Кристофър Паолини
Ерагон (11) — Моята библиотека

СЪДБОНОСЕН ПОЛЕТ

Ерагон тичаше колкото се може по-бързо, без да спира дори когато остана без дъх. През цялото време се опитваше да призове Сапфира, но тя ловуваше някъде надалече. Зачуди се какво да каже на Гароу. Явно се налагаше да му признае за дракона. Той се приближи до къщата с разтуптяно сърце. Чичо му се мотаеше около плевнята.

„Да му кажа ли сега? Едва ли ще ми повярва, ако Сапфира не е наоколо. По-добре първо да я намеря“. Ерагон заобиколи фермата и изтича към гората, призовавайки дракона.

— Идвам!

Той зачака нетърпеливо и не след дълго дочу познатия звук на размахващи се криле.

— Какво става?

Ерагон докосна рамото й и затвори очи, докато й предаваше набързо последните събития. Когато спомена странниците, Сапфира се разгневи. Тя отстъпи и заръмжа оглушително, след което започна да размахва опашка. Младежът отскочи внимателно назад, избягвайки последствията на внезапния гняв.

— Огън! Врагове! Смърт! Убийци!

— Какво не е наред? — Той се опита да докосне съзнанието й, но около него сякаш се издигаше невидима стена. Тя отново изръмжа и заби нокти в земята.

— Спри се! Гароу ще те чуе!

— Престъпени клетви, погубени души, счупени яйца! Навсякъде кръв! Убийци!

Отчаяният Ерагон се приведе, възползва се от едно замахване на опашката и се покатери на гърба на дракона, сядайки във вдлъбнатината на врата.

— Достатъчно, Сапфира! — извика той. Потокът панически мисли секна внезапно. — Всичко ще е наред.

Сапфира приклекна, разпери криле и се устреми към небето.

Ерагон изпищя уплашено, докато наблюдаваше отдалечаващата се земя. Драконът пренебрегна ужаса му и се насочи към Гръбнака. Долу, в далечината, се виждаха фермата и река Анора. Стомахът на младежа се сви. Той се приведе напред и се фокусира върху люспите на врата на дракона. Доби смелост да се огледа чак когато спряха да се изкачват.

Въздухът беше толкова студен, че миглите му почти замръзнаха. Приближаваха се към планините по-бързо, отколкото предполагаше. Сапфира се олюля за секунда и Ерагон прехапа устните си.

— Трябва да се върнем обратно. Странниците ще дойдат във фермата. Трябва да предупредим Гароу. Обърни!

Не последва отговор. Той отново се опита да докосне съзнанието й, но бе отблъснат от бариера, изтъкана от страх и ярост. Младежът се опита да пробие или заобиколи защитата й, но не можа да открие начин.

Скоро летяха над планините. Местността отдолу бе съвсем пуста и необитаема, с изключение на дивите кози, които се изкачваха по скалите.

Ерагон се притесни, че Сапфира ще продължи да лети и през нощта, но при здрачаване тя се спусна в една закътана долчинка.

Драконът прелетя над дърветата, намери една открита поляна и внимателно кацна на нея. Младежът се изхлузи моментално от гърба й.

При докосването до земята коленете му се подгънаха и той се строполи в снега. Болката го накара да изгуби дъх и насълзи очите му. Схванатите му мускули трепереха неудържимо. Той се превъртя по гръб и протегна крайници, след което се насили да погледне надолу. Две мокри петна се виждаха от вътрешната страна на панталоните му. Ерагон ги свали и се намръщи. Краката му бяха раздрани и окървавени от твърдите люспи на дракона. Студът го принуди да вдигне панталоните и той изпищя, щом платът докосна чувствителните рани. Опита се да стане, но краката му не го слушаха.

„Намирам се в Гръбнака, в местност, която не познавам, по средата на зимата, с един разгневен дракон, не мога да ходя и нямам подслон. Нощта пада. Трябва да се върна във фермата колкото се може по-скоро, единственият начин е с летене, а едва ли ще го понеса. Поне Сапфира да можеше да издиша пламък!“

Той се обърна и я видя, коленичила наблизо в снега. Бариерата в съзнанието й беше изчезнала. Младежът се опита да я успокои.

— Защо се уплаши от тези странници?

— Убийци!

— Гароу е в опасност, а ти ме завлече тук, в пустошта. Не можеше ли да ме защитиш? Защо избяга?

— Смърт! Отрова!

— Сапфира, виж къде сме! Слънцето залязва, а полетът разрани краката ми. Това ли искаше?

— Не.

— Тогава защо го направи?

Той усети, че Сапфира съжалява за болката му, но не и за действията си. Тя се обърна и отказа да отговори. Студът вдърви краката на Ерагон, намалявайки болката, но това беше лош признак. Той реши да смени тактиката.

— Ще замръзна, ако не ми направиш някакво убежище. Поне една купчина с борови клонки или нещо такова.

— Няма нужда. Ще се увия около тебе и ще те покрия с криле. Огънят в мене ще те пази от студа.

Ерагон отпусна глава назад.

— Добре, но разрови снега наоколо. Така ще ми е по-удобно.

Сапфира размърда опашка и разчисти мястото с два замаха.

— Не мога да ходя. Трябва да ми помогнеш.

Тя внимателно се наведе към него. Младежът се взря в сините й очи и се хвана за един от костните шипове. Сапфира вдигна глава и внимателно го завлече до разчистеното място. След като момчето се пусна, драконът легна до него и му предложи топлия си корем. Ерагон се притисна към меките люспи, а дясното крило се сведе над него като жива палатка. След малко въздухът започна да се затопля.

Той свря ръце в палтото, като предварително завърза празните ръкави около врата си. Усети, че е гладен, но не това беше най-голямата му грижа. Щеше ли да успее да се върне във фермата преди непознатите?

„Дори и ако стисна зъби и отново яхна Сапфира, едва ли ще пристигнем преди утре на обед. Странниците ще са там много преди това. — Ерагон затвори очи и една сълза се спусна по лицето му. — Какво направих?“