Кристофър Паолини
Ерагон (12) — Моята библиотека

УЧАСТТА НА НЕВИННИЯ

На сутринта Ерагон отвори очи и помисли, че небето е паднало. Плътна синя пелена го обграждаше отвсякъде и се спускаше към земята. Все още полузаспал, младежът се протегна и усети тънката кожа. Отне му почти минута да осъзнае в какво се взира. Болката в краката му бе отшумяла леко, но все пак потръпна при мисълта за ходене. Отгоре на всичко не беше ял от едно денонощие.

— Хей! Събуди се! — извика той на Сапфира. Тя се раздвижи и повдигна крилото си, давайки път на слънчевата светлина. Ерагон извика, заслепен от снега. Зад него Сапфира се протягаше като котка и показваше острите си зъби. Когато очите на младежа привикнаха, той се огледа, като се опитваше да разбере къде се намират. Мястото му беше напълно непознато. От едната страна на поляната се чуваше ромоленето на поточе.

Ерагон се изправи и с мъка докуцука до едно дърво. Сграбчи някакъв клон и като напрегна останалите си сили, го отчупи. След това го окастри и си направи импровизирана патерица, с чиято помощ се добра до поточето. Пийна малко вода и се върна на поляната. Докато вървеше между дърветата, разпозна околните планини.

Точно тук се бе появило яйцето със Сапфира. Нямаше грешка, ясно се виждаха следите от експлозията.

„Но как ли е узнала къде е това място? Та тя беше още в яйцето. Може би го е взела от моите спомени“. Той поклати учудено глава. Сапфира го очакваше търпеливо наблизо.

— Трябва да ме върнеш вкъщи. Знам, че не искаш, но трябва. Задължени сме на Гароу. Той се грижеше за мене, както аз за тебе. Нима ще пренебрегнеш този дълг? Какво ще кажат, за нас след години — че сме се крили в планините, докато чичо ми е бил в опасност? Вече ги чувам — историите за Ездача и страхливия му дракон. Ако трябва да се бием, нека го направим! Ти си дракон, дори Сянка би побягнала от теб! А ти стоиш и се криеш в гората като уплашен заек.

Искаше да я ядоса и успя. От гърлото й се разнесе силно ръмжене. Тя оголи зъби и се наведе да го погледне. За момент Ерагон се притесни, че е отишъл твърде далеч.

— Кръвта ще срещне кръв. Ще се бия. Съдбите ни са свързани, но не ме предизвиквай. Ще те отнеса заради дълга, но това е лудост.

— Лудост или не — отвърна той, — нямаме избор. Младежът разкъса ризата си и уви парцалите около краката си. След това внимателно се качи върху Сапфира и стисна врата й. — Този път лети по-ниско и по-бързо. Времето е от значение.

— Гледай да не паднеш.

Тя се издигна над дърветата и се устреми към небето. Ерагон беше доволен, че не е ял нищо.

— По-бързо, по-бързо!

Тя не отговори, но увеличи скоростта си. Младежът изруга и затвори очи. Надяваше се, че парцалите ще предпазят краката му, но скоро крачолите отново се напоиха с кръв. Сапфира полетя още по-бързо.

До обед успяха да достигнат долината Паланкар. Облаци бяха закрили небето на юг, а на север лежеше Карвахол. Ерагон забеляза фермата и го обхвана страх. От нея се разнасяха оранжеви пламъци и черен дим.

— Сапфира! Свали ме долу, веднага!

Тя прибра криле и се гмурна надолу с опасна скорост. Младежът обви ръце около врата й.

— Кацни в нивата!

Сапфира изчака да се снижат на около сто стъпки и разпери крила, за да забави падането, след което се приземи тежко. Ерагон се изхлузи на земята, като едва дишаше.

Къщата беше разбита на парчета. Греди и дъски, части от стената и покрива лежаха наоколо, сякаш ударени с гигантски чук. Снегът бе осеян с тухли от комина и плочи от покрива. Плевнята беше запалена, а животните бяха избягали или избити.

— Чичо! — Ерагон изтича към останките, оглеждайки се за Гароу. Нямаше следа от него. — Чичо!

Сапфира се приближи.

— От това място лъха тъга.

— Това нямаше да се случи, ако не бе избягала с мен!

— Щеше да си мъртъв, ако бяхме останали.

— Огледай се! — кресна той. — Можеше да предупредим Гароу. Твоя е вината, че той не се спаси!

Младежът удари една греда и си разкървави пръстите. Пристъпи към пътя и огледа следите, но зрението му беше замъглено. Докосна бузите си и откри, че са мокри. Над него надвисна сянка и Сапфира го покри с крилото си.

— Успокой се, не всичко е загубено. Виждам само два чифта следи. Гароу може да е някъде наоколо.

Ерагон внимателно разгледа утъпкания сняг. Два чифта следи се насочваха към къщата и после се връщаха; бяха с еднаква дълбочина, което значеше, че не бяха взели нищо.

— Права си, Гароу трябва да е тук. — Той скочи на крака и се отправи към къщата. — Ще огледам край сградите и в гората.

Ерагон пропълзя в руините на кухнята и започна да рови из отломките. Една чаша, останала незасегната, му направи впечатление за момент, но той я захвърли. Докато ровеше, нещо изтрополя зад него. Младежът се извърна, готов за атака. Една ръка се подаваше изпод срутения покрив. Тя помръдна леко и Ерагон извика:

— Чичо, чуваш ли ме?

Не последва отговор. Младежът се захвана с гредите, без да обръща внимание на треските, които се забиваха в пръстите му. Разкри остатъка от ръката и рамото, но тялото беше затиснато от тежка греда.

— Сапфира, имам нужда от тебе!

Тя се появи мигновено. Дъските пращяха под тежестта й. Без да продума, заби нокти в гредата и я повдигна. Гароу лежеше по корем, а дрехите му бяха разкъсани. Ерагон го издърпа от останките и Сапфира пусна дървото с трясък.

Кожата на Гароу бе сива и суха, сякаш треска беше изпила влагата й. Цялото му тяло бе покрито от дълбоки изгаряния. Те бяха бели и сълзяха. От тях се носеше гадна миризма, като на изгнили плодове. Дишането му беше насечено и напомняше предсмъртни хрипове.

— Убийци!

— Не казвай това. Все още може да го спасим! Трябва да го заведем до Гертруде, но сам няма да мога да го нося до Карвахол. Сапфира му показа образ как държи Гароу в ноктите си. — Ще можеш ли да носиш и двама ни?

— Ще трябва.

Ерагон се върна при руините и намери няколко кожи и една дъска. Сапфира проби дупки в дъската и той я прикрепи с кожите към предните й крака. След това привърза Гароу върху импровизираната носилка. Докато се занимаваше с това, забеляза парче черен плат, което приличаше на дрехите на непознатите. Той го прибра и внимателно се покачи на Сапфира, примижавайки от болка.

— Тръгвай!

Тя подскочи във въздуха, задържа се за секунда, издигна се мощно и пое над гората.

— Лети над пътя. Така ще можеш да кацнеш, ако се наложи.

— Може да ме видят.

— Вече няма значение!

Тя реши да не спори и се насочи към пътя за Карвахол. Гароу се люлееше под нея, но беше добре завързан.

Допълнителната тежест я забавяше. Скоро дишането й се учести. Въпреки усилията й, бяха на около миля от Карвахол, когато се снижи. При кацането си тя вдигна фонтан от сняг. Ерагон се изтърколи внимателно, за да не нарани краката си. След това се изправи и отвърза чичо си.

— Намери си място за почивка. Не знам колко ще се бавя, така че трябва да се грижиш сама за себе си.

— Ще те чакам.

Той прехапа устни и започна да влачи Гароу по пътя. Първите няколко крачки предизвикаха ужасна болка в изтерзаното му тяло.

— Няма да се справя! — извика младежът към небето, но продължи напред. Минутите се проточиха. Зачуди се дали Карвахол все още съществува, или странниците са го изгорили. След известно време дочу някакви викове и вдигна поглед.

Бром тичаше към него, а по главата му се виждаше засъхнала кръв. Той размаха ръце, пусна тоягата си и хвана Ерагон за раменете, като говореше нещо. Младежът го погледна неразбиращо. Без предупреждение земята се вдигна и го удари. Той усети вкус на кръв и припадна.