакът се отвори, от него се разнесе гадният зловонен дъх на смърт. На Бош незабавно му се прииска да запали цигара, но тези дни вече бяха отминали. Знаеше какво може да направи един адвокат с откритата на местопрестъплението случайна пепел от цигарата на ченге. Сериозни съмнения бяха пораждани и на по-нестабилна основа.

Той се наведе под капака, за да погледне по-отблизо, като внимаваше да не докосва бронята с панталоните си. В багажника имаше труп на мъж. Кожата му бе сивкавобяла. Дрехите му бяха скъпи — ленени панталони с остри ръбове и маншети, бледосиня риза на цветя и спортно кожено яке. Краката му бяха боси.

Мъртвецът лежеше на дясната си страна свит като ембрион, само ръцете му бяха зад гърба вместо притиснати до гърдите. Бош реши, че китките му са били завързани отзад и после са били развързани, най-вероятно след като вече е бил мъртъв. Детективът внимателно се вгледа и успя да забележи слабо ожулване на лявата китка, навярно причинено от опитите на жертвата да се освободи. Очите на мъжа бяха плътно затворени и в ъгълчетата им се виждаше засъхнало белезникаво, почти прозрачно вещество.

— Киз, искам да водиш бележки по огледа.

— Ясно.

Бош продължи да проучва съдържанието на багажника. Видя, че по устата и носа на мъртвеца има засъхнала кръв. Косата му беше спечена от кръв, стекла се също по раменете му и по килимчето на дъното на багажника. Откри дупката, през която кръвта се бе процедила върху чакъла отдолу. Намираше се на трийсетина сантиметра от главата на жертвата и очевидно беше нарочно пробита в метала. Не бе от куршум. Навярно беше за оттичане на вода или от някой разхлабил се от вибрациите и паднал болт.

В кашата, която представляваше тилът на мъжа, Бош успя да открие две отделни дупки с разкъсани краища ниско долу отзад на черепа. На тилната изпъкналост — бързо му дойде наум научното наименование. Прекалено много аутопсии, помисли си той. Косата около раните беше овъглена от газовете, избухнали от дулото на пистолет. По скалпа имаше петънца от барут. Изстрели от упор. Изходни рани не се забелязваха. Навярно двайсет и втори калибър, предположи Бош. Тези куршуми подскачаха вътре като топчета, пуснати в празен буркан от конфитюр.

Бош вдигна очи и видя пръски кръв по вътрешната страна на капака на багажника. Той продължително ги огледа, после отстъпи назад и се изправи. Сега погледът му обхващаше целия багажник и отмяташе една по една точките от въображаем списък. Тъй като по пътя до площадката не бяха открити кървави следи, не се съмняваше, че мъжът е бил убит тук в багажника. И все пак оставаха други неизвестни. Защо тук? Защо човекът нямаше обувки и чорапи? Защо бяха развързали китките му? За момента Бош остави всички тези въпроси настрани.

— Потърсихте ли портфейла му? — попита той, без да поглежда към другите двама.

— Не още — отвърна Едгар. — Познаваш ли го?

Бош за първи път погледна изражението на лицето на жертвата. По него все още се четеше страх. Очите бяха затворени. Човекът е знаел какво го очаква. Детективът се зачуди дали белезникавото вещество в ъгълчетата на очите му не са изсъхнали сълзи.

— Не, а ти?

— Не. Във всеки случай е прекалено обезобразен.

Бош предпазливо повдигна гърба на коженото яке и видя, че в задните джобове на панталона на убития няма портфейл. После отвори якето и откри портфейла във вътрешния джоб, върху който имаше етикет от магазин за мъжка мода „Фред Хабър“. Вътре се виждаше и хартиен плик за самолетен билет. С другата си ръка той бръкна в джоба и извади двата предмета.

— Затвори капака — каза той, като отстъпи назад.

Едгар внимателно го затвори, като погребален агент, който затваря ковчег. Бош се приближи до куфарчето си, приклекна и остави нещата върху него.

Първо отвори портфейла. В отделенията от лявата страна имаше пълен комплект кредитни карти, а зад пластмасовото прозорче отдясно се виждаше шофьорска книжка. На нея беше изписано името Антъни Н. Алайзо.

— Антъни Н. Алайзо — каза Едгар. — За по-кратко Тони. „ТНА“. „ТНА продъкшънс“.

Адресът бе в Хидън Хайландс, малък придатък на „Мълхолънд“ сред холивудските хълмове. Едно от онези места, заобиколени с ограда и с будка за пазача на входа, в която по двайсет и четири часа в денонощието дежуряха свободни от работа или пенсионирани ченгета от лосанджелиското полицейско управление. Адресът напълно подхождаше на ролс ройса.

Бош отвори отделението за банкноти. Без да вади парите, той преброи две по сто долара и девет двайсетачки. После съобщи сумата, така че Райдър да може да я запише. След това отвори плика. Вътре имаше самолетен билет за полета на „Америкън еърлайнс“ в петък от Лас Вегас за Лос Анджелис в 22:05, Вписаното в него име отговаряше на онова от шофьорската книжка. Бош погледна гърба на плика, но нямаше нито лепенка, нито друг знак, показващ, че притежателят на билета е имал багаж. Обзет от любопитство, детективът остави портфейла и плика върху куфара и се приближи до колата, за да погледне вътре през прозорците.

— Никакъв багаж ли няма?

— Никакъв — потвърди Райдър.

Бош заобиколи към багажника и отново вдигна капака. Той погледна към трупа и с показалец дръпна нагоре левия ръкав на якето. На китката на жертвата имаше златен ролекс. Циферблатът беше заобиколен с кръг от малки диаманти.

— Мамка му.

Бош се обърна. Беше Едгар.

— Какво има?

— Искаш ли да съобщя в ОБОП?

— Защо?

— Жабарско име, не е обран, две дупки в тила. Точна работа, Хари. Трябва да съобщим в ОБОП.

— Не още.

— Сигурен съм, че Булите ще иска да направим тъкмо това.

— Ще видим.

Бош отново огледа трупа, като внимателно се взря в разкривеното, окървавено лице. После затвори капака.

Той се отдалечи от колата и застана до ръба на площадката. Оттам се разкриваше прекрасен изглед към града. Въпреки леката омара, на изток спокойно се различаваха върховете на холивудските сгради. Той видя светлините на „Доджър стейдиъм“, запалени за вечерния мач. „Доджърс“ нямаха никакъв шанс, въпреки участието на Колорадо и Номо. Бош имаше билет във вътрешния джоб на якето си. Но знаеше, че може само да си мечтае за мача. Тази вечер изобщо нямаше да успее да стигне до стадиона. Знаеше също, че Едгар е прав. Всички признаци сочеха, че убийството е дело на мафията. Трябваше да уведомят Отдела за борба с организираната престъпност — ако не, за да поеме изцяло разследването, поне, за да им даде съвет. Но Бош отлагаше този момент. Беше минало много време, откакто бе имал истински случай. Още не искаше да се предава.

Той погледна надолу към залата. Струваше му се някак прекалено на показ — пред тълпата, насядала в елипсовидния амфитеатър на отсрещния хълм. Най-отдалечените сектори бяха почти на едно равнище с площадката, на която беше паркиран ролсът. Бош се зачуди колко души го наблюдават в момента. И отново си помисли за дилемата, с която се бе сблъскал. Трябваше да продължи с разследването. Но знаеше, че ако извади трупа от багажника пред такава публика, това най-вероятно щеше да предизвика ужасна обществена реакция в града и управлението.

Едгар за пореден път като че ли отгатна мислите му.

— По дяволите, Хари, това изобщо няма да им направи впечатление. По време на джаз фестивала преди няколко години една двойка се чукала тук в продължение на половин час. След като свършили, зрителите отсреща ги аплодирали, изправени на крака. А онзи тип им се поклонил, както си бил чисто гол.

Бош го погледна, за да види дали говори сериозно.

— Четох за това в „Таймс“. В рубриката „Само в Лос Анджелис“. Виж, Джери, това тук е филхармония. Със съвсем друга публика, нали разбираш какво искам да кажа? И не искам този случай да се появи в „Само в Лос Анджелис“, нали така?

— Ясно, Хари.

Бош погледна към Райдър. Досега жената не беше казала почти нищо.

— Ти какво мислиш, Киз?

— Не зная. Ти си шефът.

Райдър бе дребна — метър петдесет и два и не повече от четирийсет и пет килограма, при това заедно с пистолета, никога не би стигнала дотук, ако управлението не беше отменило физическите изисквания, за да привлече повече жени. Кожата й беше светлокафява. Имаше права, късо подстригана коса. Носеше джинси, розова риза и черно спортно яке. Но върху дребничкото й тяло якето не успяваше да скрие 9-милиметровия „Глок“ в кобура на десния й хълбок.

Билетс му бе казала, че е работила с Райдър в „Пасифик“. Кизмин се занимавала с обири и измами, но от време на време помагала в случаи на убийства, които имали и финансови аспекти. Според шефката на детективското бюро, тя можела да се справи с огледа на всяко местопрестъпление не по-зле от който и да е ветеран от „Убийства“. Бе използвала връзки, за да получи одобрение за прехвърлянето на Райдър, но вече се беше примирила, че тя няма да остане дълго на това място. Бе предопределена да се издигне. Фактът, че произхождаше от малцинствата, както и това, че беше добра в работата си и имаше ангел пазител в центъра „Паркър“ — Билетс не знаеше точно кой — всъщност гарантираше, че престоят й в Холивуд няма да продължи много. Той просто бе финален щрих, преди да поеме към стъкления дом.

— Ами СПГ? — попита Бош.

— Изчакахме — отвърна Райдър. — Решихме, че ще останем тук известно време, преди да преместим колата.

Бош кимна. Очакваше от нея да каже тъкмо това. Служебният полицейски гараж обикновено се нареждаше на последно място в списъка на телефонни обаждания. Детективът просто отлагаше, опитваше се да вземе решение, докато задаваше въпроси, чиито отговори вече знаеше.

Накрая все пак реши.

— Добре, хайде, съобщи им — рече той. — Кажи им да дойдат веднага. И да докарат сервизен камион за ролса. Разбра ли? Накарай ги да дойдат, даже в момента да са заети. Кажи им, че камионът е задължителен. В куфарчето ми има телефон.

— Ясно — каза Райдър.

— Защо ти е камион, Хари? — попита Едгар.

Бош не отговори.

— Ще местим всичко, както си е — рече Райдър.

— Какво? — попита Едгар.

Райдър се приближи до куфарчето без да отвърне. Бош й прати усмивка. Тя знаеше какво прави той и детективът започваше да разбира обещанието на Билетс. Бош извади цигара и я запали. После постави изгорялата кибритена клечка в целофановата опаковка на пакета и я пъхна в джоба на якето си.

Докато пушеше забеляза, че от ръба на площадката, откъдето можеше да гледа директно към амфитеатъра, се чува много по-добре. След няколко мига дори успя да познае музиката.

— „Шехерезада“ — рече той.

— Какво казваш, Хари? — попита Едгар.

— Музиката. Казва се „Шехерезада“. Слушал ли си я?

— Не съм сигурен, че я чувам и в момента. Адски кънти, човече.

Бош щракна с пръсти. Някъде от мъглявините в ума му изпълзя нова идея. Той мислено си представи арката на киностудиото, копие на Триумфалната арка в Париж.

— Онзи адрес на „Мелроуз“ — каза Бош. — Намира се близо до „Парамаунт“. Едно от малките студия в съседство. Струва ми се, че се казва „Арчуей“.

— Да, мисля, че си прав.

Към тях се приближи Райдър.

— Пращат ни камион — съобщи тя. — Трябва да пристигне за петнайсетина минути. Свързах се с патоанатома и с отделението за научни изследвания. И те са на път. От ОНИ са заети с някакъв взлом в каньона Никълс, така че няма да дойдат веднага.

— Добре — отвърна Бош. — Някой от вас взел ли е показания от оня с размахващата се палка?

— Разговаряхме само на идване — каза Едгар. — Не е наш тип. Решихме да го оставим на шефа.

Скритият смисъл на думите му беше, че Едгар е почувствал расистката враждебност на Пауърс към него и Райдър.

— Добре, аз ще се заема с него — рече Бош. — Искам вие двамата да довършите със скицирането на местопрестъплението и после да огледате наоколо. Този път поотделно.

И веднага разбра, че това, което току-що им беше казал, е абсолютно излишно.

— Съжалявам. Знаете какво да правите. Просто искам да кажа, че трябва да действаме според правилата. Имам чувството, че този случай ще ни изправи пред камерите.

— Ами ОБОП? — попита Едгар.

— Казах ти, още не.

— Ще ни изправи пред камерите ли? — с озадачено изражение на лице рече Райдър.

— Иска да каже, че си имаме работа с известна личност. От киностудиото. Ако онзи в багажника е голяма клечка от шоубизнеса, някой от „Арчуей“, ще трябва да направим изявление пред някои от медиите. Откриването на мъртвец в багажника на собствения му ролс е новина. Но откриването на човек от шоубизнеса в багажника на ролса му е още по-голяма новина.

— От „Арчуей“ ли?

Бош остави Едгар да я осветлява по въпросите на живота, когато ставаше дума за убийства, за медии и за кинобизнес в Холивуд.

 

 

Бош наплюнчи пръсти, за да угаси цигарата си и я прибра при изгорялата клечка в целофановата опаковка. После бавно пое по половинкилометровия път към „Мълхолънд“, като отново внимателно оглеждаше чакълената настилка. Но по чакъла и съседните храсти имаше толкова много боклуци, че нямаше как да разбере дали нещо — фас, бирена бутилка или използван презерватив — е свързано с ролса. Онова, което го интересуваше най-много, бяха следите от кръв. Ако по пътя имаше кръв на жертвата, това би могло да означава, че мъжът е бил убит някъде другаде и после е бил оставен на площадката. Отсъствието на кръв навярно означаваше, че убийството е станало точно там.

Докато правеше безплодния си оглед, той осъзна, че се е отпуснал и че може би дори се чувства щастлив. Беше отново на работа и следваше мисията си. Разбираше, че човекът в багажника е загинал, за да може той да се чувства така, но бързо се освободи от тази мисъл. Мъжът така или иначе щеше да е мъртъв, независимо дали Бош се е върнал в „Убийства“.

Когато стигна до „Мълхолънд“, той видя пожарните коли. Бяха две и около тях стояха отряд пожарникари, очевидно в очакване на нещо. Бош запали нова цигара и погледна към Пауърс.

— Имаме проблем — каза униформеното ченге.

— Какъв?

Преди полицаят да отговори, към тях се приближи един от пожарникарите. На главата си носеше бялата каска на началник на отряда.

— Вие ли сте шефът? — попита той.

— Да.

— Аз съм Иън Фридман — рече пожарникарят. — Имаме проблем.

— Току-що ми казаха.

— Концертът долу в амфитеатъра трябва да свърши след час и половина. След това трябва да пуснем фойерверките. Проблемът е, че според този човек там има труп. Ето това е проблемът. Ако не заемем безопасна позиция, просто няма да има фойерверки. Не можем да го допуснем. Ако не заемем позицията, няма да сме в състояние да видим в случай, че целият склон пламне от някоя случайна ракета. Разбирате ли какво искам да кажа?

Бош забеляза, че Пауърс се подхилва, но не му обърна внимание и впери поглед отново във Фридман.

— Колко време ви трябва, за да заемете позиция?

— Най-много десет минути. Просто трябва да стигнем дотам, преди фойерверките да започнат.

— Значи имаме час и половина?

— Вече около час и двайсет и пет минути. Доста хора там долу ще се разбеснеят, ако не получат своите фойерверки.

Бош разбираше, че решението просто не зависи от него.

— Почакайте тук. Ще си тръгнем след час и петнайсет минути. Не отменяйте шоуто.

— Сигурен ли сте?

— Можете да разчитате.

— Детектив?

— Да?

— С тази цигара нарушавате закона.

Той кимна към покрития със спрей надпис.

— Съжалявам.

Бош излезе на пътя, за да смачка угарката, а Фридман се насочи обратно към хората си, за да предаде по радиостанцията, че шоуто ще се състои. Детективът схвана опасността и го настигна.

— Можете да съобщите, че фойерверки ще има, но не споменавайте нищо за трупа. В противен случай пресата веднага ще се появи, във въздуха ще започнат да кръжат хеликоптери.

— Ясно.

Бош му благодари и насочи вниманието си обратно към Пауърс.

— Не можете да разчистите едно местопрестъпление за час и петнайсет минути — каза полицаят. — Патоанатомът дори още не е пристигнал.

— Това си е мой проблем, Пауърс. Написа ли нещо за мен?

— Още не. Занимавах се с онези момчета. Нямаше да е зле, ако някой от вас имаше радиостанция там с вас.

— Тогава ми разкажи всичко от самото начало.

— Какво да разкажа? — попита Пауърс, като кимна по посока на площадката. — Защо някой от тях не разговаря с мен? Едгар или Райдър?

— Защото са заети. Ще ми разкажеш ли най-после, или не?

— Вече разказах всичко.

— Отначалото, Пауърс. Каза ми какво си направил, когато си проверил колата. Какво те накара да я провериш?

— Няма много за разказване. Обикновено наминавам оттук всяко дежурство да изхвърлям боклука.

Той посочи нагоре към хребета оттатък „Мълхолънд“. По него се виждаше редица от къщи, повечето от които бяха издигнати на конзоли и сякаш висяха във въздуха.

— Хората там горе постоянно се обаждат в участъка и казват, че тук долу палели лагерни огньове, правели се бирени купони, извършвали се дяволски ритуали и Бог знае още какво. Предполагам, че им пречи на гледката. А те не искат нищо да разваля гледката, която им е струвала един милион долара. Така че идвам тук и събирам боклука. Обикновено са отегчени малки пикльовци от долината. Пожарната охрана беше заключила портата тук, но един комбайн мина през нея. Оттогава минаха шест месеца. На градските власти им трябва поне година, за да поправи каквото и да е тук. По дяволите, преди три седмици поисках батерии за фенерчето си и още чакам да ги получа. Ако сам не си бях купил, щях да карам шибаните нощни дежурства на тъмно. На градските власти не им пука. Тези гр…

— Та какво за ролса, Пауърс? Да не се отклоняваме от темата.

— Да, добре, обикновено минавам оттук доста след мръкнало, но заради шоуто в амфитеатъра днес пристигнах рано. И тогава видях ролса.

— Значи си дошъл по своя инициатива, така ли? Без да има оплакване от къщите на хълма?

— Не. Днес просто наминах по своя инициатива. Заради шоуто. Реших, че може да има нарушители.

— А имаше ли?

— Неколцина — хора, които чакаха да слушат музиката. Обаче не бяха от обичайната сган. Това е изтънчена музика, предполагам, че може да се каже така. Във всеки случай ги изгоних и когато си тръгнаха, ролсът си беше там. Но нямаше кой да го кара.

— И ти го провери.

— Да, пък и познавам тази смрад, човече. Отворих багажника със шперца и той беше вътре. Трупът. После се отдалечих и повиках спецовете.

В начина, по който произнесе последната дума, се долавяше нотка на сарказъм. Бош ней обърна внимание.

— Взе ли имената на някои от хората, които си изгонил?

— Не, както вече ти казах, първо ги изгоних и чак после забелязах, че в ролса няма никой. Вече беше прекалено късно.

— Ами снощи?

— Какво снощи?

— Минавал ли си оттук?

— Не. В неделите съм свободен.

— А в съботите?

— На работа съм. Свободен съм в неделя и понеделник. Днес просто си отработвам ваканцията.

— Тогава идвал ли си насам в събота?

Пауърс поклати глава.

— В събота трета смяна винаги е натоварена, чак до полунощ. Нямах време да се размотавам, а доколкото ми е известно, не сме получавали оплакване… така че изобщо не съм минавал оттук.

— И просто си отговарял на радиосигнали?

— Цялата нощ беше адски напрегнато. Даже не успях да вечерям.

— Да не правиш почивка за вечеря — това е истинско призвание, Пауърс.

— Какво трябва да означава това?

Бош разбра, че е допуснал грешка. Пауърс бе изтъкан от професионални разочарования, а той беше поставил пръст в раната. Полицаят отново почервеня и бавно свали тъмните си очила, преди да заговори.

— Чуй какво ще ти кажа, пуяк такъв. Ти си минал между капките по времето, когато е можело. А останалите от нас? Ние… аз се бъхтя да се добера до златната значка от толкова много години, че не мога да ги преброя, и имам горе-долу също толкова шанс, колкото и онзи в багажника на ролс ройса. Но не се предавам. Все още съм тук и по пет нощи на седмица отговарям на радиосигнали. На вратата на колата ми пише „Закриляй и пази“ и аз правя точно това, човече. Така че не ми дрънкай тези глупости за призванието.

Бош се поколеба и не каза нищо, докато не се увери, че Пауърс е свършил.

— Виж, Пауърс, нямах намерение да те обиждам. Разбираш ли? Искаш ли една цигара?

— Не пуша.

— Добре, хайде да опитаме пак. — Той изчака, докато ченгето отново си сложи огледалните очила и като че ли се поуспокои. — Ами в петък вечер? Минавал ли си оттук?

— Минах оттук рано. Към осем часа. Тогава ролса го нямаше. Бош кимна.

— Винаги ли патрулираш сам?

— Аз съм „З“ патрул.

Бош отново кимна. Патрул „Зебра“. Полицай с най-разнообразни функции, което означаваше, че се занимава с всякакви сигнали, обикновено дребни, докато патрулите от по две ченгета поемаха по-съществените и навярно опасни случаи. Зебрите пътуваха сами и често обикаляха свободно цялата територия на управлението. В йерархията се намираха между сержантите и редовите ченгета, които патрулираха в така наречените основни патрулни райони.

— Често ли се случва да гониш хора оттук?

— Един-два пъти месечно. Не зная как е в другите смени или при патрулните двойки. Но подобни сигнали обикновено се поемат от „З“ патрула.

— Правил ли си полеви разпити?

Полеви разпити официално се наричаха формулярите, попълвани от ченгетата, когато спираха подозрителни лица, но нямаха достатъчно улики, за да ги арестуват. Попълването на такъв формуляр при арест — в този случай заради навлизане в забранена зона — би било загуба на време. Американският съюз за защита на гражданските свободи смяташе тези разпити за превишаване на полицейските правомощия.

— Да, няколко, в участъка.

— Хубаво. Ще се наложи да им хвърлим едно око, ако успееш да ги изровиш. Освен това мислиш ли, че ще можеш да попиташ колегите си от патрулната двойка дали през последните няколко дни не са забелязали ролса насам?

— Тук ли е мястото, където трябва да ти благодаря, че ми поверяваш част от страхотното разследване и да те помоля да подхвърлиш някоя добра дума за мен пред шефа на детективското бюро?

Бош втренчено го изгледа няколко секунди, преди да отговори.

— Не, тук е мястото, където ти казвам да приготвиш формулярите до девет часа вечерта, в противен случай ще кажа някоя дума за това на шефа на патрулите. И забрави за момчетата от патрулната двойка. Ние сами ще поговорим с тях. Не искам да пропускаш вечерята си втора смяна поред, Пауърс.

 

 

Бош се отправи обратно към местопрестъплението. Отново вървеше бавно и оглеждаше другата страна на настлания с акъл път. На два пъти му се наложи да отстъпва встрани в храстите, за да пропусне камиона на Служебния полицейски гараж и после микробуса на Отделението за научни изследвания.

Когато стигна, отново не беше открил нищо и вече бе сигурен, че жертвата е била убита в багажника на самата площадка. Той видя Арт Донован, специалиста от ОНИ, и фотографа Ролънд Куатро, които започваха работата си. Бош се приближи до Райдър.

— Нещо ново? — попита тя.

— Не. А при теб?

— Нищо. Струва ми се, че ролсът трябва да е бил докаран тук с нашия човек в багажника. После престъпникът отваря капака и два пъти стреля в жертвата. След това го затваря и си тръгва. Някой го взима от „Мълхолънд“. А местопрестъплението тук остава чисто.

Бош кимна.

— А кой е убиецът?

— Ами, засега нямам представа?

Бош се приближи до Донован, който прибираше портфейла и плика със самолетния билет в чиста найлонова торбичка.

— Арт, имаме проблем.

— На мен ли го казваш? Тъкмо си мислех, че мога да опъна брезентово платнище на леки триноги, но ми се струва, че няма да успееш да попречиш на всички в амфитеатъра да видят какво става. Някои от тях така или иначе ще разберат. Предполагам, че фойерверките ще трябва да се отменят. Освен ако просто не смяташ да изчакаш до края на шоуто.

— Не, адвокатите само това и чакат, за да ни скъсат задниците в съда, че сме забавили разследването. Знаеш го, Арт.

— Тогава какво ще правим?

— Просто си върши работата малко по-бързо и после ще откараме колата както си е в лабораторията на ОНИ. Знаеш ли дали в момента е заета?

— Не, би трябвало да е свободна — бавно отвърна Донован. — Искаш да кажеш, че ще откараме колата заедно с трупа ли?

Бош кимна.

— Така ще можеш да свършиш черната работа там, нали?

— Напълно. Ами патоанатомът? Той трябва писмено да одобри подобно нещо, Хари.

— Аз ще се оправям с това. Преди да го качим на камиона обаче, погрижи се да направите снимки и да го заснемете на видео в случай, че нещата се променят по време на пътуването. Освен това вземи отпечатъци от пръстите на жертвата и ми ги дай.

— Готово.

Донован отиде при Куатро, за да му обясни плана, а Бош се приближи до Едгар и Райдър.

— Добре, засега ще трябва да продължим с разследването. Ако сте имали планове за вечерта, телефонирайте, за да ги отмените. Очаква ни дълга нощ. Ето начина, по който искам да действаме.

Той посочи към къщите на хребета.

— Първо, Киз, искам да се качиш там и да минеш от къща на къща. Процедурата ти е известна. Виж дали някой си спомня да е виждал ролса и дали знае откога е там. Някой може да е чул изстрелите. Могат да са отекнали чак догоре. Трябва да се опитаме да определим времето на убийството. След това аз… Имаш ли телефон?

— Не. Имам радиостанция в колата.

— Не. Не искам да разговаряме за това по ефира.

— Мога да използвам телефона в някоя от къщите.

— Добре, съобщи ми, щом свършиш. Или пък аз ще ти съобщя по пейджъра, ако съм готов преди теб. В зависимост от това как се развият нещата, някой от нас двамата ще се свърже с най-близкия роднина на жертвата, а после и със службата му.

Тя кимна. Бош се обърна към Едгар.

— Джери, ти ще се върнеш и ще действаш от управлението. На теб се пада писмената работа.

— Но тя е заекът.

— Ами тогава следващия път не идвай по тениска. Не можеш да тръгнеш от врата на врата в тези дрехи.

— В колата имам риза. Ще се преоблека.

— Следващия път. Сега ще се заемеш с писмената работа. Но преди да започнеш, искам да провериш в компютъра и да видиш с каква информация разполагаме за Алайзо. Миналата година му отвориха досие, така че трябва да имат отпечатъци от пръстите му. Виж дали можеш да накараш някой от лабораторията по дактилоскопия да ги сравни с отпечатъците, които в момента снема Арт. Искам потвърждение на самоличността на жертвата колкото е възможно по-скоро.

— През нощта там няма да има никой. Дежурен е Арт. Той би трябвало да свърши това.

— Арт ще си има работа. Виж дали няма да успееш да измъкнеш някого от вкъщи. Идентификацията ни трябва.

— Ще се опитам, но не мога да обе…

— Добре. След това искам да се свържеш с всички патрулни двойки в района и да разбереш дали някой е видял ролса. Пауърс — онзи тип на пътя — ще изрови разпитите на хлапетата, които се мотаят там. Искам да започнеш да проверяваш и тях. После можеш да се заемеш с писмената работа.

— По дяволите всичко това, ще имам късмет, ако успея да започна да пиша до следващия вторник.

Бош не обърна внимание на хленченето му и отправи поглед към двамата си партньори.

— Аз ще остана с трупа. Ако се задържа много, ти, Киз, ще отидеш да провериш служебния му адрес, а аз ще поема най-близките му роднини. Добре, всички знаете ли какво да правите?

Райдър и Едгар кимнаха. Бош виждаше, че Едгар все още е раздразнен от нещо.

— Можеш вече да тръгваш, Киз.

Тя се отдалечи и Бош изчака, докато вече не можеше да ги чуе.

— Добре, Джери, какъв е проблемът?

— Просто исках да зная дали отсега нататък в екипа ще е все така. Все аз ли ще получавам черната работа, докато принцесата само си прави кефа?

— Не, Джери, няма да е все така и ми се струва, че ме познаваш достатъчно, за да е излишно да питаш. Какъв е действителният проблем?

— Не ми харесва решението ти, Хари. Вече трябваше да сме съобщили на ОБОП. Случаят определено е свързан с мафията. Мисля, че би трябвало да им съобщим, но не го правиш, защото отскоро си се върнал в отдела и си чакал такъв случай от адски много време. Това е проблемът.

Едгар разпери ръце, сякаш за да покаже колко очевидно е всичко това.

— Знаеш, че няма да откриеш нищо, Хари. А и труповете никога няма да станат дефицитни. Тук е Холивуд, нали не си го забравил? Според мен просто трябва да им предадем този случай и да чакаме следващия.

Бош кимна.

— Може и да си прав — отвърна той. — Навярно е така. Но шефът съм аз. Така че засега ще действаме, както реша. Ще телефонирам на Булите и ще й кажа какво е положението, после ще се свържа с ОБОП. Но даже да поемат случая, ние ще участваме в разследването. Знаеш го. Така че хайде да го направим както трябва. Става ли?

Едгар неохотно кимна.

— Виж — каза Бош, — възражението ти е отбелязано, нали?

— Разбира се, Хари.

В този момент Бош видя, че на площадката спира синият микробус на патоанатома. На волана беше Ричард Матюс. Това бе добре. Матюс не беше ограничен като някои други и детективът смяташе, че ще успее да го убеди да се съгласи с плана му да откарат ролса заедно с трупа. Патоанатомът щеше да разбере, че това е единствената възможност.

— Поддържай връзка — каза на тръгване той на Едгар.

Другият намусено му махна с ръка, без да поглежда назад. През следващите няколко мига Бош остана сам насред местопрестъплението. Съзнаваше, че ролята му наистина му доставя удоволствие. Началото на нов случай като че ли винаги оживяваше по този начин. Знаеше колко много му беше липсвало това усещане и колко бе жадувал за него през последната година и половина.

Накрая остави мислите си настрани и се насочи към микробуса, за да разговаря с Матюс. Откъм амфитеатъра се разнесе взрив от аплодисменти. „Шехерезада“ бе завършила.

Лабораторията на ОНИ представляваше метален заслон от Втората световна война, поставен по средата на служебния двор зад полицейското управление в центъра „Паркър“. Заслонът нямаше прозорци и имаше широка двойна врата. Отвътре беше боядисан в черно, а всеки процеп, през който можеше да проникне светлина бе запушен. След затварянето на вратата, над нея се пускаха плътни черни завеси. Тогава вътре ставаше тъмно като в душата на лихвар. Хората, които работеха там, дори наричаха мястото „пещерата“.

Докато сваляха ролса от камиона на СПГ, Бош постави куфарчето си върху една от работните маси в лабораторията и извади от него телефона си. Отделът за борба с организираната престъпност представляваше тайно общество в рамките на по-голямото затворено общество на управлението. Знаеше за ОБОП съвсем малко и почти не познаваше детективи, които работеха в него. ОБОП беше тайнствена сила, дори за служителите от управлението. Малцина знаеха с какво точно се занимава отделът. И това, разбира се, пораждаше подозрение и завист.

В детективското бюро смятаха повечето от детективите от ОБОП за тежкари. Те се спускаха долу, за да отнемат разследвания от полицаи като Бош, но рядко им даваха други случаи в замяна. Бош беше виждал много следствия да изчезват в отдела им, без това да доведе до съдебно преследване на хора от мафията. Те бяха единствената служба в управлението със секретен бюджет — одобрен на закрито заседание на началника и на полицейска комисия, която обикновено се водеше по него. Оттам парите изчезваха в мрака за заплащане на информатори, за разследвания и супермодерна техника. Много от случаите им също изчезваха в небитието.

Бош поиска телефонистката да го свърже с дежурния от ОБОП. Докато чакаше, отново се замисли за трупа в багажника. Алтъни Алайзо — ако наистина бе той — беше разбрал какво го чака и бе затворил очи. Детективът се надяваше, че с него няма да стане така.

— Ало — разнесе се някакъв глас.

— Тук е Хари Бош. Ръководя екип по разследване на убийство в Холивуд. С кого разговарям?

— С Дом Карбон. Аз съм дежурен този уикенд. Ще ми го провалите ли?

— Може би. — Бош се опита да се сети. Името му беше смътно познато, но не можеше да си спомни откъде. Бе сигурен, че никога не са работили заедно. — Тъкмо затова се обаждам. Може би ще искате да хвърлите един поглед.

— Ще ми кажете ли за какво става дума?

— Разбира се. Бял мъж, открит в багажника на собствения си „Силвър клауд“ с две дупки в тила. Навярно двайсет и втори калибър.

— Нещо друго?

— Колата беше на път на пожарната охрана, отбивка от „Мълхолънд“. Не прилича на обир. Поне не на лични вещи. Намерих кредитни карти, пари в портфейла и златен ролекс на ръката му. Циферблатът е заобиколен с диаманти.

— Не ми казахте кой е убитият.

— Още нищо не е потвърдено…

— Просто ми го кажете.

Бош продължаваше да се дразни от факта, че не успяваше да свърже гласа от слушалката с определено лице.

— Изглежда е Антъни Н. Алайзо, четирийсет и осем годишен. Живее горе на хълмовете. Вероятно притежава някаква компания с офис в едно от студията на „Мелроуз“ близо до „Дарамаунт“. Казва се „ТНА продъкшънс“. Струва ми се, че е в студията „Арчуей“. Скоро ще имаме повече информация.

В отговор получи само мълчание.

— Това интересува ли ви?

— Антъни Алайзо.

— Да, точно така.

— Антъни Алайзо.

Карбон бавно повтаряше името, сякаш беше хубаво вино, което опитваше, преди да реши дали да приеме бутилката или да го изплюе. После отново замълча задълго.

— В момента не мога да го свържа с нищо, Бош — накрая отвърна той. — Мога да позвъня тук-там. Къде да ви открия?

— В лабораторията на ОНИ. Трупът е при нас и известно време ще остана тук.

— Какво искате да кажете, че сте взели трупа в лабораторията ли?

— Това е дълга история. Кога смятате, че ще можете да ми телефонирате?

— Веднага щом се свържа с когото трябва. Ходихте ли в службата му?

— Не още. Ще отидем там по някое време през нощта.

Бош даде номера на клетъчния си телефон, после затвори и го прибра в джоба на якето си. За миг се замисли за реакцията на Карбон, когато чу името на жертвата. Накрая реши, че не е в състояние да открие в нея какъвто и да е скрит смисъл.

 

 

След като ролсът беше вкаран в лабораторията и затвориха вратите, Донован спусна завесите. После включи флуоресцентното осветление, докато приготви апаратурата си. Пато-анатомът Матюс и двамата му помощници се струпаха над работната маса и започнаха да подреждат инструментите, които щяха да им трябват.

— Няма да бързаме, нали, Хари? Първо ще заснема багажника с трупа вътре. После ще го извадим и пак ще го снимаме. След това ще се заемем с останалото.

— Сега ти командваш, приятел. Използвай колкото време ти трябва.

— Ще се нуждая от помощта ти, когато започна да снимам. Ролънд трябва да отиде на друго местопрестъпление.

Бош кимна и проследи с поглед Донован, който завинти оранжев филтър за фотоапарат „Никон“. Той преметна ремъка на апарата през главата си и включи лазера, който представляваше кутия, приблизително с големината на видео, свързана с кабел за дългия трийсетина сантиметра електронен жезъл с ръкохватка. Краят на жезъла излъчваше мощен оранжев лъч.

Донован отвори един от шкафовете и извади няколко чифта оранжеви предпазни очила, които раздаде на Бош и другите. Последния чифт сложи на собствените си очи. Освен това даде на детектива и латексови ръкавици.

— Първо набързо ще заснемем багажника отвън и после ще го отворим — каза Донован.

Точно когато понечи да изключи осветлението, телефонът в джоба на Бош иззвъня. Донован изчака детектива да отговори. Обаждаше се Карбон.

— Бош, оставяме случая на вас.

Известно време Хари не отвърна нищо. Карбон също мълчеше. Донован изключи лампите и стаята потъна в пълен мрак.

— Искате да кажете, че нямате нищо за този човек? — най-после се обади в мрака Бош.

— Проверих, разговарях с някои хора. Очевидно никой не го познава. Никой не е работил с него… Доколкото знаем, е чист… Казахте, че е бил напъхай в багажника и прострелян два пъти, а?… Бош, там ли сте?

— Да, тук съм. Да, прострелян е два пъти в багажника.

— Реквием от багажника.

— Какво?

— Така казва един мошеник от Чикаго. Разбирате ли, когато пречукат някой нещастен кретен, те казват: „А, Тони ли? Не се тревожи за Тони. Вече е реквием от багажника. Повече няма да го видиш.“ Но проблемът е, че нещо като че ли не е както трябва, Бош. Този тип не ни е известен. Хората, с които разговарях, смятат, че е възможно някой да се опитва да ви накара да си мислите, че става въпрос за дело на мафията, нали разбирате какво искам да кажа?

Бош проследи с поглед лазерния лъч, който пронизваше мрака и осветяваше задната част на багажника. Очилата филтрираха оранжевата светлина и той я възприемаше като яркобяла. Детективът стоеше на около три метра от ролса, но можеше да види блестящите следи по капака и бронята. Това винаги му напомняше за онези представления на Националното географско дружество, в които показваха подводна камера, спусната в мрачните океански глъбини и осветяваща с лъча си потънали кораби или самолети. Гледката му се струваше някак си зловеща.

— Вижте, Карбон — каза той, — не сте ли любопитен поне да дойдете и да хвърлите един поглед?

— Не и този път. Разбира се, телефонирайте ми, ако се натъкнете на нещо, нали знаете, нещо, което изглежда различно от моето предположение. Освен това утре ще продължа с проверката. Имам номера ви.

Бош се радваше, че ОБОП не му отнема разследването, но в същото време беше изненадан. Бързината, с която Карбон се отказа от случая, му се струваше необичайна.

— Искате ли да ми кажете някакви други подробности, Бош?

— Тъкмо започваме. Но искам да ви питам чували ли сте някога за убиец, който отнася обувките на жертвата със себе си? И който освен това развързва ръцете на трупа.

— Който отнася обувките му… и го развързва. Хм, май не съм, не. Нищо конкретно. Но както вече казах, утре сутрин ще поразпитам и ще вкарам случая в нашия компютър. Нещо друго интересно?

На Бош не му харесваше всичко това. Карбон изглеждаше прекалено заинтригуван, макар да твърдеше, че не е. Бе казал, че Тони Алайзо не е замесен с мафията, но въпреки това искаше още подробности. Дали просто се опитваше да му помогне, или имаше нещо повече?

— Като че ли това е всичко, с което разполагаме засега — отвърна Бош. Беше решил да не издава повече информация без да е наложително. — Както казах, тъкмо започваме.

— Добре тогава, почакайте до утре сутрин и аз ще проуча въпроса по-сериозно. Ще ви телефонирам, ако открия нещо.

— Чудесно.

— Ще се чуем по-късно. Но знаете ли за какво според мен става дума, Бош? За тип, който навярно е правил сандвич с нечия чужда жена. Много често нещата приличат на професионални убийства, а всъщност не са, нали разбирате какво искам да кажа?

— Да, разбирам. Ще се чуем по-късно.

 

 

Бош се приближи до багажника на ролса. Отблизо можеше да види спираловидните следи, които бе забелязал на лазерната светлина, и които като че ли бяха оставени от бърсане с парцал. Като че ли цялата кола беше покрита с тях.

Но когато Донован премести жезъла над бронята, лазерът разкри върху хромираната повърхност частичен отпечатък от подметка.

— Дал и някой…

— Не — прекъсна го Бош. — Никой не е стъпвал там.

— Добре тогава. Подръж жезъла над отпечатъка.

Детективът се подчини и Донован се наведе над него, за да заснеме няколко кадъра, като постоянно въртеше обектива, за да се увери, че ще получи поне една ясна снимка. Отпечатъкът бе от предната част на подметка. В началото й се виждаше кръгъл мотив, от който излизаха прави линии, напомнящи на слънчеви лъчи. После имаше кръстовиден знак и след него отпечатъкът прекъсваше на ръба на бронята.

— Гуменка — каза Донован. — А може и да е работна обувка.

След като свърши със снимките, той отново премести жезъла по багажника, но освен следите от бърсане нямаше нищо друго.

— Добре — рече той. — Отвори го.

Като осветяваше пътя си с миниатюрно фенерче, Бош стигна до вратата откъм седалката на шофьора и се наведе вътре, за да отвори багажника. Малко след това лабораторията се изпълни със зловонието на смърт.

На Бош му се стори, че трупът не се е разместил по време на пътуването. Но под мощната светлина на лазера жертвата придоби призрачен вид. Лицето на мъжа бе отвратително, като на чудовищата, които рисуваха с флуоресцентна боя в залите на ужасите. Кръвта изглеждаше по-тъмна, в контраст с ярко блестящите краища на костите по ръбовете на раните.

По дрехите му лъщяха косъмчета и нишки. Бош се надвеси с пинсети и пластмасова кутия от онези, в които пазят сребърни половиндоларови монети. Той внимателно събра тези потенциални веществени доказателства и ги сложи в кутията. Работата беше досадна и от нея обикновено не излизаше нищо. Детективът знаеше, че такива неща могат да се открият по което и да е време по когото и да е.

— Гърба на якето — каза на Донован той, когато свърши. — Вдигнах го, за да потърся портфейла.

— Добре, върни го обратно.

Бош го направи и върху хълбока на Алайзо се появи нов отпечатък от подметка. Той съответстваше на другия от бронята, но беше по-цялостен. Върху тока имаше още един кръг с лъчи. По-нагоре се виждаше надпис, вероятно на производителя, но не можеше да се разчете.

Независимо дали щяха да успеят да идентифицират обувката, Бош знаеше, че това е добра находка. Тя означаваше, че внимателният убиец е допуснал грешка. Поне една. Ако не друго, това поне подхранваше надеждата да има и други грешки, които в крайна сметка да го отведат при убиеца.

— Вземи жезъла.

Детективът пое уреда и Донован отново направи снимки.

— Заснемам отпечатъка само за да го документирам, но преди да вдигнем трупа, ще свалим якето — каза той.

После Донован придвижи лазера нагоре по вътрешността на капака. Появиха се многобройни отпечатъци, предимно от палци, там, където капакът се хващаше, за да се повдигне. Много от отпечатъците се застъпваха — признак, че са стари. Бош веднага разбра, че навярно принадлежат на самата жертва.

— Ще ги заснема, но недей да разчиташ на нищо — рече Донован.

— Зная.

Когато свърши, той остави жезъла и фотоапарата върху кутията на лазера и каза:

— Добре, хайде да извадим този приятел навън и бързо да го огледаме, преди да го отнесат оттук.

Без да чака отговор, той отново включи флуоресцентното осветление и всички вдигнаха ръце към очите си, за да ги скрият от ярката светлина, която ги заслепи. Няколко мига по-късно Матюс и хората му се приближиха до багажника и извадиха трупа върху черния найлонов чувал, който бяха опънали върху носилка на колела.

— Трупът не е вкочанен — съобщи Матюс.

— Да — отвърна Бош. — Какво мислиш?

— Минали са най-малко четирийсет и осем часа. Първо обаче ме остави да си свърша работата и да видя с какво разполагаме.

Но преди това Донован отново изключи осветлението и прокара жезъла по трупа, от главата надолу. Сълзите в ъгълчетата на очите проблеснаха в бяло под светлината. Върху лицето на мъртвеца имаше няколко косъма и нишки и Бош старателно ги събра. Освен това имаше леко ожулване високо на дясната скула, останало скрито преди, докато трупът бе лежал на дясната си страна в багажника.

— Възможно е да са го ударили, но също може да е от напъхването в багажника — каза Донован.

Когато лъчът се спусна надолу над гърдите, той развълнувано възкликна:

— Хей, я погледнете тук.

Под лазерната светлина върху дясното рамо на коженото яке блестеше нещо, което приличаше на пълен отпечатък от ръка. На реверите се виждаха по един размазан отпечатък от палец. Донован се наведе, за да ги огледа съвсем отблизо.

— Това е обработена кожа, тя не поглъща киселините на отпечатъците. Тук ударихме десятката, Хари. Отпечатъкът от ръка е отличен. Тези палци не… Мисля, че ще можем да ги вдигнем с малко лепило. Хари, я обърни един от реверите.

Бош се пресегна и внимателно преметна левия ревер. От вътрешната му страна се виждаха четири отпечатъка от пръсти. Детективът обърна десния и откри още четири. Изглежда, някой бе сграбчил Тони Алайзо за реверите.

Донован подсвирна.

— Като че ли са оставени от двама души. Погледни големината на палците по реверите и ръката върху рамото. Бих казал, че ръката е по-малка, Хари. Може би женска. Не зная. Но ръцете, които са хванали този тип за реверите, са били големи.

Той взе ножица от куфарчето с инструменти до него и внимателно разряза спортното яке, за да го свали от трупа. След това Бош го пое от ръцете му и Донован прокара лазера по материята. Освен вече отбелязаните отпечатъци от обувка и пръсти, не се появи нищо друго. Бош грижливо закачи якето на гърба на един от столовете до масата и се върна при трупа. Донован прокарваше жезъла над долните крайници.

— Нещо друго? — каза Донован, без да се обръща конкретно към никого, освен може би към убития. — Хайде де, кажи ни нещо повече.

По панталоните имаше още нишки и стари петна. Нищо, което да изглежда важно — поне докато не стигнаха до маншетите. Бош обърна маншета на десния крачол, В гънката се бе насъбрало голямо количество прах и влакна. Освен това под лазерния лъч блестяха пет мънички златисти частички. Детективът грижливо ги прибра с пинсетите в отделна пластмасова кутия. От левия маншет извади още две подобни.

— Какво е това? — попита той.

— Хвана ме натясно. Приличат ми на блясък от грим или нещо подобно.

Донован придвижи жезъла над босите крака. Отдолу на пръстите, както и под нокътя на левия палец се виждаше оранжева пръст, която напомняше глина. Бош остърга частици от нея.

— Добре, това е всичко — съобщи Донован.

 

 

Отново включиха осветлението и Матюс се зае с трупа. Той раздвижи ставите му, разтвори ризата, за да определи степента на посиняване, отвори очите и завъртя главата. Донован се разхождаше наоколо, докато чакаше патоанатомът да приключи и да може да продължи с лазерното си шоу. Той се приближи до Бош.

— Да ти кажа ли какво мисля за случая, Хари?

— Разбира се.

— Ами, според мен някой заплашва този тип с пистолет. Завързва го, натиква го в багажника и го откарва на онзи пожарен път. Още е жив, нали така? После нашият престъпник излиза от колата, отваря багажника, стъпва с един крак върху бронята, готов да свърши работата, но не може да си пъхне ръката, за да притисне дулото до черепа му, разбираш ли? А за него е било важно. Да си свърши работата както трябва. Затова стъпва с големия си крак върху хълбока на онзи нещастник, навежда се надолу, бам-бам и готово. Ти как смяташ?

Бош кимна.

— Смятам, че навярно си прав.

Детективът вече бе анализирал положението в същите насоки, но далеч не си правеше подобни заключения.

— В такъв случай как се е върнал? — попита той.

— Къде да се върне?

— Ако този тип през цялото време е бил в багажника, престъпникът е шофирал ролса. А ако той е шофирал, как тогава се е върнал там, където е хванал Тони?

— Другият — отвърна Донован. — Върху якето имаме два различни отпечатъка. Някой може да е карал след ролса. Жената. Онази, която си е сложила дланта върху рамото на жертвата.

Бош кимна. Вече беше мислил за това, но нещо в сценария на Донован не му харесваше. Не бе сигурен точно какво.

— Добре, Бош — прекъсна ги Матюс. — Сега ли искаш да чуеш наблюденията ми или ще чакаш официалния доклад?

— Сега.

— Добре тогава, слушай. Посиняването е останало непроменено. Трупът не е бил местен след спирането на сърдечната дейност. — Той погледна към записките си. — Да видим какво друго имаме. Вкочаняването е окончателно изчезнало, очите са затворени и роговицата е напълно помътняла, кожата е отпусната. Струва ми се разбираш, че смъртта е настъпила преди два до три дни, по-скоро три. Ако откриеш някакви конкретни насочващи данни, навярно ще можем да дадем по-точна информация.

— Ясно — отвърна Бош.

Знаеше, че под насочващи данни Матюс има предвид детективът да проучи последния ден на жертвата, да разбере какво е ял за последен път и тогава патоанатомът можеше да фиксира по-точно времето на смъртта, като анализираше степента на смилане на храната в стомаха.

— Твой е — каза на Матюс Бош. — Имаш ли представа кога ще свършиш с аутопсията?

— Хващаш последния ден от празниците. Последната ми информация е, че до момента в окръга имаме двайсет и седем убийства. Навярно ще се заемем с твоя човек чак в четвъртък, при това ако имаш късмет. Няма нужда да ни се обаждаш, ние ще те потърсим.

— Да, чувал съм същото и преди.

Но този път забавянето не безпокоеше сериозно Бош. В случаи като този аутопсията обикновено не поднасяше изненади. Беше съвсем ясно как е загинала жертвата. Неизвестните бяха защо и от чия ръка.

Матюс и асистентите му откараха трупа и оставиха Бош и Донован сами с ролса, Донован мълчаливо гледаше колата по начина, по който матадорът гледа бика, с който му предстои да се бие.

— Сега ще разкрием тайните й, Хари.

В този момент телефонът на Бош иззвъня и детективът припряно го измъкна от якето си. Обаждаше се Едгар.

— Идентифицирахме го, Хари. Алайзо е.

— С помощта на отпечатъците ли го направи?

— Да. Мослър има факс вкъщи. Пратих му всичко и той го анализира.

Мослър бе един от служителите в ОНИ.

— С отпечатъците от досието му ли ги е сравнил?

— Да. Освен това взех пълен комплект от отпечатъците на Тони от един стар доклад за арест с проститутка. Мослър провери и тях. Алайзо е.

— Добра работа. Какво друго откри?

— Както казах, проверих този тип. В общи линии е чист. Само онзи арест с проститутката през седемдесет и пета. Почти нищо друго. Компютърът дава името му като жертва на обир в дома му през март. В гражданските индекси има съвсем малко информация. Както изглежда, нарушаване на условията на договор. Дело за неизпълнени обещания и измама на хора. Това е добър мотив, Хари.

— За какво са били делата?

— Засега не разполагам с повече данни, само с резюметата от гражданския индекс. Сутринта ще трябва да прегледам делата в архива на съда.

— Добре. Провери ли за изчезнали хора?

— Да, проверих. Никой не е съобщил за него. Ти откри ли нещо?

— Може би. Възможно е да имаме късмет. Като че ли ще успеем да вдигнем няколко отпечатъка от трупа. От двама души.

— От трупа ли? Това наистина е страхотно.

— От коженото яке.

Бош усети, че Едгар е възбуден. И двамата детективи знаеха, че ако отпечатъците не са на някой заподозрян, те със сигурност Щяха да са достатъчно нови, за да принадлежат на хора, които са го виждали малко преди смъртта му.

— Съобщи ли в ОБОП?

Бош очакваше този въпрос.

— Да. Отказват се от случая.

— Какво?

— Така казаха. Поне засега. Докато не открием нещо, което може да ги заинтересува.

Бош се зачуди дали Едгар изобщо му вярва, че е телефонирал в отдела.

— Тук нещо не е както трябв�