Любомир Николов
Спасете „Титаник“! — Моята библиотека

ОТ АВТОРА

Драги приятели,

В тази книга нарушавам някои от правилата, към които съм се придържал досега. Онези от вас, които познават предишните ми игри, веднага ще забележат големия дневник. Знам, че мнозина от вас настояваха за дневници, докато други не искаха да се обременяват с тях. И все още не мога да реша към чие мнение да се присъединя. В случая обаче просто нямах избор — твърде много зависи именно от това, как ще се подготвите за приключението. Наградата за успеха е голяма, а цената на неуспеха е само една — гибел. Тъй че препоръчвам ви най-настоятелно: подгответе се добре и попълвайте дневника старателно, освен ако разчитате на добрата си памет.

Впрочем, за гибелта. И на вас, и на мене вече ни е омръзнало да спорим за едно и също нещо — трябва ли при провал да се започва отначало? Не е проблем при гибел на героя да го връщам на предишния епизод с възможност за нов избор. Мнозина други автори постъпват точно така. Само че… струва ли си? И без друго в писмата си често се оплаквате, че моите книги са прекалено лесни. Пък и нека вземем други примери. В компютърните игри няма на кого да се оплаквате — там героят просто загива и точка (оставям настрана възможността да запишете играта и да я започнете от даден момент). Колкото до живота — там всичко е ясно. Никой не ти дава втора възможност.

Ще забележите и още нещо, което не съм правил досега — употребата на кодови думи. По принцип избягвам да си служа с тях — има далеч по-елегантни и незабележими за читателя начини да постигна същата цел. (Не знам дали тъкмо това не е една от причините игрите ми да изглеждат прекалено леки.) Но в някои случаи употребата на кодови думи става неизбежна. Особено ако действието е приблизително едно и също в различните варианти (например схватки, спортни състезания, борба за победа), но резултатът зависи от голямо количество дребни подробности.

Нарушил съм и още един основен принцип — не само свой, а изобщо на книгите-игри. Става дума за така наречения „пряк път“. За всички автори важи едно съществено правило, което може да се формулира горе-долу така: „Не наказвай добрия играч с пряк път“. Мисля, че ме разбирате. Ако има ходове, с които набързо да стигнеш до финала, пропада цялото удоволствие от четенето. Както се бе изразил в писмото си един читател: „налага се нарочно да правя грешки, за да удължа приключението“. Тъкмо по тази причина винаги съм избягвал „прекия път“. Но в случая, както казах по-горе, нямах избор. Защото „Титаник“ е могъл да бъде спасен. С малко съобразителност, воля и предвидливост би била предотвратена най-голямата морска трагедия на всички времена. Проявите ли тези качества, ще постигнете победа… и за съжаление може да попаднете на пряк път. В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да ви поднеса своите извинения и да се надявам, че бързата победа поне ще повиши самочувствието ви.

Приятно четене!

 

 

ПРОЛОГ

— И какво сега? Свърших ви работата, а вие се отмятате. Обещахте, че ще стана богат, а ме излъгахте като улични търговци. Така ли се прави в там кой век беше?

Смехът на събеседника (или събеседничката?) ми прозвънява като звънче.

— Не сме те излъгали. Видя със собствените си очи Англия от началото на века, беше господар на хода на историята, спаси живота на човек, от когото зависи бъдещето на света, преживя толкова нещо, макар и за кратко време! Малко богатство ли е това?

Въздъхвам и се почесвам по тила.

— Абе… тези преживявания са хубаво нещо, само че не се ядат. Аз съм най-обикновен журналист и ми трябват пари. Не можеше ли поне…

— Не можеше. А колкото до парите — ако в момента си на смъртно легло, колко би платил, за да преживееш всичко това?

— В момента изобщо не съм на смъртно легло и се надявам скоро да не бъда. Да знаете, ако не получа поне нещичко, ще разкажа всичко за вас на когото трябва!

— И на кого трябва, ако можем да знаем? Кой ще ти повярва, без да те сметне за луд? Разказвай колкото щеш. Дори може по този начин да изкараш някоя и друга пара.

Прекалено са хитри тези от бъдещето. Но все пак не искам да се предавам.

— Добре. Ще напиша книга за това, което преживях. Пък може би тя ще надживее времето.

— Ще го надживее, друг път! Ти си такъв мързел, че няма да напишеш и ред. А и да го напишеш, ще е пълен боклук. Ние винаги премисляме всичко докрай.

За мързела са прави, колкото и да не ми е приятно. Но че ще е боклук — това вече е оскърбление! Опирам длани върху масата и свирепо се вторачвам в пустотата пред себе си.

— Добре, ще видим. Само да не приплачете, когато тая книга промени бъдещето ви!

Отново същият звънлив смях. След това изведнъж губя странното усещане, че някой невидим седи на стола срещу мен и ме гледа. Отишли са си. Подиграха ми се и ме излъгаха.

Само че няма да им се размине така. Старичката ми пишеща машина е на бюрото, а в чекмеджето има купчина бели листа. Хем ще изкарам някоя пара, хем ще им го върна тъпкано. Дано им вържа на възел проклетото бъдеще!

А дето разправят, че книгата нямало да е интересна — има изход, ще я направя като игра! Нека ровичка из умовете на читателите, нека ги кара да мислят за бъдещето и за пътуванията във времето! Честна дума, ще се постарая наистина да е увлекателна!

Пъхвам лист в машинката и я придърпвам пред себе си. И така, как започна всичко?

Започни от 1.

 

1

Утрото е съвсем ранно. Седиш пред пишещата машина, отпиваш кафе и за десети път премисляш слуховете, които си чул снощи в кръчмичката. Принц Чарлс май най-сетне вече ще го коронясват — само че те са го закоронясвали от двайсет години насам. „Улуърт“ ще отварят в градчето нов магазин — чудесно, обаче в града и без това вече има магазини за обувки, освен това ония от вестника ще гледат да изкарат пари за реклама и няма да пуснат безплатна статия. Този се сбил с онзи, онази напуснала съпруга си, Рей Хъсъл го хванали да краде — дребна криминална хроника, за нея няма да ти дадат почти нищо. А ако до два-три дни не платиш наема, мисис Маккормик ще те изхвърли. И с право — закъснял си с плащането вече три месеца. Ех, трудно е да си журналист на този свят! Особено журналист на свободна практика в малко градче.

Внезапно усещаш нещо странно — сякаш някой седи на стола пред теб и те гледа. Вдигаш глава — не, няма човек. Стаята е празна, единствено през отворения прозорец долитат крясъците на децата отвън. Привижда ти се, Джони, пак си попрепил снощи…

Хубаво обяснение, само че не е вярно — поради липса на средства снощи цяла вечер си киснал на една-единствена бира. Ако търсиш нещо по-сериозно, за последен път пихте с Големия Дейв от криминалната полиция преди близо седмица, пък и то бяха по две уискита на крак, докато се мъчеше да измъкнеш от него подробности около убийството на Стив Робъртсън. А усещането, вместо да премине, продължава да се засилва. Не е нужно дори да затвориш очи — чувстваш върху себе си погледа откъм стола така, сякаш невидимият човек се е пресегнал и те държи за рамото.

— Чудесно — произнасяш на глас. — Сега остава по пода да почнат да танцуват бели мишки… и проблемът с квартирата е решен. Чака ме болничен уют, топла храна и никакви грижи за нищо.

— Това с мишките може да се уреди, мистър Ръсел. Стига да поискате.

Столът под теб се катурва с трясък и ти се оказваш на пода. Ама че работа! Първо нищото те гледа, а след това почва и да говори…

— Не, благодаря — избъбряш ти с неуверен глас, докато се надигаш. — Мисля, че и чуването на несъществуващи гласове върши работа.

— За лудницата — да. Само че е глупаво да влизате в нея, след като сте напълно здрав. Просто имаме работа за вас, затова ви потърсихме.

Гласът е много приятен, прилича на звънче и въпреки всичките си усилия не успяваш да разбереш дали принадлежи на мъж, или на жена.

— И кои сте вие? Може би потомци на Невидимия от романа на Хърбърт Уелс?

— Вашите собствени потомци, мистър Ръсел. Малко далечни, наистина, но все пак донякъде и ваши. За трийсет века връзките по света толкова са се размесили, че ако поровим, сто на сто ще излезем роднини.

Това е нечия тъпа шега, казваш си ти. Но засега не бързаш да правиш скандали. Предпочиташ да хванеш шегаджията в момент, когато не подозира. Разперваш ръце и се покланяш на празната стая.

— Щом е тъй, много ми е приятно да се запозная с вас. А не може ли да се явите лично? Или се боите от прадядото-питекантроп?

— Няма как. През времето може да бъде прехвърляно само съзнание, отделено от материята. При достатъчно енергийни ресурси има начини за това съзнание да се създаде и тяло, обаче не разполагаме с чак толкова много енергия. Или по-точно разполагаме, но ни трябва за друго.

Вече се досещаш как стоят нещата. Сигурно тайнствените шегобийци са залепили високоговорителче на гърба на стола и те наблюдават с бинокъл през прозореца. Размахваш ръка и високо изричаш:

— Така ли? Обиден съм. Фактът, че не се появявате лично, е непростимо оскърбление. И в знак на възмущение ще затворя прозореца.

Не само че го затваряш, но и дръпваш завесите. Обръщаш се към стола — сега отлично виждаш гърба на облегалката, но върху нея няма нищо.

— Ако търсите източника на гласа, мистър Ръсел, той се намира във въздуха над стола пред вас. Горе-долу там, където би била главата на седнал човек. Щом имате време за губене, поиграйте си малко да го търсите. Поне ще се се убедите, че нито сте мръднал, нито някой си прави шега. А аз в това време ще ви говоря. Слушайте. На 10 април 1912 година от Саутхемптън отплава най-модерният за времето си пътнически кораб. Наричаше се „Титаник“ и бе смятан за непотопим…

Гласът продължава да разказва подробности около първото плаване на „Титаник“, докато ти го търсиш по слух. Бързо се убеждаваш, че нещата стоят точно така както ти е казано — когато протягаш глава над стола, гласът почва да кънти вътре в черепа ти. Не много приятно усещане. Отдръпваш се и вдигаш ръце.

— Добре, предавам се. Шегата е добра.

— Не е шега — възразява гласът. — Искате ли доказателство?

— О, разбира се.

— Случвало ли ви се е да летите?

— Със самолет ли? Че какво общо…

Не довършваш, защото изведнъж подът се изплъзва изпод краката ти. След миг вече се рееш под тавана, близо до полилея. Отблъскваш се няколко пъти от стените, но положението остава същото — наистина летиш из въздуха като балонче.

— Приятно ли е? — разсмива се гласът. — Хайде, слизайте сега на земята, че ако паднете отвисоко, може да се ударите.

Тежестта ти постепенно се възвръща. Слизаш на пода и сядаш зад бюрото без повече възражения. Доказателството наистина е добро.

— Добре, повярвах ви. И какво искате от мен?

— Имаме за вас една малка задача. Както знаете, бъдещето зависи от безброй дребни подробности и ако нещо се промени в миналото, това може да преобрази цялата история. Конкретно: през двайсет и пети век ще има нова световна война. Почти със сигурност.

— Атомна?

— Информационна… — Гласът млъква за момент. — Не разбирате, нали? Нищо чудно. По същия начин вашите пра-пра-прадеди не биха разбрали атомното оръжие.

— Не сте прави — възразяваш ти. — Мога спокойно да им го опиша като огнен ураган, който опустошава цели държави.

— Е, ако искате подобно обяснение, моля! Става дума за оръжие, което е… как да го кажа… представете си безплътен облак от чисто безумие. По дирите му остават безумци, маниаци, бръщолевещи идиоти, луди убийци. Като това се отнася не само до хората, но и до онова, което днес наричате роботи и компютри. Защита ще бъде измислена едва десет века по-късно. Но нека не губим време в излишни подробности. Тази война може да бъде предотвратена само от човек с невероятни свръхвъзможности. През двайсет и пети век не е имало такъв… но може и да се появи.

— Ако имате предвид мен, сбъркали сте адреса — казваш ти с пресилена скромност… и със скритата надежда, че наистина са открили нещо изключително в теб.

— Не се безпокойте, нямаме предвид вас. Такъв човек може да се появи в резултат на програма за генетична селекция. Наши специалисти са я започнали още от времето на Кромуел и работата ще продължи чак до двайсет и пети век.

— Значи и аз участвувам в тази програма по някакъв начин?

— Не. Вашите собствени гени не са много по-ценни от чиито и да било други. В един от вариантите на днешния ви свят има човек, през когото минава програмата. Само че тук, при вас, този човек не съществува. Прадядо му е загинал… и трябва някой да го спаси.

Скачаш от стола.

— А, не! Само това не. Може и да не разбирам много от гени или информационна война, обаче съм гледал достатъчно криминални филми и знам как се ловят наивници. Не ща да спасявам никого, нито пък да загивам вместо някого. Търсете си глупак другаде.

— По-качествен от вас няма да намерим, повярвайте ни! — възкликва гласът. — Имам предвид спасител, а не глупак, да не си помислите нещо. Слушайте, мистър Ръсел. Казах ви вече, че от вас ни делят цели трийсет века. Действаме, така да се каже, на границите на възможностите си. Ако можехме, щяхме да се намесим пряко в събитията от началото на века, обаче не можем. Затова използваме косвен начин — да прехвърлим вас в онова време. Ако щете вярвайте, но методът носи лекомисленото название „билярден удар“. Също като в билярда — удряме топката, до която можем да стигнем, а тя продължава към недостъпната зона. Само че и тук срещаме затруднения. Нашите… как да ви го обясня… нашите компютри… прехвърлиха кандидатурите на всички живели между 1947 и 2012 година — това е подходящият период за действие. Но почти всеки човек е потребен за времето си, тъй че не може да бъде откъснат от него дори за неуловим миг. Открихме не повече от десетина подходящи кандидатури. Освен това желаният човек трябва умело да си служи с лъжа и измама, да е безскрупулен, настойчив, алчен и дори малко зъл. Вие просто сте роден за целта.

— Благодаря за комплиментите — озъбваш се ти. — Поласкан съм до немай къде… А какво ще получа срещу удоволствието да ви помагам?

— Искате да станете по-богат, нали? Милион? Десет милиона? Това е дреболия за нас.

— Хм… Добре, кажете каква е задачата.

— На 10 април 1912 година от Саутхемптън отплава най-модерният за времето си пътнически кораб. Наричаше се „Титаник“ и бе смятан за непотопим…

— И в крайна сметка потънал — прекъсваш го ти. — Това ми го разказахте вече. Значи искате да спася кораба, така ли?

— Кораба едва ли ще можете да спасите. Има едно нещо, наречено „инерция на времето“. Впрочем, опитайте и с кораба, макар че не ни се вярва да успеете. Би било чудесно, ако спасите поне нужния ни човек. Той се нарича Уилям Хигинс, на четиридесет и пет години е и работи като търговски пътник. Заминава за Америка, за да опита късмета си там. Вие трябва по някакъв начин да го спасите от удавяне.

— И с какво толкова е забележителен тоя Хигинс?

— Той лично — с нищо. Негови потомци обаче ще бъдат. Да не губим време, мистър Ръсел. Кажете просто: приемате или не?

Какво пък. Ако гласът говори истината, ще имаш материал за писане, какъвто не си и сънувал! Стига само да си държиш очите отворени, да поразпиташ този-онзи и ще станеш най-добрият специалист по катастрофата на Титаник… ако оцелееш след нея, разбира се. Тази мисъл те кара да трепнеш.

— Ами аз? Не трябва ли да спася и себе си?

— Не е необходимо — спокойно отвръща гласът. — Тялото ви в Англия от 1912 година ще бъде истинско, но съзнанието в него ще е само проекция на вашето съзнание. Когато умрете там, просто ще се пробудите тук.

Какво пък. Предложението е повече от странно, но такъв шанс се пада веднъж в живота — и то далеч не на всеки човек. Въздъхваш и неволно протягаш ръка към празния стол.

— Приемам.

Естествено, никой не стиска ръката ти. Само гласът сега звучи малко по-бодро.

— Добре. Утре вечер, в момента на заспиването си, ще се окажете в 1912 година. Това е. Довиждане засега!

— Ама чакайте! — сепваш се ти. — Няма ли поне да ми обясните…

Безполезно. Гласът замлъква, а заедно с него изчезва и усещането за нечие присъствие.

Мини на 107.

 

2

Измъкваш тенекиената кутия и се втурваш към кърмата. Когато заставаш пред човека, който изстрелва ракетите, той те поглежда недоволно.

— Какво търсите тук, сър? Бягайте при лодките. Корабът потъва!

— Искам да ви предам ето това.

Човекът вдига кутията към очите си, прочита надписа в слабото осветление… и се задъхва.

— Господи! Червени ракети!

След по-малко от минута в нощното небе полита червена ракета. Втора… трета… четвърта…

И изведнъж над целия „Титаник“ избухват викове на неописуема радост и надежда.

От неизвестния кораб също излита ракета!

Мини на 293.

 

3

Оглеждаш се светкавично. Точно в момента Кемиш най-сетне скланя да допие последната глътка. Никой от огнярите не е гледал към теб. Успех!

Слизаш с леко залитаща стъпка.

— Момчета, ами че там горе е истински ад! Все едно да стоиш на десет стъпки от гърлото на вулкан! Трябва да сте богове, за да работите толкова смело!

По черните, потни лица лъсват усмивки.

— Благодарим за похвалата, сър! И ако решите да ни почерпите още веднъж, изобщо няма да ви откажем!

— Ако успея да се довлека до бюфета, непременно! Само дето малко ми се позаплитат вече краката, че и езикът, та не знам дали не е по-добре да си легна. Ама ще пробвам да ви домъкна още една бутилка, така да знаете!

С тези думи и още по-разклатена походка се измъкваш по стълбата нагоре. Когато изчезваш от погледа на дежурния матрос, походката ти мигновено се изправя. Сега е време да пристъпиш към следващия ход. По някакъв начин корабът трябва да развие максимална скорост!

Мислиш ли, че ти е по силите?

Да — мини на 32.

Не — продължи на 15.

 

4

В пушалнята на първа класа има предостатъчно маси и столове. Започваш да ги връзваш един за друг с откъснати шнурове от завесите, докато внезапно осъзнаваш, че това нещо няма да може да плава. Първо, защото няма как да излезе от пушалнята, а вече не остава време да изнасяш тежките маси и столове, за да ги връзваш на палубата. И второ, именно защото са тежки — луксозни, масивно изработени, с много метални украшения по тях. Кой знае дали изобщо ще се държат на вода. Така че Хигинс няма как да разчита на тази възможност. Ще трябва да се върнеш на 167 и да избереш някой друг вариант.

 

5

Хладният отговор леко те смущава и ти неволно заекваш.

— Аз… аз просто ви видях като минавахте и реших да се обадя…

Безизразната маска изведнъж изчезва от лицето на Хигинс.

— Чудесно. Ще си правим компания по време на пътешествието през океана. Имате ли вече приятели тук, на борда?

— Не — искрено отвръщаш ти. Бих се радвал да намеря поне един във ваше лице.

— Аз също, мистър… мистър… извинявайте, забравих как беше името ви.

— Бейли — напомняш му ти. — Джон Бейли.

— Радвам се, че ви видях тук! Искате ли да се качим горе и да се полюбуваме на гледката?

Ако се съгласиш, мини на 72.

Ако предпочиташ да се наспиш, продължи на 187.

 

6

Навсякъде срещаш една и съща преценка — „Титаник“ е истинско чудо на корабостроенето. До онзи момент не е съществувал по-голям кораб. Дължина — почти 260 метра; ширина — 28 метра; водоизместване — 52 310 тона. Максималната му скорост е била 23, а според някои източници дори 25 възела.

Изграждането на „Титаник“ започва в корабостроителниците „Харланд енд Улф“ през март 1909 и завършва на 31 май 1911 година. А на 10 април 1912 корабът потегля за своето първо… и последно редовно плаване.

„Титаник“ има осем стоманени палуби. Най-горе е разположена лодъчната палуба, останалите седем под нея са обозначени с буквите от А до G. По цялата дължина на кораба минават само палубите C, D, E и F. Лодъчната палуба и палуба А не стигат до носа и кърмата, а палуба G е разделена в средата. Палуба В, където са луксозните каюти на първа класа, също се прекъсва в средата, образувайки открито пространство над палуба С, а после продължава с 37-метровата носова надстройка за обслужване на котвите и швартовите системи.

Под палуба G се намира настилката на второто дъно, която обаче съществува само на носа и кърмата, а в средата на кораба липсва. Още по-долу, на около метър и половина над кила, е самото второ дъно. То заема девет десети от дължината на кораба, като оставя свободни само малки участъци от носа и кърмата. Върху него са монтирани котлите, парните машини, парната турбина и електрическите генератори.

По дължина целият трюм на „Титаник“ е разделен на 16 отсека. Водонепроницаемите напречни прегради могат да издържат на напора на нахлулата при авария морска вода. Във всички прегради има херметични врати, които могат да се затварят както ръчно, така и дистанционно, от капитанския мостик. Конструкцията на кораба е такава, че не би могъл да потъне при пълното наводняване на които и да било два отсека. Нещо повече, дори при наводняването на първите четири отсека (най-застрашените от аварии), „Титаник“ би останал на повърхността. Именно това дава основания корабът да бъде обявен за непотопим. За да загине „Титаник“, трябва да се случи невероятното — да бъдат наводнени първите пет отсека, при което носът да потъне под повърхността и водата да нахлуе над напречните прегради към останалата част от кораба. Но това означава в корпуса да се образува пробойна с дължина едва ли не сто метра! Смешно! Съвършено нелепо! И все пак рискът остава. Защото откъм горния си край нито един отсек не е херметичен!

Без съмнение именно по тази причина са пренебрегнати спасителните лодки. „Титаник“ разполага общо с 20 спасителни лодки — 14 големи, дървени; 2 по-малки, наричани „дежурни“ и 4 сгъваеми с плоско дървено дъно и брезентови бордове. Максималната им обща вместимост е 1178 човека, а през нощта на катастрофата „Титаник“ е имал на борда си 2201 човека — 1316 пътници плюс 885 души екипаж. При това помещенията на I и II класа не са заети дори наполовина, а в III класа — 70 на сто. Иначе на борда би имало поне още около 1100 пътници. Заедно с екипажа това би съставлявало 3300 човека — при не повече от 1200 места в лодките (а при неизбежната суматоха, на практика тези места се оказват далеч по-малко).

Двата часа четене минават неусетно. Прескачаш описанията на невъобразимия лукс, който е предлагал корабът — с това ще се запознаеш на място. Виж, техническите подробности са важни, но нямаш време да задълбаваш. Неохотно оставяш поредната книга настрани.

Запиши кодова дума ДАННИ и ако времето ти за четене е свършило, продължи на 96.

Ако до затварянето на библиотеката има още време, отбележи в дневника колко ти остава и премини на 130.

 

7

Няма как, налага се да изчакаш до десет часа. Времето минава сравнително бързо, и няколко минути след точния час отново пристигаш пред капитанския мостик.

— Капитан Смит отстъпи ли от вахта?

— Да, сър. Току-що слезе от мостика. Тръгнал беше нанякъде — мисля, че към първа класа.

Отначало дежурният стюард пред вратите на първа класа категорично отказва да те пусне. Едва когато му казваш, че си журналист, който пише поредица от статии за „Титаник“ и трябва непременно да се срещнеш с капитан Смит, той поомеква малко. А когато добавяш, че си неприятно впечатлен от препятствията, които ти се създават и може споменеш за това в статиите си, човекът обещава при първа възможност да прати някой свой колега при капитана с известие за твоето идване.

След двайсетина минути минава друг стюард, който наистина бива пратен мигновено да търси капитана. Връща се само след пет минути, но докладът му не е твърде утешителен.

— Беседват с мистър Уайдънър, трамвайния магнат от Щатите. Ако искате, ще изчакам пред каютата и когато капитан Смит излезе, ще му предам, че го търсите.

Мини на 41.

 

8

— Е, добре — кимва Дейв и те пронизва с кръвожаден поглед. — Да тръгваме.

Без повече приказки той те извежда навън, заключва вратата на салона и поема към парка край реката. Денят е делничен, тъй че не представлява трудност да намерите уединено местенце на брега. И добре че е уединено, защото през следващите три часа някой любопитен зяпач би видял крайно забавна гледка — как Дейв Конрой пердаши безмилостно местния драскач, съпровождайки всеки удар с мъдри напътствия.

Колкото и да е странно, тази практика дава известен резултат. Ако не друго, то поне си успял да усвоиш на собствен гръб от кои удари боли най-много. А донякъде схващаш и как да ги нанасяш. Но около пладне вече си грохнал от умора, ентусиазмът ти е спаднал до нула и се питаш дали остатъкът от деня ще донесе нещо повече от постигнатото досега. Когато Дейв обявява обедна почивка, ти унило се помъкваш подир него към близката гостилница. Питаш се как ли ще издържиш до вечерта. И неволно те обзема изкушението да посветиш остатъка от деня на мирни проучвания в градската библиотека.

Ако се поддадеш на това изкушение, мини на 45.

Ако и след пладне продължиш уроците с Дейв, прехвърли се на 71.

 

9

Хукваш нагоре към палуба А, където е пушалнята на първа класа.

— Накъде вървим? — пита тропащият зад теб Хигинс.

— Търсим спасителни жилетки. Без тях сме загубени — отвръщаш ти.

— Ако водата е толкова студена, колкото ми изглежда, жилетките няма да помогнат много — промърморва Хигинс. — Може да ни задържат над водата, но докато пристигне някой кораб да ни прибере, ще сме се превърнали в буци лед.

— Нека да намерим, пък после ще му мислим — отвръщаш ти.

На пръв поглед разкошната пушалня изглежда пуста. Сетне различаваш в дъното Томас Андрюс — създателя на „Титаник“. Знаменитият конструктор стои със скръстени ръце и безучастно гледа в пустотата. На масата до него лежи небрежно захвърлена спасителна жилетка.

Докато се колебаеш, в пушалнята влиза един от стюардите, който тихо пита:

— Сър Андрюс, нима не желаете да се спасите?

Андрюс не отговаря, дори не помръдва. Стюардът тихичко се измъква навън. Пристъпваш към конструктора.

— Сър, няма ли да използвате спасителната жилетка?

Отново мълчание. Свиваш рамене, взимаш жилетката и дръпваш Хигинс навън, на палубата.

Мини на 114.

 

10

Придаваш си важен вид и се насочваш към палуба А, където са каютите на избраните. Надяваш се да не ти обърнат внимание, но само след няколко минути от една разтворена врата надниква мъж, обграден от куп сандъци и куфари.

— Извинете, сър, кого търсите? Мога ли да ви помогна?

— С кого имам честта да разговарям? — връщаш въпроса ти, за да спечелиш време.

— Прислужник съм на мистър Джон Джейкъб Астор. А вие…

— Отлично! — възкликваш ти. Именно той ми е нужен. Къде мога да го открия?

— Горе, на лодъчната палуба. Не вярвам да слезе скоро. По каква работа…

Винаги си умеел да скалъпиш правдоподобна лъжа.

— Джон Бейли, журналист от „Таймс“. Бяхме се уговорили с мистър Астор да ми даде интервю при отплаването. Ще имате ли нещо против да го изчакам в салона, докато дойде?

Човекът се обърква.

— Ами… Добре, мистър Бейли. Ама гледайте да не се сблъскате с някой от стюардите, те следят тук да влизат само пътниците от първа класа, а вие май не сте от тях.

— Благодаря. Ето, вземете една лира, да се почерпите!

Онзи енергично поклаща глава.

— Искрено съм ви благодарен, мистър Бейли, но не мога. Господарят ще ме уволни на минутата, ако разбере. Желая ви успех!

Мини на 59.

 

11

Започваш без предисловия:

— Аз съм журналист, капитан Смит. Искам да напиша голяма статия за капитана на „Титаник“. Ще ви помоля да ми разкажете подробно за кариерата си, навярно е доста интересна.

Капитанът се колебае.

— Няма ли да е малко нескромно? В края на краищата, аз съм просто един обикновен капитан. Какъв е чак пък този интерес…

— Моля, моля! — бързо възразяваш ти. — Всички знаят, че капитанът е умът, сърцето и душата на кораба. А за кораб като „Титаник“ това е изключително важно. Сигурен съм, че една такава статия не само би повишила вашия авторитет, но и би била добра реклама за компанията.

Ласкателството безпогрешно удря в целта.

— Ами какво да ви кажа… На 59 години съм, от тях трийсет и осем служа в „Уайт Стар Лайн“. Този рейс ми е последният — след него излизам в пенсия. Всъщност това трябваше да стане още преди няколко месеца, но мистър Брус Исмей ме помоли да поема първия рейс на „Титаник“ — създала се е една такава традиция, аз да водя в първи рейс всеки нов кораб на компанията. Женен съм, имам дъщеря…

— Извинявайте — намесваш се ти, — не може ли да седнем някъде, за да записвам? Неудобно е така…

— О, да — сепва се Смит. — Заповядайте в каютата ми.

Мини на 44.

 

12

И така, идеята е проста. Ще отвлечеш капитана, ще поискаш като условие за преговори корабът да бъде спрян… и ще проточиш преговорите няколко часа — достатъчно, за да стигнете в опасната зона вече на сутринта и айсбергите да бъдат забелязани отдалече.

Слагаш револвера в джоба си и се запътваш към капитанския мостик. Там те посреща дежурният матрос.

Разговарял ли си вече с капитана?

Да — мини на 149.

Не — продължи на 109.

А ако в последния момент изпитваш колебания спрямо плана, върни се на 172 за нов избор.

 

13

— Хм, хм! Това звучи извънредно възпитано, господине. Направо да не повярвам, че сте същият човек, когото срещнах вчера. Как казахте, че ви е името?

— Джон Бейли. Журналист.

Хигинс кимва и се усмихва.

— О, да. Е, извинението оправя нещата, особено ако се извиняваш пред добронамерен човек — а аз съм точно такъв. Вярно, лесно избухвам, но до ден-два ми минава и дори съжалявам за случилото се. Така че и вие извинявайте, ако има нещо… и дайте да бъдем приятели поне до края на това пътешествие!

Протягате си ръце. С радост отбелязваш, че възможността за нормален разговор с Хигинс е възстановена. И в същото време решаваш веднъж завинаги да не се караш повече с него за нищо на света. Не това ти е работата.

— Искате ли да дойдете с мен на бака, мистър Бейли? — предлага Хигинс. — Ще бъде истинско удоволствие да погледаме ирландския бряг.

Ако се съгласиш, мини на 72.

Ако предпочиташ да се наспиш, продължи на 187.

 

14

От пръв поглед личи, че магазинът е вехтошарски. Две опушени газени лампи хвърлят мътни лъчи над купища прашни предмети. Предпазливо правиш няколко крачки между тях и за да проявиш интерес, посочваш първото, което ти попада под ръка — някаква странна конструкция от сгънати летви, омотани с насмолен брезент.

— Какво е това?

— Лодка сър, лодка — бърза да обясни старецът. — Сгъваема лодка, от ония, дето ги използваха при полярните експедиции.

— И плава ли това чудо? — смайваш се ти, защото конструкцията съвсем не ти вдъхва доверие.

— Е, по море не бих я пуснал, хе-хе-хе! — разсмива се вехтошарят, разкривайки пожълтели останки от зъби. — Ама в езеро може и да рискувам. Ако времето е спокойно. Не е предвидена за вълнение, значи. С такива лодки са преодолявали малките езерца по ледовете. Да не ги заобикалят, нали разбирате…

— Ами това тук? — прекъсваш го ти и посочваш голяма тенекиена кутия.

Старецът надява очила с телени рамки и миниатюрни овални стъкла. Избърсва праха от кутията, взира се и кимва.

— А-а-а, сигнални ракети. Половин дузина са вътре. Много полезно нещо, сър. Морски сигнални ракети. Не само светят, ами като стигнат най-горе, избухват като граната. За привличане на вниманието, ще знаете. Ама ако купувате, ще трябва да уточните какъв цвят искате. Щото е важно, сър. Пък аз имам няколко кутии — и бели, и червени, и зелени… Ако искате, всичките ще ви ги дам. Даже с отстъпка за количество, тъй да се каже…

Но ти вече си се обърнал и сочиш нов предмет. Преди да запиташ, вехтошарят вече обяснява:

— Хронометър, сър, капитански хронометър. Чудесно нещо! Със специална пружина, навиеш ли я веднъж, работи цели две седмици. — Старецът те поглежда и изведнъж се усмихва лукаво. — Ама вие май само разпитвате, пък имате нещо друго на ум, сър. Кажете, не бойте се. При стария Айзък всичко се намира. И по-така, ако трябва… — Той се оглежда и дрезгаво прошепва: — Между нас да си остане, сър, обаче речете ли, и оръжие ще намерите тук, и таквоз… динамит, де. Е, няма да е много евтино, но пък с пълна дискретност, нали разбирате. Само — никому нито дума. Не се познаваме, значи.

— Нека да поогледам първо — любезно отклоняваш предложението.

— Гледайте, сър, гледайте — съгласява се старецът. — За гледане пари не взимам… хе-хе-хе!

Постепенно купищата вехтории започват да те интригуват. Подобни неща си виждал само в музеите. А без съмнение някои от тях могат да бъдат полезни. След дълго оглеждане почваш да разпитваш за цените и вече си на крачка от сделката.

СГЪВАЕМА ЛОДКА — 4 лири.

КАПИТАНСКИ ХРОНОМЕТЪР — 3 лири.

БИНОКЪЛ — 3 лири.

МОРЯШКИ ФЕНЕР — 1 лира.

РЕВОЛВЕР — 6 лири.

4 ШАШКИ ДИНАМИТ (с фитил и детонатор) — 9 лири.

СГЪВАЕМ МОРЯШКИ НОЖ — 1 лира.

СПАСИТЕЛНА ЖИЛЕТКА — 2 лири.

КУТИЯ СИГНАЛНИ РАКЕТИ — 3 лири ( по 2 лири, ако вземеш повече от една кутия, но задължително трябва да избереш цвета: бял, зелен, червен или жълт).

КОМПАС — 2 лири.

НАРЪЧНИК ПО НАВИГАЦИЯ — 1 лира.

КОЖУХ — 3 лири.

Един съвет: колкото и да те изкушава сделката, в никакъв случай недей да харчиш всичките си пари. Може да ти потрябват. Сега направи своя избор, запиши покупките и разходите в дневника, а след това премини на 120.

 

15

Прекарваш нощта в очакване да се случи нещо. Напразно. Едва на сутринта, когато минаваш случайно покрай вратата към машинните отделения, виждаш шестия помощник-капитан Джеймс Муди да излиза заедно с трима матроси. Младежкото му лице е навъсено като градоносен облак.

Познаваш ли го вече?

Да — мини на 185.

Не — продължи на 160.

 

16

Възрастният мъж в лодката скача и протяга ръка към Хигинс, но вече е късно. Водата се затваря над главата на нещастника и повече не го виждаш.

Това е и краят на твоята мисия. Не си успял — за нещастие както на Хигинс, така и на потомците ти. Половин час по-късно „Титаник“ поема към дъното заедно с теб… за да се свестиш в стаята си от края на двайсетия век. Но вече никога няма да чуеш гласа на невидим събеседник. Нито пък да разбереш дали са успели да предотвратят войната през двайсет и пети век.

 

17

Уилям Хигинс е слаб, дребен и блед човечец. В него няма абсолютно нищо необикновено — чист, макар и леко поизносен сив костюм, среден ръст, прошарена кестенява коса, гладко избръснато лице без особени белези. Просто човек, когото би подминал в тълпата, без изобщо да го забележиш.

Когато Хигинс се отдръпва от касата, ти пристъпваш насреща му.

— Добър ден, мистър Хигинс!

— Добър ден, мистър… извинявайте, не си спомням да съм ви виждал преди. Познаваме ли се отнякъде?

Какво ще му отговориш?

„Да, живеем на една улица и съм ви виждал много пъти“ — мини на 183.

„Не, току-що чух името ви; тъй като ще пътуваме заедно, реших да се запозная с вас“ — продължи на 148.

„Длъжен съм да ви предупредя, че ви очаква голяма опасност“ — мини на 113.

 

18

— Елате — кимва Лайтолър и те извежда на тъмната палуба. Щом оставате сами, той протяга ръка и впива пръсти в рамото ти. — Що за игрички играете, мистър Бейли? На вахта съм и рискувах да напусна мостика само за да ви разоблича, но пак се оказахте прав. Какво искате?

Поглеждаш го право в очите.

— Ами ако ви кажа, че съм дошъл да спася всички от гибел? Че тази вечер корабът ще се блъсне в айсберг и ще потъне?

— „Титаник“ е непотопим! — възразява Лайтолър, но гласът му съвсем не звучи уверено.

— Добре тогава. Изслушайте ме и си представете. Нощ. Луна няма, както виждате. Преобърнат наскоро айсберг, мисля, че моряците ги наричат „черни айсберги“. Огледайте се — поразително безветрие, океанът е гладък като стъкло. Затова няма и фосфоресциращ прибой около айсберга. Наблюдателите го забелязват едва на четвърт миля. Дежурният офицер трябва да реагира за броени секунди… и допуска грешка. Вместо да предпочете челен удар, той опитва да маневрира. Айсбергът разпорва корпуса на дължина триста фута. Пет отсека, мистър Лайтолър! Или може би шест! А знаете ли колко места има в спасителните лодки?

По челото на Лайтолър избива пот. Очите му трескаво светят.

— Какво искате, мистър Бейли? — прошепва той.

— Искам тази вечер корабът да се движи с безопасна скорост. Само тази вечер! Иначе това ще се случи. Точно в 23.40.

— След моята вахта — въздъхва офицерът. — Значи… Мърдок…

— Има ли значение? Всички сме на този кораб. Защо не направите нещо?

От устните на Лайтолър изведнъж се изтръгва горчив смях.

— Защо ли? Ще ви кажа защо. Защото всички ние, от капитан Смит до последния огняр, сме пионки в ръцете на „Уайт стар лайн“. Или кучета, ако предпочитате. Верни до смърт. От нас искат в името на бързината и печалбата да си затваряме очите. И ние ще ги затваряме, та ако ще сам дяволът да се изпречи на пътя ни. Такава е истината, мистър Бейли. Затова не ме питайте дали ви вярвам. Това няма ни най-малко значение. Ако ви вярвам, трябва още сега да взема служебния револвер и да се застрелям. Или… просто да си затварям очите. Сбогом, мистър Бейли. Ще сторя каквото мога, но не се надявайте. То няма да е много.

— И ще осъдите на смърт хиляда и петстотин души?

— Ще си затварям очите — повтаря Лайтолър. — Ще се надявам да сте измамник. А ако греша… ще загина заедно с тях.

И той с бавни крачки тръгва обратно към мостика.

Мини на 282.

 

19

Привечер планът вече е готов. Трябва само да купиш от бюфета бутилка марково уиски за три лири. Ако нямаш толкова пари, нещата просто пропадат — върни се на 104 и направи нов избор.

А ако парите не са проблем, продължи на 55.

 

20

Дотук добре. А сега как смяташ да спасиш Хигинс?

Ще се опиташ да намериш или сглобиш нещо, с което да може да се плава — мини на 167.

Ще се опиташ да го качиш на някоя от лодките — продължи на 132.

Ще потърсиш в багажа си нещо подходящо за спасение — мини на 206.

Просто ще останеш на борда на кораба, изчаквайки някаква последна възможност — мини на 155.

 

21

Имаш ли кодова дума ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ?

Да — мини на 176.

Не — продължи на 210.

 

22

Поемаш дълбоко дъх и решително изричаш:

— Сър, трябва да ви кажа нещо важно.

Конструкторът те поглежда с интерес.

— И какво е то?

— Разпитвам за всичко това, за да насоча мисълта ви към нещо страшно, което ще се случи на „Титаник“. След четири дни, през нощта на 14 срещу 15 април, той ще се сблъска с айсберг и ще потъне. Не ме питайте откъде го знам, просто ми повярвайте.

Андрюс остава все тъй любезен. Дори… някак странно любезен.

— Е, щом искате, няма да питам откъде го знаете. Обаче за нищо на света няма да ви повярвам. Все пак аз съм проектирал този кораб със собствените си ръце. Сблъскване с айсберг е последното нещо, което би могло да потопи „Титаник“. Ако наистина налетим върху айсберга с максимална скорост, тогава носовият отсек ще бъде страхотно смачкан. Възможно е водата да проникне дори и в следващия. Но това пак означава само два наводнени отсека, а „Титаник“ е в състояние да се държи дори при пробойни в четирите носови отсека! Няма защо да се безпокоите, сър, идеята ви е просто нелепа.

Ако желаеш да спориш и имаш кодова дума ПРИЧИНИ или ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ, мини на 211.

Ако нямаш нито една от двете думи, но държиш да спориш, продължи на 226.

А ако предпочиташ да избегнеш спора и се насочиш към темата за устройството на кораба, попадаш на 198.

 

23

На десния борд тъкмо спускат последната лодка. Възрастен мъж, застанал до перилата, я гледа безизразно. След това внезапно прескача борда и тупва в нея. Хуквате с всичка сила натам, но когато достигате перилата, лодката вече е на пет метра под вас и бавно продължава надолу, към водата. Забелязваш, че има свободни места.

— Скачай! — обръщаш се към Хигинс.

— А ти?

— Аз съм плувец, нали ти казах.

— Ами… Добре тогава!

С тези думи Хигинс прескача перилата и полита към лодката. Само че да скочиш още не е достатъчно — важното е и да улучиш!

Какъв ли късмет ще има Хигинс? Провери сам.

Мини по свой избор на 182, 136 или 103.

 

24

И така, идеята е проста. Ще отвлечеш капитана, ще поискаш като условие за преговори корабът да бъде спрян… и ще проточиш преговорите няколко часа — достатъчно, за да стигнете в опасната зона вече на сутринта и айсбергите да бъдат забелязани отдалече.

След усърдно оглеждане на каютата установяваш, че най-подходяща за оръжие е неголямата бронзова статуетка на бог Посейдон, представляваща част от украсата. Както всичко тук, тя е прикрепена здраво за стената, но с няколко силни напъна (и леко поожулени пръсти) успяваш да я откъртиш. Има размери точно колкото да легне в юмрука ти, а по форма напомня модерните улични боксове, за пораженията от които си писал неведнъж в черната хроника. Надяваш се да ти свърши работа.

Мушваш статуетката в джоба си и се запътваш към капитанския мостик. Там те посреща дежурният матрос.

Разговарял ли си вече с капитана?

Да — мини на 149.

Не — продължи на 109.

А ако в последния момент изпитваш колебания спрямо плана, върни се на 172 за нов избор.

 

25

— Мистър Бейли?

Трепваш и се обръщаш. Зад теб стои вторият помощник Лайтолър. Изражението му изглежда някак странно — едновременно объркано и раздразнено.

— Искам да поговорим насаме — рязко добавя той и кимва на Хигинс. — Извинете ни, сър.

Отдалечавате се напред — в ничията зона между мостика и палубата на първа класа. Тук няма много хора. Лайтолър спира, пъхва палци в джобовете на китела си, отваря на два пъти уста и най-сетне яростно изтърсва:

— Дължа ви пет лири, мистър Бейли.

— Моля ви, офицер! — бързо възразяваш ти. — Забравете…

— Аз винаги плащам дълговете си! — прекъсва те Лайтолър. — Не е там работата. Просто се питам какви игрички играете. Вие какво, да не би да се пишете някакъв там пророк?

Изглежда кипнал от гняв, но усещаш, че просто е объркан, а това никак не му допада. Хора като него обичат всичко да е просто и ясно. Предпочитат дори и най-страшната заплаха пред тайнственото и неизвестното.

Какво ще му отговориш?

„Да, пророк съм!“ — мини на 223.

„Не, сър, не съм пророк. Но вие като моряк би трябвало да знаете, че на света има много загадки“ — продължи на 242.

„Случва ми се понякога, но рядко“ — прехвърли се на 257.

 

26

Започваш да обикаляш кораба, но търсенето на Хигинс съвсем не е лесно. „Титаник“ представлява истински лабиринт от палуби, коридори, проходи и стълбища. По някое време попадаш в луксозно обзаведен салон с тежки кресла и кристални пепелници. Тук обаче прислугата проявява подчертан интерес към теб и когато научава, че не пътуваш в първа класа, вежливо те изпровожда обратно в твоя район. С ужас се сещаш, че не знаеш за коя класа има билет Хигинс. А при огромните размери на кораба не виждаш особени шансове да обиколиш дори една класа чак до вечерта.

Коя класа ще се опиташ да обиколиш?

Първа — мини на 10.

Втора — продължи на 137.

Трета — прехвърли се на 170.

 

27

Когато двамата с Хигинс стигате до кухнята, водата вече почти е нахлула в нея. За оставащите ви минута-две светкавично оглеждаш готварските помещения. Уви, най-големите казани са вградени в печките, така че не би могъл да се възползваш от тях. А останалите са твърде малки, за да издържат човек. Особено пък при вълнение — а макар че в момента океанът наоколо е спокоен, при потъването на „Титаник“ се очаква мощна вълна и водовъртеж.

Върни се на 167 и избери нещо друго.

 

28

Стреснато вдигаш глава, защото дочуваш тропот на крака по металната стълбичка. Трополят тежките обувки на Кемиш и още двама огняри. Стигайки до теб, те без никакво предупреждение те събарят на платформата и хващат здраво ръцете ти.

— Значи така, а? — възкликва Кемиш. — Искал да ни почерпи, а всъщност идва да бърника по котела! Тия на нас не ни минават, господинчо! Кой си и какво търсиш при нас?

Какво ще направиш?

Ще отговориш, че от алкохола и горещината си залитнал и си се опрял на лоста без да искаш — мини на 181.

Ще се сбиеш с тях — продължи на 168.

 

29

Ударът безпогрешно улучва лицето на полицая. Замаян от болка, той залита назад и изпуска ръката ти. Хукваш през тълпата, а зад гърба ти долитат яростните му крясъци. Но в суматохата успяваш да се откъснеш от преследването и стигаш до хотела.

По-късно ще узнаеш, че на пристанището имало саботаж, че някой прекъснал стоманените въжета на „Ню Йорк“ и само по случайност не се случила трагедия — „Титаник“ едва успял да избегне сблъскването. Уви, планът ти се е провалил. Хигинс ще загине заедно с „Титаник“, а на теб не ти остава нищо друго, освен да живееш до края на дните си в една далечна и непозната епоха…

 

30

— Така ли? — повишава глас Хигинс. — Вижте какво, до гуша ми дойде от вас. Не че имам железни нерви, но вие можете да подлудите и Всевишния. Не желая нито да говоря с вас, нито да ви виждам повече. Приятно пътешествие!

С тези думи той ти обръща гръб и се отправя към кърмата на кораба. Безсмислено е да го следваш — по-добре си помисли много внимателно как да оправиш отношенията си с него. Каютата ти ще бъде свободна от гръмогласния спътник чак до вечерта, така че можеш да използваш случая, за да поспиш. А сега мини на 81.

 

31

Безмълвно обръщаш гръб на стареца и след дълго лутане из пристанищния квартал най-сетне се добираш до хотела. Преди да се качиш в стаята си, влизаш в ресторанта и поръчваш вечеря.

Продължи на 230.

 

32

Изкачваш се бързо до лодъчната палуба. На път към капитанския мостик обаче те пресреща вахтеният матрос.

— Не може там, сър. Забранено е. Не бива да бъде безпокоен капитанът.

— Жалко — въздъхваш ти. — Просто исках да се осведомя подробно за „Титаник“. Имам да пиша поредица от статии. За „Таймс“.

— Интересувайте се спокойно — долита иззад теб спокоен глас. Обръщаш се и зърваш само на две крачки патриархалната брадата физиономия на капитан Смит. — Връщам се от вечеря и с удоволствие бих отговорил на въпросите ви. Разбира се, през това време ще изпълнявам и капитанските си задължения, така че не ми се сърдете, ако от време на време отлагаме някой въпрос за минута-две. Заповядайте на мостика!

Щом се озоваваш на мостика, подхващаш нещата отдалече:

— Каква е максималната скорост на „Титаник“, сър?

— 24–25 възела. При изключителни случаи е възможно да вдигне дори и повече.

— Охо! — изумяваш се ти. — Това просто не мога да го повярвам. Вашият кораб да не е военен кръстосвач?

— Не, мистър Бейли — спокойно отвръща капитанът. — Просто е построен добре.

— Но 25 възела са нещо невероятно за пътнически кораб! Камо ли по-висока скорост. Да си призная, страх ме е да напиша това — никой читател няма да ми повярва.

— Напишете го спокойно — усмихва се Смит. — Наистина можем да вдигнем такава скорост.

— Да не преувеличавате малко? Не се безпокойте, аз ще го напиша както искате, но на мен лично можете да ми кажете истината. Няма да я издам, обещавам.

Капитан Смит замислено подръпва бялата си брада.

— Предполагам, че ако изстискам всичко от кораба, може дори да наближа 30 възела!

Разперваш ръце.

— Това и да го видя, няма да го повярвам!

Мини на 123.

 

33

Послушно оставяш багажа си до рецепцията и взимаш само малката пътна чантичка.

— Всичкият багаж, сър — твърдо изрича чиновникът.

— Е, това вече на нищо не прилича! — възмущаваш се ти и отваряш чантичката. — Ето, погледнете. Само бели листа и документите ми. Как ще изтегля пари от банката без документи?

Човекът става малко по-учтив.

— Да, сър, прав сте. Довиждане. Не се тревожете за багажа, ще го пазя най-зорко.

Последното звучи по-скоро като закана, но ти не отговаряш и излизаш от хотела. Трябва да се примириш със загубата на целия си багаж. Само наръчникът по навигация (ако го имаш) е в чантата, при белите листа, а моряшкият нож (пак ако го имаш) е в джоба ти. Разполагаш и със сумата, която ти е останала — естествено, под 5 лири (ако е по-голяма, просто се върни на 204 и недей да правиш глупости).

Отправяш се пеш към пристанището и половин час по-късно вече се изкачваш по трапа на „Титаник“.

Мини на 40.

 

34

За тази идея не е потребно абсолютно нищо. На ръката ти проблясва едно от онези японски чудеса на техниката, които са евтини, точни и издръжливи.

Ако решиш да прибавиш към часовника и нещо друго, върни се на 107 за нов избор.

Ако решиш просто да чакаш вечерта, мини на 63.

 

35

Мини на 60.

 

36

Мини на 29.

 

37

С безупречна точност „Титаник“ хвърля швартовите си въжета на куинстаунския кей точно в дванайсет и половина — проверяваш по джобния си часовник.

— Чудесен е! — обажда се с любопитство Хигинс, докато затваряш сребърните капаци на часовника. — Сигурно семейно наследство?

— Подарък. Не се сърдете, но не ми се говори по въпроса. Навява ми тъжни спомени.

С тия думи умело се измъкваш от по-нататъшно разпитване. Вече си разбрал, че Хигинс е проницателен и никак не обича да го лъжат.

Започва обаче да те гложди едно друго съмнение: ами ако не успееш да направиш нищо? Ако загинете и двамата? Гадна работа. След като познаваш себе си, не е трудно да предположиш какво можеш да очакваш от своите потомци — всичко, абсолютно всичко. Разправят, че щели да те върнат. Ами ако просто те зарежат да си умреш на потъващия кораб? Какво ги вълнува някой си дивак отпреди трийсет века?…

Куинстаун е последното пристанище по пътя на „Титаник“ преди катастрофата. Сега имаш последна възможност да се спасиш от удавяне в този плаващ ковчег. Ще я използваш ли?

Ако желаеш да го сториш, мини на 99.

Ако си твърдо решен да изпълниш възложената ти мисия, продължи на 196.

 

38

Хукваш покрай спасителните лодки по десния борд. Първата вече слиза надолу и доколкото можеш да различиш под слабата светлина, Хигинс не е вътре. Няма го и при следващата лодка, нито при по-следващата. Продължаваш да тичаш през струпаните хора, докато най-сетне достигаш носа. Хигинс го няма никакъв.

В този момент откъм кърмата долита трясък и в нощното небе се издига ослепителна бяла ракета. После още една… и още една…

— Какво става? — питаш ти някакъв огняр, който е излязъл на студа само по дочен панталон и потник.

Той изругава цветисто.

— Ония мръсници там, на хоризонта!

Вглеждаш се. Наистина, на хоризонта блестят светлините на някакъв кораб.

— Стоят си там и изобщо не ни обръщат внимание — изругава още по-люто огнярят. — А ние тук загиваме.

— Може пък ракетите да ги привлекат — подхвърляш с надежда ти.

— Друг път! Не виждаш ли, че са бели? Нямало червени на борда, представяш ли си?

Ако случайно имаш в багажа си червени ракети — непременно червени! — мини на 2.

В противен случай продължи на 83.

 

39

Е, нищо не може да се направи. Ако преди малко си имал още една кодова дума, върни се на 215 и направи нов избор.

В противен случай отново отиваш при Хигинс и се замисляш над предстоящите планове. Премини на 199.

 

40

Ден първи — сряда, 10 април 1912 г.

Един усмихнат стюард ти показва къде е твоята каюта. Налага се да вървиш почти половин миля, докато стигнеш до нея. Обзаведена е сравнително луксозно в сравнение с хотела. Споделяш впечатлението си със стюарда.

— Тук дори трета класа може да се сравнява с обикновените хотели по брега, сър! — гордо отвръща човекът. — Оборудваха го близо десет месеца! Не знам дали ще ви пуснат да разгледате първата класа, но там пък направо ще видите какво е разкош! Сигурно дори и Негово величество не би се поколебал да пътува при нас!

След малко пристига съседът ти по каюта — намусен мъжага с месест нос, който веднага след излизането на стюарда измъква от куфара си бутилка уиски и ти предлага глътка. Учтиво отказваш — точно в момента не ти е до пиене. Имаш далеч по-важна работа.

Ако си записал кодова дума ОРАКУЛ и желаеш да осъществиш плана, мини на 58.

В противен случай продължи на 98.

 

41

Съгласяваш се (какво друго ти остава?) и продължаваш да чакаш заедно с неотстъпчивия стюард. След нови десет минути колегата му пак пристига.

— Предадох съобщението, мистър Бейли. Капитанът каза, че в момента отивал на вечеря, организирана в негова чест от мистър Уайдънър, тъй че просто няма как да ви отдели време. Но след вечерята незабавно ще се срещне с вас, за да получите всички възможни данни, които ви интересуват. Предава най-искрени извинения и се надява, че ще ви бъде максимално полезен след не повече от час и половина.

Поглеждаш часовника си и от устата ти едва не излита проклятие. Вече е единайсет без двайсет, точно след един час предстои сблъскването с айсберга!

— Съжалявам, сър, нищо друго не мога да сторя — философски вдига рамене дежурният стюард. — Просто изчакайте малко, а капитанът няма къде да ви избяга, уверявам ви. Освен ако не вземем да катастрофираме и да потънем до един час — добавя той и се изкисква.

— Много смешно! — промърморваш ти и тръгваш към каютата си с бучаща от напрежение глава. Този план не успя. Сега вече не ти остава нищо… Отчаян и обезверен, сядаш на койката в очакване на удара. Да става каквото ще…

Мини на 142.

 

42

Имаш ли кодова дума ПРИЧИНИ?

Да — мини на 105.

Не — продължи на 124.

 

43

Тъкмо се събличаш за сън, когато пристига спътникът ти по каюта. Завиваш се презглава с най-лоши предчувствия за предстоящата нощ. Те обаче се оказват почти напълно неоправдани — точно според твоя съвет едрият мъжага се е присвил на една страна и не издава нито звук. Единственото, което смущава съня ти, са промените в работата на двигателите. Подсъзнателно очакваш всеки момент да се забиете в айсберга, макар да знаеш, че до този момент остават цели три денонощия.

На сутринта спътникът ти плахо се опитва да завърже разговор:

— Добро утро, мистър Бейли. Много ли ви тормозих тази нощ?

— Напротив — усмихваш се ти. — Не издадохте нито звук. Спал съм сладко като пеленаче и ви благодаря за това.

— О, удоволствието е изцяло мое…

Какво да се прави, такива са нравите в изисканото общество от началото на века. Може и да си чел за тях…

Мини на 215.

 

44

Влизате вътре и капитан Смит се обръща, за да остави фуражката си на стенната окачалка. Сега е моментът! Измъкваш статуетката и с един скок се озоваваш зад него. Удар в тила — и Смит рухва на пода. Сега остава само да се покажеш, за да обявиш, че капитанът е твой пленник и ако не спрат кораба…

Вратата на каютата внезапно се отваря и на прага застава един от офицерите:

— Сър, от „Балтик“ докладват, че… Какво? Тревога! Капитанът е нападнат!

Скачаш върху офицера, за да го изблъскаш от каютата и да заключиш отвътре… но в следващия миг се оказваш срещу дулото на пистолет.

Преди да измислиш каквото и да било, в каютата се втурват неколцина офицери и матроси. След две минути лежиш на пода здраво завързан, а пистолетът неизменно се цели в главата ти.

— Добре ли сте, сър? — пита един от моряците. Вероятно не се отнася за теб.

— Нищо ми няма, момчета — изпъшква капитан Смит. — Малко ме зашемети, но старите морски кучета имат дебели глави, нали?

— По морския закон ли ще го съдим, сър? — пита някой.

— Това са отживелици. В изолатора, а щом стигнем в Ню Йорк, ще го предадем на властите. Те да си цапат ръцете с него.

Мини на 54.

 

45

Запиши в дневника на приключението кодова дума БИЯЧ и продължи на 90.

 

46

Дребният човечец е малко изненадан, но проявява безупречна любезност.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър… мистър…

— Бейли — представяш се ти. — Джон Бейли.

— Поласкан съм, че знаете името ми. Бихте ли казали откъде, ако не е тайна?

Какво ще му отговориш?

„Живеем на една улица и съм чувал да се говори за вас“ — мини на 175.

„Преди малко съвсем случайно научих името ви“ — продължи на 118.

 

47

Хвърляш бърз поглед към мястото, където би трябвало да виси спасителната жилетка. Няма я. Обръщаш се към Хигинс.

— Уилям, къде е спасителната жилетка от тази каюта?

— А?… — обърква се той. — Не знам. Сигурно спътникът ми я е взел, докато спях.

— Господа, ще ви помоля да излезете и да се отправите към спасителните лодки — обажда се откъм вратата на каютата възрастен стюард. — Корабът потъва и трябва всички да се евакуираме.

Излизате навън и човекът сръчно заключва каютата на Хигинс, след това пристъпва към следващата. Внезапно ти хрумва, че би могъл да вземеш спасителна жилетка от някоя заключена каюта, но стюардът категорично отказва да те пусне. Цялото ти красноречие остава абсолютно безрезултатно.

Ами сега? Къде ще търсиш спасителна жилетка? Потъването на кораба и затварянето на вратите в херметичните прегради не ти е оставило широк избор:

В пушалнята на първа класа — мини на 9.

В каюткомпанията — продължи на 76.

На палубата за разходки — прехвърли се на 186.

Ако пък изобщо се откажеш от идеята да търсиш на Хигинс спасителна жилетка, мини на 20.

 

48

Обикновено гледката отвисоко е най-добра, затова без колебания се изкачваш на лодъчната палуба. Макар че си от втора класа, дежурните моряци те пропускат — все пак днес е тържествен ден. Виж, ако беше от трета класа… Британското общество от началото на века все още е разделено на ясно изразени слоеве.

На лодъчната палуба са се стълпили множество пътници от първа класа, между тях забелязваш и неколцина усмихнати офицери — компанията „Уайт стар лайн“ държи да покаже на своите клиенти, че членовете на екипажа са техни приятели. Тук-там се мяркат и по-скромни хора от втора класа, разликата веднага бие на очи.

Мини на 122.

 

49

Да се срещнеш с капитана на огромен кораб като „Титаник“ съвсем не е лесно. Ако си пътник от първа класа, как да е. Но за втората нещата стоят малко по-иначе. Освен това, ако се досещаш правилно, ще трябва да изчакаш за разговора точно вечерта преди да се сблъскате с айсберга. Тогава вече ще са получени предупреждения за плаващи ледове… и може би думата ти ще тежи повече.

Двата дни минават в нетърпеливо очакване. Последното съобщение, ако не те лъже паметта, трябва да дойде от „Калифорниън“ в 19.30 часа. Изчакваш за всеки случай да мине още половин час и точно в осем вечерта се запътваш към капитанския мостик.

Дежурният матрос обаче е непреклонен.

— Тази вечер капитан Смит е лично на вахта, сър. Ще я отстъпи в десет, тоест след два часа. Тогава може би ще е на разположение на пътниците. Съжалявам, но не мога да ви пусна сега. Той в момента е като… като войник на пост, разбирате ли? Не може да го безпокоите сега.

Мини на 7.

 

50

Облакътени на заоблената метална стена, тримата се вглеждате напрегнато в синята нощ. От време на време Флийт сваля бинокъла, разтърква очи и пак продължава да гледа. Трябва да признаеш, че не различаваш в тъмнината отпред абсолютно нищо. Но наблюдателите са опитни, би трябвало да се справят дори при толкова лоши условия.

Внезапно Флийт се привежда още по-напред, сетне удря камбаната, грабва телефона и обявява с напрегнат глас: — Айсберг право по носа!

Минават още една или две минути, които ти се струват цяла вечност. Носът на кораба бавно почва да се отклонява наляво. А айсберг няма и няма!

— Ти наистина ли го видя? — недоверчиво прошепва Ли.

И изведнъж айсбергът изниква от мрака само на два-три метра встрани от корпуса. Изтръпнали, тримата следите как чудовищният леден къс пълзи все по назад… и ненадейно откъм кърмата долита трясък. Титаник се разтърсва съвсем леко.

— Май ни закачи — прошепва Флийт.

— Дано да не е сериозно — въздъхва Ли.

Скоростта постепенно намалява, докато най-сетне корабът спира. Дали намесата ти е била навременна? Дали е спасила кораба? Вече се съмняваш в това и слизаш надолу, за да потърсиш Хигинс, когато откъм мостика дотичва разрошен и без фуражка самият капитан Смит.

— Кой забеляза айсберга? — басово се провиква той.

— Флийт, сър! — отвръща отгоре Ли.

— Отлично, Флийт! Спестихте ни огромни неприятности.

— Няма ли повреди, сър? — питаш ти. — Чух удар откъм кърмата.

Смит махва с ръка.

— Пробойна в кърмовия отсек. Крайно неприятно, разбира се, но няма да ни попречи да стигнем в Ню Йорк навреме. Без да бързаме, естествено. Отсега нататък — безопасна скорост. Можеше да бъде далеч по-зле…

Сбогуваш се с него и тръгваш към каютата си. Още не можеш да повярваш — след два дни пътниците ще слязат в Ню Йорк, без дори да подозират каква страшна заплаха е минала на косъм от тях.

Предстои ти да живееш до края на дните си в първата половина на 20-ти век. Но нима това е скъпа цена, когато си успял да постигнеш една невъзможна победа?

 

51

Мини на 77.

 

52

Настигаш Хигинс на тротоара и го хващаш за рамото.

— Изслушайте ме! Ако тръгнете с „Титаник“, ще загинете. Този кораб ще потъне!

Човекът те поглежда шокирано.

— Сър, пуснете ме, или ще повикам полиция!

Около вас се е събрала любопитна тълпа. Едър мъж в униформа на морски офицер си пробива път през хората и застава до вас.

— Господине, имате ли нужда от помощ?

Хигинс поклаща глава.

— Не, благодаря ви, сър. Просто този джентълмен най-настоятелно се опитва да ме убеди да не тръгвам с „Титаник“. Корабът щял да потъне още при първия си рейс и всички на борда да се издавят.

Хората наоколо избухват в смях. Офицерът обаче остава сериозен.

— Ясно. От ръководството на компанията ни предупредиха, че конкурентите може да пратят провокатори тъкмо с такава цел — да разубеждават пътниците и да твърдят, че „Титаник“ не е непотопим. Не предполагах обаче, че ще имат наглостта да застанат направо на касите.

Правиш опит да се намесиш в разговора.

— Но аз…

— Без възражения, мистър провокатор! — отсича офицерът. — Ще дойдете ли с мен доброволно, или да повикам полиция, за да ви докара със сила?

Без да чака отговор, той те хваща за ръка и те повлича със себе си. Определено те превъзхожда по физическа сила, тъй че едва ли ще му е нужна полиция.

След четвърт час си в местния офис на „Уайт стар лайн“. Без излишни церемонии ти отнемат билета за „Титаник“ и дори не ти връщат парите. А след това те изпращат в полицията.

Задачата е провалена. Хигинс ще потъне с „Титаник“. След трагедията тихомълком ще те пуснат от ареста и „Уайт стар лайн“ ще ти върне парите за билета без никакви претенции. Дори ще получиш известна сума, за да си мълчиш. Компанията няма интерес от излишни сензации — тъкмо в момента се води разследване около катастрофата. Само че ти е съдено да прекараш живота си в първата половина на 20-ти век… Друг път действай по-предпазливо!

 

53

Изтичваш към товарните помещения, но щом тръгваш надолу по стълбите, виждаш как в трюма се плиска вода. Каквото и да има там, то вече е недостъпно за теб. Не ти остава нищо друго, освен да се върнеш обратно на 167 и да избереш нов вариант.

 

54

Корабният изолатор е истинска килия с масивна метална врата. Отвън през цялото време пази матрос. Два пъти на ден ти докарват оскъдна храна и малко вода, а сутрин, на обед и вечер донасят метална кофа. И най-малко те утешава мисълта, че затворничеството ще продължи само два дни. С ужас очакваш сблъскването на кораба с айсберга. Дали ще те пуснат от затвора след катастрофата? Кой знае…

На няколко пъти се опитваш да завържеш разговор с пазачите си, но те посрещат всякакви увещания с пълно безразличие. Вече почваш да се чудиш дали изобщо има смисъл да хабиш усилия, когато внезапно ти хрумва идея. Ами ако ги предупредиш, че вечерта на 14 април „Титаник“ ще се блъсне в айсберг и просто си искал да предотвратиш сблъскването? От една страна звучи добре. Когато наистина дойде катастрофата, може да придобият малко повече уважение �