Кристофър Паолини
Ерагон (41) — Моята библиотека

ДУ САНДАВАР ДРЕОР

Когато се свести, Ерагон усети, че лежи на някакво грубо одеяло, но ръцете му не са вързани. Надигна се, но трябваше да изминат няколко минути, докато осъзнае къде се намира.

Лежеше на ръбест нар в една тясна килия. Високо на отсрещната стена се виждаше преградено с решетки прозорче. Вратата на килията бе дървена, с метален обков и малка шпионка в горния край. Ерагон усети по лицето си засъхнала кръв, но установи, че не е негова. Главата го болеше ужасно — нещо нормално след тежкия удар, който беше понесъл. Чувстваше се странно замаян. Опита се да използва магия, но не можа да се съсредоточи достатъчно. „Сигурно са ме упоили“.

Младежът се изправи, като изръмжа от болка, и се дотътри до прозореца. Надигна се на пръсти и успя да погледне навън. Изминаха няколко мига, докато очите му привикнат към ярката светлина. Прозорецът беше на нивото на земята. Навън се виждаше улица, изпълнена с народ, а по-нататък стърчаха покривите на дървените къщи.

Ерагон се почувства отпаднал и седна на пода. Гледката го беше смутила, но не можеше да си обясни защо. Докато се опитваше да събере мислите си, в килията влезе един мъж; остави малко храна и съд с вода до нара.

„Колко мило. — Младежът опита зелевата супа и отхапа няколко залъка от клисавия хляб, но му прилоша. — Поне да ми бяха дали нещо свястно за ядене“. Внезапно осъзна какво не беше наред. „Хванаха ме ургали, а не хора! Как съм се озовал тук?“ Седна на ръба на нара и се втренчи в една точка. Няколко часа по-късно му донесоха още храна. „Тъкмо взех да огладнявам“.

Този път успя да хапне, без да му прилошее. Когато се нахрани, реши да поспи. В края на краищата нямаше какво друго да прави.

Отпусна се и задряма. След известно време дочу звук от отваряща се врата и крака, които маршируваха. Шумът ставаше все по-силен, докато накрая Ерагон се събуди.

„Защо поне не ме оставят на мира?“

Любопитството надделя и той се довлече до вратата. През шпионката се виждаше широк коридор. От другата страна също имаше килии. По коридора маршируваше колона войници с извадени мечове. Те носеха брони, а краката им се движеха в прецизен такт. Звукът от маршируването беше почти хипнотичен.

След колоната двама мускулести мъжаги носеха жена в безсъзнание. Гъста черна коса закриваше лицето й. Тя бе облечена с риза и панталон от тъмна кожа. Около тънкия й кръст имаше блестящ колан, от който висеше празна ножница. Краката й бяха обути във високи до коленете ботуши.

Главата й се завъртя на една страна и Ерагон замръзна. Това беше жената от сънищата му. Лицето й бе красиво като картина. Закръглената брадичка, високите скули и дългите мигли й придаваха чуждоземен вид. Въпреки че имаше белег на брадичката, тя определено беше най-прекрасната жена, която Ерагон бе виждал. Нещо се събуди в младежа. Нещо, което досега не беше изпитвал. Чувството, което го обзе, почти помрачи съзнанието му. След това зърна заострените уши, които се подаваха от косата й, и разбра, че тя е елф.

Войниците продължиха да маршируват и я отнесоха далеч от взора му. Зад тях крачеше висок мъж с дълго черно наметало. Лицето му беше мъртвешки бледо, а косата му бе червена. Червена като кръв.

Докато минаваше покрай килията, мъжът се обърна и погледна към Ерагон с пурпурните си очи. Горната му устна беше изкривена в ужасяваща усмивка и разкриваше остри зъби. Ерагон отстъпи назад. Този мъж бе Сянка. Процесията отмина и съществото се скри от погледа му.

Младежът се смъкна на земята и скръсти ръце. Присъствието на Сянката означаваше, че злото броди безнаказано по тези земи. Където и да се появеше някое от тези същества, винаги потичаха реки от кръв. „Какво прави Сянката тук? Защо не я нападат войниците?“ Мислите му се върнаха към жената и отново го завладяха непознатите чувства. „Трябва да избягам и да я освободя“. Но първо трябваше да проясни мислите си и да премахне замайването, затова се отпусна на нара и заспа.

Ерагон се събуди и усети нещо различно. Беше му по-лесно да мисли и си спомни, че е в Гил’еад.

„Допуснали са грешка, действието на упойката вече отминава!“

Опита да се свърже със Сапфира и да направи магия, но все още не можеше. Надяваше се, че тя и Муртаг са успели да избягат. Протегна внимателно ръце и погледна през прозореца. Градът тъкмо се събуждаше; по улиците нямаше хора, освен няколко просяци.

Посегна към каната с вода и се замисли за жената и Сянката. Преди да отпие, усети във водата някакъв странен аромат, сякаш съдържаше капка парфюм.

„Наркотикът сигурно е вътре, както и в храната! Ако успея да издържа без ядене достатъчно дълго, ще мога да си послужа с магия, за да се измъкна“ Тази мисъл го накара да се усмихне. Той седна в ъгъла и започна да обмисля възможностите.

Тъмничарят се появи след около час и му остави ядене. Ерагон го изчака да излезе, след което посегна към чинията. Имаше само хляб, сирене и лук, но видът им накара стомаха му да закъркори. Въпреки това напрегна волята си и изхвърли храната през прозореца с надеждата, че никой няма да забележи.

Малко по-късно Ерагон се опита да преодолее остатъка от въздействието на наркотика. В началото не можеше да се концентрира, макар че постепенно съзнанието му се избистри. Започна да си припомня някои от думите на древния език, но все още не можеше да ги ползва.

Когато му донесоха обяд, Ерагон побърза да го изхвърли, преди да се е изкушил. Гладът беше мъчителен, но жаждата бе по-неприятна. Гърлото му пресъхна и при всяко вдишване поглеждаше с копнеж каната с вода. Внезапно в коридора се вдигна някаква врява.

— Не може да влизате там! Заповедите бяха изрични, никой не бива да го посещава!

— Наистина ли? Искаш ли да умреш, капитане? — попита неприятен глас.

— Но, кралят нареди.

— Аз ще се оправям с краля. Сега отвори вратата! След кратка пауза отвън задрънчаха ключове. Ерагон се опита да си придаде отнесено изражение.

„Трябва да се преструвам, че не разбирам какво става. Не бива да се изненадвам каквото и да ми кажат“.

Вратата се отвори и в килията влезе Сянката. Видът й напомняше маска на мъртвец или череп без плът.

— Здрасти — усмихна се съществото и показа острите си зъби. — Отдавна искам да се срещнем.

— Кой, кой си ти? — попита Ерагон, като се стараеше да заваля думите.

— Не е важно — отвърна Сянката, подгъна наметалото си и приседна. — Какво е името ми, няма значение. И без това не можеш да го проумееш. По-важното е ти кой си.

Въпросът беше зададен невинно, но Ерагон усещаше, че в него има някаква уловка, затова се постара да забави отговора.

— Не съм сигурен, казвам се Ерагон, но май имаше и нещо друго.

— Има. Доста си интересен, млади Ездачо. — Сянката се наведе напред. Кожата на главата й беше съвсем тънка. — Явно трябва да те питам направо. Как се казваш?

— Ера.

— Не! Не това име. Искам другото, онова, което използваш по-рядко.

„Той иска истинското ми име, за да може да ме контролира! Но аз не мога да му го кажа, защото не го знам. — Опита се да измисли някакъв приемлив отговор. — Ами ако си измисля име?“ Трябваше да внимава да не се издаде, но може би имаше начин да сплаши Сянката.

— Бром веднъж ми го каза, как беше — направи кратка пауза, след което лицето му се озари, сякаш си спомни. — Беше Ду Сундавар Фреор. — Думите означаваха приблизително „смърт на сенките“. Съществото се намръщи и сви очи. Очевидно обмисляше наученото. Ерагон се уплаши да не е направил грешка и побърза да го изтръгне от унеса.

— Защо си дошъл?

— За да се забавлявам, разбира се. За какво са победите, ако не можеш да им се наслаждаваш? Трябва да взема някои мерки, а ти междувременно помисли на кого искаш да служиш. На един Ездач, предал своите, или на честен човек като мене, вещ в магическите изкуства. Мисли, защото когато дойде време да избираш, няма да имаш трета възможност. — Сянката се обърна, след което забеляза каната с вода и смръщи лице. — Капитане!

Един едър мъжага с оголен меч се втурна в килията.

— Какво има, господарю?

— Разкарай тая играчка. Момчето не пие вода. Защо?

— Говорих с пазача. Каза, че си изяжда всичко.

— Много добре. Но гледай да се увериш, че пие и от водата. — Той се наведе към капитана и прошепна в ухото му: — Двойна доза, за всеки случай. Войникът кимна, а Сянката се обърна към Ерагон:

— Трябва да знаеш, че много обичам имената. Ще се радвам да обсъдим твоето по-подробно в скоро време.

След като излязоха, младежът легна на нара и затвори очи. Уроците на Бром се оказаха много полезни.

„Нещата се наредиха добре. Сега трябва само да се възползвам от тях“. Мислите му бяха прекъснати от звука на тежки стъпки.

Той се изправи и погледна през вратата. Двама войници отнасяха жената елф по коридора. Ерагон се отдръпна и отново се опита да направи магия, но за пореден път не успя.

Погледна към града и стисна зъби. Все още беше рано. Пое си дълбоко въздух и започна да чака търпеливо.