Станислав Лем
Фиаско (1) — Моята библиотека

Бърнамският лес

— Добре кацнахте.

Човекът, който каза това, не гледаше вече пилота в скафандър със свален шлем под мишница. Той отиде до стъклената стена на кръглата контролна зала с подковата на командните пултове в средата и се загледа в големия въпреки отдалечеността цилиндър на кораба с обгорели дюзи. От тях върху бетона все още изтичаше почти черна бълвоч. Вторият контрольор, плещест, с нахлупена върху плешивото теме барета, пусна лентите със записа обратно и докато се пренавиваха, само с крайчеца на окото си, като птица с неподвижен клепач се загледа в новодошлия. На ушите му имаше слушалки, а пред него — ред хаотично мигащи монитори.

— Горе-долу — отвърна пилотът. Престори се, че уж откопчаването на тежките ръкавици с двоен цип го принуждава да се опре лекичко о стърчащия ръб на пулта. След това кацане усещаше гъдел в коленете.

— Какво стана?

Дребният до прозореца, в протрито кожено яке, с небръснато мише лице, потупваше по джобовете си, докато откри в един от тях цигари.

— Дефлексия на тягата — промърмори пилотът, донякъде изненадан от флегматичното посрещане.

Онзи, вече с цигара в устата, дръпна и попита през дима:

— Но защо? Не знаете ли…?

— Не — искаше да отговори пилотът, но премълча, защото му се струваше, че е длъжен да знае. Лентата стигна до края, който изпърпори във въртящия се барабан. Едрият стана, свали слушалките, чак сега му кимна и рече с хриплив глас:

— Лондон. А това е Госсе. Добре дошли на Титан. Какво ще пиете? Имаме кафе и уиски.

Младият пилот са обърка. Имената на тези хора му бяха познати, но никога не ги бе виждал и кой знае защо бе решил, че началник е едрият и тъкмо той е Госсе, а се оказа обратното. Докато поставяше наум нещата по местата им, избра кафе.

— Какво карате? Карборундови глави ли? — попита Лондон, когато тримата се насочиха към извадената от стената масичка; кафето вдигаше пара в стъклените чаши, които приличаха на лабораторни стъкленици с „човки“.

— И излъчватели сте докарали, нали? — обърна се той към пилота.

Още веднъж изненадан, тъй като бе очаквал да проявят по-жив интерес към неговото постижение, пилотът само кимна утвърдително. Нали не всеки ден се случва двигателят на ракетата да се задави при кацане, Вместо списъка на товарите на устата му беше разказът как, без да се опитва да продуха дюзите или да увеличи главната тяга, той веднага е изключил автоматиката и е кацнал само с бустери — помощните стартови двигатели: трик, който не е изпробвал никога в практиката, а само в симулатора. И то отдавна. Но се наложи още веднъж да преподреди мислите си.

— Докарах — отговори кратко и дори изпита задоволство, защото това прозвуча добре. Да се изказва така лаконично след преживяната опасност.

— Но не там, където трябваше — усмихна се дребният Госсе.

— Как така не там…? Нали ме приехте. Извикахте ме — поправи се той.

— Принудени бяхме.

— Не разбирам.

— Ами вие трябваше да кацнете в Граал.

— Тогава защо ме издърпахте от курса?

Стана му горещо. Повикването звучеше категорично. Наистина, докато намаляваше скоростта, бе уловил по радиото едно съобщение от Граал за някакво произшествие, ала поради шума от смущенията почти нищо не разбра. Летеше от Сатурн към Титан, за да намали ускорението и по този начин да икономиса гориво, при което така се отри о магнитосферата на гиганта, че по всички вълнови диапазони радиото чак затрещя. Едва след това прие повикването на този космодрум. Навигаторът е длъжен да се подчинява на контрольорите на полетите. А тук дори не му дадоха възможност да си свали скафандъра, още от вратата го подложиха на разпит. Духом той все още беше в корабната кабина, с впиващите се в раменете и гърдите му колани, когато ракетата удари с разкрачените си лапи в бетона, но бустерите не бяха изгорели напълно и плюейки огън, принуждаваха цялата ракета да подскача.

— За какво става дума? Къде всъщност трябваше да кацна?

— Товарът ви е предназначен за Граал — обясни Госсе, като изтри зачервения си нос. Имаше хрема. — А ние ви прихванахме надорбитално и ви извикахме тук, защото ни трябва Килиан. Вашият пасажер.

— Килиан ли? — учуди се младият пилот. — Той не е на борда. Аз съм сам с Шинко, втория пилот.

Двамата се втрещиха.

— Къде е Килиан?

— В момента сигурно е в Монреал. Жена му ражда. Отлетя преди мен с един товарен кораб още преди да стартирам.

— От Марс ли?

— Откъде другаде? Ама какво става всъщност?

— Бъркотията в Космоса не отстъпва на онази на Земята — забеляза Лондон. Натъпкваше в лулата си тютюн с такава сила, сякаш искаше да я счупи. Беше ядосан. Пилотът също.

— Не можехте ли да попитате?

— Сигурни бяхме, че лети с вас. Така пишеше в последната радиограма.

Госсе пак изтри носа си и въздъхна.

— Все едно, не можете да излетите — обади се накрая. — А Марлин няма търпение да получи излъчвателите. Сега ще стовари върху мен вината за всичко.

— Че те са тук — посочи с глава пилотът към мъглата отвъд прозореца, където се тъмнееше стройното вретено на кораба му. — Май са шест. Два — гигаджау-лови. Раздухват всяка мъгла като едното нищо.

— Но аз не мога да ги замъкна на гръб до Марлин — отвърна Госсе още по-вкиснат.

Безотговорността и своеволието на второстепенното летище, което, както каза началникът му, го бе прихванало след триседмичен рейс, без да се увери дали очакваният пасажер е на борда, засегна пилота. Не бързаше обаче да им заяви, че ще се наложи сами да се погрижат за товара му. Дори и да искаше, нямаше да се справи сам, преди да отстрани аварията. Мълчеше.

— Ще останете у нас, разбира се.

С тези думи Лондон допи кафето си и се надигна от алуминиевия стол. Беше снажен като борец тежка категория. Отиде до стъклената стена. Пейзажът на Титан — дивото мъртвило на планините, неземният оттенък на червеникавото зарево, притиснато към хребетите им от кафяви облаци — представляваше идеален фон за фигурата му. Подът на кулата леко вибрираше. Ама че стар преобразовател, помисли си пилотът. Той също стана да огледа своя кораб. Стърчеше вертикално като морски фар в стелещата се ниско мъгла. Вятърът отвя кълбетата й, но петната от прегряване по дюзите вече не се виждаха. Може би поради отдалечеността в сумрака, а може би просто бяха изстинали.

— Имате ли гамадефектоскоп? — За него корабът му бе по-важен от техните грижи. Сами си ги бяха създали.

— Имаме. Няма обаче да позволя никому да се доближи до ракетата с обикновен скафандър — заяви Госсе.

— Мислите, че е реакторът ли? — подскочи пилотът.

— А вие как мислите?

Дребният началник също стана и се присъедини към тях. От пролуката в пода по протежение на изпъкналото стъкло повяваше приятна топлина.

— При кацането температурата скачаше над нормата, но гайгеровите броячи мълчаха. Навярно са само дюзите. Може да е паднала керамиката от огневата картера. Имах чувството, че губя нещо.

— Керамиката също е отишла на кино, но има и утечки — отсече категорично Лондон. — Керамиката не се топи.

— Тази локва ли имате предвид? — учуди се пилотът.

Стояха пред двойното стъкло. Под кърмата действително се бе разляла черна локва. Носената от вихъра мъгла през миг оплиташе корпуса на кораба.

— Какво имате в реактора — тежка вода или натрий? — попита Лондон. Стърчеше над пилота с цяла глава. От радиото долетя писукане. Госсе се втурна към него, нахлузи слушалките и тихичко заговори с някого.

— Не може да е от реактора… — безпомощно рече пилотът. — Имам тежка вода. Разтворът е чист като сълза. Прозрачен. А онова нещо е черно като катран.

— Значи е изпуснало охлаждането в дюзите — съгласи се Лондон. — И е натрошило керамиката.

Говореше като за кибритени клечки. Изобщо не го вълнуваше аварията, която бе приковала пилота в тая дупка.

— Възможно е… — разсъждаваше младежът. — При спиране налягането във втулките е най-голямо. Щом керамиката се напука на едно място, главната тяга издухва всичко останало. Всичко изплюто през дюзата на десния борд.

Лондон не каза нищо. Пилотът добави несигурно:

— Може би кацнах прекалено близко…

— Глупости. Добре, че изобщо кацнахте.

Пилотът очакваше да последват забележки, намирисващи на похвала, ала Лондон само се обърна към него й го изгледа от разчорлената руса коса до стъпалата в белите обувки на скафандъра.

— Утре ще изпратя техник да направи дефектоскопия… Прехвърлихте ли реактора на празен ход?

— Не. Изключих го напълно. Като за докуване.

— Добре сте сторили.

Пилотът вече бе разбрал, че няма кому да разправи подробностите от своята схватка с ракетата над самия космодрум. Кафето си е кафе, но домакините, които му се натрапиха по такъв начин, не трябваше ли да му дадат стая и баня? Мечтаеше за горещ душ. Госсе продължаваше да мърмори в микрофона. Лондон се бе надвесил над него. Положението бе неясно, но напрегнато. На пилота му просветна, че двамата си имат на главата нещо по-важно от неговото приключение и че то е свързано със съобщенията от Граал. Докато летеше, бе дочул само откъслеци — в тях се споменаваше за машини, които не са пристигнали и се издирват.

Госсе се обърна заедно със стола, от което силно опънатият проводник издърпа слушалките от ушите на шията му.

— Къде е този ваш Шинко?

— На кораба. Наредих му да провери реактора. Лондон все така гледаше въпросително началника си. Той отрече с леко помръдване на главата и измърмори:

— Нищо.

— А вертолетите им?

— Върнали са се. Нулева видимост.

— Пита ли за кран?

— Няма да успеят. Колко тежи гигаизлъчвателят?

— Не знам точно. Почти сто тона.

— Какво правят те? — настояваше Лондон. — Какво чакат?

— Чакат Килиан — отвърна Госсе и невъздържано изпсува.

Лондон извади от шкафчето на стената бутилка „Бяло конче“, поразклати я, сякаш за да провери дали това е достатъчно добър лек за трудното положение, и я прибра обратно в шкафчето. Пилотът стоеше и чакаше. Вече не усещаше тежестта на скафандъра.

— Изчезнаха двама наши хора — поясни Госсе. — Не са стигнали до Граал.

— Не двама, а трима — мрачно го поправи Лондон.

— Преди един месец — заразказва Госсе — получихме пратка нови диглатори^[1]. Шест броя за Граал. Граал не можа да приеме кораба, защото не бе приключил с новото бетониране на космодрума. Когато се приземи първият контейнеровоз „Ахил“, деветдесетхилядник, цялата арматура на плочите, приета от комисията с гаранция, гръмна. Пак хубаво че корабът не се преобърна. Две денонощия го измъкваха от дупката до ремонтното. Инжектираха трескаво цимент, положиха огнеупорна настилка и отвориха летището. Диглаторите обаче си останаха у нас. Господа експертите прецениха, че не било рентабилно да се превозват с ракета, впрочем командир на „Ахил“ е Тер Леони. Къде ще вдигне той деветдесетхилядник за сто и осемдесетте мили от Граал до нас, колосът му да не е бълха? Марлин изпрати двама от най-добрите си водачи. Миналата седмица те закараха в Граал две машини. Вече работят там. Онзи ден същите хора се върнаха с вертолет за другите машини. Потеглиха призори, по обяд минаха Големи нос и когато започнаха да слизат, връзката се прекъсна. Загубихме сума ти време, тъй като от Големи нос насочването се поема от самия Граал. Ние мислехме, че не се обаждат, понеже са в нашата радиосянка. — Госсе говореше спокойно и монотонно. Лондон стоеше до прозореца с гръб към тях. Пилотът слушаше.

— Заедно с операторите със същия вертолет беше долетял и Пиркс. Бил кацнал със своя „Кювие“ в Граал и искал да се види с мен. Познаваме се от години. Вертолетът трябваше да го вземе вечерта, но не долетя, защото Марлин бил изпратил за издирването всичко, с което разполага. Пиркс не пожела да чака. На другия ден излиташе и държеше лично да уреди формалностите около старта на кораба си. Та накара ме да му дам един от диглаторите, за да се върне с него в Граал. Поисках да ми обещае, че ще мине по южния маршрут, който е по-дълъг, но лежи извън депресията. Даде дума и не я удържа. На ОРПАС го видях как навлиза в депресията.

— Какво е това ОРПАС? — попита пилотът. Беше пребледнял. По челото му изби пот, ала чакаше търпеливо разясненията.

— Орбитален патрулен спътник. Минава над нас на всеки осем часа и точно тогава ми даде картина: Пиркс слезе долу и изчезна.

— Пиркс ли? — лицето на пилота се промени. — Командор Пиркс?

— Да. Познавате ли го?

— Дали го познавам? — избухна младежът. — Служих при него като стажант. Той ми подписа дипломата… Пиркс? Толкова години излизаше цял и невредим от най-лошите… — Замълча. Цял разтреперан, вдигна с две ръце шлема си, като че искаше да го хвърли в Госсе.

— Как можахте да му позволите да тръгне сам с диглатора? Как можахте? Та той е командор от далечното космоплаване, а не шофьор…

— Пиркс познаваше тези машини още по времето, когато вие сте ходели с къси панталонки — отвърна Госсе. Личеше, че търси оправдания.

С каменно лице Лондон се приближи до мониторите, между които бе седнал Госсе със слушалките на шията, пресегна се и изтърси под носа му пепелта от лулата си в празния алуминиев барабан. Огледа я, сякаш се чудеше отде се е взела, стисна я с две ръце и лулата се счупи. Лондон захвърли парчетата, върна се до прозореца и застана неподвижно, сплитайки отзад пръстите на стиснатите си юмруци.

— Не можех да му откажа…

Несъмнено Госсе бе отправил тези думи към Лондон, който като че ли не го слушаше; гледаше през прозореца люлеещите се кълбета червеникава мъгла. Само носът на ракетата сегиз-тогиз се подаваше от нея.

— Госсе — обади се ненадейно пилотът, — дайте ми машина.

— Няма да ви дам.

— Имам патент за оператор на хилядници. Очите на Госсе просветнаха за миг, но той повтори:

— Няма да ви дам. Никога на сте управлявали на Титан.

Пилотът безмълвно започна да разкопчава скафан-дъра си. Отвинти широката метална яка, откопча нараменниците и ципа под тях, бръкна дълбоко в пазвата си и извади портфейл, омачкан от дългото носене под тежката подплата на скафандъра. Скафандърът му се разтвори на раменете като разпорен. Той отиде до Госсе и заподрежда пред него документите.

— Това е от Меркурий. Там карах „Бигант“. Японски модел. Осемстотин тона. А това е свидетелство за правоуправление на хилядници. Пробивах на Антарктида вечно замръзналата земя с ледоход, бях криоператор. Това е фотокопие на втора награда за състезанията в Гренландия, а това — от Венера.

Хвърляше снимките като козове при игра на карти.

— Там бях с експедицията на Холи. Ей това тук е моят термопед, а този е на колегата ми, с когото се сменяхме. И двата модела бяха прототипни, не бяха лоши. Само климатичната инсталация издишаше.

Госсе вдигна очи към него:

— Нали сте пилот?

— Преквалифицирах се. При командор Пиркс. Най-напред служех на неговия „Кювие“. Командир станах първо на влекач…

— На колко години сте?

— Двайсет и девет.

— Кога пък сте успели да смените толкова професии?

— Стига да искаш, можеш. Впрочем водачът на планетна машина ще овладее всеки нов тип за един час. Все едно да се прехвърлиш от мотопед на мотоциклет, — Замълча. Имаше още един плик със снимки, но не ги извади. Събра разхвърляните по пулта, пъхна ги в протрития кожен калъф и го прибра във вътрешния джоб. Стоеше до Госсе в широко разкопчания скафандър, леко почервенял. На мониторите все така пробягваха фонови ивици. Приседнал на тръбния парапет под прозореца, Лондон наблюдаваше мълчаливо тази сцена.

— Да речем, че ви дам диглатор. Да предположим. Какво ще направите?

Пилотът се усмихна. По челото му блестяха капчици пот. На светлата му коса се бяха отпечатали теменните възглавнички на шлема.

— Ще взема излъчвателя и ще отида там. Гигаджауловия, от товарния отсек. Вертолетите от Граал не могат да го вдигнат, но за диглатора той е дреболия. Ще отида и ще се поогледам… Марлин може да преустанови търсенето от въздуха. Знам колко хематити има там. И мъгла. От вертолет не се вижда нищо.

— И веднага ще отидете с машината на дъното.

Пилотът се усмихна още по-широко, като показа белите си зъби. Госсе забеляза, че очите на това момче — защото той си беше почти момче, само размерите на скафандъра му прибавяха години, — са също като очите на Пиркс. Може би малко по-светли, ала със същите бръчици в ъглите. Присвиваше ги, от което погледът му ставаше като на котарак, приличащ се на слънце — едновременно благ и зорък.

— Той иска да влезе в депресията и „да се поогледа“ — обърна се Госсе към Лондон, полупитайки, полуприсмивайки се на самоувереността на доброволеца.

Лондон дори не трепна. Госсе стана, свали слушалките, приближи се до картографа и издърпа като щора голямата карта на северното полукълбо на Титан. Посочи две дебели, извити линии върху жълтолилавия фон, насечен от изохипсите.

— Ние сме тук. По права линия до Граал има сто и десет мили. По-стария маршрут, този черния — сто четирийсет и шест. На него загубихме четирима души, когато Граал се бетонираше и само нашето летище работеше. Тогава използувахме дизелови диглатори с хи-перголово гориво. Като се вземат предвид тукашните метеорологични условия, времето беше чудесно. Две партиди машини стигнаха до Граал без проблеми. А после в един ден изчезнаха четири гигантохода. В Голямата депресия. На това защриховано кръгче. Безследно.

— Знам — отбеляза пилотът. — Учил съм го. Дори знам имената на изчезналите хора.

Госсе докосна мястото, където от черната линия се отделяше на юг червено отклонение.

— Пътят се удължи, никой обаче не знаеше колко нашироко се простира тази коварна област. Там бяха изпратени геолози. Със същия успех можеха да бъдат изпратени зъболекари. Те също са специалисти по дупките. На никоя друга планета няма подвижни гейзери, каквито има тук. Онази синята област на север е Mare Hynicum. Ние и Граал сме разположени дълбоко навътре в сушата. Но това не е никаква суша. Това е сюнгер. Mare Hynicum не нахлува в депресията между нас и Граал, понеже целият бряг представлява едно високо плато. Според геолозите този така наречен континент приличал на балтийската плоча на Скандинавия.

— Сбъркали са — подхвърли пилотът.

Май го чакаше лекция. Той остави шлема си в ъгъла, разположи се удобно на стола и скръсти ръце като послушен ученик. Беше му все едно дали Госсе искаше да го запознае с маршрута, или да го уплаши с него — ситуацията му допадаше.

— Именно. Под скалите лежи замръзнала формация от въглеводороди. Гадост, открита при дълбоките сондажи. Вечен лед, фалшив, от въглеводородни полимери. Не се топи дори при нула градуса по Целзий, а ние тук не сме отбелязвали никога температури, по-високи от минус деветдесет градуса. Във вътрешността на депресията има изобилие от стари кратери и мъртви гейзери. Експертите виждаха в тях остатъци от вулканична дейност. Когато гейзерите оживяха, долетяха по-образовани люде. Сеизмоакустиката откри дълбоко под скалите мрежа от пещери, толкова разклонена, колкото светът не бе виждал. Направиха спелеологична експертиза; хората загиваха, застрахователните дружества плащаха, тъй че накрая и консорциумът си развърза кесията. След това и астрономиите добавиха своето: когато спътниците на Сатурн се намират между Титан и Слънцето, гравитационното въздействие навлиза в максимум, континенталната плоча изпитва налягане и изстисква магма от огнищата под мантията. Ядрото на Титан все още е горещо. Магмата застива, преди да излезе от дълбините на комините, като при това затопля цяла Орландия. Mare Hynicum е като вода, а основата на Орландия е като сюнгер. Задръстените подземни корита се отпушват и така възникват гейзерите. Налягането достига до хиляда атмосфери. Никога не се знае къде ще избликне тази гадост. А вие държите непременно да отидете там, така ли?

— Естествено — отвърна също така изискано пилотът. Много му се искаше да преметне крак връз крак, но му пречеше скафандърът. Помнеше как се бе претърколил заедно с табуретката един колега, който се беше опитал да го направи.

— За Бърнамския лес ли говорите? — добави той. — Да бягам ли вече, или мога да поговоря сериозно с вас, господин началник?

Госсе се престори, че не е чул думите му, и продължи:

— Новият маршрут струваше цяло състояние. Трябваше да се гризе този вал от лава — главният магмен поток на вулкана Горгона — с кумулативни заряди. Дори планината Олимп на Марс е джудже в сравнение с Горгона. Динамитът се оказа слабичък. При нас работеше някой си Харенстине — може би сте го чували? — който предлагаше вместо да разбиваме този вал, да насечем в него стъпала. Щяло да излезе по-евтино. В конвенцията на ООН трябва да има точка, забраняваща да се допускат в астронавтиката идиоти. Та, значи, валът Тифон бе пробит със специални термоядрени бомби, поместени в продупчените шахти. Горгона, Тифон — за щастие гърците са имали толкова много богове, че можем да заемаме имена от митологията. Преди една година бе открит новият маршрут. Той пресича само най-южната котловина на депресията. По нареждане на експертите трябваше да бъде безопасен. Същевременно подземните пещери са навсякъде — под цялата Орландия. Три четвърти от територията на Африка! При изстиването си Титан обикалял по силно издължена орбита. Приближавал се до зоната на Рош, в която били попаднали и множество по-дребни спътници, които Сатурн бил смлял и превърнал в своите пръстени. Тъй че Титан се втърдявал, врейки, и в перисатурний върху него възниквали големи мехури, които изстивали в апосатурний, а после настъпили отлаганията и заледяванията, които изблъскали тези мехурести, гъбести, аморфни образования в дълбините. Не е истина, че Mare Hynicum нахлува там само при определено подреждане на всичг ки спътници на Сатурн. Това нахлуване и изригванията на гейзерите не подлежат на предвиждане. По принцип го знаят всички, които работят тук — и превозвачите, и пилотите. Знаете го и вие, господине. Макар че този маршрут струваше един милиард, би трябвало да се забрани да го ползуват тежки машини. В известен смисъл ние всички сме на небето. Не ви ли говори за това и името на мината — Граал? Само че небето се оказа изключително капиталоемко. Бихме могли да се вредим и по-добре. В играта се намеси счетоводството. Обезщетенията за загиналите хора са значителни, но по-малки от инвестициите, които биха намалили опасността. Почти свърших. Може би онези ще се измъкнат дори ако са затънали в ледовете. Вече започва отливът, а бронята на диглатора издържа дори сто атмосфери на инч. Имат кислород за триста часа. Независимо от вашата квалификация не си струва. Не бива да се излагате на опасност. Диглаторът е от най-Тежките…

— Обещахте да свършите — прекъсна го пилотът. — Ще попитам само с една дума, може ли? А Килиан?

Госсе отвори уста, разкашля се и седна.

— Нали затова трябваше да го докарам — добави пилотът. — Или не?

Госсе плъзна длан по картата, тя изфуча и се нави, а той взе цигара и над пламъка на запалката рече:

— На него това му е работата. Познаваше терена. Пък и имаше договор. Не мога да забраня на операторите да сключват договори с Граал. Мога да си подам оставката и навярно ще я подам. И мога да отрежа квитанцията на всеки герой.

— Ще ми дадете машина — спокойно повтори пилотът. — Бих могъл веднага да говоря с Граал. Марлин ще скочи, ще даде нареждане и — край. Ще ви възложи служебно. На Марлин му е все едно дали е Килиан или аз. Жалко за изгубеното време, господин Госсе. Моля ви, дайте ми да хапна нещо и да се измия, а после ще обсъдим подробностите.

Госсе погледна безпомощно Лондон и се разочарова, ако бе очаквал подкрепа.

— Той ще отиде — обади се заместникът му. — Чувал съм за него от оня спелеолог, дето беше в Граал. Също като твоя Пиркс е. Тиха вода. Жалко само за лулата. Изкъпи се, колега. Душовете са на долния етаж. И веднага се върни, че супата ще изстине.

Пилотът се усмихна на Лондон с благодарност и излезе. Пътьом вдигна своя шлем така енергично, че краищата на всички кабели изплющяха по скафандъра му. Щом той затвори вратата, Лондон взе да потрепва със съдовете край подгревателите.

— Каква полза от това? — Госсе зададе въпроса раздразнено зад гърба му. — И ти си един!

— А ти с твоето меко сърце! Защо даде машина на Пиркс?

— Нямаше как. Той ми даде дума.

Лондон се обърна към него с тенджера в ръка.

— Човече, чукни се по главата! Дума ти бил дал! Такъв като него даде ли дума, че ще скочи подир тебе във водата, ще я удържи. А като обещае, че само ще гледа как потъващ, пак ще скочи. Прав ли съм?

— Правота и рационалност са две различни неща — защищаваше си неубедително Госсе. — А този тук как ще им помогне?

— Може да открие следи. Ще вземе излъчвател.

— Стига! По-добре да чуем Граал. Може да има новини.

До свечеряване оставаше доста време, макар че от облаците, облепили осветената гъба на кулата, вече притъмня. Лондон се суетеше край масата, а Госсе, палейки цигара след цигара, със слушалки на ушите, слушаше празните приказки на базата в Граал с операторите на верижните всъдеходи, изпратени след безрезултатния опит с вертолетите. В същото време си мислеше за този пилот. Дали не промени прекалени лесно, без никакви въпроси, курса си, за да кацне при тях? Един командир на кораб е патент на далечното космоплаване само на двадесет и девет години би трябвало да е твърд човек и ентусиаст. Иначе не би направил кариера така бързо. Самоуверената му младост се изкушаваше от опасностите. А ако самият той, Госсе, имаше вина, тя бе в недоглеждането. Ако беше попитал за Килиан, корабът щеше да си отиде в Граал. Впрочем началникът дори не си даваше сметка, че в мислите си несъзнателно вече бе погребал пришълеца. Как всъщност беше името му? Знаеше, но го беше забравил и реши, че това е проява на наближаващата старост. Докосна клавиша на левия монитор. Буквите изскочиха на зелени редове:

КОРАБ: ХЕЛИОС ТОВАРЕН КОРАБ II КЛАС

КОСМОДРУМ-БАЗА: СИРТИС МАЙОР

КОМАНДИР ПИЛОТ: АНГУС ПАРВИС

ВТОРИ ПИЛОТ: РАМОН ШИНКО

ТОВАР: ДА ПРЕДСТАВЯ ЛИ СПИСЪКА НА

РАЗЛИЧНИТЕ ТОВАРИ

? ? ?

Екранът угасна. Другите двама влязоха в пуловери и долнища от анцузи. Слаб, къдрокос, Шинко се здрависа развълнувано, реакторът все пак имал утечки. Седнаха над супата от консерви. Госсе не можеше да прогони натрапчивата мисъл, че този нахаканият, комуто ще повери машината, има изопачено име. Не Парвис трябваше да се нарича, а ПАРСИФАЛ, което би пасвало на Граал. Но не му беше до шеги и запази за себе си забавлението с анаграми. След кратък спор дали обядват, или вечерят — неразрешима задача поради разликата във времето: бордово, земно и на Титан, — Шинко слезе долу, за да обсъди с техника дефектоскопията, предвидена за края на седмицата, когато реакторът изстине и пукнатината в корпуса му временно се залепи, а пилотът, Госсе и Лондон включиха в празната част на залата диорамата на Титан. Образът, създаван от холографски проектори, триизмерен, цветен, с начертани маршрути, стигаше от северния полюс до екватора. Можеше да се увеличава или намалява и Парвис се запозна с цялото разстояние, разделящо ги от Граал.

Гостната стая, която му дадоха, беше малка, но уютна, с двуетажно легло, неголямо бюро с наклонен плот, фотьойл, гардеробче и толкова тясна кабинка с душ, че все си удряше лактите в стените, докато се насапунисваше. Легна върху одеялото и са зае да чете дебелия учебник по титанография, който му беше дал Лондон. Потърси първо в предметния указател рубриката БЪРНАМСКИ ЛЕС, нямаше я обаче нито на „Б“, нито на „Л“. Науката не беше приела официално това наименование. Запрелиства книгата, докато стигна до гейзерите. Според автора нещата не изглеждаха точно така, както ги бе представил Госсе, Изстивайки по-бързо от Земята и другите вътрешни планети, Титан е затворил в дълбините си огромни маси газове под налягане, които в пукнатините на кората му упражняват натиск върху улеите от старите вулкани и подземните разклонения на магмените жили, простиращи се на стотици километри, и при определена конфигурация на синклиналите и антисинклиналите могат да избиват в атмосферата като фонтани от летливи вещества под високо налягане. Сместа със сложен химичен състав съдържа въглероден двуокис, замръзващ мигновено в сняг, който, носен от вихрушките, застила равнините й планинските склонове с дебел слой. Ангус бързо се отегчи от скучния начин на изложение. Угаси светлината, зави се, донякъде изненадан, че нито одеялото, нито възглавницата подхвърчат, понеже бе привикнал през изминалия близо месец с безтегловността, и тутакси заспа. Някакъв вътрешен импулс го върна от унеса към действителността толкова грубо, че той отвори очи и седна, готов да скочи от леглото. Огледа се замаян наоколо и си разтри челюстта. Това движение му припомни какво бе сънувал. Бокс. Биеше се с професионалист, предчувствувайки предварително поражението си, и рухна нокаутиран като посечен. Отвори широко очи, сякаш по команда цялото помещение се извъртя като корабна кабина при внезапен завой и той се събуди напълно. С едно късо съединение се върнаха вчерашното кацане, аварията, спорът с Госсе я съвещанието край диорамата. Стаичката беше тясна като кабина на товарен кораб, което му припомни последните думи на Госсе, преди да се разделят: че на младини е бил моряк на китоловен кораб. Докато се бръснеше, претегли взетото решение. Ако не беше името на Пиркс, два пъти би премислил, преди така непоколебимо да поиска разрешение за това пътуване. Под водната струя, ту гореща, ту студена, той се опита да запее, но не излезе убедително. Значи беше разстроен. Чувствуваше, че хрумването му намирисва на глупост, по-лоша от риска. Заслепяван от пръските, които биеха във вдигнатото му лице, той прехвърли за миг в главата си идеята да се откаже. Знаеше обаче, че това е изключено. Така би постъпил само някой сополанко. Изтри се добре, застла леглото и вече облечен, тръгна да търси Госсе. Сега му се щеше да побърза. А трябваше и да се запознае с новия за него модел, да потренира, да си припомни съответните реакции.

Госсе го нямаше никакъв. От основата на контролната кула тръгваха две разклонения, свързани с нея чрез тунели. Изборът на място за космодрум беше резултат от недоглеждане или обикновена грешка. Според автоматичното подземно проучване рудните находища би трябвало да се намират под дъното на тази някога вулканична долина, всъщност стар кратер, чийто кръг сеизмичните конвулсии на Титан бяха избутали нагоре. Затова тук най-напред бяха стоварили машините и хората и бяха започнали да монтират бъчвоподобни жилищни сгради за работещите в мината, когато се разнесе слух, че на няколко мили се простират извънредно богати и леснодостъпни уранови залежи. Сред ръководителите на проекта се стигна до разцепление. Едните искаха да се ликвидира този космодрум и всичко да се започне от самото начало на югоизток, а другите настояваха да се остане тук, защото отвъд депресията има, разбира се, повърхностни залежи, но те са плитки, следователно — слабопродуктивни. Някой бе нарекъл веднъж привържениците на закриването на първия плацдарм „търсачите на свети Граал“, така си остана и името Граал прилепна към открития рудник. Космодрумът нито бе изоставен, нито се разрасна. Взето бе компромисно решение, резултат от недостига на сили и по-точно на капитали. Победи логиката на временното положение, макар икономистите да бяха изчислили безброй пъти, че за по-продължителен период е по-изгодно да се закрие летището в стария кратер и да се концентрира работата на едно място, в Граал. Впрочем Граал дълго време не можеше да приеме големи кораби, а пък кратерът на Рьомбден — наречен така на името на геолога, който, го беше открил — не притежаваше собствен ремонтен док, портални разтоварителни кранове, модерна апаратура и продължаваше вечния спор кой кому служи и кой каква изгода има от това. Част от ръководството май вярваше в лежащия под кратера уран, уж бяха започнати пробни сондажи, ала те вървяха мудно, понеже, щом в него се струпваха малко хора и мощности, Граал незабавно се намесваше чрез дирекцията, прибираше ги при себе си и постройките отново опустяваха, а машините застиваха неподвижни, захвърлени сред мрачните стени на Рьомбден. Както и другите пилоти, превозващи товари за Титан, Парвис също не участвуваше в тези сблъсъци и конфликти, макар че ги познаваше донякъде като странично лице — деликатното положение на всеки човек от транспорта го изискваше. Граал непрекъснато настояваше, представяйки категорични факти, да се ликвидира космодрума, особено след като разшири собственото си летище, а Рьомбден му пречеше, впрочем дали пречеше или не, той се оказа полезен, когато прославеният бетон на Граал започна да пропада. Личното мнение на Парвис беше, че корените на тези хронични разногласия са от психологично, а не от финансово естество, тъй като бяха възникнали два локални и поради това скарани помежду си патриотизма — на кратера Рьомбден и на Граал; останалото беше търсене на аргументи в полза на всяка от страните. По-добре беше обаче за тези неща да не се отваря дума пред никого от работещите на Титан.

Помещенията под контролната кула приличаха на изоставен подземен град и на човек просто му дожаляваше колко материали се подмятаха излишно тук. Парвис беше кацал веднъж в Рьомбден като помощник-навигатор, но тогава толкова бързаха, че той дори не слезе от ракетата, защото наглеждаше разтоварването, а сега гледаше неразопакованите контейнери с ненарушени печати с толкова по-голямо неодобрение, понеже разпознаваше и онези, които бе докарал тогава. Раздразнен от запустението, започна да се провиква като в гора, ала само ехото задумка мъртво в затворените коридори на склада.

Качи се с асансьора горе. Завари Лондон в залата за контрол на полетите, той обаче също не знаеше къде се е дянал Госсе. От Граал нямаше новини. Мониторите примигваха. Въздухът ухаеше на пържен бекон. Лондон приготвяше яйца с бекон. Изхвърляше в мивката черупките. — Яйца ли имате тук? — учуди се пилотът.

— Да знаеш само каква история…

Лондон вече му говореше на „ти“.

— Един електронен инженер, с язва на стомаха, докара клетка с кокошки, пазеше диета човекът, как иначе. Най-напред се разнесоха протести, ще ни усмърдиш живота, с какво ще ги храниш тези кокошки, но той си остави няколко от тях с един петел и сега дори сме му благодарни. По нашите места пресните яйца са деликатес. Сядай, Госсе няма да се загуби.

Ангус усети глад. Докато напъхваше в устата си неестетично големи парчета от омлета, се оправдаваше сам пред себе си: преди това, което го чака, трябва да се зареди с калории. Телефонът иззвъня. Госсе го викаше при себе си. Той поблагодари на Лондон за вкусната гощавка и слезе един етаж по-долу. Откри началника в коридора, вече облечен в комбинезон. Удари един часът. Ангус се втурна към стаята за гости за своя скафандър. Сръчно го облече, свърза резервоара за кислород със скафандъра, но не отви клапана и не си сложи шлема — не знаеше дали веднага ще излязат от херметичните помещения. Слязоха в подземията с друг асансьор, товарен. И там имаше склад, претрупан с контейнери, които приличаха на самоходни артилерийски оръдия, защото от тях стърчаха като едрокалибрени снаряди по пет кислородни бутилки. Складът беше огромен и така задръстен, че се минаваше между стени от сандъци с разноезични надписи. Пратки от производителите на всички земни континенти. Пилотът почака, Госсе доста време и не го позна веднага, когато той се появи в тежък, омазнен монтьорски скафандър, с нахлузен върху стъклото на шлема ноктовизор.

През камерата за изравняване на наляганията излязоха навън. Кулата стърчеше над тях, все едно гигантска гъба с остъклена шапка. Горе Лондон се суетеше насам-натам, закривайки със сянката си зеленото сияние на мониторите. Заобиколиха основата на кулата, кръгла, без прозорци, като морски фар, изложен на напора на вълните, и Госсе отвори вратата на гаража от нагъната ламарина. Луминесцентните лампи запримигваха. В празното помещение пред отместения към задната стена подемен кран стоеше всъдеход, приличащ на някогашните американски луноходи. Открито шаси, пейки с място за опиране на краката, просто шаси на колела с кормило и скрити акумулатори отзад. Госсе излезе с него на неравния чакъл под кулата и спря всъдехода, за да са качи пилотът. Потеглиха през червеникавата мъгла към неясния силует на ниска сграда — кубче с плосък покрив. Далече, отвъд хребета на планините, просияваха като противосамолетни прожектори мътни снопове светлина. Но те нямаха нищо общо с тази старомодна представа. Слънцето пращаше на Титан, особено в облачни дни, твърде оскъдна светлина и затова при експлоатацията на урановите руди на стационарна орбита над Граал бяха изведени огромни огледала с лека конструкция, наречени солектори, чиято задача бе да концентрират слънчевите лъчи върху територията на рудника. Ползата се оказа съмнителна. Сатурн със спътниците си образуваше фатално за изчисленията пространства на взаимодействие на много маси. Затова въпреки усилията на астроинженерите светлинните снопове се отклоняваха и често достигаха чак до кратера Рьомбден. Тези слънчеви нашествия доставяха на неговите самотни обитатели не само иронично удовлетворение, тъй като най-вече нощем изтръгнатият от тъмнината котел на кратера разкриваше цялото свое потресаващо, възхитително очарование. Заобикаляйки с всъдехода препятствията — безформени колоноподобни образувания, изходи на малките вулканични тунели, — Госсе също забеляза студената като полярно сияние светлина и измърмори сякаш на себе си:

— Идват към нас. Не е лошо. След малко ще се огледаме като в театър.

И добави; вече с явно злорадство:

— Добър човек е този Марлин.

Ангус разбра подигравката — осветяването на Рьомбден означаваше египетски тъмнини в Граал. Марлин или неговият дежурен сигурно вече измъкваха от леглата целия обслужващ персонал на солекторите, за да насочи чрез включване на двигателите космическите огледала там, където трябва. Двата светлинни снопа обаче се приближаваха все повече и повече, в единия проблесна заледеният връх на източния хребет. Допълнителен повод за радост на жителите на Рьомбден представляваше необикновената за Титан прозрачност на въздуха над техния кратер. Тя им даваше възможност цели седмици да се любуват на жълтия, тънкопръстенен диск на Сатурн върху звездния небосвод. Макар и на разстояние, пет пъти по-голямо от разстоянието между Луната и Земята, изгряващият Сатурн винаги изненадваше новаците с огромните си размери. Разкриваше без далекоглед разноцветните ивици по повърхността си и черните капки на сенките, хвърляни от най-близките му спътници при затъмненията. Това зрелище беше възможно благодарение на бореалния вихър, който се носеше през зиналото гърло на скалите така стремително, че даваше фьонов ефект. Никъде другаде на Титан не беше и така топло, както в Рьомбден. Може би обслужващият персонал на солекторите още не ги беше овладял, може би причината беше в обявената тревога, но слънчевият сноп вече заливаше котловината. Стана ясно като ден. Всъдеходът можеше да върви без фарове. Пилотът виждаше сивата бетонна настилка около своя „Хелиос“. Отвъд нея, там, закъдето се бяха запътили, стърчаха като вкаменени дънери на невероятни дървета вулканични стълбове, изхвърлени при някогашните изригвания и изстинали преди милиони години. Скъсени от перспективата, те приличаха на рухнали колони на храм, а техните подвижни сенки — на стрелките на подредени един до друг слънчеви часовници, които отмерваха чуждото, забързано време. Всъдеходът подмина тази хаотична палисада. Движеше се неравномерно, електрическите двигатели тъничко проплакваха. Плоската сграда все още тънеше в полумрак, но вече се виждаше, че зад нея се издигат два черни силуета — сякаш готически катедрали. Парвис оцени истинските им размери едва когато слезе и редом с Госсе се приближи до тях.

През живота си не бе виждал такива колоси. Никога не бе управлявал диглатор, за което си премълча. Ако се облече такава машина в космата кожа, би се превърнала в Кинг Конг. Пропорциите не бяха човешки, а по-скоро антропоидни. Прътовата конструкция на краката се спускаше вертикално и преминаваше в стъпалата, масивни като танкове, неподвижно зарити в камънаците на сипея. Бедрата-кули влизаха в тазовия кръг, а в него, като широкодънен кораб, бе поместен железният корпус. Той вирна глава и едва тогава видя китките на горните крайници. Бяха провиснали край туловището като безсилно отпуснати стрели на кран със стоманено свити юмруци. Двата колоса бяха безглави, а това, което отдалеч взе за кулички, се оказаха стърчащите на фона на небето от раменете им антени.

Зад първия диглатор, почти докосвайки бронята му със сгънатия си ляв лакът — като че е искал да го ръгне в хълбока и така е застинал, — стоеше вторият, негов близнак. Понеже беше малко по-отдалечен, в гърдите му се виждаше да блести стъклото на прозореца. Кабината на водача.

— Този е „Кастор“, а онзи — „Полукс“ — представи ги Госсе. Освети гигантите с ръчен прожектор. Светлината изчопляше от полумрака бронята на предпазните щитове пред коленете и корпуса, чернолъскави като туловище на кит.

— Оня бунак Хаарц не можа дори да ги вкара в хангара — рече Госсе. Пипнешком търсеше на гърдите си въртока на климатизацията. Стъклото на шлема му се бе замъглило от издишвания въздух.

— Едва се спря пред този скат…

Пилотът се досети защо въпросният Хаарц е заклещил двата колоса в скалния пролом и защо е предпочел да ги остави там. Поради инертността на масите. Също ката морски кораб самоходната машина се подчинява на рулевия толкова по-тромаво, колкото по-масивна е. На езика му бе да попита колко тежи диглаторът, но не му се щеше да разкрива невежеството си. Взе от Госсе прожектора и тръгна покрай стъпалото на исполина. Плъзгаше светлината по стоманата и както очакваше, откри на височината на човешко око табелка с данните. Максималната мощност стигаше до 14 000 киловата, допустимата мощност на претоварване — 19 000 киловата, реактор „Токамак“ с топлообменник на Фуко, маса в покой 1680 тона, хидравлично задвижване и диференциали на „Ролс-ройс“, шаси „Made in Sweden“. Лъчът очерта слабо контура на черните безглави плещи. Обърна се към Госсе, но той бе изчезнал. Сигурно беше отишъл да включи нагревателната инсталация на пистата. Тръбичките по повърхността започнаха да разсейват стелещата се ниско над космодрума мъгла. Блуждаещият сноп на слънчевия колектор лазеше по котловината като пиян — ту изтръгваше от мрака кубчетата на складовете, ту раждаше мигновено угасващи светлинки, щом попаднеше на по-далечните заледени скали, сякаш се опитваше да събуди мъртвия пейзаж, да го съживи чрез движение. Неочаквано той се отклони, понесе се по просторната бетонна настилка и като прескочи контролната кула, палисадата от магмени дънери, партерния склад, улучи пилота, който закри очите си с ръкавицата и вдигна високо, доколкото можа, главата си в шлема, за да използува случая и да огледа целия диглатор. Покрита с антикорозионен черен-гланц, машината блесна над него като двуног изправил се броненосец. Сякаш позираше за снимка в блясъка на магнезиева светкавица. Закалените гръдни плочи, кръглото лагеруване на тазобедрените стави, прътовата конструкция на прасците — всичко заблестя, безупречно лъскаво, в знак, че машината никога не е работила. Ангус изпита радост и тревожно вълнение. Преглътна слюнката през стиснатото си гърло и във вече отдалечаващата се светлина заобиколи гиганта отзад. Когато се приближи до петата, нейната прилика с човешко стъпало от желязо стана най-напред карикатурна, но после, когато се загледа в заритата в камънаците подметка, изчезна. Парвис стоеше като до фундамента на портален кран, който нищо не е в състояние да изтръгне от земята. Бронираният ток можеше да послужи за основа на хидравлична преса. Глезенът разкриваше държащите го болтове — огромни като корабни витла, а коляното, което издуваше крака по средата, на височина не по-малко от два етажа, беше същинска мелница. Китките на исполина, по-големи от клещите на багер, висяха неподвижно, вцепенени в позиция „мирно“. Госсе се беше дянал някъде, пилотът обаче нямаше намерение да го чака. Забеляза стърчащите от металната пета стълби с дръжки за ръцете и се закатери нагоре. Около глезена имаше неголяма платформа, откъдето, вече във вътрешността на решетъчно-прътовия прасец, нагоре водеше вертикална стълбичка. Не му беше трудно да се покатери по нейните стъпала, беше му по-скоро необичайно. По нея стигна до една хоризонтална вратичка, разположена на едва ли най-удобното място над дясното бедро на диглатора, понеже първоначалното й разположение, най-рационалното, беше повод за безкрайни шеги — не особено остроумни впрочем. Въпреки че проектантите на първите педипулатори хич не ги беше грижа какво си говорят хората, по-късно бяха принудени да се съобразят с тези шеги, защото не беше лесно да се намерят водачи, готови да понесат равнодушно присмеха относно пътя, по който влизат в корема на своите Атласи.

Отварянето на вратичката включи гирлянда от малки лампи. По една спирална стълбичка Ангус стигна до кабината. Беше нещо като голяма, стъклена бъчва или тръба, пронизваща от край до край гърдите на диглатора, но не в средата, а от лявата страна, където би било сърцето на един жив великан. Парвис огледа помещението, също осветено, и с немалко облекчение видя познатите му системи за управление. Почувствува се като у дома си. Бързо свали шлема и скафандъра си, след което включи климатичната инсталация. Само по тениска и шорти му беше студено, а за да задвижи гиганта, трябваше да облече операторското облекло на голо. Кабината се изпълни с вдухвания топъл въздух, а той застана до предното изпъкнало стъкло и се загледа в далечината. Денят вече настъпваше, мрачен както обикновено — на Титан винаги цареше полумрак като пред буря. Парвис се намираше на височината на осмия етаж и затова като от прозорец на небостъргач виждаше скалните струпвания и околността далече извън космодрума. Гледаше отгоре дори гъбата на контролната кула. Само носът на „Хелиос“, от космодрума до планинските хребети по линията на хоризонта, надвишаваше позицията му. През страничното стъкло, също изпъкнало, пилотът можа да надникне в дълбокия мрачен кладенец, слабо осветен и изпълнен с машинария, която лека-полека започна да пъхти равномерно като изтръгната от летаргия или сън. В кабината не бяха монтирани никакви командни пултове, нямаше ръчки за управление и екрани, нищо друго освен облеклото на водача — смачкана, лъскава, метална кожа, и мозайка от черни кубчета, прикрепени към предното стъкло, досущ като играчки от детска стая; по стените им се виждаха рисунки на мънички ръце и крака — десните отдясно, левите отляво. Когато колосът се движеше и всичко в него работеше изправно, тези малки изображения светеха със зеленикав блясък. При смущения цветът се променяше до сиво-зелен, ако нарушението на дейността бе дребно, за да се превърне в пурпурен при сериозни аварии. В черната мозайка се виждаше, разделено на сегменти, изображението на цялата машина. В топлия дъх на климатичната инсталация младежът се съблече, захвърли бельото в ъгъла и започна да навлича операторското облекло. Еластичният материал се подчини, опъвайки се по босите стъпала, краката, корема, раменете, докато Парвис се лъсна чак до шията в тази електронна змийска кожа. Накрая той пъхна старателно, пръст след пръст, ръцете си в ръкавиците. А когато с едно движение дръпна нагоре през гърдите си ципа, черната до този миг мозайка блесна с разноцветни светлинки. Водачът се увери с един поглед, че системата й е като в стандартните ледоходи, които бе управлявал на Антарктида, макар че по маса те отстъпваха на диглатора. Взе висящите от тавана тиранти, нещо като сбруя, с която се опаса и я закопча стегнато на гърдите си. Когато токата изщрака, сбруята го повдигна с леко пружиниране, така че той увисна във въздуха и можеше да движи свободно краката си. Установи, че със същата лекота може да движи и ръцете си, потърси главния превключвател, посегна зад врата си, намери лостчето и го издърпа докрай. Лампичките в кубчетата светнаха двойно по-ярко и в същия миг се чу как дълбоко под него се включват на празен ход двигателите на всички крайници, с тихо мляскане, понеже от мотовилките изтичаше излишното смазочно масло, впръскано във въртящите се лагери за защита от корозията още в земната корабостроителница.

Той погледна внимателно надолу, за да не закачи ръба на склада, и направи първата, предпазлива, малка крачка. В подплатата на дрехата му имаше хиляди електроди с форма на мънички спирали. Като прилепваха към голото тяло, те приемаха нервните и мускулните му импулси, за да ги предадат на молоха. Както на всяка от скелетните стави на човека в машината отговаряха хилядократно увеличени, херметично изолирани стави от метал, така и на отделните групи мускули, сгъващи и изправящи крайниците, отговаряха внушителни по размери цилиндри, в които се движеха бутала, изблъсквани от нагнетяваното от помпите масло. Но операторът нямаше нужда нито да мисли, нито да знае за тези неща. Той трябваше да се движи така, сякаш стъпва по земята, сякаш я тъпче с крака, сякаш навежда тялото си, за да вземе с протегнатата ръка нужния му предмет. Важни бяха само две разлики. На първо място самите гигантски размери — една човешка крачка се равняваше на двайсетметрова крачка на машината. Същото ставаше и с всяко движение. Благодарение на нечуваната прецизност на предавателните механизми машината да можеше например да вземе по волята на водача от масата пълна чаша и да я издигне на височина дванайсет етажа, без да разлее нито капка и без да счупи стъкления съд със стоманената хватка на челюстите си. Но това би било само своеобразна демонстрация на уменията на оператора, на неговата сръчност, защото колосът не камъчета и чаши трябваше да издига, а тежащи много тонове тръбопроводи, греди, каменни блокове. А ако му дадяха в ръка съответните инструменти, се превръщаше в сондажна кула, булдозер, кран — като винаги си оставаше богатир, обединил почти безкрайни сили с човешка сръчност.

Гигантоходите представляваха увеличен вариант на концепцията за екзоскелетона като външен усилвател на човешкото тяло, позната от много прототипи на XX век. Изобретението бе позабравено, защото на Земята не му намериха безконкурентни приложения. Идеята се възроди при завладяването на Слънчевата система. Появиха се машини, приспособени към планетите, на които трябваше да работят, съобразени с местните условия и задачи. Тези машини имаха различно тегло, но инертността на масата им навсякъде беше еднаква и тук се криеше втората, най-съществената разлика между тях и хората.

Както издръжливостта на градивните материали, така и мощността на задвижване имат граници. Поставя ги инертността на масите, неизменно присъствуваща дори далече от каквото и да било гравитационно поле. Гигантоходът не може да прави резки движения, така както стрелката на крана не може да се върти като крило и не може да се спре светкавично крайцер в морето. Ако някой би поискал да изпробва това с диглатора, би счупил прътовата конструкция на крайниците му. За да се избегне подобна опасност, конструкторите му бяха поставили във всички отклонения на задвижването предпазители, чиято задача бе да предотвратяват всички маневри, равносилни на катастрофа. Водачът би могъл да изключи всеки от тези предпазители — или всички — в случай на фатална необходимост. Тогава за сметка на унищожената машина той би спасил — може би — живота си, измъквайки се изпод скално срутване или от друга опасна за живота му ситуация. А ако и това не му даваше шансове за спасение, оставаше последното убежище, ultimum refugium — витрификаторът. Устройството замразяваше човека светкавично. Но медицината по онова време още не беше в състояние да съживява витрифицирани тела; жертвите на всевъзможни катастрофи и болести, съхранявани в контейнери с течен азот, почиваха в неизбежното очакване на идните векове, когато ще бъде открито изкуството на възкресяването.

Много хора оценяваха това отсрочване на лекарските задължения в неопределеното бъдеще като зловещо дезертьорство, като обещание за спасение без никаква гаранция, за неговото изпълняване. То обаче бе прецедент в медицината, едновременно окончателен и граничен, но не първи. Нали първите присаждания на маймунски сърца на смъртно болни хора също бяха предизвикали реакция на възмущение и ужас. Впрочем при изследване мнението на водачите бе установено колко скромни надежди свързват те с витрификационната апаратура. Професията им беше нещо ново; стаилата се в нея смърт — толкова стара, колкото всички човешки начинания. Докато крачеше с тежки стъпки по повърхността на Титан, и Ангус Парвис не мислеше за черната конструкция над главата му, нито за бутона, който сияеше като рубин под прозрачния похлупак. Пилотът излезе подчертано предпазливо на бетонната плоча на космодрума, за да изпробва диглатора на нея. Веднага се върна отдавна познатото му усещане, че е едновременно лек и тежък, освободен и притеснен, бавен и бърз — единственото що-годе близко сравнение дават усещанията на плувеца под вода, на който водата отнема тежестта на тялото, но течната среда му оказва толкова по-голямо съпротивление, колкото по-бързо би искал да се движи той. Прототипите на планетните машини незабавно отиваха на бунището след няколко часа работа, защото все още им липсваха ограничители на подвижността. Ако новак направи няколко крачки с гигантоход, добива впечатлението, че работата е фасулски прости и затова, щом рече да изпълни някоя проста задача, да речем, да положи гредите върху зидарията на някоя сграда, ще бутне стената и ще огъне гредите, преди още да е осъзнал какво става. Но и машината с ограничители може да подведе неопитния водач. Стойностите на пределните натоварвания се отчитат толкова лесно, колкото се чете учебник по каране на ски, никой обаче не е станал шампион по слалом благодарение на такова четиво. Овладял вече хилядниците, и то добре, Ангус почувствува по слабото в началото ускорение на крачките, че подчиненият му гигант има почти два пъти по-голяма маса. Както си висеше в остъклената кабина като паяк в странна мрежа, той веднага забави движението на краката и дори спря, за да се заеме умишлено бавно с гимнастика на място. Пристъпваше от крак на крак, като навеждаше корпуса встрани, и едва след това обиколи няколко пъти ракетата си.

Сърцето му биеше по-бързо от обикновено, но всичко мина без грешки. Виждаше голата равнина, изглеждаща кафеникава в стелещата се ниско мъгла, далечните линии от лампи, обозначаващи границите на пистата, а под контролната кула — дребната фигурка на Госсе, същинска мравка в далечината. Обгръщаше го приглушен, ненатрапчив шум, в който ушите му, привикващи с всеки миг по-добре да различават звуците, долавяха басовия фон на главните двигатели — ту ускоряващи се до тихо пеене, ту мъркащи сякаш с лек укор, когато спираше рязко изхвърлените напред стотонни крака. Вече улавяше хоровия зов на хидравликата. Чрез хилядите тръбопроводи маслото оказваше натиск в цилиндрите, та буталата равномерно да вдигат, сгъват и поставят на бетона всеки крайник, обут в танк. Долавяше и нежния рефрен на жироскопите, които автоматично му помагаха да запази равновесие. Когато веднъж нарочно се опита да направи по-остър завой, кабината му се оказа недостатъчно повратлива за маневреността на двигателите, и макар те да избухнаха послушно в пълна мощност, гигантът се залюля, при все че не излезе от контрола на Ангус, който моментално намали радиуса на завоя и така го смекчи.

После той започна да си играе, като вдигаше каменните блокове отвъд бетонираната плоскост; когато захапваше с челюстите на диглатора тези отломъци, с пронизително стържене се разхвърчаваха искри. Още преди да мине един час, той се почувствува сигурен в своя диглатор. Върна се познатото му състояние, което опитните хора наричат „врастване на човека в гигантохода“. Границите между него и машината изчезнаха, а движенията й станаха негови собствени движения. За да приключи с тренировката, той се покатери, и то доста високо, по каменистия склон. Сръчността му беше вече толкова голяма, че по грохота на натрошените камънаци под краката на диглатора той разбираше още колко би могъл да иска от колоса, станал му през последния час близък. Слезе към мътно блещукащите линии на космодрума и едва тогава сякаш игла промуши чувството му за блажено удовлетворение — спомни си за предстоящата експедиция, както и това, че Пиркс и останалите двама, затворени в точно такива Гиганти, не само са затънали, но и са изчезнали в голямата депресия на Титан. Без сам да си дава сметка защо го прави — дали за допълнително упражняване или за сбогуване, — обиколи по спирала кораба, с който бе долетял тук, и проведе кратък разговор с Госсе. Началникът на космодрума стоеше заедно с Лондон зад прозореца на кулата. Парвис ги виждаше, чу, че няма нищо ново за изчезналите и на раздяла вдигна високо желязната десница. Може би някой би преценил този жест като патетичен или дори шутовски. Но той го предпочиташе пред всички думи. Предпазливо направи пълен завой назад, включи единствения монитор под тавана с холографското изображение на областта, през която трябваше да мине, с индикатора на азимута върху очертания път за Граал и потегли на път с дванайсетметрови крачки.

Има два вида пейзажи, характерни за близките до Слънцето планети: целесъобразни и опустошени целесъобразно е устроен всеки пейзаж на Земята — една планета, създала живот, — защото всичко в него има прагматичен смисъл. Навярно не винаги го е имало, а милиардите години на органична дейност са извършили своето: багрите на цветята служат да примамват насекомите, а облаците — да поливат пасищата и горите с дъждовна влага. Там всяка форма и всяко нещо се обясняват с нечия полза, а онова, което на пръв поглед не носи никаква полза — като ледниците на Антарктида или планинските вериги, изолираната пустош, са изключение от правилото — дива, некрасива и може би безполезна земя, ала и в това не можем да бъдем абсолютно сигурни, след като човекът, заел се да обръща теченията на реките, за да напои безводната пустиня, или да разтопява полярните шапки, заплаща за подобряването на едни области с превръщането на други в степи. По този начин той нарушава климатичното равновесие на биосферата, което еволюционната упоритост на живота регулира само привидно равнодушно. Океанските дълбини не предоставят на морските твари мрак, предпазващ ги от нападение, за да го осветят те съгласно потребностите си с луминесценция, а обратно: този мрак е създал именно такива, устойчиви на налягане и излъчващи светлина твари. На планетите с кипящ живот тази съзидателна мощ на природата, невпрегната в никакви приспособителни функции, неунифицирана от борбата за съществуване на своите създания, се изявява само в подземията им, в пещерите, като формира с милиардолетна съсредоточеност и безкрайно търпение от капки утаяващи се солни разтвори фантастични гори от сталактити и сталагмити. Но на тези планети това е глуха линия от планетното развитие, здраво заключена зад затрупаните пещерни входове и може би тъкмо затова неспособна да прояви размаха си. Оттук идва и впечатлението, че такива места не са типична проява на природата, а само люпилня за нейните второстепенни куриози, подчиняващи се на законите за изключение от правилата на хаоса. На свой ред повърхността на опустошените планети като Марс и Меркурий, потопени в убийствения слънчев вятър — този разреден, но непрестанно веещ от звездата-майка дъх, е пустинно мъртвило, в което огненият зной поглъща всички движещи се форми, за да ги превърне в прах, изпълващ чашите на кратерите. Само там, където господствува смъртта — и вечна, и упокойна, където не действуват нито ситата, нито мелниците на естествения отбор, формиращи всяко творение съгласно строгите изисквания на оцеляването, се разкриват безбрежни простори за изумителното творчество на материята, която, без да подражава никому, никому неподвластна, прониква в човешкото око извън границите на човешкото въображение. Именно затова фантастичните пейзажи на Титан се оказаха толкова шокиращи за първите му изследователи. Обикновено хората отъждествяват порядъка с живота, а безредието — със скучно мъртвило. Беше необходимо човекът да стъпи на външните планети, на Титан, най-големият от техните спътници, за да разбере колко погрешна е тази категорична диагноза. Гледани отдалече или отвисоко, куриозите на Титан — все едно дали относително безопасни или коварни, обикновено са хаотични, струпвания. Нещата обаче изглеждат другояче, когато се слезе на повърхността на този спътник. Ужасяващият мраз на цялото пространство, в което Слънцето свети, но вече не грее, се оказва не спирачка, а стимул за материално съзидание. Безспорно той го бе забавил, но може би точно по този начин му бе дал възможност за изява, оставяйки го да се разпорежда с онова измерение, което за природата, нераздвижена от живот и неовъглена от Слънцето, е необходимо условие за творчество, насочено към вечността: бе му дал време, в което един или два милиона столетия не играят никаква роля.

По принцип и тук се изхожда от същите химични елементи — като изходен материал на природата, — както и на Земята, но те не бяха отишли, тъй да се каже, в плен на биологичната еволюция — само за да удивляват човека с рафинираните сложни съединения, образуващи организмите и техните жизнено зависими видови йерархии, от което бе направен изводът, че високата сложност не е свойство на всяка материя, а само на живата, понеже в неорганично състояние хаосът не може да роди нищо друго освен слепи вулканични контракции, бълващи потоци лава и дъжд от серни пепелища.

Някога кратерът на Рьомбден се бе напукал североизточно от кръга му. После през този пролом бе пропълзял ледник от замръзнал газ. След поредните милиони години ледникът се бе отдръпнал, оставяйки на преорания терен минерални отлагания — за възторг и грижи на кристалографитен другите не по-малко удивени учени. А и действително имаше какво да се гледа. Пред пилота, сега вече водач на гигантоход, се простираше отсечена от далечните планински склонове, полегата равнина, покрита — с какво всъщност? Сякаш над нея се бяха разтворили дверите на неземни музеи и архитектурни паметници, като че бяха се изсипали на каскади скелети, трупове и тленни останки на безжизнени уроди — а може би техните неуспешни, налудничави модели, кой от кой по-фантастични. Натрошени фрагменти от същества, на които само по някаква случайност не е било писано да участвуват в кръговратите на живота. Той виждаше огромни ребра, а защо не и скелети на паяци, притискащи усърдно с пищялите си чергилоподобни яйца с кървави петна по тях, челюсти, вкопчени една в друга с кристалните си бивни, чениести прешлени от гръбначни стълбове, разпаднали се сякаш на рула след изгниването на влечуги отпреди потопа. От височината на диглатора тези зловещи образувания се разкриваха в цялата им пищност. Жителите на Рьомбден наричаха околностите на кратера гробище — и наистина този пейзаж приличаше на бойно поле на вековни сблъсъци, на гробище за неимоверно големи и тлеещи скелети. Ангус съзираше излъсканите повърхности на ставите, които биха могли да се оголят от мършата на огромни като планини чудовища, с ясно забележимите, ръждиви от кръвта места на свързване на сухожилията, а до тях разхвърлените кожени обвивки с преливаща в цветовете на дъгата козина, която вятърът нежно сресваше и подреждаше в ефимерни къдри. По-нататък в мъглата се провиждаха многоетажни членестоноги, захапали се в смъртна схватка, докато се слеят в едно. От остроръбестите, с огледални повърхности блокове стърчаха разклонени рога, с хаотично разпръснати наоколо пищяли и черепи с мръснобял цвят. Ангус ги гледаше и знаеше, че възникващите в мозъка му асоциации и техният мрачен смисъл са само заблуждение на шокирания от непознатото поглед. Ако старателно се разровеше в паметта си, той навярно щеше да си спомни какви съединения в милиардолетната химия дават тъкмо такива форми, които, петносани с хематити, се преструват на окървавена кост, а кои, излизайки извън скромните постижения на земните азбести, са създали разноцветната пухкавост на най-тънко руно. Сигурните и съвестно направени изводи от тези анализи обаче се оказваха безсилни пред действителността, атакуваща очите. Точно затова, че тук никога нищо за нищо не бе служило, че тук не бе действувал гилотинният нож на еволюцията, който ампутира всяко диворастящо дърво, понеже не подкрепя оцеляването или не му служи, точно затова природата, необуздавана нито от зараждащия се живот, нито от причиняваната смърт, е могла да се освободи от ограниченията, да прояви присъщата й разточителност, безграничното прахосничество във вид на брутално изобилие, неслужещо за нищо, като вечна мощ на сътворението без цел, без нужда, без смисъл — и тази истина, която лека-полека достигаше до съзнанието на наблюдателя, бе, разбира се, несравнено по-неистова от впечатлението, че пред очите му се разкрива един космически паноптикум на мъртвешка мимикрия, че тук под бурния небосклон действително лежат смъртните останки на непознати същества. Налагаше се той да пренастрои с краката нагоре цялото свое вродено и насочено само в една посока мислене: тези формации приличаха на кости, ребра, черепи и бивни не понеже са служели някога на живота — всъщност никога, и тъкмо затова скелетите на земните гръбначни, тяхната козина, затова хитиновите черупки на насекомите и раковините на мекотелите се отличават с такава архитектоника, симетрия, грация, понеже природата умее да ги създава и там, където нито живот, нито присъщата му целесъобразност никога не са съществували и няма да ги има. Изпаднал в подобен на философска вглъбеност транс, младият пилот изведнъж се стресна, като си припомни как бе попаднал тук, къде се намира и каква е задачата му. А неговото желязно транспортно средство за миг послушно усили хиляда пъти неговото колебание и трепване с вой на трансмисията и вибриране на цялата маса, отрезвявайки и едновременно засрамвайки го. Той се стегна и продължи. В началото му беше чоглаво да поставя биещите като парни чукове крака върху фалшивите скелети, но опитите му да лавира се оказаха колкото напразни, толкова и трудни. Затова започна да се поколебава само сегиз-тогиз, когато преденето се изпречваха някакви чудати грамади, които накрая взе да заобикаля единствено ако придвижването през камарите и тяхното премазване можеше да з�