Стивън Кинг
Клетка (3) — Моята библиотека

КОЛЕЖЪТ „ГЕЙТЪН“

1

Клей, Алис и Том осъмнаха в хамбар, долепен до една изоставена фермерска къща в Северен Рединг. Денят бе сив и дъждовен. Те наблюдаваха как първите групи телефонни откачалки се появяват, насочвайки се югоизточно от Шосе № 62 в посока към Уилминггън. Дрехите им изглеждаха размъкнати и прогизнали, а неколцина вървяха боси. Докъм пладне и последните умопобъркани изчезнаха, а около четири следобед, когато слънцето най-накрая успя да пробие плътната пелена от навъсени облаци, се връщаха. Мнозина дъвчеха, докато вървяха. Дори и да имаше убийства през този ден, Клей, Том и Алис не видяха нито едно.

Десетина от умопомрачените мъкнеха големи предмети, които изглеждаха познати на Клей; Алис бе намерила нещо подобно в спалнята за гости на Том и тримата бяха стояли около него, без да смеят да го включат.

— Клей? — попита момичето. — Защо някои носят бумтялници?

— Нямам представа.

— Това не ми харесва — рече Том. — Не ми харесва поведението им на рояк, не ми харесва това, че си помагат един на друг и никак, ама никак не ми харесва да ги гледам как мъкнат тези големи музикални уредби, сякаш са някакви рапъри.

— Но едва неколцина от тях носят… — започна Клей.

— По-добре погледни натам — прекъсна го Том и посочи към една жена на средна възраст, която се тътреше по Шосе № 62, прегърнала радиокасетофон с размерите на табуретка. Държеше го тъй, сякаш бе възглавничка, а захранващият кабел се влачеше подире й. — Защо никой от тях не разнася лампи или тостери, а? Ами ако са програмирани да съберат колкото се може повече захранвани с батерии радиокасетофони? Ако ги включат, усилят ги до дупка и започнат да излъчват този сигнал, импулс, подсъзнателно съобщение или каквото там представлява? Ами ако по този начин ония искат да зомбират всички останали, които са пропуснали първия път?

„Ония“. Неизменното параноично „ония“ — помисли си Клей. На всичкото отгоре Алис бе изкопала отнякъде малката си маратонка и я стискаше нервно в ръката си, ала когато заговори, тонът й бе изненадващо спокоен.

— Не мисля, че е това — рече девойката.

— Женска интуиция? — Мустакатият мъж се усмихваше, ала тонът му не беше саркастичен.

— Може би — отвърна девойката, — но мисля, че едно нещо е очевидно.

— И какво е то, Алис? — попита Клей, досещайки се какво има предвид тийнейджърката, и се оказа прав.

— Стават все по-умни — изтъкна момичето. — Но не индивидуално, а защото мислят заедно. Сигурно ще ви се стори откачено, но според мен поведението им се дължи на това, а не, защото искат да ни издухат в Страната на хлопащите дъски с допотопни радиощайги.

— Телепатично групово мислене — рече Том и се замисли.

Клей, който се беше съгласил с Алис, погледна навъсеното октомврийско небе. Каза си, че нямаше да е зле да спрат някъде, за да потърсят пътна карта. Нисичкият мъж кимна.

— Да, защо не? Всъщност точно това представлява един рояк — телепатично групово мислене!

— Наистина ли го мислиш, или го казваш само за да ме накараш да… — започна девойката.

— Наистина го мисля — усмихна се Том, след което се пресегна и докосна ръката й, която мачкаше нервно малката маратонка. — Наистина. Тя също се усмихна и художникът отново забеляза колко красива беше… и колко крехко бе вътрешното й равновесие. — Това сено ми изглежда меко, а аз съм ужасно уморена — въздъхна девойката. — Мисля да подремна.

— Гледай да се наспиш добре — каза Том.

— Приятни сънища — пожела й Клей.

 

 

2

Художникът сънува, че той, Шарън и Джони-Джий бяха на пикник зад малката им къща в Кент Понд. Съпругата му бе постлала своето навахско одеяло на тревата, носеха си сандвичи и студен чай. Изведнъж се смрачи, Шарън посочи зад Клей и извика: „Гледай! Телепати!“ Щом се обърна обаче, художникът не видя нищо друго, освен ято врани — бяха толкова много, че закриваха слънцето. После се чу някаква звънтяща мелодийка, която напомняше на „Улица Сезам“ от високоговорителите на „Мистър Софти“, ала Клей знаеше, че това беше мобилен телефон и се изплаши дори в съня си. Той се обърна и забеляза, че Джони-Джий беше изчезнал. Макар да знаеше отговора Клей попита къде е синът му — тя му каза, че се е сврял под одеялото, за да говори по клетъчния си телефон. И наистина се виждаше, че под навахското одеяло има нещо. Художникът надигна края му и изкрещя на Джони да не вдига телефона, след което пъхна ръка под вълнения плат… ала детето му го нямаше там. Пръстите му напипаха единствено някакъв овален, студен предмет — стъкленото преспапие, което беше купил от магазина за „Малки съкровища“; онова с нежните пухчета от глухарчета, които танцуваха вътре като ефирна сива мъгла всеки път, когато го разклатиш.

В следващия момент Том го разтърсваше с думите, че минава девет вечерта, луната е изгряла и трябва да поемат на път. Клей се бе будил с подобно облекчение. Определено предпочиташе сънищата за Шатрата за бинго. Алис го гледаше странно.

— Какво има? — попита Клей, докато проверяваше дали предпазителят на руския автомат е освободен; това му бе станало навик.

— Говореше насън — рече тийнейджърката. — Викаше: „Не го вдигай! Не го вдигай!“

— Никой не трябва да вдига телефона си — натърти той. — Така всички ще бъдем по-добре.

— Прав си, но кой може да устои на звънящ телефон? — попита Том. — Това се казва безизходица.

— Тъй рече шибаният Заратустра — каза Клей и Алис избухна в смях.

 

 

3

Когато луната надзърна иззад облаците — досущ като илюстрация от детска книжка за пирати и заровени съкровища, каза си Клей — те напуснаха хамбара и подновиха пътешествието си на север. Тази нощ се натъкнаха и на други като тях.

„Защото отсега нататък това е нашето време — помисли си художникът и премести автоматичното оръжие от едното си рамо на другото. Напълно заредено, то бе ужасно тежко. — Телефонните откачалки владеят дните; изгреят ли звездите, настава нашият час. Ние сме като вампири — обречени сме на нощта. Когато сме близо един до друг, се разпознаваме по това, че можем да говорим; когато сме по-далеч, това става посредством раниците и оръжията ни, а когато ни разделя още по-голямо разстояние, единственият сигурен знак са лъчите на фенерчетата ни. Преди три дни ние не само управлявахме света, но и изпитвахме чувство за вина към всички онези видове, които сме заличили от лицето на земята по време на изкачването си към нирваната на кабелната телевизия и микровълновите пуканки. Сега сме Изгнаниците с фенерчетата.“ Той погледна Том:

— Къде отиват? Къде отиват телефонните откачалки след здрачаване?

Мъжът с тънките му стачки го изгледа мрачно:

— На Северния полюс. Всички джуджета са измрели от грипа, плъзнал по северните елени, и перковците помагат на Дядо Коледа да изработи в срок играчките за децата.

— Господи — въздъхна Клей, — да не си станал накриво днес?

Том обаче изглеждаше напълно сериозен.

— Мисля си за Рейф — промълви. — Тревожа се дали е добре. Сигурно това ти звучи доста глупаво.

— Не — отвърна художникът, макар че на фона на притесненията му за Джони и Шарън не бе особено убеден в това.

 

 

4

Намериха пътен атлас в едно павилионче за вестници и списания в китното градче Балардвейл, където едва ли имаше повече от два светофара. Движеха се на север и бяха доволни от решението си да останат на относително спокойния участък между 93-о и 95-о шосе. Другите хора, които срещаха по пътя си — повечето от тях се бяха запътили в западна посока, говореха за километрични задръствания и ужасяващи катастрофи. Един от малцината, насочили се на изток, им разказа за някакъв петроловоз, който се блъснал недалеч от изхода за Уейкфийлд на Междущатско шосе № 93; експлозията на товара му породила верижна реакция, която изпепелила цял километър от нагъчканите като консервирани сардини превозни средства. Вонята, по думите на човека, била като на „пържена риба в преизподнята“.

Срещнаха и други Изгнаници с фенерчета, докато вървяха из предградията на Андоувър, и от тях научиха, че границата с Ню Хампшир е затворена. Полицаите на щата и шерифите първо стреляли, а после задавали въпроси — за тях нямало абсолютно никакво значение дали си от телефонните откачалки, или не.

— Това явно е някаква нова версия на шибания девиз, който носят на значките си — измърмори един възрастен човек с навъсена физиономия, с когото повървяха известно време. Той носеше малка раница и огромен фенер, а от десния му джоб стърчеше ръкохватка на пистолет. — Ако си в Ню Хампшир, живей си живота, но дойдеш ли тук, ще умреш, мамка ти!^[1]

— Това е просто… Не мога да повярвам! — възкликна Алис.

— Ако щете вярвайте, госпожичке — каза временният им спътник. — Срещнах няколко души, които са искали да отидат на север — също като вас, момчета, но веднага завили обратно на юг, когато видели как застреляли пред очите им някакви типове, опитващи се да влязат в Ню Хампшир откъм Дънстейбъл.

— Кога? — попита Клей. — Снощи.

Художникът искаше да го попита още доста други неща, ала в крайна сметка се отказа. В Андоувър мъжът с навъсената физиономия и по-голямата част от хората, с които споделяха задръстения от автомобили (но проходим за пешеходци) път, свърнаха по Шосе № 133 в западна посока. Клей, Том и Алис спряха на главната улица на Андоувър — която пустееше, като се изключат неколцината странници с фенерчета — за да обсъдят понататъшния си маршрут.

— Вярваш ли му? — обърна се Клей към Алис.

— Не — поклати глава момичето и погледна Том, който заяви:

— Нито пък аз. Мисля, че историята на този човек прилича на митовете за алигатори в градската канализация.

Тийнейджърката кимна.

— Пък и новините вече не се разпространяват толкова бързо. Особено след като няма и мобилни телефони.

— Точно така — кимна Том. — Наблюдаваме възникването на градските легенди на новото време. Пък и да не забравяме, че говорим за онзи щат, който един мой приятел нарича „Ню Хамстер“. Предлагам да не се отклоняваме от пътя си, но за всеки случай да прекосим границата на възможно най-отдалечената от шосето точка.

— Звучи ми като план — каза Алис и те продължиха по главната улица на Андоувър, вървейки по тротоара като примерни граждани.

 

 

5

В покрайнините на Андоувър срещнаха човек с две фенерчета, прикрепени на слепоочията му, който тъкмо прекрачваше счупената витрина на някакъв супермаркет. Непознатият им махна дружелюбно, след което се запъти към тях, като събираше разпилените консерви по пътя си и ги пускаше в нещо като пощенска чанта. Спря се до един преобърнат пикап, представи се като господин Роско Хент от Метуен и ги попита накъде са тръгнали. Когато Клей му каза, че са се запътили към Мейн, Хент поклати глава.

— Границата с Ню Хампшир е затворена — рече той. — Преди половин час срещнах двама души, които се връщаха от там. Каза ми, че се опитват да направят разликата между телелумпените и хората като нас, но явно не се стараят достатъчно.

— Тези хора от собствен опит ли говорят? — попита Том.

Роско Хент го изгледа изумено, сякаш Том внезапно се бе превърнал в един от перковците.

— Трябва да се доверяваш на думите на другите, човече — рече той. — Искам да кажа, вече не можеш да вдигнеш тутурутката си и да провериш информацията, нал’ тъй? — Направи кратка пауза. — Изгарят труповете в Сейлъм и Нашуа, това ми казаха. Миришело като свинско печено. Събрали сме се петима души и сме решили да поемем на запад — пътят на запад е отворен.

— Това също си го чул от някого, нали? — попита Клей.

Хент го изгледа снизходително.

— Да, чул съм го. „Вслушвай се в това, което казват хората“ — казваше майка ми. Ако наистина смятате да ходите на север, направете тъй, че да стигнете до границата посред нощ. Перковците не излизат след здрачаване.

— Знаем — каза Том.

Ала мъжът с фенерчетата на главата си не обърна никакво внимание на думите му и продължи да говори на Клей. Изглежда, бе сметнал художника за водач на групата.

— Освен това не носят фенерчета. Размахвайте фенерчетата си. Говорете. Викайте. Доколкото знам, те не правят такива неща. Съмнявам се, че хората на границата ще ви пуснат да минете, но ако извадите късмет, поне няма да ви застрелят.

— Телефонните откачалки стават все по-умни — изтъкна Алис. — Знаете това, нали, господин Хент?

Човекът с пощенската чанта изсумтя.

— Движат се на тълпи и вече не се избиват едни други. Не знам дали това ги прави по-умни, или не, но знам едно — продължават да избиват тези като нас.

Навярно Хент видя съмнението, изписало се на лицето на Клей, защото се усмихна. Усмивката му изглеждаше демонична на фона на двете фенерчета на главата му.

— Тази сутрин ги видях да хващат някаква жена — рече той. — Със собствените си очи го видях.

— И какво стана? — поинтересува се Клей.

— Мисля, че знам защо бе излязла на улицата. Това беше в Топсфийлд — на около петнайсетина километра оттук. С моите хора бяхме отседнали в Мотел 6. Тя вървеше към мотела — крачеше много бързо и непрекъснато се озърташе през рамо. Видях я, защото не можах да заспя. — Той поклати глава. — Да се научиш да спиш през деня, си е много трудна работа.

Художникът се замисли дали да му каже, че те вече бяха свикнали с това, ала в крайна сметка реши да си замълчи. Забеляза как Алис отново мачка бебешкия „Найк“ и си помисли, че навярно момичето не трябваше да чува разказа на господин Хент, ала сетне си каза, че не може да стори нищо по въпроса. От друга страна, информацията бе важна за оцеляването им (за разлика от слуховете за Ню Хампшир той бе напълно сигурен в нейната достоверност) м ако чуеха достатъчно истории като тази, навярно щяха да извлекат ценни заключения.

— Може да е търсила по-добро скривалище, знам ли? — продължи мъжът с фенерчетата на главата. — Сигурно е видяла Мотел 6 и си е рекла: „Хей, там има стаи с легла, и е само на една пряка оттук. Я да взема да ида там.“ Ала преди да измине и половината път, една групичка телелумпени изникна зад ъгъла. Те вървяха като… знаете ли ги как вървят сега?

Роско Хент се наведе напред като ръждясал робот от фантастичен филм и сковано замаха с ръце. Телефонните откачалки не вървяха точно по този начин, ала Клей знаеше какво се опитва да покаже мъжът и кимна.

— Жената… — Хент се облегна на преобърнатия пикап и се почеса по страната, покрита с набола брада. — Това искам да ви кажа — просто няма начин да ги сбъркате, няма начин да се заблудите, че са нормални, защото винаги има по някой в сбирщината им, дето мъкне от ония големите касетофони и все пуска разни дискове…

— Виждал ли си ги? — прекъсна го Том. — Чувал ли си нещо такова?

— Да, на два пъти. Вторият перко, когото видях, тресеше толкова силно бумтялника си, че дискът непрекъснато прескачаше, но не спираше да свири. Може да обичат музиката, а може просто да се опитват да възвърнат част от разсъдъка си. Каквото и да е, трябва да внимавате, като видите някой с мощна уредба, която дъни като за световно, нал’ тъй?

— Какво се случи с жената? — попита Алис. — Която са хванали?

— Тя се опита да се държи като тях — обясни Хент. — И аз си казах: „Да, точно така, давай, момиче, ако се престориш, че си от тях, имаш голям шанс да се измъкнеш и после да се шмугнеш някъде“… Сигурно знаете, че не обичат да влизат в сградите — няма как да не сте го забелязали, нали?

Клей, Том и Алис поклатиха глави.

— Е, и аз си мислех тъй, ама работата е там, че влизат — въздъхна събеседникът им. — Когато се наложи, влизат, но просто не обичат да го правят.

— Как точно разбраха, че не е една от тях? — попита тийнейджърката.

— Не знам — вдигна рамене мъжът с пощенската чанта. — Сигурно са я подушили или нещо такова.

— Може да са прочели мислите й — предположи Том.

— А може и да не са могли да ги прочетат — изтъкна девойката.

— Можем само да гадаем как са я надушили — разпери ръце Хент, — но аз видях какво се случи след това. Разкъсаха горката женица на парчета. Буквално на парчета, там, на улицата.

— Кога се случи това? — попита Клей. Забеляза, че Алис се олюлява, и я прегърна през раменете.

— Малко преди девет тази сутрин. В Топсфийлд. Тъй че, ако видите някаква тайфа, която върви по Йела Брик Роуд и носи касетофон, който дъни „Защо не можем да бъдем приятели?“… — Той ги изгледа мрачно под сиянието на фенерчетата, прикрепени на главата му. — … не бих се втурнал към тях, крещейки „кемо сейб!“^[2]

Както и вие, надявам се. — Той се умълча. — Послушайте ме — рече след малко, — не продължавайте на север. Дори и да не ви застрелят на границата на Ню Хампшир, походът дотам ще бъде чиста загуба на време.

Ала въпреки съвета му, тримата спътници не се отклониха от курса си. Поговориха си още известно време с него, след което възобновиха пътешествието си към Мейн.

 

 

6

Щом напуснаха Северен Андоувър, Клей, Том и Алис спряха на един пешеходен надлез на Магистрала 495. Облаците отново се сгъстяваха, ала луната удържа на попълзновенията им достатъчно дълго, за да освети шестте платна, задръстени с безкрайни върволици изоставени превозни средства. Близо до моста, на който стояха, в най-южното платно се бе преобърнал огромен шестнайсетколесен тир, изглеждащ като праисторически мастодонт. Клей забеляза, че около него бяха поставени оранжеви конуси, което означаваше, че някой все пак бе решил да предпази шофьорите на движещите се по магистралата коли (не че това бе довело до някакви резултати). Задната част на ремаркето на огромния камион бе обгорена, от двете й страни бяха спрели полицейски коли, В тази част от магистралата не се виждаха трупове, но в най-отдалеченото западно платно проблясваха нечии фенерчета.

— Всичко изглежда толкова истинско, че чак тръпки ме побиват… — промълви Том.

— На мен пък ми прилича на специален ефект от филм — отвърна Алис и художникът долови уморено безразличие в тона й. — От тези, на които отиваш с голяма кока-кола и огромен пакет пуканки, за да гледащ края на света. Как ги наричаха? Компютърна анимация? Както и да е, нещо от сорта беше. — Тя вдигна маратонката пред себе си. — Това е единственото истинско нещо, което ми трябва. Нещо, което е достатъчно малко, за да го държа в ръката си. Да вървим.

 

 

7

По Шосе № 28 също имаше много изоставени превозни средства, но положението не можеше да се сравнява със стълпотворението от возила на магистралата. Малко след четири сутринта вече бяха в покрайнините на Метуен — родното място на Роско Хент, господина със стерео фенерчетата. Тримата бяха приели за чиста монета разказа му, ето защо не изгаряха от желание изгревът да ги завари на открито. Избраха си мотел на пресечката между 28-о и 495-о шосе, пред който бяха паркирани дузина автомобили. Всички изглеждаха изоставени и въпреки че Клей не можеше да прецени дали наистина бе така, беше убеден в правотата си. И защо не? Пътищата бяха проходими, но само ако вървиш пеша. Клей и Том спряха на паркинга и размахаха фенерчетата си.

— Ние сме нормални! — извика мустакатият. — Нормални! Влизаме!

Тримата зачакаха. Никакъв отговор от онова, което табелата окачествяваше като „Суийт Вали Ин, минерален басейн, кабелна телевизия и групови намаления“.

— Хайде да влизаме — рече тийнейджърката. — Краката ме болят. Пък и съвсем скоро ще се съмне, нали?

— Вижте! — Клей се наведе, за да вземе нещо от асфалта. Беше компактдиск с албума „Любовни песни“ на Майкъл Болтън.

— А ти твърдиш, че били поумнели — изсумтя очилатият мъж.

— Недей да съдиш прибързано — рече художникът, докато вървяха към мотела. — Някой трябва да го е изхвърлил, нали?

— По-скоро го е изтървал — предположи Том.

Алис насочи лъча на фенерчето си към находката:

— Какъв е тоя?

— Миличка — усмихна се мъжът с мустачките, — не ти трябва да знаеш. — Взе диска от ръцете на Клей и го хвърли.

Избиха вратите на три съседни стаи — но внимателно, така че впоследствие да ги залостват отвътре, и прекараха в сън по-голямата част от деня. Никой не ги обезпокои, макар вечерта Алис да сподели, че чула някаква музика в далечината. После обаче добави, че не е изключено да й се е присънило.

 

 

8

Във фоайето на „Суийт Вали Ин“ имаше пътни карти, които бяха доста по-подробни от техния атлас. Намираха се в шкаф със стъклена витрина, заключена с катинар, която бе безцеремонно разбита от някой предишен „гост“ на мотела. Клей взе една карта на Масачузетс и една на Ню Хампшир, като внимаваше да не се пореже на стърчащите стъклени зъби, и внезапно видя някакъв млад мъж, който лежеше мъртъв от другата страна на рецепцията. Очите му се взираха безжизнено в тавана. За миг художникът си помисли, че някой е напъхал някаква странна зелена хартия в устата му, ала щом се приближи, видя стърчащите от бузите му стъклени остриета и осъзна, че цветът им съвпада с този на счупената витрина. Мъртвецът носеше табелка с надпис „Казвам се Хана, питайте ме за седмичните промоции“и докато го гледаше, Клей внезапно се сети за господин Рикарди. Том и Алис го чакаха до вратата. Беше девет и петнайсет вечерта и нощта бе покрила земята с черната си мантия.

— Всичко наред ли е? — попита девойката.

— Това сигурно ще ни е от полза — отвърна Клей и й подаде картите, след което вдигна газената лампа, за да могат спътниците му да сравнят новите му находки със стария пътен атлас и да планират тазвечерния маршрут. Опитваше се да култивира у себе си чувство на фатализъм по отношение на Джони и Шарън, възправяйки жестоката истина за семейството си в центъра на съзнанието си — каквото и да се е случило в Кент Понд, вече се е случило. Синът и съпругата му или бяха добре, или не бяха. Или щеше да ги намери, или нямаше да успее. Този опит за манипулация на собственото му съзнание ту го окуражаваше, ту му действаше обезсърчаващо.

Когато ставаше особено черноглед, се утешаваше с мисълта, че е извадил голям късмет да е жив. Този рядък шанс обаче се уравновесяваше от шибаното обстоятелство, че по времето на катаклизма, предизвикан от Сигнала, той се намираше в Бостън — на около сто и петдесет километра от Кент Понд по възможно най-прекия път (по който определено не се движеха). Въпреки всичко беше попаднал на свестни хора — хора, които с ръка на сърцето можеше да нарече свои приятели. Бе видял достатъчно други — като мускулестия пич с бирената бъчонка, тлъстата дъртофелница с Библията и господин Роско „стереофенерчето“ Хент от Метуен — които не бяха такива късметлии като него.

„Ако е при теб, Шер, ако Джони е при теб, гледай да го пазиш като очите си. Само да допуснеш нещо да му се случи…“

Ами ако Джони бе вдигнал телефона си? Ами ако бе излязъл от къщи с червения си телефон? Напоследък не го ли вземаше по-често от преди? Навярно, защото и другите деца носеха мобилните си телефони в училище… Мамка му.

— Клей? Добре ли си? — попита Том.

— Да. Защо?

— Не знам. Изглеждаш ми малко… мрачен.

— Има мъртвец зад бюрото. Хич не е красива гледка.

— Вижте — рече Алис и проследи с върха на показалеца си някакъв път, който се виеше покрай границата на щата и после се съединяваше с ню хампширската Магистрала 38 източно от Пелъм. — Това пътче ми харесва. Ако сега се отклоним от магистралата и изминем десетина-дванайсет километра в западна посока… — Посочи Шосе № 110, където покривите на колите блещукаха под есенния дъжд, — …ще излезем точно на него. Какво мислите?

— На мен ми звучи добре — рече Том.

Алис погледна Клей. Бебешкият „Найк“ не се виждаше — вероятно беше в раницата й, но художникът виждаше как тя изгаряше от желание да го стисне. Каза си, че ако Алис беше пушачка, сигурно щеше да пафка по четири кутии цигари на ден.

— Ако попаднем на патрули… — подхвана тя.

— Ще му мислим, когато му дойде времето — прекъсна я Клей. Беше твърдо решен да стигне до Мейн — по един или друг начин. Дори и да се наложеше да пълзи през някакви бодливи храсталаци като нелегален берач на ябълки в Канада, пак щеше да го направи. В случай че Том и Алис откажеха да го придружат… нямаше да му е никак приятно, ала щеше да ги изостави. Трябваше да узнае истината.

Червеното „пътче“, което Алис бе открила на картите от мотела „Суийт Вали“, си имаше име — „Дости Стрийм Роуд“, и по него почти нямаше автомобили. Намираше се на шест километра от щатската граница и докато вървяха по него, се натъкнаха на шест изоставени автомобила и само на една катастрофа. Преминаха и край две къщи, чиито прозорци светеха — отвътре се чуваше бръмченето на генератори. Тримата обсъдиха идеята да спрат там, но бързо я отхвърлиха.

— Най-вероятно да се озовем в престрелка с някой селски здравеняк, който защитава дома — изтъкна Клей. — Или с онези, които са му видели сметката. Генераторите явно се задействат при евентуално спиране на тока и ще работят, докато имат гориво.

— Дори там да има нормални, разумни хора, които да ни пуснат вътре — което едва ли ще бъде разумна постъпка — отбеляза Том, — какво ще направим? Ще ги помолим да използваме телефона ли?

Тримата обмислиха и възможността да спрат някъде и да пробват да си присвоят някакво превозно средство (точно тази дума употреби Том), ала в крайна сметка се отказаха. Ако границата с Ню Хампшир се охраняваше от шерифи или престъпници, придвижването с шевролет „Тахо“ едва ли беше най-разумното решение.

Ето защо продължиха да вървят и естествено на границата ги очакваше само някаква малка табела (какво друго да сложат на черен селски път с две платна) с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В НЮ ХАМПШИР! BIENVENUE!“

Единствените звуци, които достигаха до ушите им, бяха ромоленето на дъждовните капки по листата на дърветата и нежните въздишки на мекия бриз. Е, и шумоленето на някое животинче. Клей, Том и Алис спряха за момент пред табелата, оглеждайки района, след което пристъпиха напред и оставиха Масачузетс зад гърба си.

 

 

9

Чувството, че са сами, изчезна, щом стигнаха табелата с надпис „Магистрала 38“ и „Манчестър 28 км“. По Магистрала 38 вървяха и други Изгнаници с фенерчета, ала когато половин час по-късно поеха по 128-а — широк, осеян с най-различни отпадъци път, който се простираше почти право на север — потокът от хора се превърна в пълноводна река. Движеха се главно на групички от по трима-четирима души и не проявяваха интерес към нищо и никого, сякаш цялата им вселена се изчерпваше със спътниците им.

Срещнаха една четирийсетгодишна жена и мъж, който изглеждаше с двайсет години по-възрастен от нея, бутащи пазарски колички, във всяка от които беше седнало дете. Момчето в количката на мъжа изглеждаше доста големичко, за да бъде транспортирано така, но въпреки тясното пространство бе намерило начин да се сгуши и да заспи. Когато Клей и спътниците му задминаха странното семейство, едното колело на количката се счупи и тя се килна настрани, изсипвайки момчето, което изглеждаше на седем години. Том успя да го хване за раменете и го спаси от падането, ала хлапето все пак ожули едното си коляно и се разрева. Здравата се бе уплашило. Том го вдигна, ала детето не го познаваше и се опита да се изтръгне от ръцете му, избухвайки в още по-силен плач.

— Всичко е наред, благодаря ви, ей-сега ще го взема — каза възрастният мъж и прегърна момчето, след което приседна на банкета заедно с него и започна да го успокоява. — Грегъри ще целуне коленцето и то ще спре да те боли — рече и допря устни до ожуленото място, при което хлапето се сгуши в обятията му. Облегна главица на раменете на мъжа и бе готово да заспи отново. Грегъри се усмихна на Том и Клей и им кимна. Изглеждаше изтощен до смърт — човекът, който само допреди няколко дни е бил редовно спортуващ мъж на шейсет години, сега приличаше на осемдесетгодишен евреин, който се опитва да се измъкне от Полша, докато това все още е възможно. — Ще се оправим — каза. — Вече можете да ни оставите.

Клей тъкмо се канеше да отвори уста и да каже: „Защо не повървим заедно? Искате ли да се присъедините към нас? Какво ще кажеш, Грег?“ (в научно-фантастичните романи, които беше чел като тийнейджър, героите винаги питаха: „Защо не се сдружим? Защо не обединим силите си?“), ала жената го изпревари.

— Да, тръгвайте, какво чакате? — изсъска тя. Момиченцето в нейната пазарска количка още спеше. Жената пристъпи напред и закри с тяло количката, сякаш бе откраднала някаква баснословно скъпа вещ и се боеше да не би Клей и приятелите му да й я отнемат. — Да не си въобразявате, че имаме нещо, което искате?

— Натали, спри, моля те — каза уморено Грегъри. Ала Натали не спря и в същия този миг художникът осъзна кое бе най-обезсърчителното в тази сцена — не толкова обстоятелството, че изтощението и страхът на жената бяха довели до параноя, колкото фактът, че другите хора продължиха да си вървят покрай тях, без да им обърнат никакво внимание. Лъчите на фенерчетата им прорязваха мрака, те говореха тихичко помежду си (но само в рамките на групата) и от време на време преместваха куфарите си от едната в другата си ръка. Някакъв хлапак с мотопед криволичеше между боклуците и автомобилите, осеяли магистралата, и останалите се отместваха, за да му направят път, мърморейки недоволно. Клей си каза, че сигурно биха се държали по същия начин и ако момчето беше паднало от количката и си бе счупило врата, вместо само да ожули коляното си. Помисли си, че щеше да бъде същото, ако онзи дебелак отпред, който пъхтеше под тежестта на огромната си раница, получеше инфаркт и се строполеше в канавката. Хората дори нямаше да се опитат да му помогнат, а дните на Бърза помощ бяха безвъзвратно отминали.

Никой не си направи труда да извика „Хей, госпожо, всичко наред ли е?“ или „Човече, защо не кажеш, на жена си да млъкне?“ Изгнаниците с фенерчетата просто продължиха да се тътрят по Магистрала 128.

— … защото всичко, което имаме, са тези деца, за които трябва да се грижим, при положение че едва се грижим за себе си, той има пейсмейкър на сърцето, питате ли се какво ще правим, когато батериите се изтощят, а? Всичко ни е тип-топ, та и тези деца! Искате ли ги? — Тя се огледа, очите й лудешки проблясваха. — Хей! Някой иска ли дете? Малкото момиченце се размърда неспокойно.

— Натали, ще събудиш Порша — каза Грегъри.

Жената на име Натали започна да се смее.

— Голям праз. Знаеш ли колко ми пука за това на фона на цялата тая шибания! — Хората около тях продължиха да вървят, сякаш нито чуваха, нито виждаха какво става около тях. Безразличието им беше толкова отблъскващо, че Клей си помисли: „Ето какви сме всъщност Ето как се държим, когато нещата се преобърнат. Когато няма телевизионни камери, горящи сгради и Андерсън Купър, който да ни казва: «Ето ни отново в студиото на „Си Ен Ен“ в Атланта.» Така става, когато цялата държава престане да функционира поради тотално умопомрачение.“

— Можем да ви помогнем — каза художникът. — Ще нося момчето, докато намерите нещо по-добро, в което да го сложите. Тази количка вече за нищо не става. — Погледна Том, който само кимна и вдигна рамене.

— Стойте далеч от нас — изхриптя Натали, изведнъж в ръката й изникна пистолет. Не беше голям — навярно най-много да е бил двайсет и втори калибър, ала дори двайсет и втори калибър може да се окаже фатален, ако куршумът попадне на точното място.

Клей чу познатия звук и разбра, че Том и Алис също са извадили оръжията си, насочвайки ги към жената на име Натали. Ето как започваха кръвопролитията.

— Прибери пистолета, Натали — каза й кратко. — Ще ви оставим на мира.

— Най-накрая да кажеш нещо умно — процеди жената и със свободната си ръка отметна един своенравен кичур от окото си. Сякаш изобщо не забелязваше, че спътниците на Клей я държат на прицел. Сега хората, които минаваха покрай тях, ги погледнаха, но единствената им реакция беше да ускорят крачка, за да се отдалечат по-бързо от евентуалната престрелка.

— Хайде, Клей — прошепна Алис и го хвана за китката. — Да се махаме, преди някой да бъде застрелян.

Отново продължиха по пътя си. Момичето го държеше за ръката, сякаш бяха гаджета — „Гаджета на малка среднощна разходка“ — помисли си художникът. Сърцето му още биеше до пръсване. Чак до следващия завой Том пристъпваше заднишком, държейки в готовност пистолета си — Клей предполагаше, че искаше да реагира своевременно, ако Натали все пак реши да използва детското си пищовче. И беше напълно прав. Стрелбата в гръб вървеше в комплект с рухналата, държава и отменените до второ нареждане телефонни услуги.

 

 

10

В часовете преди разсъмване, докато вървяха по Шосе № 102 източно от Манчестър, чуха някаква едва доловима музика.

— Боже мили — промълви Том и спря. — Та това е „Разходката на малкото слонче“!

— Какво! — изгледа го учудено Алис.

— Един инструментал от ерата на бигбендовете — обясни мъжът с италианските мустачки. — На „Лес Браун и прочутия му оркестър“, нещо такова беше. Майка ми има плочата.

В този миг двама мъже спряха до тях, за да си поемат дъх. Бяха възрастни, но изглеждаха в доста добра форма. „Досущ като наскоро пенсионирали се пощальони, които обикалят на стоп Котсуолдс^[3]“ — помисли си Клей.

Единият носеше раница — от онези с металните рамки, които започват от тила ти и стигат чак до задника ти, — на чийто фон сакчето, което спътникът му бе преметнал през рамо, изглеждаше направо смешно. Трийсеткалибровата двуцевка, която висеше на другото обаче, елиминираше в зародиш всяка подигравка. Господин Великанска раница изтри потта от сбръчканото си чело с опакото на китката си и рече:

— Майка ти може да е имала версия на Лес Браун, синко, но най-вероятно плочата й е била или на Дон Коста, или на Хенри Манчини. Те бяха доста популярни навремето. Що се отнася до това… — Той наклони глава в посоката, откъдето се чуваше музиката. — То не е нищо друго, освен самият Лорънс Уелк^[4].

— Лорънс Уелк — пророни смаяно Том.

— Кой? — попита Алис.

— Заслушай се в походката на слончето — подхвърли Клей и се засмя, след което си каза, че Джони сигурно щеше да се влюби в тази мелодия, и смехът му секна. Господин Великанска раница не му обърна внимание.

— Да, Лорънс Уелк — рече той. — Очите ми може и да не виждат като едно време, но ушите ми са си наред. Двамата с жена ми гледахме неговото шоу всяка шибана събота.

— А, Додж също си го биваше — рече спътникът му с двуцевката. Това бе единственият му принос в разговора и Клей нямаше никаква представа какво искаше да каже.

— Лорънс Уелк и неговият Шампански оркестър — каза Том. — Гледай ти!

— Лорънс Уелк и неговите Шампански музиканти — уточни господин Великанска раница. — Боже Господи!

— Да не забравяме сестрите Ленън и прекрасната Алис Лон — каза Том. В този миг призрачната музика се промени.

— Това е „Калкута“ — въздъхна възрастният мъж. — Е, ние да продължаваме. Беше ми приятно да си побъбрим. Приятен ден.

— Приятна нощ — усмихна се Клей.

— Не — поклати глава господин Великанска раница. — Вече нощите са нашите дни. Не сте ли забелязали? Приятен ден, момчета. И на вас също, млада госпожице!

— Благодаря ви — каза малката госпожица, която стоеше между Клей и Том.

Двамата възрастни мъже се затътриха напред, а лъчите на фенерчетата около тях водеха Изгнаниците все по-навътре в Ню Хампшир. След няколко крачки обаче господин Великанска раница спря и се обърна към тримата спътници:

— Гледайте да напуснете пътя до един час. Намерете си някаква къща или мотел и влезте. Знаете за обувките, нали?

— Какво за обувките? — попита Том.

Познавачът на бигбендите търпеливо го изгледа, сякаш имаше пред себе си кръгъл идиот. В далечината „Калкута“ бе заменена от някаква полка, която звучеше налудничаво в мъгливата влажна нощ.

— Когато влезете някъде, сложете обувките си пред вратата — обясни онзи. — Умопобърканите няма да ги вземат, а тези като нас ще разберат, че мястото е заето, и ще продължат напред, за да си потърсят друго укритие. Това намалява… — Погледът му спря на руския автомат, който Клей носеше през рамо, — …намалява инцидентите.

— Имало ли е инциденти? — попита Том.

— О, да — със стряскащо безразличие отвърна господин Великанска раница. — Винаги има инциденти, защото просто човешката натура е такава. Но при положение че има достатъчно къщи, няма смисъл да се караме за една от тях. Тъй че просто оставете обувките си отвън.

— Откъде го знаете? — попита Алис.

На лицето на събеседника им грейна усмивка, която сякаш го подмлади с десетина години. Нямаше как да не се усмихнеш на девойката. — беше млада, и въпреки че беше три сутринта, изглеждаше страхотно.

— Хората говорят, аз ги слушам — рече той. — А когато аз говоря, понякога и мен ме слушат. Вие слушахте ли ме?

— Да — отвърна тийнейджърката и добави усмихнато: — Това е едно от хубавите ми качества.

— Тогава предавайте нататък това, което сте чули. Сякаш не ни стига, че трябва да се пазим от ония, та трябва да си създаваме проблеми и помежду си.

Клей се замисли за жената на име Натали и двайсет и две калибровия й пистолет.

— Прав сте — рече. — Благодаря ви за всичко.

— Това е „Бирената полка“, нали? — попита Том.

— Точно така, синко — отвърна господин Великанска раница. — Мирон Флорен на акордеона. Мир на праха му. Може да се отбиете в Гейтън. Това е едно прекрасно малко градче на около три километра нагоре по пътя.

— Вие там ли ще отседнете? — полюбопитства Алис.

— О, ние с Ролфи ще продължим още малко напред.

— Защо?

— Защото можем, млада госпожице — засмя се събеседникът им. — Приятен ден!

— Приятен ден! — отвърнаха почти в един глас Том, Клей и Алис. Макар и да наближаваха седемдесетте, двамата мъже бързо се изгубиха от погледа им и единствено лъчът на фенерчето, което човекът с двуцевката държеше, проблясваше от време на време в мрака пред тях.

— Лорънс Уелк и неговите Шампански музиканти — промълви Том.

— „Разходката на малкото слонче“ — каза Клей и се засмя.

— Кой е тоя Додж, за когото спомена другият? — поинтересува се Алис.

— Не знам, но явно си го е бивало — отвърна Том и избухна в смях при вида на озадачената й физиономия.

 

 

11

Музиката идваше от Гейтън, китното малко градче, което господин Великанска раница им беше препоръчал. Е, не беше оглушителна като на концерта на Ей Си Ди Си, на който Клей беше ходил като тийнейджър в Бостън — тогава ушите му пищяха няколко дни, но се чуваше достатъчно силно, за да му напомни за летните концерти в Южен Беруик, на които ходеше с родителите си. Всъщност той дори си мислеше, че ще открият източника на звука някъде в Гейтънския парк — най-вероятно някакъв изкукуригал пенсионер (но не от телефонните откачалки), помъкнал със себе си огромен допотопен бумтялник, с който да си припомни младостта си и да озвучи настъпващия Апокалипсис.

В Гейтън наистина имаше парк, ала се оказа пуст с изключение на няколко души, които си бяха организирали или късна вечеря, или ранна закуска под светлината на фенерчетата и газените си лампи. Източникът на музиката се намираше малко по-далеч на север. Лорънс Уелк бе заменен от нещо толкова сладникаво, че звучеше като приспивна песничка.

— Това е Уинтън Марсалис, нали? — попита Клей. Беше капнал от умора, а като гледаше Алис, можеше да каже същото и за нея.

— Или е той, или е Кени Джи — отбеляза Том. — Знаете ли какво казал Кени Джи, когато слязъл от асансьора?

— Не, но съм сигурен, че ти ще ме осведомиш.

— „Човече! Ей това е рокендрол!“

— Толкова е смешно, че чувството ми за хумор направо експлодира — промърмори Клей.

— Нищо не разбрах — изсумтя Алис.

— Не си струва да ви обяснявам — махна с ръка очилатият. — Да си намерим някаква бърлога, че направо съм грохнал!

— На мен ли го казваш? — изгледа го Клей изпод вежди.

— Значи ставаме трима — отбеляза девойката.

Вече бяха оставили зад гърба си търговската част на Гейтън и главната улица, която се явяваше продължение на Шосе № 102, и вече се наричаше „Колежанска“. Клей не се изненада, защото още на влизане в града бяха видели табели, съобщаващи за знаменития гейтънски колеж — учебно заведение с дългогодишни традиции, където според него отиваха децата, които не успяваха да влязат в Екзитър или Милтън. Предполагаше, че улицата ще ги отведе в страната на хамбургерите, автосервизите и евтините мотели, но тази част на „Колежанска“ бе обрамчена от кокетни къщички. Единственият проблем беше, че пред вратите на всяка имаше обувки, и то в повечето случаи по четири чифта.

Потокът пешеходци бе намалял значително, защото повечето вече си бяха намерили убежища за през деня, ала щом наближиха алеята, отвеждаща до колежа, Том, Клей и Алис забелязаха трима души пред тях — двама мъже и една жена, които вървяха по тротоара и се оглеждаха за къщи без обувки. Жената накуцваше толкова силно, че единият мъж я придържаше през кръста.

Колежът вече се виждаше и художникът осъзна, че именно от там се чува музиката (в момента звучеше провлачена акустична версия на „Да отлетим до луната“). Забеляза и други две неща. Първо, отпадъците по пътя — разкъсани чували за смет, загниващи зеленчуци, оглозгани кости — които бяха толкова много, че като плътен килим покриваха алеята към колежа. Второ — двама непознати стояха на тротоара и ги наблюдаваха изпитателно. Единият беше възрастен мъж, прегърбен над бастуна си, а другият — момче със захранван от батерии фенер, поставен на земята между обувките му. То изглеждаше на не повече от дванайсет години и се бе облегнало на една от колоните, които се издигаха от двете страни на алеята. Беше облечено с нещо като училищна униформа — сиви панталони, сив пуловер и шушляково яке с качулка.

Когато триото пред Клей стигна до алеята към колежа, старецът, издокаран със сако от туид с кръпки на лактите, ги заговори с ясен и силен глас, очевидно трениран в учебните зали и аудиториите:

— Хей, вие! Добре дошли! Защо не дойдете при нас? Можем да ви предложим подслон, но по-важното е, че трябва да…

— Нямаме никакво желание да правим каквото и да било, господине — заяви куцащата жена. — Имам четири спукани пришки и едва ходя.

— Но при нас има достатъчно свободни… — започна човекът с бастуна, ала мъжът, който бе прегърнал жената, навярно го изгледа накриво, защото онзи не продължи. Триото отмина алеята и табелата от ковано желязо, висяща на старовремски куки, на която пишеше „КОЛЕЖ ГЕЙТЪН ОСН. 1846 «Младото съзнание е светилник в мрака»“.

Старецът се изгърби отново над бастуна си, но в следващия миг видя Клей, Том и Алис и отново се изправи. Определено мислеше да ги поздрави, но очевидно в последния момент реши, че лекторският му подход не е особено ефективен, защото побутна младия си спътник с бастуна си. Момчето веднага изпъна рамене, в същия момент „Да отлетим на луната“ бе заменена от не по-малко протяжна версия на нещо, което навремето се бе наричало „Ти ме подлудяваш“.

— Джордан! — каза той. — Твой ред е. Накарай ги да влязат! Момчето на име Джордан примигна и погледна към новата група Изгнаници с фенерчета, които се приближаваха към тях. В очите му се четеше мрачно недоверие и скептицизъм. Клей се замисли за Мартенския заек и Мишката от „Алиса в страната на чудесата“. Може и да грешеше — и сигурно беше така — ала се чувстваше съсипан от умора.

— Но те няма да бъдат по-различни, сър — рече хлапето. — Няма да влязат. Никой няма да влезе. Хайде да опитаме отново утре вечер! Страшно ми се спи.

Клей обаче знаеше, че уморени или не, щяха да разберат какво искаше старецът със сако от туид… освен ако Алис и Том не откажеха категорично. Дали защото спътникът на възрастния мъж му напомняше за Джони? Може би, но най-вече, защото това дете бе абсолютно убедено, че никой нямаше да им помогне в този не особено прекрасен нов свят, и заедно с човека, когото бе нарекло „сър“, бяха оставени на произвола на съдбата. Ако това беше вярно, каза си Клей, скоро нямаше да остане нищо, което да си струва да бъде спасено.

— Хайде! — Възрастният мъж отново побутна с бастуна си момчето, ала без да му причинява болка. — Кажи им, че ще им дадем подслон, че имаме множество свободни стаи, но първо трябва да им покажем нещо. Някой трябва да види това. Откажат ли и те, ще се приберем.

— Добре, сър.

Възрастният му спътник се усмихна, разкривайки две редици едри бели зъби.

— Благодаря ти, Джордан.

Момчето неохотно се запъти към непознатите; Клей виждаше как прашните му обувки се тътрят по земята. Фенерът му хвърляше треперливи отблясъци и съскаше тихичко. Под очите му тъмнееха пурпурни кръгове, краищата на размъкнатата му риза се подаваха изпод пуловера му, а косата му имаше крещяща нужда от измиване.

— Том? — настоятелно прошепна Клей.

— Ще видим какво иска — рече мъжът с тънките мустачки, — защото явно и ти го искаш, но…

— Господа? Може ли да ви попитам нещо?

— Ей-сега — каза Том на момчето и се обърна отново към Клей. — След час ще се съмне. А може би и по-скоро. Дано онзи старец е прав за свободните стаи…

— Не се притеснявайте, господине — произнесе с треперещ глас Джордан. Сякаш не смееше да се надява, ала в същото време бе абсолютно неспособен да се въздържи. — Разполагаме с множество стаи. Стотици спални, и то без да броим резиденцията в Четъм. Тобайъс Улф миналата година отседна там. Изнесе ни лекция върху книгата си „Старата школа“.

— Чела съм я — обади се Алис.

— Всички момчета, които нямаха мобилни телефони, избягаха. А онези, които имаха…

— Знаем за тях — прекъсна го тя.

— Аз съм на стипендия и живея в Холоуей. Нямам клетъчен телефон. Всеки път, когато се обаждах вкъщи, трябваше да използвам телефона на домакинката и другите момчета ми се смееха.

— Важното е кой се смее последен — рече Том. — А това си ти, нали, Джордан?

— Да, господине — покорно отвърна момчето, ала явно не му беше до смях — лицето му изразяваше само печал и изтощение. — Не искате ли да ви запозная с директора?

Умората не попречи на Том да отговори вежливо и изискано, сякаш бяха на организираното от някоя аристократична дама чаено парти например, не на осеяната с боклуци улица „Колежанска“ в четири и петнайсет сутринта.

— За нас ще бъде изключително удоволствие, Джордан — рече той.

 

 

12

— Наричах ги „сатанински зомбифони“ — заяви Чарлс Ардай, от двайсет и пет години завеждащ катедрата по английска литература и настоящ директор на колежа „Гейтън“. Куцукаше с неподозирана бързина нагоре по хълма, потраквайки с бастунчето си по тротоара, като гледаше да стои далеч от боклуците, покрили алеята към колежа като пълноводна река. Джордан вървеше до него, Клей, Том и Алис ги следваха. Момчето се тревожеше да не би старецът да изгуби равновесие и да падне, а Клей се притесняваше да не вземе да получи инфаркт, задето се опитва едновременно да говори и да изкачва нанагорнище.

— Естествено никога не съм го вярвал — продължи директорът. — Казвах го на шега — правех си майтап, с други думи, но всъщност никога не съм харесвал тези джаджи, особено пък в аудиториите. Можех да ги забраня на територията на колежа, ала нямаше да доведе до никакъв резултат. Все едно да забраниш на прилива да залива брега… — Той се запъхтя и направи кратка пауза. — Брат ми ми подари един зомбифон за шейсет и петия ми рожден ден. Оставих батерията на нещото да се изтощи до краен предел… — Той отново млъкна за малко — …и така и не я заредих отново. Излъчват радиация, знаете ли? В минимални количества естествено, ала все пак… източник на радиация, който се намира толкова близо до главата ти… до мозъка ти…

— Сър, починете си малко, преди да отидем на игрището — плахо се обади Джордан. Бе видял как бастунът на директора се подхлъзна на някакво изгнило парче плод, при което Ардай щеше да се строполи на земята.

— Чудесна идея — подкрепи го Клей.

— Добре — кимна възрастният мъж. — Исках да кажа, че… никога не съм се доверявал на тези машинки. С компютъра е различно. Свикнал съм с него като жаба с блатото си…

На билото на хълма алеята към корпуса се разделяше на две. Лявото разклонение лъкатушеше покрай постройки, които най-вероятно бяха общежития, а дясното водеше към лекционни зали, административни сгради и голяма бяла арка, която искреше в тъмнината. Река от всевъзможни отпадъци „течеше“ под нея. Директорът Ардай ги поведе натам, като се мъчеше да заобикаля (доколкото можеше) боклуците, а Джордан го придържаше за лакътя. Музиката — вече звучеше Бет Мидлър, която пееше „Вятърът под крилете ми“ — се чуваше нейде отвъд арката и Клей забеляза десетки компактдискове, разхвърляни сред оглозганите кости и празните опаковки от чипс. В гърдите му се надигаше лошо предчувствие.

— Ъъъ, господин директоре? — попита той. — Не е ли по-добре първо да…

— Няма страшно — уверено отвърна старецът. — Не сте ли играли на „музикални столове“ като деца? Е, докато музиката свири, няма за какво да се тревожим. Хвърляме един бърз поглед и отиваме в къщичката ми в Четъм. Намира се на по-малко от двеста метра от игрището.

Клей се обърна към спътниците си. Том вдигна рамене, Алис само кимна.

Джордан разтревожено наблюдаваше безмълвната им комуникация; изглежда, още се притесняваше, че новодошлите можеха всеки момент да ги изоставят.

— Трябва да видите онова — натърти. — Директорът е прав — трябва да го видите.

— Какво да видим, Джордан? — попита Алис.

Ала момчето само я изгледа — невинните му очи загадъчно проблеснаха в мрака:

— След минутка ще разберете всичко.

 

 

13

— Боже мили! — възкликна Клей. В съзнанието му думите му прозвучаха като вик на изненада и ужас, примесен с известна доза възмущение, ала това, което се изтръгна от гърлото му, приличаше на скимтящ вопъл. Навярно защото в такава близост музиката беше оглушителна — почти като онзи отдавнашен концерт на Ей Си Ди Си (макар че Деби Буун с нейното детско гласче в „Ти озаряваш живота ми“ изобщо не можеше да се сравнява с рева на Брайън Джонсън в „Камбаните на ада“ например, дори при максимално усилен звук), както и заради потресаващата гледка. Клей си мислеше, че след онзи слънчев следобед в Бостън, когато бе видял повсеместния ефект от Сигнала, вече е обръгнал на всичко, ни очевидно грешеше.

Не смяташе, че в колежите от типа на „Гейтън“ практикуваха нещо тъй плебейско (и брутално) като американския футбол, но виж, европейският явно беше на почит. Трибуните от двете страни на стадиона създаваха впечатлението, че могат да поберат поне хиляда души, и бяха засенчени от ярко цветни тенти, които бяха започнали да избледняват под влияние на дъждовното време през последните дни. В далечния край на игрището се издигаше огромно табло за отбелязване на резултата, над което се виждаше някакъв надпис, но тъмнината пречеше на Клей да го разчете. Дори да имаше достатъчно светлина обаче, едва ли би погледнал втори път натам, защото цялото му внимание бе погълнато от игралното поле.

Всеки сантиметър от тревата бе покрит с телефонни откачалки. Лежаха по гръб, нагъчкани като сардини в консерва — крак до крак, бедро до бедро и рамо до рамо, — очите им се взираха в черното предутринно небе.

— Исусе! — промълви Том. Гласът му беше приглушен, защото той бе притиснал длан към устата си.

— Хванете момичето! — изсъска директорът. — Всеки момент ще припадне!

— Не, добре съм — произнесе Алис, ала щом Клей я прегърна, тя се облегна върху него и той дочу накъсаното й дишане. Очите й бяха отворени, ала гледаха някак си втренчено и в същото време отнесено.

— Налягали са и под скамейките — отбеляза Джордан. Говореше бавно и спокойно, но тонът му не можеше да заблуди Клей. Това бе гласът на момче, което уверява родителите си, че не се гнуси от червейчетата в очите на умрялата котка… малко преди да се наведе и да избълва обяда си. — С директора смятаме, че тук държат ранените и онези, които няма да се възстановят.

— Двамата с директора, Джордан — поправи го Чарлс Ардай.

— Съжалявам, сър.

Деби Буун достигна поетичния си катарзис и млъкна. Кратка пауза, след която Лорънс Уелк и неговите Шампански музиканти подеха „Разходката на малкото слонче“.

— Имаш ли представа колко касетофона са събрали? — обърна се Клей към директора на „Гейтън“. — И как точно са го направили? Та те са тъпоумни, мамка му, абсолютни зомбита! — В същия миг му хрумна ужасяваща идея — абсурдна и в същото време дяволски убедителна. — Вие ли го направихте? За да ги накарате да мируват или… не знам…

— Не е той — прошепна Алис.

— Момичето е право — изтъкна директорът. — И двете предположения са погрешни.

— И двете? Не мислех, че…

— Явно са страстни любители на музиката — каза Том, — ала как са се сдобили с тези компактдискове? Нали не влизат в сградите?

— Същото важи и за бумтялниците — добави художникът.

— Нямаме време за обяснения — махна с ръка възрастният мъж. — Небето започна да изсветлява, ай… Джордан, кажи им.

Момчето изпъна рамене и изрецитира, сякаш бе назубрило урок, чието съдържание не разбираше:

— Всички добри вампири трябва да се приберат преди зазоряване, сър.

— Точно така — доволно кимна директорът. — Преди зазоряване. Засега е достатъчно само да ги разгледате. Не знаехте, че има такива места, нали?

— Алис знаеше — изтъкна Клей.

Всички насочиха погледите си към терена. Изведнъж, може би защото мракът бе започнал да се разсейва, Клей осъзна, че очите на всички прострени на тревата същества са отворени. Бе абсолютно сигурен, че не виждаха, ала въпреки това… бяха отворени.

„Нещо лошо се задава — помисли си той. — И рояците са само върхът на айсберга.“

Да наблюдаваш всичките тези нагъчкани тела и безизразни лица (повечето от които бяха бели — това бе Нова Англия, в крайна сметка) беше крайно неприятно, ала празните очи, вперени в мрачното небе, изпълваха Клей с ирационален ужас. Някъде, не много далеч, запя първата утринна птица. Не беше петел, възвестяващ изгрева на слънцето, но директорът потрепери и залитна. Том побърза да го подхване.

— Хайде — рече Чарлс Ардай. — Пътят до резиденцията е кратък, но вече трябва да тръгваме. От тази проклета влага съвсем се схванах. Хвани ме под ръка, Джордан.

Алис се изтръгна от обятията на Клей и застана от другата страна на стареца. Той само й се усмихна и поклати глава:

— Джордан ще ми помогне. Ние се грижим един за друг — нали така, Джордан?

— Точно така, сър.

— Джордан? — попита Том, когато наближиха голямото (и доста претенциозно) здание, което вероятно наричаха „резиденцията“ в Четъм.

— Да?

— Не можах да прочета какво пишеше над таблото на стадиона. Ще ми кажеш ли?

— Разбира се — кимна момчето. — „ДОБРЕ ДОШЛИ, БИВШИ ВЪЗПИТАНИЦИ НА КОЛЕЖА.“ — Джордан почти се усмихна, ала после си спомни, че тази година нямаше да има празненство — ярките тенти над трибуните вече избледняваха, — и лицето му посърна. Ако не беше толкова уморен, вероятно щеше да запази самообладание, но вече беше прекалено късно, всеки момент щеше да се съмне, и докато изминаваха последните крачки до жилището на директора, последният ученик в „Гейтън“, който все още носеше униформата на колежа, избухна в сълзи.

 

 

14

— Беше невероятно, сър — каза Клей. Бе възприел обръщението на Джордан съвсем неусетно; същото важеше и за Том и Алис. — Благодаря.

— Да — добави тийнейджърката. — И аз благодаря. Досега не бях яла два хамбургера наведнъж — във всеки случай не и толкова големи.

Беше три часът следващия следобед. Намираха се на задната веранда на „резиденцията“ в Четъм. Чарлс Ардай бе изпекъл пържолите за хамбургерите на малко барбекю, работещо на газ. Той ги увери, че месото не е развалено, защото генераторът, захранващ фризера на лавката, спрял да работи едва вчера (а питките от малкия хладилник, който Том и Джордан донесоха от килера, бяха заскрежени и твърди като шайби за хокей). Директорът им каза, че няма да е зле да изпекат месото, преди да се стъмни.

— Бог знае какво можеше да се случи с падането на мрака.

— Смяташ, че ще подушат аромата му ли? — попита Клей.

— Да кажем, че нямаме особено желание да разберем — отвърна директорът. — Нали така, Джордан?

— Да, сър — каза момчето и отхапа от втория си хамбургер. — Винаги гледаме да сме вътре, когато се събуждат и когато се връщат от града. Защото точно там ходят — в града. Опоскват го като врабчета — оризова нива. Така поне казва директорът.

— Когато бяхме в Молдън, се прибираха по-рано — рече Алис. — Където и да са ходили. — Втренчи се в поднос с купички пудинг. — Мога ли да си взема?

— Разбира се — кимна Чарлс Ардай и бутна подноса към нея. — Вземи и още един хамбургер. Всичко, което не бъде изядено скоро, ще се развали.

Девойката поклати глава и си взе една купичка. Том последва примера й.

— Всяка сутрин тръгват по едно и също време, но едва напоследък започнаха да се прибират вечер на рояци — замислено каза директорът. — Защо ли?

— Да не би защото храната им е намаляла? — предположи.

— Възможно е… — Той отхапа за последно от хамбургера си, след което покри внимателно останалото с една салфетка. — Има доста рояци, както навярно ви е известно. Вероятно най-малко десетина в радиус от петдесет километра. От хората, запътили се на юг, знаем, че има рояци и в Сендаун, Фримънт и Кандия. През деня тършуват за храна — както и за музикални дискове, а следобед започват да се прибират там, откъдето са дошли.

— Сигурен ли си? — попита Том. Тъкмо бе довършил първата си купичка с пудинг и се пресягаше за втора.

Ардай поклати глава.

— Няма нищо сигурно. — Рошавите му бели къдрици (типичната за един професор по английска литература прическа) леко се развяваха под ефирния следобеден ветрец. Облаците бяха изчезнали, от задната веранда се откриваше прекрасна гледка към общежитията и пустеещия двор на колежа. Джордан току притичваше до предната част на къщата, за да хвърля по един поглед към улица „Колежанска“ и отрупания с боклуци склон, след което се връщаше, за да докладва, че всичко е наред.

— Не сте ги виждали да нощуват на друго място, нали?

— Не, сър — отвърна Том.

— Но да не забравяме, че се движехме само по тъмно — напомни им Клей. — А сега мракът е направо непрогледен.

— Да — кимна директорът. — Също като в le moyen age — рече отнесено той. — Превод, Джордан?

— Средните векове, сър.

— Браво! — Беловласият го потупа по рамото.

— Дори големи рояци може да останат незабелязани — продължи Клей. — Изобщо няма нужда да се крият.

— И бездруго не се крият — отбеляза Чарлс Ардай, сплитайки пръсти. — Те се събират на рояци… тършуват за храна… и груповото им съзнание може и да се пропука леко, докато си търсят нещо за ядене, но това се случва все по-рядко. Всеки следващ ден това се случва все по-рядко.

— Манчестър изгоря до основи, сър — внезапно каза Джордан. — Виждахме пламъците оттук, нали, сър?

— Да — промълви директорът. — Беше тъжно и страшно.

— Вярно ли е, че хората, които са опитали да отидат в Масачузетс, са били застрелвани на границата? — попита момчето. — Така разправят хората. Казват, че трябва да заобиколиш през Върмонт… — че само от там било безопасно…

— Пълна измишльотина — изсумтя Клей. — Ние пък чухме същото за границата на Ню Хампшир.

Джордан изумено го изгледа, после избухна в смях, който зазвъня като камбанка в притихналия въздух. В следващия миг обаче в далечината отекна изстрел, последван от нечовешки вик — бе невъзможно да се определи дали беше плод на ярост или ужас. Момчето спря да се смее.

— Кажи ни за онова странно състояние, в което бяха снощи — прошепна Алис. — И музиката. Всички рояци ли слушат музика нощем?

Директорът погледна възпитаника си.

— Да — отвърна момчето. — Предимно леки неща — никакъв рок, да не говорим за хеви метал…

— И никаква класика — добави Чарлс Ардай. — Нищо интересно и стимулиращо.

— Това са техните приспивни песни — каза Джордан. — Така поне мислим аз и директорът…

— Двамата с директора, Джордан!

— Двамата с директора, да, сър.

— Убедени сме — съгласи се беловласият мъж. — Макар и да подозирам, че не е само това. Със сигурност има и нещо друго.

Клей беше озадачен — не знаеше какво да каже. Погледна Том и Алис и прочете по лицата им същото, което изпитваше и той — не само изненада, но и неохота да научи истината. Директорът Ардай се приведе и заговори:

— Да бъда ли пределно откровен? Не мога да не бъда откровен — такъв съм си, откакто се помня. Искам да ни помогнете да извършим едно ужасно дело. Работата е там, че не разполагаме с много време, и въпреки че може да ударим на камък, човек никога не е сигурен, нали така? Никой не знае на какъв принцип се осъществява комуникацията между тези… рояци. Какъвто и да е случаят обаче, нямам намерение да стоя безучастно и да гледам как тези… твари… ми отнемат не само училището, но и живота. Вече да съм се опитал да го направя, но съм стар, а пък Джордан е много млад. Прекалено млад. Каквито и да са сега, съвсем доскоро тези същества са били хора… Няма да допусна Джордан да стане като тях.

— Аз ще изпълня дълга си, сър! — заяви момчето и Клей си каза, че навярно по същия начин говореха и тийнейджърите мюсюлмани, които препасват колани с експлозиви.

— Приветствам храбростта ти, Джордан — каза директорът, — но отговорът ми е твърдо „не“. — Задържа погледа си върху момчето, след което се обърна към останалите и взорът му ги прониза с хладната си решителност. — Вие имате оръжия — добри оръжия, а пък аз разполагам само със старовремска пушка, която може и да не гръмне никога. Дори и да се окаже наред, патроните ми са прекалено стари. Важното обаче е, че имаме бензинова помпа, а бензинът може да свърши добра работа за унищожаване на умопобърканите. Той навярно видя ужаса, изписал се по лицата им, защото окуражаващо им кимна. Клей си каза, че благият беловлас мъж внезапно бе заприличал на суров пуритан от старо живописно платно. От онези, които можеха да осъдят някого на смърт чрез обесване, без да им мигне окото. Или пък да изгорят на кладата някоя жена, защото я смятат за вещица.

Чарлс Ардай сякаш прочете мислите му, защото се обърна към него, преди да продължи:

— Знам какво говоря. Знам и как звучи. Няма да бъде убийство, а изтребление. Съзнавам и че нямам властта да ви накарам да сторите каквото и да било. Но и в двата случая… независимо дали ще ми помогнете да ги изгоря, или не, трябва да предавате едно съобщение…

— На кого? — попита Алис.

— На всеки, когото срещнете по пътя си, госпожице Максуел — каза директорът и се наведе над остатъците от угощението им, а очите му — тези очи на суров съдник, се бяха присвили и горяха с непоколебим пламък. — Трябва да им казвате какво се случва с онези, които чуят пъкления Сигнал по сатанинските си зомбифони. Всеки, на когото му е отнета светлината на деня, трябва да го чуе, и то преди да е станало твърде късно. — Беловласият вдигна ръка и Клей видя, че пръстите му треперят. Можеше да отдаде това на възрастта му, ала преди не беше забелязвал подобни признаци. — Но се боим, че съвсем скоро ще стане твърде късно. Нали така, Джордан?

— Да, сър. — Момчето определено знаеше нещо, защото изглеждаше изплашено.

— Какво? Какво се случва с тях? — попита Клей. — Има нещо общо с музиката и всички тези свързани помежду си бумтялници, нали?

Чарлс Ардай въздъхна и внезапно придоби ужасно уморен вид.

— Не са свързани — пророни. — Не си ли спомняте, когато ви казах, че и двете ви предположения са погрешни?

„Е, поне ерата на хапането помежду им — каза си. — Освен ако…“ — Професор Ардай, в началото те избиваха всички…

— Да — съгласи се директорът. — Имахме късмет да минем между капките, нали, Джордан?

Момчето потрепери и кимна:

— Учениците се пръснаха във всички посоки. Дори някои от учителите. Убиваха… разкъсваха… ломотеха неразбираеми неща… Скрих се в една от оранжериите…

— Аз пък се притаих на тавана на тази къща — добави Чарлс Ардай. — И наблюдавах през малката капандура как кампусьт — кампусът, който обичам, се превръща в преизподня.

— Много от оцелелите избягаха в града — продължи Джордан. — Сега повечето се върнаха. И са там. — Той посочи футболното игрище.

— Което означава…? — попита Клей.

— Мисля, че знаеш, Ридъл.

— Клей.

— Клей, добре. Според мен случващото се в момента е нещо повече от временна анархия. Мисля, че е началото на война. На една краткотрайна, но изключително брутална и кървава война.

— Не смятате ли, че преувелича…

— Не — отсече професорът. — Въпреки че се опирам единствено на своите наблюдения и тези на Джордан, роякът, който наблюдаваме, е доста голям, и много пъти сме ги виждали да напускат стадиона и да се връщат, за да си… хайде да го кажем — починат. Спряха да се избиват взаимно, но продължиха да убиват хората, които бихме класифицирали като „нормални“. Според мен това е войнствено поведение.

— Виждал ли си ги да убиват нормални? — попита Том. Зад него Алис отвори раницата си, извади бебешкия „Найк“ и го стисна в дланта си. Директорът мрачно го изгледа.

— Да. Със съжаление трябва да отбележа, че и Джордан ги е виждал да го правят.

— Не можехме да направим нищо — въздъхна младежът, в очите му проблеснаха сълзи. — Онези бяха прекалено много. Жертвите бяха две — мъж и жена. Не знам какво правеха в кампуса преди здрачаване, но едва ли са знаели за игрището. Тя беше ранена и мъжът й помагаше да върви. Налетяха на двайсетина от онези, които се връщаха от града. Мъжът се опита да я носи… — Гласът на момчето започна да глъхне: — Ако беше сам, сигурно щеше да се спаси, ала с нея… успя да стигне само до общежитието „Хортън Хол“. Падна и онези се нахвърлиха отгоре им. Те… Джордан зарови лице в палтото на стареца, което изглеждаше тъмносиво в този навъсен, мрачен следобед.

— По всичко личи, че познават враговете си — изтъкна Чарлс Ардай.

— Може да е било част от първоначалното съобщение, което са получили, как мислите?

— Възможно е — промълви Клей и потръпна.

— Какво ли става нощем, когато лежат неподвижно с отворени очи и слушат адската музика… — директорът въздъхна, извади кърпичка от джоба си и машинално избърса сълзите на момчето. Клей виждаше, че е едновременно изплашен и абсолютно сигурен в заключението, до което беше стигнал. — Мисля, че тъкмо тогава ги препрограмират — добави.

 

 

15

— Виждате малките червени лампички, нали? — попита директорът с характерния си „лекционен“ глас. — Аз лично мога да преброя поне шейсет и…

— Млъкни, за Бога! — изсъска Том — прииска му се с длан да запуши устата на стареца.

Ала Чарлс Ардай само му хвърли благ поглед:

— Забрави ли какво ви казах снощи за музикалните столове, Том?

Тримата мъже се бяха притаили зад голямата белокаменна арка и наблюдаваха футболния стадион, Алис и Джордан бяха останали „в резиденцията“. Музиката, която се чуваше от игрището, представляваше джазирана инструментална версия на „Момичето от Ипанема“. Клей си помисли, че това сигурно е максимумът, който можеш да изтърпиш, ако си телефонна откачалка.

— Не — каза Том. — Докато музиката звучи, няма защо да се притесняваме. Просто не искам да съм първият,