Любомир Николов
Каджанга — синът на светлината — Моята библиотека

СТРОГО СЕКРЕТНО!
ДОСТЪП XX 217 S-T

… Проблемът, с който се сблъскваме на Айяла, е уникален по своята същност. По всички характеристики планетата отговаря на клас HINT-3 (разумно хуманоидно население под технологичното ниво на развитие). От самото начало местното население (така наречените хора-котки) посреща нашите изследователски екипи дружелюбно, макар и с известна резервираност, дължаща се на строгите ритуални взаимоотношения между племената и вътре в тях. Същото отношение срещаме и в малобройните градове, достигнали феодално ниво. Като цяло би могло да се каже, че въпреки незадоволителния напредък в опознаването на Айяла и нейните обществени закони, проучването през първите години протичаше в рамките на нормалното.

Положението обаче коренно се промени след появата на Огледалните. Вече няма съмнение, че именно тяхно дело е гибелта на първите разузнавателни екипи, както и масираното нападение върху нашите изследователски станции четири години по-късно. Тук трябва да изтъкнем несъмнените слабости в действията на Звездния легион. След като от два века не бе имало среща със сериозен противник, ръководството на Легиона просто не се оказа на висота. Разузнаването действаше мудно и толкова неефективно, че сведенията за противника остават оскъдни до настоящия момент. Командното решение за евакуация на цивилните бази също бе взето със закъснение и именно на това дължим тежките човешки загуби, завършили с цялостната гибел на медицинско-изследователския екип, ръководен от доктор Дик Джагър.

В светлината на изложените факти няма съмнение, че ни остава само едно — пълна евакуация на Айяла, като бъдат оставени само няколко военни наблюдателни поста в астероидния пояс. Бъдещето ще покаже как трябва да се постъпи по-нататък.

 

Дневник на приключението
Отбелязвай избора с кръстче

Копие:
Размер:		Острие:
дълго		кремък
средно		обгорено дърво
късо		парче метал
		от ножчето
Разпалване на огън:		навътре в салона
		на входа
Ремъците за въжето са нарязани с:		ножче
		парче метал
Заряд на бластера:
Дал ли си кичур коса на Ейина?			Да
			Не
Имаш ли джобно ножче?			Да
			Не

1

Въздухът между пластмасовите стени на бунгалото е натежал от горещина и влага. Прозорците са широко разтворени, но откъм нощната джунгла не долита ни най-лек полъх на вятъра. Легнал върху походната кушетка, ти се въртиш под чаршафите и напразно търсиш съня.

На няколко крачки от теб до сгъваемата маса седят две човешки фигури и нощната лампа ги очертава като плътни черни силуети. Единият — едър и широкоплещест — е на твоя баща, доктор Дик Джагър. Другият — дребен, прегърбен и мършав — леко се поклаща в такт с напевните думи на стария Хий-Ямшар.

— Не, Диджанга — тихо изрича старецът, поглаждайки дългите си провиснали мустаци. — Вие, небесните пришълци, никога не ще ни разберете. Прости ми за обидата, но всички до един сте варвари.

Баща ти се разсмива.

— Ако искаш вярвай, старче, но някои от нашите говорят точно същото за вас. Щом нямате летящи лодки и самоходни каруци, щом измирате от болестите на джунглата и се криете от дивите зверове, значи сте варвари — така казват те. А според мен е чиста глупост да обявяваш когото и да било за варварин.

Хий-Ямшар поклаща глава.

— Ето, знаех, че ще се обидиш. Прикриваш го, но думите ми те засегнаха. Чуй ме добре, Диджанга…

— Името ми е Дик — прекъсва го баща ти. — Или ако предпочиташ да проявиш почит, наричай ме доктор Джагър.

— Диджанга! — упорито повтаря старецът. — Това е твоето име тук, шамане от небето. Ди-Джанга, тоест Голямата светлина. Настоявам, защото искам да разбереш, че не бихме те кръстили така, ако не изпитвахме към теб дълбоко уважение.

Виждаш как баща ти леко кимва към теб и когато проговаря, в гласа му отново звучат весели нотки.

— Сигурно и прозвището на Кайл идва от дълбокото ви уважение, а?

— Точно така — сериозно отвръща Хий-Ямшар. — Както знаеш, Каджанга означава Синът на светлината. Ако се замислиш, сигурно ще разбереш, че едва ли само случаят е отредил да носите подобни имена. Диджанга… Каджанга… и нека не забравяме твоята съпруга Лиджанга — Спътница на светлината.

— Съвпадение! — категорично заявява баща ти.

— Може би — свива рамене старецът. — Както и да е, не за това исках да ти говоря. Споменах, че всички вие сте варвари въпреки летящите лодки, вълшебните лекарства и страшните огнени копия. Защото като умен човек ти несъмнено ще се съгласиш с мен: варварин е онзи, който не проумява простите истини на света. Вече две години живеете тук, в нашето село. Вече две години лекувате нашите болести, давате ни съвети, изтребвате хищниците… и все още не можете да ни разберете. Научихте нашия език, ала въпреки всичко през тези две години сякаш разговаряхме на два различни езика.

В полумрака дочуваш тежката въздишка на баща си.

— Е, добре, старче, опитай да ме просветиш още веднъж. Може би този път най-сетне ще проумея.

Старецът леко размърдва острите си космати уши — явен знак на вълнение у хората-котки.

— Чуй ме, Диджанга. Слушай с душата си. Вие, небесните пришълци, сте тръгнали по неверен път — навярно още преди векове и хилядолетия. Много сте постигнали, ала в същото време оставате все тъй далече от щастието, както и в началото. Търсите щастието навън, а не в душите си. Какво е щастието? Не те питам, защото знам как ще ми отговориш. Разбирам по онова, което вършите за нас. Здраве, спокойствие пълен стомах — всичко това са приятни неща, ала щастието е нещо друго.

— И сега ще ми заговориш за страданието, нали? — прекъсва го баща ти.

— Да, Диджанга. В страданието се крие пътят към щастието. Знам, това противоречи на всичките ви представи, но ако се замислиш, ще разбереш, че съм прав. Не говоря за съзнателно търсеното страдание. Има хора, които го търсят, ала те просто са с болен разсъдък…

Преди старецът да довърши разсъжденията си, откъм входа долита гласът на майка ти:

— Добър вечер на всички. Ужасно е задушно, нали?

— Добър вечер, Лиджанга — почтително отвръща Хий-Ямшар. — Въздухът наистина е тежък, но не се тревожи. Сухият сезон свършва и тази нощ ще завали.

— Да, така изглежда — кимва майка ти, после сяда до масата и си налива от термоса студен чай. — За какво си говорехте тук?

— Все същото — отвръща баща ти с леко раздразнение. — Страданието като път към щастието. Разбери, старче, това са суеверия. Нима ако синята плесен плъзне по кожата ти, ще откажеш да те намажа с целебен мехлем?

— Не това имах предвид — въздъхва Хий-Ямшар. — Сам знаеш, че никой от нас не желае да страда. И всички сме ви искрено благодарни, защото откакто дойдохте, живеем по-добре. Но в живота винаги има страдание. Чрез него мъдрият извисява духа си…

Внезапно откъм отворената врата полъхва хладен вятър и в същия миг по покрива започват да тропат тежки капки.

— Ето че пак позна, Хий-Ямшар — усмихва се майка ти. — Какво ли щяхме да правим без твоята мъдрост? Ти ни научи на толкова много неща.

— Ала на най-важното не успях да ви науча — отвръща старецът и в гласа му звучи дълбока скръб. — Така и не разбрахте нашия свят. Дано не се наложи да платите скъпа цена за това.

Разговорът продължава да се върти все около странните вярвания на тукашните племена и ти постепенно губиш интерес. Дъждът се засилва, в стаята е нахлула приятна прохлада и не след дълго се унасяш в дълбок сън.

Мини на 49.

 

2

Два дни по-късно ти дремеш на дъното на лодката, когато пронизителен вик те кара да подскочиш. Изправяш се до Ейина, която развълнувано сочи към брега.

— Гледай, Каджанга!

Сред джунглата се издигат руините на полуразрушен каменен храм, покрити с безброй изваяния на фантастични лица. Грабваш веслото и насочваш лодката към брега. Щом дъното се забива в тинята, и тримата нетърпеливо скачате в плитката вода.

Руините са изоставени много отдавна — всичко е обрасло с лиани, на места дърветата са разцепили дебелите каменни стени. Но след като обикаляте наоколо десетина минути, ненадейно откривате утъпкана пътека и тръгвате по нея.

Мини на 30.

 

3

Раздава се тъп, влажен звук и слисаният звяр рязко захлопва челюсти. После почва бясно да тръска дългата си муцуна, от която излита болезнен вой. Без да губиш нито миг, ти се хвърляш напред, стоварваш с всичка сила тоягата точно над ноздрите и извикваш през рамо:

— Бийте!

Мини на 100.

 

4

Мини на 45.

 

5

Замахваш с всичка сила и копието полита срещу черния силует. Какъв е размерът на оръжието ти?

Дълго — мини на 23.

Средно — продължи по свой избор на 40 или 73.

Късо — прехвърли се на 51, 86 или 103.

 

6

Мократа коса е провиснала пред очите ти. Тичаш почти без да виждаш накъде… и изведнъж се блъскаш в нещо. Отскачаш назад със стреснат вик и през шума на дъжда чуваш строг глас:

— Кайл! Накъде си хукнал по никое време?

Отстъпваш още крачка назад, вдигаш глава и разпознаваш сержант Хашимото от охраната.

— Аймораните! — подвиква Камиури, преди да си отговорил.

Хашимото се навъсва.

— Аймораните ли? Какви са тия бабини деветини?

— Истина е! — настоява твоят приятел. — Всички избягаха! Хий-Ямшар искаше да ви предупреди, обаче другите го вързаха в колибата му.

Сержантът ви прави знак да изчакате и влиза в най-близката колиба. Когато отново пристъпва навън, гласът му е променен.

— Изненадваш ме, Кайл! Не помисли ли, че постъпваш като най-долен страхливец? Ако наистина има някаква опасност, трябваше първо да предупредиш мен или баща си. А ти…

Унило навеждаш глава. Но Хашимото не ти оставя време за мрачни размисли.

— Елате, трябва да проверим тази работа.

Отново се втурвате през селото и спирате пред колибата на Хий-Ямшар. Понечваш да влезеш, но Хашимото рязко те избутва настрани, после измъква бластера от кобура и прекрачва напред. След няколко секунди отвътре долита гласът му:

— Идвай, Кайл. Всичко е наред.

Не, нищо не е наред, осъзнаваш ти, когато влизаш в колибата. Сред полумрака смътно различаваш една сгърчена дребна фигура. Камиури се промъква край теб, кляка и започва да се бори с възлите на въжетата.

Мини на 190.

 

7

Следобедният порой идва твърде късно — къщата вече догаря заедно с всички запаси в нея. Едва сега хлапетата проумяват каква беда ги е сполетяла и унило се сгушват под дъжда.

— Да ги отведем в твоята небесна лодка, Каджанга — предлага Камиури.

Готов си да се съгласиш, но изведнъж някакво лошо предчувствие те обзема толкова силно, че поклащаш глава.

— Не сега, Камиури. Първо искам да проверя дали всичко е наред. Ти остани тук. Трябва да се погрижиш за Ейина.

Докато крачиш през джунглата под проливния дъжд, тревогата ти продължава да расте. Напразно си повтаряш, че нищо лошо не би могло да се случи. Усещането за нещо страшно, което дебне наоколо, не те оставя на мира. И затова почти не се изненадваш, когато само на двайсет крачки от разбития кораб зърваш през дъждовните струи два блестящи силуета.

Огледалните!

Познатият зловещ хлад те кара да застинеш за миг. Преди да се опомниш, лъскавите фигури трепват и се насочват към теб. Какво ще направиш сега?

Ще бягаш — мини на 18.

Ще стреляш по Огледалните с бластер (ако го имаш, разбира се) — продължи на 44.

Ще спреш на място — прехвърли се на 67.

 

8

Нямаш време да се проклинаш за прекалената самоувереност. Трескаво посягаш към джоба си. Какво ще извадиш?

Парчето метал — мини на 19.

Ножчето (ако го имаш) — продължи на 38.

 

9

Краят на тази печална история може да се разкаже съвсем накратко. На сутринта Камиури идва да търси сестра си и когато открива трупа, не пожелава да слуша несвързаните ти обяснения. С яростни проклятия бившият ти приятел хуква обратно към селото. Един час по-късно чуваш крясъци откъм селото. Всички деца са тръгнали да отмъстят, предвождани от Айгучи и джагамалите.

Вече е все едно какво ще избереш. Ако останеш тук, ще бъдеш убит безмилостно — снощното нещастие категорично потвърждава твърденията на търговеца, че небесните пришълци носят само зло.

А ако избягаш, губиш единственото си сигурно убежище. Под непрестанния дъжд във влажната джунгла те дебне най-страшната тукашна болест — синята плесен, която ще разяде тялото ти… стига да не загинеш преди това от ноктите на някой хищник.

 

10

Общата барака опустява. Последни излизате ти и Хий-Ямшар. Старецът спира под навеса пред входа и въздъхва:

— Късно е, Каджанга. Те вече са тук. Усещаш ли ги?

Може би е само внушение, но наистина имаш чувството, че онзи зловещ хлад в душата ти стремително се засилва. Обзело те е такова напрежение, че едва не подскачаш, когато някъде наблизо прозвучава тънък металически глас:

— База „Надежда“, чувате ли ме? Тук транспорт 7, търся база „Надежда“.

Оглеждаш се и чак сега забелязваш, че на няколко крачки от теб стои Хашимото с радиостанцията в ръка. За една-две секунди легионерът застива от изненада, после рязко вдига станцията към устните си.

— Транспорт 7, чуваме ви слабо. Увеличете мощността.

— Невъзможно… — гласът за момент заглъхва. — И без това… на пълна мощност… другите бази… никаква връзка… База „Надежда“, приемате ли?

— Тук сержант Хашимото от охраната на база „Надежда“. Какво става, транспорт 7?

Гласът по радиото леко се засилва.

— Сержант, за всички бази е обявена незабавна евакуация, повтарям, незабавна евакуация. Центърът под масирана атака на неизвестен противник. По неуточнени данни става дума за Огледалните. Имам заповед да ви евакуирам по аварийната процедура. Чакайте, пристигам след броени минути.

Гласът изтънява и отново настава тишина. Хашимото изчаква няколко секунди, после трескаво започва да върти настройката, но предаването сякаш е прекъснало.

— Огледалните, проклети да са! — мрачно изругава легионерът.

Мини на 55.

 

11

Стиснал здраво бластера в едната ръка и копието в другата, ти отново пристъпваш на площадката пред пещерата. Из леговището на буррака прокънтява заплашителен рев. Отвръщаш му с предизвикателни крясъци и след малко виждаш как в полумрака се надига грамадно космато туловище.

Бурракът донякъде прилича на мечка, но има дълга вълча муцуна. Една-две секунди той стои изправен на задни лапи, после се хвърля към теб с поразителна бързина.

Къде ще се прицелиш?

В главата му — мини на 32.

В гърдите — продължи на 57.

 

12

Наближава нощта — твоята първа нощ сам в джунглата. Иззад зелената стена на дърветата долитат странни крясъци на животни и птици. Открил си как да разглобиш пътническите кресла и подреждаш няколко седалки в дъното на салона — ще ти послужат вместо легло. Огънят под двигателите гори с пълна сила, а около него си натрупал да се сушат влажни клони и дънери. Но добре разбираш, че това не е най-подходящото място за огнище. Ще трябва да пренесеш огъня във временното си жилище. Няма опасност от пожар — всички материали в салона са огнеустойчиви, а самият корпус на кораба е метален. Остава само един въпрос — къде ще разпалиш огъня?

Колкото се може по-близо до входа, но така, че дъждът да не го изгаси — мини на 25.

В дъното на салона, близо до мястото, където ще спиш — продължи на 43.

 

13

Когато тази вечер се появява с храната, Ейина изглежда умислена и тревожна. Не казва нито дума, само ти подава торбичката, после изведнъж се разплаква и те прегръща с всичка сила.

— Трябва да ни спасиш, Каджанга! — хълца тя. — Трябва да ни спасиш! Останем ли тук, всички ще умрем!

Няколко минути Ейина се притиска към теб, разтърсвана от ридания. Сетне рязко се отдръпва, избърсва очи и мълчаливо избягва навън.

Мини на 56.

 

14

Мини на 20.

 

15

След повече от час лутане из джунглата нещо лъскаво привлича погледа ти. Пристъпваш напред и ахваш от изненада. Край корените на едно дърво лежи продълговато парче метал с остри, назъбени ръбове. Бързо го вдигаш. Може да ти свърши чудесна работа като нож (или като трион, ако имаш джобно ножче). Но как е попаднало тук?

Много скоро откриваш отговора. Наблизо забелязваш друго парче метал, после още едно. Тръгваш напред и излизаш на обгоряла поляна, покрита с дебел слой влажна пепел. В центъра й лежат останките от неголям транспортен кораб — без съмнение онзи, който снощи трябваше да ви евакуира.

Усещаш в гърлото си горчивината на поредната рухнала надежда. Ако не заради вас, то поне заради тази катастрофа трябваше отдавна да са пристигнали спасители. А щом ги няма, обяснението може да бъде само едно — Центърът също е унищожен от Огледалните.

Хапейки устни, ти нагазваш в пепелището. Кабината на кораба е изчезнала, вместо нея са останали само метални късове, изкривени от жестока експлозия. Не се съмняваш, че това е дело на Огледалните. Двигателите също са разбити, но пътническият салон е почти напълно запазен. На мястото на унищожената кабина зее широк отвор. Вмъкваш се през него и правиш няколко крачки между седалките. Салонът е празен. Не виждаш нищо, което да ти послужи, но все пак имаш невероятен късмет. Тук ще можеш да се укриеш от дъждовете и хищниците.

Отново излизаш навън и сега забелязваш, че огънят не е изгаснал съвсем. Изпод разкъсаните двигатели се издига тънка струя синкав дим. Сърцето ти се разтуптява от вълнение. Огън! Щастието ти се е усмихнало още веднъж. Изтичваш напред, пролазваш под двигателите и откриваш купчинка жарава. Наблизо лежат няколко полуовъглени дървета. Изгаснали са, но надвисналият метал ги е запазил сухи. Хвърляш ги върху жаравата и започваш да духаш, докато ти се завива свят. Когато огънят пламва буйно, ти се измъкваш, за да потърсиш дърва. Няма да е лесно сред тая влажна джунгла, но все ще се справиш някак.

Мини на 12.

 

16

Работата е бавна, защото се стараеш да режеш тапицерията от седалките на колкото се може по-равни ивици. Седнал до теб, Камиури ги връзва една за друга и сплита въже. Когато най-сетне приключвате, салонът изглежда тъй, сякаш из него е бесняла цяла глутница хискаури. Но резултатът е налице — съвсем прилично изплетено и доста дълго въже. Разкършваш се и потупваш Камиури по рамото.

— Да вървим.

Мини на 53.

 

17

С отчаяние оглеждаш пръснатите части. Трябва да сглобиш от тях оръжие, но се питаш дали изобщо ще излезе нещо. Е, така или иначе, длъжен си да опиташ.

Най-напред решаваш да прикрепиш зарядния блок върху дръжката на бластера. Огледай внимателно и премини на епизода с номера на тази част, която ти се струва най-подходяща.

Избери част — 36, 52, 75, 93 или 114.

 

18

Избрал си най-гибелното решение. Обръщаш се и хукваш слепешком през храстите, но преди да пробягаш и десет крачки, в гърба ти се врязва огнен лъч. Загиваш мигновено… и това е краят на Кайл Джагър — последният оцелял от база „Надежда“.

 

19

Черният силует на хищника се стрелва над теб. С енергията на отчаянието замахваш насреща му, макар да разбираш, че почти няма надежда.

Избери продължението — 47, 63 или 76.

 

20

Допускаш непростима самонадеяност, като се приближаваш до джагамала. Със светкавичен замах на муцуната чудовището отбива удара настрани, после грамадните му челюсти тракват и отхапват крака ти малко под коляното. От разкъсаните артерии бликва кървав фонтан.

Мини на 82.

 

21

Не по-малко приятна е и другата находка — успял си да събереш десетина тубички с мехлеми. Водата е унищожила останалите лекарства, обаче мазилата са оцелели в пластмасовите си опаковки. Вярно, не знаеш за какво служат, но ако ти се усмихне късметът, може и да съобразиш.

— Добре, Камиури — казваш ти с широка усмивка. — Днес свършихме чудесна работа. Моля те само за едно: не казвай никому къде сме били и какво сме открили!

— И на Ейина ли? — изненадано пита той.

Кимваш и вдигаш пръст пред устните си.

— И на нея. Това е мъжка работа, приятелю, а жените са бъбриви. Хайде сега да си вървим, че скоро ще завали.

Мини на 203.

 

22

Селото остава зад вас. От джунглата ви делят само още двайсетина крачки, когато Камиури внезапно спира като вкаменен.

— Аймораните!

Вдигаш глава. Ниско над короните на дърветата е увиснало нещо грамадно и овално, което блести като огледало. Усещаш как из гърдите ти се разлива лепкавият хлад на страха.

— Да бягаме, Камиури! — извикваш ти.

Ала вече е късно. От странния предмет излита дебел огнен сноп, който ви изпепелява за част от секундата. В последния миг от живота си успяваш да помислиш само едно — че може би трябваше да предупредиш някого от възрастните.

 

23

Дългото копие съвсем не е подходящо за хвърляне, затова няма нищо чудно, че прелита почти на метър от целта. Изтръпнал от тревога, ти отстъпваш назад… и в този момент отвън долита тихо подвикване:

— Каджанга!

Мини на 35.

 

24

Баща ти рязко става, пристъпва към стареца и се вглежда в очите му.

— Вярно ли е, Хий-Ямшар?

Старецът кимва. Преди да е заговорил, баща ти се обръща към Хашимото.

— Свържи се с Центъра. Незабавно!

При първите му думи легионерът е направил крачка към вратата, но веднага спира и измъква от джоба на ръкава си миниатюрна радиостанция. Не е толкова мощна, колкото апаратурата в бараката на охраната, но очевидно сега бързината е най-важна. Междувременно баща ти придърпва Хий-Ямшар към най-близкия стол и сяда до него.

— Разкажи ми сега за аймораните. Откъде знаеш, че ще дойдат?

Старецът безпомощно поклаща глава.

— Как да ти обясня, небесни шамане? Вие не разбирате толкова много неща, с които сме израсли. Просто го усещам. То е като тръпка, като далечен хлад във въздуха. Затвори очи и опитай да го усетиш.

Гласът му е толкова убедителен, че за момент всички в бараката затварят очи. Ти също… и внезапно сякаш наистина долавяш в душата си странен, безкрайно чужд и далечен хлад, изпълнен с жестокост, заплаха и безразличие. Не знаеш дали това чувство е истина, или просто думите на стареца са ти го внушили. Мъчиш се да анализираш чувствата си, но в това време те сепва гласът на Хашимото:

— Няма връзка, доктор Джагър. Да опитам ли с другата апаратура?

Всички наоколо смаяно се втренчват в легионера. За Звездния легион се отпуска най-добрата техника и изглежда просто невъзможно тя да откаже.

— Опитай отново! — рязко отвръща баща ти и пак се обръща към Хий-Ямшар. — Хайде, старче, разкажи ми повече за аймораните. Наистина ли са толкова страшни, колкото разказват вашите предания?

— Те носят смърт — глухо изрича Хий-Ямшар. — Нищо не може да ги спре, нищо.

— И нашите огнени копия ли?

— Нищо, шамане! Те са ръкавица върху ръката на боговете!

Нямаш време да се запиташ какво означават тия загадъчни думи. Внезапно откъм радиостанцията в ръката на Хашимото долита тъничък, едва доловим глас:

— … бази… повтарям, до всички… масирана атака… Центърът… неизвестен противник… незабавна евакуация… Огледалните…

Отново настава тишина. Хашимото изчаква няколко секунди, после трескаво започва да върти настройката, но предаването сякаш е прекъснало.

— Нищо не хващам, доктор Джагър — смаяно поклаща глава легионерът. — Нищо, дори атмосферни смущения. Онова преди малко беше съвсем случайно, опитах на дълги вълни, макар че вече никой не ги използва.

Без да го слуша, баща ти хваща Хий-Ямшар за раменете.

— Кажи ми само едно, старче. Блестят ли аймораните?

Вместо отговор старецът започва да стене и да се клати напред-назад. Баща ти го разтърсва.

— Чуй ме! Блестят ли аймораните?

— Ай-ай! — изплаква Хий-Ямшар. — Блестят, небесни шамане. Блестят като капки роса и носят смърт.

Баща ти скача на крака.

— Обявете тревога! Всички да се подготвят за незабавна евакуация! — Той се обръща към теб. — Кайл, излез и ме чакай пред входа. След малко ще се върна.

Продължи на 10.

 

25

Решението ти е разумно. Навътре в салона няма достатъчно проветрение и димът от жаравата би могъл да те задуши през нощта, без изобщо да усетиш. Освен това огънят на входа ще те пази от нощните хищници.

Минаваш в дъното на салона, лягаш върху седалките и се заслушваш в трополенето на дъждовни капки по корпуса. Монотонният шум постепенно те унася и ти потъваш в дълбок сън.

Мини на 83.

 

26

Стиснал здраво копието, ти отново пристъпваш на площадката пред пещерата. Из леговището на буррака прокънтява заплашителен рев. Отвръщаш му с предизвикателни крясъци и след малко виждаш как в полумрака се надига грамадно космато туловище.

Бурракът донякъде прилича на мечка, но има дълга вълча муцуна. Една-две секунди той стои изправен на задни лапи, после се хвърля към теб с поразителна бързина.

Как ще постъпиш сега?

Ще хвърлиш копието срещу звяра — мини на 70.

Ще опреш копието в скалата и ще посрещнеш връхлитащия буррак с острието — продължи на 105.

 

27

Общата барака опустява. Последни излизате ти и Хий-Ямшар. Старецът спира под навеса пред входа и въздъхва:

— Късно е, Каджанга. Те вече са тук. Усещаш ли ги?

Може би е само внушение, но наистина имаш чувството, че онзи зловещ хлад в душата ти стремително се засилва. Обзело те е такова напрежение, че едва не подскачаш, когато някъде наблизо прозвучава мрачен глас:

— Огледалните, проклети да са!

Оглеждаш се и чак сега забелязваш, че на няколко крачки от теб стои Хашимото с радиостанцията в ръка.

Мини на 55.

 

28

Пътят през джунглата ви отнема не един, а повече от два часа, защото оклюмалите хлапета едва се тътрят и непрекъснато трябва да подбутваш най-мудните. Ала най-сетне излизате пред стръмен скалист склон. Високо горе наистина се тъмнее отворът на пещера.

— Видя ли, Каджанга? — гордо възкликва Камиури. — Хубава пещера е. Вътре ще има място за всички.

— Първо да разузнаем — прекъсваш го ти и започваш да се катериш нагоре.

На десетина метра под пещерата започва отвесна скална стена. Налага се да заобиколите отстрани и след малко излизате върху тясна каменна площадка пред мрачния отвор. Понечваш да влезеш навътре, но изведнъж пръстите на Камиури се впиват в ръката ти.

— Стой, Каджанга! — Той шумно подушва въздуха. — Не усещаш ли миризмата? Вътре има буррак!

Застиваш на място и извръщаш глава към приятеля си.

— Какъв е този буррак?

— Звяр — жално измънква Камиури. — Ай-ай, страшен звяр, Каджанга! Грамаден и зъл!

Сякаш за да потвърди думите му, откъм вътрешността на пещерата долита злобно ръмжене. Отдръпваш се настрани от площадката и когато сте на безопасно разстояние, решително казваш:

— Трябва да прогоним буррака, Камиури. Да го прогоним… или да го убием. Друго не ни остава.

— Но как?

Точно същото се питаш и ти. Как смяташ да убиеш звяра?

Оглеждаш входа на пещерата. Под нея, близо до отвесната стена, е израсло високо дърво и клоните му достигат на метър от площадката. Ако бурракът наистина е толкова злобен, лесно ще го подмамиш навън. А после?

Ако имаш бластер и искаш да го използваш, мини на 11.

Ако се опиташ да убиеш звяра с копие, продължи на 26.

Ако наредиш на всички да заемат позиция над пещерата и да обсипят буррака с камъни, прехвърли се на 48.

Остава и още един, крайно рискован план. Можеш да разяриш буррака и когато те подгони, да се хвърлиш върху дървото с надеждата, че побеснелият звяр ще падне в пропастта. Ако избереш тази идея, попадаш на 61.

 

29

Успех! Дулото без никакво усилие хлътва на място и сега държиш в ръката си напълно сглобен бластер.

Продължи на 210.

 

30

Джунглата свършва изведнъж. Пред вас грейва слънце и насред огромна поляна виждате нов храм — този път грижливо поддържан, без следа от растителност по стените. Ала има нещо странно. Наоколо не се мярка жива душа.

Със свито от тревога сърце ти повеждаш приятелите си към входа на храма. Масивният портал е отворен, в преддверието потрепват пламъците на факли… и нищо повече. Къде са се дянали всички?

Изкачвате се по широките стъпала, плахо пристъпвате напред в полумрака и едва сега пред вас се появява първото живо същество. От сенките изниква прегърбена фигура, облечена в широка безформена дреха. Лицето не се вижда под ниско нахлупената качулка.

Отваряш уста да кажеш нещо, но жрецът само прави знак да го последвате и тръгва напред по дългия коридор.

Стотина крачки по-нататък се озовавате в огромна зала, където светлините на факлите едва разсейват тъмнината. Върху каменен трон пред теб седи полугола жена-котка.

— Каджанга — изрича тя и гласът й отеква в сенките под високия свод.

— Откъде ме познаваш? — възкликваш ти.

Тайнствената жена се разсмива високо, звънко и весело.

— Много неща знам, Кайл Джагър. Знам, че си храбър. Знам, че макар отвън да изглеждаш момче, отвътре вече си мъж. Знам, че градината на сърцето ти е изпепелена и надали някога ще разцъфне отново. Знам още, че в целия този свят няма нито един жив твой сънародник. Кажи ми сега какво искаш.

Отговорът сам излита от устните ти.

— Най-напред искам да се погрижите за моите приятели.

Жената презрително подвива устни.

— За тия ли? Добре, ще се погрижим. Вървете с моя слуга, деца!

— А ти, Каджанга? — плахо прошепва Ейина.

Гласът на жената върху трона става заплашителен.

— Млъквай, момиченце!

Ейина изхлипва само веднъж, после прегръща Камиури през рамото и двамата покорно тръгват подир човека с качулката към една странична врата.

Мълчаливо се вглеждаш в жената-котка. Макар и чужда, тя е невероятно красива. Изпитваш към нея същите чувства, както и към Ейина, но многократно по-силни — както привличането, така и някакво странно отблъскване.

— А сега кажи какво искаш лично за себе си, Каджанга — пита тя, когато оставате сами в залата.

Прехапваш устни и се взираш в нея. Как може да е тъй красива… и толкова отвратителна? Не знаеш дали си се влюбил в нея, или я ненавиждаш от дън душа.

— Искам да напусна проклетия ви свят! — изкрещяваш ти.

Този път смехът на жената е хладен и високомерен.

— Да го напуснеш ли, Каджанга? Колко скромно желание… Но как ще го напуснеш, когато той е пуснал корени в теб? Като семе от крапуг, което ще черпи сокове от теб докато умреш. Късно е за това, Каджанга. Вече никога не ще бъдеш Кайл Джагър. Но щом желаеш, върви… Върви си. Очаквах желанието ти — и то ще бъде изпълнено.

— Мразя те! — прошепваш ти и с омекнали нозе тръгваш назад по коридора.

— Обичаш ме, Каджанга! — догонва те насмешлив глас, после отново се възцарява тишина.

На изхода мълчаливо чака човекът с качулката. Когато минаваш край него, той изведнъж протяга ръка, пъхва нещо между пръстите ти и веднага се отдалечава през сенките.

Все още замаян, ти слизаш надолу по стъпалата, вдъхвайки с пълни гърди чистия въздух. Имаш чувството, че още няколко минути престой в този проклет храм биха те задушили. После свеждаш очи към предмета в ръката си и изкрещяваш.

Стискаш малка десантна радиостанция!

Мини на 113.

 

31

Мини на 64.

 

32

Колко заряда имаш?

Четири — мини на 119.

Три или два — продължи на 137.

Един — попадаш на 155.

 

33

Завиваш се с чаршафа и заспиваш дълбоко. От този сън вече никога няма да се събудиш… или по-точно ще се събудиш за част от секундата в мига, когато сноп огнени лъчи изпепелява до основи бунгалото заедно с теб.

Това е краят, Кайл. Аймораните са дошли и са донесли гибел за всички в селото.

 

34

Работата е бавна, защото се стараеш да режеш тапицерията от седалките на колкото се може по-равни ивици. Но с назъбеното парче метал това се оказва невъзможно — на места ремъците са широки, другаде съвсем тесни. Седнал до теб, Камиури ги връзва един за друг и криво-ляво сплита въже. Когато най-сетне приключвате, салонът изглежда тъй, сякаш из него е бесняла цяла глутница хискаури. Колкото до резултата, той само с усилие може да се нарече задоволителен — макар и достатъчно дълго, въжето ти внушава съвсем основателни съмнения. Е, няма как, ще трябва да се примириш с онова, което имаш. Разкършваш се и потупваш Камиури по рамото.

— Да вървим.

Мини на 53.

 

35

Разтърсва те истеричен смях на облекчение. Та това е Ейина — отлично познаваш гласа й. След малко тя пристъпва покрай огъня с твоето копие в ръка, оглежда те с недоумение и също се разсмива.

— Каджанга! Толкова се радвам да те видя! А пък ти без малко да ме убиеш… Виж какво ти нося!

Под трептящата светлина на огъня различаваш в ръцете й кожена торбичка. Ейина развързва ремъчето и измъква отвътре парче пушено месо, шепа сухи плодове и няколко ядки.

— Яж, Каджанга!

Мини на 134.

 

36

Мини на 52.

 

37

— Правилно! — провикваш се ти. — Ще ги прогоним! Вижте колко сме много!

Налучкал си най-точната дума. Всъщност съвсем не сте много, но окуражени от твоята решителност, останалите се изправят на крака и тръгват да търсят оръжия. Камиури повежда още три момчета и след десетина минути четиримата се връщат с дебел дънер. Няколко удара с тежкото дърво — и портата зейва широко разтворена.

С тояга в едната ръка и камък в другата, ти пръв се втурваш към двора. Но преди да направиш и пет крачки, пред теб зейва широко разтворената паст на най-едрия джагамал. Какво ще направиш сега?

Ще захвърлиш камъка в гърлото на звяра — мини на 3.

Ще се приближиш и ще го удариш с камъка отгоре по муцуната — продължи на 20.

Ще го удариш с тоягата отгоре по муцуната — прехвърли се на 41.

Ще се опиташ да заклещиш челюстите на влечугото, като пъхнеш тоягата изправена между тях — попадаш на 58.

 

38

Измъкваш джобното ножче… и с ужас разбираш, че не ще имаш време да го отвориш, защото черният силует на хищника вече полита към теб. Успяваш само отчаяно да вдигнеш ръка насреща му.

Мини на 76.

 

39

За твоя изненада привечер Ейина отново се появява с торбичка храна.

— Глупаво постъпих, Каджанга — изрича тя с наведени очи. — Не биваше да ти се сърдя. Ти си нашата единствена надежда, нали и Хий-Ямшар го каза…

— Не, аз постъпих зле — възразяваш ти. — Извинявай, Ейина, просто не умея да общувам с момичета…

— Знам — тихо прошепва тя, после изведнъж се разплаква и те прегръща с всичка сила. — Трябва да ни спасиш, Каджанга! Трябва да ни спасиш! Останем ли тук, всички ще умрем!

Няколко минути Ейина се притиска към теб, разтърсвана от ридания. Сетне рязко се отдръпва, избърсва очи и избягва навън, без да каже нито дума.

Мини на 56.

 

40

Копие с този размер не е съвсем подходящо за хвърляне, затова няма нищо чудно, че прелита на две педи от целта. Изтръпнал от тревога, ти отстъпваш назад… и в този момент отвън долита тихо подвикване:

— Каджанга!

Мини на 35.

 

41

Пренебрегвайки опасността, ти се хвърляш напред и замахваш. Но за тази дързост може да платиш скъпо. Избери продължението — 14, 31 или 64.

 

42

Поглеждаш го право в очите и помълчаваш няколко секунди, преди да отговориш:

— Искам да се спусна в Черната яма.

Веселото настроение на Камиури моментално се изпарява.

— Недей, Каджанга! Ай-ай, там ще загинеш! Знаеш ли колко е дълбока Черната яма? Пък и да слезеш, каква полза? Знам какво искаш, обаче Айгучи натроши всичко.

— Ще сляза! — упорито повтаряш ти. — И сега искам да ми помогнеш.

Както винаги, Камиури не устоява на втренчения ти поглед. Извръща глава и след кратко колебание промърморва:

— Добре, Каджанга. Какво искаш от мен.

— Най-напред ще ми помогнеш да приготвим въже — отговаряш ти и го въвеждаш в разбития кораб.

Имаш ли джобно ножче?

Да — мини на 16.

Не — продължи на 34.

 

43

Няма нищо чудно в това, че допускаш грешка. Израснал си в едно общество, където за отопление с огън се говори само в историческите романи. Но и тези романи рядко споменават една от най-коварните заплахи на огъня — въглеродния окис, който се отделя при недостиг на въздух.

Избери продължението — 69 или 91.

 

44

С мълниеносно движение насочваш бластера срещу Огледалните и натискаш спусъка.

Колко заряда имаш?

Четири — мини на 77.

Три — продължи на 92.

Два — попадаш на 110.

Един — прехвърли се на 129.

 

45

Отначало изглежда, че дулото подхожда на зарядния блок, но скоро разбираш, че си сгрешил. Отгоре на всичко съединителите заяждат и се налага да дърпаш с всичка сила, за да разделиш заклещените части.

Огледай още веднъж петте дула. Кое от тях ти се струва най-подходящо?

Избери дуло — 166, 154, 128, 140 или 109.

 

46

Претърсваш джобовете си, но не откриваш нищо. С горчива усмивка плъзваш ръка по късите панталони. Това е всичко, което ти остава от цивилизацията — чифт окаляни панталони. Не можеш да се надяваш на помощ нито от Айгучи, нито от децата. Ако оцелееш, то ще е благодарение само на собствените ти сили.

Продължи на 15.

 

47

Мощен удар се стоварва върху обтегнатата ти ръка с такава сила, че отхвръкваш в храстите. Тръсваш глава, после трескаво скачаш на крака, продължавайки да стискаш оръжието в изтръпналите си пръсти. С изненада откриваш, че не си наранен.

Хискаурът стои на няколко крачки от теб и от дълга рана върху лявата му лапа се стича кръв. Почти цяла минута се гледате втренчено, докато накрая хищникът изръмжава и бавно отстъпва назад.

Едва когато звярът изчезва сред храстите, ти успяваш да си поемеш дъх. Цялото ти тяло се разтърсва от преживяното напрежение. Но вече знаеш, че не си безпомощен. Можеш да се защитаваш от опасностите на джунглата. Знаеш и още нещо — непростимо беше да тръгваш без оръжие. Този път гибелта ти се размина по чудо, но чудесата рядко се повтарят.

Мини на 95.

 

48

Налага се дълго да разблъскваш уплашените хлапета, докато ги накараш да се изкатерят над пещерата. Но след като веднъж са приели твоя план, те послушно хващат по един едър камък и застиват в очакване.

Няколко минути по-късно ти отново пристъпваш на площадката пред пещерата. Из леговището на буррака прокънтява заплашителен рев. Отвръщаш му с предизвикателни крясъци и след малко виждаш как в полумрака се надига грамадно космато туловище.

Бурракът донякъде прилича на мечка, но има дълга вълча муцуна. Една-две секунди той стои изправен на задни лапи, после се хвърля към теб с поразителна бързина.

Избери продължението — 65, 81 или 144.

 

49

— Каджанга!

Най-напред в ушите ти нахлува бученето на поройния дъжд зад стените на бунгалото. Сетне осъзнаваш, че някой те разтърсва за рамото. Отваряш очи и в слабата светлина на нощната лампа различаваш над себе си котешкото лице на своя най-добър приятел — единайсетгодишния Камиури. Надигаш се на лакти и сънено питаш:

— Какво има, Камиури? Защо не спиш?

Той тревожно размърдва уши, оглежда се, сякаш очаква да открие в бунгалото още някого и отговаря шепнешком:

— Трябва да бягаш, Каджанга!

Разтърсваш глава, за да прогониш дрямката и с недоумение оглеждаш приятеля си. Късата му козина е мокра, ушите присвити, а лицето напрегнато. Но знаеш много добре, че Камиури обича да си фантазира. И друг път е измислял нападения на страховити зверове, наводнения, а веднъж даже земетресение, след като бе изслушал разказите на легионера Хашимото от охраната. Потупваш го по рамото.

— Добре де, значи трябва да бягам. Какво е станало този път? Пак ли земетресение?

— Не си измислям, Каджанга! — възкликва Камиури и в гласа му долавяш нотки на отчаяние. — Трябва да бягаш… всички трябва да бягаме.

— Но защо?

Той отново се оглежда и прошепва:

— Идват аймораните!

Едва удържаш смеха си. Значи това било! Много пъти си чувал легенди за аймораните — на местния език това название означава „живите капки“. Според вярванията на хората-котки аймораните са нещо като духове на джунглата, които убиват безмилостно всеки срещнат. Но досега не си видял нито един айморан, а и възрастните смятат, че това е само суеверие.

Ако кажеш на Камиури да те остави на мира и се опиташ пак да заспиш, мини на 62.

Ако го разпиташ откъде знае за аймораните, продължи на 97.

 

50

Дълго се колебаеш, но накрая решаваш да се удържиш от експеримента. Щом индикаторът свети, би трябвало всичко да е наред.

Продължи на 21.

 

51

Мини на 73.

 

52

Отначало изглежда, че блокът подхожда на дръжката, но скоро разбираш, че си сгрешил. Отгоре на всичко съединителите заяждат и се налага да дърпаш с всичка сила, за да разделиш заклещените части.

Огледай още веднъж зарядните блокове. Кой от тях подхожда на дръжката?

 

53

Черната яма е тясна, дълбока пропаст само на четвърт час път от селото. Много пъти са те предупреждавали да не ходиш натам, но сега няма кой да ви спре. При тази мисъл на гърлото ти отново засяда горчива буца. Стискаш зъби и с усилие прогонваш мисълта за родителите си и хората от екипа. Трябва да се съсредоточиш единствено върху предстоящата задача.

Когато спирате край ръба на ямата, Камиури пристъпва напред и боязливо надниква надолу в мрака, откъдето долита бученето на вода.

— Много е опасно, Каджанга. Пък и нищо няма да намериш, водата сигурно е отнесла каквото изхвърлихме. Защо не се откажеш, а?

Ако се съгласиш с него, мини на 68.

Ако твърдо желаеш да се спуснеш в Черната яма, продължи на 85.

 

54

Уви, зле изплетеното въже не издържа тежестта ти и се разкъсва само на метър над теб. Политаш надолу, усещайки как вътрешностите ти се свиват на топка от леден ужас. Сетне каменната площадка те посреща с убийствен удар. Чуваш как костите ти пращят, пронизва те непоносима болка… и след миг безжизненото ти тяло потъва в кипналите води на подземната река.

Това е краят на Кайл Джагър — последният оцелял от база „Надежда“.

 

55

— Какви са тия Огледални? — питаш ти, пристъпвайки към Хашимото.

Сержантът прехвърля станцията в лявата си ръка, а с дясната разкопчава кобура на бластера.

— Досега бяха само слух, Кайл. Мъгла, въздух. Някой от голямото началство не е искал да всява паника, затова сега може яко да си изпатим.

— Какъв е този слух? — настояваш ти.

Хашимото се заглежда към бунгалата наоколо, пред които се събират хората от екипа. Заедно с още двама души баща ти обикаля от врата на врата. Една-две минути легионерът мълчи, после неохотно продължава:

— Едно се знае със сигурност. Първите изследователски екипи на Айяла са изчезнали безследно. Било е преди около двайсет и пет години. Разбираш ли, изчезнали са! Заедно с техниката, заедно с транспорта. Издирването не дало никакви резултати. Пет години по-късно земното командване изпратило тук малък отряд на Звездния легион. И нищо. Никаква заплаха. Изчакали година, две, три… Накрая решили, че планетата все пак е безопасна и можем да влезем в по-широк контакт с местните жители. Официално няма обяснение за изчезването на първите екипи. Но се носи упорит слух, че са били унищожени от космически противник, който вероятно има секретна база някъде на планетата. И заедно с този слух върви едно название — Огледалните.

Макар че не разбира разговора ви, Хий-Ямшар се е приближил и слуша с интерес. Внезапно Хашимото бръква в джоба си, измъква огледалце и го поднася пред очите на стареца.

— Казваш, че аймораните блестят. Като това ли?

Хий-Ямшар кимва, но от гърлото му излита само задавено възклицание. Разширените му очи са приковани в някаква точка зад вас. Понечваш да се обърнеш, но в този миг наоколо сякаш избухва мълния и страхотен взрив те отхвърля на няколко метра от бараката.

Мини на 90.

 

56

Тази нощ спиш неспокойно. На няколко пъти се будиш, измъчван от една и съща мисъл: какво можеш да сториш? Да убиеш Айгучи? Добре, това изглежда съвсем реално. Но не бива да пренебрегваш и другата възможност — той да убие теб. Какво ще стане тогава с Камиури, Ейина и останалите деца? Едва ли ще издържат дълго на тежката работа при търговеца.

Не, решаваш ти на следващата сутрин. Най-разумното ще е да изчакаш. Когато свърши дъждовният сезон, ще поведеш всички надолу покрай реката.

Ала още същия ден събитията те изпреварват.

Мини на 72.

 

57

Колко заряда имаш?

Четири — мини на 119.

По-малко от четири — продължи на 184.

 

58

Непростима глупост, Кайл! Подобни неща може да стават в комиксите, но не и в реалния живот. Със светкавичен замах на муцуната чудовището отбива тоягата настрани, после грамадните му челюсти тракват и отхапват ръката ти над лакътя. От разкъсаните артерии бликва кървав фонтан.

Мини на 82.

 

59

Старецът глухо въздъхва.

— Аймораните идват, пришълецо. Повярвай ми. Знам го.

— Откъде? — настоява упоритият Хашимото.

Хий-Ямшар разперва ръце.

— Усещам го. Какво друго да ти кажа? Ние с теб сме различни, звезден боецо. Щом ти не усещаш нищо, няма как да ти обясня. Трябва да ми се довериш.

Легионерът упорства още пет-шест минути, но старецът само бръщолеви някакви безсмислици за богове и смъртоносна заплаха. Накрая Хашимото разбира, че разговорът е безсмислен и свива рамене.

— Добре де, ще те заведа при доктор Джагър. Дано поне той изкопчи нещо смислено.

Старецът тъжно поклаща глава.

— Да вървим. Но се боя, че вече е късно. Аймораните идват.

Дъждът навън е станал толкова силен, че старецът залита от ударите на водните струи. След десетина крачки Хашимото се връща назад, премята ръката му през рамото си и го помъква към общата барака.

Както си предполагал, в общата барака се е събрал почти целият екип. Липсват само легионерите от охраната, които винаги са те учудвали със способността си да спят неограничено дълго, когато не са на дежурство. На една маса в ъгъла родителите ти играят бридж с други двама лекари. Хашимото неволно е блъснал вратата малко по-силно и всички погледи се отправят към вас.

— Доктор Джагър! — в настаналата тишина гласът на легионера прозвучава тревожно. — В селото става нещо странно. Всички са избягали, а Хий-Ямшар твърди, че аймораните щели да дойдат.

Баща ти рязко става, пристъпва към стареца и се вглежда в очите му.

— Вярно ли е, Хий-Ямшар?

Старецът кимва. Преди да е заговорил, баща ти се обръща към Хашимото.

— Свържи се с Центъра. Незабавно!

При първите му думи легионерът е направил крачка към вратата, но веднага спира и измъква от джоба на ръкава си миниатюрна радиостанция. Не е толкова мощна, колкото апаратурата в бараката на охраната, но очевидно сега бързината е най-важна. Междувременно баща ти придърпва Хий-Ямшар към най-близкия стол и сяда до него.

— Разкажи ми сега за аймораните. Откъде знаеш, че ще дойдат?

Старецът безпомощно поклаща глава.

— Как да ти обясня, небесни шамане? Вие не разбирате толкова много неща, с които сме израсли. Просто го усещам. То е като тръпка, като далечен хлад във въздуха. Затвори очи и опитай да го усетиш.

Гласът му е толкова убедителен, че за момент всички в бараката затварят очи. Ти също… и внезапно сякаш наистина долавяш в душата си странен, безкрайно чужд и далечен хлад, изпълнен с жестокост, заплаха и безразличие. Не знаеш дали това чувство е истина, или просто думите на стареца са ти го внушили. Мъчиш се да анализираш чувствата си, но в това време те сепва гласът на Хашимото:

— Няма връзка, доктор Джагър. Да опитам ли с другата апаратура?

Всички наоколо смаяно се втренчват в легионера. За Звездния легион се отпуска най-добрата техника и изглежда просто невъзможно тя да откаже.

— Опитай отново! — рязко отвръща баща ти и пак се обръща към Хий-Ямшар. — Хайде, старче, разкажи ми повече за аймораните. Наистина ли са толкова страшни, колкото разказват вашите предания?

— Те носят смърт — глухо изрича Хий-Ямшар. — Нищо не може да ги спре, нищо.

— И нашите огнени копия ли?

— Нищо, шамане! Те са ръкавица върху ръката на боговете!

Нямаш време да се запиташ какво означават тия загадъчни думи. Внезапно откъм радиостанцията в ръката на Хашимото долита тъничък, едва доловим глас:

— База „Надежда“, чувате ли ме? Тук транспорт 7, търся база „Надежда“.

Легионерът рязко вдига станцията към устните си.

— Транспорт 7, чуваме ви слабо. Увеличете мощността.

— Невъзможно… — гласът за момент заглъхва. — И без това… на пълна мощност… другите бази… никаква връзка… База „Надежда“, приемате ли?

Баща ти скача и грабва станцията от ръцете на Хашимото.

— Тук доктор Джагър, шеф на екипа. Говорете, транспорт 7.

— Доктор Джагър, за всички бази е обявена незабавна евакуация, повтарям, незабавна евакуация. Центърът под масирана атака на неизвестен противник. По неуточнени данни става дума за Огледалните. Имам заповед да ви евакуирам по аварийната процедура. Чакайте, пристигам до десет минути.

Гласът изтънява и отново настава тишина. Хашимото изчаква няколко секунди, после трескаво започва да върти настройката, но предаването сякаш е прекъснало.

— Нищо не хващам, доктор Джагър — смаяно поклаща глава легионерът. — Нищо, дори атмосферни смущения. Онова преди малко беше съвсем случайно, опитах на дълги вълни, макар че вече никой не ги използва.

Без да го слуша, баща ти хваща Хий-Ямшар за раменете.

— Кажи ми само едно, старче. Блестят ли аймораните?

Вместо отговор старецът започва да стене и да се клати напред-назад. Баща ти го разтърсва.

— Чуй ме! Блестят ли аймораните?

— Ай-ай! — изплаква Хий-Ямшар. — Блестят, небесни шамане. Блестят като капки роса и носят смърт.

Баща ти го оставя и се обръща.

— Обявете тревога! Всички да се подготвят за незабавна евакуация! — Той се обръща към теб. — Кайл, излез и ме чакай пред входа. След малко ще се върна.

Продължи на 27.

 

60

Мини на 45.

 

61

Когато отново пристъпваш на площадката пред пещерата. Из леговището на буррака прокънтява заплашителен рев. Отвръщаш му с предизвикателни крясъци и след малко виждаш как в полумрака се надига грамадно космато туловище.

Бурракът донякъде прилича на мечка, но има дълга вълча муцуна. Една-две секунди той стои изправен на задни лапи, после се хвърля към теб с поразителна бързина.

Избери продължението — 195 или 193.

 

62

— Не те лъжа, Каджанга! — почти изплаква Камиури. — Аймораните идват и който остане тук, ще загине!

Той като че наистина вярва в това нашествие на духовете. Ако все пак решиш да го разпиташ защо е толкова сигурен, мини на 97.

Ако му кажеш да върви да спи, продължи на 71.

 

63

Огнена болка прорязва рамото ти и в същия миг мощен удар те отхвърля в храстите. Тръсваш глава, после трескаво скачаш на крака, продължавайки да стискаш оръжието в изтръпналите си пръсти. Хискаурът стои на няколко крачки от теб и от дълга рана върху гърдите му се стича кръв. Почти цяла минута се гледате втренчено, докато накрая хищникът изръмжава и бавно отстъпва назад.

Едва когато звярът изчезва сред храстите, ти успяваш да си поемеш дъх. Цялото ти тяло се разтърсва от преживяното напрежение. Извиваш глава настрани и изтръпваш. Дясната ти ръка е раздрана от рамото до лакътя.

Повече и дума не може да става за търсене на храна. Отиваш до реката, изпираш криво-ляво две парчета от панталоните си и превързваш раната. Но това вече не може да те спаси. В джунглата всяка рана бързо се инфектира, а няма откъде да получиш лекарска помощ.

Още същата вечер те втриса, а на следващия ден не си в състояние да станеш. Изгаряш от жажда, бълнуваш, мяташ се край изгасналия огън… и след още едно денонощие инфекцията слага край на живота ти.

 

64

Стъписан от твоята дързост, звярът опитва да те захапе, но ти се оказваш по-бърз. Жестокият удар го улучва право в муцуната, малко над ноздрите. Челюстите на джагамала се захлопват с глухо тракане. Без да губиш нито миг, ти нанасяш нов удар и извикваш през рамо:

— Бийте!

Мини на 100.

 

65

Уви, дори и най-добрият план може да се провали заради калпави изпълнители. Подмамил си буррака навън и вече се готвиш да побегнеш, когато едно от хлапетата прибързано хвърля камъка си. Другите не остават по-назад. Над площадката се посипва каменна градушка.

— Спрете! — чуваш яростния вик на Камиури.

Но вече е късно. Едро парче скала те улучва в тила. Замаян, ти залиташ към ръба… и рухваш в пропастта, където след секунди ще намериш смъртта си.

 

66

Мини на 121.

 

67

В паметта ти изплуват предсмъртните думи на Хий-Ямшар: „Болка и страдание… Това привлича аймораните, Каджанга. Мнозина можеха да оцелеят, ако знаеха как да се борят със страха, болката и страданието“.

Без колебание сядаш на калната земя, отпускаш ръце върху кръстосаните си крака и отправяш спокоен поглед към Огледалните. За момент дълбоко в душата ти трепва страх, но ти го прогонваш с усилие на волята. Трябва да вярваш в мъдростта на стареца — нали тъкмо благодарение на нея той оцеля единствен от всички възрастни в селото.

Огледалните бавно се приближават и спират само на две крачки от теб. Мозъкът ти е като вцепенен. Не можеш да мислиш, не изпитваш нищо и само гледаш с тъпо любопитство блестящите тела, в които различаваш собственото си изкривено отражение. Зловещият хлад в душата ти е станал почти непоносим, но сред него усещаш и още нещо — разочарованието на Огледалните. Това е като… като… — хрумва ти странно сравнение — като обидата на прегладнял човек, който захапва зрял плод, само за да открие изведнъж, че плодът е направен от восък.

Двете лъскави фигури се обръщат едновременно и изчезват в джунглата.

Оставаш да седиш неподвижно. Едва след като е минал цял час, ти се изправяш и тръгваш обратно към селото.

Мини на 122.

 

68

Дълго се колебаеш, но в крайна сметка решаваш, че Камиури е прав. Най-вероятно подземната река е отнесла всичко, а и спускането в пропастта би било прекалено голям риск. Не ти остава нищо друго, освен да се сбогуваш със своя приятел и да тръгнеш обратно към жилището си.

Мини на 203.

 

69

След като разпалваш огъня, ти лягаш до него и се заслушваш в трополенето на дъждовни капки по корпуса. Монотонният шум постепенно те унася и ти потъваш в дълбок сън. Но няколко часа по-късно се събуждаш задъхан от някакъв страшен кошмар. Всъщност, не знаеш буден ли си, или сънят продължава. Главата ти се цепи от непоносима болка, а около гърдите ти сякаш е стегнат железен обръч. Нямаш сили да станеш на крака и едва пропълзяваш до отвора, където те лъхва свеж, влажен въздух.

Дълго лежиш, докато накрая се опомняш достатъчно, за да размислиш. Щом от чистия въздух ти стана по-добре, значи нещо не е наред вътре в салона. И виновникът може да бъде само един — огънят.

Разсъжденията ти са абсолютно верни. Навътре в салона няма достатъчно проветрение и огънят постепенно е започнал да тлее. А тъкмо при такова бавно горене се отделя въглеродният окис — газ без цвят и мирис, но смъртоносен, ако не го усетиш навреме. В миналото този невидим убиец е причинил гибелта на мнозина непредпазливи хора, та дори и на великия френски писател Емил Зола.

Нямаш намерение да повтаряш снощната грешка. Пренасяш огнището близо до входа и изчакваш докато салонът се проветри. Тези предпазни мерки се оказват достатъчни — остатъкът от нощта минава без произшествия.

Продължи на 83.

 

70

Замахваш с всичка сила и хвърляш копието. От какво си изработил острието му?

От кремък или обгорено дърво — мини на 127.

От джобното ножче или парче метал — продължи на 149.

 

71

— Глупак! — ядосано изсъсква Камиури и изтичва навън.

Една-две минути се вслушваш в шума на поройния дъжд, сетне отново те наляга дрямка. В полусън се усмихваш. Аймораните… Ама че измислица! Добре поне, че Камиури не събуди родителите ти.

Избери продължението — 33 или 84.

 

72

Малко преди пладне отчаяни крясъци те карат да скочиш на крака. Изтичваш навън, но още преди да разбереш какво става, Камиури изскача от храстите и се вкопчва в теб. Отдръпваш се, за да го огледаш… и мигновено те обзема лошо предчувствие. Приятелят ти изглежда ужасно. От разбития му нос тече кръв, едното му око е подпухнало и затворено, а върху лявата му ръка се тъмнее прясна синина от тояга.

— Помощ… — изпъхтява Камиури. — Помогни ни, Каджанга… Иначе… Ейина ще умре…

— Какво е станало? — питаш ти, макар че вече предусещаш отговора.

Ако си подарил на Ейина кичур от косата си, мини на 117.

В противен случай продължи на 146.

 

73

Копието се стрелва в мрака и безпогрешно улучва целта. Какво острие си му изработил?

Кремъчно — мини на 94.

Обгорено на огън — продължи на 115.

От парче метал — прехвърли се по свой избор на 124 или 163.

От джобното ножче — попадаш на 143.

 

74

Опиянени от победата, хлапетата се впускат в див танц около обезобразеното тяло на търговеца. Една-две минути ги гледаш замаяно, сетне пращенето на пламъци те кара да се обърнеш. Огънят е обгърнал къщата с удивителна бързина и вече се прехвърля върху оградата.

— Пожар! — извикваш ти. — Помогнете, трябва да изгасим огъня!

Никой не ти обръща внимание. Изтичваш към Ейина, разрязваш въжетата и я изнасяш извън двора. Когато се връщаш положението вече е неспасяемо. Подплашените хлапета се разбягват, оставяйки къщата във властта на огнената стихия.

Махваш с ръка и отиваш да седнеш до Ейина. След малко усещаш върху рамото си ръката на Камиури.

— Благодаря ти, Каджанга — тихо казва той.

Вдигаш очи към него.

— За какво, Камиури? Ти направи много повече. Твоите камъни показаха на другите, че Айгучи не е толкова страшен.

Той кимва.

— Така е. Но без теб нямаше да имам тази смелост. Защото дори когато грешиш, ти си Ка-Джанга.

Мини на 7.

 

75

Съединителите щракват и зарядният блок с лекота се намества върху дръжката. Дълбоко въздъхваш. Просто не можеш да повярваш на късмета си.

Продължи на 132.

 

76

Мощен удар отбива ръката ти настрани, после звярът се стоварва върху теб с цялата си тежест. Рухваш по гръб сред храстите, а дългите зъби на хискаура се впиват в гърлото ти, улучвайки безпогрешно артерията. Напразно опитваш да се бориш. Силите ти изтичат заедно с кръвта и само след две минути потъваш в мрак.

Такъв е тъжният край на Кайл Джагър — последният оцелял от база „Надежда“.

 

77

Спусъкът меко хлътва под пръста ти, но не се случва абсолютно нищо. Бластерът не работи!

Захвърляш безполезното оръжие и отчаяно хукваш през храстите, ала преди да пробягаш и десет крачки, в гърба ти се врязват два огнени лъча. Загиваш мигновено и това е краят на твоето приключение.

 

78

Ейина дълбоко въздъхва и тръсва глава. Вече не е сърдита, но в очите й просветват упорити пламъчета.

— Е, добре! Ще ти покажа, че съм достойна. Лека нощ, Каджанга.

Иска ти се да кажеш нещо успокояващо, но преди да отвориш уста, момичето изтичва навън.

Продължи на 101.

 

79

Посягаш и хващаш Камиури за рамото.

— Чакай малко! Размислих. Ще отида да предупредя охраната, а ти в това време бягай да освободиш Хий-Ямшар. После го доведи в общата барака. Разбра ли?

Камиури мълчаливо кимва и изтичва към центъра на селото, а ти се отправяш към бараката на охраната.

Продължи на 164.

 

80

Мини на 121.

 

81

Сега! Подмамил си звяра навън и е време да се спасяваш. С отчаян скок политаш от ръба на площадката и протегнатите ти ръце се вкопчват в най-близкия клон. Зад себе си чуваш нов рев, ала този път долавяш в него болезнена нотка. Извръщаш глава тъкмо навреме, за да видиш как върху звяра се сипе каменна градушка. Объркан и побеснял от болка, бурракът започва да се мята по площадката, достига ръба… и рухва в пропастта. След две секунди чуваш далече долу глух удар и пращене на кости. После настава тишина.

Докато се изкатерваш по клона, откъм скалите над пещерата се раздават възторжени викове. Успял си да победиш и този път!

Мини на 187.

 

82

Вцепенен от непоносима болка, ти падаш сред калния двор. Камиури се опитва да ти помогне, но друг джагамал го захапва за крака. Останалите надават писъци и побягват, като те изоставят да умираш от загуба на кръв, което ще стане след броени минути.

 

83

Събуждаш се бодър, но докато лежиш върху меката тапицерия на седалките, постепенно те налягат мрачни мисли. С този разбит кораб съдбата ти поднесе прекалено голям подарък, ала едва ли и занапред ще е така. Можеш да разчиташ единствено на себе си и затова трябва да подредиш задачите по важност.

Болезнено свиване в стомаха ти подсказва една от тях — да си намериш храна. А след малко се сещаш за още нещо — ще ти е необходимо оръжие. И тъй, с кое ще се заемеш по-напред?

Ще си осигуриш оръжие — мини на 112.

Ще потърсиш храна — продължи на 161.

 

84

Нечия груба ръка те дръпва от леглото. Преди да разбереш какво става, вече си на крака. Примигваш, разтъркваш очи и разпознаваш насреща си сержант Хашимото от охраната.

— Какво… какво има? — сънено промърморваш ти.

— Идвай, момче! — отсича сержантът. — Получихме заповед за евакуация. След малко ще пристигне транс�