Кристофър Паолини
Ерагон (47) — Моята библиотека

КРЪСТОПЪТ

Изтощените пътници се събраха около огъня и започнаха да се поздравяват щастливо. Сапфира изрева радостно и подплаши конете. Ерагон гледаше пламъците, горд, че за пет дни са изминали почти шейсет левги. Разстоянието беше значително дори за пратеник, който може да сменя коня си.

„Вече сме извън Империята“.

Чувстваше се доста странно. Бе живял само под управлението на Галбаторикс, а близките му бяха избити от хората на краля. Сега беше свободен. Вече нямаше нужда да се крие със Сапфира и да избягва градовете. Но все пак му бе мъчно.

Погледна към блестящите звезди на небето и се замисли дали да не си построи дом в пустошта, но беше видял твърде много от зверствата на Галбаторикс. Вече не ставаше дума само за отмъщение. Негов дълг като Ездач бе да подкрепи хората, които се бореха срещу краля.

Младежът въздъхна и погледна неподвижната жена. Лицето й беше осветено от огъня и изглеждаше още по-нежно. Внезапно му хрумна една идея.

Можеше да чува мислите на животните и да общува с тях, макар че го правеше единствено със Сапфира. Беше запомнил наставленията на Бром да не прониква в човешко съзнание и с изключение на опита с Муртаг, ги спазваше.

Зачуди се дали е възможно да се свърже с ранената, въпреки състоянието й.

„Мога да науча от спомените й защо не се събужда. Но дали ще ми прости, ако се възстанови? Нямам избор, трябва да опитам“. Без да обяснява намеренията си на останалите, той коленичи до жената и положи дланта си на челото й.

Ерагон затвори очи и потърси нейното съзнание. Откри го изненадващо лесно и бързо. То беше чисто и ясно, като звън на камбана, а не замъглено и пълно с болка, както очакваше. Внезапно почувства един леден кинжал в главата си. Успя да отблъсне атаката, но установи, че не може да прекъсне контакта. Младежът започна да се защитава по всички възможни начини, но почувства нов удар. Болката беше по-слаба, обаче наруши концентрацията му. Елфката се възползва от това, за да съкруши съпротивата му.

Мощната сила изпиваше бавно жизнената му енергия, въпреки цялата му съпротива. Като почувства, че краят е близо, той изкрещя отчаяно:

„Ека ай фрикай ун Шур’ту-гал!“ (Аз съм Ездач и приятел.)

Смъртоносната хватка се отпусна малко, но не изчезна.

Ерагон усети подозрението й, но знаеше, че ще му повярва. На древния език не можеше да се изрича лъжа. Разбира се, това, че беше приятел, не означаваше, че няма да й стори вреда.

„Древният език си има и недостатъци“.

Напрежението изчезна и тя повдигна бариерите си. Съзнанията им се докоснаха като две диви животни. Ерагон потръпна. Умът на елфката бе необятен и носеше спомени от стотици години.

— Как се казваш? — Гласът й беше тревожен и пълен с отчаяние.

— Ерагон. А ти? — Младежът усещаше разликите помежду им. Елфите бяха магически създания и се различаваха от хората така, както драконите от животните.

— Аря. Защо се свързваш с мене по този начин. Все още ли съм пленница на Империята?

— Не, свободна си. — Ерагон знаеше малко думи, но успя да се справи. — Бях затворен в Гил’еад точно като тебе, но избягах и те спасих. През следващите пет дни прекосихме част от пустинята Хадарак и вече сме в подножието на Беор. Ти беше в безсъзнание през цялото време.

— Аха, значи сме избягали от Гил’еад. Усетих, че раните ми са излекувани, но мислех, че ме подготвят за ново мъчение. Сега разбирам, че си бил ти. Предполагам, че се чудите защо не идвам в съзнание.

— Да.

— Като ме плениха, ми дадоха една много рядка отрова, Скилна Браг. Всяка сутрин ми даваха противоотрова, без която бих умряла за няколко часа. Състоянието, в което съм, забавя действието й, но не го премахва. Мислех да се самоубия, но се надявах, че съм в ръцете на приятели.

— Колко време може да издържиш така?

— Няколко седмици, но не разполагам с толкова. Ако не получа противоотровата, ще умра до три-четири дни.

— Откъде мога да я намеря?

— Има я само на две места извън Империята. При елфите и при Варден. Моят дом е много далече оттук, дори за полет с дракон.

— Ами Варден? Щяхме да те заведем при тях, но не знаем как да ги намерим.

— Ще ти кажа, но трябва да ми обещаеш, че няма да издадеш убежището им пред никой, който служи на краля. Освен това трябва да се закълнеш, че не желаеш зло на джуджетата, елфите, Варден и драконите.

Желанието на Аря щеше да е лесно, ако не говореха на древния език. Ерагон знаеше, че ако произнесе тези клетви, никога няма да може да ги наруши. Това го притесняваше, но той се съгласи.

В съзнанието му започнаха да се прехвърлят образи. Трябваше да продължат да яздят покрай планините, докато не достигнат тясна долина. В края на долината имаше скалист водопад и дълбоко езеро.

— Не е близо, но не губи кураж. Когато стигнеш езерото Коща-мерна в края на река Беъртуут, хвърли един камък по скалите до водопада и извикай „Ай варден абр ду Шур’тугал гата ванта“. Ще те подложат на изпитание, но ако го издържиш, ще те приютят.

— Какво трябва да ти дадат, за да се излекуваш?

— Нектар от тунивор. А сега трябва да ме оставиш, изхабих твърде много енергия. Не говори с мене, освен, ако не видиш, че няма шанс да стигнем навреме. В такъв случай ще трябва да ти дам жизненоважна информация за Варден. Сбогом, Ерагон, Ездачо на дракони, животът ми е в твои ръце.

Аря прекъсна контакта. Ерагон си пое дъх и отвори очи с усилие. Муртаг и Сапфира стояха до него и го гледаха загрижено.

— Добре ли си? — попита Муртаг. — Клечиш така от петнайсет минути.

— Наистина ли?

— Да, и се мръщеше като разярен гаргойл.

Ерагон стана и се протегна.

— Говорих с Аря! — Муртаг го погледна така, сякаш е полудял. — Елфката, така се казва.

— И какво я мъчи?

Младежът набързо им предаде целия разговор.

— Колко далеч са Варден?

— Не съм сигурен. От това, което видях, може би колкото оттук до Гил’еад.

— И трябва да изминем това разстояние за четири дни? Да не искаш да убиеш конете? Те са по-изтощени и от нас.

— Трябва да опитаме! Иначе тя ще умре. Ако конете не издържат, ще отлетя с Аря и Сапфира. Ти ще ни настигнеш след няколко дни.

— Разбира се. Муртаг — мулето. Муртаг — водачът на конете. Май само за това ставам напоследък. Да не забравяме, че половината Империя ме преследва, защото не можеш да се защитаваш и трябваше да те спасявам. Разбира се, че ще изпълня заповедите ти и ще водя обоза като добър слуга.

— Какво ти става? — Ерагон се учуди от злобата в гласа му. — Благодарен съм ти за това, което стори. Няма защо да ми се сърдиш! Не съм те карал да идваш с мене. Сам избра. Не съм те насилвал за нищо.

— Не и открито. Но как можеше да не ти помогна срещу Ра’зак? А след това как бих те изоставил в Гил’еад? Работата е там, че ти си твърде безпомощен и караш другите да се грижат за тебе — извика Муртаг и го блъсна.

— Не ме докосвай — отвърна Ерагон. Думите накърниха гордостта му, но осъзнаваше, че в тях има зрънце истина.

— Нима ще ме удариш? Караш ме да се смея. — Муртаг пристъпи напред, но младежът го изпревари и го удари в корема.

— Казах да не ме докосваш!

Мъжът се преви и изруга. След това изкрещя и се хвърли върху Ерагон. Двамата паднаха на земята и започнаха да си разменят удари. Младежът се опита да ритне противника си, но не уцели и стъпи в огъня, изпращайки множество искри във въздуха.

Муртаг се обърна, като дишаше тежко, и се приготви за нов удар. В този момент опашката на Сапфира се стовари между двамата и се чу страховито ръмжене. Ерагон не й обърна внимание. Опита се да я прескочи, но една ноктеста лапа го посрещна във въздуха и го събори на земята.

— Достатъчно!

Той се опита да отмести крака на Сапфира от гърдите си и видя, че Муртаг е съборен по същия начин. Драконът изръмжа отново и щракна със зъби.

— Биете се като кучета за кокал. Какво щеше да каже Бром?

Ерагон усети, че се изчервява, и отмести поглед.

— Сега, ако не искаш да лежите така цяла нощ, попитай учтиво Муртаг какво го притеснява. И му кажи, че няма да търпя обиди и от двама ви.

— Няма ли да ме пуснеш?

— Не.

Ерагон се обърна към спътника си. Муртаг избегна погледа и завъртя глава към небето.

— Няма ли да ни остави?

— Не, не и ако не поговорим. Иска да те питам какво те тревожи толкова. Сапфира изръмжа утвърдително. Муртаг измърмори нещо под носа си, но усети как ноктите й се свиват и заговори сърдито:

— Казах ти го и преди. Не искам да ходя при Варден.

— Не искаш или не можеш?

— Не искам! Те очакват от мене нещо, което не мога да направя.

— Да не си откраднал нещо?

— Де да беше толкова просто.

— Добре де, какво си направил? Убил ли си някого, или си спал с неподходяща жена?

— Родил съм се. — Муртаг отново бутна крака на Сапфира и този път тя пусна и двамата. Те се изправиха и започнаха да изтупват дрехите си.

— Избягваш въпросите ми.

— И какво? Няма значение защо съм в такова положение, казвам ти, че Варден няма да ми се зарадват дори ако им донеса главата на краля. Ще ме поздравят, но няма да ми се доверят. А ако пристигна при сегашните обстоятелства, направо ще ме оковат.

— Кажи ми за какво става въпрос. И аз съм правил неща, с които не се гордея, така че няма да те съдя.

— Не съм направил нищо, с което да заслужа такова отношение. Единственият ми грях е, че съществувам. Разбираш ли, баща ми…

Сапфира изсъска и ги прекъсна внезапно.

— Вижте!

Те проследиха погледа й на запад.

— Мътните да ме вземат! — възкликна Муртаг. Колона войници се движеше успоредно на планините и приближаваше към тях. Беше дълга почти миля. Войниците сигурно бяха стотици. Оръжията им сияеха на вечерната светлина. Пред тях яздеше колесница с червено знаме.

— Империята. Открили са ни някак.

— Да — каза Муртаг, — но това са ургали, а не хора.

— Откъде знаеш?

— Това знаме е на един ургалски вожд. Изключително жесток и зъл.

— Виждал ли си го?

— Веднъж за кратко. Все още нося белези от срещата. Тези ургали може и да не са били пратени за нас, но вече ни видяха и ще ни преследват. Няма да ни оставят, особено, ако са чули за Гил’еад.

Ерагон побърза да загаси огъня.

— Трябва да бягаме! Ти не искаш да идваш при Варден, но аз трябва да занеса Аря при тях, иначе ще умре. Ела с мене до езерото Коща-мерна, а след това може да се разделим. Ако тръгнеш сега, ургалите ще те преследват и ще те спипат, като си сам.

— Добре — каза Муртаг и започна да оседлава Торнак, — но когато наближим Варден, аз се махам.

Ерагон искаше да му зададе още въпроси, но нямаше време. Сапфира разпери криле и се вдигна над лагера, докато те събираха багажа.

— Накъде да летя?

— На изток, покрай планините.

— Чудя се защо са тук. Може би ще нападат Варден.

— Тогава трябва да побързаме и да ги предупредим.

Младежът поведе Снежноплам в здрача. Скоро ургалите потънаха в настъпващата нощ.