Кристофър Паолини
Ерагон (2) — Моята библиотека

НАХОДКАТА

Ерагон коленичи в утъпканата трева и огледа следите. Според отпечатъците стадото беше минало през тази ливада преди около половин час. Скоро щеше да успее да го догони. Целта му бе едно младо животно с изкълчен преден ляв крак, което за учудване беше оцеляло досега, без да стане плячка на хищниците.

Небето бе тъмно, но безоблачно, лек ветрец раздвижваше въздуха. По планинските склонове се спускаха буйни потоци. В долината се надигаше мъгла, толкова гъста, че да се спънеш в нея.

Ерагон беше петнайсетгодишен, почти навлязъл в мъжката възраст. Дрехите му бяха износени. Широк ловджийски нож с дръжка от кост висеше от колана му, а до него имаше калъф от еленова кожа, който пазеше тисовия лък от влагата. На гърба си младежът носеше грубо изработена раница.

Преследването на елена го беше отвело дълбоко в Гръбнака — верига от труднопроходими планини, чиито склонове се спускаха по цялото крайбрежие на Алагезия. За тези планини често се носеха странни истории. Въпреки това Ерагон не се страхуваше. Той бе единственият ловец в Карвахол, който се осмеляваше да навлиза толкова навътре в тях.

Това беше третата нощ, откакто бе потеглил, и храната му скоро щеше да свърши. Ако не успееше да убие животното, щеше да му се наложи да се завърне с празни ръце. Семейството му имаше нужда от месото, за да изкара зимата, а не можеше да си позволи да го купи от Карвахол.

Ерагон се изправи решително и закрачи през гората към една долчинка, където според него нощуваше стадото. Дърветата закриваха небето и клоните им засенчваха следите, но младежът беше достатъчно опитен.

Той се спря и обтегна тетивата на лъка си, след което измъкна три стрели. На поляната пред него лежаха двайсетина неподвижни животни, огрени от лунната светлина. Еленът, който преследваше, дремеше съвсем наблизо, а левият му крак бе странно изкривен.

Ерагон бавно запълзя напред, готвейки се за изстрел. Тридневната гонитба беше към своя край. Пое си дълбоко дъх, изпъна тетивата и в този момент експлозия разцепи нощта.

Стадото скочи и побягна. Ерагон се изправи на крака и стреля към отдалечаващия се елен, но за съжаление не улучи и стрелата изчезна в мрака. Младежът изруга и се завъртя, приготвил нова стрела.

Зад него, на мястото, където беше станала експлозията, се виждаше широк кръг от обгоряла трева. Боровете в кръга също бяха опърлени, а във въздуха се носеше миризма на изгоряло. В центъра на опустошението лежеше лъскав син камък, около който се издигаше лека мъгла.

Ерагон изчака няколко минути дали ще се появи някаква опасност, но единственото помръдващо нещо бе мъглата, която бързо се разсейваше. Младежът внимателно отпусна тетивата и се приближи. Той сръчка камъка с върха на една стрела и отскочи. Нищо не се случи и след още малко чудене Ерагон внимателно го вдигна.

Никога не беше виждал толкова гладък камък. Имаше съвършена тъмносиня повърхност, тук-там нашарена от тънки бели линии. Камъкът бе хладен и хлъзгав като втвърдена коприна, с овална форма и дължина около една стъпка, тежеше няколко фунта^[1], но сякаш беше по-лек, отколкото трябваше. Ерагон бе едновременно привлечен и уплашен.

„Откъде ли се взе? Дали има някакво предназначение? Дали се появи тук случайно, или е било писано да попадне у мене?“

От старите истории знаеше, че трябва да се отнася много внимателно към магията и към тези, които я практикуват.

„А сега какво да правя с камъка?“

Щеше да е уморително да го носи, а може би беше и опасно. Дали нямаше да е по-добре да го остави? Той се поколеба за момент и почти го пусна, но нещо задържа ръката му.

„Все пак с него може би ще успея да купя малко храна“.

Поляната беше твърде открита, за да си направи безопасен лагер, затова Ерагон се върна в гората и се разположи под корените на едно паднало дърво. След като хапна набързо малко хляб и сирене, той се уви в одеялата и задряма, докато обмисляше странната случка.