Кристофър Паолини
Ерагон (33) — Моята библиотека

МРЪСОТИЯТА НА ДРАС-ЛЕОНА

Обядваха във Фасалофт — малко селце на брега на езерото. Докато се хранеха в местната странноприемница, Ерагон внимателно се вслушваше в клюките и остана доволен, че нямаше никакви слухове за него и Сапфира.

Пътят, по който вървяха, ставаше по-лош — каруците, които минаваха по него, бяха изровили дълбоки коловози. Често срещаха хора и се налагаше Сапфира да се крие през деня и да ги настига нощем.

Няколко дни се спускаха на юг, по брега на Леона. Ерагон вече се чудеше дали изобщо ще пристигнат и много се зарадва, когато срещнаха един пътник, който им обясни, че до града остава около ден езда.

На следващата сутрин Ерагон се събуди рано. Мислено стисна палци с надеждата, че наближава последната схватка с Ра’зак.

— И двамата трябва да внимавате. Може да има шпиони, които да търсят хора с вашето описание — напомни му Сапфира.

— Ще направим всичко възможно да не изглеждаме подозрителни — увери я момчето.

Сапфира наведе глава и срещна погледа му.

— Известно ти е, че няма да мога да ви помогна, ако се случи нещо. Няма да успея да стигна навреме, а и няма да оцелея в тесните улици. Стой край Бром, той знае какво прави.

— Знам.

— Ще отидеш ли с Бром при Варден? След като убиете Ра’зак, той ще поиска да те заведе там. А при положение, че кралят ни преследва, може би това ще е най-безопасното място.

— Не искам да се бия непрекъснато, както правят Варден. Животът е нещо повече от постоянна война. Ще имаме време да помислим, когато приключим с отмъщението.

— Не бъди толкова сигурен — отбеляза Сапфира, отдели се и побърза да се скрие, докато дойде нощта.

Пътят беше претъпкан от фермери, които носеха продукцията си към пазара в Драс-Леона. Бром и Ерагон забавиха ход, защото каруците им пречеха.

Въпреки че се виждаше дим, трябваше да изминат още една левга, докато съзрат първите сгради. За разлика от добре планирания Теирм, Драс-Леона изглеждаше като объркан лабиринт на брега на езерото. Къщите бяха порутени, а уличките — тесни и криви. Центърът на града бе ограден с мръсна стена от глинени тухли.

Няколко мили на изток се извисяваше скалиста планина, подобна на кошмарен кораб. Почти вертикалните й стени стърчаха като забита в земята кост.

— Това е Хелгринд — посочи Бром, — първоначалната причина за възникването на града. Хората били запленени от скалата, въпреки че изглежда злокобно. А сега трябва да намерим центъра.

Докато се приближаваха към града, Ерагон забеляза, че най-високата сграда е катедрала, чиято форма напомняше на Хелгринд, особено когато я огряваха слънчевите лъчи.

— Кого почитат тук?

— Молят се на Хелгринд — отвърна намръщен старецът. — Религията им е доста жестока. Пият човешка кръв и правят ужасни жертвоприношения. Свещениците често си отрязват по някой крайник, защото вярват, че колкото повече кости отдадеш, толкова по-малко си свързан със смъртния свят. През повечето време спорят кой от трите върха е най-висок и важен и дали най-ниският трябва да бъде почитан.

— Звучи ужасяващо — потръпна Ерагон.

— Да, но не го казвай на висок глас, за да не се разделиш и ти набързо с някоя част от тялото си. Пред портите на Драс-Леона се беше скупчила огромна тълпа. Двайсетина войници оглеждаха внимателно влизащите, но пуснаха Бром и Ерагон, без да ги спират.

Къщите зад градските стени бяха високи, за да компенсират липсата на пространство. Те се надвесваха над тесните улички и закриваха небето, така че беше трудно да се каже дали е ден или нощ. Повечето сгради бяха направени от някаква тъмна дървесина, което придаваше на града допълнително мрачно излъчване. Въздухът миришеше на канал, а улиците бяха мръсни.

Парцаливи деца тичаха между къщите и се боричкаха за парчета хляб. Около портите бяха насядали сакати просяци. Писъците им звучаха като някакъв прокълнат хор. „У дома дори животните живеят по-добре“.

— Не ми се стои тук — заяви Ерагон, потресен от гледката.

— Нататък става по-добре — отвърна Бром. — Първо трябва да намерим странноприемница и да обмислим какво ще правим. Драс-Леона е опасно място дори за най-предпазливите. По-добре да не стоим на улицата дълго.

Ерагон остана изненадан, когато видя, че в центъра на града къщите изглеждат значително по-добре. „Как може тези хора да живеят спокойно, докато около тях цари такава мизерия?“

Установиха се в „Златното кълбо“ — евтина, но сравнително прилична странноприемница. Стаята беше малка, с тясно легло, масичка и съд за измиване. Ерагон хвърли един поглед на матрака и се намръщи.

— Ще спя на пода. Тук сигурно има достатъчно буболечки, за да ме изядат жив.

— Както искаш, аз пък няма да ги лишавам от хапване — отвърна Бром и остави багажа си на леглото.

Младежът седна на пода и свали лъка си.

— Сега какво ще правим?

— Ще намерим храна и бира. След това ще спим. Утре почваме да търсим Ра’зак. Каквото и да стане, дръж си устата затворена. Ще се наложи да се изнесем бързо, ако се издадем с нещо.

Храната не беше много хубава, но за сметка на това в кръчмата имаше превъзходна бира. Когато се качиха в стаята, главата на Ерагон бе приятно замаяна. Той постла одеялата си на пода и легна, а Бром се строполи в кревата. Преди да заспи, младежът се свърза със Сапфира:

— Ще останем няколко дена, но няма да се мотаем колкото в Теирм. Когато ги открием, маже да ни помогнеш. Ще говорим на сутринта. Сега не ми се мисли много.

— Ти си пиян.

Ерагон помисли за момент и се съгласи, че Сапфира е права. Той почувства неодобрението й, въпреки че тя само отбеляза:

— Няма да ти завиждам утре.

— Ти не, но Бром ще ми завижда. Той изпи два пъти повече от мене.