Кристофър Паолини
Ерагон (44) — Моята библиотека

ВОДА ОТ ПЯСЪК

Когато спряха вечерта, Ерагон не се чувстваше по-добре и настроението му се беше влошило. През по-голямата част от деня бяха яздили на зигзаг, за да избягнат многобройните преследвачи. Младежът слезе от Снежноплам и се приближи до Сапфира.

— Как е тя?

— Както преди. Размърда се няколко пъти, но не дойде в съзнание. — Сапфира се наведе и му позволи да вдигне жената. За момент мекото й тяло се притисна към Ерагон и той побърза да я положи на земята.

Двамата с Муртаг си направиха малка вечеря. Толкова им се спеше, че нямаха сили за тренировка. След като се нахраниха, Муртаг каза:

— Не можем да продължим с такова темпо, а преднината ни е малка. След два-три дни ще ни настигнат.

— Но какво да направим? Ако бяхме само двамата и ти беше съгласен да изоставиш Торнак, можехме да излетим със Сапфира. Но сега, както сме с ранената, е невъзможно.

— Ако искаш да се разделим, няма да те спирам. Не очаквам, че ти и Сапфира ще останете и ще рискувате да ви заловят.

— Обиждаш ме — измърмори Ерагон. — Ти ме спаси и няма да те изоставя сега. Не съм неблагодарник.

— Думите ти ме радват — сведе глава Муртаг. — Но те не решават проблема ни.

— Така е. — Младежът посочи към ранената. — Ако беше в състояние да ни каже къде живеят елфите, бихме могли да потърсим убежище при тях.

— Като знам колко са предпазливи, едва ли щеше да ни разкрие местонахождението им. А дори да го направеше, другите нямаше да ни посрещнат много добре. Защо да ни приютяват? Последните Ездачи, с които са имали работа, са Галбаторикс и клетвопрестъпниците. Едва ли са останали с много приятни спомени. А аз дори нямам съмнителната чест да бъда Ездач. Изобщо не биха ме приели.

— Ще ни приемат, сигурна съм — намеси се Сапфира.

— Както и да е — сви рамене Ерагон. — Не знаем къде са и няма да разберем, докато тя не дойде в съзнание. Трябва да бягаме, но в каква посока?

Муртаг започна да разтрива слепоочията си с пръсти.

— Налага се да напуснем Империята. Малкото безопасни места в нея са далеч оттук. На север е гората Ду Велденварден, в която можем да се скрием, само че трябва да минем отново покрай Гил’еад. На запад е морето. На юг е Сурда. Там може да намериш някой, който да те свърже с Варден. А на изток, на изток е пустинята Хадарак. Отвъд нея се крият Варден, но ако някой не ти каже къде са, може да не ги намериш с години.

— Там ще сме в безопасност, стига да не срещаме ургали.

Ерагон смръщи лице. Главата го болеше ужасно.

— Прекалено опасно е да ходим до Сурда. Трябва да прекосим половината Империя, като избягваме всяко населено място. Има твърде много хора, за да стигнем незабелязани дотам.

— Значи предлагаш към пустинята?

— Не виждам друг вариант. Това е единственият начин да напуснем Империята, преди да се появят Ра’зак. С техните летящи коне сигурно ще стигнат до Гил’еад за няколко дни.

— Но дори да достигнем пустинята, те пак ще могат да ни догонят.

— Само ако открият следите ни. Но ще се наложи да оставят войниците назад. Ако нещата опрат до схватка, смятам, че можем да ги надвием, при положение, че не бъдем изненадани както предния път.

— Ако прекосим пустинята, после какво? Земите там не са под властта на Империята, но няма много градове. И още нещо — какво въобще знаеш за самата пустиня?

— Единствено, че е суха, гореща и пълна с пясък.

— Горе-долу е така. Освен това е пълна с неядливи растения, отровни змии, скорпиони и убийствена жега. Нали видя равнините, докато идвахме към Гил’еад?

— Да, прекосявал съм ги два пъти.

— Е, тогава знаеш колко са просторни. Хадарак е няколко пъти по-голяма от тях, а ти искаш да я пресечем.

Ерагон се опита да си представи толкова обширна територия, но не успя. Отиде до дисагите и извади картата на Алагезия. Разтвори пергамента и удивено поклати глава.

— Нищо чудно, че Империята свършва на ръба на пустинята. Всичко от другата страна е твърде отдалечено, за да може Галбаторикс да го контролира.

— Тези земи са били под едно управление в миналото. Ако кралят успее да подчини новото поколение Ездачи, ще разшири границите на Империята. Но мисълта ми беше друга. Хадарак е огромна и опасна. Не знам как ще успеем да я преминем. Това е много отчаян ход.

— Ние сме отчаяни — заяви Ерагон и започна да оглежда картата внимателно. — Ако тръгнем право на изток, ще ни трябва повече от месец, за да я прекосим. Но ако завием на югоизток, към планините Беор, ще стане по-бързо. След това може да се скрием в планините или да завием към Сурда. Ако картата е точна, разстоянието е колкото от Драс-Леона до Гил’еад.

— Но то ни отне почти месец!

— Пътувахме бавно, защото бях ранен. Сега ще ни отнеме много по-малко време.

— Разбрах те. Но преди да се съглася, трябва да обсъдим още нещо. Успях да купя малко провизии, преди да те спася, но откъде ще вземем вода? Номадските племена в пустинята прикриват кладенците си, а не можем да носим цялото необходимо количество с нас. Помисли само колко вода изпива Сапфира. Не виждам как ще пътуваме, освен ако не можеш да предизвикваш дъжд.

Ерагон се замисли. Дъждът определено надхвърляше способностите му. Едва ли въобще някой Ездач можеше да размести такива големи въздушни маси. Трябваше му друго решение, което нямаше да изисква толкова енергия.

„Интересно, дали не мога да превърна пясък във вода? Това би решило проблема, но дали ще ми стигне силата?“

— Имам идея, но нека първо да я проверя. — Младежът стана и се отдалечи от лагера. Сапфира го последва мълчаливо.

— Какво си намислил?

— Не знам — промърмори той. — Сапфира, можеш ли да носиш достатъчно вода за нас?

— Не. Дори не мога да повдигна такова количество, камо ли да летя.

— Лошо.

Ерагон коленичи и взе един камък с вдлъбнатина, голяма, колкото да побере няколко глътки вода. След това запълни вдлъбнатината с пръст и се замисли. Идваше трудната част. Трябваше да превърне пръстта във вода.

„Какви ли думи да ползвам?“ Почуди се за момент и си избра две, които смяташе, че ще свършат работа.

— Делой мой!

Пръстта започна да попива енергията му с невероятна бързина. Младежът си спомни предупреждението на Бром, че някои магии могат да изразходват цялата му сила и да го убият. Започна да се паникьосва. Опита да прекрати заклинанието, но не можа. Щеше да остане свързано с него, докато не завършеше или докато той не умреше.

Точно когато беше убеден, че смъртта ще го застигне, пръстта заблестя и се превърна във вода. Ерагон се отдръпна, дишайки тежко. Сърцето щеше да изскочи от гърдите му. Добре, че не се опита с нещо по-голямо.

— Така няма да стане. Твърде много енергия изисква.

— Трябва да бъдеш по-внимателен. Когато смесваш думите, може да получиш неочаквани резултати.

— Знам, но исках да го изпробвам. Не можех да чакам да стигнем в пустинята! А ти как превърна гроба на Бром в диамант? Аз едва се оправям с пръст, камо ли с камъни.

— Не знам как го направих. Просто се случи.

— Можеш ли да опиташ пак? Само че този път вместо диаманти направи вода.

— Ерагон, аз нямам почти никакъв контрол над дарбите си. Бром ти каза, че около драконите винаги се случват необичайни неща. Не каза защо, а и аз не знам, но е прав. Понякога мога да правя промени само с мисъл. През останалото време съм безпомощна като Снежноплам.

— Съвсем не си безпомощна.

Известно време и двамата мълчаха. Ерагон си спомни как беше направил гроба на Бром, а също и изражението на стареца.

— Поне го погребахме както трябва.

Започна бавно да дълбае земята с пръст. Скоро се оформи миниатюрна долина с планини около нея. Младежът издълба с нокът река в долината и осъзна, че е пресъздал Паланкар. Почувства тъга по родното си място и развали картината с едно движение. Не му се говореше, затова пренебрегна и въпросите на Сапфира. Скръсти ръце и отново се загледа в земята. Видя остатъците от рисунката си и се изправи. Въпреки че земята беше суха, вдлъбнатината беше влажна. Ерагон приклекна и започна да копае с ръце. Скоро откри, че на няколко сантиметра от повърхността почвата съдържа много влага.

— Погледни!

Сапфира се наведе и разгледа откритието му.

— Това как ни помага? Водата в пустинята сигурно е толкова надълбоко, че ще трябва да копаем цяла седмица.

— Да. Но няма да се наложи да копаем. Гледай! Той уголеми дупката и се приготви да използва магия. Този път вместо да трансформира пръстта, призова влагата, която се намираше в почвата. Дупката се напълни с вода. Младежът се усмихна и я опита. Течността беше хладна и чиста, съвсем годна за пиене.

— Виждаш ли! Вече имам всичко, от което се нуждаем.

— Тук да, но в пустинята? Няма ли да е твърде надълбоко, за да я извадиш на повърхността?

— Ще се справя. Аз просто повдигам водата, което е много лесно. Ако не бързам, няма да е трудно да извадя вода дори от петдесет стъпки дълбочина. Особено с твоя помощ.

— Сигурен ли си? Помисли внимателно, защото, ако грешиш, това вероятно ще ни струва живота.

— Сигурен съм.

— Добре. Кажи на Муртаг и лягай. Аз ще остана на пост.

— Но ти също не си спала. Трябва да починеш.

— Спокойно, знаеш, че съм много по-силна от вас.

Сапфира се завъртя и започна да гледа на север, към преследвачите им. Ерагон я прегърна и после се отправи към Муртаг.

— Е, ще прекосим ли пустинята?

— Да — кимна младежът и му обясни, докато разгъваше завивките си. След това се обърна към елфката.

Лицето й беше последното нещо, което видя, преди да заспи.