Кристофър Паолини
Ерагон (5) — Моята библиотека

СЪДБОВЕН ДАР

Вечерта след завръщането им от Карвахол Ерагон реши да изпробва камъка по примера на Мерлок. Той се затвори в стаята си и извади три инструмента. Започна с малко дървено чукче, с което леко удари по камъка. Дочу се лек звън. Младежът избра по-тежък чук и удари по-силно. Накрая използва и малко метално длето. Въпреки че острието не остави следа по камъка, звукът бе силен и ясен. Когато и последният тон заглъхна, на Ерагон му се стори, че дочува тихо писукане. Мерлок беше казал, че камъкът е кух, може би вътре имаше нещо ценно.

„Ако знаех как да го отворя. Който и да е изпратил камъка в планините, все пак не се е опитал да си го потърси, а може би не знае къде е. Впрочем не ми се вярва някой толкова могъщ магьосник да не е в състояние да открие своя камък. Може би е било писано аз да го намеря“.

Тези мисли не му даваха мира, но нямаше какво да стори повече, така че прибра инструментите и си легна.

Късно през нощта Ерагон внезапно се събуди и се ослуша внимателно. Всичко беше спокойно. Обхванат от тревога, той бръкна под дюшека и сграбчи дръжката на ножа си. Изчака няколко минути и отново се отпусна на леглото.

Тънък писък разцепи тишината и го разбуди напълно. Младежът се претърколи от леглото и извади ножа от канията, след което запали една свещ с огнивото. Вратата на стаята му бе затворена. Въпреки че писъкът беше твърде силен, за да е на плъх, той погледна под леглото. Нищо. Разнесе се нов писък.

Откъде идваше този шум? Стените бяха от дебели греди, така че едва ли се чуваше през тях. Погледът му се насочи към камъка. Ерагон го взе внимателно в ръце и огледа стаята. Звукът отново се появи, но този път го усети и с пръстите си — идваше от камъка.

Проклетото нещо му беше донесло само неприятности, а сега не го оставяше да спи. Писъкът се разнесе за пореден път и последва тишина. Ерагон изчака няколко минути и се пъхна в леглото. Каквато и да бе тайната на камъка, щеше да изчака до сутринта.

Луната светеше ярко през прозореца, когато се събуди отново. Камъкът се тресеше на лавицата си и се блъскаше в стената. Ерагон скочи на крака и отново извади ножа си. Движението спря за момент, след което камъкът почна да се тресе и да пищи още по-силно.

Младежът започна трескаво да се облича. Не му пукаше колко ценен може да е предметът. Щеше да го изнесе навън и да го зарови на някое отдалечено място.

Тресенето спря и отново настана тишина. След това камъкът се помръдна напред и падна на пода с глух звук, принуждавайки Ерагон да отстъпи назад.

Внезапно по повърхността му се появи пукнатина и още една, и още една. Там, където се събираха пукнатините, се отчупи парченце и падна на пода. През дупката се подаде малка тъмна глава, последвана от странно изкривено тяло. Ерагон стисна ножа си с всичка сила. Съществото се измъкна от камъка и пристъпи на светло. Шокираният младеж отскочи назад. Пред него, разкъсвайки мембраната, с която бе обвит, стоеше дракон.