Кристофър Паолини
Ерагон (25) — Моята библиотека

ВКУСЪТ НА ТЕИРМ

След двудневно пътуване на север към океана Сапфира забеляза Теирм. Взорът на Бром и Ерагон беше ограничен от тежката мъгла, докато западният бриз не я вдигна. Момчето възкликна при вида на града и корабите с прибрани платна, закотвени на пристанището. Глухият шум на прибоя се чуваше дори от това разстояние.

Градът беше скрит зад стена, висока сто и дебела трийсет стъпки, с бойници и площадки за войниците. Стената имаше само две порти, едната на запад — към морето, а другата на юг — към пътя. В североизточната й част се извисяваше цитадела с гигантски каменни кули. Най-високата се използваше за фар. Единствената сграда, която се виждаше зад стените, беше един замък. Пред южната порта имаше няколко войници, които изглеждаха доста безгрижни.

— Това е първият ни тест — каза Бром. — Надявам се, че не са узнали за нас и няма да ни обърнат внимание. Каквото и да стане, не се паникьосвай. Старай се да не изглеждаш подозрително.

Ерагон се обърна към Сапфира:

— Приземи се някъде и се скрий. Ние влизаме в града.

— Отново си търсите белята.

— Така е. Но все пак ние с Бром имаме някои предимства пред обикновените хора. Ще се справим.

— Ако нещо ти се случи, ще те завържа за гърба си и няма да те пусна повече.

— И аз те обичам.

— Не е време за шеги.

Ерагон и Бром се приближиха до портите; стараеха се да изглеждат като най-обикновени хора. От стената се спускаше жълт флаг с изображение на ръмжащ лъв и ръка, държаща лилия.

— Колко е голямо това място! — възкликна Ерагон.

— По-голямо от всеки град, който си виждал.

Стражите на входа на Теирм се изправиха и им препречиха пътя с копията си.

— К’ви са ви имената?

— Мене ми викат Нийл — отвърна Бром с писклив глас и докара на лицето си идиотско изражение.

— Ами тоз, другият? — попита мъжът.

— Туй е моят племенник Еван. На сестра ми момчето.

— Добре, ясно — кимна нетърпеливо стражът. — И по к’ва работа идете?

— Нийл иска да посети някакъв стар приятел — намеси се Ерагон с груб акцент. — Пък аз го придружавам, за да не се загуби, ако ме разбирате. Вече не е толкова млад, пък и преболедува мозъчна треска.

Бром поклати глава доволно.

— Ясно. Влизайте тогава. — Войникът отмести копието си. — Само гледай да не направи някоя беля.

— О, спокойно — обеща Ерагон и смушка Кадок към града. Подковите на конете зачаткаха по павираната улица.

— Треска, а? — промърмори Бром, щом се отдалечиха от портите.

— Няма само ти да се забавляваш — подразни го Ерагон.

Старецът изръмжа и обърна поглед. Къщите бяха мрачни и неприветливи. Тесните им прозорчета почти не пропускаха светлина. Покривите бяха плоски, покрити с широки дъски. Младежът забеляза, че сградите около стената бяха едноетажни, но към центъра ставаха все по-високи.

— Това място изглежда готово за война. Бром кимна.

— През дългата си история Теирм често е бил нападан от пирати, ургали и други неприятели. Винаги има напрежение по местата, където се събират толкова богатства. Хората тук са принудени да вземат мерки за оцеляването си. Кралят също им дава войници.

— А защо някои къщи са по-високи от другите?

— Виж цитаделата. От нея има изглед над целия град. Ако външните стени бъдат превзети, по покривите застават стрелци. Понеже сградите до стената са по-ниски, мъжете могат да стрелят без страх, че ще наранят някой от своите. Също така, ако врагът превземе тези къщи и разположи свои стрелци, те ще са в неизгодно положение.

— Никога не съм виждал град, построен по този начин.

— Направили са го, след като Теирм е бил опожарен от пиратски набег.

Докато двамата яздеха по улицата, минувачите ги заглеждаха, но без особен интерес.

„В сравнение с Дарет тук ни посрещат направо с отворени обятия. Очевидно градът не е бил нападан от ургали скоро“.

Ерагон промени мнението си, когато се разминаха с един въоръжен мъж. Наоколо имаше и други следи, че времената са лоши. По улиците не играеха деца, лицата на хората бяха угрижени, а някои къщи бяха изоставени.

— Изглежда, и тук си имат неприятности — обади се Ерагон.

— Така е навсякъде — кимна тъжно Бром. — Да потърсим Джеод. „Зеленият кестен“, чудесно, това ни трябва.

Двамата спряха пред една кръчма и влязоха вътре.

Помещението беше мрачно. В камината огънят едва мъждукаше, но явно никой не си даваше труда да хвърли още дърва. Неколцина посетители седяха по масите и мълчаливо отпиваха от чашите си. В ъгъла стоеше мъж с два липсващи пръста. Барманът държеше чаша и продължаваше да я лъска, въпреки че беше счупена. Бром се наведе над бара.

— Знаеш ли къде можем да намерим един мъж на име Джеод?

Ерагон остана изправен и започна да опипва лъка си. Той висеше на гърба му, но точно сега младежът искаше да е в ръцете му.

— Че откъде да знам? — отвърна барманът с висок глас. — Да не мислите, че запомням всички отрепки, които се навъртат наоколо?

Ерагон се намръщи, когато всички очи в помещението се насочиха към тях.

— Дали пък не мога да ти помогна да си спомниш? — продължи спокойно Бром и постави на тезгяха няколко монети.

— Може би — отвърна мъжът и понижи глас, — само че нещо не мога да си спомня. Бром се намръщи и извади още няколко монети. Барманът сви устни и се замисли за момент, след което посегна към парите.

— Гарет, какво по дяволите си мислиш, че правиш? — обади се мъжът с липсващите пръсти. — Всеки на улицата ще им каже къде живее Джеод. Защо се опитваш да ги ограбиш?

Бром се пресегна и прибра монетите в кесията си. Гарет хвърли злобен поглед към мъжа на масата и отново се върна към чашата.

— Благодаря ти. Казвам се Нийл, а това е Еван — каза Бром и се приближи към непознатия.

— Аз съм Мартин, а Гарет вече го видяхте. Сядайте, нямам нищо против.

Ерагон седна и извъртя стола си така, че да наблюдава помещението. Мартин повдигна вежда, но не каза нищо.

— Ти ми спести няколко крони — започна Бром.

— Няма нищо. Недейте да се сърдите на Гарет. Търговията му не върви напоследък. Джеод живее в западната част на града, точно до продавачката на билки — Анджела. По работа ли го търсите?

— Нещо такова.

— Едва ли ще иска да купи нещо. Преди няколко дни загуби още един от корабите си.

— Какво се е случило? — заинтересува се Бром. — Не са ургалите, нали?

— Не. Те се махнаха оттук. Не сме виждали ургал почти от година. Сякаш всички са заминали на юг и изток. Но проблемът не е в тях. Предполагам, знаете, че по-голямата част от търговията се извършва по море. През последните месеци някой атакува корабите ни. Не е обикновено пиратство, защото нападат само кораби със стоки на определени търговци. Джеод е един от тях. Стигна се дотам, че капитаните не искат да превозват товарите им, което усложни живота на всички. Най-вече защото някои от тях осъществяват голяма част от морската търговия на Империята. Те са принудени да изпращат стоката по суша. Това я прави по-скъпа, а и керваните също често биват атакувани.

— Имаш ли някаква идея кой извършва нападенията? Няма ли свидетели?

— Никой не оцелява след атаките — поклати глава Мартин. — Корабите отплуват и изчезват. Никой не ги вижда повече. Според моряците това е магия.

— А според тебе?

— Не знам. А и няма как да узная, освен, ако не се кача на някой такъв кораб.

— Ти моряк ли си? — попита Ерагон.

— Не — изсумтя Мартин. — Приличам ли ти на моряк? Капитаните ме наемат, за да ги пазя от пирати, но те напоследък много не се показват. Все пак работата е добра.

— Но и доста опасна — каза Бром.

Мартин сви рамене и допи бирата си.

Ерагон и Бром излязоха и се насочиха към западната част на града, която изглеждаше по-добре. Къщите бяха по-големи и чисти, а хората носеха скъпи дрехи и явно имаха самочувствие. Ерагон се почувства не на място в такава обстановка.