Кристофър Паолини
Ерагон (20) — Моята библиотека

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Щом силата му се възвърна, Ерагон се измъкна от уличката, като заобиколи мъртвите чудовища. След малко се натъкна на Кадок, който се въртеше неспокойно наоколо.

— Добре че поне ти не си пострадал — измърмори младежът. Ръцете му трепереха, а движенията бяха някак забавени. Сякаш всичко това се случваше на някой друг.

Ерагон забеляза Снежноплам, който надничаше иззад един ъгъл, готов да побегне всеки миг. Бром висеше неподвижно на седлото. Младежът успокои коня и се приближи да погледне другаря си.

На дясната ръка на стареца имаше дълга, напоена с кръв рана, която за щастие не беше много дълбока. Все пак трябваше да превърже Бром, преди да е изгубил твърде много кръв. Ерагон се опита да го смъкне от седлото, но тежестта му дойде в повече и той изтърва стария мъж на земята, учуден от собствената си слабост. Яростен писък изкънтя в главата му. Сапфира се гмурна от небето и се приземи наблизо, без да прибира криле. Тя ядно изсъска и размаха опашка във въздуха.

— Ранен ли си?

— Не — отвърна той и обърна Бром по гръб.

— Кой стори това? Ще го разкъсам на парчета!

— Няма смисъл. Вече са мъртви. — Ерагон посочи към уличката.

— Ти ли ги уби?

Той кимна:

— Да, по някакъв странен начин.

Набързо обясни какво се беше случило, докато ровеше из дисагите си за плата, в който бе увит Зар’рок.

— Пораснал си.

Ерагон изсумтя. Той намери един дълъг парцал и внимателно нави ръкава на Бром. С няколко прецизни движения почисти раната и я бинтова стегнато.

„Иска ми се да бяхме в долината Паланкар. Там поне знаех кои билки са подходящи за лекуване. Тук нямам понятие как да му помогна“. Младежът вдигна меча на стареца, избърса го и го прибра в ножницата.

— Да се махаме. Наблизо сигурно има и други ургали.

— Можеш ли да носиш Бром? Няма да падне от твоето седло, а ти лесно ще го защитаваш.

— Мога, но не искам да те оставям сам.

— Чудесно. Тогава ще летите над мене. Да се махаме! Той сложи седлото на Сапфира и се опита да повдигне Бром, но все още беше твърде слаб.

— Помогни ми!

Тя изви глава назад и хвана робата на стареца със зъби, след това завъртя врата си и го положи в седлото. Ерагон привърза краката му към стремената и погледна нагоре, тъй като старият разказвач изпъшка.

Бром дойде в съзнание и вдигна ръка към главата си, след което загрижено се обърна към младежа:

— Сапфира появи ли се навреме?

— Ще ти обясня по-късно. Раниха те в ръката. Превързах я, доколкото можах, но сега трябва да намерим безопасно място, където да отдъхнем.

— Добре — отвърна Бром и внимателно докосна ръката си. — Знаеш ли къде е мечът ми? А, виждам, че си го намерил.

— Сапфира ще те носи — обясни Ерагон, докато оправяше стремената.

— Сигурен ли си, че искаш да пътувам с нея? Мога да яздя Снежноплам.

— Не и в това състояние. С нея, дори и да припаднеш, няма да се изхлузиш от седлото.

— За мене е чест — кимна Бром и уви здравата си ръка около врата на Сапфира. Тя подскочи и полетя нагоре. Ерагон отстъпи, за да се предпази от крилете, и се върна при конете. Завърза Снежноплам зад Кадок и излезе от Язуак, следвайки пътя на юг, който прекосяваше една камениста местност и след ляв завой се завръщаше към коритото на река Нинор. От двете му страни растяха папрати и малки храсти. Тук-там имаше и дървета. Ерагон не позволи на приятната прохлада да намали бдителността му. Той спря само за малко, за да напълни манерките и да напои конете. Докато гледаше надолу, забеляза дирята на Ра’зак. „Поне сме на прав път“. Сапфира кръжеше над него и го наблюдаваше зорко. Младежът се безпокоеше, че се бяха натъкнали само на два ургала. Селото бе опустошено от голяма орда, но къде се бяха дянали останалите?

„Може би тези, които срещнахме, са били патрул, пазещ тила, или са останали в засада, в случай че някой тръгне да преследва отряда“. Мислите му се насочиха към начина, по който беше убил двамата ургали. Едно прозрение бавно си проби път през мислите му. Той — Ерагон, фермерчето от долината Паланкар — беше използвал магия. Магия! Това бе единствената дума за онова, което се беше случило. Изглеждаше невъзможно, но не можеше да отрече фактите.

„Някак си съм се превърнал или в заклинател, или в магьосник“.

Нямаше представа как да използва тези способности отново и докъде се простираха границите им.

„Как ли съм придобил това умение? Дали е нещо обичайно за Ездачите? Ако Бром е знаел, защо не ми каза по-рано?“ Той поклати глава с недоумение и се свърза със Сапфира, за да сподели мислите си. Тя също беше объркана.

— Сапфира, потърси място за пренощуване. Оттук не виждам особено добре. Драконът полетя напред, а Ерагон продължи да се спуска покрай брега на реката.

Призивът го достигна току преди залез-слънце. Сапфира му изпрати образ на малка горичка близо до реката. Младежът подкани конете и скоро намери мястото, което му се стори добре прикрито. Реши, че едва ли някой ще ги забележи тук.

Когато пристигна на поляната, която бяха избрали за лагеруване, там вече гореше малък огън. Бром седеше до него и преглеждаше ръката си. Сапфира беше клекнала наблизо, но тялото й оставаше напрегнато.

— Сигурен ли си, че нямаш наранявания?

— Не и външни, но не съм сигурен за останалата част от мене.

— Трябваше да пристигна по-рано.

— Не се обвинявай. Всички направихме грешки днес. Моята беше, че не останах по-близо до тебе. — Той почувства нейната благодарност и се обърна към Бром. — Как си?

— Раната не е малка и боли ужасно, но предполагам, че ще зарасне скоро. Трябва да се превърже отново. Този бинт вече се замърси.

Ерагон свари вода и проми раната, след което я уви с чист парцал.

— Трябва да хапна, а и ти изглеждаш гладен — каза Бром. — Нека да вечеряме, а после ще говорим.

Щом се наядоха и се почувстваха по-добре, старецът запали лулата си.

— Време е да ми кажеш какво се случи, докато бях в безсъзнание. Много съм любопитен. — Пламъците караха лицето му да сияе, а веждите му бяха извити нагоре.

Ерагон потърка ръце и разказа събитията, без да преувеличава. Бром го изслуша мълчаливо, с каменно изражение. За дълго време край огъня се възцари тишина. Накрая старият мъж я наруши:

— Използвал ли си тези умения и преди?

— Не. Знаеш ли нещо за тях?

— Малко. Очевидно съм ти задължен, защото си ми спасил живота. Надявам се да мога да ти върна услугата някой ден. Трябва да се гордееш. Малцина са се отървавали без драскотина след първия си убит ургал. Но начинът, по който си го извършил, е много опасен. Можело е да се погубиш сам и да разрушиш селото.

— Нямах голям избор — оправда се Ерагон. — Ургалите ме бяха спипали. Ако бях изчакал още малко, щяха да ме насекат на парчета.

— Нямаш идея какво си направил.

— Ами кажи ми тогава! Опитвам се да разбера, но не мога сам. Какво се случи? Как е възможно да използвам магия? Никой никога не ме е учил на заклинания.

— Това не е нещо, на което трябва да те учат — присви вежди Бром, — още по-малко пък да си служиш с него.

— Само че аз вече го използвах и може да имам нужда отново. Така че по-добре ми помогни. Какво му е лошото? Да няма някаква тайна, която не трябва да научавам, докато не стана стар и мъдър? Или може би ти просто не знаеш нищо за магията!

— Момче! — изръмжа Бром. — Искаш отговори с тон, който ме обижда. Ако знаеше за какво ме питаш, нямаше да бъдеш толкова нетърпелив. Не ме предизвиквай! Знанието, което търсиш, е твърде сложно, за да го схванеш.

— Имам чувството, че съм попаднал в нов свят със странни правила и никой не иска да ми ги обясни — започна да протестира Ерагон.

— Разбирам те — отвърна Бром и отскубна стрък трева. — Късно е и трябва да спим, но ще ти кажа някои неща, за да задоволя любопитството ти. Магията, защото това е магия, както всичко в света, си има правила. Ако ги нарушиш, умираш. Делата ти са ограничени от твоята сила, от думите, които знаеш, и от въображението ти.

— Какво имаш предвид под „думи“?

— Още въпроси! — възкликна Бром. — За момент се надавах, че ще спреш да ги задаваш. Но си прав да питаш. Когато стреля по ургалите, каза ли нещо?

— Казах брисингр. — Пламъците на огъня подскочиха и през Ерагон премина тръпка.

— Така си и помислих. — Брисингр е дума от древния език, който се е говорел едно време. Той бил забравен за хилядолетия, но елфите отново го донесли в Алагезия, когато пристигнали от запад. С негова помощ са постигали велики неща. Езикът има име за всяко нещо, стига да го откриеш.

— Но какво общо има това с магията? — прекъсна го Ерагон.

— Много. Той е в основата на цялото могъщество. Този език описва истинската същност на нещата, а не повърхностните качества, които всеки вижда. Например огънят се нарича брисингр. Това не е просто название за огън, това е самото име на огъня. Ако си достатъчно силен, можеш да използваш думата, за да насочваш пламъците, накъдето желаеш. Нещо такова се е случило днес.

Ерагон помисли за момент.

— А защо пламъците бяха сини и как така направиха това, което искам, щом единственото, което казах, е огън!

— Цветът зависи от човека, който произнася думата. А това, че огънят е направил, каквото желаеш, е въпрос на практика. Повечето начинаещи трябва да казват точно какво искат, но щом понатрупат опит, вече не е необходимо. Един истински майстор може да каже вода и да направи нещо съвсем различно, като скъпоценен камък например. Ти няма да разбереш как го е постигнал, но майсторът е видял връзката между водата и камъка и я е използвал, за да фокусира силата си. Практикуването на магия е до голяма степен изкуство. Това, което си сторил, е изключително трудно.

Сапфира се намеси в мислите на Ерагон.

— Бром е магьосник. Спомняш ли си как запали огън в равнината? Той не само знае за магията, но и може да я използва!

— Права си!

— Разпитай го, но внимавай. Не е добре да дразниш човек с такива способности. Ако е магьосник или заклинател, кой знае какви причини е имал, за да се скрие в Карвахол.

— Сапфира и аз се досетихме за нещо. Ти също можеш да си служиш с магия, нали? Точно така запали огън в равнините.

— Имам известни умения в тази област — съгласи се Бром.

— Тогава защо не направи нещо срещу ургалите? Или дори по-рано. Можеше да ни защитиш от бурята или от вятъра.

— Причините са прости, наистина — каза Бром и напълни лулата си. — Аз не съм Ездач, а това значи, че дори и когато си най-слаб, ти ще си по-могъщ от мене. А и вече не съм млад. Силата ми отслабва. Всеки път, когато се опитвам да използвам магия, става по-трудно.

— Съжалявам — сведе глава Ерагон.

— Няма нужда. Случва се с всички.

— А откъде се научи да си служиш с магия?

— Тази история ще я премълча. Достатъчно е да ти кажа, че беше доста далеч оттук и имах много добър учител. Успях да усвоя някои от уроците му. Знам, че имаш още въпроси, и ще ти отговоря на тях, но това ще стане сутринта. Дотогава — Той се наведе напред с блестящ поглед. — ще ти кажа нещо, за да не решиш да си правиш опити. Магията изчерпва от тебе толкова енергия, колкото, ако свършиш работата с ръцете си. Затова се чувстваш изтощен. Ето защо се ядосах. Поел си страхотен риск. Ако магията беше употребила повече енергия, отколкото имаш в тялото си, щеше да загинеш. Трябва да разчиташ на магията само когато знаеш, че можеш да понесеш изтощението.

— А откъде знаеш дали заклинанието ще изчерпи цялата ти енергия? — попита Ерагон уплашено.

— В повечето случаи не знаеш. Точно затова магьосниците трябва да си дават сметка за своите възможности и да са много внимателни. Щом веднъж освободиш магията, не можеш да я спреш или да я върнеш обратно, дори ако тя ще те убие. Предупреждавам те: не опитвай нищо, преди да научиш повече. Достатъчно за тази вечер.

Докато двамата приготвяха одеялата си, младежът дочу в главата си гласа на Сапфира:

— Ставаме все по-могъщи, Ерагон, и двамата. Скоро никой няма да може да застане на пътя ни.

— Но кой път ще поемем?

— Който си поискаме!