Хауърд Лъвкрафт
Кошмарът в Дънуич — Моята библиотека

„Горганите, хидрите и химерите — страшните разкази за Целено и Харпиите — всички те могат и да се пораждат отново в суеверните умове, но всъщност са били там и преди. Те са копия, типове — а архетипите са заложени в самите нас и са изконни. Как другояче можем да си обясним обстоятелството, че онова, за което много добре знаем, че е изсмислица, ни вълнува и ни оказва влияние? Нима се страхуваме от него, тъй като се боим да не ни причини физическо нараняване? О, в никакъв случай! Тези страхове имат къде-къде по-древен произход. Тяхното начало е отвъд тялото — или, казано по друг начин, и без тялото те щяха да си бъдат същите. Така че страхът, за който иде реч, има чисто духовна природа — и обстоятелството, че е толкова силен, колкото и не е обвързан с нито един земен обект, както и че преобладава в периода на нашето безгрешно младенчество — поражда трудности, разрешаването, на които би ни позволило да проникнем в дълбините на нашето доземно съществуване и да надзърнем (макар и с едно око) в страната на сенките, забулила далечното минало на човека.“

 

Когато човек, пътуващ из северните райони на централен Масачузетс, свърне по неправилния път на разклонението при Ейлсбъри веднага след Дийн’с Корнър, то ще се окаже на запустяло и доста любопитно местенце. Теренът става по-планински и стръмен, а обраслите с трънаци каменни стени все повече и повече се притискат към коловозите на прашния лъкатушещ черен път, сякаш опитвайки се да го задушат в студената си прегръдка. Дърветата от многобройните горски масиви изглеждат значително по-големи, а дивите треви, къпини, храсти и плевели се радват на такова противно изобилие, каквото трудно можеш да срещнеш сред по-гъсто заселените с хора райони. В същото време засятите и обработваеми площи стават все по-оскъдни и се срещат все no-рядко; а немногочислените разпилени тук-там домове като че ли са белязани с удивително сходния отпечатък на старостта, разрухата и нищетата. Без сам да знае защо, пътешественикът не се осмелява да попита за пътя никого от мрачните самотни кореняци, които само го изглеждат навъсено, отпуснали се на порутените си веранди, или работещи на полегатите, осеяни с камънак поляни. Тези фигури ти се струват толкова безмълвни и потайни, че неволно в съзнанието ти изникват мисли за забранени неща, от които е хубаво да се държиш по-далеч. Когато пътят се издигне на такава височина, че успяваш да обхванеш с поглед дълбоките гори долу, усещането за неясна тревога и безпокойство се усилва. Върховете изглеждат твърде заоблени и симетрични, за да се чувстваш леко и спокойно, а в допълнение на това на фона на чистото небе се открояват с особена яснота високи каменни колони, които като че ли увенчават планинските била със странните си пръстени.

Тесни проломи и клисури с незнайна дълбочина прорязват пътя, а прехвърлените през тях дървени мостове ни най-малко не вдъхват усещане за сигурност. Когато пътеката започва да се спуска надолу, се появяват блатисти участъци, инстинктивно пораждащи неприязън, която се усилва и прераства в страх на здрачаване — тогава невидими козодои надават своите викове, а светулки танцуват в неестествено изобилие в ритъма на хрипливите и настойчиви звуци на жабешко крякане. Тънката сияеща ивица на горните води на Мискатоник поразително напомня на пълзяща змия, докато той се извива и лъкатуши към подножията на куполообразните хълмове.

Приближавайки се към техните масивни заоблени силуети, пътешественикът започва да се опасява от гористите им склонове повече, отколкото от увенчаните им с камъни била. Тези склонове се извисяват нагоре, толкова тъмни и непрогледни, че изобщо не искаш да се приближаваш до тях, но друг път просто няма. От другата страна на тясното дървено мостче се забелязва малко поселище, сгушено между реката и почти вертикалните склонове на Кръглата планина — пред взора на пътешественика се откриват прогнили двускатни покриви, напомнящи no-скоро за по-ранни архитектурни периоди, отколкото за типичното строителство, разпространено из тези места. Повечето постройки са порутени и сякаш всеки момент ще рухнат, а църквата с полуразрушената камбанария сега служи за склад на едва кретащата търговия на обитателите. Страшничко е да стъпиш на скърцащото мостче, но нямаш никаква алтернатива. Когато го прекосиш и се озовеш от другата страна, веднага усещаш слабия, но някак си скверен мирис на селската уличка — миризма на плесен и многовековно разложение. Преминал през това място, пътешественикът винаги изпитва радост и облекчение, след което се отправя по тясната пътечка, лъкатушеща покрай подножията на хълмовете, прекосява гладката равнина и отново се озовава на разклонението при Ейлсбъри. И едва понякога узнава, че всъщност е минал през Дънуич.

Външните хора се стараят колкото се може по-рядко да минават през Дънуич, а след едни ужасяващи събития всички знаци, показващи местоположението му, бяха прибрани. Заобикалящата го природа, ако се разгледа от естетическа гледна точка, е повече от прекрасна; въпреки това Дънуич не привлича никакви художници или летни туристи. Преди двеста години, когато никой не се е присмивал на разказите за вещерската кръв, поклонниците на Сатаната и странните обитатели на лесовете, било прието всячески да се избягва тази местност. В нашия разумен век — оттогава, откакто загрижените за процъфтяването на града се постараха да скрият и забулят в тайна Кошмара в Дънуич от 1928 година — хората, без дори да знаят защо, продължават да стоят далеч от това място. Навярно една от причините — макар че тя не би могла да обясни поведението на туристите — се дължи на забележимата деградация на местните жители, които почти без съпротива са се поддали на обичайния за затънтените кътчета на Нова Англия регрес и упадък. В крайна сметка те сякаш са образували някаква особена раса с напълно определени умствени и физически показатели на израждане, породени от близкородствените бракове. Нивото на интелектуалното развитие на местните е отчайващо ниско, като при това летописите на деянията им буквално са пропити от порочност, убийства, кръвосмешения и пристъпи на немислима жестокост и извращения. Представителите на no-висшата класа, дошли тук от Сейлъм през 1692 година, са могли по някакъв начин да се задържат над равнището на всеобщата деградация; повечето разклонения на тези семейства обаче така са се омешали с останалата маса, че сега само имената им напомнят за произхода, който позорят. Неколцина от родовете Уейтли и Бишоп продължават да изпращат най-големите си синове в Харвард и Мискатоник и до днес; децата им обаче рядко се завръщат под гниещата бащина стряха, където те и прадедите им са се родили и израснали.

Никой, даже онези, които са наясно с кошмарните събития от 1928-а, не е в състояние да ви обясни какво точно се случва с Дънуич, макар че древните легенди разказват за греховни обреди и тайни сборища на индианците, по време на които те призовавали мрачни сенки от големите кръгли кълмове, изричайки диви оргиастични молитви, в чийто отговор се дочувал страшен грохот изпод земята. През 1747 година преподобният Абиджа Хоудли, наскоро пристигнал в конгрегационната църква в Дънуич, произнесъл знаменитата проповед за близостта на Сатаната и неговите бесове, в която изрекъл:

„Трябва да се признае, че Богохулствата на Демоните от Ада са твърде добре известни, за да бъдат отхвърлени; проклетите гласове на Азазел, Вузраел, Велзевул и Велиал са били чути изпод Земята от Десетки заслужаващи доверие Свидетели, живи и до днес. Лично аз преди не повече от две седмици ясно дочух Речта на Дяволските сили на Хълма зад Къщата ми, съпроводена от такъв Трясък, Грохот, Стонове, Съскания и Скърцания, каквито не е способно да издава нито едно Същество на Земята. Тези звуци несъмнено идват от Пещери, които само черната Магия може да открие, а да отвори мрачните им недра е във властта единствено на Дявола.“

Господин Хоудли изчезнал скоро след като произнесъл тази проповед, обаче текстът й, отпечатан в Спрингфилд, се е запазил и до днес. Съобщенията за странни звуци и шумове в околностите на хълмовете продължават да постъпват всяка година и досега си остават неразрешима загадка за геолозите и физиографите.

Други предания разказват за неприятни миризми, усетени в близост до увенчаващите хълмовете каменни пръстени от колони, и за въздушни течения, шумът, от които се разнасял от определени точки из дъната на дълбоките котловини. Срещат се и легенди, опитващи се да обяснят мистерията на Девил’с Хоп Ярд — открит, брулен от всички ветрове хребет, лишен от всякаква растителност. Местните жители се боели до смърт от многобройните козодои, чиито песни огласяли горещите нощи. Те уверявали, че тези птици всъщност са психопомп и изчакват душите на умиращите, както и че издават своите вледеняващи писъци в унисон с последните им въздишки. Ако били в състояние да уловят отлитащата душа в момента, когато тя напускала тялото, то те мигновено политали с нея, издавайки демоничен смях; в случай че не успеели обаче, постепенно потъвали в мълчание.

Тези легенди, разбира се, отдавна се остарели и сега звучат нелепо; обаче са достигнали до нас от най-далечни времена. Всъщност Дънуич е изключително древен — по-стар от което и да е селище, намиращо се в радиус от шейсетина километра от него. На юг от селцето все още могат да се видят стените на приземното помещение и комина на старинната къща на Бишоп, построена преди 1700 година; а руините на мелницата край водопада, издигната през 1806-а, са представлявали най-модерна за времето си архитектура. Промишлеността не могла да се закрепи на това място и процъфтяващото през деветнадесети век фабрично движение се оказало недълговечно тук. Най-стари от всичко били огромните пръстени на грубо изсечените каменни колони по върховете на хълмовете, но те представлявали по-скоро дело на индианците, отколкото на заселниците. Останките от черепи и човешки кости, открити във вътрешността на тези пръстени, както и в близост до огромния, във формата на маса, камък на Стражевия хълм, потвърждавали разпространеното мнение, че тук са се намирали гробниците на покумтуките. Мнозина етнолози обаче, без да си дават сметка за абсурдността на теорията си, твърдели, че това са останки на хора от европеидната раса.

 

В околностите на Дънуич, в обширен и частично обитаван фермерски дом, разположен срещу склона на хълма, на осем километра от селцето и на около три от най-близката къща, в неделя, на втори февруари 1913 година, в пет часа сутринта се родил Уилбър Уейтли. Датата се запомнила, понеже било Сретение Господне, което жителите на Дънуич отбелязвали под друго название, а също и, защото през цялата тази нощ всички кучета от селото лаели безспир, а от хълмовете се дочували странни звуци. От по-малко значение било обстоятелството, че майката спадала към семейство Уейтли — непривлекателна на външен вид, уродлива албиноска на тридесет и пет години, живееща с престарелия си умопобъркан баща, за когото разправяли отвратителни истории по повод заниманията му с магьосничество на млади години. Съпруг Лавиния Уейтли нямала, но противно на местните традиции изобщо не се и опитвала да се отрече по някакъв начин от детето, предоставяйки на съседите си възможността да я одумват колкото си искат, което те и правели. Нещо повече — тя даже се гордеела със смуглото, приличащо на козел дете, външността на което ни най-малко не наподобявала нейното болнаво лице на албинос с червени очи, и неведнъж мнозина чували как тя мърмори под носа си странни пророчества за необикновените способности и страховитото бъдеще на своя син.

Такива пророчества не бяха нещо необичайно за Лавиния — тя беше самотно създание, което по време на буря често бродеше из хълмовете и се опитваше да чете огромните книги, събирани от семейство Уейтли в продължение на двеста години и сега наследени от баща й, целите проядени от червеи и разпадащи се на части. Лавиния никога не бе ходила на училище, но главата й беше претъпкана с откъси от древните знания, които старият Уейтли й беше предал. Усамотената фермерска къща винаги бе вдъхвала страх у хората заради предполагаемата склонност на Уейтли към черната магия, и необяснимата насилствена смърт на госпожа Уейтли по времето, когато Лавиния е била на дванадесет години, изобщо не спомагаше да направи мястото по-приветливо. Израснала в самота сред студената атмосфера на бащиния дом, Лавиния често се отдаваше по цели дни на своите фантазии, измисляйки си необичайни занимания; тя много-много не се занимавала с домашните си задължения, поради което от дома отдавна бяха изчезнали чистотата и редът.

В нощта, когато Уилбър се появи на бял свят, от къщата се разнесоха ужасни писъци, заглушаващи дори пронизителния кучешки лай и необяснимите звуци, идващи от хълмовете. Нито лекар, нито акушерка присъстваха на това раждане, и цяла седмица след това съседите не знаеха нищо за новороденото. Едва когато старият Уейтли пристигнал със снегоходките си в Дънуич и започнал да говори някакви несвързани работи на сбирщината безделници, събрали се в магазина на Озбърн, хората узнали за събитието. В поведението и замъгленото съзнание на престарелия Уейтли сякаш се появил допълнителен елемент на тайнственост, който го превръщал от обект на страха в негов субект, макар че той хич не бил от ония, които се оставят на семейните обстоятелства да ги безпокоят. При това в държанието му личала нескрита гордост, по-късно забелязана и при дъщеря му, а онова, което казал по повод неизвестния баща на внука си, се запечатало в паметта на слушателите му за дълги години.

— Хич не ме е грижа за туй, дет’ си го мислят ’ора-та — ако синчето на Лавиния прилича на тейко си, той не мож’ да изглежда тъй, както очаквате. ’Сички ’ора не са таквиз, каквито живеят тука. Лавиния много е чела и таквиз работи знай, каквито вий не сте и сънували. Аз мисля, че мъжът й не е по-лош от който и да е мъж от тая страна на Ейлсбъри, ако не и по-добър. Само ако знайхте туй, дето го знам за тукашните хълмове, и вий нямаше да искате да се венчавате в черква. Чуйте ме к’во ще ви кажа — ще настане ден и вий, ’ора, ще чуйте как синчето на Лавиния ще изкрещи името на тейко си от върха на Стражевия хълм!

Единствените хора, които видяха Уилбър в първия месец от неговия живот, бяха старият Зехария Уейтли от неизродения клон на Уейтли, и Мами Бишоп — невенчаната жена на Ърл Сойер. Посещението на Мами беше продиктувано от чисто любопитство и сетнешните й разкази правят чест на нейната наблюдателност, докато Зехария дойде, за да докара на Уейтли двете крави олдернска порода, закупени от сина му Къртис. Това отбеляза началото на последвалите покупки на добитък от семейството на малкия Уилбър, които престанаха чак през 1928-а — годината, когато започна и завърши Кошмарът в Дънуич. Интересното е, че въпреки всички тези покупки, полуизгнилият тесен краварник на Уейтли никога не се препълни от животни. В един момент хората не бяха в състояние повече да укротяват любопитството си и се заеха да преброят цялото стадо, пасящо на склона зад фермерския дом; ни веднъж обаче не успяха да открият там повече от десет-дванадесет анемични, вяли животни. По всяка вероятност някаква зараза, предизвикана или от лошата трева на пасището, или от отровните гъби, поникнали из целия мръсен двор, бе довела до намаляването на животните. Непонятни язви и възпаления, някои от които наподобяваха разрези, се забелязваха по добитъка; а в първите месеци от раждането на Уилбър любопитните съседи на няколко пъти видяха подобни ранички по шията на небръснатия старец и къдравата му щерка-албинос.

През пролетта на същата година, когато Уилбър се появи на бял свят, Лавиния възобнови разходките си из хълмовете, държейки в ръцете си смуглоликия младенец. Постепенно всеобщият интерес на хората към детето замря, след като веднъж вече го бяха видели, и никой не обръщаше внимание на бързото развитие на бебето, растящо не с дни, а буквално с часове. Растежът му наистина бе феноменален, понеже три месеца след раждането си той беше достигнал такъв ръст и сила, каквито рядко се наблюдават и у едногодишните деца. Неговите движения и даже звуците, които издаваше, се отличаваха с целенасоченост и самоконтрол, доста необичайни за възрастта му, и за всеобщо удивление, той се научи да ходи без чужда помощ едва на седем месеца.

След известно време — някъде около Халоуин — огромен пламък беше забелязан в полунощ на върха на Стражевия хълм на мястото, където сред древните кости лежеше старинният камък, наподобяващ олтар. Обаче мълвата се понесе едва след като Сайлъс Бишоп — от старите, едновремешни Бишоп — каза, че приблизително час преди появата на пламъка е видял как момченцето тича уверено нагоре по хълма, следвано по петите от майка си. Сайлъс, който търсел заблудило се теленце от стадото му, почти забравил за грижите си, щом зърнал на светлината на фенера двете мержелеещи се в мрака фигури. Те се носели почти безшумно из храсталака, и смаяният наблюдател помислил, че са чисто голи. Впоследствие той не бе така уверен в това и си припомни, че момченцето е било обуто в тъмни панталонки, препасани с колан с дълги ресни. По-късно никой никога не беше виждал Уилбър — жив и в пълно съзнание — без да са му закопчани всички копчета на дрехата; и най-малкият безпорядък в облеклото му го изпълваше с гняв и тревога. Това обстоятелство ярко контрастираше със занемарения външен вид на майка му и дядо му и съседите бяха много доволни от него, докато Кошмарът от 1928 година не разкри истинските причини за подобно поведение.

През януари следващата година предмет на бурно обсъждане и всевъзможни сплетни стана фактът, че „мургавото отроче на Лавиния“ започна да говори, и то на възраст от единадесет месеца! Речта му бе забележителна не само с това, че в нея отсъстваше местният акцент, но и с липсата на типичното фъфлене и дърдорене, така характерно за малките деца. Момченцето не беше особено разговорливо, но когато все пак му се случеше да говори, в речта му се усещаха елементи, съвършено чужди на Дънуич и неговите жители. Тази нетипичност се отнасяше не към това, което той казваше, или даже не към идиомите, които използваше, а по-скоро бе свързана с интонацията и артикулационния му апарат, отговорен за произнасянето на зуковете. Мимиката и изражението на лицето му също бяха забележителни — преди всичко със своята зрелост. Макар и да бе наследил неизразената брадичка от майка си и дядо си, неговият прав и изрядно оформен нос, заедно с израза на големите, тъмни, латински тип очи, му придаваха облик на почти възрастен човек, със свръхестествен за подобна крехка възраст интелект. Въпреки всичко обаче впечатлението, което правеше неговият ум, не можеше да компенсира извънредната му уродливост; имаше нещо козе и животинско в дебелите му устни, жълтеникавата пореста кожа, грубата твърда коса и причудливо удължените уши. Твърде скоро той започна да предизвиква по-голяма неприязън, отколкото дядо си и майка си, и едва щом станеше дума за него, хората мигом си припомняха позабравените с годините занимания с магия и вещерство на стария Уейтли. Както и случая, когато хълмовете потреперили, когато той изкрещял веднъж скверното име Йог-Содот, застанал в центъра на един от каменните пръстени, с голяма книга в ръце. Кучетата също ненавиждаха момчето и той трябваше през цялото време да се брани от тях, съпровождан от неистовия им бесен лай.

Междувременно старият Уейтли продължаваше да закупува добитък, но стадото му не се увеличаваше. Той се захвана да изпили дъските и да възстанови порутените части на къщата — обширна постройка с островърх покрив, задната част на която почти напълно се скриваше от скалистите склонове на хълма. По всяка вероятност у стареца все още се бяха съхранили немалко сили, позволяващи му да завърши подобен тежък труд, и макар че от време на време мърмореше нещо под носа си, като цяло дърводелските работи му оказаха забележително положително влияние. Всъщност всичко започна още с раждането на Уилбър, когато една от бараките с инструменти неочаквано бе приведена в ред и снабдена със солиден нов катинар. Сега, занимавайки се с ремонта на запустелия втори етаж на къщата, той се показа като не по-малко усърден майстор. Манията му се прояви, за жалост, единствено в заковаването с дъски на всички прозорци във възстановената част — макар че мнозина от селото смятаха, че само по себе си подобно възстановяване е признак на безумие. По-неочаквано бе решението му да обзаведе още една стая на долния етаж за своя внук — неколцина съседи бяха успели да зърнат новото помещение, но до втория етаж никой не беше допуснат. Стаята за внука си той снабди със солидни лавици до самия таван; на тях Уейтли постепенно започна да нарежда в строг порядък всички ронещи се древни книги и откъси от ръкописи, които преди се валяха в прах и безпорядък по ъглите.

— Доста работи научих от тях — казваше той, опитвайки се да скрепи разпокъсаните страници с помощта на лепило, приготвено на ръждивата кухненска плоча. — А синчето на щерка ми ще научи още повече. Той ще знай и ще мож’ да ги използва още по-добре, щот’ ще има нужните за туй знания.

Когато Уилбър стана на година и седем месеца — през септември 1914-а — размерите и способностите му станаха почти плашещи. Беше станал едър като четиригодишно дете, говореше свободно и изключително интелигентно. Вкъщи той съсредоточено и прилежно изучаваше рисунките и картите в дядовите книжки, а старият Уейтли го обучаваше и изпитваше търпеливо през дългите спокойни следобеди. По това време възстановителните работи по къщата почти бяха завършени и тези, които я виждаха отвън, се питаха защо един от прозорците на горния етаж е превърнат в здрава, облицована с дъски врата. Ставаше въпрос за прозореца в задната част на фасадата, съвсем близо до хълма; и никой не можеше да си отговори поради каква причина от прозореца към земята се спускаше здрава дървена стълба. След приключването на ремонта мнозина обърнаха внимание на това, че старата барака за инструменти, надлежно заключена и със заковани прозорци от момента на появата на Уилбър на бял свят, отново стои запустяла. Вратата зеела небрежно отворена и когато Ърл Сойер, дошъл заради продажбата на говеда, надзърнал веднъж вътре, бил поразен от гнусната миризма на помещението. Такава воня, уверявал той, никой никога не е помирисвал, освен може би около каменните пръстени по билата на възвишенията, и едва ли има разумно същество на този свят, което да бъде източник на това зловоние. Думите му правят още по-голямо впечатление, като се вземе предвид, че къщите и дворовете на Дънуич никога не са се отличавали с райски благоухания.

Последвалите месеци не бяха белязани от някакви забележителни събития, ако не се броят загадъчните шумове от хълмовете, които непрекъснато се увеличаваха. В навечерието на май 1915 година имаше подземни трусове, които даже жителите на Ейлсбъри усетиха, а около Халоуин изпод земята се дочу страховит грохот, странно синхронизиран с проблясващите пламъци — „туй е дело на вещерите Уейтли“, мълвяха хората — на върха на Стражевия хълм. Уилбър през това време растеше толкова бързо, че на четири години вече изглеждаше като на десет. Сега той четеше без чужда помощ, обаче започна да говори no-рядко от преди. Мълчаливостта стана негова характерна черта, той често се отделяше от другите и именно тогава хората за първи път обърнаха внимание на злия израз, изписан на козето му лице. От време на време той мърмореше някакви думи на неизвестен език и напяваше странни мелодии в причудлив ритъм, които вдъхваха у слушателя чувство на необясним страх. Ненавистта на селските кучета към него вече бе станала пословична и той бе принуден да носи със себе си пистолет по време на разходките си из селото и неговите околности. Понякога той използваше оръжието по предназначение и това не способстваше особено за увеличаването на популярността му сред местните собственици на кучета.

Немногобройните посетители в дома на Уейтли често заварваха Лавиния сама на първия етаж, а в същото време от втория етаж се дочували необичайни викове и трополене на крака. Тя никога не разказваше с какво се занимават баща й и синът й и веднъж смъртно пребледняла, забелязвайки, че продавачът на риба — отявлен шегаджия, — отбил се в къщата, се опитал да отвори вратата, водеща към горния етаж. Търговецът после разказал на посетителите в магазина в Дънуич, че му се сторило, че отгоре се разнася конски тропот. Слушателите му се замислили, спомняйки си моментално за необикновената врата и стълбата, а също и за добитъка, който пропадал толкова бързо вдън земя. После мнозина пребледнели от страх, като се сетили за историите от младостта на стария Уейтли и за зловещите същества, призовавани от дълбините на земята, когато в точно определено време той принасял кастриран бик в жертва на незнайни езически богове. Освен това се набивало на очи и обстоятелството, че селските кучета започнали да ненавиждат къщата на Уейтли толкова яростно, колкото и мразели младия Уилбър.

През 1917 година започна войната и скуайър Сойер Уейтли, бидейки председател на местната наборна комисия, предприе достатъчно усилия по събирането на млади мъже от Дънуич, годни за изпращане в лагер за военна подготовка. Властите, угрижени от проявите на присъщото за целия регион израждане, изпратиха група офицери и медицински експерти за изясняване на въпроса; читателите на вестници от Нова Англия навярно ясно си спомнят резултатите от проверката. Публикациите привлякоха вниманието на репортерите към семейство Уейтли, в резултат, на което „Бостън Глоуб“ и „Аркхам Адвъртайзър“ напечатаха цветисти материали за необикновено бързото развитие на Уилбър, черната магия на стария Уейтли, лавиците с необикновени книги, закования с дъски втори етаж на старинния фермерски дом, тайнствената загадъчност на цялата местност и звуците, донасящи се от хълмовете. Уилбър по това време беше на четири години и половина, а изглеждаше на петнадесет. Горната му уста и страните бяха покрити с тъмнокафяв мъх, а глсът му бе започнал да мутира.

Ърл Сойер бе завел репортерите и фотографите в дома на Уейтли и бе насочил вниманието им към странната миризма, която сега сякаш се стичала от запечатания втори етаж. Това било, по думите му, съвсем същото зловоние като онова, което почувствал в бараката с инструментите, оставена на разрухата, след като къщата била вече ремонтирана; сходна била и с вонята, която той усещал, когато се намирал близо до каменните пръстени по билата. Когато статиите излязоха във вестниците, жителите на Дънуич ги прочетоха и се посмяха добре над очевидните грешки на авторите им. Освен това те недоумяваха защо журналистите придават такова значение на факта, че старият Уейтли винаги плащал със златни монети за добитъка, който купувал. Семейство Уейтли бяха приели репортерите със зле прикрито раздразнение, упорито отказвайки да дадат интервю, в стремежа си да избегнат каквато и да е публичност.

 

За близо десетилетие летописите на семейство Уейтли се вписват напълно в живота на тази нездрава общност, привикнала към странностите им и ожесточаваща се единствено към оргиите им в навечерието на май и около Халоуин. На два пъти в годината те запалваха огньове на върха на Стражевия хълм, като през това време грохотът от възвишенията неимоверно се усилваше; през другите сезони те се занимаваха със своите странни и зловещи дела в усамотения фермерски дом. С течение на времето посетителите започнаха да чуват звуци от затворения втори етаж дори и тогава, когато всички от семейство Уейтли се намираха на долния етаж, и взеха да си задават въпроса дали бързо и безболенено, или пък бавно и мъчително умират принесените в жертва крава или биче. Носеха се слухове за възможна жалба в Дружеството за защита на животните, но от това нищо не излезе, понеже жителите на Дънуич никак не желаеха да привличат върху себе си вниманието на външния свят.

Някъде около 1923 година, когато Уилбър беше момче на десет, а разумът, гласът, фигурата и брадатото му лице бяха като на зрял мъж, в старата къща започна втората велика епопея на дърводелските работи. Този път всички те се провеждаха на втория етаж на дома и по разхвърляните части дървения съседите стигнаха до извода, че младежът и неговият дядо са разглобили всички прегради между стаите и даже са премахнали пода на таванското помещение, в резултат на което се образувало обширно пространство между приземния етаж и островърхия покрив. Те срутиха и стария порутен комин, като вместо него монтираха страничен кюнец към ръждивата печка, излизащ директно през прозореца.

През пролетта след тези събития старият Уейтли обърна внимание на увеличаващия се брой на козодоите, идващи от Студената пролетна долина, за да му посвирят под прозореца посред нощ. Той бе склонен да разглежда това обстоятелство като важен знак и разправяше на безделниците в магазина на Озбърн, че изглежда му е дошло времето.

— Те си свирукат почти в тон с мойто дишане — говореше той. — Мисля, че май са готови да хванат душата ми. Знаят, че краят е близко, и не щат да го изтърват. Вий, ’ора, ще узнайте след кат’ умра, дал’ са ме хванали или не. Ако са успели, ще пеят и ще се смеят до вечерта. Ако не са обаче, ще са тихи и кротки. Май между тях и душите, дет’ ги ловят, понявгаж стават големи свади.

По време на Празника на урожая през 1914-а доктор Хоутън от Ейлсбъри беше спешно извикан през нощта от Уилбър Уейтли, който пристигнал в магазина на Озбърн в Дънуич, препускайки на единствения си останал кон, за да му телефонира. Лекарят намери стария Уейтли в плачевно състояние — сърдечната му дейност и затрудненото му дишане недвусмислено показваха, че краят му наистина е близо. Безформената дъщеря албинос и брадатият внук стояха редом до кревата, а в същото време от пространството над главата им се чуваха неспокойни звуци, напомнящи ритмичния шум, който създават морските вълни, когато се разбиват о брега. Лекарят обаче се опасявал повече от побеснелите птици зад прозорците; като че ли цял легион козодои крещели дяволските си послания в унисон с тежкото неравно дишане на умиращия човек. Всичко това бе толкова зловещо и неестествено, че доктор Хоутън си пожела изобщо да не беше идвал на подобно прокълнато място.

Около един часа след полунощ старият Уейтли дойде в съзнание, потисна за малко хриптящото си дишане и каза, обръщайки се към внука си:

— Повече място, Уили, повече място, скоро. Ти растеш, а то расте дваж по-бързо. Скоро вече ще мож’ да ти служи, хлапе. Отвори вратите на Йог-Содот с онуй дългото песнопение, дето ще го намериш на страница 751 от пълното издание, а след туй пални с клечка затвора. Огън от земята не мож’ му стори нищичко.

Той очевидно не беше с ума си. След паузата, по време на която козодоите отново нагодиха крясъците си към дишането на стареца, а отдалеч се носеха едва доловимите звуци от хълмовете, старият Уейтли добави още няколко фрази:

— ’Рани го редовно, Уили, и гледай к’во количество му даваш. Не му позволявай да расте твърде бързо, щот’ няма достатъчно място и ще се измъкне навън преди да отвориш за Йог-Содот, а тогаз край на ’сичко, тури му пепел. Само ония, дет’ са отвъд, само те могат да го накарат да се плоди и да действа. Само те, В’ликите Древни, дет’ искат да се завърнат.

Тук речта му отново прекъсна, заменена от рязко поемане на въздух в старческите гърди, и Лавиния закрещя, чувайки как козодоите са сменили песента си. Така продължи повече от час, докато накрая не се разнесе финалният гърлен хрип. Доктор Хоутън притвори сбръчканите клепачи над изцъклените сиви очи и в този момент крясъците на птиците изведнъж секнаха. Настъпи тишина. Лавиния изхлипа, а Уилбър тихичко се изкиска, щом забеляза, че грохотът от хълмовете още не е престанал.

— Не успяха да го хванат! — избоботи той с тежкия си басов глас.

По това време Уилбър вече бе станал учен с голяма ерудиция в своята област и беше известен с кореспонденцията си с множество библиотеки из най-различни градове, където се съхраняваха редки и забранени древни книги. В Дънуич все повече и повече го ненавиждаха и се страхуваха от него, най-вече заради случаите на изчезвания на неколцина младежи, след които подозрението като че ли само сочело към неговата врата. Той обаче винаги бе в състояние да преустанови разследването — къде с помощта на страх, къде с подкупи, използвайки запасите от старинно злато, които както и по времето на дядо му, редовно се харчеха за закупуването на добитък. Сега той бе напълно зрял човек във всички отношения, и ръстът му, достигнал средното за един мъж ниво, започна постепенно да преминава този предел. През 1925 година, когато един от кореспондентите му от Университета Мискатоник се загледа в него, а после, пребледнял и уплашен, се отдалечи, височината му надхвърляше два метра.

През всички тези години Уилбър се отнасяше с непрекъснато растящо презрение към майка си — уродливата албиноска — и в крайна сметка й забрани да го съпровожда в неговите пътувания до хълмовете в началото на май и края на октомври, а през 1926-а нещастното създание се оплака на Мами Бишоп, че се бои от своя син.

— За съжаление не моа ти кажа ’сичко, дет’ го зная, Мами — бе казала Лавиния. — А ся веч’ и аз не зная ’сичко. Уп’вавам се на нашия Господ, щот’ не зная нито к’во иска моя син, нито с к’во се занимава.

Този Халоуин грохотът от върховете беше необичайно по-силен, макар че вниманието на хората бе привлечено no-скоро от ритмичните крясъци на множеството козодои, скупчили се, както си личеше, около неосветената къща на Уейтли. След полунощ воплите им достигнаха своя демоничен апогей, който бе чут в цялата околност, и едва около разсъмване те се поуспокоиха. След това изчезнаха и отлетяха на юг, където престояха един месец повече от обичайното. Какво означаваше това, никой не можеше да бъде сигурен — все пак нямаше никакви смъртни случаи в селцето. Но бедната Лавиния Уейтли, уродливата албиноска, никога не беше видяна отново.

През лятото на 1927-а Уилбър постегна двете бараки на двора и се захвана да пренася там книгите си и другите си вещи. Скоро след това Ърл Сойер разказа на любопитните в магазина, че в къщата на Уейтли отново са възобновени строително-ремонтните работи. Уилбър затворил всички врати и прозорци на долния етаж и — най-вероятно — сега разбивал стените между приземните помещения, тъй както той и дядо му бяха постъпили преди четири години с горния етаж. Сега той живеел в една от бараките и, според мнението на Сойер, бил станал угрижен и плах. Хората предполагаха, че знае нещичко за внезапното изчезване на майка си, и от този момент нататък малцина се осмеляваха да се появяват в близост до дома му. Височината на младежа бе станала два метра и десет сантиметра и не даваше никакви признаци, че ще спре да се увеличава занапред.

 

Следващата зима се случи още едно необичайно събитие, а именно — първото пътуване на Уилбър извън пределите на Дънуич. Корепонденцията му с библиотеката „Уайдънър“ в Харвард, Националната библиотека в Париж, Британския музей, Университета в Буенос Айрес и библиотеката на Университета Мискатоник в Аркхам, по всяка вероятност, вече не можеше да му осигурява всички книги, които му бяха нужни; ето защо в края на краищата той се отправи към книгите лично, в износените си дрехи, мръсен, брадясал, със странния си говор. Отправи се, за да свери сведенията си с един оригинал, намиращ се в Мискатоник — най-близката до него точка в географско отношение. С евтиния си куфар, купен от магазина на Озбърн, и ръста си от близо два метра и четиридесет сантиметра, той приличаше на черен, звероподобен гаргойл, когато се появи един ден в Аркхам в търсене на „Некрономикон“. Зловещия „Некрономикон“ на безумния арабин Абдул Алхазред, в превод на латински от Олаус Вормиус, напечатан и издаден през седемнадесети век в Испания. Той никога преди не беше стъпвал в този град, но без усилие откри сградите на Университета; когато влезе в двора му, огромното куче-пазач с бели зъби на входа така яростно се разлая, че за малко да откъсне масивната си верига, удържаща го да не се нахвърли върху минувачите.

Уилбър носеше със себе си безценен, но непълен екземпляр от английската версия на интересуващата го книга, дело на доктор Дий, който бе получил от дядо си. Когато получи възможността да се запознае със съдържанието на латинския екземпляр, той веднага се зае да сравнява двата текста с целта да намери определен пасаж, който би трябвало да се намира на 751 страница на неговия собствен повреден том. Той бе принуден да обясни това на библиотекаря — не някой друг, а самия ерудит Хенри Ермитидж (член-кореспондент на Академията Мискатоник, доктор по философия от Принстън, доктор по литература в „Джон Хопкинс“), който беше наминал навремето при тях в Дънуич, и сега учтиво го засипа с въпроси. Уилбър си призна, че търси магическа формула или заклинание, включващо страховитото име Йог-Содот, но е озадачен от наличието на несъответствия, повторения и противоречия, които неимоверно затрудняват работата му. Докато преписваше заклинанието, върху което най-накрая се спря, доктор Ермитидж неволно надзърна през рамото му към отворената книга; лявата страница на латинската версия съдържаше чудовищни заплахи за разума и спокойствието на нашия свят.

„Не трябва да се мисли (гласеше текстът, който Ермитидж бързо си превеждаше наум), че човекът се явява най-древният или последен владетел на Земята, или пък, че известната на нас форма на живот е единствената възможна. Великите Древни са били, Великите Древни са, и Великите Древни ще бъдат. Не в измеренията, които познаваме, помежду тях, те се движат, първични и безмълвни, неизмерими и невидими за нас. Йог-Содот знае вратата. Йог-Содот е вратата. Йог-Содот е ключът и пазителят на вратата. Минало, настояще и бъдеще — всичко това е едно цяло в Йог-Содот. Той знае къде Великите Древни направиха прорез в миналото, знае и къде ще го направят отново. Той знае къде са стъпвали на Земята, къде стъпват сега и защо никой не може да Ги съзре. Хората понякога могат да се досетят за Тяхната близост по Техния мирис, но за Тяхната външност никой човек не може да знае, u хората могат само да гадаят за нея, дори и ако са виждали външността на онези, които Те са оставили сред човеците. А такива има много сред хората — от пълни човешки копия до същества, чийто облик няма нито форма, нито материална субстанция — тоест такива, каквито са Те самите. Вятърът разнася ехото от Техните гласове, Земята изказва мислите Им. Те огъват горите и разрушават градовете, но нито градът, нито гората могат да съзрат ръката, която ги съкрушава. Кадат в ледената пустош ги е познавал, но кой човек познава Кадат? Ледените пустини на Юга и потъналите острови на Океана пазят камъни, върху които е отпечатан Техният знак, но кой е виждал замръзналите градове от дълбините или запечатаните кули, отдавна обвити от булото на водорасли и рачета? Великият Ктхулу е Техен родственик, но дори той не е в състояние да ги съзре ясно. Йа! Шаб-Ниггурат! Само по зловонието ще ги познаеш. Тяхната ръка е върху гърлото ти, но ти не Ги виждаш; а обиталището Им е редом до твоя праг, който пазиш. Йог-Содот е ключът към вратата, където се срещат сферите. Човекът управлява сега там, където по-рано са властвали Те; скоро Те ще властват там, където сега управлява Човекът. След лятото идва зима, а след зимата — лято. Те чакат, могъщи и безмълвни, своя час, когато отново ще властват над света.“

Доктор Ермитидж, съпоставяйки току-що прочетеното с онова, което му бе добре известно за Дънуич и неговите мрачни обитатели, както и за Уилбър Уейтли и неговата злокобна аура, разпростираща се от появата му на бял свят до подозренията в майцеубийство, внезапно почувства как го облива ледена вълна на страх, осезаема като внезапен повей на лепкав хлад от отворен гроб. Този прегърбен, приличащ на козел гигант, седящ пред него, изглеждаше като рожба на други планети или измерения; като нещо, само частично принадлежащо към човечеството и свързано с черните бездни на същността и съществуванието, протягащи се като титанични фантоми отвъд сферите на енергията и материята, пространството и времето. В този момент Уилбър вдигна глава и заговори със своя отблъскващ резониращ глас, навяващ мисълта, че артикулационните му органи не са като на останалите хора:

— Господин Ермитидж — каза той. — Мисля, че трябва да взема тази книга вкъщи. В нея има някои неща, които трябва да изпробвам при определени условия, с каквито не разполагам тук. Би било непростим грях някакви бюрократични правила и забрани да ме спрат. Позволете ми да я взема със себе си, господине, и ви се кълна, че никой няма да забележи отсъствието й. Няма нужда да ви казвам, че ще бъда изключително внимателен с нея. Смятам, че този екземпляр тука напълно би заменил.

Той замлъкна изведнъж, прочел твърдия отказ, изписан на лицето на библиотекаря, и тогава козите му черти приеха коварно и хитро изражение. Ермитидж тъкмо искаше да каже, че е готов да му извади копие на страниците, които го интересуват, но изведнъж се замисли за възможните последици от подобна постъпка и се спря. Прекалено голяма бе отговорността да дадеш в ръцете на такова създание ключ към подобни светотатствени външни сфери. Уейтли забеляза накъде отиват работите и се опита да посмекчи напрежението.

— Е, добре, щом отношението ви е такова навярно в Харвард няма да бъдат толкова изнервени като вас — и без да каже нищо повече, той се надигна от стола си и излезе от сградата, прегърбвайки се, докато минаваше през всяка врата.

Ермитидж дочу бесния лай на огромното куче-пазач и съсредоточено се вгледа в горилоподобната походка на Уейтли, прекосяващ в този момент онази част от университетския двор, която се виждаше от прозореца. Той си помисли за всички онези безумни истории, които бе слушал, спомни си старите неделни статии в „Адвъртайзър“, информацията, която бе почерпил от недодяланите и груби жители на Дънуич по време на единственото си посещение там. Невижданите на земята неща — е, най-малкото на триизмерната земя — нахлуха в съзнанието му, зловонни и кошмарни, от клисурите на Нова Англия, надвисвайки зловещо над планинските върхове. Сега той започна да усеща близкото присъствие на приближаващия се ужас, породен от пробудилия се след дълги векове древен кошмар. Той прибра отново „Некрономикон“ и я заключи в отреденото й място, потръпвайки от отвращение, но в помещението все още се усещаше някаква скверна и неопределена миризма. „По зловонието ще Ги познаете“ — припомни си той откъса от текста. Да — мирисът бе същият като онзи, който го бе поразил край фермерския дом на Уейтли преди по-малко от три години. Той си помисли за Уилбър — зловещия и звероподобен Уилбър — и насмешливо се изхили, спомняйки си селските сплетни по повод неговия произход.

— Близкородствен брак? — промърмори полугласно Ермитидж. — Боже Господи, какви глупци! Покажи им „Великият Бог Пан“ на Артър Макън и те ще си помислят, че става дума за някакъв банален скандал в Дънуич! Но какво ли все пак — какво ужасно неопределено влияние на тази триизмерна земя или отвъд нея — е оказал бащата на Уилбър Уейтли? Той се е родил на Сретение Господне — девет месеца след навечерието на май 1912 година, когато мълвата за странните подземни шумове от хълмовете е достигнала чак до Арк хам. Какво ли е имало през онази майска нощ на върха на възвишението и кой ли е бил там? Какъв ли незнаен ужас се е свързал с нашия свят, материализирайки се в получовешка плът и кръв?

През следващата седмица доктор Ермитидж се постара да събере всички възможни данни за Уилбър Уейтли и неопределените явления в района на Дънуич. Той се свърза с доктор Хоутън от Ейлсбъри, който присъстваше на последните мигове на стария Уейтли, и откри в последните думи на стареца, съобщени му от лекаря, немалък материал за размисъл. Посещението в Дънуич не му донесе нищо ново; внимателното изучаване на „Некрономикон“ обаче, особено на тези страници, от които така силно се интересуваше Уилбър, му дадоха нови и страховити ключове към природата, методите и желанията на странното зло, което смътно застрашаваше живота на тази планета. Беседите с неколцина учени, специализирали древен фолклор в Бостън, и обменът на писма с много други от най-различни места породиха у него растящо чувство на изумление, което, бавно преминавайки през различните стадии на тревога, най-накрая се превърна в остър духовен страх. Лятото си течеше и той смътно усещаше, че трябва да се предприеме нещо по отношение на кошмара, дебнещ сред възвишенията на Мискатоник, и на онова тайнствено съзидание, което хората познаваха като Уилбър Уейтли.

 

Кошмарът в Дънуич сполетя селцето точно между Празника на урожая и деня на равноденствието през 1928 година, като доктор Ермитидж бе сред онези, които станаха свидетели на чудовищния му пролог. Той бе чул за ексцентричното пътешествие на Уилбър в Кеймбридж, както и за отчаяните му опити да получи за своя употреба „Некрономикон“ или да направи копия на интересуващите го страници в библиотеката на Уайдънър. Усилията му се оказаха напразни, тъй като Ермитидж бе успял да предупреди всички библиотекари, разполагащи с този том, да го пазят изключително строго. Разказват, че в Кеймбридж Уилбър ужасно нервничал; от една страна, страшно му се искало да получи книгата, а от друга, не по-малко силно жадувал да се прибере вкъщи колкото се може по-бързо, сякаш се опасявал от последствията на твърде дългото си отсъствие.

В началото на август това, което можеше да се очаква, започна. В първите часове на трети август доктор Ермитидж бе внезапно събуден от яростния лай на свирепото куче-пазач от университетския двор. Страшното и дълбоко ръмжене и обезумелият хриплив лай не спираха; те се усилваха, макар и съпроводени от плашещи, но имащи някакво зловещо значение паузи. След това се дочу вопъл от някакво друго гърло — такъв вопъл, че разбуди половината от спящите жители на Аркхам и впоследствие още дълго ги преследва в съня им. Подобен вопъл не би могло да издава нито едно същество, родено на земята, или поне не и с изцяло земен произход.

Набързо облякъл се, Ермитидж се завтече през градинките и улиците към сградите на университета. Пронизителният вой на алармената инсталация, монтирана в бибилотеката, раздираше нощта. Отворен прозорец зееше в черно на лунната светлина. Това, което бе дошло, без съмнение беше успяло да се промъкне вътре, защото лаят, сега бързо прерастващ във вой и сподавено ръмжене, вече се чуваше отвътре. Нещо подсказа на Ермитидж, че ставащото в сградата не е предназначено за случайни зрители, ето защо той властно спря тълпата, нареждайки на хората да се отдръпнат назад, а през това време отключи вратата на вестибюла. Сред хората зърна професор Уорън Райе и доктор Франсис Морган, на които беше споделил някои от своите предположения и опасения, поради което им махна с ръка да го последват. Звуците, достигащи от вътрешността на зданието, утихнаха в този момент, ако не се брои монотонният кучешки вой; тогава обаче Ермитидж забеляза в храстите цяло ято козодои, надаващи дяволски ритмични крясъци, сякаш в унисон с дишането на умиращ човек.

Сградата беше пропита с отвратителна воня, твърде добре позната на доктор Ермитидж, и тримата се устремиха през вестибюла към малката читалня, откъдето се чуваше ниското скимтене. В първата секунда никой не се осмели да включи осветлението, но в крайна сметка Ермитидж събра сили и щракна ключа. Един от тримата — не се знае кой — силно закрещя, като видя онова, което лежеше простряно на пода пред тях сред разхвърляните в безпорядък столове и преобърнатите маси. Професор Райс разказваше по-късно, че за миг напълно изгубил съзнание, но като по чудо успял да се задържи на краката си.

Съществото, което лежало сгърчено на земята сред зловонна локва жълто-зелена гной, лепкава като катран, достигаше почти два метра и седемдесет сантиметра на дължина, като кучето бе съдрало цялото му облекло и част от кожата. То беше още живо, но се разтърсваше от безмълвни и внезапни конвулсии, а гръдният му кош се издигаше в пълен синхрон с безумните крясъци на чакащите отвън козодои. Късове от дрехите на съществото и парченца кожа от ботушите му се валяха из цялата стая, а съвсем близо до прозореца (където вероятно е била захвърлена) лежеше празна платнена торба. До масата в центъра на помещението на пода се виждаше револвер, а впоследствие по вдлъбнатия, косо излязъл от барабана патрон можеше да се разбере защо не е бил произведен изстрел. Всички останали подробности бяха напълно засенчени от съществото, лежащо на пода. Би било банално да се твърди, че описанието му е невъзможно, но трябва да се изтъкне, че онези, чиито представи твърде тясно са свързани с обичайните за Земята жизнени форми и трите известни ни измерения, много трудно биха успели да си го представят. Отчасти това същество бе несъмнено човекоподобно, ръцете и главата му много приличаха на човешките, а козето лице с неизразена брадичка носеше характерния отпечатък на семейство Уейтли. Торсът и долната част на тялото обаче представляваха загадка от гледна точка на тератологията, като по всяка вероятност единствено дрехите позволяваха на съществото да се придвижва по земята, без да наранява долните си крайници.

Над кръста то бе наполовина антропоморфно; макар че гърдите му, където още се впиваха ноктите на побеснялото куче, бяха покрити с люспеста кожа, наподобяваща тази на крокодил или алигатор. Гърбът бе осеян с жълти и черни петна, напомнящи люспите на някои змии. Под кръста обаче работите стояха значително по-зле — тук всяко сходство с човешкото изчезваше и започваха най-странните и безумни фантазии. Кожата беше покрита с гъста черна козина, а от областта на корема уродливо висяха дълги сиво-зелени пипала, чиито червеникави усти-смукала се отваряха и затваряха лениво. На всяко от бедрата, дълбоко потопени в розовати ресничести орбити, се виждаха бегли подобия на очи; а вместо опашка съществото имаше нещо като хобот, състоящ се от пурпурни пръстени, според всички признаци представляващ недоразвито гърло или уста. Крайниците, ако не се брои покриващата ги гъста кожа, напомняха задните крака на праисторически гущер; те завършваха с набраздени от вени и капиляри месести възглавнички, които не бяха нито лапи, нито копита. При дишането на съществото опашката и пипалата му периодично сменяха цвета си, сякаш подчинявайки се на някакъв цикличен процес. Появяваха се нюанси на зелено — от нормално зеленото до нечовешкото сиво-зеленикаво; на опашката това се проявяваше в редуването на жълто с мръсно сиво-бяло по участъците, които разделяха пурпурните пръстени. Кръв не се забелязваше — единствено зловонната зеленикаво-жълта сукървица, която се стичаше на струйки на пода.

Присъствието на тримата изглежда накара умиращото същество да се посвести малко и то започна да мърмори нещо, без да се обръща и да надига глава. Доктор Ермитидж не направи писмен запис на изреченото от него, но бе сигурен, че нито една дума на английски не бе изречена. Отначало произнесените срички не съдържаха нищо, напомнящо дори и на един от известните на Земята езици, но впоследствие започнаха да се появяват разкъсани фрагменти, явно взаимствани от „Некрономикон“, тази чудовищна ерес, в търсенето, на която съществото се бе озовало тук. Тези фрагменти, по спомените на Ермитидж, звучали по следния начин: „Нгаи, н’гха’гхаа, багг-шоггог, й’ах: Йог-Содот, Йог-Содот.“ Те се изгубваха в нищото, съпроводени от крясъците на козодоите, ритмичното кресчендо на които отразяваше злокобното им предвкусване на смъртта.

После дишането престана и кучето надигна глава, надавайки протяжен печален вой. Жълтеникавото козе лице на съществото бе променило изражението си, а огромните му черни очи бяха хлътнали навътре по отвратителен начин. Зад прозорците пищенето на козодоите внезапно престана, след което ропотът на насъбралата се тълпа бе заглушен от паническото размахване и пърхане на криле. На фона на луната облаците от птици се издигаха високо във въздуха, побеснели от това, че плячката им се бе изплъзнала.

Изведнъж кучето рязко се изправи на крака, излайвайки уплашено за последен път, след което изскочи нервно навън през прозореца, откъдето и беше влязло. От тълпата се надигнаха викове, но доктор Ермитидж гръмко обяви на стоящите на улицата, че никой не трябва да влиза в сградата, докато не пристигне полицията или лекар. Той бе благодарен, че прозорците са разположени достатъчно високо и че през тях не може да се надзърне от улицата; въпреки това той дръпна тъмните завеси, закривайки всички прозорци на помещението. По това време пристигнаха двама полицаи; доктор Морган ги пресрещна във фоайето и ги помоли за тяхно собствено добро да възпрепятстват достъпа до излъчващата зловоние читалня, докато не дойде медицинският експерт и простряното на пода тяло не бъде покрито.

Междувременно на пода на читалнята се случваха ужасяващи промени. Невъзможно е да се опише какъв разпад и разложение протичаха пред очите на доктор Ермитидж и професор Райе и колко стремителни бяха те, но трябва да се отбележи, че освен външните очертания на лицето и ръцете, наистина човешките елементи у Уилбър Уейтли се оказаха нищожно малко. Когато медицинският експерт пристигна, на дървения под бе останала само лепкава бяла маса, а неприятната миризма бе почти изчезнала. Очевидно Уейтли бе лишен от череп и човешки скелет, каквито имат хората, наследявайки доста неща от незнайния си баща.

 

Но всичко това представляваше само пролог към истинския Кошмар в Дънуич. Представителите на официалните власти изпълниха всички необходими формалности, за да скрият анормалните детайли от обществото и пресата; в Дънуич и Ейлсбъри бяха изпратени хора със задачата да изяснят кои са евентуалните наследници на Уилбър Уейтли. Изпратените завариха жителите на злополучната местност в голям смут както заради усилващия се грохот, идващ от куполообразните хълмове, така и заради непоносимата воня, източник на която бе празната черупка, обшита с дъски, доскоро представляваща семейната къща на Уейтли. Ърл Сойер, който в периода на отсъствието на Уилбър се грижеше за коня и говедата, бе сполетян от тежко нервно разстройство. Официалните власти предпочетоха да не влизат в закования с дъски дом, който им вдъхваше несигурност, и се задоволиха с огледа на жилището на покойния, а именно неотдавна постегнатата барака. Те предоставиха дълъг отчет в съда на Ейлсбъри и казват, че безчислените Уейтли от горен Мискатоник — както процъфтяващи, така и измиращи — и досега се съдят за наследството.

Почти безкрайният ръкопис, изпълнен с неизвестни писмени знаци, съдържащ се в огромен том с кожена подвързия, и повече от всичко напомнящ дневник, за което свидетелстваха промеждутъците между записите, използването на различни мастила и измененията в почерка, се оказа неразрешима загадка за онези, които го намериха. Той лежеше върху старото олющено бюро, служещо на собственика си за писмена маса. След седмица на безрезултатни дискусии той бе изпратен в Университета Мискатоник заедно с колекцията от странни книги на покойния, за изучаване и разшифроване; но дори най-добрите лингвисти скоро разбраха, че да се реши тази загадка няма да е лесно. Никакви следи от старинното злато, с което Уилбър и старият Уейтли се разплащаха за добитъка си и покриваха дълговете си, не бяха открити.

Кошмарът започна вечерта на девети септември. Тогава грохотът от хълмовете беше извънредно силен, а кучетата лаеха неистово през цялата нощ. Първите, които се събудиха на сутринта на другия ден, веднага почувстваха непривичната миризма, стелеща се във въздуха. Около седем часа Лутър Браун, работник от фермата на Джордж Кори, намираща се между Студената пролетна долина и селището, в неистово бягство се добра до дома си, пренебрегвайки обичайната си утринна разходка до Десетакровата полянка, където водеше кравите да пасат. Той почти бе сгърчен от страх, когато връхлетя в кухнята, а на двора мучеше не по-малко уплашеното стадо — кравите в паника бяха побягнали след момчето. Докато трескаво се опитваше да си поеме въздух и да нормализира дишането си, Лутър разказа следното на госпожа Кори:

— Там, на пътя, зад клисурата, гуспожо Кори — там има нещо невиждано! Мирише кат’ при гръмотевица, а ’сички храсти и по-дребни дървета са пометени и изпочупени, гаче оттам е минала цяла къща! Но това не е всичко! Аз видях на пътеката следи, гуспожо Кори — огромни кръгли отпечатъци, като дъното на бъчва, те са дълбоко в земята като че ли слон ги е оставил, обаче са много повече, отколкото четири крака биха могли да оставят! Разгледах няколко от тях, преди да побягна; всеки отпечатък е покрит с линии, които излизат от една точка, кат’ на палмово листо, само че три пъти по-голямо. И миризмата е една такава гадна, ’се едно си покрай старата къща на Вещера Уейтли.

Тук той се спря и отново затрепери от пристъп на страх, а в това време госпожа Кори започна да звъни на съседите си — така започна увертюрата на паниката, възвестяваща големия кошмар. Когато се чу със Сали Сойер, икономката на Сет Бишоп, най-близкия съсед на Уейтли, то настана неин ред да слуша, вместо да говори; Чонси, момчето на Сали, който спал много лошо предната нощ, тръгнал из хълмовете към дома на Уейтли, и едва зърнал къщата и пасището, където кравите на господин Бишоп били оставени през нощта, в ужас побягнал назад.

— Да, гуспожо Кори — гласът на Сали трепереше от другата страна на линията. — Чонси ей-сегичка се върна и не мож’ нищо смислено да разкаже — така се е уплашил! Разправя, че къщата на стария Уейтли е цялата разбита и дъските са разхвърляни навсякъде, кат’, че ли отвътре с динамит са я взривили, само подът отдоле бил невредим, но бил целият покрит с нек’ви гнусни петна, кат’, че ли от катран, и от дъските още се стичала тая гадост. Имало и нек’ви ужасни следи в градината — големи обли следи, големи кат’ бъчва и пропити със същата оная гадост, дет’ покривала пода. Чонси вика, че следите уж водели натам, към полето, дет’ имало дупка, по-голяма и от ’амбар, и накъдет’ и да се обърнеш, пред погледа ти все са ония каменни стълбове.

Той ми разправи още, че тръгнал да дири кравите на Сет, макар че го било страх да ’оди след тях, и ги намерил на горното пасище, близо до Девил’с Хоп Ярд. Те били в ужасно състояние. Пол’вината били изчезнали, ’се едно хич ги е нямало, а останалите изглеждали тъй, гаче някой е изсмукал кръвта им, и били целите покрити с рани. Таквиз рани, к’вито имаха животните на стария Уейтли от момента, когат’ Лавиния пръкна онуй черното джереме. Сет ся отиде да огледа кравите, макар че се кълна, че едва ли ще се доближи до къщата на Вещера Уейтли! Чонси ми вика, че следите водели към клисурата, отдет’ минава пътят за селото.

Още едно нещо само искам да ви кажа, гуспожо — има тука нещичко, дет’ не е съвсем у ред. Мисля, че Уилбър Уейтли, той си заслужи такъв край, щот’ ’сичко туй е заради него! Той хич не е човек — винаги съм го казвала туй — и съм сигурна, че те двамата със стария Уейтли нещо там май отглеждаха в заключената си къща, нещо още по-лошо и от него самия. В Дънуич винаги е имало призраци — живи призраци — ама таквиз’ чудесии още никой не е виждал.

Снощи земята пак говореше, а козодоите не спираха да крещят, та затуй Чонси не можа да мигне цяла нощ. После ми рече, че ужким чувал нек’ви слаби звуци от дома на Вещера Уейтли, ’се едно дърво трещи или дъски отпарят, или пък сандък дървен разбиват. Затуй кат’ стана, първата му работа беше да намини към Уейтли и да види к’ва е хавата, и според мен видя достатъчно! Нищо ’убаво няма в таз’ работа, госпожо Кори, и си мисля, че ще е добре ’сички да се съберем и да решим к’во да сторим. Имам чувството, че става нещо ужасно и усещам, че не ми остава много да живея, но един Господ знай к’во ще стане.

А как е вашият Лутър, той забеляза ли накъде водят тия големи следи? Не? Е, гуспожо Кори, щом са били на пътеката от таз’ страна на долината, ’начи на вярно отиват право там — в клисурата. Тъй и трябва д бъде. Винаги съм казвала, че Студената пролетна долина е опасно и лошаво място. Козодоите и светулки те там хич не се държат като божи създания, пък съм чувала да казват, че може да чуете странни неща ако стоите между скалата и Мечата бърлога.

До обед три четвърти от всички мъже и юноши н Дънуич поеха по пътеките и поляните между още пресните развалини от дома на Уейтли и Студената пролетна долина, с ужас разглеждащи гигантските следи и осакатените крави на Бишоп, необичайните, зловонни отломки от фермерската къща, както и обрулената обезцветена растителност по полето и край самия път. Онова, което бе връхлетяло този свят, несъмнено бе попаднало в дълбоката зловеща клисура; всички дървета по края й бяха огънати и изпочупени, а в растящите по склоновете храсти бе прорязана широка пътека; Отдолу не се долавяше нито звук — само далечна, почти неразличима миризма; не е чудно, че мъжете предпочетоха да стоят на ръба на клисурата, вместо да слязат долу и да се срещнат с чудовищния неведом ужас в неговото леговище. Трите кучета, които хората бяха взели със себе си, отначало се заливаха в бесен лай, след което, приближавайки се към клисурата, изведнъж боязливо утихнаха. Някой се обади в „Ейлсбъри Транскрипт“, обаче редакторът, свикнал вече с необичайните истории от Дънуич, се ограничи с това, че пусна единствено кратка хумористична статийка; впоследствие тя бе препечатана от „Асошиейтед Прес“.

Тази нощ всички се прибраха по домовете си и всяка къща и хамбар бяха барикадирани колкото се може по-здраво. Няма нужда да се споменава, че нито една крава не бе оставена на пасището. Около два през нощта непоносима воня и бесен кучешки лай разбудиха семейството на Елмър Фрай, на източния склон на Студената пролетна долина, и после всички бяха единодушни, че са чули неясни звуци, наподобяващи шумолене и плискане на течност. Госпожа Фрай предложи да позвъни на съседите и Елмър тъкмо бе готов да се съгласи с нея, когато трясъкът на чупещо се дърво внезапно прекрати разговора им. Този звук идваше, по всяка вероятност, от хамбара; веднага след това се чуха ужасени писъци и трополене на копита. Кучетата заскимтяха и се свиха уплашено в краката на вкаменените от страх хора. Фрай машинално запали фенера, но веднага си даде сметка, че излизането на тъмния двор би било равносилно на смърт. Децата и жените хленчеха, опитвайки се да сподавят виковете си, следвайки някакъв загадъчен, древен инстинкт за самосъхранение. Накрая воят на животните утихна, заменен от жалостиво мучене, след което на свой ред започнаха да отекват силни удари, трясъци и пращене. Членовете на семейство Фрай, притиснали се един към друг във всекидневната, не се осмелиха да помръднат, докато и последният отзвук не заглъхна някъде далеч, навярно в дълбините на Студената пролетна долина. После, сред сподавените стонове от хамбара и демоничните писъци на козодоите от клисурата, Селина Фрай се хвърли към телефона и разказа на всички, на които можа, за втората вълна на Кошмара в Дънуич.

На следващия ден цялото селце бе обхванато от истинска паника; изплашени хора на групички се отправяха към сцената на дяволските събития от предишната нощ. Две гигантски ивици на разрушение се простираха от клисурата към двора на Фрай, като чудовищните отпечатъци покриваха опустошените участъци от почвата, а старият хамбар бе напълно разрушен от едната страна. Що се отнася до стадото, само една четвърт от него беше открита. Някои от кравите бяха разкъсани на парчета, а тези, които бяха оцелели, се наложи да бъдат застреляни. Ърл Сойер предложи да се обърнат за помощ към Ейлсбъри или Аркхам, но останалите го убедиха, че от това няма да има никакъв смисъл. Старият Зебълон Уейтли — от този клон на рода Уейтли, който се колебаеше между нормалното състояние и израждането — изказа мрачно предположение относно ритуалите, извършени, по всяка вероятност, на билата на хълмовете. Той произлизаше от семейство, където имаше здрави традиции, ето защо спомените му за песнопенията във вътрешността на огромните каменни пръстени не се изчерпваха единствено с Уилбър и неговия дядо.

Мрак се спусна над поразеното селце, твърде пасивно, за да организира някаква истинска съпротива. Някои близкородствени семейства се събраха заедно и седяха, потънали в мрачно униние, под един покрив, макар и в повечето случаи да се повтори вчерашното барикадиране, а мъжете зареждаха мускети и държаха вили в ръцете си. Обаче тази нощ нищо не се случи, като изключим шума, дочуващ се от хълмовете. Когато настъпи утрото, мнозина се надяваха, че кошмарът е завършил точно толкова неочаквано, както и бе започнал. Даже се намериха и няколко безумно смели глави, които предложиха да се направи експедиция до клисурата като отбранителна мярка, макар че не посмяха да дадат пример на колебаещото се мнозинство. Когато се спусна следващата нощ, барикадирането на жилищата се повтори, но този път броят на семействата, събрали се заедно, беше по-малък. На сутринта и домочадието на Фрай, и домакинството на Сет Бишоп съобщиха за нервността и безпокойството на кучетата, както и за неясните миризми и звуци, различими от разстояние. Междувременно отправилите се на утринно разузнаване доброволци докладваха за откритието на съвсем пресни отпечатъци от чудовищните следи на пътя, опасващ Стражевия хълм. Както и преди, и двата коловоза на пътя носеха следи от повреди, предизвикани от движението на някаква огромна дяволска маса, като при това разположението на следите говореше за движение и в двете посоки, все едно движещата се планина първо е дошла откъм Студената пролетна долина, в после се е върнала обратно. В подножието на хълма деветметровата ивица на изпочупени и пометени храсти водеше нагоре, и на наблюдателите им секна дъхът, когато забелязаха, че неумолимите следи са оставили своя отпечатък и върху най-стръмните, почти отвесни участъци. Що за кошмарно същество е това, запитаха се те, което може да се катери по практически вертикална каменна стена; когато мъжете се изкачиха по безопасните пътечки на върха, откриха, че там следите престават или, казано по-точно, продължават в противоположна посока.

Това бе същото онова място, на което Уейтли палеха своите огньове и пееха дяволските си песни до камъка с форма на олтар в навечерието на май и на Халоуин. Сега този камък лежеше в центъра на обширно пространство, утъпкано от колосалното чудовище, а върху леко вдлъбнатата му повърхност се виждаха гъсти и зловонни остатъци от онази лепкава смолиста течност, открита на пода в полуразрушения дом на Уейтли в първия ден на Кошмара в Дънуич. Очевидно съществото се бе спуснало по същия път, по който се бе изкачило дотук, но усилията да се проумее поведението му бяха напълно безполезни. Логиката, здравият разум и нормалните представи за причинно-следствените връзки в този случай изглежда не функционираха. Единствено Зебълон, който не бе част от групата, би могъл адекватно да прецени ситуацията и да предложи някакво приемливо обяснение.

Нощта след четвъртъка започна по същия начин, както и предишните, само че завърши доста по-неудачно. Козодоите в клисурата надаваха такива крясъци, че мнозина не можаха да мигнат, а някъде около три след полунощ всички телефони изведнъж зазвъняха. Тези, които вдигнаха слушалката, чуха как обезумял от страх човек крещи: „Помогнете ми, о, Го-о-осподи“, след което някакъв страховит грохот и трещене внезапно прекратиха връзката. Никой не се осмели да напусне дома си и да предприеме каквото и да било, и чак до разсъмване никой нямаше и най-малка представа кой може да се е обаждал. Тези, които го бяха чули, започнаха да звънят на всички номера подред и откриха, че единствено телефонът на Фрай не отговаря. Истината бе разкрита час по-късно, когато спешно сформирана група от въоръжени мъже се отправи към къщата на Фрай, намираща се в началото на клисурата. Това, на което се натъкнаха там, беше ужасно, макар и да не се явяваше неочаквано. Цялата земя бе осеяна с множество следи, растителността беше пометена и изкоренена, а къщата я нямаше. Тя бе хлътнала като яйчена черупка и сред развалините нищо живо или мъртво не беше открито. Само зловоние и лепкава смолиста сукървица. Семейството на Елмър Фрай бе заличено от Дънуич.

 

Междувременно значително по-спокойната (но не и в духовен смисъл) фаза на кошмара мрачно се разгръщаше зад затворената врата на една обсипана с книжни лавици стая в Аркхам. Загадъчният ръкопис или дневник на Уилбър Уейтли, изпратен в Университета Мискатоник за разшифроване, породи силно безпокойство и затруднение сред