Джон Р. Р. Толкин, Кристофър Толкин
Силмарилионът
(под редакцията на Кристофър Толкин) (1) — Моята библиотека

ПРЕДГОВОР

„Силмарилионът“, публикуван едва четири години след смъртта на своя създател, е разказ за Древните дни или Първата епоха на света. Във „Властелинът на пръстените“ бяха описани великите събития от края на Третата епоха, но легендите в настоящата книга идват от най-далечното минало, когато първият Мрачен владетел на име Моргот живеел в Средната земя и Върховните елфи воювали с него, за да си възвърнат Силмарилите.

„Силмарилионът“ обаче не само описва далеч по-древни събития от ония, които срещаме във „Властелинът на пръстените“; той е по-ранната творба — както по замисъл, така и във всички останали отношения. Макар и не под това заглавие, той е съществувал още преди половин век, а в старите записки от 1917 година насам можем да срещнем набързо нахвърляни ранни варианти на главните събития в тази цялостна митология. Но произведението така и не бе публикувано (макар че във „Властелинът на пръстените“ можем да открием известен намек за неговото съдържание) и през целия си дълъг живот баща ми продължи неуморно да работи върху него. През това време „Силмарилионът“, смятан отначало за обикновено повествование, не претърпя някакви драстични промени; той отдавна се бе превърнал в традиция и основа за по-сетнешни произведения. Ала текстът съвсем не бе окончателно завършен и понякога се променяха дори основни идеи, свързани със същината на описвания в него свят; същевременно легендите биваха преразказвани ту по-нашироко, ту по-кратко и в най-различни стилове. С течение на годините всички тези промени и варианти, както на отделните подробности, така и на общата перспектива, станаха толкова сложни, всепроникващи и многослойни, че създаването на една категорична и окончателна версия изглеждаше неосъществимо. Нещо повече, старите легенди („стари“ не само поради своя произход от древната Първа епоха, но и в мащабите на бащиния ми живот) се превърнаха в носители и хранилища на неговите най-дълбоки размисли. В по-късните му произведения митологията и поезията бяха засенчени от увлечението по теологични и философски въпроси, което често водеше до несъвместимост на стиловете.

След смъртта на баща си трябваше да поема задачата по оформянето на това произведение в удобен за печатане вид. От самото начало ми стана ясно, че всеки опит да представя между кориците на една-единствена книга цялото многообразие на материала — да покажа „Силмарилионът“ като активно развиващо се творческо търсене в течение на повече от половин век — всъщност би довел само до хаос и затрупване на същественото под куп подробности. Поради това се заех да съставя обединения текст, като подбирах и подреждах по начина, който ми се струваше най-подходящ за създаване на една свързана и цялостна история. При този труд срещнах особени затруднения в заключителните глави (след гибелта на Турин Турамбар), тъй като те бяха останали неизменни от дълги години насам и в много отношения влизаха в противоречие с по-развитите идеи от други части на книгата.

Пълна съвместимост (както в самия „Силмарилион“, така и между него и останалите публикувани произведения на баща ми) не бива да бъде търсена и може да се постигне само с цената на тежък и безполезен труд. Нещо повече, баща ми бе замислил „Силмарилионът“ като сбит и впоследствие разширен преразказ на множество най-различни източници (поеми, летописи, предания), оцелял през вековете под формата на епос; реално погледнато, замисълът се развива успоредно със самата книга, тъй като използва за материал значителна част от по-ранната проза и поезия, което до голяма степен го прави преразказ не само на теория, но и на практика. Вероятно на това се дължи променливият ритъм и различната пълнота на отделните части, контрастът (например) между прецизните указания за място и мотиви в легендата за Турин Турамбар и възвишения, но смътен разказ за края на Първата епоха, когато рухнал Тангородрим и Моргот бил низвергнат; прибавям тук някои неравномерности в тона и описанията, отделни неясноти и срещаната тук-там липса на свързаност. Във „Валакуента“ например трябва да предполагаме, че макар преданията да съдържат множество сведения от най-ранните дни на Елдарите във Валинор, те вероятно са преработвани в по-късни епохи; това би обяснило постоянните промени на време и гледна точка, при които божествените сили изглеждат ту близки и пряко действащи в света, ту далечни и изчезнали навсякъде, освен в спомените.

Въпреки заглавието си книгата съдържа не само „Куента Силмарилион“, тоест самия „Силмарилион“, но и четири други по-кратки творби. „Айнулиндале“ и „Валакуента“, които помествам в началото, са пряко свързани със „Силмарилионът“; колкото до прибавените в края „Акалабет“ и „За Всевластните Пръстени“, те са (подчертавам) напълно отделни и независими. Включих ги поради неведнъж изразяваното категорично желание на моя баща и по този начин обхващам цялата история от сътворението на света чрез Музиката на Айнурите до отпътуването на Носителите от Митлондските заливи, което слага края на Третата епоха.

Броят на имената в книгата е огромен, но само една малка част от персонажите (елфи и хора) играят съществена роля в разказа за Първата епоха и всички те могат да бъдат открити в генеалогичните таблици, които съм добавил, заедно с подробната карта. Струва си да отбележа, че огромната източна планинска верига Еред Луин или Еред Линдон (Сините планини) се появява на запад в картата, придружаваща „Властелинът на пръстените“. Публикуваната тук карта има за цел читателят още от пръв поглед да разбере къде са били разположени елфическите кралства след завръщането на Нолдорите в Средната земя. Не съм натоварил книгата с коментари и анотации. В наследството на баща ми се съхранява огромно богатство от непубликувани ръкописи за трите епохи и аз се надявам, че в бъдеще ще се окаже възможно да публикувам една част от тях.

При трудната и понякога отчайваща задача да се подготви за публикация текстът на тази книга неоценима помощ ми оказа Гай Кей, с когото работих през 1974–75 година.

Кристофър Толкин