Робърт Джордан
Господарят на хаоса (1) — Моята библиотека

На Бетси

Лъвове пеят, хълмове летят.

Луна посред ден, слънце посред нощ.

Сляпа баба, глух дядо, глупава чавка.

Нека царува Господарят на хаоса.

Песничка от детска игра,

чута във Велики Аравалон,

Четвърти век

 

ПРОЛОГ
Първото послание

Демандред стигна черните склонове на Шайол Гул и порталът — дупка в тъканта на реалността — се стопи и изчезна. Купести сиви облаци скриваха небето като извърнато наопаки море от мудни пепеляви вълни, блъскащи се в скрития планински зъбер. Долу в пустата долина проблясваха странни светлини — бледосини и червеникави жилки, неспособни да разпръснат сумрака, загърнал източника им. Мълнии сечаха въздуха нагоре към облаците и ехтеше глух тътен. От пръснатите по склона зевове се надигаше пара и дим. Някои от тези скални цепнатини бяха широки само колкото човешка длан, други можеха да погълнат до десет души наведнъж.

Той мигом освободи Единствената сила и с изчезналата сладост си отиде остротата на сетивата, правеща всичко по-рязко и по-ясно. Липсата на сайдин го накара да се почувства празен, но тук само глупак можеше да си позволи дори да помисли, че е готов да прелее. Освен това само глупак тук можеше да пожелае да вижда, да мирише или да усеща твърде ясно.

Във времената, наричани днес Приказния век, това тук представляваше идиличен остров сред прохладно море, предпочитан от онези, които обичат пасторалната простота. Въпреки изпаренията сега студът горчиво хапеше; той не си позволи да го почувства, но по инстинкт се загърна плътно с обшитото си с кожа кадифено наметала. Дъхът му излизаше на тънка пара и въздухът веднага я засмукваше. Още неколкостотин левги на север светът бе вледенен, но в Такан-дар винаги беше сухо и пусто, макар и обгърнато от вечната зима.

Можеше да се каже, че има нещо като вода — синкав като мастило ручей, стичащ се по склона край една ковачница със сив покрив. Вътре кънтяха чукове и с всяко отекване от тесните прозорци блесваше бяла светлина. Дрипава жена се бе свила безнадеждно до грубата каменна стена на ковачницата и прегръщаше бебенце в скута си и тънко като вретено момиче, заровило лице в полите на майка си. Пленници от набег в Граничните земи, несъмнено. Но толкова малко. Мърдраалите сигурно скърцаха със зъби от яд. Мечовете им с времето се разваляха и трябваше да ги заменят с нови, макар набезите в Граничните земи да бяха прекратени.

Появи се и един от ковачите — едра тромава човекоподобна фигура, изсечена сякаш от скалите. Ковачите не бяха съвсем живи същества; ако се отведяха по-надалече от Шайол Гул, те се превръщаха на камък или прах. Нито пък бяха истински ковачи — не ковяха нищо друго освен мечовете. Този държеше с две маши острие на меч, нажежено и бледо като сняг, огрян от луната. Жив или не, ковачът предпазливо натопи блестящия метал в тъмния ручей. С каквото и подобие на живот да беше надарено съществото, то щеше да свърши, ако се докоснеше до тази вода. Когато металът бе измъкнат, беше станал мъртвешки черен. Но работата още не беше свършила. Ковачът се шмугна обратно в сивото здание и изведнъж се разнесе отчаян мъжки вик.

— Не! Не! Не!

После мъжът запищя и писъкът се разнесе до безкрай и бавно, много бавно заглъхна, сякаш пищящият бе запокитен невъобразимо далеко. Едва сега мечът бе готов.

Още един ковач се появи — може би същият, а може би друг — и повлече жената с децата. Тя най-накрая намери в себе си трошица кураж и се задърпа и задра с нокти ковача, но съществото изобщо не трепна и завлече всички вътре. Чуковете отново закънтяха, поглъщайки детския плач.

Един готов меч, един се правеше и още два оставаха. Демандред никога не беше виждал по-малко от петдесет пленници, чакащи ред да дадат лептата си на Великия властелин на Мрака. Мърдраалите сигурно наистина скърцаха със зъби.

— Шляеш се, когато си призован от Великия властелин? — Гласът прозвуча като смъкваща се гнила кожа.

Демандред се извърна бавно — как смееше един Получовек да се обръща към него с такъв тон! — но назидателните думи замряха в устата му. Не заради безокия взор на восъчнобледото лице, който внушаваше ужас у всеки човек — той отдавна го бе изкоренил от себе си, — а за друго. Всеки мърдраал беше на ръст колкото висок мъж, по-скоро змийски гъвкава имитация на мъж. Този обаче стърчеше с още една глава и рамене отгоре.

— Ще те заведа при Великия властелин — каза мърдраалът. — Аз съм Шайдар Харан. — Чудовището се обърна и закрачи нагоре по склона. Тъмният му плащ висеше неестествено неподвижен.

Демандред се поколеба. Имената на Получовеците винаги бяха на извратения език на тролоците. Но „Шайдар Харан“ произлизаше от така наречения днес Древен език. И означаваше „Ръка на Тъмния“. Нова изненада, а Демандред никак не обичаше изненадите, особено в Шайол Гул.

Входът в планината по нищо не се отличаваше от другите отвори сред скалите, само дето от него не излизаше дим или пара. Зееше достатъчно широк, за да влязат през него двама души един до друг, но мърдраалът поведе. Пътеката почти веднага се заспуска стръмно надолу с добре отъпкан, сякаш настлан с плочи под. Студът изчезна и бавно се замени с нарастващ зной. От камъка струеше бледорозова светлина, по-ярка от сумрака навън. Проядени шипове се спускаха от тавана като каменни зъби, готови да захапят.

Изведнъж той забеляза нещо. Всеки път, когато бе минавал оттук, тези шипове почти отъркваха темето му. Сега се бяха отдръпнали от мърдраала с почти две длани, ако не и повече. Изненада го не това, че тунелът е станал по-висок — странностите тук бяха нещо обичайно, — а това, че на Получовека е оставено толкова пространство. Великият властелин напомняше за себе си и на мърдраалите, също както и на хората. Това допълнително пространство беше факт, който трябваше да запомни.

Тунелът изведнъж го изведе на широка издатина над езеро от разтопен камък — червенина, напръскана с черно, в която танцуваха пламъци колкото човешки бой. Покрив нямаше, само една огромна дупка, издигаща се през планината до небе, което не беше небето на Такан-дар. Пред него дори небето на Такан-дар изглеждаше нормално с диво набраздените си облаци. Това място тук хората наричаха Гърнето, или Ямата на ориста, без сами да знаят колко уместно е името.

Въпреки всичките си досегашни посещения — първите отпреди повече от три хиляди години — Демандред изпита благоговеен трепет. Тук той можеше да почувства Въртела — дупката, изровена в камъка още когато Великият властелин е бил положен тук в плен след мига на Сътворението. Тук го обливаше присъствието на Великия властелин. Физически това място не беше по-близо до Въртела от което и да е друго по света, но тук Шарката беше така изтънена, че можеше да се усети.

Както всеки път, Демандред изпита неудържимо желание да се засмее. Какви глупци бяха онези, които дръзваха да се противопоставят на Великия властелин! О, Въртелът все още бе запушен, но по-тънко, отколкото когато се бе събудил от дългия си сън и се бе измъкнал на воля от собствения си затвор в него. Скоро запушването щеше да се разкъса и Великият властелин щеше да се протегне отново и да досегне цялата земя. Скоро щеше да дойде Денят на завръщането. И той щеше да властва вечно над света. Под сянката на Великия властелин, разбира се. И заедно с онези Избрани, които оцелееха.

— Вече можеш да ме оставиш, Получовеко. — Не искаше това същество да види екстаза, който го обзема. Екстаза и болката.

Шайдар Харан не помръдна.

Демандред отвори уста… и в главата му изкънтя глас.

ДЕМАНДРЕД.

Да го наречеш глас бе все едно да наречеш планина камъче. Връхлетя в мозъка му и почти разби черепа му. Изпълни го с възторг. Той се смъкна на колене. Мърдраалът стоеше и го гледаше равнодушно.

ДЕМАНДРЕД. КАКВО СТАВА НА СВЕТА?

Той никога на беше знаел със сигурност колко за света знае Великият властелин. Беше се изумявал колкото от незнанието, толкова и от знанието. Но не се съмняваше какво точно желае да чуе Великият властелин.

— Рахвин е мъртъв, велики властелине. От вчера. — Последва болка. Така силната еуфория мигновено преля в болка. Ръцете и нозете му се сгърчиха. — Ланфеар изчезна без следа, също както и Ашмодеан. А Грендал казва, че Могедиен не дошла на уговорената им среща. Също вчера, велики властелине. Не вярвам да е съвпадение.

ЧЕЗНАТ ИЗБРАНИТЕ, ДЕМАНДРЕД. ОТПАДАТ СЛАБИТЕ. КОЙТО МИ ИЗМЕНИ, ЩЕ УМРЕ В СМЪРТТА ПОСЛЕДНА. АШМОДЕАН, СГЪРЧЕН В СОБСТВЕНАТА СИ СЛАБОСТ. РАХВИН, МЪРТЪВ В СВОЯТА ГОРДОСТ. ДОБРЕ МИ СЛУЖЕШЕ ТОЙ, НО ДОРИ АЗ НЕ МОГА ДА ГО СПАСЯ ОТ БЕЛФИР. ДОРИ АЗ НЕ МОГА ДА ПРИСТЪПЯ ОТВЪН ВРЕМЕТО.

За миг смразяващ гняв изпълни този ужасен глас и… възможно ли бе да е отчаяние? Само за миг.

СТОРЕНО Е ОТ ДРЕВНИЯ МИ ВРАГ, ОНЯ, ЩО ГО ЗОВАТ ДРАКОН. ТИ БИ ЛИ МЕТНАЛ ГИБЕЛНИЯ ПЛАМ В СЛУЖБА НА МЕН, ДЕМАНДРЕД?

Демандред се поколеба. Цяла година, във Войната за Силата, и двете страни бяха използвали Гибелния плам. Докато не разбраха последствията. Без споразумение или договор — договор никога не бе имало, нито пощада — всяка от двете страни просто престана. В онази година цели градове бяха загинали от белфир, стотици хиляди нишки в Шарката бяха прогорени; самата реалност почти се бе разплела, свят и вселена се изпаряваха като тънка мъгла. Ако гибелният плам отново се понесеше, можеше да не остане повече свят, над който да се властва.

Нещо друго го жегна. Великият властелин вече знаеше как е загинал Рахвин. И изглежда, знаеше повече за Ашмодеан, отколкото знаеше самият той.

— На вашите заповеди служа покорно, велики властелине. — Мускулите му тръпнеха, но гласът му беше твърд като скала. Коленете му запариха от нагорещените камъни, но плътта все едно че беше на някой друг.

ТОГАВА ЩЕ ГО СТОРИШ.

— Велики властелине, Дракона може да се унищожи. — Един мъртвец нямаше да може да борави повече с белфир и тогава Великият властелин навярно щеше да реши, че повече не е необходимо. — Той е невеж и слаб, пръска вниманието си в десетки посоки, Рахвин се оказа един суетен глупец. Аз…

ЩЕ БЪДЕШ ЛИ НЕ-БЛИС?

Езикът на Демандред замръзна. Не-блис. Онзи, който ще бъде само едно стъпало под Великия властелин и ще властва над всички други.

— Желая само да ви служа, велики властелине, с всички свои сили.

СЛУШАЙ ТОГАВА И СЛУЖИ. ЧУЙ КОЙ ЩЕ ЗАГИНЕ И КОЙ ЩЕ ЖИВЕЕ.

Демандред изкрещя, щом гласът закънтя в черепа му. Сълзи на радост потекоха по лицето му.

Неподвижен, мърдраалът го гледаше.

 

 

— Стига сте шавали. — Нинив раздразнено преметна дългата си плитка през рамо. — Нищо няма да стане, ако се въртите като деца, които ги е засърбяло.

Никоя от жените от другата страна на разнебитената маса не изглеждаше по-стара от нея, въпреки че бяха с над двадесет години по-големи, и никоя от двете изобщо не шаваше, но жегата беше изнервила Нинив до крайност. От нея се лееше обилна пот, а те изглеждаха хладни и сухи. Леане, в доманската си рокля от твърде тънка синя коприна, само сви рамене, но Сюан изсумтя и сърдито заоправя полите си. Обикновено се обличаше много семпло, но тази сутрин си бе облякла тънък жълтеникав лен с пришита тайренска дантела по деколтето, на което му трябваше съвсем малко, за да го наречеш прекалено дълбоко. Сините й очи бяха хладни и дълбоки като кладенчова вода. Колкото и променени да бяха дрехите й, очите й си бяха същите.

— Бездруго нищо няма да стане — сопна се тя. — Чисто губене на време си е, но ти обещах, затова карай нататък. Нас с Леане ни чака работа. — Двете ръководеха мрежата от очи и уши за Айез Седай тук, в Салидар — агентките, които пращаха известия за случващото се, както и за слуховете, които се ширеха по света.

Нинив също заглади полите си, за да се успокои. Нейната рокля беше от проста бяла вълна, със седем цветни ивици, по една за всяка Аджа. Дреха на Посветена. Дразнеше я. Ви предпочела зелената коприна, прибрана сега настрана. Готова бе да си признае придобития напоследък вкус към фини дрехи — поне пред себе си, — но изборът й точно на тази рокля бе просто заради удобството — беше тънка и лека, — а не защото зеленото като че ли беше един от любимите цветове на Лан. Изобщо не беше за това. Напразни копнежи. На една Посветена, облякла нещо друго освен бялото с цветните ивици, веднага щяха да й покажат, че е все още много под Айез Седай. Тя решително си изби всички тези празни мисли от главата. Не беше дошла тук, за да се ядосва за дреболии. Всъщност и синьо й допадаше. Не!

Тя боцна деликатно с Единствената сила първо Сюан, а после Леане. В известен смисъл това изобщо не беше преливане. Ако не се ядосаше достатъчно, тя и една трошица не можеше да прелее, дори да зърне Верния извор не можеше. Но се свеждаше до същото. Влакънца от сайдар, женската половина на Верния извор, протекоха през двете жени при запридането й. Но не произтичаха от нея.

На лявата си китка Нинив носеше тънка гривна — най-обикновено сребърно обръче. Предимно от сребро всъщност, плюс една малко по-особена съставка, но това нямаше голямо значение. Това беше единственият накит, който носеше, освен пръстена с Великата змия — на Посветените твърдо им се забраняваше да прекаляват с накитите. Подобен на гривната нашийник беше стегнал врата на четвъртата жена, седяща на трикрако столче до варосаната стена. Облечена в груба дреха от кафява вълна, със загрубяло от слънцето селяшко лице, тя изобщо не се потеше. Нито едно мускулче по нея не помръдваше, но тъмните й очи наблюдаваха всичко. За Нинив тя беше обкръжена от сиянието на сайдар, но тъкмо тя насочваше прелетите от жената струи. Нашийникът и гривната създаваха между двете връзка, досущ както можеха да се свързват Айез Седай, за да обединят мощта си. Според Елейн в цялата тази работа се намесвали някакви „абсолютно идентични матрици“ — съвсем неразбираемо обяснение. Важното беше, че Нинив усещаше всяко чувство у другата жена и че целият сайдар, който жената извличаше, беше под неин контрол. Понякога си мислеше, че щеше да е далеч по-добре, ако жената на столчето беше мъртва. Определено щеше да е по-чисто някак си. По-просто.

— Има нещо разкъсано, или срязано — измърмори Нинив. Съвсем смътно усещане, почти го нямаше, но пък за първи път бе усетила нещо повече от пълната пустош. Можеше да се дължи на въображението й, както и на отчаяното желание да се докопа до нещо, каквото и да е то.

— Пресичането — каза жената на столчето. — Така се наричаше това, което вие наричате усмиряване при жените и опитомяване при мъжете.

Три глави се люшнаха към нея и три чифта очи я изгледаха свирепо. Сюан и Леане бяха Айез Седай, преди да ги усмирят в преврата в Бялата кула, довел Елайда на Амирлинския трон. Усмирени. Дума, предизвикваща тръпки. Без никога повече да могат да прелеят. Но вечно да помнят и усещат загубата. Винаги да усещаш близостта на Верния извор и да знаеш, че никога вече няма да го докоснеш. Усмиряването не можеше да се Изцери, както и смъртта.

В това поне вярваха всички, но според Нинив Единствената сила трябваше да може да Изцери всичко освен смъртта.

— Ако имаш да добавиш нещо полезно, Мариган — каза тя рязко, — кажи го. Ако не, си мълчи.

Мариган се сви до стената и очите й блеснаха. Страх и ненавист потекоха през гривната, но те винаги си бяха налице в една или друга степен. Пленниците никога не обичат своя похитител, дори когато — а може би особено когато — знаят, че са си заслужили пленничеството, ако не и нещо по-лошо. Проблемът беше в това, че Мариган също твърдеше, че пресичането — усмиряването — не може да се Цери. О, в Приказния век всичко можело да се Цери, всичко освен смъртта и това, което в днешно време Жълтата Аджа наричали Церителство, било само най-грубата и припряна първа помощ на полесражението. Но опиташе ли се човек да научи нещо повече, всичко свършваше. Мариган разбираше от Церителството толкова, колкото Нинив от налбантството, което за нея се свеждаше до това, че нагряват желязото в жарта и после го бият с чук. Съвсем недостатъчно, за да направиш дори подкова. Или да изцериш нещо повече от една подутина.

Нинив изгледа замислено Сюан и Леане. Толкова дни усърден труд, а досега не беше научила нищо. Изведнъж си даде сметка, че неволно върти гривната на китката си. Каквато и да беше ползата, мразеше да е свързана с тази жена. От близостта й с нея кожата й настръхваше. „Поне мога да науча нещо — каза си тя. — А и няма да стане по-лошо.“

Тя внимателно отвори гривната — защипката се намираше трудно, освен ако човек не знаеше точно къде е — и я връчи на Сюан.

— Я си я сложи.

— Защо? — попита Сюан. — Ти ми каза, че това действа само при…

— Просто я сложи, Сюан.

Сюан я изгледа с упорство — Светлина, ама и тази жена ако не беше опърничава! — след което закопча гривната на китката си. На лицето й моментално се изписа изненада, а после очите й се присвиха срещу Мариган.

— Че ни мрази, мрази ни, но това и преди го знаех. Има и страх, и… смайване. Личицето й не трепва, но е съвсем слисана. Не мисля, че и тя е вярвала, че мога да използвам това.

Мариган се помръдна неловко. Дотук само две от тези, които знаеха за нея, можеха да използват гривната. При четири щяха да имат повече възможност да й задават въпроси. Външно даваше вид, че е готова да им съдейства напълно, но колко ли криеше? Колкото можеше — Нинив изобщо не се съмняваше в това.

Сюан поклати глава и въздъхна.

— Не мога. Би трябвало да мога да докосвам Извора през нея, нали? Е, не мога. По-скоро моруна ще се покачи на дърво. Аз съм усмирена и толкова. Как го махаш това? — Тя опипа гривната. — Как го махаш това проклето нещо?

Нинив постави леко ръка върху ръката на Сюан с гривната.

— Не разбираш ли? Гривната няма да подейства на жена, която не може да прелива, повече, отколкото би й подействал нашийникът. Ако я сложа на някоя от готвачките, за нея няма да е нищо повече от най-обикновен накит.

— Не мога да преливам — отвърна безизразно Сюан. — Усмирена съм.

— Но има нещо, което трябва да се Изцери — настоя Нинив. — Иначе нищо нямаше да усетиш през гривната.

— Свали я! — сърдито каза Сюан.

Нинив поклати глава и се подчини. Понякога Сюан се опъваше глупаво като мъж!

Когато протегна гривната на Леане, доманката вдигна китката си нетърпеливо. Леане се правеше, че приема леко усмиряването си — също както се преструваше и Сюан, — но не винаги успяваше. Предполагаше се, че единственият начин да се преживее за дълго след усмиряването, е като жената намери нещо друго, което да запълни живота й, да запълни дупката, оставена в душата след загубата на Единствената сила. За Сюан и Леане това нещо бе поддържането на мрежата им от агентки и по-важно — усилието им да убедят Айез Седай в Салидар да окажат поддръжка на Ранд ал-Тор, без при това някоя Айез Седай да се досети какво правят. Въпросът бе в това дали е достатъчно. Горчивината на лицето на Сюан и поривът, с който Леане прие да й щракнат гривната, подсказваха, че като че ли нищо не може да остане достатъчен мотив завинаги.

— О, да. — Леане говореше живо и отсечено. Освен когато си приказваше с мъже. Тя, в края на краищата, си беше доманка и напоследък гледаше да навакса времето, изгубено в Тар Валон. — Да, тя наистина е смаяна, нали? Сега обаче започва да го потиска. — За миг тя замълча и изгледа жената на столчето. Мариган също я изгледа настръхнала. Накрая Леане сви рамене. — Да, и аз не мога да докосна Извора. И се опитах да я накарам да усети, че я е ухапала бълха по глезена. Ако беше подействало, щеше да се издаде с нещо. — Това беше другата хитрина с гривната: че можеш да накараш жената с нашийника да изпита физически усещания. Само усещането — каквото и да направиш, следа не оставаше, нито жертвата можеше да пострада — но усещането за някое и друго здраво шибване с пръчка беше достатъчно, за да убеди Мариган, че пълното съдействие е най-добрият избор за нея. Както и възможната алтернатива — бърз съд, последван от екзекуция.

Въпреки провала си Леане изгледа внимателно как Нинив сваля гривната и я наглася на ръката си. Изглежда, тя поне не беше се предала напълно и се надяваше един ден да прелее отново.

Възвръщането на Силата беше чудесно. Не толкова, колкото ако сама извличаш сайдар, да се изпълниш хубаво с него, но дори докосването на Извора през друга жена беше като удвояване на живота, течащ в жилите й. Да удържаш сайдар беше като да ти се доще да се разсмееш и да затанцуваш, изпълнена с чиста радост. Допускаше, че един ден ще привикне с това: като пълна Айез Седай, трябваше да привикне. Поставена на везните, връзката й с Мариган беше ниска цена.

— Не че знаем, че има шанс — каза тя, — но мисля, че…

Вратата се отвори с трясък и Нинив скочи преди да се усети. Щеше да изпищи, ако гърлото й не беше се стегнало толкова. Сюан и Леане също скочиха. Страхът, сриващ се през гривната, бе като огледален на нейния.

Младата жена, затръшвала грубата дървена врата след себе си, изобщо не забеляза суматохата, която бе създала с нахлуването си. Висока и стройна, в бяла дреха с цветни ивици на Посветена, със слънцезлати къдрици, стелещи се по раменете й, тя изглеждаше побесняла. Но въпреки стегнатото си от гняв лице съумяваше все пак да изглежда красива — Елейн винаги намираше начин да си остане красива.

— Ти знаеш ли какво правят? Плащат посланичество в… в Кемлин! И отказват да ми разрешат да отида! Шериам, представи си, ми забрани да й го споменавам повече. Забраня ми дори да говоря за това!

— Теб никога ли не са те учили да чукаш, Елейн? — Нинив вдигна съборения си стол и седна. — Помислих те за Шериам. — Само при мисълта, че можеха да я разкрият, все едно че й изтръгнаха вътрешностите.

За нейно успокоение, Елейн се изчерви и веднага се извини. Но развали доброто впечатление, като добави:

— Не разбирам защо се държите като гъски. Биргит е отвън и ти знаеш, че ще те предупреди, ако се приближи някоя друга. Нинив, те трябва да ми разрешат да отида.

— Напротив, не трябва — намеси се грубо Сюан.

— Но…

— Ти допускаш ли изобщо, че Шериам или която и да е друга ще позволи щерката-наследница да се озове в ръцете на Преродения Дракон? След като майка ти е мъртва…

— Не вярвам в това! — сряза я Елейн.

— И аз не вярвам, че Ранд я е убил — продължи неумолимо Сюан, — но това е съвсем друго. Но ако Мургейз беше жива, тя щеше да излезе и да го признае за Преродения Дракон. Или ако вярваше, че той е Лъжедракон, би организирала съпротива. Моите очи и уши не са чули да се шепне за нещо такова. Не само в Андор, но и тук в Алтара, както и в Муранди.

— Но на запад се вдига бунт — натърти Елейн.

— Срещу Мургейз. Не в нейна подкрепа. Стига и това да не е само слух. — Гласът на Сюан беше съвсем спокоен. — Майка ти е мъртва, момиче. По-добре е да го приемеш, да се наплачеш и всичко да свърши.

Брадичката на Елейн се вдигна. Този й навик беше много досаден; беше самото олицетворение на ледена надменност, въпреки че повечето мъже странно защо намираха това за привлекателно.

— Вие непрекъснато се оплаквате колко време минавало, докато се свържете с всичките си агентки — каза тя хладно, — но ще оставя настрана това дали сте чули всичко, което заслужава да се чуе. Независимо дали майка ми е жива, или не, моето място е в Кемлин, час по-скоро. Аз съм щерката-наследница!

— Аз съм била Посветена достатъчно дълго и знам много добре как стоят нещата. Разбира се, те няма да имат нищо против да заемеш трона рано или късно; от доста отдавна не е имало кралица, която да е Айез Седай. Но няма да те пуснат да си идеш, докато не станеш пълна сестра, а дори и тогава няма да позволят да се доближиш до Преродения Дракон преди да са разбрали доколко могат да му се доверят. Особено след тази негова… амнистия. — Устните й се изкривиха кисело на думата, а Леане направи гримаса.

Нинив се намръщи. Беше възпитана в страх към всеки мъж, който може да прелива. Но Ранд, чието отрасване беше следила отблизо, беше Преродения Дракон, роден едновременно като поличба, че идва денят на Последната битка, и за да се срази с Тъмния в тази битка. Преродения Дракон, едничката надежда на човечеството. По-лошото бе, че според слуховете се опитвал да събере други като него. Разбира се, не можеше да са много. Всяка Айез Седай би се впуснала да залови такъв — Червената Аджа не вършеха почти нищо друго, — но се намираха малко, много по-малко отпреди, според хрониките на Кулата.

Елейн обаче не смяташе да се предава. Виж, тази нейна черта беше направо възхитителна. Тя нямаше да се предаде дори главата й да лежеше на дръвника и секирата да падаше. Стоеше си, вирнала брадичка, и устояваше на погледа на Сюан — нещо, което дори Нинив трудно постигаше.

— Има две ясни причини, поради които трябва да отида. Първо, каквото и да е станало с майка ми, нея я няма, а аз съм щерката-наследница. Само аз мога да успокоя хората и да ги уверя, че наследството е ненакърнено. Второ, мога да подходя към Ранд ал-Тор. Той ми вярва. Ще бъда много по-подходяща от всяка друга, която би могъл да избере Съветът.

Айез Седай в Салидар си бяха избрали свой Съвет на Кулата, един Съвет в изгнание всъщност. Трябваше уж да обмислят избора на нов Амирлински трон, една истинска Амирлин, която да оспори претенциите на Елайда за титлата и Кулата, но Нинив не забелязваше особени признаци за нещо такова.

— Колко мило от твоя страна, че правиш такава саможертва, дете — каза сухо Леане и Елейн се изчерви. Малцина извън тази стая го знаеха и нито една Айез Седай, но Нинив изобщо не се съмняваше, че първото, което Елейн щеше да направи, озовеше ли се в Кемлин, ще е да награби Ранд за такава целувка, от която животът му да висне на косъм. — След като твоята майка я… няма… ако Ранд ал-Тор има теб и Кемлин, той има цял Андор, а Съветът не може да му позволи да придобие такава мощ. Да не говорим, че Тийр и Кайриен вече са му в джоба, както и Айил. Като добавиш и Андор, Муранди и Алтара — с нас вътре — ще паднат само като кихне. Много силен става и твърде бързо. Току-виж решил, че няма нужда от нас. След гибелта на Моарейн нямаме край него своя, на която може да се разчита.

При тези думи Нинив трепна. Моарейн бе извела нея, Ранд, Егвийн, Мат и Перин от Две реки и беше променила живота им. Толкова дълго беше жадувала Моарейн да си плати за това, което им беше причинила, че загубата й беше като да е загубила късче от себе си. Но Моарейн беше загинала в Кайриен, отнасяйки със себе си и Ланфеар, и сега бързо се превръщаше в легенда — единствената Айез Седай, успяла да убие не един, а двама Отстъпници. Единственото хубаво, което Нинив намираше в това, колкото и да я беше срам, бе, че сега Лан беше освободен от задължението си да бъде Стражник на Моарейн. Стига изобщо да можеше да го намери.

Сюан подхвана оттам, където Леане бе свършила.

— Не можем да позволим да вдигне платната и да тръгне в открито море без никакво напътствие. Кой знае докъде ще стигне? Не можем да му позволим да стане твърде силен, преди да ни е приел, а в същото време не смеем да го задържим твърде много. А аз се старая да поддържам у Шериам и другите убеждението, че трябва да го поддържат, след като половината Съвет тайно не иска да имат нищо общо с него, а другата половина дълбоко в сърцата си са убедени, че трябва да бъде опитомен, все едно дали е Преродения Дракон, или не. Във всеки случай, каквито и да са доводите ти, съветвам те да се съобразяваш с Шериам. Няма да промениш ничие решение, а Тиана си няма достатъчно новачки, които да й запълват времето.

Лицето на Елейн се изопна сърдито. Тиана Носеле, Сива сестра, беше Наставница на новачките тук, в Салидар. Една Посветена трябваше да е прекрачила много по-далече границата, за да бъде пратена на Тиана, отколкото една новачка, но по същата причина посещението й винаги беше много по-срамно и болезнено. Към една новачка Тиана можеше да прояви някаква милост, мъничко поне; за Посветените обаче смяташе, че отдавна трябва да им е дошъл умът, и ги наказваше наистина безмилостно.

— Вие сте знаели за това… посланичество… нали? — попита Нинив. — Нали вечно си шушукате с Шериам.

— Девет — отвърна Сюан. — „Достатъчно, за да зачетем Преродения Дракон“, така каза.

— Ти се надявай само да е научил — хладно каза Елейн.

Тринадесет беше опасното число. Ранд беше силен, но тринадесет свързани Айез Седай можеха да го надвият, да го заслонят от сайдин и да го вземат в плен. Тринадесет беше предписаният брой, когато един мъж трябваше да бъде опитомен, макар Нинив да започваше да си мисли, че това предписание е по-скоро въпрос на обичай, отколкото на необходимост. Айез Седай правеха твърде много неща само защото винаги са се правели.

Усмивката на Сюан не беше никак мила.

— Мисли, момиче! Шериам във всеки случай го прави, както и Съветът. Най-напред при него ще отиде само една и не повече, докато сам не благоволи да ги покани. Но ще знае, че са пристигнали девет, и все някой ще му подскаже каква висока чест е това.

— Мин също ще отиде — каза Леане. — Нейните… таланти може да се окажат полезни за Ранд. Сестрите, разбира се, няма да научат тази страна на нещата. Тя умее да си пази тайните.

— Разбирам — каза Елейн, този път съвсем хладно. И се опита доста нескопосано да са придаде бодрост. — Е, виждам, че сте заети с… с Мариган. Не исках да ви преча. Продължавайте си. — И излезе преди Нинив да успее да си отвори устата.

Ядосана, Нинив се нахвърли върху Леане.

— Все смятах, че от двете ви Сюан е по-коварната, но това беше направо жестоко!

Отговори й Сюан.

— Когато две жени са влюбени в един и същи мъж, това означава неприятност, но ако мъжът се казва Ранд ал-Тор… Светлината само знае доколко е все още с разсъдъка си или в каква посока могат да го тласнат. Ако ще има скубане на коси и дращене с нокти, по-добре да си го направят още сега, тук.

И стана да излезе.

— Къде тръгна? — викна Нинив.

— Чака ни работа — каза кратко Сюан. Вече бе до вратата.

— Обеща да сте ми на разположение, Сюан. Шериам каза да стоите.

Сюан я изгледа с насмешка.

— Може би ще и се оплачеш? И ще й обясниш как си правиш проучванията? Искам малко време с Мариган тази вечер. Имам още въпроси към нея.

След като Сюан излезе, Леане каза тъжно:

— Хубаво щеше да бъде, Нинив, но трябва да правим това, което можем да правим. Би могла да опиташ с Логаин. — После и тя излезе.

Нинив се навъси. Проучването на Логаин й беше дало дори по-малко от изследването на двете жени. Вече не беше сигурна дали изобщо може да научи нещо от него. Тъй или иначе, последното нещо, което й се искаше, бе да Изцери един опитомен мъж.

— Хапете се една-друга като плъхове в кафез — каза Мариган. — Но очевидно е, че шансовете ти не са много добри. Сигурно трябва да обмислиш… други възможности.

— Дръж си мръсния език зад зъбите! — изръмжа Нинив. — Мълчи, Светлината да те изгори дано! — Страх продължаваше да се просмуква през гривната, но и нещо друго, твърде смътно, за да повярваш, че изобщо го има. Някаква бледа искрица надежда навярно. — Светлината да те изгори — повтори тя.

Истинското име на жената не беше Мариган, а Могедиен. Една от Отстъпниците, впримчена в клопката на собствената си непреодолима гордост и държана в плен сред Айез Седай. Само пет жени на света знаеха това и нито една от тях не беше Айез Седай, но пазенето на тайната на Могедиен си беше чиста необходимост. Престъпленията на Отстъпницата правеха екзекуцията й толкова сигурна, колкото слънчевия изгрев. Срещу всяка Айез Седай, която би решила да се изчака, ако изобщо се намереше такава, десет щяха да настоят веднага да й се въздаде дължимото. И в някой небелязан гроб с нея щеше да се зарови и цялото й познание от Приказния век, когато с помощта на Силата са се вършели неща, несънувани в днешно време. Нинив не беше сигурна дали вярва и на половината от това, което й беше разказала жената за този Век. И със сигурност разбираше много по-малко от половината.

Да се изкопчи информация от Могедиен никак не беше лесно, още повече че тя никога не беше се интересувала от неща, от които не би могла да се възползва лично, и по правило знанията, които разкриваше, звучаха повърхностно. Жената явно не беше склонна да разкрие истината, но Нинив подозираше, че е била някаква измамничка или нещо такова преди да обрече душата си на Тъмния. Понякога тя и Елейн просто не знаеха какви въпроси да задават. Могедиен рядко издаваше нещо доброволно, това беше ясно. Въпреки това вече бяха научили доста и бяха предали на Айез Седай повечето научени неща. Като резултат от своите изследвания и занимания като Посветени естествено. Бяха си спечелили голямо доверие.

Двете с Елейн биха запазили тайната за нейната самоличност, стига да можеха, но Биргит беше разбрала от самото начало, а на Сюан и Леане просто трябваше да се каже. Сюан вече знаеше предостатъчно за обстоятелствата, при които беше пленена Могедиен, за да изисква подробни обяснения, и разполагаше с необходимия лост, за да ги получи. Нинив и Елейн знаеха част от тайните на Сюан и Леане, а пък те двете, изглежда, знаеха всички техни освен истината за Биргит. Всичко това създаваше крехко равновесие помежду им, с лек превес за Сюан и Леане. Освен това част от разкритията за Могедиен бяха свързани с предполагаеми заговори на Мраколюбци и с кроежите на другите Отстъпници. Единственият начин да прокарат тези сведения беше да ги представят като дошли от агентките на Сюан и Леане.

Гузност и отврата пронизаха Нинив, и не за първи път. Можеше ли каквото и да е познание да оправдае криенето на Отстъпницата от ръката на правосъдието? Предаването й означаваше наказание, при това вероятно ужасно, и то не само за нея, но и за Елейн, Сюан и Леане. Предаването й означаваше да се разкрие и тайната на Биргит. И цялото това познание щеше да се изгуби. Могедиен можеше и да не разбира нищо от Церителството, но й беше изказала десетки намеци за онова, което беше възможно, а в главата й сигурно имаше още. Какво ли още можеше да открие?

— Да поговорим за времето — каза тя горчиво.

— Вие знаете повече за контролирането на времето от мен. — Могедиен го каза отегчено и ехото на това отегчение се долови през гривната. Много пъти я бяха разпитвали за това. — Единственото, което знам за климата, е, че каквото става с него, е дело на Великия… на Тъмния. Никой простосмъртен не може да е толкова силен, че да го промени.

Нинив едва се сдържа да не скръцне със зъби. Елейн твърдеше същото. Пък и всеки освен някой кръгъл идиот щеше да се досети за това при този зной. Вече бе време да завали сняг, а не капваше и капка дъжд и реките и потоците почти пресъхваха.

— Тогава ще поговорим за използването на различни сплитове за церене на различни болести. — Могедиен й бе казала, че цялата мощ за това идвала от Силата, а не от страдащия и от преливащата жена. И че мъжете всъщност били по-добри в някои видове Церителство, но Нинив не беше склонна да повярва на това. — Трябва да си го виждала да се прави поне веднъж.

И тя се примири да се зарови надълбоко в издирването на късчета ценен метал сред купчините сгурия. Някои от знанията, които щеше да изрови, можеше да си струват.

 

 

Навън Елейн махна на Биргит, която си играеше с две момченца, без да спира да следи тясната задънена уличка. Лъкът й бе опрян на близката ограда. Или по-скоро се опитваше да си играе с тях. Джарил и Сийв само гледаха втренчено жената със странните торбести жълти панталони. Не се отпускаха и не говореха. Уж бяха децата на „Мариган“. Биргит бе щастлива да си играе с тях, но и малко тъжна — винаги бе обичала да си играе с деца, особено с момченца, и винаги бе изпитвала това, когато го правеше. Елейн го знаеше точно толкова добре, колкото знаеше собствените си чувства.

Ако си беше помислила дори, че Могедиен можеше да има нещо общо със състоянието им… Но тя твърдеше, че ги била намерила такива, когато ги била взела за свое прикритие в Геалдан, някакви сирачета на улицата, и някои от Жълтите сестри казваха, че те просто били видели твърде много по време на метежите в Самара. Елейн беше склонна да повярва, заради това, на което сама се беше натъкнала там. Жълтите сестри твърдяха, че времето и грижите щели да им помогнат. Елейн се надяваше да е така. Надяваше се и че виновната няма да се отърве от възмездието.

Сега обаче не й се мислеше за Могедиен. Нито за майка й. Мин. И Ранд. Трябваше да има някакъв начин да се оправи с това. Махна пак на Биргит и се забърза по улиците на Салидар.

Дълги години Салидар беше стоял обезлюден, но сега къщите бяха покрити с прясна слама и бяха потегнати, най-вече трите по-големи каменни постройки, някогашни селски ханове. Едната, най-голямата, някои я наричаха „Малката Кула“, бе най-потегната — в нея заседаваше Съветът. Само най-необходимото беше поправено, разбира се; повечето прозорци бяха с изпочупени стъкла, някои зееха съвсем празни. На дневен ред стояха много по-важни дела от ремонта и варосването. Улиците гъмжаха от хора. Не само Айез Седай, разбира се, но също и Посветени, щъкащи бързо-бързо новачки, Стражници, крачещи със смъртната грациозност на леопарди, слуги, които бяха последвали Айез Седай в бягството им от Кулата, дори няколко деца. И войници.

Тукашният Съвет се подготвяше да наложи претенциите си срещу Елайда, ако трябваше — с въоръжена сила, веднага щом изберяха истинската Амирлински трон. Далечният екот на чукове откъм ковачниците в покрайнините на селото говореше за подковаване на коне и коване на оръжия. Едър мъж с квадратно лице, със силно посивяла коса, крачеше тежко по улицата и оглеждаше групите мъже с дълги копия или лъкове. Гарет Брин се беше съгласил да попълни и поведе армията на Съвета на Салидар, макар че Елейн съжаляваше, че не знае напълно как и по какви причини го беше приел. Имаше нещо общо със Сюан и Леане, но какво точно, тя не можеше да прецени, тъй като той скъсваше двете жени от гонка, особено Сюан, в изпълнението на някаква клетва, за която Елейн нищо не бе успяла да измъкне и от двете. Само това, че Сюан сипеше горчиви оплаквания, че трябвало да поддържа чисти стаята и дрехите му, отгоре на всичките си други задължения. Оплакваше се, но го вършеше; сигурно беше много силна тази тяхна клетва.

Очите на Брин се плъзнаха покрай Елейн. Държеше се с нея хладно учтиво, откакто бе пристигнала в Салидар, макар тя да го познаваше още от люлката. Само допреди по-малко от година той беше капитан-генералът на гвардейците на кралицата на Андор. Някога Елейн си беше мислила, че той и майка й ще се оженят. Не, за майка си нямаше да мисли! Мин. Трябваше да намери Мин и да поговорят.

Малко по-нататък срещна две Айез Седай и нямаше никакъв избор освен да спре и да ги поздрави.

— Добър ден, Аная Седай, Джаня Седай.

— Добър ден, чедо. Имаш ли днес някакви нови открития за нас? — Както винаги, Джаня Френде говореше бързо. — Такъв забележителен напредък постигате двете с Нинив, особено за Посветени. Все още не разбирам как успява Нинив, след като среща толкова трудности със Силата, но съм длъжна да призная, че съм много доволна. — За разлика от повечето Кафяви сестри, често твърде немарливи и разсеяни, Джаня Седай беше много спретната и всяко кичурче на късата й тъмна коса беше прилежно вчесано около лишеното от възраст лице, издаващо Айез Седай, дълго време боравила със Силата. Но външният вид на слабичката жена все пак намекваше за Аджата й. Роклята й беше чисто сива, без никаква украса, при това от грубо тъкана вълна — Кафявите не гледаха на дрехите като на нещо повече от благоприлично средство за покриване на тялото, — а лицето й беше винаги леко намръщено, като че ли непрекъснато си мислеше за нещо важно. Щеше да мине за симпатична, ако я нямаше тази навъсеност. — Онова ваше загръщане в светлина, за да станете невидими. Забележително. Сигурна съм, че някоя ще изнамери начин как да спре вълничките, за да можете и да се придвижвате с него. А Каренна направо е възхитена от онази малка хитринка с подслушването, изнамерена от Нинив. Гадничко от нейна страна, като си помислиш, но полезно. Каренна смята, че се досеща как да се приспособи, за да можеш да говориш с някого от разстояние. Помисли си само. Да говориш с някого от миля разстояние! Или от две, или даже от… — Аная я докосна по ръката и тя млъкна и примигна.

— Големи крачки правите, Елейн — каза спокойно Аная. Широколиката жена винаги беше спокойна. По майчински спокойна — това беше най-подходящото определение за нея. И по майчински предразполагаща. Тя също влизаше в малкия кръг около Шериам, който държеше същинската власт в Салидар. — Честно казано, по-големи, отколкото е очаквала която и да е от нас, а ние очакваме много. Първата, сътворила тер-ангреал след Разрушението. Това е забележително, дъще, и искам да го знаеш. Би трябвало да се гордееш с това.

Елейн изобщо не изпитваше гордост. Всичките техни „открития“ бяха измъкнати всъщност от Могедиен. Бяха много, като се започнеше с „извръщането“, така че един сплит да не може да бъде видян от друга жена, освен от онази, която го заприда, въпреки че все още не бяха предали всичко. Например — как да скриеш способността си да преливаш. Без това Могедиен щеше да бъде разкрита само за няколко часа — всяка Айез Седай щеше да почувства способността й да прелива. Ако се научеха как да го правят, може би щяха да намерят начин как да проникнат в „извръщането“. И как също така да се маскираш; благодарение на извърнатите сплитове „Мариган“ с нищо не можеше да напомни за Могедиен.

Някои от нещата, които знаеше тази жена, бяха направо отблъскващи. Например „вменяването“, с чиято помощ се огъваше човешката воля, както и възможността да се внушават указания по такъв начин, че приемащият дори да не помни, че са му вменени като заповед, докато ги изпълнява. И по-лоши неща. Твърде отблъскващи и навярно твърде опасни, за да бъдат споделени с някоя друга. Нинив твърдеше, че трябва да ги научат, за да знаят как да им противодействат, но Елейн не искаше да ги знае. Толкова много тайни им се налагаше да пазят, че на нея почти й се искаше най-после да положи Трите клетви с Клетвената палка, за да не изрича нито дума, която не е истинна.

— Не се справих толкова добре, колкото можеше с този тер-ангреал, Аная Седай. — Това поне си беше изцяло нейно постижение. Бе почнала от сеанчанския ай-дам, но простичкият на вид зелен диск, позволяващ на жена, която иначе не е достатъчно силна, за да приложи хитрината с невидимостта — малко жени бяха достатъчно силни — си беше чисто нейно хрумване от самото начало. Не разполагаше с ангреал или ша-ангреал, които да изследва, тъй че досега не й беше възможно да направи такъв, а дори след успеха й в копирането на сеанчанското устройство тер-ангреалът съвсем не се беше оказал толкова прост, колкото си беше мислила.

Скромното й твърдение предизвика словесен порой от страна на Джаня.

— Пълни глупости, чедо. Абсолютни глупости говориш. Ами че аз изобщо не се съмнявам, че върнем ли се в Кулата, където ще можем да те изпитаме както подобава и да сложим в ръцете ти Клетвената палка, веднага ще бъдеш издигната до шала и пръстена. Въобще не се съмнявам в това. Ти наистина оправдаваш всички очаквания, които ти възлагаха. И много повече. Никоя не можеше да очаква, че… — Аная отново я докосна по ръката и Джаня отново млъкна и примигна.

— Не е нужно да надуваш чак толкова главата на детето — каза Аная. — Елейн, не бива да си вириш нослето. Смятам, че отдавна трябва да си надраснала това. — Майчицата можеше да бъде не само мила, но и сурова. — И недей да дуеш бузки заради малките си провали, след като успехите ти наистина са толкова забележителни. — Всичко, което направи дотук, е чудесно.

— Благодаря — отвърна Елейн. — Благодаря и на двете ви. Ще се постарая да не вирвам нос. — Когато някоя Айез Седай ти кажеше, че си си вирнала нослето, единственото, което не биваше да правиш, е да започнеш да ги уверяваш, че не си го вирнала. — Бихте ли ме извинили? Разбрах, че посланичеството до Кемлин тръгва днес, и бих искала да се сбогувам с Мин.

Те, разбира се, я пуснаха, въпреки че Джаня можеше да й загуби поне половин час, ако не беше Аная. Аная изгледа остро Елейн — със сигурност знаеше за репликите, разменени с Шериам — но не каза нищо. Понякога мълчанието на Айез Седай бе по-красноречиво от думите.

Елейн потупа с палец пръстена на средния си пръст и почти се затича, съзнателно вторачила поглед напред, така че да може да се извини, че не е забелязала, ако още някоя се опиташе да я спре за поздравления. Можеше да подейства, както и да й донесе посещение в кабинета на Тиана; снизхождението за добре свършената работа стигаше само дотук. Точно в този момент предпочиташе Тиана пред хвалбите, които не бе заслужила.

Златният пръстен. Когато си поставеше шала с ресните на избраната от нея Аджа, щеше да има право да го носи на който си иска пръст. За нея това щеше да е Зелената Аджа, по необходимост — само Зелените сестри имаха повече от един Стражник, а тя искаше да има Ранд. Или поне толкова от него, колкото можеше. Трудността беше в това, че вече бе привързала към себе си Биргит, единствената жена, била някога Стражник. Тъкмо затова можеше да усеща чувствата на Биргит и затова знаеше, че тази заран Биргит си е набила треска в ръката. Само Нинив знаеше за тази връзка. Стражниците се полагаха само на пълни Айез Седай; никакви снизхождения и прошки на този свят нямаше да спасят кожата на една Посветена, позволила си да прекрачи границата и да обвърже към себе си Стражник. За тях обаче това бе станало по необходимост, а не по прищявка — иначе Биргит щеше да загине, — но Елейн не мислеше, че това би я оправдало.

Толкова тайни, хитрини и увъртания имаше в Салидар! Не само около Биргит и Могедиен. Една от клетвите например не допускаше Айез Седай да лъжат, но за нещо, за което не е ставало дума, не се налагаше човек да лъже. Моарейн беше знаела как да се загърне в невидим плащ, навярно с помощта на същия трик, който те бяха научили от Могедиен — Нинив я беше виждала да го прави. Но никоя в Салидар не го знаеше. Или поне не признаваше, че го е знаела. Биргит само бе потвърдила това, което Елейн сама бе започнала да подозира. Повечето Айез Седай, навярно всички, криеха поне част от онова, което бяха научили; повечето си имаха свои тайни хитринки. Всички те можеха да станат общо достояние за новачки и Посветени, ако достатъчно Айез Седай ги научеха — или можеше да си изтлеят заедно със самите Айез Седай. На два или три пъти й се беше сторило, че долавя блесване в нечии очи, когато покажеше нещо новооткрито. Каренна направо бе подскочила при номера с подслушването. Но една Посветена едва ли можеше да си позволи подобно обвинение към една Айез Седай.

Осъзнаването на това съвсем не правеше угризението заради собствените й укривания по-приятно, но може би й помагаше малко. Както и напомнянето защо се налага да го прави. Стига да престанеха да я хвалят толкова за постигнатото.

Сигурна беше, че знае къде да намери Мин. Край малкото поточе, лъкатушещо през гората, преди да се влее в Елдар. След пристигането на Айез Седай повечето дървета в околностите на селището бяха изсечени, но покрай брега на потока беше останала малка горичка. Мин твърдеше, че най-много й харесвали големите градове, но много често идваше да поседи сред тези дървета. Така можеше да се измъкне за малко от непрекъснатото обкръжение на Айез Седай и Стражници, а за Мин това беше жизненоважно.

Мин, разбира се, седеше облегната на едно дърво и гледаше бълбукащата из камъните вода. Това поне, което бе останало от нея — поточето се цедеше в русло два пъти по-широко от него, стегнато от широки ивици изсъхнала тиня. Тук, близо до него, дърветата все още задържаха по някой и друг зелен лист, макар околната гора да се беше оголила, дори старите дъбове.

Под пантофката на Елейн изпука сух клон и Мин скочи. Както обикновено, носеше сиво момчешко палто и панталони, но си беше избродирала сини теменужки на реверите и по кантовете. Странно. Уж разправяше, че я били отгледали три лели шивачки, а изглежда, не можеше да различи единия край на иглата от другия. Тя изгледа Елейн, направи гримаса и прокара пръсти през дългата си до раменете черна коса.

— Знаеш — каза Мин. И нищо повече.

— Мислех, че трябва да поговорим.

Мин отново прокара пръсти през косата си.

— Сюан ми го съобщи едва тази сутрин. Оттогава се мъча да събера кураж да ти го кажа. Тя иска от мен да го следя и да доноснича, Елейн. А освен това ми даде и имена на хора в Кемлин, които могат да й изпращат сведения.

— Ти, разбира се, няма да го направиш — каза Елейн уверено и Мин я погледна с благодарност. — Защо си се побояла да дойдеш при мен? Ние с теб сме приятелки, Мин. И си обещахме да не позволим никой мъж да застане между нас. Дори и ако двете сме влюбени в него.

Смехът на Мин беше малко дрезгав. Според Елейн мнозина мъже биха го намерили за привлекателен. А и беше хубавичка. И с няколко години по-голяма; предимство ли беше това, или недостатък?

— О, Елейн, това си го казахме, когато той беше безопасно далече и от двете ни. Да те изгубя ще е все едно да изгубя родна сестра, но какво ще стане, ако някоя от нас си промени намеренията?

По-добре беше да не пита за коя от двете по-точно става въпрос. Елейн пропъди от главата си мисълта, че ако овърже Мин, запуши й устата със Силата и извърне сплита, може да я скрие в някое мазе, докато пратеничеството не стигне далеч-далеч.

— Няма — рече тя. Не, не можеше да го направи точно на Мин. Искаше Ранд цял-целеничък, но не можеше да нарани Мин. Сигурно можеше просто да я помоли да не тръгва без нея. Но вместо това я попита: — Гарет освобождава ли те от вашата клетва?

Смехът на Мин този път беше горчив и рязък.

— Едва ли. Казва, че ще ме принуди да си я отработя рано или късно. Всъщност Сюан е единствената, която иска да задържи на всяка цена. — Лекото напрягане на лицето й накара Елейн да си помисли, че в това се набърква и някакво видение, но реши, че е по-добре да не пита. Мин никога не говореше за виденията си, ако не засягаха лично събеседника й.

Тя притежаваше една дарба, известна на малцина в Салидар. По-точно — на Елейн и Нинив, на Сюан и Леане, и на никой друг. Биргит не знаеше, но пък и Мин не знаеше за Биргит. Нито за Могедиен. Колко много тайни. Но тази на Мин си беше нейна. Понякога около хората й се привиждаха образи или аури и понякога тя знаеше какво означават. Когато знаеше, винаги се оказваше права; например ако кажеше, че някой мъж и жена ще се оженят, рано или късно те се оженваха, дори в момента да се мразеха до дъното на душата си. Леане наричаше това „разчитане на Шарката“, но то нямаше нищо общо със Силата. Повечето хора имаха образи около себе си рядко и произволно, но Айез Седай и Стражниците им — винаги. Усамотяванията на Мин тук целяха преди всичко да се измъкне от всичките тези видения.

— Би ли занесла едно писмо на Ранд от мен?

— Разбира се. — Съгласието последва толкова бързо и лицето й беше така открито, че Елейн си пусна боята. Не беше сигурна, че самата тя щеше да се съгласи, ако нещата се бяха развили обратно.

— Не бива в никой случай да позволяваш да разбере за виденията ти, Мин. Тези, които засягат нас, искам да кажа. — Едно от нещата, които Мин беше провидяла за Ранд, беше, че три жени ще се влюбят безнадеждно в него, ще се привържат завинаги към него, и че една от тях ще бъде самата тя. Втората се оказваше Елейн. — Ако научи за това видение, може да реши, че не е наше желание, а е само Шарката, или това, че е тавирен. Може да реши да прояви благородство и да ни спаси, като не позволи на никоя от нас да се доближи до него.

— Може би — отвърна Мин със съмнение. — Мъжете са странни. По-скоро ако разбере, че и двете ще хукнем към него, само ако ни махне с пръст, ще ни махне. Няма да може да се удържи. Виждала съм ги. Сигурно има нещо общо с космите, дето им растат по брадичките. — Изгледа я толкова удивено, че Елейн не беше сигурна дали това е шега, или не — Мин, изглежда, знаеше много за мъжете; беше работила предимно в конюшни — обичаше конете, — но веднъж бе споменала и че е сервирала в някаква пивница. — Както и да е, не знам. Двете с теб ще си го поделим като баница. Може би ще оставим и на третата едно парченце, когато се появи.

— Какво да правим, Мин? — Елейн не беше мислила да го каже, и определено не с такъв хленч. Част от нея напираше да каже, че тя самата никога не би хукнала, ако я помамят с пръст; другата жадуваше този пръст да я помами. Част от нея искаше да заяви, че тя няма да дели Ранд, в никакъв случай и с никоя, дори да е най-добрата й приятелка, а виденията на Мин да се дянат, ако щат, в Ямата на ориста; друга част искаше да скъса ушите на Ранд, че ще причини това на нея и на Мин. Толкова детинско изглеждаше всичко, че й се дощя да си скрие главата, но не можеше да скрие чувствата, които ръмжаха в нея. Успя да ги пребори и отговори на собствения си въпрос преди Мин да я е изпреварила. — Единственото, което можем да направим, е да седнем тук и да си поговорим. Само че не и за Ранд. Ще ми липсваш, Мин. Толкова е хубаво да имаш приятелка, на която можеш да се довериш.

— Приятелката ти е Нинив. Ти се доверяваш на нея. А и Биргит определено е такава: с нея прекарваш повече време дори отколкото с Нинив. — Челото й леко се намръщи. — Тя наистина ли вярва, че е Биргит от легендите? Искам да кажа, този лък и плитката — във всяко сказание се споменава за тях, въпреки че лъкът й не е сребърен — а не мога да допусна, че се е родила е това име.

— С него се е родила — отвърна предпазливо Елейн. Донякъде си беше чистата истина. По-добре бе да отклони разговора в друга посока. — Нинив все още не може да реши дали съм й приятелка, или някоя, която трябва да сплаши да върши това, което според нея е редно. И се сеща за това, че съм дъщеря на кралицата й, по-често, отколкото аз самата. Струва ми се, че понякога го използва срещу мен. Ти никога не го правиш.

— Може би това не ме впечатлява чак толкова. — Мин се ухили, но го каза сериозно. — Елейн, аз съм се родила в Мъгливите планини, в мините. Толкова далече на запад майчините ти предписания не вървят много. — Усмивката се стопи от лицето й. — Извинявай, Елейн.

Елейн едва се сдържа да изсумти възмутено — Мин си беше точно толкова поданичка на Лъвския трон, колкото и Нинив!

— Да поговорим за нещо по-весело.

Слънцето клечеше като диск разтопен метал над клоните; небето беше лъснало синьо, без облаче на хоризонта. Тя импулсивно се разтвори за сайдар и се остави да я изпълни. Ако можеше да предизвика поне едно облаче, щеше да е знак, че всичко ще се оправи. Майка й щеше да се окаже жива. Ранд щеше да я обича. А с Могедиен… щеше да се свърши. Все някак. Тя запреде тънка паяжина през небето, докъдето можеше да стигне, с помощта на Въздух и Вода, опипвайки за влага, за да я сбере в един облак. Само ако се напрегнеше достатъчно… Сладостта бързо се сгъсти до границата на болката — белег за опасност; ако привлечеше още малко от Силата, щеше да се самоусмири. Само едно малко облаче…

— По-весело ли? — каза Мин. — Е, знам, че не искаш да говорим за Ранд, но като оставим настрана теб и мен, той все пак е най-важното нещо на света в момента. И най-хубавото. Където се появи, загиват Отстъпници и държавите се редят да му се поклонят. Айез Седай са готови да го подкрепят. Че то, както е тръгнало, и Елайда скоро ще поднесе Кулата в ръцете му. Последната битка за него ще е една малка разходка. Той печели, Елейн. Печели.

Елейн освободи Извора и се отпусна. Небето бе толкова пусто, колкото пуста бе и душата й. Не беше нужно да прелееш, за да разбереш, че ръката на Тъмния се протяга, а ако той можеше да докосне света…

— А ние? — попита тя, но твърде тихо, за да я чуе Мин.

 

 

Господарската къща още не беше довършена, но Файле ни Башийр т-Айбара всеки следобед, както се полага на жената на владетеля, раздаваше правосъдие, седнала в масивния стол с висок гръб, с гравирани на него соколи, точно срещу голата каменна камина, двойник на още една в другия край на помещението. Празният стол до нея с изрязани в дървото вълци и голяма вълча глава високо на гърба трябваше да е зает от съпруга й, Перин т-Башийр Айбара, или още Перин Златоокия, владетеля на Две реки.

Така нареченото „имение“, разбира се, не беше нищо повече от малко по-голяма фермерска къща, а дължината на „господарската приемна“ не беше повече от петнадесет крачки — как беше я зяпнал само Перин, когато тя настоя да е с такава големина — той продължаваше да се мисли за прост ковач, дори за калфа — а рожденото й име беше Зарийн, а не Файле. Всичко това беше без значение. Зарийн беше подходящо име за лекомислена жена, въздишаща трепетно над стихове, посветени на хубавите й усмивки. Файле, името, което тя сама си бе избрала като заклета Ловкиня на Рога на Валийр, на Древния език означаваше „соколица“. Никой, който погледнеше добре лицето й с големия нос, високите скули и тъмните й скосени очи, които блесваха всеки път, щом нещо я ядосаше, нямаше да се усъмни кое от двете й подхожда повече. За останалото по-важни бяха намеренията. Тя вършеше това, което е редно и подобаващо.

В момента очите й проблясваха и това нямаше нищо общо с ината на Перин и много малко с неуместната за сезона жега. Размахването на ветрилото от фазанови пера пред плувналото й в пот лице с нищо не можеше да уталожи гнева й.

В късните часове на този следобед от тълпата, надошла да отсъди споровете им, бяха останали малко хора. Всъщност те идваха по-скоро за да ги изслуша Перин, но идеята да раздава правосъдие на хора, сред които беше отраснал, го ужасяваше. Освен в редките случаи, когато успяваше да го притисне в ъгъла, той се измъкваше като вълк в мъгла всеки път, щом дойдеше време за ежедневния съд. За щастие, хората не възразяваха, когато вместо лорд Перин ги изслушваше лейди Файле. Или поне благоразумно прикриваха възраженията си.

— И сте дошли за това пред мен? — каза тя хладно. Двете жени, потящи се пред стола й, помръднаха неловко крака и забиха очи в прясно рендосаните дъски на пода.

Закръглените гънки по тялото на Шармад Дзефар бяха покрити, макар и далеч не скрити, от висока до шията полупрозрачна доманска рокля, чиято фина бледозлатиста копринена тъкан беше похабена по ръбовете и маншетите и зацапана от дълго пътуване. Патрулите из Мъгливите планини намираха много малко оцелели чудовищни тролоци — и никакви мърдраали, слава на Светлината — но се натъкваха на бежанци почти всеки ден, десетина тук, двадесетина там, петима някъде другаде. Повечето прииждаха откъм равнината на Алмот, но мнозина бягаха от Тарабон и подобно на Шармад — от Арад Доман. Всички те бяха напуснали земи, опустошени от анархия и граждански междуособици. Файле не искаше и да си помисли колцина от тях бяха изгинали по планините. Планините не бяха лесно проходими дори в най-добри времена, а сегашните далеч не бяха най-добрите.

Реа Авин не беше бежанка, при все че носеше подобие на тарабонска рокля от фино тъкана вълна, падаща на сиви гънки, които се увиваха и подчертаваха почти толкова от тялото й, колкото и по-тънкото облекло на Шармад. Тези, които оцеляваха след дългото преброждане на планините, носеха не само тревожни слухове, но и умения, непознавани досега в Две реки, и работна ръка, която да разработва фермите, обезлюдени от тролоците. Реа беше симпатична жена, родена само на около две мили от мястото, където сега се намираше господарското имение. Беше с тъмна коса, сплетена на дебела плитка до кръста й. В Две реки момичетата не сплитаха косата си преди Женският кръг да им каже, че вече са пораснали достатъчно за женене, независимо дали бяха на петнадесет, или на тридесет години, въпреки че малко от тях трябваше да чакат повече от двадесет. Всъщност Реа беше с цели пет години по-голяма от Файле и носеше косата си сплетена от четири години, макар че в момента имаше вид на девойче, което все още си я носи спусната свободно на раменете и което току-що е осъзнало, че нещо, което в един момент е смятало за великолепна идея, всъщност е най-глупавата постъпка в живота й. Колкото до последното, Шармад изглеждаше не по-малко засрамена, макар да беше с една-две години по-голяма и от Реа; сигурно беше много унизително за една доманка да се окаже в това положение. На Файле й се искаше да цапне и на двете по един шамар… само че една лейди не можеше да си го позволи.

— Един мъж — рече тя колкото можа по-спокойно — не е нито кон, нито нива. Никоя от вас двете няма право на собственост над мъж, нито да ме моли да реша чии са правата над него… — Тя вдиша дълбоко. — Ако преценях, че Уил ал-Сийн води и двете ви за носа, може би щях да се произнеса по въпроса. — Уил се заглеждаше по жените, както и те по него — прасците му бяха много добре оформени, — но никога не обещаваше. Шармад изглеждаше готова да потъне вдън земи: в края на краищата, за доманките се носеше слава, че умеят да въртят мъжете на пръстите си, а не обратното. — И така, отсъждам следното. Вие двете ще се явите при Премъдрата и ще й обясните нещата, без да скривате нищо. Тя ще се оправи с това. Очаквам да разбера, че сте отишли при нея преди да се мръкне.

Двете трепнаха. Деиз Конгар, Премъдрата на Емондово поле, нямаше да търпи такива дивотии. Не само че нямаше да ги търпи, ами и нещо повече. Но въпреки всичко двете приклекнаха и измънкаха отчаяно: „Да, милейди“. Ако вече не съжаляваха, скоро щяха горчиво да съжалят, че са изгубили времето на Деиз.

„И моето“ — помисли си твърдо Файле. Всички знаеха, че Перин рядко се задържа за изслушвания, иначе никога нямаше да се явят с глупавия си „проблем“. Ако той си беше сега на мястото, щяха да се изнижат набързо и нямаше изобщо да се осмелят да го изрекат пред него. Файле се надяваше, че е наострила достатъчно Деиз. Колко жалко, че не можеше да я помоли да вкара и Перин в пътя.

Кен Буйе зае мястото на жените преди още да са се измъкнали. Макар да се подпираше тежко на тоягата си, почти толкова чвореста, колкото самия него, старецът направи нисък поклон и веднага развали впечатлението, като прокара кокалестите си пръсти през оредялата си коса. Както обикновено, грубото му кафяво палто имаше вид сякаш беше спал в него.

— Светлината дано ви освети, милейди Файле, вас и почитаемия ви съпруг лорд Перин. Позволете да добавя и личните ми пожелания за дълъг и щастлив живот към тези на Съвета. Вашият ум и красота, както и справедливите ви присъди, правят живота ни по-светъл.

Файле неволно забарабани с пръсти по стола. Цветисти хвалебствия наместо обичайното кисело ръмжене. Напомняне, че той оглавява Селския съвет на Емондово поле и следователно е човек с влияние, заслужаващ почит. И търсещ съчувствие с тази тояжка в ръката — покривчията всъщност беше жилав и пъргав като всеки мъж на половината на годините му.

— Какво ми носите днес, господин Буйе?

Кен изправи гръб, като забрави да се подпре на тоягата си. И да скрие хапливите нотки в гласа си също.

— Дойдох заради тия чуждоземци, които се изливат тук и носят какви ли не неща, дето не ги щем. — Изглежда, беше забравил, че той самият е изселник. Повечето хора в Две реки бяха такива. — Чужди нрави, милейди. Неприлични дрехи. Ако още не сте чули какво си приказват жените за облеклото на тия домански никаквици, скоро ще чуете. — Чула го беше тя вече от някои жени, въпреки че моментният блясък в очите на Кен подсказваше, че похотливото старче би съжалило, ако тя се поддаде на недоволството им. — Чужденци, които отмъкват залъка от устата ни, занаятите ни отнемат. Оня тарабонец например, с глупавите му керемиди. Отнема работна ръка, която ще е по-полезна за нещо друго. Хич не го е грижа за добрите хорица на Две реки. Ами че то…

Тя престана да го слуша, като в същото време си придаде вид, че следи всяка думичка; беше умение, на което я беше научил баща й, доста полезно за случаи като този. Естествено. Керемидчийството на майстор Хорнвал подяждаше занаята на Кен с оправянето на сламените покриви.

Не всички споделяха неприязънта на Кен към преселниците. Харал Люхан, ковачът на Емондово поле, беше влязъл в съдружие с един домански ножар и един майстор на сребърни изделия от равнината на Алмот, а майстор Айдер беше наел трима мъже и две жени, които разбираха от правене на мебели и дърворезба, както и от позлата, макар че наоколо не се намираше злато за такава работа. Нейният стол и този на Перин бяха тяхна изработка и бяха не по-лошо изработени от най-фините изделия, които бе виждала. Впро�