Кристофър Паолини
Ерагон — Моята библиотека

Скъпи български читатели,

Намирам богатата история на България за много бълнуваща. Някои от прекрасните ви народни приказки, както и снимките на Рилския манастир, ме вдъхновяваха при писането на отделни пасажи от моя роман. Надявам се скоро да посетя България и да прекарам седмица-две в разглеждане на нейните забележителности.

Когато започнах да пиша „Ерагон“, никога не съм си представял, че трилогията „Наследството“ един ден ще бъде преведена на български език. За мен е чест да знам, че има хора в България, които са харесали моя роман. На моите фенове ще кажа: Не преставайте да четете, никога не се отказвайте от мечтите си и.

Нека мечовете ви да са винаги остри!

Кристофър Паолини

Посвещавам тази книга на моята майка, задето ми показа магичното в заобикалящия ни свят; на моя баща, затова че откри мъжа у мен, и на моята сестра Анджела, задето ми помага, когато съм потиснат.

 

ПРОЛОГ: СТРАХОВИТА СЯНКА

Вятърът виеше в нощта и носеше ухание, което щеше да промени света. Високата Сянка вдигна глава и помириса въздуха. Приличаше на човек, но имаше пурпурна коса и червени очи.

Сянката примигна изненадано. Съобщението беше вярно. Те пристигаха. Но дали това не беше капан? Тя размисли за секунда и започна да дава нареждания.

— Разпръснете се и се скрийте зад дърветата. Спрете всеки, който се опита да мине оттук, дори с цената на живота си.

Около Сянката имаше дванайсет ургала, въоръжени с къси мечове и кръгли щитове, боядисани в черно. Те изглеждаха като хора, но бяха по-набити и имаха извити рога на главата. Чудовищата бързо се скриха в храстите. Скоро сумтенето им престана и над гората надвисна тишина.

Сянката приклекна до едно дърво и загледа пътя. Беше твърде тъмно за обикновените хора, но за нея бледата луна бе като слънце. Тя продължи да наблюдава и измъкна дълъг меч с едва видима пукнатина по острието. Оръжието беше достатъчно тънко, за да мине между нечии ребра, но и достатъчно здраво, за да пробие тежка броня.

Ургалите не можеха да виждат толкова добре и се суетяха като слепи просяци. Един бухал изпищя, прорязвайки тишината, и прелетя над засадата. Чудовищата потрепериха в студената нощ. Едно от тях настъпи клонче и Сянката вбесено изсъска. Всичките останаха неподвижни. Сянката се намръщи — те миришеха ужасно, но бяха полезни инструменти.

Минутите се превърнаха в часове. Уханието беше долетяло много преди онези, които го издаваха. Сянката продължаваше да наблюдава пътя и не си позволяваше да се отпусне. Не позволяваше и на ургалите дори да помръднат, за да се сгреят. Нов полъх на вятъра донесе по-силна миризма. Възбудено, съществото разтегли тънките си устни в усмивка.

— Пригответе се — прошепна, като напрегна тялото си. Острието на меча му описваше малки кръгчета. Тази вечер му бе коствала много усилия и нямаше да загуби контрол точно сега.

Очите на ургалите заблестяха и те стиснаха здраво оръжията си. Откъм пътя се дочу потракване и се появиха някакви неясни образи.

Три бели коня носеха своите ездачи право към засадата. Дрехите на конниците сияеха на лунната светлина като течно сребро.

Първият конник беше елф с извити вежди и заострени уши. Фигурата му бе тънка, но здрава като рапира. На гърба му висеше голям лък, а на кръста си носеше меч и колчан стрели с лебедови пера.

Последният ездач изглеждаше по същия начин. Той носеше дълго копие в дясната си ръка и бяла кама на колана. На главата му имаше невероятно изящен шлем, обсипан със злато и скъпоценни камъни.

Между двамата яздеше тъмнокоса жена елф, която оглеждаше околността с напрежение. Дрехите й бяха без украса, но не можеха да скрият нейната красота. Тя също имаше меч и лък, а на кръста й висеше обемиста торба, към която често поглеждаше, сякаш, за да се увери, че все още е там.

Единият от елфите каза нещо, но Сянката не можа да чуе какво. Дамата отговори авторитетно и стражите й си смениха местата. Елфът с шлема застана начело и стисна копието си в готовност. Те преминаха покрай първите няколко ургала, без да заподозрат нищо.

Сянката вече предвкусваше победата, когато вятърът смени посоката си и понесе към елфите тежката миризма на чудовищата. Конете я подушиха и запръхтяха неспокойно. Ездачите се огледаха за секунда, обърнаха животните си и препуснаха обратно.

Дамата избърза напред, след нея се носеше охраната й. Ургалите изоставиха укритията си, скочиха на крака и изстреляха няколко черни стрели. Сянката се показа иззад дървото, вдигна ръка и извика:

Гарджзла!

От дланта на съществото излетя червена мълния, уцели коня на жената и го събори на земята. Дамата се претърколи и погледна към спътниците си.

Смъртоносните стрели на ургалите свалиха двамата елфи. Те паднаха от конете си и кръвта им напои земята.

— След нея! Нея искам! — изкрещя Сянката и чудовищата се втурнаха по пътя.

Жената елф извика, когато видя мъртвите си спътници, след това с проклятие се хвърли в гората.

Докато ургалите си пробиваха път между дърветата, предводителят им се качи на една висока скала, откъдето имаше добра видимост. Той вдигна ръка и измърмори някакви думи, след което голяма част от гората избухна в пламъци. Съществото методично подпали гората, като остави малък кръг около засадата.

Внезапно до ухото му достигнаха писъци. Зърна трима от подчинените си да рухват на земята и бягащата жена, която се отдалечаваше от останалите.

Тя тичаше точно към скалата. Сянката погледна надолу, скочи и се приземи елегантно точно пред нея. Елфката хвърли поглед назад, от меча й капеше кръв.

Рогатите чудовища изскочиха от гората и блокираха пътя. Сянката се приближи с вдигната ръка, наслаждавайки се на безпомощната си плячка.

— Хванете я!

При вида на ургалите жената отвори торбата на кръста си, извади нещо от нея и я остави да падне на земята. В ръцете си държеше голям камък с цвят на сапфир, който отразяваше пламъците. Тя го вдигна над главата си и започна да произнася някакви думи.

— Гарджзла! — изкрещя отчаяно Сянката.

Изстреля от дланта си нова червена мълния, но беше твърде късно. Зелена светлина проблесна над поляната и камъкът изчезна миг преди мълнията да удари елфката и да я събори на земята.

Сянката изкрещя ядосано и тръгна напред, забивайки меча си в едно дърво. Изстреля девет мълнии и уби оцелелите ургали, след което освободи меча си и тръгна към жената.

От устата на създанието се носеха проклятия на език, който само то знаеше. Вдигна ръце и погледна небето. Безмълвните звезди предизвикваха отвращението му и съществото се обърна към жената.

Красотата й би покорила всеки смъртен мъж, но нямаше ефект над Сянката. След като се увери, че камъкът е изчезнал, доведе скрития си наблизо кон, завърза пленницата си на седлото и препусна между дърветата.

Изгаси пламъците на пътя си, но остави другите части от гората да се къпят в огън.

 

 

НАХОДКАТА

Ерагон коленичи в утъпканата трева и огледа следите. Според отпечатъците стадото беше минало през тази ливада преди около половин час. Скоро щеше да успее да го догони. Целта му бе едно младо животно с изкълчен преден ляв крак, което за учудване беше оцеляло досега, без да стане плячка на хищниците.

Небето бе тъмно, но безоблачно, лек ветрец раздвижваше въздуха. По планинските склонове се спускаха буйни потоци. В долината се надигаше мъгла, толкова гъста, че да се спънеш в нея.

Ерагон беше петнайсетгодишен, почти навлязъл в мъжката възраст. Дрехите му бяха износени. Широк ловджийски нож с дръжка от кост висеше от колана му, а до него имаше калъф от еленова кожа, който пазеше тисовия лък от влагата. На гърба си младежът носеше грубо изработена раница.

Преследването на елена го беше отвело дълбоко в Гръбнака — верига от труднопроходими планини, чиито склонове се спускаха по цялото крайбрежие на Алагезия. За тези планини често се носеха странни истории. Въпреки това Ерагон не се страхуваше. Той бе единственият ловец в Карвахол, който се осмеляваше да навлиза толкова навътре в тях.

Това беше третата нощ, откакто бе потеглил, и храната му скоро щеше да свърши. Ако не успееше да убие животното, щеше да му се наложи да се завърне с празни ръце. Семейството му имаше нужда от месото, за да изкара зимата, а не можеше да си позволи да го купи от Карвахол.

Ерагон се изправи решително и закрачи през гората към една долчинка, където според него нощуваше стадото. Дърветата закриваха небето и клоните им засенчваха следите, но младежът беше достатъчно опитен.

Той се спря и обтегна тетивата на лъка си, след което измъкна три стрели. На поляната пред него лежаха двайсетина неподвижни животни, огрени от лунната светлина. Еленът, който преследваше, дремеше съвсем наблизо, а левият му крак бе странно изкривен.

Ерагон бавно запълзя напред, готвейки се за изстрел. Тридневната гонитба беше към своя край. Пое си дълбоко дъх, изпъна тетивата и в този момент експлозия разцепи нощта.

Стадото скочи и побягна. Ерагон се изправи на крака и стреля към отдалечаващия се елен, но за съжаление не улучи и стрелата изчезна в мрака. Младежът изруга и се завъртя, приготвил нова стрела.

Зад него, на мястото, където беше станала експлозията, се виждаше широк кръг от обгоряла трева. Боровете в кръга също бяха опърлени, а във въздуха се носеше миризма на изгоряло. В центъра на опустошението лежеше лъскав син камък, около който се издигаше лека мъгла.

Ерагон изчака няколко минути дали ще се появи някаква опасност, но единственото помръдващо нещо бе мъглата, която бързо се разсейваше. Младежът внимателно отпусна тетивата и се приближи. Той сръчка камъка с върха на една стрела и отскочи. Нищо не се случи и след още малко чудене Ерагон внимателно го вдигна.

Никога не беше виждал толкова гладък камък. Имаше съвършена тъмносиня повърхност, тук-там нашарена от тънки бели линии. Камъкът бе хладен и хлъзгав като втвърдена коприна, с овална форма и дължина около една стъпка, тежеше няколко фунта^[1], но сякаш беше по-лек, отколкото трябваше. Ерагон бе едновременно привлечен и уплашен.

„Откъде ли се взе? Дали има някакво предназначение? Дали се появи тук случайно, или е било писано да попадне у мене?“

От старите истории знаеше, че трябва да се отнася много внимателно към магията и към тези, които я практикуват.

„А сега какво да правя с камъка?“

Щеше да е уморително да го носи, а може би беше и опасно. Дали нямаше да е по-добре да го остави? Той се поколеба за момент и почти го пусна, но нещо задържа ръката му.

„Все пак с него може би ще успея да купя малко храна“.

Поляната беше твърде открита, за да си направи безопасен лагер, затова Ерагон се върна в гората и се разположи под корените на едно паднало дърво. След като хапна набързо малко хляб и сирене, той се уви в одеялата и задряма, докато обмисляше странната случка.

 

 

ДОЛИНАТА ПАЛАНКАР

Следващата сутрин беше доста хладна въпреки яркото слънце. По бреговете на потоците се виждаше лед, а локвите бяха напълно замръзнали. Ерагон закуси набързо и се върна в долчинката, за да огледа обгорялата поляна на дневна светлина, но не откри нищо ново и се отправи към къщи.

Пътеката бе неравна и криволичеща, тъй като беше отъпкана от диви животни, но въпреки всичките си недостатъци бе най-бързият път към долината.

Гръбнака беше една от малкото местности, до които кралската власт не достигаше. Все още се разказваха истории за това как половината армия на крал Галбаторикс изчезнала по време на един поход в планините. Сякаш някаква прокоба тегнеше над това място. Въпреки че дърветата растяха нависоко и небето обикновено бе ясно, малко хора престояваха в Гръбнака повече от няколко дни, без да им се случи нещастие. Ерагон бе един от тези малцина късметлии. Не че притежаваше някакъв специален дар, просто разчиташе на интуиция и бързи рефлекси. От години кръстосваше планините и все още беше предпазлив. Всеки път, когато самочувствието му се вдигнеше, се случваше нещо непредвидено, което объркваше представите на младежа — като внезапната поява на камъка. Ерагон се движеше с добро темпо и левгите^[2] постепенно се стопяваха.

До вечерта достигна ръба на една стръмна клисура. Под него река Анора се спускаше към долината Паланкар. Подхранвана от безброй планински поточета, реката се пенеше в коритото си с глухо бучене. Момчето си направи бивак в един гъсталак до клисурата и успя да поспи малко, след като луната изгря.

През следващите ден и половина стана още по-хладно. Ерагон пътуваше бързо и без неприятности с дивите животни. Малко след обяд той дочу грохота на водопада Игуалда. Пътеката го изведе до ръба на малко плато, където реката се разширяваше и с рев пропадаше надолу.

Под него като на разгъната карта се виждаше долината Паланкар. Долната част на водопада, около половин миля по-ниско, бележеше северния край на долината. По-нататък се виждаха кафявите къщи на Карвахол. От тази височина фермите изглеждаха не по-големи от нокътя на Ерагон. Земята около тях бе суха и песъчлива, осеяна с туфи изсъхнала трева, които се люлееха от вятъра. Река Анора прекосяваше долината от север на юг, а сребърните й води отразяваха слънчевите лъчи. Още по-нататък реката преминаваше покрай селцето Теринсфорд и връх Утгард, след което завиваше отново на север и се насочваше към морето.

Ерагон си почина малко и започна продължителното слизане. Когато се добра до долната част на водопада, вече се свечеряваше. Светлините на Карвахол трептяха в здрача. Карвахол и Теринсфорд бяха единствените селища в долината, обградена от стръмни планини. Никакви пътници не посещаваха тези места, с изключение на няколко търговци и ловци.

Къщите в селото бяха дървени, със сламен или дъсчен покрив. От комините се носеше дим и придаваше на въздуха мирис на изгоряла дървесина. Повечето постройки разполагаха с широки веранди, на които се събираха жителите. Ерагон чуваше весели мъжки гласове, от време на време сгълчавани от някой женски.

Младежът се отправи между къщите към магазина на касапина, от чийто комин се носеше черен пушек.

Ерагон отвори вратата и влезе в просторна стая, добре осветена от каменно огнище. В далечния й край се простираше широк тезгях. Помещението беше безупречно чисто, сякаш собственикът му прекарваше целия си ден в това да премахва и най-малката мръсотия. Зад тезгяха стоеше касапинът Слоун — дребен мъж, с памучна риза и престилка, по която личаха кървави петна. На колана му висеше впечатляващ набор от ножове и сатъри. Лицето му бе белязано от шарка, а черните му очи гледаха подозрително. Мъжът лъскаше тезгяха с протрит парцал.

— Брей, могъщият ловец се завърна при простосмъртните. Какво уби този път?

— Нищо — отвърна Ерагон. Слоун отдавна не му харесваше. Касапинът се отнасяше към него с неприязън без някаква видима причина. Мъжът беше овдовял рано и единственият човек, който означаваше нещо за него, бе дъщеря му Катрина.

— Поразен съм — каза Слоун с престорено учудване, след което се обърна към стената, за да почисти нещо. — Затова ли си тук?

— Да — призна Ерагон с неудоволствие.

— В такъв случай, да ти видя паричките. — Касапинът се обърна и забарабани с пръсти по тезгяха. — Хайде де. Имаш ли пари или не?

— Нямам пари, но…

— Нямаш ли? — прекъсна го мъжът. — И как очакваш да си купиш месо! Нима другите търговци ти дават продукти на вересия? Да не очакваш да ти дам месото без пари? Освен това вече е късно и затварям. Ела утре, като намериш с какво да платиш.

Ерагон се втренчи в него.

— Не мога да чакам до утре, Слоун. Намерих нещо, с което да ти платя.

Младежът извади камъка и го постави внимателно на тезгяха, където той заблещука, отразявайки светлината на огъня.

— По-вероятно си го откраднал — измърмори Слоун и се наведе напред с интерес.

Ерагон пренебрегна коментара му и запита:

— Ще стигне ли?

Слоун вдигна камъка и внимателно прецени тежестта му. Прокара ръцете си по безупречната му повърхност, проследявайки белите линии, след което го постави обратно на тезгяха.

— Красив е, но колко струва всъщност?

— Не знам — призна Ерагон, — но с тази перфектна изработка сигурно е доста ценен.

— Очевидно — отвърна Слоун с престорено търпение. — Но все пак колко струва? При положение, че не знаеш, ти предлагам да намериш някой търговец, на когото да го продадеш, или да приемеш моето предложение: три крони.

— Това е пладнешки обир! Със сигурност е поне десет пъти по-скъп — възмути се Ерагон. С три крони можеше да си купи месо колкото за една седмица.

Слоун сви рамене.

— Ако не ти харесва предложението ми, можеш да изчакаш, докато пристигне керванът. А сега мисля да затварям.

Керванът се състоеше от група пътуващи търговци и артисти, които посещаваха Карвахол всяка есен и пролет. Те купуваха изделията, произвеждани от местните жители, и им продаваха стоки, каквито липсваха в долината.

Ерагон обаче не искаше да чака тяхното пристигане. Семейството му имаше нужда от месото в момента.

— Добре, приемам.

— Чудесно, ще ти приготвя месото. Не че ми е работа, но къде намери този камък?

— Преди две нощи в Гръбнака.

— Махай се! — извика Слоун и избута камъка настрани. Премести се гневно в другия край на тезгяха и започна да почиства един нож.

— Защо? — попита Ерагон и придърпа камъка към себе си, сякаш да го предпази от гнева на касапина.

— Няма да се занимавам с нещата, които носиш от онези проклети планини. Пробутай магическия си камък на някой друг.

Ръката на Слоун се подхлъзна и той се поряза, но очевидно не забеляза, защото продължи да търка ножа, цапайки го със собствената си кръв.

— Значи няма да търгуваш с мене?

— Точно така! Освен, ако не си платиш с монети! — Касапинът изръмжа и пристъпи напред, стискайки ножа. — Махай се, преди да съм те изхвърлил!

Вратата на помещението се отвори с трясък. Ерагон се завъртя в очакване на още неприятности. В стаята влезе Хорст, изключително силен мъж. Зад него с решително изражение вървеше шестнайсетгодишната дъщеря на Слоун — Катрина. Ерагон се изненада, тъй като тя обикновено избягваше да се замесва в караниците на баща си. Касапинът ги изгледа разтревожено и започна да обвинява момчето:

— Той е виновен.

— Тихо — изръмжа Хорст и изпука с кокалчетата на пръстите си.

Той беше ковачът на Карвахол и това си личеше по фигурата му и по широката кожена престилка. Ръкавите на разкопчаната му риза бяха запретнати до лактите. Лицето му бе покрито с рошава черна брада.

— Слоун, какви ги вършиш?

Касапинът изгледа злобно Ерагон и процеди:

— Този младеж се появи и почна да ме тормози. Помолих го да си тръгне, но той не пожела. Не реагира и когато го заплаших!

— Вярно ли е това? — попита ковачът.

— Не! — възкликна Ерагон. — Поисках малко месо, предложих този камък в отплата и той прие. Когато му казах, че го нося от Гръбнака, Слоун отказа дори да го докосне. Какво значение има къде съм го намерил?

Хорст изгледа камъка с любопитство и отново насочи вниманието си към касапина.

— Защо не искаш да търгуваш с момчето? И аз не обичам Гръбнака, но щом смяташ, че това не е достатъчно ценно, аз ще платя.

Слоун се замисли за момент, след което облиза устни и отвърна:

— Това си е моят магазин и ще правя, каквото си искам.

Катрина пристъпи напред и тръсна кестенявата си коса.

— Татко, Ерагон иска да си плати. Дай му месото и ела да вечеряме.

Слоун сви вежди.

— Прибирай се вкъщи. Това не те засяга. Казах, прибирай се!

Катрина се смръщи, но излезе от стаята. Ерагон гледаше с раздразнение, обаче не посмя да се намеси. Хорст потърка брадичката си и заговори с по-мек тон:

— Добре де, аз ще ти платя. Ерагон, колко щеше да вземеш?

— Ами колкото се може повече.

Хорст извади една кесия и отброи няколко монети.

— Дай ми от най-хубавите плешки. Напълни раницата на момчето. — Касапинът изглеждаше сериозно разколебан. — Не е добра идея да откажеш и на мене.

Слоун ги изгледа злобно и влезе в задната стаичка, като мърмореше под носа си. След няколко минути се върна с пакетираното месо. Той взе парите на Хорст с безизразно лице и отново започна да почиства ножа си, сякаш в стаята нямаше никого.

Ковачът прибра месото и излезе навън, следван от Ерагон, който носеше раницата си и камъка. След задушната атмосфера на магазина хладният нощен въздух действаше освежаващо.

— Благодаря ти, Хорст. Чичо Гароу ще бъде доволен.

Хорст се засмя тихо:

— Няма нужда да ми благодариш. Отдавна исках да направя нещо такова. Слоун е кавгаджия и от време на време е добре да го стряскам. Катрина ви чула да се карате и дойде да ме извика. Добре, че се намесих, инак вероятно щяхте да се сдърпате още по-жестоко. За съжаление следващия път сигурно ще откаже да те обслужи, дори и да имаш пари.

— Не разбирам защо избухна така. Никога не сме били приятели, но досега поне не отказваше да търгува. А и никога не съм го виждал да се отнася с Катрина по този начин — каза Ерагон и отвори раницата си.

Хорст сви рамене.

— Питай чичо си. Той знае повече от мене по този въпрос.

Момчето прибра месото в раницата си и му подаде камъка.

— Добре, значи имам още една причина да побързам да се прибера. Ето, това е за тебе.

Ковачът поклати глава.

— Няма нужда, задръж си странния камък. Албрийч възнамерява да замине за Фейнстър напролет и ще ми трябва помощник. Ако искаш да ми се отплатиш, може да поработиш при мене през свободното си време.

Ерагон кимна доволно. Хорст имаше двама синове — Албрийч и Балдор, които му помагаха. Предложението да заеме мястото на единия бе доста щедро.

— Благодаря! Ще се радвам да работя при тебе.

Момчето беше доволно, че има начин да се отплати. Чичо му нямаше да приеме никакви прояви на благотворителност. Ерагон се приготви да тръгне, но се сети за още нещо:

— Роран ме помоли да предам съобщение на Катрина, но тъй като явно няма да успея, ще го направиш ли вместо мене?

— Разбира се.

— Кажи й, че той ще дойде в града, щом пристигне керванът, и тогава ще се видят.

— Това ли е?

— Не, предай й също, че тя е най-красивото момиче, което той е виждал, и мисли само за нея.

Хорст се усмихна и намигна на Ерагон.

— Сериозна работа, а?

— Да, господине — ухили се и младежът. — Предай й също и моите благодарности. Радвам се, че се опълчи на баща си и застана на моя страна. Дано само да не си навлече неприятности, защото Роран ще ми се ядоса.

— Не се тревожи. Слоун не знае, че тя ме е извикала, така че едва ли ще има проблеми. Не искаш ли да вечеряш с нас, преди да тръгнеш?

— Съжалявам, но няма да мога. Гароу ме очаква — заяви Ерагон и завърза раницата си, след което я метна на гръб и се отправи към пътя, вдигайки ръка за поздрав.

Месото беше тежко, но младежът нямаше търпение да се прибере и поддържаше бързо темпо. Селището и уютните му светлини останаха назад. Луната се подаваше над планинските върхове и осветяваше долината.

Не след дълго Ерагон изостави пътя, който продължаваше на юг, и пое по една тясна пътека, водеща към малък хълм, обграден от брястова горичка. Изкачи се по хълма и видя блещукащата светлина на дома си.

Къщата имаше дъсчен покрив и тухлен комин. Над белите стени висяха стрехи, които хвърляха сенки по земята. Едната част на верандата бе пълна с нацепени дърва за огрев, а в другата бяха струпани земеделски сечива.

Когато се бяха нанесли тук, след смъртта на Мариан, жената на Гароу, бяха заварили постройката отдавна изоставена. Тя се намираше на около десет мили от Карвахол, по-далеч от всяка друга. Според хората това беше опасно, тъй като семейството не можеше да разчита на помощ от съседи, но чичо му не искаше и да чуе.

На стотина крачки от къщата, в грубо скована плевня, живееха два коня, крава и няколко пилета. Понякога отглеждаха и прасе, но тази година не можеха да си го позволят. В края на нивите им тънка ивица дървета бележеше коритото на река Анора.

Ерагон забеляза светлината зад прозореца в момента, в който стъпи на верандата.

— Чичо, аз съм, Ерагон. Отвори ми.

Резето се отмести, вратата се отвори и на прага застана Гароу. Дрехите му висяха като на закачалка. Лицето му беше бледо и изпито, а погледът — напрегнат. Изглеждаше като човек, когото са мумифицирали, а после са установили, че е жив.

— Роран спи — отвърна той на питащия поглед на младежа.

Един фенер, поставен върху стара дървена маса, осветяваше стаята. По стената, на груби гвоздеи, бяха окачени домакински съдове. Подът беше от дъски, излъскани в течение на годините. Ерагон свали раницата си и извади месото.

— Какво е това? Купувал ли си го? Откъде взе пари? — запита чичо му, щом видя пакетите.

Младежът си пое дъх, преди да отговори.

— Хорст го купи.

— Оставил си го да плати? Казвал съм ти и преди, че няма да се моля за храна. Ако не можем да се оправяме, ще се преместим в града. Преди да се усетим, ще почнат да ни пращат стари дрехи и да ни питат ще изкараме ли зимата. Лицето на Гароу беше пребледняло от гняв.

— Не съм го приел даром. Хорст предложи да отработя дълга си през пролетта. Ще му трябва помощник, понеже Албрийч заминава.

— И кога ще намериш време да работиш? Нима ще зарежеш задълженията си тук? — попита Гароу, като се стараеше да не повишава тон.

Ерагон окачи лъка и колчана си на куките зад вратата.

— Не знам. Но пък намерих нещо, от което може да изкараме пари.

Той извади камъка и го постави на масата. Гароу се наведе напред и се намръщи още повече.

— В Гръбнака ли го намери?

— Да — отвърна младежът и обясни какво се бе случило. — Отгоре на всичко изгубих най-добрата си стрела. Скоро ще ми се наложи да правя нови.

— Как беше времето? — попита чичо му и обви ръце около камъка, сякаш се страхуваше да не изчезне.

— Студено. Не валеше сняг, но водата замръзваше всяка нощ.

Гароу изглеждаше разтревожен от онова, което научи.

— Утре ще се наложи да помогнеш на Роран да ожъне ечемика. Ако успеем да оберем и тиквите, няма да се тревожим за зимата. — Той подаде камъка на Ерагон. — Ето, прибери го. Когато дойде керванът, ще видим колко струва. Добре ще е да го продадем. Колкото по-малко се замесваме с магии, толкова по-добре. Защо се наложи Хорст да плаща за месото?

Ерагон бързо обясни за избухването на Слоун.

— Не разбирам защо се ядоса така.

Гароу сви рамене.

— Жена му, Измира, почина край водопада Игуалда около година преди да пристигнеш тук. Оттогава изпитва силна неприязън към Гръбнака. Но това не е причина да откаже да търгува. Може би нарочно се е заяждал.

Ерагон се прозина и каза:

— Хубаво е да се прибереш вкъщи.

Гароу се усмихна и кимна. Младежът се довлече до стаята си, постави камъка под леглото и се просна на дюшека. У дома. За първи път, откакто беше потеглил на лов, той се отпусна и заспа спокойно.

 

 

ИСТОРИИ ЗА ДРАКОНИ

На разсъмване слънчевите лъчи проникнаха през прозореца и затоплиха лицето на Ерагон. Той седна на ръба на леглото и потърка очи. Чамовият под беше хладен под босите му крака. Младежът се протегна с прозявка.

До леглото имаше няколко рафта, на които държеше колекцията си от причудливи предмети. Най-любим му беше един корен, толкова изкривен, че всеки път като го погледнеше, виждаше нещо различно. Оскъдната мебелировка включваше един скрин за дрехи и малка масичка.

Младежът обу ботушите си и се замисли. Днес беше специален ден. Преди шестнайсет години неговата майка Селена се появила в Карвахол, сама и бременна. Преди това около шест години живяла в градовете. При завръщането си тя носела скъпи дрехи и перлен накит. Помолила брат си Гароу да остане при него, докато бебето се роди, и когато това се случило, настояла Гароу и жена му Мариан да отгледат детето. След дълги увещания, когато двамата се съгласили, Селена кръстила момчето Ерагон и заминала на следващата сутрин. Оттогава нямаше никакви вести от нея.

Ерагон все още си спомняше как се бе почувствал, когато Мариан му разказа тази история, преди да почине.

Осъзнаването, че хората, които са го отгледали, не са истинските му родители, беше внесло смут в душата му.

С времето постепенно бе успял да го преодолее, но понякога го обземаше подозрение, че не е бил достатъчно добър за майка си.

„Сигурен съм, че е имала основателна причина да замине, но поне да знаех каква е“.

Още нещо го тормозеше. Кой е истинският му баща? Селена така и не казала на никого. Който и да беше той, през тези години не бе дошъл да потърси момчето. На Ерагон много му се щеше да узнае поне името му.

Момчето въздъхна и се изми, потръпвайки от студената вода. След това извади камъка и го сложи на полицата над леглото. Погледа го няколко секунди и се отправи с нетърпение към кухнята. Гароу и Роран вече бяха будни и закусваха печено пиле. При вида на Ерагон братовчед му се изправи и се усмихна.

Роран беше с две години по-голям, мускулест, набит и не особено пъргав. Двамата бяха близки като истински братя.

— Радвам се, че се върна. Как мина пътуването?

— Трудно — отвърна Ерагон и си взе парче от пилето. — Чичо не ти ли разказа какво се случи?

— Не.

Момчето набързо предаде събитията и по настояване на братовчед си отиде да донесе камъка. Роран се възхити от находката му и след малко запита нервно:

— Говори ли с Катрина?

— Не, нямаше как, след като се скарахме със Слоун. Но тя ще те очаква, когато пристигне керванът. Помолих Хорст да й предаде съобщението ти.

— Казал си на Хорст? Това беше лично съобщение. Ако исках всички да разберат, щях да направя клада и да използвам димни сигнали. Ако Слоун разбере, няма да разреши да се виждаме.

— Хорст е дискретен — увери го Ерагон. — В никакъв случай няма да се изтърве пред касапина. Особено пък сега.

Роран не изглеждаше убеден, но спря да спори. Братовчедите се върнаха в кухнята при Гароу и довършиха закуската си. След това тримата се захванаха с работата на полето.

Бледото слънце не осигуряваше много топлина, но те бързо ожънаха ечемика и го прибраха в плевнята. След това обраха тиквите, зелето, ряпата и боба. До вечерта бяха изтощени от работа, но доволни, че прибирането на реколтата е приключило.

Следващите дни преминаха в пакетиране, осоляване и приготвяне на запаси за зимата.

Девет дни след завръщането на Ерагон от планините се спусна страховита буря и започна да вилнее в долината. Снегът заваля на едри парцали и покри земята. Тримата не излизаха от къщата, освен, за да нахранят животните, и прекарваха времето си скупчени край огъня, докато свирепият вятър виеше в дървените капаци на прозореца. Няколко дни по-късно, когато бурята отмина, всичко беше побеляло.

— Опасявам се, че тази година керванът може и да не дойде заради лошото време — каза Гароу. — Вече закъсняват. Ако не се появят скоро, ще се наложи да си купим провизии от Карвахол. Тримата ставаха все по-неспокойни, докато дните отминаваха без следа от търговците.

Сутринта на осмия ден Роран отиде до пътя и потвърди, че керванът още не е пристигнал. Тримата решиха да се приготвят за пътуване. Вечерта отчаяният Ерагон отиде да провери пътя отново и се натъкна на множество следи от коне и каруци. Той се върна в къщата и развълнуван съобщи добрата вест.

Семейството приготви онази част от реколтата, която беше предназначена за продан, и я натовари в каруцата още преди разсъмване. Гароу извади скромните им спестявания и ги сложи в кожена кесия на колана си. Ерагон донесе камъка и го прикрепи внимателно между чувалите, за да не се търкаля при движението на каруцата.

Тримата закусиха набързо и поведоха конете към пътя. Керванът беше проправил пъртина в снега и това улесни придвижването им. Към обяд вече бяха успели да достигнат Карвахол.

На дневна светлина градчето изглеждаше още по-малко, но бе изпълнено с глъч. Търговците бяха разположили лагера си на една поляна в покрайнините му. Четирите палатки на трубадурите бяха ярко украсени и привличаха вниманието. Поток от хора непрекъснато сновеше между градчето и лагера. Шумната тълпа бе отъпкала снега. Из въздуха се носеше аромат на печени лешници.

Гароу спря конете и извади няколко монети от кесията си.

— Ето ви да се позабавлявате. Роран, прави, каквото искаш, но не забравяй, че сме на вечеря у Хорст. Ерагон, вземи камъка и ела с мене.

Ерагон се ухили и прибра парите, като обмисляше как да ги изхарчи. Роран тръгна нанякъде с решително изражение, а Гароу и Ерагон си запробиваха път през тълпата към лагера. Жените купуваха платове и дрехи, а съпрузите им се оглеждаха за нови инструменти. Стоките бяха многобройни и разнообразни. Наоколо тичаха деца и надаваха радостни викове.

Ерагон се загледа в търговците с любопитство. В сравнение с предната година, сега видът им беше по-угрижен. В очите на децата им имаше уплаха и тревога, а по дрехите им се виждаха кръпки. Мъжете носеха мечове и ками, дори жените бяха въоръжени.

„Какво ли се е случило, за да се разтревожат така? И защо закъсняха толкова?“

Ерагон помнеше търговците като весели и приветливи хора, но явно нещо ги беше променило. Гароу вървеше по улицата и търсеше Мерлок — търговец, който се занимаваше с бижута и скъпоценности.

Откриха го пред импровизирана сергия да показва брошки на няколко жени. Съдейки по възхитените възклицания, Ерагон прецени, че търговията върви добре. Мерлок се радваше всеки път, щом някой похвалеше стоката му. Той имаше елегантна козя брадичка, носеше скъпи дрехи и сякаш гледаше на света с насмешка.

Гароу и Ерагон изчакаха жените да си тръгнат и щом търговецът се освободи, застанаха пред него.

— Какво ще желаят господата? Огърлица или бижу за някоя прекрасна дама? — Мерлок със замах извади сребърна брошка във форма на роза. Майсторската изработка привлече вниманието на Ерагон. — Ваша е само за три крони, въпреки че я нося чак от Белатона.

Гароу отвърна тихо:

— Не смятаме да купуваме. По-скоро искаме да продадем нещо.

Мерлок прибра розата и ги изгледа с интерес.

— Разбирам. Ако предметът ви е ценен, може би ще постигнем споразумение. — Той спря за момент, като видя, че двамата се колебаят. — Нали го носите със себе си?

— Носим го, но ще е по-добре да ти го покажем насаме — отвърна Гароу.

Мерлок повдигна веждата си, но каза спокойно:

— В такъв случай елате до моята палатка.

Той набързо събра нещата си и ги заключи в едно метално ковчеже, след което поведе двамата през лагера към една шатра, която бе издигната малко встрани от другите. Тя беше червена на върха и черна в основата, украсена с цветни триъгълници, вплетени един в друг. Мерлок развърза входното платнище и го отметна.

Вътре имаше всякакви дрънкулки и странни мебели, като кръгло легло и столове от пънове на дърво. На една бяла възглавничка лежеше закривена кама със скъпоценен камък на дръжката.

— Моля, разполагайте се и кажете защо искахте да говорим насаме.

Ерагон извади камъка и го сложи на земята. Мерлок се пресегна с блясък в очите и попита дали може да го разгледа.

Той извади метални везни от един сандък и внимателно претегли камъка. След това прегледа повърхността му с лупа, почука го с някакъв дървен инструмент и прокара ръба на един малък скъпоценен камък по него. Измери дължината и диаметъра му и внимателно записа всичко на една плоча.

— Имате ли представа колко струва?

— Не — призна Гароу и се помръдна с неудобство на стола си.

— За съжаление и аз не знам. Но мога да ви кажа няколко неща. Белите нишки са от същия материал като синьото, което ги обгражда, просто цветът им е различен. Но какъв е този материал, нямам идея. По-твърд е от скала, дори от диамант. Който го е обработил, е ползвал специални инструменти или магия. Освен това е кух.

— Какво? — възкликна Гароу.

Мерлок леко се раздразни.

— Чували ли сте камък да издава такъв звук? — Той грабна камата от възглавничката и удари камъка с плоската страна на острието. Във въздуха се разнесе чист, кристален звън. Ерагон се притесни, че повърхността ще се повреди, но търговецът ги успокои. — Вижте, няма дори драскотина. Съмнявам се, че би му станало нещо дори ако го ударя с чук.

Гароу скръсти ръце и се умълча замислен. Ерагон беше силно объркан.

„Знам, че камъкът се появи в Гръбнака чрез магия, но чак да е направен с магия? За какво ли служи?“

— Все пак колко струва? — попита той.

— Не знам — отвърна Мерлок. — Сигурен съм, че има хора, които ще платят доста, за да се сдобият с него, но в Карвахол няма такива. Ще трябва да отидете до южните градове, за да намерите купувач. Но едва ли ще е лесно.

Гароу огледа палатката внимателно, като комарджия, преценяващ рисковете.

— Значи няма да го купите?

— Не си струва риска. Има вероятност да му намеря купувач през пролетната обиколка, но не съм сигурен. Дори да успея, няма да мога да ви донеса парите преди следващата есен. Няма смисъл. Опитайте се да го продадете на някой друг. Любопитен съм. Защо настояхте да говорим насаме?

Ерагон прибра камъка, преди да отговори:

— Защото — Момчето погледна мъжа и се зачуди дали и той ще избухне като касапина. — Защото го открих в Гръбнака, а на местните това не им хареса.

Мерлок го изгледа преценяващо.

— Знаеш ли защо керванът закъсня тази година?

Ерагон поклати глава.

— Пътуването ни става все по-опасно. Алагезия тъне в хаос. Преследват ни болести и лош късмет. Заради постоянните атаки на Варден, Галбаторикс изпрати по-голямата част от армията по границите. Отгоре на всичко ургалите се придвижват към пустинята Хадарак. Никой не знае защо, а нямаше и да ни интересува, обаче те минават през населени места и сеят опустошения. Носят се слухове и за Сянка, но не са потвърдени. Не че много хора биха оживели, за да разкажат за такава среща.

— Защо не сме чули за това? — попита Ерагон.

— Защото започна преди два-три месеца. Няколко села бяха изоставени поради опасността от глад, след като ургалите опустошиха нивите им.

— Глупости — изръмжа Гароу. — Не сме виждали ургал от години. Рогата на единствения, който се мерна тук, висят заковани в кръчмата на Морн.

Мерлок сви вежди.

— Може и така да е, но все пак това е едно малко градче в планините. Не е чудно, че сте избягнали нещастията. Надявам се те да не продължат дълго. Споменах за тези събития просто, защото на техния фон не е толкова странно да се намери такъв камък в Гръбнака. — Търговецът се изправи и им пожела лек ден.

Гароу се насочи обратно към Карвахол.

— Какво мислиш? — попита Ерагон.

— Ще събера още малко информация, преди да си правя заключения. Остави камъка в каруцата и иди се забавлявай. Ще се видим довечера у Хорст.

Ерагон си проби път през тълпата и се върна при каруцата. Той прибра камъка под чувалите и се насочи обратно към сергиите.

Поразходи се и огледа внимателно стоките с изражение на познавач, въпреки скромната сума, с която разполагаше. Другите търговци потвърдиха думите на Мерлок за положението в Алагезия. Очевидно пътуванията вече не бяха безопасни.

По-късно младежът си купи три захарни пръчки и парче все още горещ черешов пай. Топлата храна му се отрази добре след часовете, прекарани навън. Той облиза сладкия сироп от пръстите си и седна на някаква веранда, смучейки една от пръчките. Наблизо се боричкаха две момчета от Карвахол, но на него не му се участваше в игрите им.

В късния следобед търговците започнаха да разнасят продадените си стоки по домовете на хората. Ерагон с нетърпение очакваше вечерта, когато трубадурите щяха да изнесат представление. Той обожаваше да слуша истории за богове и магии, но най-любими му бяха сказанията за Драконовите ездачи. В Карвахол живееше един стар разказвач, Бром, който беше приятел на момчето, но неговите истории остаряваха с времето и Ерагон гореше от нетърпение да чуе нещо ново.

Младежът тъкмо бе отчупил една ледена висулка от покрива на верандата, когато забеляза Слоун. За да избегне срещата с касапина, той сведе глава, зави зад ъгъла и се отправи към кръчмата на Морн.

Вътре беше топло и задушно. Големите лъскави, черни рога от ургал бяха заковани над вратата. Барът бе дълъг и нисък, а зад него стоеше Морн с ръкави, навити до лактите. Брадичката му беше квадратна, сякаш някой го бе праснал с камък в лицето. Посетителите седяха на дъбови маси и слушаха двама търговци, които бяха приключили с работата и се бяха отбили за по бира.

Морн остави халбата, която лъскаше, и погледна към младежа.

— Ерагон, радвам се да те видя. Къде е чичо ти?

— Търгува — отвърна Ерагон и сви рамене. — Сигурно ще се забави малко.

— Ами Роран, и той ли дойде? — попита Морн и взе друга халба.

— Да, тази година няма болни животни, които да го задържат.

— Добре, добре.

Ерагон посочи към двамата търговци.

— Тия какви са?

— Прекупвачи на зърно. Изкупиха тазгодишната реколта на възмутително ниски цени и сега ни разказват някакви небивалици.

Ерагон разбираше раздразнението на кръчмаря.

„Хората имат нужда от тези пари, за да оцелеят през зимата“.

— Какви истории? — попита той.

Морн изсумтя.

— Казват, че Варден са сключили съюз с ургалите и планират да ни нападнат. Според търговците само благодарение на краля все още не сме пострадали. Като че ли на Галбаторикс въобще му пука за нас. Иди и ги чуй. На мене ми писна. Имам си достатъчно проблеми и без техните лъжи.

Единият търговец беше доста дебел и едва се побираше на стола, който скърцаше измъчено при всяко негово движение. По главата му нямаше никакви косми, а устните му се цупеха всеки път, щом отпиеше от шишето си. Другият имаше червендалесто лице и груба кожа. За разлика от главата, тялото му бе неестествено тънко.

Първият напразно се опита да намести туловището си на стола и каза:

— Не, не, вие не разбирате. Единствено непрестанните усилия на краля ни позволяват да седим тук в безопасност и да спорим. Ако той оттегли подкрепата си, сте загубени.

— Точно тъй, остава да ни кажеш, че Ездачите са се завърнали и ти сам си избил стотина елфи — подметна някой. — За деца ли ни мислиш, че ни разказваш такива истории? И сами можем да се грижим за себе си.

Тълпата изръмжа одобрително. Търговецът щеше да отговори, но спътникът му се намеси, махайки с ръка, при което се видяха няколко скъпи пръстена.

— Вие не разбирате. Естествено, че Империята не може да се грижи за всеки поотделно, но само нейният авторитет спира ургалите и останалите изчадия да не нападнат това… — Той се позамисли за подходящата дума — място. Ядосани сте на Империята, може би справедливо, заради отношението й към вас, но властта не може да задоволи всички. Винаги ще има спорове и конфликти. Мнозинството обаче няма от какво да се оплаква. Във всяко общество има малки групи от хора, недоволни от управниците.

— Да — обади се една жена, — ако наричаш Варден малка група!

— Вече ви обяснихме, че Варден нямат желание да ви помагат — въздъхна дебелият мъж. — Те са сбирщина от престъпници и предатели, които се опитват да ни убедят, че истинската заплаха е в самата Империя, а не отвън. Тяхната единствена цел е да свалят краля и да заграбят земята. Имат шпиони навсякъде, не се знае кой работи за тях.

Ерагон не беше съгласен, но хората кимаха. Той пристъпи напред и каза:

— Откъде знаеш това? И аз мога да кажа, че облаците са зелени, но това не означава, че е вярно. Докажете думите си.

Двамата мъже се загледаха в Ерагон. Пръв заговори слабият, като избягваше погледа на момчето.

— Не сте ли си възпитали децата поне малко? Нима оставяте момчетата да предизвикват възрастните по този начин?

Хората се обърнаха към Ерагон и един мъж каза:

— Отговорете на въпроса.

— Нямаме доказателство — отвърна дебелият и обърса потта над горната си устна. Отговорът му отново разпали спора.

Ерагон се върна на бара с горчив вкус в устата. Досега не беше срещал човек, който да изпитва добри чувства към Империята. В Карвахол мразеха кралската власт по наследство. Империята никога не помагаше в гладни години, а бирниците й бяха алчни като лешояди. Ерагон се чувстваше длъжен да поспори с търговците по този въпрос, макар че за Варден нямаше ясно мнение.

Варден се наричаха група бунтовници, които постоянно воюваха с Империята. Никой не знаеше кой е техният водач и кой ги е сформирал преди около век, когато Галбаторикс поел властта. Групата бе спечелила доста симпатизанти с това, че устояваше на опитите на краля да я унищожи. За Варден не се знаеше почти нищо, освен че приемат всеки, който мрази Империята и е в конфликт с нея. Единственият проблем беше да успееш да ги откриеш. Морн се наведе над бара и каза:

— Тези са по-лоши и от лешояди, скупчени на мърша. Ако се задържат тук още малко, ще стане лошо.

— За нас или за тях?

— За тях — отвърна кръчмарят.

Ерагон усети, че обстановката се нажежава, и излезе навън. Вече се свечеряваше и слънцето скоро щеше да залезе. Младежът закрачи по улицата и забеляза в една пресечка Роран и Катрина.

Роран каза нещо, Катрина се повдигна на пръсти, целуна го и се отдалечи. Ерагон се приближи до братовчед си и го закачи.

— Прекарваш си приятно, а?

Роран изръмжа нечленоразделно и тръгна по улицата. В този час повечето жители се бяха прибрали по къщите си и изчакваха да дойде време за представлението на трубадурите.

— Чу ли новините на търговците?

— Да — отвърна Роран не особено съсредоточено.

— Какво мислиш за Слоун?

— Много добре знаеш.

— Ще се лее кръв, щом разбере за мене и Катрина.

Една снежинка падна на носа на Ерагон и той погледна нагоре. Небето беше посивяло. Младежът не можа да се сети какво да отвърне и само потупа Роран по рамото.

Вечерята в дома на Хорст беше щедра. В стаята се смесваха смях и разговори. За веселата атмосфера спомагаха и огромните количества сладък ликьор и тъмна бира. Щом приключиха с яденето, гостите на Хорст се насочиха към лагера на търговците. Голяма тълпа селяни се бе събрала около широк кръг, очертан с факли, и търпеливо очакваше представлението.

Трубадурите излязоха от палатките си. Бяха облечени в дрехи с пискюли и носеха музикални инструменти. Неколцина засвириха, а останалите започнаха да разиграват различни сценки. Първите истории бяха шеговити, изпълнени с анекдоти за смешни герои. По-късно, когато огньовете притихнаха и всички се събраха в по-плътен кръг, излезе старият разказвач Бром. Той имаше дълга бяла брада и черно наметало, увито плътно около тялото му. Старецът повдигна ръце и започна да рецитира:

— Ходът на времето не може да бъде спрян. Годините минават, независимо от нашите желания, но ние умеем да помним. Това, което е изчезнало, продължава да живее в нашите спомени. Ще чуете неща, непълни и неясни, но ги помнете, защото те живеят чрез вас. Сега ще ви разкажа за онова, което е забравено и което лежи скрито зад лъжовната мъгла около нас. Преди да се родят дядовците на вашите дядовци, дори още много преди това, се появили Драконовите ездачи. Тяхната цел била да защитават и да служат и дълги години те се справяли с нея. Могъществото им било несравнимо. Всеки бил як колкото десет мъже. Те не умирали от старост — единствено оръжие или отрова можели да сложат край на живота им. Ездачите използвали способностите си само за добрини и под тяхното управление били издигнати чудни градове от камък. Елфите и джуджетата били наши приятели. Богатството се множало и хората благоденствали. Но за жалост това не можело да продължи вечно.

Бром погледна надолу с тъга.

— Никой противник не можел да ги унищожи, но уви, те се погубили сами. Точно когато достигнали разцвета на могъществото си, в провинцията Инзилбет, която вече не съществува, се родило момче на име Галбаторикс. Когато станал на десет години, бил подложен на изпитание и показал големи способности, заради които Ездачите го взели на обучение. Той преминал през тренировките, като изпреварвал всички останали. Умът му бил остър, тялото здраво и скоро станал пълноправен Ездач. Неколцина съзрели опасност в бързото му издигане, но повечето били твърде самонадеяни и високомерни, за да обърнат внимание. След като завършил обучението си, Галбаторикс тръгнал на рисковано пътешествие с двама свои приятели. Те полетели далеч на север и навлезли дълбоко в земите на ургалите, защото разчитали, че имат достатъчно сили, за да се защитят, но една нощ били нападнати от засада. Въпреки че двамата му другари загинали, а самият той бил ранен, Галбаторикс успял да убие нападателите. Уви, по време на боя една стрела пронизала сърцето на неговия дракон. Тъй като не разполагал със сила да го спаси, драконът умрял в ръцете му. В този момент покълнали семената на лудостта. Разказвачът плесна с ръце и бавно се огледа. Следващите му думи звучаха като тъжен реквием.

— Сам, лишен до голяма степен от силата си и наполовина полудял от мъка, Галбаторикс се скитал из пустошта и търсел смъртта си. Но тя не го застигнала, въпреки че се хвърлял с настървение срещу всичко живо, което срещнел. Скоро ургалите и другите чудовища започнали да го избягват. По това време му хрумнало, че Ездачите може да му осигурят нов дракон. Воден от тази мисъл, Галбаторикс поел обратно и прекосил Гръбнака. Преди бил прелетял през тези места за дни, но този път преходът му отнел месеци. Когато се спуснал от планините, бил полумъртъв от изтощение. Намерил го един фермер и извикал Ездачите. Те го отнесли в една от своите крепости и го излекували. Галбаторикс спал четири дни и когато станал, изглеждал съвсем здрав. Той се изправил пред съвета и поискал нов дракон. Отчаяната му молба разкрила пред останалите истинската му природа. Разочарован от отказа им, в лудостта си Галбаторикс повярвал, че Ездачите са виновни за гибелта на дракона му, и започнал да крои план за отмъщение. Гласът на Бром премина в задъхан шепот.

— Открил един Ездач, който му съчувствал. Като използвал мрачните тайни, научени от една Сянка, успял да го насъска срещу предводителите. Двамата заедно подмамили и убили един от старейшините. Когато кървавото злодеяние било извършено, Галбаторикс се обърнал п нападнал съучастника си без предупреждение. Ездачите го открили с окървавени ръце, но не успели да го заловят. Въпреки лудостта си, той бил достатъчно коварен, за да се изплъзне. Галбаторикс се скрил в пустошта и изчакал няколко години преследвачите му да се успокоят. Тогава, за зла участ, той срещнал един млад и не особено умен Ездач на име Морзан. Възползвайки се от наивността му, успял да убеди Морзан да остави вратата на крепостта Илиреа, сега наричана Уру’баен, отворена и откраднал оттам едно драконово яйце. Двамата се скрили на едно мрачно и злокобно място, където Ездачите не припарвали, и там Галбаторикс обучил Морзан на някои забранени магии, които не бивало да се разкриват. Когато обучението приключило, новият му дракон Шруйкан бил напълно пораснал. Галбаторикс отново се разкрил пред света, но този път имал Морзан на своя страна. Двамата заедно нападали всеки срещнат Ездач и силата им непрекъснато нараствала. Дванайсет от Ездачите се присъединили към тях — от алчност за могъщество и желание за отмъщение. Дванайсетте и Морзан станали известни като Тринайсетте клетвопрестъпници. Ездачите не били готови за такава битка и паднали един по един. Елфите също се опълчили на Галбаторикс, но били пометени и се скрили в горите си. Единствено Враел, водачът на Ездачите, бил достатъчно могъщ, за да устои на клетвопрестъпниците. Той се борил дълго, за да спаси оставащите дракони от ръцете на изменниците. В последната битка, пред портите на Дору Ареаба, Враел победил Галбаторикс, но се поколебал, преди да го довърши. Предателят се възползвал от това и наранил тежко бившия си предводител. Раненият Враел побягнал към връх Утгард, където се надявал да събере сили, но бил настигнат и обезглавен. Така, придобивайки огромно могъщество, Галбаторикс се обявил за крал на цяла Алагезия. И ни управлява оттогава.

Бром привърши историята и се оттегли с останалите трубадури. На Ерагон му се стори, че видя една сълза да се стича по бузата на стареца. Хората започнаха да се разотиват с тихо мърморене. Гароу се обърна към Ерагон и Роран:

— Смятайте се за късметлии. През живота си съм чувал тази история само два пъти. Ако службите на Империята разберат, че Бром я е разказвал, той няма да доживее до края на месеца.

 

 

СЪДБОВЕН ДАР

Вечерта след завръщането им от Карвахол Ерагон реши да изпробва камъка по примера на Мерлок. Той се затвори в стаята си и извади три инструмента. Започна с малко дървено чукче, с което леко удари по камъка. Дочу се лек звън. Младежът избра по-тежък чук и удари по-силно. Накрая използва и малко метално длето. Въпреки че острието не остави следа по камъка, звукът бе силен и ясен. Когато и последният тон заглъхна, на Ерагон му се стори, че дочува тихо писукане. Мерлок беше казал, че камъкът е кух, може би вътре имаше нещо ценно.

„Ако знаех как да го отворя. Който и да е изпратил камъка в планините, все пак не се е опитал да си го потърси, а може би не знае къде е. Впрочем не ми се вярва някой толкова могъщ магьосник да не е в състояние да открие своя камък. Може би е било писано аз да го намеря“.

Тези мисли не му даваха мира, но нямаше какво да стори повече, така че прибра инструментите и си легна.

Късно през нощта Ерагон внезапно се събуди и се ослуша внимателно. Всичко беше спокойно. Обхванат от тревога, той бръкна под дюшека и сграбчи дръжката на ножа си. Изчака няколко минути и отново се отпусна на леглото.

Тънък писък разцепи тишината и го разбуди напълно. Младежът се претърколи от леглото и извади ножа от канията, след което запали една свещ с огнивото. Вратата на стаята му бе затворена. Въпреки че писъкът беше твърде силен, за да е на плъх, той погледна под леглото. Нищо. Разнесе се нов писък.

Откъде идваше този шум? Стените бяха от дебели греди, така че едва ли се чуваше през тях. Погледът му се насочи към камъка. Ерагон го взе внимателно в ръце и огледа стаята. Звукът отново се появи, но този път го усети и с пръстите си — идваше от камъка.

Проклетото нещо му беше донесло само неприятности, а сега не го оставяше да спи. Писъкът се разнесе за пореден път и последва тишина. Ерагон изчака няколко минути и се пъхна в леглото. Каквато и да бе тайната на камъка, щеше да изчака до сутринта.

Луната светеше ярко през прозореца, когато се събуди отново. Камъкът се тресеше на лавицата си и се блъскаше в стената. Ерагон скочи на крака и отново извади ножа си. Движението спря за момент, след което камъкът почна да се тресе и да пищи още по-силно.

Младежът започна трескаво да се облича. Не му пукаше колко ценен може да е предметът. Щеше да го изнесе навън и да го зарови на някое отдалечено място.

Тресенето спря и отново настана тишина. След това камъкът се помръдна напред и падна на пода с глух звук, принуждавайки Ерагон да отстъпи назад.

Внезапно по повърхността му се появи пукнатина и още една, и още една. Там, където се събираха пукнатините, се отчупи парченце и падна на пода. През дупката се подаде малка тъмна глава, последвана от странно изкривено тяло. Ерагон стисна ножа си с всичка сила. Съществото се измъкна от камъка и пристъпи на светло. Шокираният младеж отскочи назад. Пред него, разкъсвайки мембраната, с която бе обвит, стоеше дракон.

 

 

РАЗБУЖДАНЕ

Драконът беше не по-дълъг от лакът, но излъчваше достойнство. Люспите му бяха сапфирено сини, като повърхността на камъка. Не камък, а яйце, осъзна младежът. Драконът разпери крилата си. Точно заради тях изглеждаше толкова изкривен. Те бяха няколко пъти по-дълги от тялото и завършваха с тънки нокти. Главата му бе с триъгълна форма. Два остри бели зъба стърчаха от горната му челюст. Ноктите на краката му също бяха бели като слонова кост и леко изкривени навътре. Линия от шипове преминаваше по гръбнака на съществото от главата до опашката. Там, където вратът и раменете му се събираха, между шиповете имаше малко по-голямо разстояние.

Ерагон помръдна леко и драконът завъртя глава към него, като го гледаше внимателно със сините си очи. Младежът замръзна. Съществото беше малко, но можеше да се окаже опасен противник.

Драконът скоро загуби интерес към Ерагон и започна да проучва стаята, пищейки всеки път, щом се удареше в нещо. Той замахна с крила, подскочи на леглото и се сви върху възглавниците. Устата му бе разтворена като на малко, гладно птиче, но разкриваше редица остри зъби. Ерагон внимателно седна на ръба на леглото. Драконът подуши ръката му и почна да гризе ръкава на ризата.

Младежът се усмихна, загледан в малкото същество. Той нежно протегна дясната си ръка и го докосна по хълбока. Болезнен, леден пулс пробяга нагоре по ръката му. Той изгаряше вените като течен огън. Момчето с писък падна назад. В съзнанието му избухна гневен вик. Всяка част от тялото го болеше неистово. Той се опита да помръдне, но не можа. Постепенно топлината се върна в крайниците му и Ерагон се изправи, като трепереше. Ръката му беше подута, а пръстите — парализирани. В средата на дланта му имаше бяло, блещукащо, кръгло петно. Мястото болеше като ухапване от паяк. Сърцето му туптеше бясно.

Ерагон примигна и се опита да разбере какво се беше случило. Нещо си проправяше път към съзнанието му — като пръст, плъзгащ се по кожа. Отново го усети, този път под формата на мисъл, изпълнена с любопитство. Сякаш беше изчезнала невидимата стена, която ограничаваше съзнанието му, и то можеше да излезе извън тялото. Младежът се уплаши, че без солидна опора духът му ще се откъсне и ще бъде обречен да се скита навеки. Той притеснено се опита да прекъсне контакта. Новото чувство изчезна, сякаш бе затворил очи. Ерагон се загледа с любопитство в неподвижния дракон.

Съществото протегна костеливия си крак и го докосна. Този път енергията, която го бе ударила, не се появи. Обърканият младеж погали дракона по главата с дясната си ръка. Създанието измърка и изви гърба си като котка. Ерагон прокара пръсти по крилото му. Кожата беше като стар пергамент, мека и топла, но леко влажна. Под нея пулсираха стотици малки венички.

Мисълта отново докосна съзнанието на Ерагон, но този път вместо любопитство носеше усещане за глад. Младежът се изправи и въздъхна. Това животно беше опасно, но изглеждаше толкова безобидно на леглото му, че се зачуди дали не би могъл да го задържи. Драконът изпищя и започна да се оглежда за храна. Ерагон го погали отново, за да замълчи, и излезе, като затвори внимателно вратата.

Когато се завърна с две парчета сушено месо, той завари дракона да седи на прозореца и да гледа луната. Младежът наряза месото и го предложи на животното. Драконът помириса парчето, изстреля главата си напред и глътна храната с едно движение, след което побутна ръката на Ерагон за още.

Той го нахрани внимателно, като пазеше пръстите си. Драконът се насити, изкачи се по ръката на младежа и се уви около врата му, а след това изпусна малко черен дим през ноздрите си.

Щом животното задряма, Ерагон внимателно го премести на възглавницата и легна до него, като се взираше в мрака.

Младежът беше изправен пред болезнен избор. Ако отгледаше дракона, можеше да стане Ездач. За тези герои се носеха стотици истории и ако успееше да стане един от тях, щеше да си осигури място в легендите. Но ако службите на Империята разберяха за него, щяха да погубят цялото му семейство, освен, ако не минеше на страната на краля. Най-просто щеше да е да убие животното, но тази идея веднага беше отхвърлена. Драконите бяха твърде редки, за да се погубват така.

„Освен това кой може да ме издаде? Все пак живеем в доста затънтен край“. Проблемът беше да убеди Роран и Гароу да му позволят да задържи животното. Те едва ли щяха да са особено щастливи да живеят с дракон.

„Мога да го отгледам тайно. След месец-два ще е доста голям и те няма да могат да ми попречат. Но дали ще успея да му осигуря достатъчно храна? Малък е като котка, а изяде две големи парчета. Предполагам, че ще може да ловува, но след колко време? И как ли ще му се отрази студът?“

Каквото и да станеше, беше твърдо решен да задържи животното дори ако трябваше да се скара с чичо си. Изпълнен с решимост, Ерагон се отпусна и задряма.

На сутринта драконът стоеше на рамката на леглото като някакъв древен пазител. Младежът се възхити на синия му цвят. Люспите му блестяха като стотици скъпоценни камъчета. Ерагон забеляза, че белегът на дланта му бе добил сребрист оттенък. Трябваше да помисли как да го прикрие.

Той вдигна дракона и внимателно излезе от къщата, като пътьом грабна малко месо, няколко парчета кожа и парцали. Денят беше свеж и хладен. Тънък слой нов сняг покриваше фермата. Ерагон се засмя, докато съществото оглеждаше околността от пазвата му.

Младежът прекоси нивите и навлезе в гората, търсейки подходящо място. Най-накрая си хареса едно голямо дърво, растящо на малко хълмче, и постави дракона на земята. След това от кожата направи каишка и я върза около врата му. Кожата беше стара, но щеше да издържи. Ерагон погледа пълзящото животно и премести примката от врата на краката му, тъй като не искаше да се задуши. Следващата му работа бе да направи от съчки и парцали гнездо на един по-висок клон. Доволен от свършеното, той се дръпна назад да почине.

— Време е да ти покажа новия ти дом — каза младежът и вдигна дракона в клоните. Той изпищя и се опита да се �