Кристофър Паолини
Ерагон (14) — Моята библиотека

ЛУДОСТТА НА ЖИВОТА

През нощта Ерагон се събуди, дишайки тежко. В стаята беше хладно и кожата му настръхна. Оставаха няколко часа до зазоряване. Животът бе замрял в очакване на първите слънчеви лъчи.

Сърцето му се разтуптя, обхванато от ужасяващо предчувствие. Сякаш върху света се спускаше сянка, а най-тъмният й ъгъл беше стаята му. Той стана и тихо се облече. Промъкна се в коридора и установи с притеснение, че стаята на чичо му е отворена и вътре има хора. Гароу лежеше неподвижно на леглото. Беше облечен в чисти дрехи, косата му бе пригладена, а лицето — спокойно. Щеше да изглежда като заспал, ако не бяха сребърният амулет около врата и китката изсъхнали цветя на гърдите му. Последните дарове на живите за покойника. Катрина стоеше до леглото с пребледняло лице и сведен поглед.

— Надявах се да го нарека „татко“ един ден — прошепна тя.

„Да го нарече «татко», право, което аз нямах“.

Ерагон се почувства като призрак. Сякаш цялата му жизненост го напусна. По бузите му започнаха да се стичат сълзи. Раменете му се тресяха, но не заплака. Майка, леля, чичо — беше загубил всички. Някой го поведе обратно към стаята му, като шепнеше успокоителни слова.

Ерагон се хвърли на леглото, уви ръце около главата си и зарида конвулсивно. Усети, че Сапфира иска да се свърже с него, но я отблъсна и се потопи в тъгата. Не можеше да приеме смъртта на Гароу. В какво можеше да вярва вече? Той обърна разкривеното си лице към небето и изкрещя:

— Кой бог би позволил това? Покажи се! — Дочу, че някой влиза в стаята, но отговор не последва. — Той не заслужаваше такъв край! Илейн седна до него и го прегърна успокоително. Накрая изтощението взе връх и Ерагон заспа.