Георги Стоев
ВИС — Моята библиотека

На дъщеря ми Жаклин, с надежда да ме разбере, когато порасне…

Георги Стоев

ГЛАВА 1

Данчо Рибката трепереше като лист. Беше укрил пари от голяма кражба, а неговият бос Каро научи за това веднага. Изкара го късно през нощта извън града. Заключи го в предварително подготвена за целта крадена кола. След което я поля с бензин и я запали. Ужасеният Данчо разби задното стъкло почти в последния момент, преди да го задуши дима от пламъците. Успя да се измъкне от колата и първото което видя бе заливащият се от смях Каро.

— Прости ми! Никога повече няма да те крада!

— Аз не прощавам, боклук? Искам вярност — срита го Каро. После му прибра паспорта, както правеше със своите хора. Така ги връзваше към себе си. Без документи никой не можеше да напусне страната.

— Утре искам да разкажеш на всички какво се е случило! — нареди му Каро. — Няма да допусна нито един тарикат да бяга от стадото.

— Ще кажа — обеща Данчо.

Ефектът бе поразителен. От този момент крадците и измамниците не смееха да скрият дори стотинка от Каро. Борците завиждаха на безскрупулността му. Те можеха да бият, но все още не бяха станали такива зверове. Каро за първи път им показваше какво значи да си завършен престъпник.

Митака наблюдаваше цялата сцена отстрани. Той можеше да скърши врата както на единия, така и на другия. Изглеждаше доста слаб, дори флегматичен, но природата го бе надарила щедро с невероятен рефлекс и инстинкт на убиец. Попадна в спортното училище съвсем случайно и много бързо стигна до борец в националния отбор. Излизаше на тепиха напълно спокоен. Макар и привидно вял по време на схватка, Митака ползваше прословутата хватка на световният шампион по борба Еньо Вълчев „вълчи капан“, за да приключи колкото може по-бързо срещата.

Още през първата година в интерната наплаши всичките си колеги. Смятаха го за самороден талант. Не беше от най-старателните — кръшкаше от тренировки, пушеше, не спазваше режим. Но го търпяха, защото природните му дадености го правеха сигурен шампион. Държеше се безобразно. За учене пък дума не можеше да става. В края на срока треньорите настояваха да му пишат тройки, за да премине по-нагоре. Ходатайствата за него бяха толкова много и чести, че дори директорът на училищния съвет предупреди всички даскали да не му обръщат внимание, а просто да му позволят да завърши. По-сериозните проблеми идваха от побоищата, които предизвикваше в спортната зала.

— Ще те върна откъдето си дошъл! — заплашваше го директорът.

— Губиш златен медал — хилеше му се Митака и се чувстваше все по-недосегаем.

Той бързо навлезе в бизнеса. Беше от онези спортисти, които искаха да станат звезди от световен мащаб. Тичането за удоволствие му се струваше най-глупавото занимание. Българското първенство му изглеждаше смешно. Митака мечтаеше единствено за европейски и световни титли. Освен това от дете свикна да доминира над връстниците си. Правеше го със сила и инстинкта му на победител подсказваше, че единствено по този начин независимо от възрастта, хората около него го уважават. Израсна изключително борбен и жаден за победи. Понякога се чувстваше готов на всичко, включително на компромиси със съвестта си, само за да бъде на върха. Това си имаше своите предимства. Шефовете бързо забелязаха, че природата щедро го дарила с мощ и физика. Твърде рано започна да получава стипендии, облекчен режим на обучение, добро общежитие, безплатна храна, облекло и какво ли още не. Митака беше съобразителен и хитър.

 

* * *

 

Когато внезапно се озова извън спорта, изпадна в тежка и странна за него депресия. Затисна го апатия. Безнадеждност, каквато не познаваше. И тогава за първи път се замисли по какъв начин ще си изкарва хляба.

Борбата е изключително тежък спорт. Може би това е основната причина противниците на тепиха да се поддържат помежду си. При борците съществува кодекс на честта, който трудно може да се открие при другите професионални спортисти. Именно това странно братство учудваше ченгета и следователи години наред и дори най-опитните от тях не можеха да проумеят поради каква причина се подкрепят хора, които би трябвало да бъдат конкуренти. Понякога с риск за собственото си благополучие.

Като всички бивши колеги, Митака приключи спортната си кариера твърде млад. Неговият мощен и жизнен организъм обаче продължаваше да се нуждае от всички блага, на които беше свикнал — добра храна, жени, развлечения и пиене. При това в много по-висока степен, отколкото при връстниците. Това искаше много пари. Значително повече, отколкото за образованите и отгледани около полите на майките си момчета. На всичко отгоре той съзнаваше, че след прекратяване на спортната си кариера не изглежда особено очарователен. Напълня доста, наля се в торса подобно бременна жена. Ушите му увиснаха като на дакел. Единственият начин момичетата да не забелязват недостатъците му оставаха парите.

Митака съзнаваше и нещо друго — неговата външност не само излъчваше сила и агресия, но беше доволно зловеща. Облечен в най-скъпи костюми или отлично ушити спортни дрехи той трудно можеше да скрие заплахата, която дремеше в тялото му. Хората се плашеха от него дори когато бе най-добронамерен.

Митака не беше вчерашен. Той познаваше голяма част от кукловодите на посттоталитарната престъпност лично още от времето на активното си спортуване. Тогава ги наричаха „куфари“. „Куфарите“ пътуваха като придружители по състезанията. Бяха откровени агенти на ДС и имаха задължението да пазят момчетата от връзки със съмнителни хора на Запад, както и от изкушението да останат в „свободния свят“ завинаги.

Борчетата ги кръстиха така, защото се влачеха с тях като багаж. Всъщност те не си даваха много зор. Едничката им цел беше да се разходят, да се налапат и да се напият на аванта, след което да свършат някой друга далавера с дрънкулки и дрехи, за да ги препродадат вкъщи. Повечето имаха списък с размер на джинси, дънки, маратонки и други боклуци, поръчани от амбулантни търговци в България. Все неща, които тогава трудно се намираха на пазара. Кълняха се денонощно във вярност към бившия Съветски съюз, но огромната им простотия и наглост се проявяваше именно там. На състезания в руските градове откриваха сергии със западни дънки, анцузи, маратонки и спечелилият си кой знае защо митична слава коняк „Слънчев бряг“. Митака никога нямаше да забрави един от „куфарите“ — тиквеник с правоъгълна глава, с празен поглед и с високо подстриган врат.

— Не излагай родината — предупреждаваше го той. — Да не вземеш сега да въртиш някаква търговия?

— А ти какво правиш? — опъна му се Митака.

— Моето е секретна мисия — отвръщаше му нагло „куфара“.

А истината бе, че „куфарите“ не искаха спортистите да им правят конкуренция. Треньорите също играеха с тях. Спортната федерация отпускаше на всеки състезател екип, който включваше пълен набор спортно облекло — от анцунг и маратонки до долно бельо. Раздаваха ги на тръгване, а веднага след митницата си ги прибираха обратно. На връщане също разпределяха между спортистите закупената стока, за да я пренесат в България и след границата отново си я прибираха.

Веднъж Митака залови „куфара“ с четвъртитата глава да обира хотелските сапунчета и шампоани. Дори кърпите за баня от престижен хотел в Западна Европа, където бяха отседнали по време на състезание.

— Какво правиш бе, катил? — нахвърли се върху него — И това ли е секретна мисия?

— Еби си майката — озъби му се другият. — Баба ти цял живот само с луксозни шампоани се е къпала! Изнежили сте се като гьотверени. Седите под душа цял ден. Парфюмирате се като госпожици. Един истински борец трябва да мирише на пот, кръв и сперма.

— А ти на какво трябва да миришеш, простак такъв?

— Ще ти обясня като се върна вкъщи — ухили се „куфара“.

Колкото и да му беше гадно и отвратително с течение на времето свикна с „куфарите“, дори се сближи с квадратната глава. Някои от другите момчета станаха техни верни помощници. Именно в тези податливи и услужливи години по-късно бяха препоръчани на „чичковците“ като надеждни хора, на които може да се разчита за всякакъв род услуги. А „чичковците“ бяха по-висока категория лайнари. Полковници и генерали от МВР и службите както и бивши партийни и административни кадри. Те всъщност успяха да превърнат необразованите селски борчета в босове.

 

 

ГЛАВА 2

Митака пътуваше много. Либерализирането на комунистическите режими в Полша, Чехия и Унгария му правеше силно впечатление. Гражданските свободи също избуяваха, което се възприемаше твърде критично от „куфарите“. Четвъртитата глава дори си позволи да разсъждава по въпроса:

— Робът има нужда от камшик, а не от свобода! — вторачи безцветния си поглед в Митака онзи.

— А ти имаш нужда от куршум и все някога ще го получиш — отвърна му сопнато Митака.

Междувременно свободният дух се пресели и по улиците на България. В мътната вода плуваха най-добре рибите, които въртяха търговията с валута, злато, скъпоценности, археологични и нумизматични антики и контрабандни стоки. Както обикновено, привилегировани бяха доносниците на ДС. Те еднолично властваха около прочутите „Магура“ и „Космос“. Местата бяха известни като центрове за търговия с валута и злато, но практически там се въртеше всичко. Ако станеше фал, „чичковците“ веднага се намесваха и спасяваха положението.

Идеята на „чичковците“ беше проста и разбираема. Те се разделиха на две — тарикатите въртяха далаверите си тук и в чужбина, а борчетата осигуряваха спокойствието им. Тарикатите работеха с мозък и не обичаха насилието, но те нямаха физическата възможност да го прилагат. Борците действаха с мускули. С обичайната си натрупана спортна агресия. Тарикатите крадяха и мамеха интелигентно, а борчетата им пазеха гърба. По това време Унгария вече беше дръпнала доста напред. Наричаха я дори „социалистическият запад“ и първите покровители на Митака го изпратиха на специализация там. Унгарските кадровици на престъпността нямаха нищо против нашите новоизлюпени бандити да повърлуват там под тяхно наблюдение и с тяхната протекция. Добре платена, разбира се. Техните служби не се различаваха особено като манталитет от българските. Оставяха българите да безчинстват и да тормозят обикновените хора, след което безцеремонно ги изритваха. Перманентният стрес от комунистическото управление бе заменен сполучливо от денонощен страх.

— След информацията, контролът върху обществото е най-важното нещо — поучаваше назидателно Митака някакво огледално унгарски копие на българския „куфар“ с четвъртитата глава — Трябва да знаят, че с нас лошо, ама без нас още по-лошо!

— По-лошо от вас няма — ядоса се Митака — Кажете ни поне точно какво искате?

— Две неща — усмихна се цинично унгарският кадровик. — Да бъдете зверовете, които върлуват по улицата и домовете, и едновременно с това да ги пазите от зверовете, които върлуват по улицата и техните домове. — Ще ни направите шизофреници. — Парите уреждат всичко.

Така Митака навлезе в бизнеса с хора, пари и държави. Без да подозира потъна в блато, от което нямаше измъкване.

Митака и Каро определено не се харесваха, но никога не се конфронтираха. Каро знаеше, че ако се раздразни, Митака нямаше да се поколебае да го размаже от бой. Митака пък от своя страна предполагаше, че ако му посегне, онзи щеше да му създаде проблеми с властите. Дори можеше да му уреди престой в затвора. И двамата гледаха да не кръстосват интересите си.

Много преди пристигането си в Унгария, Митака се бе сближил с един доста странен тип, наречен Панталей Джуджето. Страшен особняк. Роден в София, при това в централен квартал. Потомък на стар фабрикантски род от Габрово. На всичко отгоре завършил Духовната семинария. Но вместо да стане поп, както се очакваше, той се превърна в брутален престъпник. Панталей бе нисък, едва ли имаше метър и шейсет. Оттам идваше и прякорът му. Изглеждаше изключително слаб. Ако човек го гледаше в гръб би си помислил, че е някой дребен, недорасъл осмокласник. Но трябваше да се изправи лице в лице, за да определи що за човек е всъщност. Очите му бяха почти безцветни и се взираха изключително злобно. Винаги гледаше навъсено. Когато говореше с някого, погледът му бе зловещ. Хората оставаха с чувството, че взират отблизо в очите граблива птица.

Преди години Митака срещна крадец от софийски квартал с прякор Чупи глава.

Веднага разпозна в него хитрец и подлец едновременно и с любопитство го наблюдава цялата вечер в една кръчма. Късно през нощта Чупи глави се скара с едър и здрав циганин. Беше пиянска свада.

— Недей бе бате, не искам да се бием, остави ме! — примоли се Чупи глава, когато ножа опря до кокала. — Не виждаш ли, че без друго си подсилен!

— Живей — остави го онзи и точно в този момент получи силен удар с глава в лицето и носа.

Така Митака разбра две неща. Първо, откъде идва прякора на този тарикат. И второ, да не му се вярва за нищо.

Дни по-късно Чупи глава имаше подобен конфликт с Пантелей Джуджето. Опита се да му пробута същия номер, без да знае, че Пантелей винаги носеше в увития вестник парче късо желязо. Получи внезапен и страхотен удар. Свести се след час.

— Абе, какво направи тоя дребният? — огледа се Чупи глава. — Нали имаше само вестник, защо ми е разбита главата?

— Ти по-добре внимавай с него — посъветваха го околните.

Така Джуджето си спечели уважението и страха на Чупи глава и го превърна в свой роб, който му се подчиняваше във всичко. По-късно го взе със себе с в Унгария, за да краде. Докато Чупи глава тарашеше апартаменти, Пантелей обикаляше отвън с голям нож в ръка и готов да се нахвърли върху всеки евентуален противник. Беше много недоверчив. След всяка кражба събличаше Чупи глава чисто гол и старателно проверяваше дали не е скрил нещо за себе си. Чупи глава, разбира се, крадеше от Пантелей. Отнасяше поредния пердах и обещаваше никога повече да не пипа, но рехавата му почтеност стигаше до следващата кражба. На Митака му бе писнало да бачка с бившите си колеги от спорта. Те постоянно се съобразяваха какво ще каже Каро или някой от софийските „чичковци“. Не смееха да свършат никаква допълнителна работа, без да отчетат парите. Или пък недай си боже да започнат съвместен бизнес със сърби. Това „чичковците“ забраняваха изключително строго. А там бяха големите пари. Освен другото Митака си беше индивидуалист по природа за разлика от другите борци, които бяха свикнали да се държат един за друг и да вършат всичко заедно. Отдавна възнамеряваше да си търси партньор извън този кръг. Митака пръв заговори Джуджето.

— Хей, Пантьо, как върви далаверата?

— Слабо — отряза го Пантелей.

Славеше се като подозрителен и не беше по дългите обяснения.

— Слабо е защото бръмчиш на дребно.

— Предложи ми нещо едро. — разтегна презрителна усмивка Пантьо. — Включи ме — засмя се той по прословутия си зловещ начин.

— Добре тогава, приятел, утре вечер ела пак тук по същото време и ще мръднем до едно място.

— Не знаех, че сме приятели, но ще дойда — изсумтя Пантелей.

Прочутото заведение на сръбския ъндърграунд „При Зоки“ се помещаваше в стара сграда с мазе. Митака отвори вратата и следван от подозрителното Джудже, влезе в къщата. Въпреки ранния час вътре бе пълно и силно задимено. Посетителите бяха само мъже на всички възрасти, които хапваха плескавици, пиеха крушова ракия и слушаха любимата си Лепа Брена. Нисък плешив мъж с голям корем и къси ръце се втурна към тях и прегърна Митака.

— Како си друже? — Тонът му бе дружелюбен, но се долавяше леко напрежение.

— Дай по една плескавица и по една от вашите ракии — бързо отговори Митака. Предполагаше, че Джуджето нямаше да отговори или щеше да каже нещо криво и да обиди домакина.

— Така ви искам — хукна да изпълнява поръчката шишкавият.

— Не го приемай като кръчмар — обърна се към Джуджето Митака. — Това е майстор Буда, един от шефовете на сърбите.

Джуджето не каза нищо, но когато дебелият се върна отново го заговори директно.

— Слушай сега, майстор Буда — нервно изръмжа той, без да обръща внимание на ритащия го под масата Митак. — Кажи каква работа имаш за нас, не сме гаджета на първа среща!

Митака побесня. Бе загубил месеци, докато спечели доверието на Буда. Участва в два обира с негови хора, от които не получи почти нищо. Вечери наред пиеше гнусната им ракия и ядеше безвкусните плескавици, само да докопа някоя по-сериозна задача. И сега това скапано Джудже проваляше всичко. Най-неочаквано Буда съвсем смирено отговори:

— Ти си много прав. Работата преди всичко, нали? — След което се ухили угоднически: — Имаме малък проблем — един от нашите ни пречи.

Оттук насетне пазарлъкът между Пантелей и майстор Буда тръгна по ръба на бръснача. Сърбинът предложи петнайсет хиляди марки, а Джуджето отказа без да му мигне окото. Дори не погледна към Митака за подкрепа. Поиска трийсет и оферира на майстор Буда, ако не е съгласен сам да си свърши работата. Пантелей стигна дотам, че тръгна директно към стария гангстер.

— Майсторе, нека не се залъгваме! Отлично знаеш, какъв е проблемът. Искаш да прецакаш някой от своите.

— Така е — неохотно отвърна Буда.

— И след това се каниш да заемеш неговото място — продължи неумолимо Джуджето.

— Добре, друже. Ако ти дам трийсет хиляди ще спреш ли с въпросите? — предаде се сърбинът.

— Разбира се — ухили се дребният. — За трийсет ще забравя изобщо че сме се виждали.

— Имаш ги тогава — отсече Буда.

Напусна масата и прати сервитьор да ги обслужва. А Митака за първи път погледна към Джуджето като към човек, когото трябва да наблюдава внимателно.

 

 

ГЛАВА 3

В интерната Митака имаше треньор, който завързваше очите на възпитаниците си с непрозрачна кърпа и така ги караше да изпълняват определени хватки. Именно оттам той беше развил невероятният си усет и чувство за дистанция. Джуджето нападна изненадващо. Атакува с фенер по главата, след което го изтърва на земята и той угасна. Мракът стана непрогледен. Митака чувстваше хладното острие на ножа, опряно до гушата му. С добре премерено движение удари силно отдолу нагоре със сгъвката на ръката. Дребният изохка и ножът издрънча на цимента. Продължаваше да не вижда нищо, но с мълниеносна бързина успя да хване китката на Джуджето, а с другата си ръка напипа врата му. Сграбчи го, дръпна го силно и стисна главата му под мишницата си. Това беше прословутия оглавник — хватка усвоена от борбата. Дори най-опитните борци рядко се измъкват от този капан. Панталей обаче не мислеше да се предава. Въпреки, че вече губеше съзнание, успя да извади пистолета, който беше затъкнал под колана на панталона. Вдигна го нагоре и стреля над главата си. Стреснат от силния гръм, Митака веднага го пусна и се дръпна рязко назад. Опипа машинално дали не е ранен някъде. Изнемощелият Пантелей коленичи на земята и се просна? по гръб, опитвайки да поеме въздух. Продължаваше да стиска пистолета.

— Да спрем с щуротиите, Пантьо — каза Митака.

— Съгласен съм, но ако още един път обидиш майка ми, ще те затрия. А всичко започна съвсем невинно.

 

* * *

 

След като разбра, че трябва да убие човек, Митака истински се притесни. Той все още беше момчето от тепиха, свикнало да побеждава противника в честна битка. Не можеше да си представи, че ще лиши някого от живот. Бе пребил доста хора на улицата, но те си оставаха живи. Двамата с Джуджето слязоха на последната спирка на автобусната линия и се отправиха към изоставена товарна гара. Пантелей се държеше нормално, въпреки че ножът както винаги бе в ръката му. Митака не забравяше как само с няколко изречения дребният обърка врелия и кипял във всякакви ситуации Буда. На всичко отгоре договори много по-голяма сума от тази, която сърбинът предварително бе определил.

Зает с мислите си, Митака не забеляза кога стигнаха до изоставената гара.

— Трябва да поогледаме мястото — ослуша се Пантелей.

— Ще ми гледаш оная работа — сряза го Митака. — Какъв му е кярът на Буда да ни прави кур капан след като снощи ни наброи петнайсет хиляди марки аванс?

— Знам ли го — продължи да упорства Пантелей. Нямам доверие на никого! — След което извади фенера от джоба си го подаде на Дребния.

Джуджето се изхили и продължи напред в тъмнината.

Митака го последва смутен. „Какво пък толкова? — помисли си той. — Най-много да думнем някакъв мръсник! Бог знае колко хора е прецакал.“

Облегна се на един полусъборен зид и зачака. Внезапно четири последователни изстрела нарушиха среднощната тишина. Идваха от посоката, в която изчезна Пантелей.

Митака никога не бе бягал от нищо. Сега може би трябваше да изчезне, но знаеше, че цял живот нямаше да си го прости. Пое дълбоко въздух, както беше свикнал да прави преди да излезе на тепиха преди решителна среща. После внимателно запристъпва в непрогледната тъмнина. Измина най-много двадесетина метра, когато някой светна право в очите му. „Дотук бях!“ — мина му през ума.

— Мен ли търсиш, Мите? — попита през смях Пантелей и свали снопа светлина от очите му.

— Жив ли си, Пантьо?

— Защо да съм мъртъв?

— А кой гърмя?

— Аз гърмях Митак. Исках да те тествам.

— Да ме тестваш ли?

— Ако беше избягал, значи не ставаш за сериозна работа, но щом ме търсиш, отсега нататък те считам за истински мъжкар и мой приятел. — тържествено заяви Джуджето.

Вместо да се зарадва на похвалата, Митака изведнъж озверя.

— А бе ти нормален ли си? — развява се той. — Нищожество като теб да ме тества дали съм мъж.

Едва сега Пантелей млъкна, но си личеше, че бе трогнат от загрижеността на Митака. При гангстерите партньорството е точно толкова важно, колкото при полицаите. Ако не разчиташ безрезервно на човека до теб, си загубен. Митака обаче схвана мълчанието му като безразличие и това го разяри още повече.

— Мамината ти и малоумник! Искал да ме тества! — разкрещя се той.

И тогава Джуджето със силен замах хвърли фенера по главата му.

 

* * *

 

Наближаваше два и половина след полунощ. Пред висок и дълъг жилищен блок спря тъмночервено БМВ. Блокът бе работнически. В делничен ден като този обитателите му обикновено си лягаха рано. Едър възпълен мъж с къдрава коса и едро месесто лице слезе тежко от колата. Походката му излъчваше тежест, спокойствие и самоувереност. И той и лъскавото БМВ някак не се връзваха с мрачната грозна сграда, както и със занемарения автопарк пред нея. Митака се беше свил зад катерушките на детската площадка пред блока. Изправи се бързо, пресече улицата и се завтече към човека. Едрият мъж извърна глава към него. Бяха на не повече от пет-шест метра един от друг. Митака беше дегизиран с дочени работнически дрехи, а на главата си носеше широк каскет. Държеше пистолет. Двамата втренчиха очи. Едрият усети колебанието му и заговори на сръбско-български:

— Кой те е пратил, брате?

Едва бе изрекъл тези думи, когато чу шум зад себе си. Видя дребна фигура облечена в дълъг черен балтон. Човекът също беше нахлупил широк каскет, който закриваше цялото му лице. Без да се колебае, Пантелей стреля в сърбина и направи корема му на решето. Той изстена преди да падне по очи. Джуджето го приближи равнодушно, опря дулото в главата му и направи задължителните два контролни изстрела. Митака бе поразен от безразличието му. Вместо да се отдръпне назад, дребният остана надвесен и загледа любопитно разпукнатия череп, по който освен кръв течеше мозък. Искаше да се увери, че е докарал работата докрай. Сетне нервно просъска:

— Тръгвай, колега! Всичко свърши!

Избягаха с крадена лада.

 

 

ГЛАВА 4

Каро седеше в българската кръчма в Будапеща на една маса с три момчета. Вече десетина минути пушеше мълчаливо и ги наблюдаваше втренчено. Бяха извикани на пожар. Не знаеха какво ги очаква. Обикновено подобно нещо ставаше след голям гаф. Пръв не се стърпя Черешара:

— К’во е станало, бате? — попита той. Каро не го удостои дори с поглед.

Черешара бе двадесет и петгодишен, много симпатичен млад мъж. Целият му облик излъчваше енергия. Само преди година спечели вицешампионската титла по класическа борба, но после се контузи тежко. Треньорите и шефовете на федерацията го забравиха твърде бързо. Сега в Будапеща влагаше целия си спортен хъс от тепиха в правенето на пари. Той бе един от любимците на Каро, защото умееше да работи в екип. Довеждаше всяка поставена задача до успешен край. Освен това не се плашеше лесно. Спечели уважението на аверите си след сблъсъка с една руска банда.

— Я се стегнете, бе! — развика се той. — Докога ще им пускаме аванта на тези мужици?

— Върши си работата! — сряза го Каро.

— Не стига, че цял живот шефовете ни принуждаваха да им лягаме на тепиха, та и сега ли, когато зависим само от себе си? Да им разкажем играта! К’во става?

— К’вото става, да не сядаш на него — отвърна му злобно Каро.

Той беше опитен бос и имаше свои изпитани принципи на управление. Харесваше Черешара, но точно затова трябваше да го държи на дистанция.

Каро загаси цигарата и иронично се обърна към цялата група.

— Някой от вас да знае къде е Митака?

— Че той кога ни е давал обяснения? — обади се Кашона.

Беше късокрако човече с едра глава и изключително силно тяло. Три пъти поред спечели републиканския шампионат по свободна борба, но още с включването му в отбора, стана пословичен с глупостта си. Когато навремето пристигна от родния Смолян в спортния интернат бе на петнадесет години. За пръв път видя трамвай.

През това време Джуджето и Митака се возеха в каросерията на тир, пренасящ мебели. Шофьорът имаше уговорка с Буда да ги чака в един мотел. И двамата мълчаха, замислени за бъдещето си. Пантелей пръв наруши тишината.

— Ладата, която ни беше оставил Буда вървеше яко — рече той.

— Вървеше — неохотно отвърна Митака.

— Сега имаме много мангизи и то истински. Някой ден като се приберем в София можеш да си купиш чистак нова от Кореком.

— Нека стигнем първо Германия живи и здрави.

— Ще стигнем. Минахме австрийската граница, ще преминем и германската.

Митака си даваше сметка, че дребният се беше справил блестящо със задачата. Той отклони веднага сръбския пистолет „Цървена застава“ и си осигури „Макаров“, за да прехвърли следата към руснаците. След убийството хвърли оръжието в близост до блока. По-късно той стана първото веществено доказателство, намерено от милицията. Идеята за дочените дрехи на Митака беше идеална маскировка в работнически квартал. Огромният балтон, с който дребният се навлече го обезформи напълно. А с нахлупените каскети на главите двамата станаха направо неузнаваеми. Дори да имаше свидетел, той трудно би могъл да ги опише в милицията.

Пантелей също беше сигурен, че не допусна грешка. Предвидливо премахна всякакви отпечатъци. Милицията не намери никакви следи по крадената лада. Бе сбъркал единствено с Митака. С колебанието си той за малко не провали акцията. Уговорката им Митака пръв да излезе и да простреля сърбина в тялото, а после Джуджето да му даде контролен в черепа се срина. Митака безспорно се държеше достойно, но все още не беше готов да убива.

Този път се измъкнаха без проблеми. Живи и свободни. Само Господ знаеше докога.

В компанията на Каро се въртеше още една странна личност. Наричаха го Влаха, а той си беше такъв от крайдунавски град. Странна птица. Нямаше вид на борец, въпреки че бе съученик на останалите от спортния интернат. По-скоро приличаше на пианист. Не псуваше, не пиеше и не пушеше. Влаха бе дошъл в Унгария с един стар и много влиятелен борец, когото всички наричаха бай Гена. Той поддържаше много близки отношения с „чичковците“. Занимаваше се с търговия на дънки и всякакви други парцали. Влаха бе най-верният слуга на бай Гена. Подтичваше след него с пълни сакове стока, докато оня гордо се пъчеше напред.

В България Влаха учеше задочно във Висшия институт по физкултура, дори се изявяваше като комсомолски секретар. Гената му беше обещал да го направи член на Комунистическата партия. По онова време това имаше огромно значение за бизнеса.

— Оная нощ Митака е свитнал Ярослав Къдравия — мимоходом изтърси Каро.

— Шефа на сърбите ли? — попита Черешара.

— Същият.

— Той никога няма да се върне в България — обади се Влаха, който открай време мразеше Митака.

— От умрял писмо и от курва запис — изхили се злобно Каро. — Забравете за Митака, пишете го направо погребан. С вас имаме да свършим по-важна работа.

— Каква?

— Напоследък нашите крадци и чейнчаджии не вървят добре. Отчитат все по-малко пари. А работата им се увеличава. Искам да отидете в общежитието и да ги смелите от бой. Ако дойдат да ми реват ще им кажа, че сте полудели и че сте излезли от контрол.

— Ще си играем на добро и лошо ченге — с иронична усмивка вметна Влаха.

— Влах, ти си тук само защото бати ти Гена ме помоли да ти ударя едно рамо. Не ми се прави на интересен! Ще те пратя като нищо да ловиш риба на Дунава.

— Да не се сърдиш, ако ги утрепем? — плахо промълви Кашона.

— Хапи, скуби, бъбреци вади!

— Считай работата за свършена — изправи се Черешара.

— Считам я за свършена още когато ви поканих — едва сдържа гнева си Каро.

Отпрати ги да си вървят и извика келнера, за да си плати сметката.

 

 

ГЛАВА 5

Каро имаше едно протеже, на което много държеше — Димчо Руския. Израснал в България, само преди години се подвизаваше в София като дръглив пънкар. Издигна се под крилото на Каро. Едва двадесет и три годишен Димчо Руския бе вече член на една от най-ефективните бригади, която крадеше коли от Германия и ги прекарваше за продажба в Чехия и Унгария. Изключително злобен и жесток. Въпреки, че изкарваше добри пари, не пропускаше дори най-дребната възможност за повече. Когато беше свободен и безделничеше из града, събираше парите от чинийките на просяци, слепци и инвалиди. Ако някой му се опънеше, Руския го пребиваше жестоко.

— Защо правиш това, Руснак? — спря го един път Влаха. — Ще те накаже Господ, да знаеш!

— Ще ме награди! — нахално му отвърна Димчо. — Господ е наказал тези нещастници. Аз му помагам в земните дела!

Влаха и Гената бяха отседнали при един български емигрант, който даваше стаи под наем. Освен тях в къщата живееха още двама българи. Единият беше Кольо Картофа — бивш футболист, а другият живееше на една и съща улица с Влаха в родната Силистра. Казваше се Пепи и беше състезател по плуване. В момента също учеше задочно във ВИФ. Бяха единствените чейнчаджии, които живееха извън общежитието и навярно щяха да отърват боя. Каро не бе наредил да ги търсят специално, а Влаха на свой ред не посмя да попита за тях. Причините бяха много, но за най-важната знаеше единствено той. Наскоро Пепи и Кольо направиха сериозен удар, от който паднаха много пари. Влаха беше достатъчно алчен, за да поиска поне половината от тях. Дори смяташе да потърси Джуджето Пантелей и неговия роб Чупи глава, за да свършат тази работа. По това време разбра, че Джуджето вече движи с Митака, а след убийството на сърбина бе сигурен, че двамата са били заедно. Спомни си един разговор, когато Кашона, Димчо и Джуджето разсъждаваха пред бутилка уиски дали биха убили човек. След дълго умуване Кашона заяви, че като нищо ще тегли ножа на някой, ако посегне на семейството му. Както винаги Руския се изхвърли:

— Ще го направя за много пари. Джуджето не каза нищо. Мълча дълго и накрая промърмори абсолютно равнодушно.

— Аз бих убил само, за да видя какво е.

— Как така какво е? — зяпна Влаха.

— Да усетя тръпката — със странна усмивка му отговори Пантелей.

Влаха веднага разбра, че този човек е твърде опасен. На всичко отгоре още същия ден имаше друг тъп и безсмислен скандал. Нямаха практика да се канят по стаите, но Пепи бе достатъчно нахален, за да се вре навсякъде. Нахлу в техния апартамент за тоалетна хартия и без да му мигне окото разтвори големия сак, оставен в средата на хола. Той беше пълен със стока. Влаха не издържа на нахалството му и се нахвърли разярен върху:

— Не пипай, тарикат! Сакът е на бат’ Гена — разкрещя се истерично той.

— По-кротко, амиго, исках само да видя какви парцали продавате! Стига си треперил от този бат’ Гена!

— За разлика от теб аз уважавам ръката, която ме храни — замахна Влаха и го удари силно по големия камбест нос. — И престани с това амиго!

— Що ме биеш бе, нали сме градски?

— Ти си просто един малоумник! — изхвърли го от стаята Влаха.

Затръшна вратата зад него и се просна омаломощен на леглото. Познаваше Пепи от малък. Бяха израснали заедно, а вече седмица се чудеше как да го ограби. „Боже, в какво съм се превърнал? — хвана се за главата той. — Дано близките ми никога не разберат как изглеждам сега!“

 

* * *

 

Каро си беше налял голяма чаша уиски, опъваше крака в личното си сепаре и блажено отпиваше. Имаше защо да е доволен. През нощта борците изпълниха задачата перфектно. Цяла сутрин пребитите крадльовци се редяха на опашка, за да си внесат лептата. Той им обещаваше, че ще склони издивелите силоваци, но категорично им заяви, че това ще им струва десет процента от всяка далавера или продажба. Досега те плащаха по тридесет процента. Допълнителните десет процента Каро искаше лично за себе си. Тарикатите изглеждаха толкова уплашени, че Каро съжали задето не им поиска двадесет процента. Разбира се, той нямаше никакво намерение вие да прави от борците свои равноправни партньори. Щеше да им плаща както намери за добре.

Тъкмо си бе допил уискито и се канеше да става, когато през вратата влезе огромен млад здравеняк.

— Какви бяха тези глупости снощи бе, Каро? — развика се от прага той.

Каро познаваше селяндура от Враждебна отдавна. Беше колкото як, толкова и прост.

— Сядай, Цецо! Какво ще пиеш?

— Не искам нищо, но ще ти кажа, че снощи гоних Черешара двеста метра и ако бях го догонил, сега нямаше да е жив.

Този път вече Каро искрено се забавляваше. Не стига, че идиотът от Враждебна го развеселяваше със смешния си начин на говорене, ами без да иска бе подсказал слабото място на Черешара. Явно той се страхуваше да се изправи сам срещу когото и да било. Освен това Цецо се държеше много диво и необуздано. Не беше спортист или крадец от познатия тип. Каро често го наричаше „гробар“, заради бруталния начин, по който си изкарваше парите.

И веднага усети в него човека, от когото се нуждаеше в този момент.

 

 

ГЛАВА 6

Каро не обичаше да прекалява с алкохола, но днешният успех му позволи да си налее още една чаша. Той си даваше сметка, че бе избудалкал тъпаците, но не се заблуждаваше в тяхната вярност към него. Знаеше за заговора срещу сърбина Ярослав отдавна. Осведомяваше го негов човек, който бачкаше при Буда. Дълго се бе колебал дали да предупреди Ярослав, но после реши, че онзи едва ли ще оцени жеста. Беше прекалено умен и влиятелен за разлика от Буда, а в този бизнес предпочитаните партньори задължително се избираха между по-тъпите и лесни за отсвирване. Каро смяташе, че може да се справи с Буда винаги, когато поиска, но си даваше сметка колко е опасно, ако борчетата някой ден се обърнат срещу него. Именно затова му бе нужен Цецо.

Наблюдаваше този тъп тулуп от Враждебна отдавна. Когато кацна в Будапеща, започна да бачка заедно с Кольо Картофа и Пепи. Бръмчаха на една от най-печелившите измами, така наречената „калинка“ — входовете с две врати. Обикновено избираха сграда в близост до чейнджбюро, пред което обикаляше Пепи. Щом той успееше да хване на улицата някой балък, готов да обърне парите си в долари или марки на по-изгоден курс от обявения на таблото, мигновено се появяваше Кольо. Преоблечен като обикновен бачкатор и стискащ в ръката си голяма пачка пари, той наивно питаше Пепи:

— Извинете, вие ли сте този който сменя на най-добрия курс?

Пепи естествено потвърждаваше, след което успокоеният балък с лекота поемаше към сградата където беше уж офиса на чейнджбюрото. По пътя Кольо непрекъснато бърбореше глупости и хвалеше късмета си. Смяташе че е открил добрия човек, та да обмени парите си на хубав курс. Така допълнително успокояваха жертвата. Пред блока Пепи деликатно и убедително обясняваше нуждата да му предадат валутата и да го изчакат докато се качи в офиса.

— Не ви познават — аргументираше се той. — А горе държим доста големи суми суми.

Тук Кольо изиграваше най-силния им коз. Спокойно набутваше своята пачка в ръцете на Пепи. Балъкът се успокояваше напълно и също предаваше своята пачка. Пепи потъваше спокойно и небрежно в кооперацията, след което мигновено изчезваше през задния вход. Задачата на Кольо беше да забавлява с безсмислени истории разделилия се с парите си клиент. По този начин бавеха топката и печелеха време, което нито милиция, нито полиция можеше да навакса. След продължително чакане, повечето жертви искаха да влязат, за да открият несъществуващия офис. Още при вида на задния вход по-умните разбираха, че са се нагълтали с жаби. Имаше обаче достатъчно тъпи галфони, които обикаляха по всички етажи и звъняха по вратите, докато се убедят окончателно в провала си. Цялата тази бъркотия даваше възможност на Кольо да се оттегли необезпокояван.

Далаверата беше доходоносна. За съжаление се разчу бързо и трябваше да минат на резервния вариант. А в него главен изпълнител бе лудият Цецо. Сега вече Пепи и Кольо водеха хората в сгради с един вход, като дори ги канеха да се качат в офиса. Тогава настъпваше времето на идиота от Враждебна. Той изскачаше между етажите и се нахвърляше върху уплашените хорица. Освен, че им прибираше парите, много често им сваляше часовниците и накитите. В простотията си стигаше дотам да съблича скъпите дрехи и обувки и да ги оставя голи. На всичко отгоре на изпращане Цецо цитираше изящната българска поговорка: „Лаком гъз — кръв сере!“ Точно тези му качества привлякоха вниманието на Каро.

— А ти, Цеци, откъде се усети, че аз съм поръчал тази работа?

— Ние у Враждебна не сме у дупе правени! Знам ги аз тия боклуци борците. Те без твое разрешение не смеят дори да се изпикаят.

Каро се усмихна замислено. Макар и простоват на вид, Цецо се оказа по-прозорлив от всичките набедени тарикати, които идваха на поклонение от сутринта до вечерта. И тутакси го намести на шахматната дъска.

— От днес нататък няма да ми отчиташ никакви пари, но искам да държиш под око борците! — нареди му той — Докладвай ми подробно каквото замислят и правят!

— Твой съм, Каро! — веднага забрави за какво бе дошъл Цецо. Най-сетне стана човек на големия бос. Каро му стисна лицемерно ръката и простоватият идиот от Враждебна напусна щастлив кръчмата.

 

* * *

 

„Дано се приберем по-скоро в България! — помисли си Каро — С тези структури там чичковците ще ме превърнат в истински бос!“

Отпи голяма глътка уиски и се загледа размечтай през прозореца.

 

 

ГЛАВА 7

Тренирах с много по-слаб противник. Ненадейно при едно усукване — преплитане на неговия крак с моя — усетих рязко пропукване в коляното и веднага след това остра, неистова болка. За момент дори загубих съзнание. Когато се свестих видях, че наоколо са се струпали всички от залата. Намерих коляното си слава богу на мястото му, но капачката се беше изместила силно наляво. Треньорът извика „Бърза помощ“ и ме натовари в линейка. По пътя изпънах крака си и капачката изненадващо се намести. Обаче лекарите заявиха, че травмата е изключително сериозна. Сложиха гипсова отливка и ме предупредиха съвсем сериозно, че ако искам напълно да се възстанови, трябва да я нося поне трийсет дена. Аз отидох в залата още на другия ден. И за първи път видях интерес към мен като спортист от моя странен треньор, когото всички наричаха Гъза. Все пак карах седемнайсетата година от живота си и вярвах във всичко хубаво на този свят.

При Гъза тренирах девета година. Той си бе спечелил прозвището, защото имаше навика с едната ръка да се чеше по главата, а с другата да бърка дълбоко между бузите на задника. Винаги съм мислел, че е произлязъл направо от неандерталец, прескачайки кроманьонския период. Нисък, широкоплещест и набит, с чело не повече от два пръста. Освен това си беше гъз и като треньор. Нямаше славата на сериозен състезател, но имаше стабилни връзки във Федерацията. А навярно и на други места, поради което се бе вредил в клуба. Липсваше му какъвто и да е педагогически похват. Не обясняваше смислено хватките, но за сметка на това умееше да ни амбицира по невероятен начин. Спекулираше с нашето желание за успех съвсем комерсиално.

— В България спортът остана единственото място, където с труд и старание можеш да постигнеш много — навиваше ни той. — Ако станете големи състезатели ви очакват пари, апартаменти, хубави коли, много жени и леки служби в МВР, армията или Държавна сигурност.

И ние наистина се раздавахме докрай.

Гъза имаше една друга особеност. Забравяше те мигновено в момента на най-малкия ти проблем. Когато разбра, че не може да очаква медал от мен, направо ме заряза.

— Ще сваля всичко от коляното и ще се опитам да раздвижа крака — казах му аз.

— Може и да стане, но през двайсетгодишната си практика не съм виждал някой да го прави след подобна травма — усмихна се той.

— Защо да не бъда първият?

— Ако се качиш на стълбичката дори трети ще те смятам за шампион.

Републиканското първенство беше на другия ден. Борех се с петдесет процента от възможностите си, защото кракът ми изобщо не работеше. А той ми трябваше за моя специалитет и най-опасното ми оръжие — „вътрешната кука“. Тръшнах четирима за един ден и преди всяка среща Гъза ми предлагаше обезболяващи инжекции. Много преди това ми беше пробутвал допинг. Винаги отказвах. Бях научен да побеждавам само със собствени сили и да губя поради собствени грешки. На финала ми се падна изключително опасен противник, когото трудно преборвах дори, когато не бях контузен. Свалих наколенките и показах коляното си на лекаря. Той веднага наложи забрана и така станах вицешампион. Гъза беше повече от доволен. Аз обаче никога не се примирих.

Контузията ми позатихна и продължих да тренирам. През септември същата година трябваше да се явя на юношеското световно първенство. И тогава лошият късмет отново ме изигра. Двадесет дена преди да замина, получих същата травма на тренировка. Операцията съвпадна с финала на световното първенство. Секунди преди да ми сложат упойката научих, че момчето участвало вместо мен е станало вицешампион. Аз бях по-добрият и по физически данни, и по техника. Анестезиологът ми измери кръвното, което си беше стандартна процедура преди всяка операция и толкова се уплаши, че прекрати оперативната намеса. Веднага ме пратиха при невролог. Така за първи път се убедих, че за да печелиш, трябва да се научиш да губиш. Някъде по същото време спрях тренировките и между многото книги, които прочетох ми попадна „Кръстникът“ на Марио Пузо. Докоснах се до един свят, в който силни мъже си бяха създали собствени разбирания за морал, честност, другарство и добродетели. Свят, до който трудно допускаха хора извън техния кръг. Харесваха ми всички, дори демона Лука Брази. Преди лошия ми късмет в спорта и последствията от него аз имах други планове и като всяко седемнайсетгодишно момче мечтаех за друго бъдеще: да спечеля световна титла, да стана заслужил майстор на спорта, герой на социалистическия труд. От това щяха да последват всички останали облаги, щедро обещавани от Гъза. Но след като си съсипах здравето, се почувствах напълно ограбен и безгранично отчаян. Съзнавах прекрасно, че нямам никакъв шанс не само в спорта, но и в обикновения живот. Тогава срещнах Венци.

Познавахме се отдавна, дори бяхме приятели. Пътищата ни се разделиха, защото аз се ориентирах към борбата, а той към бокса. Трябваха ни само няколко срещи, за да възстановим отношенията си такива, каквито бяха в детството. Венци поддържаше приятелство с две апашчета от неговия блок — Марин и Илиян. Помнехме ги като малки деца. Трябваха им няколко шамара, за да си кажат майчиното мляко. Разказаха ни за някакъв си Стоян от музикалното училище, който успял да свие от дома на съученик съвсем ново видео. В музикалната гимназия учеха деца от интелектуалния елит и от твърде заможни семейства. Стоянчо постъпваше по най-елементарния начин — обикаляше домовете на съучениците си, за да учи с тях и оглеждаше какво може да открадне. Идеята на Венци също беше проста. Той ми предложи да го причакам след поредния обир и да му отнема отмъкнатото. Венци знаеше, че аз мразех кражбите и не беше лесно да ме убеди. Направо не можех да понасям борчетата и част от връстниците си, които се въртяха около „Магурата“ и „Космос“, за да изкарат някой лев от измамите с валута.

Получавах от майка ми и баща ми всичко каквото исках и бях осигурен с добра стипендия. Имах респект от тогавашната милиция. Изобщо не ме блазнеше перспективата да поема по пътя към ада, но както се знае той е постлан с добри намерения. И в крайна сметка Венци ме убеди.

Стоян се оказа ниско и отпуснато момче с хитър, изпитателен поглед. Не представляваше никаква трудност за мен. Хвърлих го върху една етажерка и взех видеото. Той нямаше силата дори на китката на повечето от противниците ми на тепиха. Така протече първата ни акция.

Венци продаде видеото, след което съвсем справедливо разделихме парите на четири. Тогава още не знаех колко е подъл този свят и неприятно се изненадах, когато научих, че Маринчо и Илиянчо са продължили да работят сами. Изчакали следващата кражба на Стоян, заплашили го с мен и му взели поредното видео. После разделили парите помежду си. Ставах за всичко, но не и за плашило. Никога нямаше да позволя да използват името ми. Открих веднага Марин. Заведох го в мазето на Венци, където имаше боксова круша и ударни ръкавици за тренировки. След като Марин влезе вътре, домакинът демонстративно заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Аз надянах ръкавицата и започнах да блъскам по крушата с всичка сила. Бях натрупал толкова злоба, че тя хлътна навътре. Същата процедура повтори след мен и Венци. Изобщо не поглеждахме към Марин. Когато приключихме видях, че лицето му е по-бяло от тебешир.

— Имаш ли да споделиш нещо с нас? — потупах го по рамото приятелски.

— Гепихме още едно видео — призна си веднага той.

— Лошо е да се лъжат приятели. Искам всичките пари още утре вечерта!

— Имаш ги — измъкна се Марин.

Така двамата ни ортаци разбраха, че повече не могат да ни мамят. А ние с Венци получихме втория си урок: в гангстерския свят не бива да имаш доверие на никого.

 

 

ГЛАВА 8

Венци, Марин, Илиян и аз живеехме в квартал, който всички наричаха дипломатически, заради няколкото жилища на дипломати от източни и западни страни. Пред тях бяха паркирани типичните за онова време автомобили — москвичи, вартбурзи, трабанти, запорожци и за цвят по някоя лада. Шофьорите на западните дипломати прибираха луксозните и скъпи автомобили в добре пазени гаражи. Започнахме да „бръмчим“ в квартала, което на жаргон означаваше да крадем.

Марин и Илиян бяха направили специални шперцове. Още първата нощна акция бях очарован от тяхната сръчност. За секунди отваряха всяка кола. Опразваха я също за нула време. В ония години много се търсеха резервните гуми и комплектите с инструменти, особено гедоретата. Най-много се радвахме, ако в багажника имаше и туба с гориво. Бензинът беше луксозна стока. Бензиностанциите се брояха на пръстите на едната ръка и обикновено нямаха бензин. Моята роля и ролята на Венци в този спектакъл беше да охраняваме двамата сладури. Аз винаги стоях близо до Марин и Илиян, за да попреча на евентуална намеса на външен човек. Което практически означаваше да го пребия. Крадената стока продавахме на таксиджиите пред паркхотел „Москва“. Пазарлъците бяха кротки и делови.

— Колко? — питаше ни той.

— Половината от пазарната цена — твърдо държахме на офертата си ние.

Крадените вещи обикновено складирахме в градинките, каквито в квартала имаше много. Оттам прехвърляхме стоката в багажника на таксиметраджията. Тази процедура се повтаряше поне три пъти на нощ.

Повечето от таксиметраджиите бяха коректни, но както във всяко стадо и в това имаше шугави овце. Един дебелак с огромен корем ни направи страхотни въртели. Беше поръчал да му доставим четири гуми от „денонощния магазин“, както наричахме нашите кражби и ние обиколихме половин София, за да му осигурим седем. След като ги оглежда дълго, той избра три от тях. После поиска акумулатор. Това бе една от най-трудните работи, защото се налагаше на тъмно да отворим капака на автомобила и да отвием пипнешком гайките. Обикновено аз не докосвах крадени стоки, но този акумулатор се оказа доста тежък за Милен и Илиян. Взех го под мишница и изгорих съвсем новия си шушляков анцунг, донесен от състезание в чужбина. Сега това сигурно изглежда смешно, но по онова време и акумулатора, и анцунга се намираха по изключително сложни начини. Затова побеснях.

— Ще те пребия! — скочих на дебелака. — Ще те направя на кайма!

— Остави го — възпря ме Венци. — Вредно е за бизнеса. Въздържах се, но в себе си твърдо реших да не оставя нещата така.

Призори си разделихме парите. Всеки получаваше своя пай, който почти винаги беше повече от две средни месечни заплати. Доста повече от спортната ми стипендия, плюс средствата от родителите ми. Започнахме да харчим безогледно. Облякохме се като баровци и все по-дълго се застоявахме в модерните заведения. Това без съмнение се забелязваше от хората около нас, а майка ми и баща ми откровено се разтревожиха. Успях да ги заблудя, че най-сетне съм си намерил гадже, но подозренията им останаха. Още повече бях усетил вкуса на парите. А както е известно, апетитът идва с яденето.

След като претарашихме нашия квартал, се прехвърлихме на съседния. Обезкостихме и него и минахме на следващия. Там нямаше градинки, в които да крием откраднатото. Затова таксистите пристигаха директно на място, където получаваха стоката топла. Ако ударите надхвърляха един на нощ се налагаше симпатягата да идва по два, а понякога и по три пъти.

Марин и Илиян бяха изключително нехайни. Без никакво проучване пристъпваха към поредния обект, което силно ме дразнеше. Имах доста развит инстинкт за самосъхранение и винаги съм бил много предпазлив. Без да ги осведомявам, пращах Венци да оглежда целия район и особено да отбележи къде са спрели патрулките. Едва след това пусках двамата специалисти да започнат тарашенето. И все пак една нощ се получи издънка.

Цялата вечер ни вървеше на карък. Отворихме пет-шест коли, които се оказаха напълно празни. Марин не обичаше да се връща празен и предложи да потърсим още. Беше си набелязал червен полски фиат, паркиран пред триетажна кооперация. За пръв път попаднахме на автомобилна аларма, която запищя пронизително на секундата. Двамата изпълнители побягнаха веднага, но ние с Венци останахме и тръгнахме съвсем спокойно по улицата, тъй като и без друго не бяхме се докосвали до колата. Пък и трябваше да ги пазим. Тогава видяхме двама здрави мъжаги, които изкочиха от нисък балкон и хукнаха подир нас.

— Боклуци такива! Защо отворихте колата ни? — нахвърлиха се те върху нас.

— Нищо не сме отваряли — спокойно отвърна Венци. — Прибираме се от купон.

Аз обаче усещах, че тези двамата ще ни нападнат. Реших да ги изпреваря и рязко влязох в краката на първия. С лекота го прехвърлих зад гърба си. Мъжът изстена силно. При падането се беше ударил доста яко и на практика излезе от боя. Венци обаче не се справяше с другия. Той се оказа по-силен от него. Бутнах го настрана и забих на мъжагата едно поясно хвърляне. Обичах тази хватка. Той се запревива от болка на земята, а ние бързо се изнизахме. Не от страх, а защото се надявах отново да започна тренировките. Не исках да спирам спортната си кариера.

Този ден получихме третия си урок за гангстерския свят: никога не бий без нужда!

 

 

ГЛАВА 9

10 ноември 1989 година се стовари върху нас колкото очаквано, толкова и изненадващо. Клубът, в който тренирах се преустрои в акционерното дружество. Командваше го президент — нещо съвсем ново за нас.

— За да продължиш да тренираш, трябва да имаш поне бронзов медал от предишното първенство — каза ми той. — За да постъпиш в спортната рота, също.

— Знаете много добре, че съм контузен — отвърнах.

— Това не ме интересува.

— Дал съм си здравето за този спорт.

— Не си само ти — обади се услужливо оня задник треньорът и не си мръдна пръста да ме защити.

Поради травмата той ме бе отписал и за него бях бита карта. Нямаше никакво намерение да помогне. Не случайно го наричаха Гъза. В съседния блок обаче понякога живееше странен генерал с неограничени възможности. Познавах го от сутрешната опашка за вестници пред автогара „Юг“. Вечер си разхождахме кучетата заедно. Осмелих се да му звънна. Той ми отвори без да прояви никаква изненада. Личеше си, че е човек от занаята.

— Здравей, моето момче! На какво дължа честта?

— Загазих с казармата. Ще ме пратят в някое тъпо поделение и не се знае дали ще се върна.

— Това да ти е проблемът — успокои ме Гоцев. — Донеси ми документите си и утре иди да ги вземеш от окръжното. Ще служиш на петнайсет минути оттук.

Така и стана. Старите войници веднага усетиха, че не съм случаен войник. Изобщо не ме възприемаха като новобранец. Всичко в мен издаваше елитния спортист и то в борбата — мощна мускулеста фигура, дебел врат и вече смачкани уши.

— Какъв си ти, бе? — закачаха ме те.

— Сега ще ти покажа какъв съм — минах безцеремонно през тях една вечер, хванах се за лоста и направих с лекота двадесет силови набирания. След това, без да се пускам, добавих към тях още толкова коремни.

На момчетата щяха да им паднат червата. И ми заръкопляскаха съвсем искрено.

— Що за птица си? — застана пред мен младши-сержант.

— Нищо особено — засмях се аз. — Само бивш национален състезател по борба.

След този ден не само ме оставиха на мира, но започнаха да се отнасят с мен с онова уважение, което поражда страхът. Престанах да бъда новобранец. Станах отново онзи човек, когото другите познаваха преди да вляза в казарма. И не позволих нито едно издевателство над другите новобранци.

Късметът ми проработи още веднъж. На поредните състезания председателят по борба забелязал моето отсъствието и тутакси нахокал Гъза:

— Къде е Жоро, тъпан? Защо не се бори?

— Взеха го войник — дръпнал се страхливо дебелосеркото. — Пратили го в най-обикновено поделение, не мога да го отърва.

Още на другия ден командирът прочете заповед пред целия личен състав, че ми се разрешава да ходя свободно на тренировки и че съм национален състезател. Беше силно поласкан от факта да има такъв войник в разпореждане.

Войнишкият живот не е от най-приятните. Бях зажаднял за борба и започнах тренировки с пълно натоварване. Много скоро ми се наложи да участвам в две сериозни състезания, които спечелих. Амбициите ми отново се върнаха. И точно тогава ме споходи ужасът на спортистите — отново получих травма на коляното. Поради несериозното лечение тя се бе оказала хронична. С големи мъки се довлякох до лечебницата. Във военна болница ми сложиха гипсова отливка и ме върнаха в казармата без да ми дадат нито ден отпуска. Шест дни преживях истински ад. Проклетата лонгета ми пречеше да ходя дори до тоалетната. Спасението дойде от вечния Венци.

Той също се бе уредил да служи на четвърти километър, но в съседно поделение. Виждахме се рядко. Случайно разбрах, че е успял да си уреди продължителна отпуска по-болест, въпреки завидното си здраве. Някакъв лекар от травматологията на военна болница му гипсирал чисто здравата дясна ръка и му дал тридесет дни болнични. За услугата Венци броил триста долара.

— Уреди ме веднага, защото не издържам! — намерих го вкъщи.

— Запознай се с Крейзи — представи ми той едно странно момче, успяло да се уволни от казармата и получило този прякор, защото се правило на луд.

Направи ми неприятно впечатление. Външността му бе твърде уродлива. Разхождаше се из стаята висок и кльощав, с ниско увиснали рамене. Държеше се лигаво и мазно. Стараеше се всячески да угодничи, ако можеше да извлече полза от това. Беше от този тип хора, които искрено презирах.

 

* * *

 

Поиска предварително да му снеса триста долара за доктора и отделно сто за него. Обяснението му беше, че в травматологията е голямо шубе и не смеел да влиза в пряк контакт с клиентите. Броих му парите веднага. Имах достатъчно от спестявания и от кражби. След това се явих лично пред доктора — добре запазен, четиридесетгодишен мъж, окичен със злато. Имаше изключително арогантен вид и се отнесе към мен с нескрито пренебрежение. Без да продума ми даде тридесет дни домашен отпуск по болест.

— Винаги разчитайте на мен — изпрати ме с приглушен глас той, след което многозначително си потри палеца и показалеца.

Започнахме да се виждаме все по-често с Венци. Той вече откровено търгуваше с отпуски по болест. Все пак трябваше да плаща по някакъв начин и своята. Аз обаче му предложих да избудалкаме следващия клиент и да приберем цялата сума за себе си. Кандидатът този път се казваше Милен и още при запознаването се видя, че е идеалният обект за измама. Един от многото наивни глупаци. Изчакахме градската му отпуска и го поканихме в кафенето пред военната болница. На Илиян се падна ролята на посредника, обаче за доктор от ВМА ни трябваше някой по-възрастен. Спряхме се на един негов учител, с когото бяха тарашили коли преди време. Това предложение доста ме изненада, но го приех.

Илиян и Милен се срещнаха пред Военна болница.

— Срещу четири хиляди лева си уволнен още следващата седмица — обещал Илиян.

— Изглежда ми доста несериозно — недоверчиво се дръпнал шаранът, но точно в този момент се появил фиктивният лекар.

Бил облечен с бяла престилка. На врата му висял стетоскоп. На ревера си имал дори табелка с надпис „Д-р Тодоров“.

— Айде момче, чака ме спешна операция — заявил той. — Нямаш проблем с уволнението, ако не ми губиш времето.

— Колко струва?

— На мен нищо не ми струва, а цената ще ти каже това момче — посочил „Д-р Тодоров“ Илиян, след което се запътил към болницата.

— Четири хиляди долара, брато! — сложил офертата на масата нашият човек. Шаранчето Милен се поуспокоил след появата на лекаря и още на следващия ден дал парите.

Ние с Венци гледахме отстрани цялата операция. Нямахме никакво намерение да се появяваме на видело, но се случи нещо абсолютно непредвидено. Шаранът Миленчо покани Илиян да му гостува, за да отпразнуват събитието. Наложи се да отидем и ние с него. Оказа се, че има мебелна работилница. Баща му беше едър и добродушен мъж, който веднага ни стана симпатичен.

Почерпихме се яко. Някъде по средата на купона дойде негов приятел, на когото отдалече личеше, че е тарикат.

— Разполагам с достатъчно пари, за да купувам вещи на изгодна цена — заяви той. Естествено имаше предвид крадени, защото по онова време други в България трудно се намираха.

— Имам познат, който държи на склад четирийсет видеоапарата — смигнах на Венци аз. — Дава ги на много изгодна цена.

— Взимам всичко веднага — клъвна тарикатът. Той се казваше Иво.

— И аз ще поискам пет-шест — полакоми се бащата на Милен.

Оттук нататък разиграхме страхотен спектакъл. В началото използвахме шаранчето Милен при поредния му градски отпуск. Качих го на колата и му направих такава въртележка из улиците на София, че да не запомни по никакъв начин къде точно живея. После му показах наредените като за изложба видеоапарати.

— Това е квартирата на човека, за когото ви казах — представих му аз ситуацията.

— А той къде е? — усъмни се Миленчо.

— Не иска да се показва.

Обяснението изглежда го задоволи, а баща му и Иво получиха уверение, че видеоапаратите наистина съществуват и са с великолепно качество. Въпреки това те поискаха пряка среща с техния собственик.

Избрахме един симпатяга и доста добър каратист с вид на девствена ученичка в десети клас. Казваше се Андрейчо. Сетне намерихме един вход с два изхода. Облякохме го с дневна пижама, сложихме му пантофи на краката и го скрихме между етажите. Изчакахме двамата балъци да дойдат, после позвънихме отдолу на един от домофоните. Андрейчо си знаеше урока. Слезе веднага.

— Носите ли парите? — директно попита той.

— Първо искаме да прегледаме стоката — отвърна Иво.

— Какви ги вършиш ти, бе? — нахвърли се върху мен Андрейчо и ако не знаех, че това си е чист цирк щях наистина да му повярвам. Едва се сдържах да не се разсмея. — Нали вчера води човек да ги гледа? Това да не е магазин, та да ви го показвам по сто пъти. Ако нямате пари, прав ви път!

В този момент бащата на Миленчо извади колебливо пачката от вътрешния джоб на сакото, а Андрейчо предпазливо я взе и започна бавно и внимателно да брои парите. Това също влизаше в сценария. Целта беше да приспи вниманието на двамата балъци. Сега обаче те явно заподозряха нещо и поискаха да се качат заедно с него догоре. Тази маневра даде възможност на Андрейчо да довърши изработения от мен сценарий.

— Защо ми ги мъкнеш такива! — развика се той и върна пачката с парите. — С тях не може да се работи.

Аз, разбира се, се правех на виновен, а главният актьор тръгна да се прибира към вкъщи. Тогава алчността на двамата надделя. Набутаха му пачките буквално в ръцете. Видимо се бояха да не изпуснат евтините видеоапарати. Андрейчо прибра пренебрежително мангизите и изчезна през резервния вход. Остатъка от спектакъла трябваше да довършим ние.

— На кой етаж живее този? — попита по едно време Иво. — Нали си идвал тук с Милен.

— Средната врата на третия етаж — отвърнах аз, почти задушен от смях.

Иво веднага се втурна нагоре и натисна звънците на всички апартаменти. Първо му отвориха именно средната врата на трети етаж.

— Къде са видеоапаратите? — попита той смаяната женица.

— Какви видеоапарати! — учуди се тя.

— Не ги крийте! Да се покаже Андрей! Иначе ще извикам полиция.

— Ами извикайте! — тръшна вратата женицата. И вече защитена допълни: — Аз и без това смятам да го направя.

Чак тогава бащата на Миленчо се усети че работата става дебела, хвана Иво и го смъкна надолу по стълбите. Двамата бяха изключително ядосани. Дори забравиха за нас. Обвиняваха се взаимно, в глупост и тъпотия, което ни помогна да се измъкнем незабелязано от кооперацията.

За първи път изпитах вътрешно задоволство да измамя печени тарикати. Оказа се, че плановете ни са рационални и ефективни. Вкарвах все повече хора в операциите, което намаляваше печалбата ми, но за сметка на това излизах сух и невредим. Така научих поредния си урок — алчността е пагубна, когато е по-голяма от риск.

 

 

ГЛАВА 10

Със спечелените от Миленчо пари си купувахме отпуска след отпуска. Обикновено се лекувахме на морето. Броените дни обаче бързо свършват. Прибрах се в София, за да си платя поредния месец и най-изненадващо установих, че докторът също е излязъл в годишен отпуск. Върнах се в казармата. Старият набор беше уволнен. В поделението щъкаха безброй новобранци. Вече ми се носеше славата на спортист от националния отбор, а фактът, че съм прекарал четири месеца домашен отпуск, ме правеше още по-голям герой в техните очи. С пълно основание предполагаха големите ми връзки във Военно-медицинска академия. Още първата седмица за мен се залепи един заек от Пловдив.

— Имам нужда от отпуск, Жоро — започна да ме облъчва той. — Много ми тежи службата.

— Тя тежи на всички — отвърнах.

— Уреди нещо, аз ще направя каквото се иска.

— Моите отпуски са напълно редовни.

— Баща ми е арендатор на земя и ще ти платя колкото пожелаеш — не ми повярва новобранецът.

— Пас съм — отрязах го.

Седмица по-късно ми хрумна, че мога да изкарам доста пари от поредния шаран. Изчаках още десетина дни, докато онзи съвсем намрази войнишкия живот.

Срещнах го уж случайно на двора.

— К’во става бе, заек? Още ли ти тежи службата? — потупах го по гърба.

— Загивам, Жоро!

— Колко дни отпуск ще те спаси?

— Поне един месец.

— Нали знаеш, че като се върнеш, ще ти скъсат задника от гонене заради скатавката? Дори само от завист.

— И какво да правя? — помръкна той. — Не мога да понасям повече този казармен живот и тъпотиите на старите бойци!

— Може би е по-добре да уредим директно уволнение — намекнах му. — Но излиза доста скъпичко, около шест хиляди долара.

Мисълта, че ще се отърве от казармата завинаги веднага го завладя, но сумата му се видя твърде голяма. Баща му също не бе склонен да я даде.

— Това са твърди цени — заявих му категорично.

— Не можеш ли да ми издействаш някаква отстъпка?

— Забрави за нашата договорка!

Приключих разговора не само защото повече не ми се разправяше с него, а и заради страха да не се разприказва. Отдельонните командири в ротата бяха приятели и тънко им подсказах да го тормозят всеки ден. Обясних, че просто ми е противен. Започнаха да го слагат през вечер наряд, пък и през останалото време не го оставяха на мира. Ако до този момент казармата му тежеше, сега стана нетърпима. Това продължи десетина дни, след което заекът дойде сам при мен и се разплака.

— Заявих на баща ми, че ще самоубия — призна той.

— Спокойно — изведох го тайно една вечер аз. Срещнахме се с Андрейчо каратиста. Не исках да използвам Венци, защото заекът вече бе виждал лицето му.

— Ето човекът! — представих му аз Андрей и веднага се оттеглих от разговора. Направих го нарочно. Не исках при провал да твърди, че съм в течение на нещата. Освен това за пореден път му напомних: — Моите отпуски са истински и нямат нищо общо с твоята далавера.

На другия ден го срещнах в поделението и невинно го попитах дали са свършили някаква работа с Андрейчо.

— Това, не те засяга — отвърна ми надменно той. Беше решил, че след като се свързал с подставения мошеник, вече не съм му нужен. Това ме устройваше напълно. Но за да изиграя ролята си докрай, аз се направих на обиден.

Андрейчо също бе гявол от класа. Инструктирал балъка да симулира стомашни болки, за да го изпратят във Военна болница. Така и стана. А пред централния вход се разигра следващо действие от комедията. Бях му дал пари да купи от подлеза при ЦУМ картина, но да я сложи в скъпа рамка и да надене на ръцете си луксозни кожени ръкавици.

— Да ти представя майка ми и сестра ми — представи балъкът две хубави жени, които си приличаха поразително.

— Много ми е приятно — влезе в ролята си Андрейчо. Позволи си дори комплимент към сестрата на новобранеца: — Хубава сте като картина на Ремб�