Рей Бредбъри
451° по Фаренхайт (1) — Моята библиотека

Тази книга посвещавам с благодарност на

ДОН КОНГДЪН

 

451° по Фаренхайт —

температурата, при която хартията

се възпламенява и гори…

 

 

Ако ти дадат разчертана хартия,

пиши на обратната страна.

Хуан Рамон Хименес

 

Първа част
Огнището и саламандърът

За него беше наслаждение да опожарява. Особено наслаждение му доставяше да гледа как огънят поглъща, почерня, променя вещите. Докато стискаше в юмруците си медната дюза на маркуча и този огромен питон бълваше своята петролна отрова срещу света, кръвта биеше в слепоочията му, а ръцете му сякаш бяха ръце на чудноват диригент, дирижиращ всички симфонии на огъня и пожара, за да превърне в пепел дрипите и овъглените развалини на историята. Над безизразното му лице бе нахлупен шлем със символичната цифра 451; в очите му проблясваха оранжеви пламъчета при мисълта за това, което ей сега щеше да последва. Щракна възпламенителя и сградата избухна в неутолим пламък, който запали във вечерното небе пурпурни, жълти и черни огньове. Пристъпи напред сред рояка от светулки, докато книгите, размахвайки криле като гълъби, умираха на входа и на моравата пред къщата; докато книгите се издигаха във водовъртежа от искри, които почернелият от пожара вятър отнасяше.

Лицето на Монтег се сви в болезнената гримаса на човек, който се е опарил и е принуден да се отдръпне от огъня.

Знаеше, че когато се върне в пожарната станция, омацан със сажди като менестрел^[1], щеше да си намигне в огледалото. По-сетне, когато си легнеше да спи, щеше да продължи да усеща в тъмнината тази огнена усмивка, все още сковала мускулите на лицето му. Тази усмивка никога не бе изчезвала, доколкото си спомняше — никога.

Той окачи черния си като бръмбар шлем и го излъска; грижливо окачи и огнеупорната си жилетка; изми се с наслаждение под душа и след това, подсвирквайки, с ръце в джобовете, прекоси горния етаж на пожарната станция и се спусна през люка. В последната секунда, когато катастрофата изглеждаше почти неизбежна, извади ръце от джобовете и забави падането си, като се вкопчи в месинговата тръба. Плъзна се и спря със свистене точно когато токовете му бяха само на един пръст от циментовия под на долния етаж.

Излезе от пожарната станция и в среднощната тишина се упъти към метрото. Безшумният пневматичен влак се плъзна в своя добре смазан подземен тунел и със силна струя топъл въздух го свали пред ескалатора, който водеше нагоре към предградието.

Подсвирквайки си, той се изкачи на повърхността сред неподвижния нощен въздух. Тръгна към ъгъла, без да мисли за нищо, или по-скоро за нищо определено. Но още преди да завие, забави крачка, сякаш изведнъж, неизвестно откъде, бе подухнал вятър, сякаш някой бе извикал името му.

През последните няколко вечери, докато вървеше в звездната светлина към своя дом, бе изпитвал някакво извънредно странно усещане, преди да завие край ъгъла. Като че ли миг преди това някой е стоял там. Въздухът изглеждаше зареден с особено спокойствие, като че ли някой тихичко е чакал и само секунда преди той да се появи, се е превърнал в сянка и го е пуснал да мине. Точно на това място, където нечие присъствие би могло за миг да повиши околната температура с десет градуса, ноздрите му долавяха лек парфюм, по кожата на ръцете и лицето си усещаше топлина. Странна работа. Всеки път, когато завиваше покрай ъгъла, пред него се разстилаше белият, пуст, изкорубен тротоар; само една нощ някаква сянка бързо бе прекосила полянката още преди да е успял да се взре в нея или да извика.

Но тази вечер той така забави крачка, че почти спря. Съзнанието му, което се бе приготвило да завие покрай ъгъла преди него, дочу едва доловим шепот. Дихание? Или въздухът се бе сгъстил от това, че някой стоеше притихнал и чакаше?

Той зави.

Вятърът (пилееше есенните листа по осветения от луната тротоар и девойката вървеше към него, сякаш се плъзгаше, носена от вятъра и от листата. Леко навела глава, тя гледаше как обувките и разбутват танца на листата. Лицето и бе нежно и млечнобяло, с жаден поглед, който опипва всичко с ненаситно любопитство. В този поглед се криеше плаха изненада; тъмните и очи бяха така втренчени във всичко наоколо, че никакво движение не им убягваше. Роклята и беше бяла и леко шумолеше. Стори му се дори, че чува движението на ръцете й, докато върви, че долавя този почти недоловим звук — лекото потрепване на лицето и, когато вдигна глава и видя, че се намира само на няколко крачки от мъж, който стои насред тротоара и чака.

Дърветата внезапно изшумоляха и посипаха своя златен дъжд. Ненадейно девойката сякаш спря, готова да се отдръпне, но остана на място, гледайки Монтег с такива черни, блестящи и живи очи, че той се запита дали не е казал нещо удивително. Но знаеше, че устните му се бяха помръднали само за едно „здравейте“, и проговори отново едва когато видя, че гледа като хипнотизирана саламандъра на ръкава му и диска с образ на феникс върху гърдите му.

— Вие сте нашата нова съседка, нали? — каза той.

— А вие сигурно сте… — Тя вдигна очи от емблемата на неговата професия. — Вие сигурно сте… пожарникарят. — Гласът и постепенно стихна.

— Колко странно го казвате!

— Аз бих… бих го отгатнала и със затворени очи — бавно каза тя.

— Как? По миризмата на бензин ли? Жена ми винаги се оплаква. — Той се изсмя. — Колкото и да се миеш, не можеш да се отървеш напълно от нея.

— Да, наистина — измънка тя.

Той имаше чувството, че тя обикаля около него, върти го на всички страни, лекичко го разтърсва, изпразва джобовете му, без дори да се помръдне.

— За мен той не е нищо друго освен парфюм — каза той, за да прекъсне дългото мълчание.

— Наистина ли?

— Разбира се. А защо не?

Тя се позабави, за да обмисли отговора си.

— Не зная. — Обърна се и погледна тротоара, който водеше към техните жилища. — Имате ли нещо против да се върна заедно с вас? Казвам се Кларис Макклелан.

— Кларис! А аз се казвам Гай Монтег. Хайде да вървим! А вие защо скитате навън така късно? На колко сте години?

Те тръгнаха по сребристия тротоар в хладната ветровита нощ, а във въздуха се носеше лек аромат на свежи кайсии и ягоди; той се огледа наоколо и разбра, че такова нещо е съвсем невъзможно по това време на годината.

До него вървеше само девойката; лицето и сияеше като сняг на лунната светлина и той знаеше, че тя мисли върху неговите въпроси и търси най-добрите отговори, които би могла да даде.

— Аз съм седемнайсетгодишна и побъркана — рече тя. — Чичо ми казва, че двете неща винаги вървели заедно. Когато хората те попитат на колко си години, казва ми той, винаги отговаряй, че си седемнайсетгодишна и побъркана. Не е ли приятно да се разхождаш по това време на нощта? Обичам да вдъхвам мириса на нещата, да ги разглеждам. И понякога стоя будна цяла нощ, разхождам се и чакам да видя как ще изгрее слънцето.

Те продължиха да вървят мълчаливо, докато тя каза замислено:

— Знаете ли, мен никак не ме е страх от вас.

Той се изненада.

— А защо да ви е страх?

— Толкова много хора се страхуват. Искам да кажа, страхуват се от пожарникарите. Но вие в крайна сметка сте съвсем обикновен човек…

Той изведнъж видя образа си отразен в очите й, в две искрящи капчици бистра вода, дребен и тъмен, но в пълни подробности, с гънките около устните и с всичко, всичко друго, сякаш нейните очи бяха две вълшебни късчета виолетов кехлибар, които могат да го пленят и да го запазят невредим. Лицето и, сега обърнато към него, приличаше на крехък млечнобял кристал, излъчващ мека и спокойна светлина.

Не, това не беше ослепителната светлина на електричеството, но какво тогава? Не друго, а страшно успокояващата, необичайна и галеща светлина на свещта! Една вечер, още като дете, електричеството угасва и майка му запали единствената останала свещ и това бе кратък момент, в който той отново откри света, момент на такова прозрение, че пространството изгуби своите необхватни размери и ги обгърна уютно, и те, майката и синът, останали сами, преобразени, се надяваха, че няма да пуснат тока много скоро… И тогава Кларис Макклелан каза:

— Ще ми кажете ли откога работите като пожарникар?

— От десет години, откакто станах на двайсет.

— А четете ли понякога книгите, които изгаряте?

Той се засмя:

— Това е забранено от закона.

— О, да, разбира се!

— Работата ни е прекрасна. В понеделник изгаряй Милей^[2], в сряда Уитман, в петък Фокнър. Превърни ги в пепел, а след това изгори и пепелта. Това е нашият лозунг.

Те повървяха още малко и девойката каза:

— А вярно ли е, че някога, преди много години, пожарникарите са гасели пожарите, вместо да ги палят?

— Не! — заяви той. — Повярвайте ми, къщите винаги са били огнеупорни.

— Странно. Веднъж чух, че едно време къщите са се запалвали поради невнимание и пожарникарите трябвало да гасят пожарите.

Той се засмя.

Тя го стрелна с поглед.

— Защо се смеете?

— Не зная. — Той отново избухна в смях, но се сепна. — А защо питате?

— Защото се смеете, без да съм казала нищо смешно, и бързате да ми отговорите. Нито за миг не се замисляте над това, което съм ви попитала.

Монтег се спря.

— Вие наистина сте странна — каза той, като я погледна. — Нямате ли поне малко уважение?

— Не исках да ви обидя. Предполагам, че го казах, защото много обичам да наблюдавам хората.

— А това за вас нищо ли не означава? — Той потупа диска с цифрата 451, зашит върху ръкава на черното му яке.

— Означава — прошепна тя и ускори крачка. — А наблюдавали ли сте някога реактивните автомобили, които препускат по булевардите?

— Сменяте темата!

— Понякога си мисля, че шофьорите не знаят какво е трева или какво са цветя, защото никога не ги виждат добре — каза тя. — Ако покажеш на шофьор зелено петно, той ще ти каже: „О, да, това е трева!“ Ако му покажеш розово петно — това е градина с рози. Белите петна са къщи. Кафявите петна са крави. Чичо ми веднъж карал бавно колата си по една магистрала. Карал я с четирийсет мили в час и го прибрали за два дни в затвора. Това не е ли смешно и едновременно тъжно?

— Мислите за твърде много неща — неловко каза Монтег.

— Рядко гледам телевизионните предавания и рядко ходя на автомобилни състезания или пък в увеселителни паркове. Така че, струва ми се, остава ми много време за глупави мисли. Виждали ли сте някога седемдесетметровите реклами край шосето извън града? Знаете ли, че едно време те са били само седемметрови? Но колите започнали толкова бързо да прелитат край тях, че нарочно направили рекламите по-големи, за да могат шофьорите да ги прочитат.

— Не знаех това. — Монтег рязко се изсмя.

— Обзалагам се, че зная и нещо друго, което виене знаете. Сутрин по тревата има роса.

В момента не можа да си спомни дали знае това, или не и доста се ядоса.

— А ако погледнете нагоре — тя вдигна глава към небето, — на луната има човек.

Той отдавна не бе поглеждал към луната.

Изминаха останалия път мълчаливо — тя вървеше замислена, а той, чувствувайки се неловко, свиваше юмруци и от време на време, и хвърляше укорителни погледи. Когато стигнаха до дома и, цялата къща ярко светеше.

— Какво става? — Монтег рядко бе виждал толкова осветена къща.

— О, нищо особено; мама, татко и чичо просто си седят и разговарят. Това е все едно да ходиш пеша, само че е още по-рядко явление. Казах ли ви, че чичо още веднъж са го арестували за това, че ходел пеша? Ние наистина сме много странни хора…

— За какво всъщност говорите? Тя се засмя на въпроса му.

— Лека нощ! — извика Кларис и изтича по пътечката; но внезапно като че ли се сети за нещо, върна се няколко крачки и го изгледа с учудване и любопитство.

— А вие дали сте щастлив? — попита тя.

— Дали съм какво? — извика той.

Но тя си бе отишла, бе изтичала нататък в лунната светлина. Вратата на дома и тихо се затвори.

„Щастлив! Що за глупост!“

Монтег престана да се смее.

Той опипа ключалката на входната врата на жилището си и нагласи секрета. Вратата се отвори.

„Разбира се, че съм щастлив! Какво си мисли тя? Не съм ли щастлив?“ — запита той притихналата къща. Спря се, погледна към решетката на вентилатора в хола и внезапно се сети, че зад нея беше скрито нещо, нещо, което сега сякаш се взираше в него. Той бързо извърна очи.

Каква странна среща, в странна нощ! Не си спомняше да му се е случвало нещо подобно с изключение на оня следобед преди година, когато срещна стареца в парка и двамата се бяха заговорили…

Монтег разтърси глава. Гледаше голата стена. А образът на девойката беше там — всъщност много красива, такава, каквато си я спомняше, дори удивително красива. Лицето и бе деликатно като циферблата на малък часовник, който едва виждаш в тъмната стая, когато се събудиш посред нощ, за да провериш колко е часът — а часовникът, бял, мълчалив и блестящ, ти сочи в тъмнината и часа, и минутата, и секундата, уверено ти казва, че нощта ще става още по-тъмна, но неизменно ще доведе до нова зора.

„Е, какво?“ — Монтег отправи въпроса към своето подсъзнателно Аз, към оня глупак, който понякога започваше да бръщолеви и притежаваше съвсем отделна воля, навици и съвест.

Той отново погледна към стената. Колко много приличаше лицето и на огледало! Просто невероятно! Колцина са онези, които могат да отразят собствената ти светлина? Хората по-често приличат на… Той потърси сравнение и го намери в своята професия — на факли, които силно пламтят, докато изтлеят. Колко рядко лицата на другите възприемат от теб собствения ти израз, съкровените ти и трепетни мисли и ги отразяват обратно върху теб?

Каква невероятна способност за отъждествяване имаше тази девойка! Подобно на нетърпелив зрител в куклен театър тя мигновено предугаждаше всяко трепване на клепача ти, всеки жест на ръката ти, всяко помръдване на пръстите ти. Колко ли време бяха вървели един до друг? Три минути? Пет? А колко дълго изглеждаше това време сега… И колко грамадна бе нейната фигура на екрана пред него; каква огромна сянка хвърляше тя върху стената с нежното си тяло! Той имаше чувството, че ако го засърби окото, тя ще премигне. А ако мускулите на челюстта му незабележимо се обтегнат, тя ще се прозине далеч преди той да е успял да го направи.

„Наистина, като си помисля сега — каза си той, — тя сякаш нарочно стоеше там, на улицата, и ме чакаше така невероятно късно през нощта…“

 

 

Той отвори вратата на спалнята.

Стори му се, че влиза в студената мраморна зала на мавзолей, след като луната се е скрила. Непроницаем мрак, нито намек за сребристия свят отвън, плътно затворени прозорци — подземна гробница, в която не може да проникне никакъв звук от огромния град. Стаята не беше празна.

Той се ослуша.

Във въздуха се носеше нежното и игриво бръмчене на комар, електрическото жужене на оса, скрита, приютена в нейното специално топло розово гнездо. Музиката бе достатъчно силна, за да може и той да долови мелодията.

Почувствува, че усмивката му изчезва, стопява се, надипля се като лойта на някаква фантастична свещ, която е горяла прекалено дълго и сега грохва и угасва. Тъмнина. Той не е щастлив. Не е щастлив. Повтори думите на себе си. Призна си, че това наистина е така. Беше носил щастието си като маска и ето че девойката бе свалила тази маска и бе избягала с нея през поляната и той нямаше как да отиде, да потропа на вратата й и да си я поиска обратно.

Без да запалва лампата, си представи как изглежда стаята. Жена му, изтегната на леглото, отвита и студена като надгробна скулптура, с безжизнени, неподвижни, втренчени в тавана очи, сякаш свързани с него чрез невидими стоманени нишки. А в ушите и — плътно затъкнати малки радиоапаратчета и електронен океан от звуци — музика и говор, музика и говор, които непрестанно прииждат като вълни до бреговете на нейния бодърствуващ мозък. Стаята действително беше празна. Всяка вечер тези вълни прииждаха и я носеха върху приливи и отливи от звуци и с широко отворени очи тя се люлееше на гребените им чак до сутринта. През последните две години не бе имало нощ, в която Милдред да не се бе носила върху това море, да не се бе отпускала с удоволствие отново и отново в него.

В стаята беше студено, но той почувствува, че се задушава. Не искаше да дръпне завесите, нито да отвори френските прозорци, защото не желаеше лунната светлина да нахлуе в стаята. И с чувството на човек, който всеки момент може да умре от липса на въздух, той пипнешком се упъти към своето оправено, самотно и поради това студено легло.

Само миг преди кракът му да докосне предмета на пода, той знаеше, че там има такъв предмет. Почти като усещането, което бе изпитал, преди да завие покрай ъгъла, когато едва не събори девойката. Още докато беше във въздуха, кракът му, излъчвайки пред себе си трептения, долови ехото на малкото препятствие на пътя му. Кракът му ритна предмета. Предметът глухо иззвънтя и се търколи в мрака.

Той замръзна на място й се ослуша към човека, който лежеше в леглото в тъмната, непрогледна нощ. Диханието, което излизаше от ноздрите, бе толкова слабо, че едва се докосваше до живота, можеше да раздвижи само листче, перушинка, косъмче.

Монтег още не искаше да пусне светлината От външния свят. Извади запалката си, пипнешком намери саламандъра, гравиран върху сребърния и диск, щракна…

В слабата светлина на пламъка, който прикриваше с ръка, го погледнаха два бледи лунни камъка, потънали в заливче с бистра вода, над което животът си течеше, без да ги докосва.

— Милдред!

Лицето и приличаше на остров, покрит със сняг, над който би могъл да завали дъжд, без тя да го почувствува, над който облаци биха могли да хвърлят подвижната си сянка, без тя да я усети. Само бръмченето ма осите, плътно втъкнати в ушите и, стъклените и очи и дъхът и, който тихо, едва доловимо влизаше и излизаше през ноздрите и, без да я е грижа дали влиза или излиза, излиза или влиза.

Предметът, който неволно бе ритнал, сега блесна до неговото легло. Под мъждукащия пламък на запалката малкото кристално фла-конче с хапчета за сън, в което допреди няколко часа бе имало трийсет таблетки, сега лежеше отпушено и празно.

Докато стоеше там, небето над къщата изтрещя. Чу се страхотен пукот, като че ли две гигантски ръце раздраха десет хиляди мили черно платно. В Монтег нещо изпращя и той се почувствува сякаш гърдите му са смазани и се разпукват. Реактивните бомбардировачи, които прелитаха в небето, прелитаха, прелитаха, един, два, един, два, един, два, шест, девет, дванайсет, един, още един и още един, и още един, един след друг, един след друг, крещяха вместо него. Той отвори уста и позволи на крясъка им да влезе и излезе между оголените му зъби. Къщата се разтресе. Пламъкът в ръката му угасна. Лунните камъни изчезнаха. Усети как пръстите му се устремяват към телефона.

Бомбардировачите вече ги нямаше. Усети, че устните му се раздвижват, докосват микрофона на телефонната слушалка: „Бърза помощ!“ — шепот, пълен с ужас.

Имаше чувството, че трясъкът на черните реактиви е превърнал звездите в прах и че на сутринта земята ще бъде посипана с този прах като с някакъв странен сняг. Тази глупава мисъл не го напусна през цялото време, докато чакаше, треперещ в тъмнината, и докато устните му продължаваха да се движат, без да издават звук.

Докараха една машина. По-право докараха две. Едната от тях се плъзгаше в стомаха подобно на черна кобра в кладенец, търсеше застоялата вода и застоялото време, които се бяха насъбрали там. Тя изсмукваше зеленото вещество, което леко кипеше на повърхността. Дали изсмукваше и мрака? Дали изсмукваше цялата отрова, натрупана с годините? Тя се хранеше мълчаливо, само от време на време издаваше звуци, като че ли се задъхваше или слепешком търсеше нещо. Тя имаше Око. Посредством специалния си оптически шлем безстрастният механик можеше да надникне в душата на човека, когото изпомпваше. Какво виждаше Окото? Той не казваше. Той виждаше, но не онова, което виждаше Окото. Цялата процедура напомняше изкопаването на канавка в собствения ти двор. Жената на леглото не бе нищо друго освен твърд пласт мрамор, до който бяха опрели. Продължавайте все пак! Дълбайте още по-надолу, изсмучете празното пространство, ако то може да бъде измъкнато чрез пулсирането на смучещата змия! Механикът стоеше до машината с цигара в уста Другата машина също работеше.

Тя се обслужваше от един също така безизразен човек в червеникавокафяв пластмасов работен комбинезон. Тази машина изпомпваше цялата кръв от тялото и я заменяше с нова кръв и плазма.

— Трябва да ги пречистваме и по двата начина — каза механикът, застанал над неподвижната жена. — Няма смисъл да пречистиш стомаха, ако не пречистиш кръвта. Оставиш ли тая мръсотия в кръвта, после те удря право в мозъка, като чук — „фрас!“ — един-два, хиляда пъти, и мозъкът просто отказва да работи, свършва.

— Млъкнете! — викна Монтег.

— Само исках да ви обясня — каза механикът.

— Свършихте ли?

Те плътно затвориха машините.

— Свършихме. — Гневът му дори не ги бе докоснал. Те просто стояха там, а димът от цигарите им се увиваше около носовете и влизаше в очите им, без дори да ги накара да примижат или да погледнат накриво.

— Ще ви струва петдесет долара.

— Защо най-напред не ми кажете дали ще се оправи?

— Разбира се, че ще се оправи. Сега цялата мръсотия е ей тук, в куфара ни, и няма как отново да се върне в нея. Както ви казах, просто изсмукваш старата кръв и вкарваш нова, и всичко е наред.

— Вие и двамата не сте лекари. Защо от „Бърза помощ“ не изпратиха лекар?

— Господи! — Цигарата на механика помръдна между устните му. — Всяка нощ имаме по девет-десет такива случая. От няколко години те толкова зачестиха, че поръчахме да конструират тези специални машини. Разбира се, новото беше само оптическата леща, останалото е стара работа. За такъв случай не ти трябва лекар; трябват ти само двама общи работници — за половин час оправят всичко. Вижте — той тръгна към вратата, — трябва да тръгваме. Току-що получихме ново повикване по ушните си радиостанции. На десет пресечки оттук. И друг е налапал флаконче с хапчета за сън. Обадете се, ако пак ви потрябваме. Не я безпокойте. Вкарахме в нея противосънно лекарство. Като се събуди, ще е гладна. Хайде, довиждане!

И мъжете със стиснатите между тънките им устни цигари, мъжете с очи на усойници, нарамиха апаратите си, маркучите и съда с течна меланхолия и безименна гъста мътилка и си излязоха.

Монтег се отпусна в креслото и погледна жената. Сега очите и бяха затворени и спокойни; той протегна ръка и усети върху дланта си топлия и дъх.

— Милдред — най-сетне промълви той. „Твърде много сме — помисли си той. — Ние сме милиарди, а това е прекалено много. Никой никого не познава. Идват чужди хора и нахълтват в дома ти. Идват чужди хора и ти изваждат сърцето. Идват чужди хора и ти вземат кръвта. Господи, кои бяха тези хора? Не съм ги виждал никога в живота си!“

Измина половин час.

Кръвта, която течеше във вените на тази жена, беше друга и като че ли я бе изменила. Бузите и бяха порозовели, а устните и, вече свежи и алени, изглеждаха меки и отпуснати. Това беше кръвта на някой друг. Да бяха поне плътта, мозъкът и паметта на някой друг! Да можеха да отнесат и мозъка и на химическо чистене, да изпразнят гънките му, да го сложат на пара, да го сглобят отново и на сутринта да го върнат! Само да можеха…

Той стана, дръпна завесите и широко разтвори прозорците, за да влезе нощният въздух. Беше два часът след полунощ. Нима само един час бе изминал — Кларис Макклелан на улицата, той се връща, тъмната стая, кракът му ритва малкото кристално флаконче? Само един час, а светът се бе стопил и се бе появил в нова, безцветна форма.

Смях долетя през осветената от луната морава откъм къщата, в която се намираха Кларис, баща и, майка и и чичото, който се усмихваше така кротко и така непринудено. Техният смях бе така спокоен и сърдечен, така естествен, а къщата бе тъй ярко осветена толкова късно през нощта, докато всички други сгради се гушеха сами в тъмнината… Монтег чу гласовете, които говореха, говореха, говореха, стихваха, гръмваха, плетяха своята хипнотизираща мрежа.

Той прекрачи френските прозорци и прекоси моравата, без дори да съзнава, че го прави. Застана в сянката на къщата, от която долиташе разговорът, и си помисли, че може дори да потропа на вратата и да промълви: „Пуснете ме да вляза. Няма да кажа нито дума. Само искам да послушам. За какво си говорите?“

Но остана отвън, вкочанен, с лице като ледена маска, и чу как един мъжки глас (може би на чичото?) бавно казва:

— В края на краищата това е векът на книжната кърпичка. Изсекваш носа си в един човек, смачкваш го, пускаш водата, посягаш към друг, изсекваш се, смачкваш, пускаш водата. Всеки иска да смачка другия. Как би могъл да викаш за своя отбор, когато дори нямаш програмата или не знаеш имената на играчите? Какъв е всъщност цветът на фланелките и гащетата им, когато излизат на игрището?

Монтег се върна вкъщи, остави прозореца широко отворен, провери как е Милдред, грижливо я загърна с одеялата и след това си легна; луната осветяваше скулите му и дълбоките бръчки на челото му, а светлината и се дестилираше в очите му и във всяко от тях образуваше сребристо кладенче.

Първата капка дъжд. Кларис. Втора капка. Милдред. Трета. Чичото. Четвърта. Пожарът тази вечер. Първа, Кларис. Втора, Милдред. Трета, чичото. Четвърта, пожарът. Първа, Милдред. Втора, Кларис. Първа, втора, трета, четвърта, пета. Кларис, Милдред, чичото, пожарът, хапчетата за сън, хората са книжни кърпички, изсекваш се, смачкваш ги, пускаш водата, Кларис, Милдред, чичото, хапчетата, кърпичките, изсекваш се, смачкваш ги, пускаш водата. Първа, втора, трета, първа, втора, трета. Дъжд. Буря. Чичото се смее. Пада гръм. Целият свят се излива. Вулканът изригва. Всичко стремглаво и с трясък се спуска като буен поток към утрото.

„Вече нищо не разбирам“ — каза си той, сложи върху езика си хапче за сън и почака да се разтвори.

В девет часа сутринта леглото на Милдред бе празно.

Монтег стана бързо и с разтуптяно сърце изтича през хола и се спря на вратата на кухнята.

От сребристата машинка изскачаха препечени филийки хляб, а металическа паякообразна ръка ги хващаше и ги потапяше в разтопено масло.

Милдред наблюдаваше как ръката поставя филийките в чинията и. Ушите и бяха запушени с електронни пчелички, които с бръмченето си разсейваха скуката и. Тя внезапно вдигна глава, видя го и му кимна.

— Добре ли си? — попита той.

След десетгодишно използуване на ушните раковини тя се бе научила да чете по устните. Отново кимна. Нагласи часовниковия механизъм на машинката, за да препече нова филийка хляб.

Монтег седна.

— Не знам защо съм така гладна — каза жена му.

— Ти…

— Страшно съм гладна!

— Снощи… — започна той.

— Не спах добре. Чувствувам се ужасно — каза тя. — Господи, колко съм гладна! Не мога да разбера защо.

— Снощи… — пак започна той.

Тя равнодушно следеше устните му.

— Какво стана снощи?

— Не си ли спомняш?

— Какво? Да не сме гуляли или нещо подобно? Имам чувството, че съм препила. Господи, колко съм гладна! Кой беше вкъщи?

— Няколко души — каза той.

— Така си и мислех. — Тя отхапа от препечената филийка. — Стомахът ме боли, но съм гладна като вълк. Надявам се, че на гуляя не съм направила някоя глупост?

— Не — тихо каза той.

Машинката измъкна с паешките си пръсти филийка препечен хляб с масло и за него. Той я взе с благодарност.

— И ти самият не ми изглеждаш чак толкова бодър — каза жена му.

Късно следобед заваля и целият свят стана тъмносив. Той стоеше в хола и си слагаше значката с искрящия оранжев саламандър. Дълго стоя загледан във вентилатора на климатичната инсталация. Жена му, седнала в телевизионната гостна, за момент престана да чете сценария и го погледна.

— Виж ти! — възкликна тя. — Човекът мисли!

— Да — каза Монтег. — Исках да поговоря с теб. — Той млъкна за момент. — Снощи си изгълтала всички хапчета за сън от флакончето.

— Ами! — изненадано каза тя. — Не е възможно!

— Флакончето беше празно.

— Такова нещо не бих направила. Защо ще го правя? — каза тя.

— Може би си взела две хапчета и си забравила, а след това си взела още две и пак си забравила, и след това си взела още две и си била толкова замаяна, че си продължила да вземаш хапчета, докато си погълнала трийсет или четирийсет.

— Глупости! — каза тя. — За какво ще седна да правя такива щуротии!

— Не зная — каза Монтег.

Тя очевидно чакаше той да си излезе.

— Не съм направила такова нещо — повтори тя. — За нищо на света не бих го направила.

— Добре, щом твърдиш — рече той.

— Точно така казва и госпожата тук. — Тя отново се върна към текста си.

— Какво ще има днес следобед по телевизията? — отегчено запита той.

Този път тя не вдигна глава.

— Пиеса, която след десет минути ще предават по четирите телевизионни стени. Тази сутрин получих по пощата моята роля. Бях им изпратила няколко капака от консервени кутии.^[3] Те пишат сценарий, в който една от ролите липсва. Това е съвсем нова идея. Липсващата роля е на домакинята — това съм аз. Когато дойде време за моята реплика, те всички поглеждат към мен от трите телевизионни стени и аз я произнасям. Ето например мъжът казва: „Ти какво мислиш по този въпрос, Хелън?“ И ме поглежда, а аз седя тук, насред сцената, разбираш ли? И му отговарям, отговарям му… — Тя млъкна и проследи с пръст един ред от текста: — „Мисля, че е великолепна!“ И след това пиесата продължава, докато той каже: „Ти съгласна ли си с това, Хелън?“, и аз казвам: „Разбира се!“ Нали е много забавно, Гай?

Той стоеше в хола и мълчаливо я гледаше.

— Много е забавно! — повтори тя.

— За какво се говори в пиесата?

— Нали току-що ти казах! Има три действуващи лица: Боб, Рут и Хелън.

— И после?

— Наистина е много забавно. Ще бъде даже още по-забавно, когато ще имаме възможност да инсталираме четвъртата телевизионна стена. Според теб колко време трябва да спестяваме, за да махнем четвъртата обикновена стена и да инсталираме на нейно място телевизионна? Струва само две хиляди долара.

— Това е една трета от годишната ми заплата.

— Само две хиляди долара — повтори тя. — Смятам, че от време на време трябва да мислиш и за мен. Ако имахме четвъртата телевизионна стена, тази стая просто нямаше да бъде наша, щеше да бъде стая на всевъзможни интересни хора. Бихме могли да се лишим от някои неща.

— Вече се лишаваме от доста неща, за да изплатим третата стена. Не си Ли спомняш, че я инсталирахме само преди два месеца?

— Толкова скоро ли беше? — Тя го изгледа продължително. — Е, хайде, довиждане, мили!

— Довиждане! — каза той. Спря се и се обърна. — А краят на пиесата щастлив ли е?

— Още не съм стигнала дотам.

Той се приближи до нея, прочете последната страница, кимна, сгъна сценария и и го върна. След това излезе от дома си и тръгна в дъжда.

 

 

Дъждът почти беше престанал и девойката вървеше по средата на тротоара с вдигнато нагоре лице; редките капки падаха върху лицето и. Като видя Монтег, тя се усмихна.

— Здравейте!

— Здравейте! — каза той и продължи. — Сега пък какво сте измислили?

— Нали съм побъркана? Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.

— Не мисля, че на мен би ми харесало — каза той. — Може да ви хареса, ако опитате.

— Никога не съм опитвал. Тя облиза устните си.

— Дъждът дори има приятен вкус.

— Какво, ще ви се да опитате всичко поне веднъж, Така ли? — попита той.

— Понякога и два пъти. — Тя погледна към нещо, което държеше в ръката си.

— Това пък какво е? — попита той.

— Предполагам, че е последното глухарче за тази година. Не вярвах, че толкова късно ще намеря глухарче. Чували ли сте, че трябва да си отъркате брадичката с него? Вижте! — И смеейки се, тя докосна брадичката си с цветето.

— Защо?

— Ако остане следа, значи, че съм влюбена. Има ли следа? Нямаше как; той погледна.

— Е? — запита тя.

— Под брадичката ви има жълто.

— Чудесно! Хайде сега да опитаме с вас!

— С мен нищо няма да излезе.

— Ще видим. — И преди той да успее да се отдръпне, тя допря глухарчето до брадичката му. Той отстъпи назад и тя се засмя:

— Стойте мирно!

Погледна под брадичката му и сбърчи вежди.

— Е? — попита той.

— Колко жалко! — каза тя. — Не сте влюбен в никого.

— Влюбен съм!

— Нищо не личи.

— Влюбен съм, и то много! — Опита се да извика в съзнанието си някакъв образ, който да докаже твърдението му, но образ не се появи. — Влюбен съм!

— О, моля ви се, не гледайте така!

— Глухарчето е виновно — каза той. — Всичкият му прашец остана по вашата брадичка. Затова при мен не се получи нищо.

— Разбира се, това трябва да е причината. Но ето, че аз ви разстроих, виждам, че ви разстроих; простете, наистина много съжалявам. — Тя го докосна по лакътя.

— Не, не! — бързо каза той! — Нищо ми няма!

— Трябва да си вървя, затова кажете, че ми прощавате. Не искам да ми се сърдите.

— Не ви се сърдя. Но съм разстроен.

— А сега трябва да отида при моя психиатър. Карат ме да ходя при него. Измислям си разни неща и му ги разправям. Не зная какво си мисли за мен. Казва, че съм била истинска лукова глава. Карала съм го да ме бели люспа по люспа.

— И на мен ми се струва, че имате нужда от психиатър — каза Монтег.

— Наистина ли мислите така?

Монтег въздъхна дълбоко и най-сетне каза:

— Не, не мисля така.

— Психиатърът иска да разбере защо излизам и скитам из гората, защо наблюдавам птичките и събирам пеперуди. Някой ден ще ви покажа моята колекция.

— Добре.

— Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава нагоре, ей така, и да оставя дъждовните капки да падат направо в устата ми. Вкусът им е също като на вино. Опитвали ли сте някога?

— Не. Аз…

— Вече ми простихте, нали?

— Да. — Той се замисли за миг. — Да, простих ви. Бог знае защо. Вие сте чудновата, огорчавате човека, а той лесно ви прощава. Казахте, че сте на седемнайсет години, нали?

— Да… тоест ще ги навърша идущия месец.

— Колко странно! Колко чудно! А жена ми е на трийсет години и въпреки това понякога изглеждате толкова по-възрастна от нея. Не мога да го разбера.

— Вие самият сте чудноват, мистър Монтег. Понякога дори забравям, че сте пожарникар. А сега мога ли отново да ви разсърдя?

— Хайде да видим!

— Как започна всичко това? Как попаднахте на тази работа? Как избрахте професията си, как се решихте да заемете тази служба? Вие не сте като другите. Виждала съм някои от тях и зная. Когато ви говоря, вие гледате в мен. Снощи, когато казах нещо за луната, вие погледнахте към нея. Другите никога не биха го направили. Другите просто биха си тръгнали и биха ме оставили да си говоря. Или пък биха започнали да ме заплашват. Вече никой няма никакво време за другите. Вие сте един от малцината, които ме понасят. Ето защо си мисля: толкова странно е, че сте пожарникар; това някак си не ви подхожда.

Той имаше чувството, че тялото му се раздвоява — топлина и хлад, нежност и суровост, трепет и спокойствие — и двете му части се трият една о друга.

— Добре ще е да побързате за визитата си при психиатъра — каза той.

Тя изтича и го остави сам под дъжда. Той дълго време не мръдна от мястото си.

А след това много бавно, както вървеше, вдигна нагоре глава към дъжда само за няколко секунди и отвори уста…

 

 

Електронното Куче спеше и същевременно бодърствуваше, живееше и същевременно беше мъртво в своята леко бръмчаща, леко вибрираща, слабо осветена колиба в един тъмен ъгъл на пожарната станция. Мъжделивата среднощна светлина, която проникваше от откритото небе през големия прозорец, озаряваше тук-таме бронзовите, медните и стоманените части на леко потръпващия звяр. Светлината играеше по рубинените кристалчета и по чувствителните найлонови, тънки като капиляри косми в ноздрите на чудовището, което лекичко се олюляваше върху осемте си подплатени с каучук лапи, прострени под него като пипалата на паяк.

Монтег се плъзна надолу по месинговата тръба. Излезе навън, за да погледне града. Облаците се бяха разпръснали, той запали цигара, върна се и се наведе да види Кучето. То приличаше на грамадна пчела, която току-що се е завърнала от някаква поляна, където медът е бил наситен с дива отрова, безумие и кошмар, и напълнила стомаха си с този гъст нектар, сега в съня си се отърсва от отровата.

— Здравейте! — прошепна Монтег, омагьосан както винаги от мъртвия и същевременно жив звяр.

През нощите, когато им ставаше скучно — а това се случваше често, — мъжете се спускаха по месинговите тръби, зареждаха цъкащия обонятелен механизъм на Кучето, пускаха из залата на станцията плъхове, пилета, понякога и котки, които така и така трябваше да бъдат издавени, а след това се хващаха на бас коя котка, пиле или плъх Кучето ще залови най-напред. Пускаха животинките на свобода и след три секунди играта свършваше: Кучето сграбчваше насред залата плъха, котката или пилето, притискаше ги в меките си лапи, а от муцуната му се проточваше четириинчова куха стоманена игла и впръскваше в тялото на жертвата смъртоносна доза морфин или прокаин. След това хвърляха „залога“ в шахтата за изгаряне на смет и започваха нова игра.

Повечето нощи, когато останалите се забавляваха с такива игри, Монтег си стоеше горе. Но имаше време преди две години, когато той бе един от най-големите запалянковци. Веднъж загуби на бас едноседмична заплата и предизвика безумния гняв на Милдред: вените й изпъкнаха и по лицето й се появиха петна. Сега обаче нощем лежеше на походното легло с лице към стената и слушаше как долу избухва смях, как краката на плъховете сноват като че ли по кордите на пиано, как мишките пищят подобно на цигулка, усещаше и внезапната тишина, когато Кучето въртеше очи и дебнеше, преди да скочи като молец в дрезгавата светлина, да намери жертвата си, да я сграбчи, да впие в тялото й иглата и да се върне в колибата си, за да замре, сякаш е бил завъртян електрически ключ.

Монтег докосна муцуната му.

Кучето изръмжа.

Монтег отскочи назад.

Кучето се надигна в колибата си и го погледна с внезапно съживили се очни ябълки, в които проблясваха синьо-зелени неонови искри. То отново изръмжа, някакво странно дрезгаво съчетание от свистене на електричество, звук на пържене, стържене на метал и завъртане на стари, ръждясали бурми.

— Недей, недей, моето момче! — с разтуптяно сърце каза Монтег.

Той видя как сребърната игла се подаде един инч, прибра се обратно, подаде се и отново се прибра. Ръмженето на Кучето стана яростно и то го погледна в очите.

Монтег се отдръпна. Кучето пристъпи крачка напред от колибата си. Монтег сграбчи с ръка месинговата тръба. При докосването му тръбата се завъртя нагоре и безшумно го изведе през люка на горния етаж. Той се спря на полуосветената площадка. Трепереше и лицето му бе жълто-зелено. Долу Кучето се бе прибрало и отново се бе отпуснало върху своите осем чудовищни крака на насекомо и пак бе започнало да бръмчи с усмирени кристални очи.

Монтег застана до люка и зачака да му мине страхът. Четиримата мъже зад него, седнали в ъгъла на стаята около масата за карти, над която висеше лампа със зелен абажур, му хвърлиха бегъл поглед, но не казаха нищо. Само човекът с фуражката на капитан, върху която бе изобразен феникс, стиснал картите в тънките си пръсти, най-сетне любопитно се обади от другия край на стаята.

— Монтег?

— То не ме обича — каза Монтег.

— Кой. Кучето ли? — Капитанът погледна картите си. — Не се безпокой. То не може да обича или да мрази. То просто „действува“. Това е нещо като задача по балистика. То си има траектория, която ние му определяме, То само я следва. Насочва се, поразява целта и се самоизключва. Това са просто медни жици, батерии и електричество. Монтег преглътна:

— Неговите изчислители могат да бъдат нагласени за всякакви комбинации, нали? Толкова аминокиселини, толкова сяра, толкова мазнини и основи?

— Това всички го знаем.

— И химическият състав, и процентните му съотношения у всеки един, който работи в пожарната станция, са зарегистрирани долу в главната картотека. Всеки би могъл съвсем лесно да нагласи „паметта“ на Кучето за частична комбинация, да речем, само по отношение на аминокиселините. Така би могло да се обясни това, което животното току-що направи. То се нахвърли върху мен.

— Глупости! — каза капитанът.

— Беше раздразнено, но не напълно разярено. Някой е нагласил „паметта“ му само колкото да изръмжи, когато го докосна.

— Кой би направил такова нещо? — попита капитанът. — Тук нямаш врагове, Гай!

— Доколкото зная, не!

— Ще накараме нашите техници утре да го проверят.

— То не ме заплашва за пръв път — каза Монтег. — Миналия месец същото ми се случи на два пъти.

— Ще го оправим. Не се безпокой.

Но Монтег не се помръдна от мястото си, а стоеше и си мислеше за решетката на вентилатора в хола у дома му и за онова, което беше скрито зад нея. Ако някой тук, в пожарната станция, знаеше за вентилатора, не би ли могъл да го „подскаже“ на Кучето?…

Капитанът се приближи до люка и въпросително погледна Монтег.

— Тъкмо се чудех — каза Монтег, — какво ли си мисли Кучето там долу нощно време? Дали оживява, когато се хвърля върху хората? Това ме кара да изтръпвам.

— То не мисли за нищо, за което ние не искаме да мисли.

— Жалко — тихо каза Монтег, — защото всичко, което го караме да прави, е да гони, да намира жертвата си и да убива. Колко жалко, ако това е всичко, което то въобще някога ще знае.

Бийти леко изсумтя:

— Глупости! То е едно чудно произведение на човешкия гений, отлична пушка, която сама намира целта си и винаги удря право в нея.

— Точно затова не бих искал да бъда следващата му жертва — каза Монтег.

— Защо? Да не би съвестта ти да те гризе за нещо? Монтег бързо вдигна очи.

Бийти стоеше пред него и го гледаше с твърд поглед, а в същото време устата му се разтвори и той започна тихо да се смее.

Един, два, три, четири, пет, шест, седем дни. И всеки път, когато излизаше от къщи, Кларис беше някъде наоколо. Веднъж я видя да раздрусва ореховото дърво; друг път, седнала насред моравата, да плете син пуловер; три-четири пъти на вратата си намери букет късни цветя, шепа кестени в малка кесийка или пък няколко есенни листа, грижливо закачени на лист бяла хартийка, забодена с кабарче на входната врата. Всеки ден Кларис го изпращаше до ъгъла. Един ден валеше, на следния беше ясно, на другия ден духаше силен вятър, на по следния времето беше меко и тихо, а на още по следния беше адска горещина като през лятото и Кларис идваше с лице, обгоряло от късното следобедно слънце.

— Не мога да разбера защо — каза веднъж той при входа на подземната железница, — но имам чувството, че съм те познавал много, много години.

— Защото ми харесваш — каза тя — и защото не искам нищо от теб. И защото се разбираме.

— Караш ме да се чувствувам много стар, почти като твой баща.

— А сега ти ми обясни, щом толкова много обичаш децата, защо нямаш дъщери като мен?

— Не зная.

— Шегуваш се!

— Исках да кажа… — Той се запъна и поклати глава. — Всъщност жена ми, тя… тя не искаше да има деца.

Усмивката на Кларис изчезна.

— Извинявай, наистина помислих, че ми се подиграваш. Каква съм глупачка!

— Не, не! — каза той. — Въпросът беше съвсем намясто. Толкова отдавна никой не си е правил труда да ме попита. Съвсем уместен въпрос.

— Хайде да говорим за нещо друго. Помирисвал ли си някога есенните листа? Не миришат ли на канела? Ето, помириши!

— Я, ами те наистина миришат на нещо като канела! Тя го погледна с блестящите си черни очи.

— Ти винаги се удивляваш.

— Просто не съм имал време…

— Видя ли онези огромни реклами, за които ти казах?

— Мисля, че да. Да. — Той неволно се разсмя.

— Смехът ти звучи много по-сърдечно, отколкото по-рано.

— Наистина ли?

— По-непринудено. Стана му леко и приятно.

— А ти защо не ходиш на училище? Всеки ден те виждам да скиташ наоколо.

— О, не им липсвам — отвърна тя. — Казват, че съм била необщителна. Не съм се разбирала с хората. А това е толкова странно. Аз всъщност съм много общителна. Но всичко зависи от това какво разбираш под общуване, нали? Според мен общуване е да мога да ти говоря за ей такива неща. — Тя подхвърли в ръката си няколко кестена, които бяха паднали от дървото в предния двор. — Или пък да приказваме за това колко странен е светът. Приятно е да бъдеш сред хора. Но не мисля, че общуване значи да събереш няколко души и след това да не им позволиш да кажат нито дума. Един час урок по телевизията, един час баскетбол, бейзбол или бягане, следващия час — урок по история или рисуване, после пак спорт — но, знаеш ли, ние никога не задаваме въпроси или поне повечето от нас не задават никакви въпроси; просто ти набиват отговорите един след друг — „фрас, фрас, фрас“, — а след това още четири часа седим и гледаме учебния филм. Според мен това не е общуване. Това е само някаква фуния, през гърлото на която изливат много вода, и на нас ни казват, че това е вино, а то не е. Вечерта сме толкова изтощени, че за нищо не ни бива, освен да си легнем или пък да тръгнем към някой увеселителен парк, за да се заяждаме с хората, да чупим стъкла в павилиона за чупене на стъкла или с голямата стоманена топка да разбиваме автомобили в павилиона за разбиване на автомобили. Или пък да се качим на колите и да препускаме из улиците, като се опитваме да видим колко близо можем да минем до стълбовете на уличните фенери, без да се блъснем в тях, да играем на „Страхливец“^[4] и на „Хайде-да-го-смачкаме!“. Може би наистина съм такава, за каквато ме мислят. Нямам никакви приятели. Според тях това доказва, че не съм нормална. Но всички, които познавам, или крещят, или танцуват като подивели, или се бият. Забелязал ли си как днес хората се нараняват един друг?

— Говориш като възрастна.

— Понякога се чувствувам стара. Страхувам се от моите връстници. Те се избиват помежду си. Винаги ли е било така? Чичо казва, че не. Само през изтеклата година бяха застреляни шестима от моите връстници. Десет загинаха при автомобилни катастрофи. Страхувам се от тях и затова те не ме обичат. Чичо казва, че неговият дядо си спомнял времето, когато децата не са се избивали помежду си. Но това е било много отдавна, когато са възприемали нещата по друг начин. Чичо казва, че тогава хората са имали чувство за отговорност. Знаеш ли, аз имам чувство за отговорност. Преди години, когато е било необходимо, са ме поплясквали. И сама пазарувам и чистя къщата.

Но най-много от всичко — продължи тя — обичам да наблюдавам хората. Понякога цял ден се возя в подземната железница, гледам ги и слушам какво си говорят. Просто искам да разбера кои са, какво искат и къде отиват. Понякога в увеселителния парк се качвам на реактивните автомобили, когато те препускат среднощ из покрайнините на града, а полицаите пет пари не дават, стига колите да са застраховани. Щом имаш застраховка от десет хиляди долара, всичко е наред. Понякога се присламчвам към хората и подслушвам разговорите им в подземната железница или пък в закусвалните и знаеш ли какво?

— Какво?

— Хората не говорят за нищо.

— Ами, все трябва да говорят за нещо!

— Не, не говорят за нищо. През цялото време дрънкат за разни коли, дрехи или за плувни басейни и само повтарят колко са хубави! Но те всички казват едни и същи неща, никой не казва нещо различно от другия. А в кафенетата през по-голямата част от времето включват автоматите за вицове и почти винаги вицовете са все едни и същи или пък включват музикалната стена и по нея пробягват надолу и нагоре цветни изображения, но това са само цветове и са напълно абстрактни. А художествените галерии — бил ли си някога в художествена галерия? Всичко е абстрактно. Сега друго в тях няма. Чичо казва, че някога е било другояче. Преди много време картините са ти говорели нещо и дори са изобразявали хора.

— Чичо казва това, чичо казва онова. Чичо ти трябва да е забележителен човек.

— Да, наистина е забележителен човек. Но трябва вече да си вървя. Довиждане, Монтег!

— Довиждане.

— Довиждане…

 

 

Един, два, три, четири, пет, шест, седем дни: пожарната станция.

— Монтег, катериш се по тръбата като катеричка. Трети ден.

— Монтег, видях, че днес влезе през задната врата: Кучето ли те безпокои?

— Не, не! Четвърти ден.

— Монтег, ще ти разкажа една смешна история, която чух тази сутрин. В Сиатъл някакъв пожарникар нарочно нагласил Кучето на своя собствен химически комплекс и след това го включил. Как ти се струва такова самоубийство?

Пети, шести; седми ден.

И след това Кларис изчезна. Същия следобед той се почувствува някак особено, но сигурно затова, че нея я нямаше. Полянката беше пуста, дърветата — пусти, улицата — пуста и макар отначало той дори да не съзнаваше, че тя му липсва и че я търси, когато наближи станцията на подземната железница, у него вече започна да назрява някакво смътно безпокойство. Нещо се бе случило. Целият му порядък в живота се бе нарушил. Вярно, най-обикновен порядък, установен едва преди няколко дни, но все пак… За малко не се върна обратно, за да й даде време да се появи. Беше сигурен, че ако тръгне по същия път, всичко ще се оправи. Но беше късно и пристигането на влака го накара да се откаже от намерението си.

Шумоленето на картите, движенията на ръцете, потрепването на клепачите, монотонният глас на говорещия часовник на тавана на пожарната станция: „…един часът и трийсет и пет минути, четвъртък сутрин, 4 ноември… един и трийсет и шест… един часът и трийсет и седем минути сутринта…“; пляскането на картите за игра по хлъзгавата повърхност на масата — всички звуци стигаха до Монтег през затворените му очи, през преградата, която за момент бе издигнал. Той чувствуваше, че пожарната станция е изпълнена със светлина, блясък и мълчание, с медни цветове, цветовете на монети, на злато и сребро. Хората около масата, които той не виждаше, въздишаха над картите си в очакване… „…Един и четирийсет и пет.“ Говорещият часовник безрадостно отбелязваше неприветливия час в неприветливата утрин в една още по-неприветлива година.

— Какво ти става, Монтег? Той отвори очи.

Отнякъде забръмча радио: „…всеки момент може да бъде обявена война. Нашата страна е готова да отбранява своята…“

Пожарната станция се разтърси, когато голямо ято реактивни самолети със свистене прорязаха черното утринно небе.

Монтег премигна. Бийти го съзерцаваше, като че ли бе музеен експонат. Можеше ей сегичка да стане, да го огледа от всички страни, да го опипа, да разбере в какво е прегрешил, да проникне в мислите му. Прегрешил? Нима това беше прегрешение?

— Твой ред е да играеш, Монтег!

Монтег погледна мъжете, чиито лица бяха обгорени от хиляди истински и десетки хиляди въображаеми пожари; работата бе направила страните им румени, а очите им трескави. Тези мъже, които съсредоточено гледаха в своите платинени запалки, докато палеха вечно димящите си черни лули. Тези мъже с черни като катран коси, черни като сажди вежди и синкавопепеляви бузи на местата, където бяха престъргали брадата си, носеха белега на професията си. Монтег трепна и учудено разтвори устни. Беше ли виждал някога пожарникар, който да няма черна коса, черни вежди, зачервено От огъня лице и гладко избръсната до синьо брада, която въпреки това изглеждаше небръсната? Всички тези мъже бяха огледални образи на самия него! Нима подбираха всички пожарникари не само по техните наклонности, а и по вида им? Този цвят на пепел и сажди по тях. Непрестанната миризма на запалените им лули. И капитан Бийти, който се изправя сред облаци тютюнев дим, Бийти, който отваря нов пакет тютюн и смачква целофанената опаковка със звук, наподобяващ пращенето на огън…

Монтег погледна картите в ръцете си.

— Аз… бях се позамислил. За пожара миналата седмица. За човека, чиято библиотека изгорихме. Какво стана с него?

— Отведоха го в лудницата. Само как крещеше!

— Но той не беше луд.

Бийти грижливо подреди картите си.

— Всеки, който си мисли, че може да измами правителството и нас, не е с всичкия си.

— Мъчех се да си представя — каза Монтег — какви чувства изпитва човек в такива моменти. Тоест как бихме се чувствували ние, ако изгаряха нашите жилища и нашите книги.

— Ние нямаме книги.

— Но ако имахме?

— Да не би ти да имаш? Бийти бавно премигна.

— Не! — Монтег погледна към стената зад гърба им, на която висяха списъците на един милион забранени книги. Кориците им пламваха в огъня, вече години те загиваха под неговата брадвичка и под маркуча му, от който се изливаше не вода, а петрол. — Не! — В мозъка му задуха хладен вятър, идеше откъм решетката на вентилатора в дома му и смразяваше лицето му. И той отново се видя в раззеленения парк да разговаря с един стар, много стар човек, а откъм парка подухваше също такъв хладен вятър.

Монтег се поколеба:

— А винаги ли, винаги ли е било така? Пожарната станция, нашата работа? Дали наистина едно време…

— Едно време! — каза Бийти. — Що за приказки са това?

„Глупак! — рече си Монтег. — Ще издадеш всичко!“ При последния пожар той бе зърнал един-единствен ред в някаква книга с приказки: „Имало едно време…“

— Исках да кажа — продължи той, — някога, когато домовете не са били напълно огнеупорни… — Внезапно му се стори, че вместо него говори някакъв много по-млад глас. Отвори уста и Кларис Макклелан каза:

— Тогава пожарникарите не са ли по-скоро предотвратявали пожарите, вместо да ги разпалват?

— Ама че го измисли!

Стоунмън и Блак измъкнаха своите книжки с уставите, които съдържаха и кратка история на организацията на пожарникарите в Америка, и ги разтвориха на страницата, която Монтег отдавна знаеше наизуст и където можеше да прочете:

„Основана в 1790 година за изгарянето на проанглийски книги в колониите. Първи пожарникар: Бенджамин Франклин.

Правило 1. Веднага се отзови на сигнала «тревога».

2. Разпали огъня бързо.

3. Изгори всичко.

4. Веднага се върни в пожарната станция.

5. Бъди готов за нов сигнал «тревога».“

Всички наблюдаваха Монтег. Той не се помръдна.

Чу се сигналът за тревога.

Езичето на звънеца, инсталиран на тавана, ритна камбанката двеста пъти. Четири стола мигновено останаха празни. Картите се посипала в безпорядък по пода като сняг. Месинговата тръба на люка се разтресе. Мъжете бяха изчезнали.

Монтег продължаваше да седи на стола си. Долу оранжевият дракон се изкашля и оживя.

Монтег като насън се плъзна по тръбата.

Кучето скочи в колибата си, в очите му пламна зелен огън.

— Монтег, забравил си си шлема!

Той го грабна от стената зад гърба си, изтича, скочи и те потеглиха, а нощният вятър ги заудря сред писъците на сирената и могъщия метален грохот!

Къщата беше триетажна, олющена, в старата част на града, построена поне преди едно столетие, но както всички къщи преди много години я бяха минали с тънка огнеупорна пластмасова мазилка и тази предпазна черупка сякаш беше единственото нещо, което я пазеше от рухване.

— Пристигнахме!

Машината се закова на място. Бийти, Стоунмън и Блак изтичаха по тротоара, изведнъж станали отвратителни и тлъсти в своите плътни огнеупорни комбинезони. Монтег ги последва.

Разбиха входната врата и сграбчиха една жена, макар че тя не бягаше, нито пък се опитваше да се изплъзне. Само стоеше и се олюляваше, вторачила очи в невидима точка на стената, като че ли някой й бе нанесъл зашеметяващ удар по главата. Езикът й се движеше, а очите й сякаш се опитваха да си спомнят нещо и след като си го спомниха, езикът й отново се размърда:

— „Дръж се, учителю Ридли, днес ние с божията милост ще запалим в Англия такава свещ, която, вярвам, никога няма да успеят да угасят.“

— Стига глупости! — каза Бийти. — Къде са те?

Той с учудващо равнодушие й зашлеви една плесница, и повтори въпроса си. Очите на старицата се спряха върху Бийти.

— Знаете къде са, иначе нямаше да бъдете тук — каза тя.

Стоунмън протегна картичката с телефонния донос; на гърба й телефонотипът бе отпечатал:

„Имам основания да подозирам тавана на ул. Елм № 11. И. Б.“

— Това ще да е съседката ми, мисис Блейк — каза жената, като видя инициалите.

— Хайде, момчета, да им видим сметката!

В следващия миг те вече се катереха нагоре сред плесенясалата тъмнина и размахваха сребристите си брадвички срещу врати, които всъщност не бяха заключени, препъваха се и като палави малчугани си подвикваха весело: „Хей!“

Лавина от книги се свлече върху Монтег, докато той, разтреперан, се катереше по стръмната като кладенец стълба. Колко неприятно! Досега винаги всичко е било така лесно, както да духнеш свещ. Първо идваха полицаите, запушваха устата на жертвата, връзваха я и я откарваха в блестящите си коли-бръмбари, така че, когато пристигнеш, намираш къщата празна. Ти самият не причиняваш болка на човек, само на вещи! И тъй като вещите всъщност не изпитват болка, тъй като те не чувствуват нищо, тъй като вещите нито крещят, нито хленчат — а тази жена би могла да започне да крещи и да плаче, — няма какво по-късно да гризе съвестта ти. Ти просто почистваш. Всъщност портиерска работа. Всяко нещо на мястото му! Бързо дайте бензин! Кой има кибрит?

Но сега някой бе направил пропуск. Тази жена нарушаваше целия ритуал. Мъжете вдигаха прекалено много шум, смееха се, пускаха шеги, за да заглушат нейното ужасно обвинително мълчание там долу. Нейното присъствие караше празните стаи да крещят, да отърсват финия прах на вината, който нахлуваше в ноздрите им, докато те се мотаеха наляво-надясно. Това не беше нито честно, нито справедливо. Монтег изпита огромно раздразнение. Само тази жена липсваше тук!

По плещите, по ръцете, по вдигнатото му нагоре лице западаха книги. Разперила криле като бял гълъб, една книга смирено кацна в ръцете му. Една страница се разтвори и в мъждивата трептяща светлина заприлича на бяло снежно перо, върху което изящно са изрисувани думи. В бързината и суматохата Монтег успя за секунда да прочете един ред, но през цялата следваща минута този ред искреше в мозъка му, като че ли беше отпечатан там с нажежено до бяло желязо: „Времето заспа в слънчевия следобед.“ Той пусна книгата — и в същия миг нова книга, падна в ръцете му.

— Монтег, ела горе!

Ръката на Монтег се затвори като клещи, безумно и безразсъдно, с някакво диво благоговение притисна книгата към гърдите му.

Хората над него изхвърляха купища списания сред прашния въздух. Те падаха на земята като заклани птици, а старицата стоеше сред труповете, прилична на малко момиченце.

Монтег не бе направил нищо. Направила го бе ръката му, неговата ръка, която във всеки един от петте си треперещи пръста имаше свой собствен мозък, своя собствена съвест, свое собствено любопитство — тя бе станала крадец! Тя пъхна книгата под мишницата му, притисна я плътно към потното му тяло и се измъкна празна навън, като ръката на фокусник. Вижте! Невинна съм! Вижте!

Разтреперан, той втренчи поглед в тази бяла ръка. Протегна я пред себе си, като че ли беше далекоглед, приближи я до очите си, като че ли беше сляп.

— Монтег!

Той се стресна и се обърна.

— Не стой там, глупако!

Книгите бяха струпани на пода подобно на големи купища риба, оставена да съхне. Пожарникарите се въртяха около тях, подхлъзваха се и падаха. Позлатените очи на заглавията проблясваха, побледняваха, изчезваха.

— Бензин!

Те източиха студената течност от резервоарите с цифрата 451, прикрепени с каишки към раменете им. Обилно напоиха с бензин всяка книга.

След това изтичаха надолу по стълбите, а Монтег се заклатушка подире им сред бензинените пари.

— Хайде, тръгвайте с нас!

Жената беше коленичила, докосваше напоените с бензин кожени и картонени подвързии и позлатените букви на заглавията, а в погледа й към Монтег се четеше обвинение.

— Никога няма да ми отнемете книгите! — каза тя.

— Законът ви е известен — обади се Бийти. — Нима сте толкова неразумна? Всички тези книги си противоречат една на друга. В продължение на години вие сте стоели заключена в една истинска и проклета вавилонска кула. Измъкнете се от нея! Героите на тези книги никога не са съществували. Хайде!

Тя поклати глава.

— Ще запалим къщата! — каза Бийти.

Мъжете мудно тръгнаха към вратата. Те се извърнаха да погледнат Монтег, който бе застанал до жената.

— Нима ще я оставите тука? — възмути се той.

— Тя не иска да дойде.

— Заставете я!

Бийти вдигна ръката, в която държеше запалката си.

— Време е да се връщаме в станцията. Освен това тези фанатици винаги се опитват да се самоубият — номерът им ни е известен.

Монтег сложи ръка върху рамото на жената.

— Елате с мен.

— Не — каза тя. — Но все пак благодаря ви.

— Ще броя до десет — каза Бийти. — Едно, две…

— Моля ви — каза Монтег.

— Вървете си — отвърна жената.

— Три, четири…

— Хайде! — Монтег я дръпна.

— Искам да остана тук — смирено каза тя.

— Пет, шест…

— Няма защо повече да броите — каза тя. Леко разтвори пръсти и в дланта й се очерта тънък предмет.

Обикновена клечка кибрит.

Само при вида й мъжете се втурнаха презглава по стъпалата и изхвръкнаха от къщата. Капитан Бийти, с румено лице, обгоряло от хиляди пожари и нощни забавления, запази достойнството си и бавно тръгна заднишком към изхода. „Господи — помисли си Монтег, — вярно е! Сигналите за тревога винаги идват през нощта, никога през деня! Дали защото нощем пожарите са по-красиви? Дали защото зрелището е по-величествено?“ Бийти застана до вратата и по розовото му лице се изписа лека уплаха. Ръката на жената продължаваше да върти кибритената клечка. Около нея димяха бензинените пари. Монтег почувствува как скритата книга тупти като сърце до гърдите му.

— Вървете си! — каза жената и Монтег, следвайки Бийти, заотстъпва към вратата, надолу по външните стъпала, през поляната, където следата от бензина личеше като дирята на някакъв огромен охлюв.

Жената застана неподвижно на входа и спокойно започна да ги разглежда с очи, пълни с мълчалив упрек.

Бийти щракна с пръсти, за да включи възпламенителя.

Но закъсня. Монтег изтръпна.

Жената на входа ги изгледа презрително и драсна клечката кибрит о железните перила.

По цялата улица хората наизлязоха от къщите си.

 

 

Те не продумаха нищо през целия път до пожарната станция. Никой не погледна никого. Монтег седеше на предната седалка заедно с Бийти и Блак. Те дори не запалиха лулите си. Просто седяха и гледаха през стъклото на големия „Саламандър“, който завиваше край ъглите и пак продължаваше напред.

— Учителю Ридли — най-сетне промълви Монтег.

— Какво? — запита Бийти.

— Тя каза „Учителю Ридли“. Когато нахлухте през вратата, каза нещо непонятно. „Дръж се, учителю Ридли“ — така каза. Нещо, нещо, нещо…

— „Днес ние с божията милост ще запалим в Англия такава свещ, която, вярвам, никога няма да успеят да угасят“ — допълни Бийти. Стоунмън и Монтег изумено погледнаха капитана.

Бийти потърка брадичката си.

— Един човек на име Латимър е казал тези думи на друг човек на име Николас Ридли, когато ги изгаряли като еретици в Оксфорд на 16 октомври 1555 г.

Монтег и Стоунмън отново обърнаха очи към улицата, която се движеше под колелата на автомобила.

— Пълен съм с разни цитати — каза Бийти. — Като повечето капитани на пожарни станции. Понякога даже се учудвам на себе си. Стоунмън, внимавай!

Стоунмън натисна спирачките.

— По дяволите! — каза Бийти. — Отмина пряката, по която трябваше да завием към пожарната станция.

 

 

— Кой е?

— Кой може да бъде? — каза Монтег и в тъмнината се облегна на затворената врата.

— Е, добре де, запали лампата — най-сетне се обади жена му.

— Не искам светлина.

— Ела си легни!

Той я чу неспокойно да се върти в леглото; пружините скърцаха.

— Лошо ли ти е? — попита тя.

И така, ръката му беше започнала цялата тази история. Той усети как едната му ръка, след това и другата го освобождават от якето му и го пускат на пода. За момент задържа панталоните си над някаква бездна и след това ги пусна в тъмнината. Юмруците му бяха заразени и скоро заразата щеше да премине в целите му ръце. Усещаше как отровата си пробива път от китките до лактите и раменете му, как след това прескача от едната раменна лопатка до другата подобно на електрическа искра. Ръцете му бяха хищници. Очите му също започнаха да чув