Кристофър Паолини
Ерагон (1) — Моята библиотека

Скъпи български читатели,

Намирам богатата история на България за много бълнуваща. Някои от прекрасните ви народни приказки, както и снимките на Рилския манастир, ме вдъхновяваха при писането на отделни пасажи от моя роман. Надявам се скоро да посетя България и да прекарам седмица-две в разглеждане на нейните забележителности.

Когато започнах да пиша „Ерагон“, никога не съм си представял, че трилогията „Наследството“ един ден ще бъде преведена на български език. За мен е чест да знам, че има хора в България, които са харесали моя роман. На моите фенове ще кажа: Не преставайте да четете, никога не се отказвайте от мечтите си и.

Нека мечовете ви да са винаги остри!

Кристофър Паолини

Посвещавам тази книга на моята майка, задето ми показа магичното в заобикалящия ни свят; на моя баща, затова че откри мъжа у мен, и на моята сестра Анджела, задето ми помага, когато съм потиснат.

 

ПРОЛОГ: СТРАХОВИТА СЯНКА

Вятърът виеше в нощта и носеше ухание, което щеше да промени света. Високата Сянка вдигна глава и помириса въздуха. Приличаше на човек, но имаше пурпурна коса и червени очи.

Сянката примигна изненадано. Съобщението беше вярно. Те пристигаха. Но дали това не беше капан? Тя размисли за секунда и започна да дава нареждания.

— Разпръснете се и се скрийте зад дърветата. Спрете всеки, който се опита да мине оттук, дори с цената на живота си.

Около Сянката имаше дванайсет ургала, въоръжени с къси мечове и кръгли щитове, боядисани в черно. Те изглеждаха като хора, но бяха по-набити и имаха извити рога на главата. Чудовищата бързо се скриха в храстите. Скоро сумтенето им престана и над гората надвисна тишина.

Сянката приклекна до едно дърво и загледа пътя. Беше твърде тъмно за обикновените хора, но за нея бледата луна бе като слънце. Тя продължи да наблюдава и измъкна дълъг меч с едва видима пукнатина по острието. Оръжието беше достатъчно тънко, за да мине между нечии ребра, но и достатъчно здраво, за да пробие тежка броня.

Ургалите не можеха да виждат толкова добре и се суетяха като слепи просяци. Един бухал изпищя, прорязвайки тишината, и прелетя над засадата. Чудовищата потрепериха в студената нощ. Едно от тях настъпи клонче и Сянката вбесено изсъска. Всичките останаха неподвижни. Сянката се намръщи — те миришеха ужасно, но бяха полезни инструменти.

Минутите се превърнаха в часове. Уханието беше долетяло много преди онези, които го издаваха. Сянката продължаваше да наблюдава пътя и не си позволяваше да се отпусне. Не позволяваше и на ургалите дори да помръднат, за да се сгреят. Нов полъх на вятъра донесе по-силна миризма. Възбудено, съществото разтегли тънките си устни в усмивка.

— Пригответе се — прошепна, като напрегна тялото си. Острието на меча му описваше малки кръгчета. Тази вечер му бе коствала много усилия и нямаше да загуби контрол точно сега.

Очите на ургалите заблестяха и те стиснаха здраво оръжията си. Откъм пътя се дочу потракване и се появиха някакви неясни образи.

Три бели коня носеха своите ездачи право към засадата. Дрехите на конниците сияеха на лунната светлина като течно сребро.

Първият конник беше елф с извити вежди и заострени уши. Фигурата му бе тънка, но здрава като рапира. На гърба му висеше голям лък, а на кръста си носеше меч и колчан стрели с лебедови пера.

Последният ездач изглеждаше по същия начин. Той носеше дълго копие в дясната си ръка и бяла кама на колана. На главата му имаше невероятно изящен шлем, обсипан със злато и скъпоценни камъни.

Между двамата яздеше тъмнокоса жена елф, която оглеждаше околността с напрежение. Дрехите й бяха без украса, но не можеха да скрият нейната красота. Тя също имаше меч и лък, а на кръста й висеше обемиста торба, към която често поглеждаше, сякаш, за да се увери, че все още е там.

Единият от елфите каза нещо, но Сянката не можа да чуе какво. Дамата отговори авторитетно и стражите й си смениха местата. Елфът с шлема застана начело и стисна копието си в готовност. Те преминаха покрай първите няколко ургала, без да заподозрат нищо.

Сянката вече предвкусваше победата, когато вятърът смени посоката си и понесе към елфите тежката миризма на чудовищата. Конете я подушиха и запръхтяха неспокойно. Ездачите се огледаха за секунда, обърнаха животните си и препуснаха обратно.

Дамата избърза напред, след нея се носеше охраната й. Ургалите изоставиха укритията си, скочиха на крака и изстреляха няколко черни стрели. Сянката се показа иззад дървото, вдигна ръка и извика:

Гарджзла!

От дланта на съществото излетя червена мълния, уцели коня на жената и го събори на земята. Дамата се претърколи и погледна към спътниците си.

Смъртоносните стрели на ургалите свалиха двамата елфи. Те паднаха от конете си и кръвта им напои земята.

— След нея! Нея искам! — изкрещя Сянката и чудовищата се втурнаха по пътя.

Жената елф извика, когато видя мъртвите си спътници, след това с проклятие се хвърли в гората.

Докато ургалите си пробиваха път между дърветата, предводителят им се качи на една висока скала, откъдето имаше добра видимост. Той вдигна ръка и измърмори някакви думи, след което голяма част от гората избухна в пламъци. Съществото методично подпали гората, като остави малък кръг около засадата.

Внезапно до ухото му достигнаха писъци. Зърна трима от подчинените си да рухват на земята и бягащата жена, която се отдалечаваше от останалите.

Тя тичаше точно към скалата. Сянката погледна надолу, скочи и се приземи елегантно точно пред нея. Елфката хвърли поглед назад, от меча й капеше кръв.

Рогатите чудовища изскочиха от гората и блокираха пътя. Сянката се приближи с вдигната ръка, наслаждавайки се на безпомощната си плячка.

— Хванете я!

При вида на ургалите жената отвори торбата на кръста си, извади нещо от нея и я остави да падне на земята. В ръцете си държеше голям камък с цвят на сапфир, който отразяваше пламъците. Тя го вдигна над главата си и започна да произнася някакви думи.

— Гарджзла! — изкрещя отчаяно Сянката.

Изстреля от дланта си нова червена мълния, но беше твърде късно. Зелена светлина проблесна над поляната и камъкът изчезна миг преди мълнията да удари елфката и да я събори на земята.

Сянката изкрещя ядосано и тръгна напред, забивайки меча си в едно дърво. Изстреля девет мълнии и уби оцелелите ургали, след което освободи меча си и тръгна към жената.

От устата на създанието се носеха проклятия на език, който само то знаеше. Вдигна ръце и погледна небето. Безмълвните звезди предизвикваха отвращението му и съществото се обърна към жената.

Красотата й би покорила всеки смъртен мъж, но нямаше ефект над Сянката. След като се увери, че камъкът е изчезнал, доведе скрития си наблизо кон, завърза пленницата си на седлото и препусна между дърветата.

Изгаси пламъците на пътя си, но остави другите части от гората да се къпят в огън.