Джордж Байрон
Когато, планинец млад, скитах… — Моята библиотека

Когато, планинец млад, скитах на воля

по снежния Морвен, над тъмната степ

и гледах как пада потокът надолу,

как гони мъгли ураганът свиреп,

без знания хитри, без сложно изкуство

и груб като моита скалиста страна,

във себе си пазех единствено чувство —

към теб, моя Мери, към тебе една.

 

Любов то не беше, защото тогава

не знаех дори тая дума любов,

но същият образ сега оживява

от дните предишни, там в края суров,

все същият образ, запазен във мене,

щастлив бях сред цяла земя — планина

и моите мисли летяха, блажени —

за теб, моя Мери, за тебе една.

 

Пред утрото ставах, по пътища скрити

поемах със своето куче-водач,

бучеше Дий, аз и посрещах вълните

и песен шотландска дочувах до здрач.

А вечер в леглото, със папрат застлано,

лежах и сънувах те, цял в топлина,

и думи-молитви изричах отрано —

за теб, моя Мери, за тебе една.

 

Уви, изоставих аз своя край беден

и няма ги вече онез младини,

и вехна сега, от рода си последен,

и спомням си само предишните дни.

Да, слава получих, но тя е горчива,

душата ми хлад и умора позна

и плача по старата болка щастлива —

за теб, моя Мери, за тебе една.

 

И видя ли пак върхът забит във небето,

аз виждам ония скали над Колблин,

и видя ли поглед да сгрява сърцето,

аз виждам пак погледа нежен и син,

и зърна ли светла коса да се лее,

вълниста, развята без ред настрана,

за твоите къдри златисти копнея —

за теб, моя Мери, за тебе една.

 

А може би време ще дойде отново

да скитам и гледам върха заснежен,

все тъй извисен неизменно, сурово,

но Мери, но Мери не ще е до мен!

Тогава, прости, свят на моята младост,

ти, Дий, устремила вълна след вълна —

че нямам ни дом аз, ни истинска радост —

без теб, моя Мери, без тебе една!