Стивън Кинг
Клетка (2) — Моята библиотека
Непременно прегледайте правилата за използване на Моята библиотека!
Съдържание
МОЛДЪН
1
Хиляди хора стояха на моста на река Мистик и наблюдаваха как всичко между Комънуелт Авеню и Бостънския залив изчезва сред огнените езици. Западният вятър си остана топъл дори и след залеза на слънцето и пламъците ревяха и беснееха, сякаш светът се бе превърнал в огромна пещ, чието пъклено сияние затъмняваше звездите. Пълната луна се показа — приличаше на изцъклено око на циклоп; от време на време пушекът я закриваше, но когато окото успееше да разкъса димната завеса, от него се процеждаше зловещо оранжево сияние. Клей си каза, че в комиксите често я изобразяваха така, ала не го сподели с другите.
Повечето хора мълчаха. Безмълвно се взираха в града, който току-що бяха напуснали, и наблюдаваха как пламъците постепенно го поглъщат в алените си челюсти. От отсрещния бряг се чуваше вой на аларми и сирени; по едно време някакъв усилен през високоговорители глас извика: „НАПУСНЕТЕ УЛИЦИТЕ“, след което друг нареди: „НАПУСНЕТЕ ГРАДА ПЕШ ПО ГЛАВНИТЕ АРТЕРИИ НА ЗАПАД И НА СЕВЕР.“ Тези взаимно изключващи се заповеди звучаха в продължение на няколко минути, след което „НАПУСНЕТЕ УЛИЦИТЕ“ замлъкна. Около пет минути по-късно и „НАПУСНЕТЕ ГРАДА ПЕШ ПО ГЛАВНИТЕ АРТЕРИИ НА ЗАПАД И НА СЕВЕР“ секна. Останаха само гладният рев на раздухвания от вятъра пожар, пронизителното пищене на алармите и приглушеният пукот на прозорците, пръскащи се под въздействие на убийствената горещина.
Клей се запита колко ли души са приклещени в тази преизподня. Приклещени между огъня и водата.
— Помните ли как се питахте дали един модерен град може да изгори? — прошепна Том Маккорт. На фона на аленото зарево от пожара интелигентното му лице изглеждаше изморено и болнаво. По бузите му имаше петна от сажди. — Спомняте ли си?
— Млъкни, моля те! — прошепна Алис. Тя също бе потресена от гледката и говореше доста тихо. „Все едно сме в обществена библиотека — каза си Клей, сетне се коригира: — Не — в погребално бюро“ — Не можем ли да тръгваме? Защо трябва да гледаме този ужас?
— Права си — въздъхна той. — Колко път има до дома ти, Том?
— От тук са по-малко от три километра — отвърна мъжът с костюма от туид. — За съжаление обаче не всичко е зад нас. — Бяха се обърнали на север и Том посочи надясно. Оранжевото зарево можеше да е от улично осветление в облачна нощ, само дето нямаше никакви облаци и лампите не светеха. Нито бълваха гъсти кълба дим.
Алис изстена и веднага закри с длан устата си, сякаш се боеше, че някой от множеството безмълвни наблюдатели на ставащото ще я скастри, задето нарушава тишината.
— Не се тревожи — успокои я Том. — Съдейки по посоката на вятъра, Молдън не е застрашен от пожара.
„Не казвай нищо повече — помисли си Клей. — Спри дотук.“
Ала мъжът с италианските мустачки добави.
— Засега.
2
На долното ниво на моста имаше десетки изоставени автомобили и противопожарна кола с надпис „ИЗТОЧЕН БОСТЪН“, ожулена от страничния сблъсък с циментовоз (и двете превозни средства бяха зарязани от шофьорите си), ала най-много бяха пешеходците. „Само дето вече май трябва да ги наричаме бежанци — помисли си Клей, след което си даде сметка, че в случая местоимението «ги» не беше много на място. — Трябва да ни наричат бежанци“ — поправи се той.
Повечето хора си стояха безмълвно и гледаха как градът е поглъщан на порции от гладните пламъци. Тези, които вървяха, се движеха бавно и непрекъснато изплашено се озъртаха. Сетне, когато наближиха края на моста (Клей виждаше „Олд Айрънсайдс“[1] — или поне си мислеше, че това е „Олд Айрънсайдс“, закотвен в залива и засега в безопасност от пожара), забеляза нещо странно.
Доста бежанци подозрително наблюдаваха Алис, сякаш двамата с Том бяха отвлекли момичето, за да го изнасилят. После обаче си напомни, че всички навярно бяха в шок — случилото се бе преобърнало из основи живота им, помитайки нормалното им съществуване със сила, пред която дори ураганът „Катрина“ бледнееше (онези нещастници поне бяха имали някакво предизвестие). Повечето бяха прекалено потресени от станалото, за да погледнат трезво на ситуацията. По някое време, когато луната се издигна още по-високо в нощното небе, Клей внезапно осъзна, че Алис е единствената тийнейджърка наоколо. Дори Клей беше млад в сравнение с повечето бежанци. Почти всички, които зяпаха безмълвно огнището, известно някога като Бостън, или пък бавно се тътреха към Молдън и Данвърс, бяха над четирийсет, а повечето изглеждаха на пенсионна възраст. Виждаха се само няколко души с малки деца и бебешки колички.
След известно време той забеляза и нещо друго. По пътя се валяха купища мобилни телефони. Почти на всяка крачка Клей се натъкваше на подобна джаджа, но всички бяха стъпкани и смачкани, а някои бяха премазани до неузнаваемост и единственото, което бе останало от тях, бяха парченца натрошена пластмаса и стърчащи жички. Сякаш бяха отровни змии и хората гледаха да ги смажат, преди, отново да са ги ухапали.
3
— Как се казваш, скъпа? — попита някаква дебелана, приближавайки се към тях. Бяха изтекли пет минути, откакто бяха слезли от моста, и Том им беше казал, че след още петнайсет ще стигнат до Сейлъм Стрийт, а от там ги делят само четири преки от къщата му. Добави, че котката му много ще се зарадва на гостите, и на лицето на Алис разцъфна бледо подобие на усмивка. Клей си каза, че така или иначе това е по-добре от никаква усмивка.
Девойката недоверчиво изгледа дебеланата, която се бе отделила от безмълвното шествие на бежанците — съкрушени сенки, помъкнали куфари, пазарски чанти и раници, и я наблюдаваше с явен интерес. Прошарената й коса бе накъдрена в някой скъпарски фризьорски салон, на носа й се мъдреха очила с бериловозелени рамки, носеше къса дрешка, която майка й навярно би нарекла „гъзовейка“. В едната си ръка носеше пазарска чанта, а в другата — книга.
Във вида й нямаше нищо заплашително и определено не беше от телефонните откачалки — откакто бяха напуснали „Атлантик Авеню Ин“, не бяха видели нито един от умопобърканите, — ала според Клей това не означаваше, че трябва да отслабят бдителността си. Да бъдат заговорени от някоя лелка, сякаш се бяха срещнали на следобеден чай в нечия градина, не изглеждаше съвсем нормално. Но пък кое ли бе нормално при създалите се обстоятелства? Погледна едрата жена със зелени очила.
— Алис? — подхвърли колебливо момичето, когато Клей вече си мислеше, че няма да каже нищо. Говореше като дете, опитващо се да отговори на въпрос, в който има уловка. — Казвам се Алис Максуел ли?
— Алис — повтори непознатата и мило се усмихна — усмивката идеално си пасваше с дружелюбното й изражение. — Чудесно име. Означава „благословена от Господа“.
— Всъщност, госпожо, означава „с кралско потекло“ или „с благороден произход“ — намеси се Том. — Извинете, но ще тръгваме. Момичето изгуби майка си днес.
— Всички изгубихме по някой скъп за нас човек, нали, Алис? — рече пълната жена, без да погледне Том. Закрачи редом с девойката, фризираните й къдрици се полюшваха при всяка крачка. Клей забеляза, че Алис гледа непознатата със смесица от смущение и интерес. Хората около тях се тътреха с клюмнали глави като безплътни привидения, блуждаещи в мрака. Той се огледа, ала отново не видя нито един тийнейджър освен Алис. Нямаше подрастващи, защото повечето от тях имаха мобилни телефони — като Русокосата фея пред камиона за сладолед. Или като собствения му син, който имаше червен „Некстел“ с мелодия от „Клубът на чудовищата“ и майка учителка, която можеше да бъде при него, но можеше и да бъде навсякъде дру…
„Престани. Не пускай шибалия плъх от клетката. Той не може да прави нищо друго, освен да снове насам-натам, да хапе и да си гони опашката.“ Междувременно пълната жена не спираше да говори:
— Да, милинка, всички изгубихме скъпи за нас хора, защото това е времето на великото Изпитание. Всичко е написано тук, в Откровението на Свети Йоан. — Тя вдигна книгата, която държеше, и естествено това се оказа Библията. В този момент Клей осъзна на какво се дължеше блясъкът зад очилата на непознатата. Погледът й издаваше не симпатия към момичето, а лудост.
— О, това ли било? — попита Том. — Значи край на хазартните игри. — Въпреки ироничния му тон Клей почувства в гласа му смесица от отвращение (от самия себе си, задето бе допуснал тази жена толкова близо до тях) и смътна тревога.
Дебелата жена отново се престори, че не го чува; взорът й беше прикован в Алис и нямаше кой да й попречи. Полицаите (ако изобщо бяха останали полицаи) бяха заети с друго. Единствените хора наоколо бяха шокираните бежанци, които не даваха и пет пари за някаква дебелана със скъпарска фризура.
— Вокалът на безумието бе излян върху мозъците на грешниците и градът на греха бе изгорен от пречистващата факла на Йе-е-е-хо-ва-а-а! — извика лудата. Клей едва сега обърна внимание, че беше с червено червило, а зъбите й бяха прекалено равни, което означаваше, че са изкуствени. — Сега съзирате непокаялите се бълхи, личинките и гадините, които напускат разкъсания търбух на…
Алис притисна длани към ушите си.
— Накарайте я да млъкне! — извика тя, ала зовът й беше като глас в пустиня — сломените обитатели на някогашния Бостън продължиха да се тътрят напред и само неколцина й хвърлиха празни погледи, преди да се обърнат отново към тъмнината, зад която се надяваха да открият Ню Хампшир.
Пълната дама започна да се поти. Очите й пламтяха, неистово размахваше Библията, фризираните й къдрици се тресяха като живи.
— Смири се, момиче, и чуй Божието слово, преди тези мъже да те отклонят от правия път и да се съвкупят с теб пред отворените порти на ада! „Ибо видях в небето голяма звезда, що гореше като светило, и името й беше Покруса. И тези, които я следваха, бяха следовници на Луцифер, и всички те пропаднаха в адската пещ на…“
Клей я удари. В последния момент възпря ръката си, но въпреки това ударът беше доста силен, защото дори рамото му потрепери. Юмрукът му се стовари върху челюстта на жената и очилата й отскочиха, но след секунда кацнаха обратно на мястото си. Очите й се завъртяха в орбитите си, коленете й потрепериха, тя се олюля и изпусна Библията. Въпреки че изглеждаше потресена и изплашена, Алис протегна ръце и улови книгата, преди да е паднала на земята. В същото време Том Маккорт хвана жената под мишниците. Ударът и последвалата намеса на девойката и мустакатия бяха тъй синхронизирани, че сякаш бяха репетирани.
Клей изведнъж се почувства зле, задето е постъпил така с дебеланата. Не можеше да каже защо това бе по-лошо от хищната Русокоса фея, бизнесмена с касапския нож или обесения Рикарди, но се чувстваше отвратително. Да, бе изритал умопобъркания бизнесмен, Том — също, ала лудостта на мъжа с касапския нож беше различна. Дебелата дама със скъпата фризура просто бе…
— Господи! — промълви Клей. — Тя бе просто една откачалка, а пък аз я ударих.
Ръцете му се разтрепериха.
— Тя тормозеше едно младо момиче, което е изгубило майка си — рече Том и художникът осъзна, че приятелят му не се опитва да го успокои, а говори с хладен и безпристрастен тон. — Постъпи точно както трябваше. Освен това религиозните фанатички са ужасно издръжливи. Гледай — вече се свестява. Помогни ми да я пренесем на безопасно място.
4
Стигнаха до Шосе номер едно — наричано ту „Пътят на чудесата“, ту „Мръсната миля“, където имаше павилиони за продажба на алкохол, магазини за дрехи с намалени цени, складове за спортни стоки и всякакви долнопробни кръчмички и заведения за хранене. И шестте ленти на пътя бяха задръстени от автомобили — приклещени във верижни катастрофи или просто изоставени от шофьорите си, които вероятно са търсили помощ по мобилните си телефони и са приели Сигнала. Клей си помисли, че бежанците се провираха между автомобилите досущ като пълзящи мравки, напускащи мравуняк, премазан от нечий човешки крак.
На фасадата на ниска розова сграда имаше светло-отразителна табела с надпис: „Молдън Сейлъм Стрийт — 400 метра.“ Счупената витрина и бибипкащата едва-едва аларма (батериите, които я захранваха, бяха почти изтощени) бяха достатъчно красноречиви доказателства, че някой е проникнал с взлом вътре. Един поглед към угасналите букви на покрива бе напълно достатъчен на Клей, за да разбере причината за проявения интерес към сградата — „Мистър Биг — алкохол на най-ниски цени“.
Той придържаше пълната жена от едната страна, Том — от другата, Алис държеше главата й изправена, докато я подпряха на стълба на табелата. Тъкмо я сложиха да седне, когато непознатата отвори очи и ги изгледа учудено.
Том щракна с пръсти пред очите й веднъж, два пъти, и лудата примигна, после се втренчи в Клей.
— Ти ме удари — избърбори тя и пръстите й се стрелнаха към растящата подутина на бузата й.
— Да, съжа… — започна Клей.
— Той може да съжалява, но аз — не — заяви Том. Говореше все така студено. — Вие тероризирахте нашата повереничка.
Едрата дама тихичко се изсмя, но в очите й проблеснаха сълзи.
— Повереничка! Чувала съм много определения за това, но никога нещо подобно! Сякаш не знам какво искат мъже като вас от нежно момиче като това, особено в такива времена. „Те не ще се покаят и не ще се откажат нито от блудството, нито от разврата.“
— Млъкнете! — прекъсна я Том, — ако не искате да ви ударя и аз. И за разлика от приятеля ми, който според мен е имал щастието да не е расъл в обкръжението на религиозни фанатици и поради тази причина не вижда истинската ви същност, аз няма да отдръпна ръката си в последния момент. Ето, предупреждавам ви честно и открито — само още една дума и ще ви ударя. — Размаха юмрука си пред очите й и макар Клей вече да бе убеден, че по принцип Том е образован и цивилизован човек, който не се изживява като бияч, не можа да потисне тревожното си усещане при вида на малкия стегнат юмрук. Стори му се, че съзира предзнаменование за настъпващата епоха.
Облегнатата на стълба жена безмълвно се взираше в тях. Едра сълза се стече по напудрената й буза.
— Достатъчно, Том, да тръгваме — каза Алис. — Нищо ми няма.
Мъжът с костюма от туид пусна чантата на жената в скута й. Клей дори не бе разбрал, че приятелят му я е взел. Сетне Том взе Библията от Алис, вдигна едната ръка на едрата дама и пъхна черната книга между отрупаните й с пръстени пръсти. Тъкмо бе направил една крачка обаче, когато се спря и отново се обърна към жената.
— Стига, хайде да вървим — подкани го Клей.
Ала мустакатият не му обърна внимание. Наведе се към очилатата дама и опря ръце на коленете си. Клей си каза, че двамата изглеждат като пародия на някоя от ранните илюстрации към романите на Чарлс Дикенс.
— Един съвет от мен, сестро — започна Том. — Полицията вече няма да те закриля както преди, когато с твоите самодоволни приятелчета устройвахте демонстрации пред центровете за семейно планиране или клиниката „Емили Каткарт“ в Уолдъм.
— Този бардак на абортите! — процеди жената и вдигна Библията, сякаш да се предпази от евентуален удар.
Том не я удари, само мрачно се усмихна:
— Не знам за Бокала на безумието, но тук определено има Beaucoup безумци, за да натворят куп ужасни неща. Да бъда ли пределно ясен? Лъвовете са излезли от клетките си и навярно скоро ще разбереш, че най-напред ще изядат устатите християни. Приеми, че от три часа днес си лишена от правото си на свобода на словото. — Той погледна Алис и Клей, горната му устна лекичко потрепваше. — Ще тръгваме ли?
— Да — отвърна Клей.
— Уха! — възкликна девойката, когато отново тръгнаха към Сейлъм Стрийт, оставяйки зад гърба си „Мистър Биг — алкохол на най-ниски цени“. — Наистина ли си израсъл с някоя като нея?
— Майка ми и двете ми лели бяха същите — въздъхна Том. — Първата евангелистка църква на Христос Избавителя. Бяха приели Исус за техен спасител, а църквата ги прие като нейни гълъбчета, по-точно гълъбици.
— Къде е майка ти сега? — попита художникът.
Том го погледна изпод око:
— В рая. Осен ако не са я излъгали и за това. Напълно в стила на копелетата.
5
Недалеч от подножието на рампата, отвеждаща към Сейлъм Стрийт, двама мъже се биеха за бъчонка бира. Най-вероятно бъчонката идваше от „Мистър Биг“ („В «Мистър Биг» ела и си вземи алкохол на най-добри цени“) и сега се търкаляше забравена покрай парапета, докато мъжете (и двамата мускулести здравеняци) взаимно се налагаха с юмруци. Алис уплашено се сви, но Клей я прегърна през рамо, за да я успокои. Забеляза, че и на двамата им тече кръв, но въпреки яростната схватка в гледката имаше нещо успокояващо. Мъжете бяха разлютени — направо бяха побеснели, — ала поне не бяха луди. За разлика от откачалките в Бостън.
Единият бе плешив и носеше яке с щампа на „Селтикс“. Успя да нанесе на съперника си брутално кроше, което премаза устните му и го запрати на земята. Когато мъжът с голото теме се приближи към поваления си противник, онзи се изправи и заотстъпва заднишком, като плюеше кръв и псуваше като хамалин.
— Зеемай си шиибаната бъчоонка, кур сплеескан! — извика той с провлечен бостънски акцент. — Да се зада-авиш даноо!
Човекът с якето на „Селтикс“ изрева нещо и се престори, че се втурва след него; другият на бегом изкачи рампата към Шосе номер едно и си плю на петите. Плешивият се върна при трофея си и тъкмо приклекна до скъпоценната бъчонка, когато забеляза тримата непознати и отново се изправи. Съотношението на силите бе три към едно, той имаше насинено око и едното му ухо бе разкъсано толкова лошо, че по врата му се стичаше кръв, ала по лицето му не се четеше страх. Дядо му навярно би казал, че мъжът има ирландска жилка, и щеше да се окаже прав, защото на гърба на якето се мъдреше голяма зелена детелина[2].
— К’во зяпате, бе? — попита грубиянът.
— Нищо — само минаваме от тук — благо каза Том. — Аз живея на Сейлъм Стрийт.
— Знаеш ли колко ми дреме? Ходи си, където щеш — било то на Сейлъм Стрийт, било в ада. Все още сме свободна страна, нъл’ тъй?
— Тази вечер ли? — усмихна се Клей. — Прекалено свободна.
Мъжът с якето на „Селтикс“ се позамисли и се изсмя — по-точно се изкиска печално.
— К’во стана всъщност, а? Некой от вас знае ли?
— Мобилните телефони — намеси се Алис. — Те накараха хората да полудеят.
Плешивият мъж вдигна бъчонката си и я наклони така, че да спре да тече.
— Шибани джаджи — процеди и се изплю на паважа. — Никога няма да си взема такава простотия. Натрупващи се минути. Айде, нема нужда! Що за глупост е това?
Клей не знаеше. Том навярно бе по-запознат с това — все пак имаше мобилен телефон, ала не каза нищо. Явно не искаше да се впуска в дълъг разговор с непознатия здравеняк и вероятно така беше най-добре. Художникът си каза, че мъжът с голото теме прилича на неексплодирала граната.
— Бостън гори, нали? — попита след известно време грубиянът.
— Да — отвърна Клей. — „Селтикс“ едва ли ще играят домакински мачове тази година.
— И по-добре — отново се изплю здравенякът. — Док Ривърс е пълна дупка като треньор. — Изгледа ги съсредоточено, вдигнал бъчонката на рамо, докато кръвта продължаваше да тече от разкъсаното му ухо. Вече изглеждаше по-спокоен, дори невъзмутим. — Вървете си по пътя — добави. — Ако питате мене, не оставайте дълго тука. Прекалено близо е до Бостън, а положението ще се сговнясва още повече. Най-малкото, ще има още много пожари. Да не би да си мислите, че всички, дето си дигнаха чукалата на север, са се сетили да врътнат кранчетата на газовите си печки? Мно-о-ого се съмнявам.
Тримата спътници продължиха напред, но Алис внезапно спря и посочи бъчонката:
— Това твое ли беше? — попита.
Мускулестият мъж я изгледа усмихнато.
— Вече няма „беше“, сладурче. Няма. Вече има само „сега“ и „може би утре“. Сега бирата е моя и ако не я изкъркам, ще бъде моя и може би утре. Айде чупката сега.
— До скоро! — каза Клей и вдигна ръка.
— Хич не ща да съм на вашето място — намръщено отвърна мъжът с якето на „Селтикс“, ала също им махна. Отминаха знака „Стоп“ и вече вървяха по Сейлъм Стрийт (поне според Клей), когато здравенякът ревна подире им: — Хей, красавецо!
Клей и Том се обърнаха едновременно, после усмихнато се спогледаха. Мъжагата с якето на „Селтикс“ вече бе само тъмен силует на фона на рампата; изглеждаше като пещерен човек, вдигнал на рамо тоягата си.
— Къде са всички ненормалници? — изрева. — Но да не земете да ми кажете, че са пукнали, щот’ нема да ви повервам!
— Уместен въпрос! — отбеляза Клей.
— Абсолютно прав си, мамицата му! Да пазите малката сладурана, дето е с вас!
И без да чака отговор, победителят в схватката за бирата се обърна и се сля със сенките.
6
— Стигнахме — каза Том след десетина минути. Луната тъкмо се бе показала иззад облаците и димната пелена, които я засенчваха през последния половин час, сякаш ниският мъж с тънките мустачки бе щракнал с пръсти на Небесния осветител. Сиянието й, загубило противния оранжев оттенък и отново станало сребристо, обливаше къща, която бе тъмносиня, зелена или сива; без помощта на уличното осветление точният цвят бе труден за определяне. Клей можеше да каже със сигурност, че къщичката е кокетна, макар и да не беше голяма, колкото изглеждаше на пръв поглед. Лунната светлина подсилваше зрителната измама, която обаче се дължеше най-вече на масивното стълбище и на верандата — единствената с колони на цялата улица. Над нея се виждаше огромен френски прозорец, а в лявата част на покрива се издигаше зидан комин.
— О, Том, адски е красива! — възторжено възкликна Алис, но според Клей по-скоро бе изтощена и на ръба на истерията. Той самият не смяташе, че къщата е красива — просто изглеждаше като дом на човек, който притежава мобилен телефон и всички други „играчки“ на двайсет и първия век. За другите къщи на Сейлъм Стрийт можеше да се каже същото и той се запита колцина от обитателите им бяха имали фантастичния късмет на Том. Огледа се. Всички постройки бяха тъмни (нали нямаше ток) — и навярно бяха изоставени, ала все пак не можеше да се отърси от усещането, че го наблюдават множество очи.
Очите на откачалките? На телефонните откачалки? Замисли се за жената с бизнескостюма и Русокосата фея; за психопата със сивите панталони и разкъсаната вратовръзка; за бизнесмена, изпитал внезапен стремеж да разкъса ухото на собственото си куче. Помисли си за голия мъж, който размахваше автомобилните антени, докато тичаше по задръстената от коли улица. Не, наблюдението не фигурираше в репертоара на телефонните откачалки. Те просто се хвърляха отгоре ти. Но ако в тези къщи имаше нормални хора (добре, де, поне в някои от тях), къде бяха телефонните откачалки? Нямаше представа.
— Не знам дали е красива — каза Том, — ала още си стои на мястото, което си е напълно достатъчно за мен. Докато вървяхме насам, си мислех, че ще намеря само димяща дупка в земята. — Бръкна в джоба си и извади ключове на верижка. — Да влизаме.
Ала не бяха направили и десетина крачки, когато Алис извика:
— Чакайте!
Клей се вцепени, усещайки едновременно тревога и изтощение. Мислеше си, че започва да разбира как се чувстват участниците в бойните действия по време на война. Дори адреналинът му сякаш се беше уморил. Тук обаче не ги причакваше никой — нямаше телефонни откачалки, нито плешиви здравеняци с разкъсани уши и окървавени вратове, нито дори жени с фризирани къдрици и апокалиптични проповеди. Само Алис — момичето бе приклекнало на едното си коляно там, където алеята на Том се отделяше от тротоара.
— Какво има, миличка? — попита мъжът с италианските мустачки.
Тя се изправи и Клей видя, че държи миниатюрна маратонка.
— Това е бебешки „Найк“ — каза тя. — Имаш ли…
Том поклати глава.
— Живея сам. Като изключим Рейф, де. Той се мисли за господарят тук, въпреки че е само котарак.
— Тогава на кого е маратонката? — Тя изпитателно изгледа двамата си спътници.
Клей поклати глава:
— Нямам представа, Алис. Щом не е на Том, спокойно можеш да я изхвърлиш.
Знаеше обаче, че тя няма да го направи; това беше deja-vu от възможно най-смущаващата разновидност. Тийнейджърката продължи да стиска обувчицата, докато се приближиха до входната врата и Том пъхна ключа си в ключалката. „Сега ще чуем котарака — помисли си Клей. — Рейф.“ Така и стана. В следващия миг животното, което бе спасило живота на Том Маккорт, протяжно измяука от вътрешността на къщата, сякаш приветстваше новодошлите.
7
Том се наведе и Рейф — или Рейфър; и двете бяха съкратени от Рафаел — скочи в обятията му, мъркайки силно, после надигна глава и подуши грижливо подстриганите мустачки на Том.
— Ти също ми липсваше — рече господарят му. — Всичко е забравено, повярвай ми. — Понесе Рейфър през закритата веранда, като нежно го милваше по главата. Алис го последва. Клей влезе последен; той затвори вратата след себе си и пусна резето, преди да последва спътниците си.
— Вървете направо — каза, когато тръгнаха по тъмния коридор. Миришеше на лак за мебели и кожа — аромат, който Клей свързваше с мъжете, водещи спокоен начин на живот, където не винаги присъстваха жени. — Кухнята е втората врата вдясно. Коридорът е широк, ала от двете страни има маси и е тъмно като в рог. Впрочем и сами ще го видите.
— Не думай — рече Клей. — Ха-ха.
— Имаш ли фенерче?
— И малко фенерче, и голям фенер. В мазето са, но за да ги взема, трябва да мина през кухнята.
Последваха го по коридора. Клей чуваше тежкото дишане на Алис — девойката се стараеше да не се поддава на въздействието на непознатата обстановка, но това не беше лесно. По дяволите, не беше лесно дори и за него. Пълният мрак го объркваше и той би дал всичко за малко светлина, ала…
Коляното му се удари в една от масите, за които Том беше споменал, в същия миг нещо изтрака тъй силно, сякаш щеше да се счупи всеки момент. Той изтръпна, очаквайки трясък и писъка на Алис (бе почти сигурен, че девойката ще изпищи). Неизвестният предмет обаче явно реши да оцелее, защото престана да се клатушка. Струваше му се, че вървят от цяла вечност в непрогледния коридор, когато гласът на Том наруши тишината:
— Добре ли сте? Дясно на борд!
Кухнята беше тъмна почти колкото коридора. Клей се замисли за всички онези неща, които му липсваха и които навярно липсваха още повече на спътника му — ди-гиталния дисплей на микровълновата фурна, бръмченето на хладилника и отблясъците от съседната къща върху никелирания умивалник.
— Ето я масата — каза Том. — Алис, ще те хвана за ръката. Внимавай, пред теб има стол. Извинявай, ама сякаш играем на сляпа баба.
— Няма нищо — започна тя и изведнъж нададе такъв кански писък, че Клей подскочи. Ръката му се стрелна към дръжката на ножа (вече го смяташе за свой), преди да осъзнае, че посяга към него.
— Какво има? — попита угрижено Том.
— Нищо — отвърна тя. — Просто нищо. Котаракът. Опашката му, докосна се до крака ми.
— Съжалявам.
— Няма нищо — гузно измънка тийнейджърката. — Каква съм глупачка! — добави с такова презрение към себе си, че Клей потрепери.
— Не се обвинявай, Алис — каза й. — Днес беше доста напрегнат ден в офиса.
— Доста напрегнат ден в офиса! — повтори тя и се засмя. Смехът й напомни на Клей за начина, по който бе изразила възторга си от къщата на Том. „Истерията започва да я завладява, а какво правя аз? Във филмите една плесница е достатъчна, за да върнеш на земята истеричната мацка, ала там поне я виждаш къде е, нали?“ В крайна сметка не се наложи да я удря, разтърсва или прегръща (с което вероятно би опитал най-напред). Алис чу собствения си глас и навярно тонът не й хареса, защото на бърза ръка млъкна.
— Седни — каза й Том. — Уморена си. Ти също, Клей. Отивам да взема фенерчета.
Художникът протегна ръце, напипа един стол пред себе си и седна. Въпреки че очите му бяха посвикнали с мрака, виждаше масата пред себе си като плътна черна сянка. Нещо изшумоля покрай крачола му, чу се провлачено мяукане. Рейф.
— Хей, знаеш ли какво стана току-що? — обърна се той към сянката на спътничката си, когато стъпките на домакина им заглъхнаха. — Старият Рейфър се опита да скочи отгоре ми.
— Трябва да му простим — рече тийнейджърката. — Без него Том щеше да бъде един от зомбитата.
— Права си.
— Толкова ме е страх — прошепна тя. — Мислиш ли, че утре ще бъде по-добре? Че няма толкова да ме е страх?
Клей спокойно можеше да отговори утвърдително и да разсее тревогата й, ала не искаше да я лъже, затова смутолеви:
— Не знам.
— Сигурно ужасно се притесняваш за жена си и момченцето си.
Той въздъхна и потърка страната си:
— Най-трудно е да приемеш своята безпомощност. Със съпругата ми живеем разделени. — Замлъкна и поклати глава. Нямаше никакво намерение да продължава, но Алис се пресегна и го стисна за ръката. — Разделихме се през пролетта. Все още живеем в едно и също малко градче. Майка ми навярно би казала, че бракът ни е само на хартия. Жена ми преподава в началното училище. — Приведе се, опитвайки се да зърне лицето й в мрака. — И знаеш ли кое е най-шибаното? Ако това бе станало преди година, Джони щеше да бъде при нея. Тази есен обаче се премести в прогимназията, която е отдалечена на седем километра. Терзае ме мисълта какво е станало, ако си е бил вкъщи, когато започна лудостта. С приятелите му пътуват с училищния автобус. Мисля, че си е бил вкъщи. И е отишъл право при жена ми.
„Или е извадил от раницата си червения си мобилен телефон и е звъннал на майка си!“ — подхвърли паниката-плъх, след което го захапа. Клей почувства как пръстите му се сключват около китката на Алис и разхлаби хватката си.
— Не си сигурен — колебливо промърмори Алис.
— Не съм.
— Баща ми държи магазинче за рамки и картини в Нютън — каза тя. — Сигурна съм, че е добре, ала навярно умира от притеснение за мен. За мен и за моята. Моята знаеш какво.
Клей знаеше.
— Питам се какво ли си е приготвил за вечеря — продължи тя. — Съзнавам, че е налудничаво, ала той не може да си свари и яйце.
Художникът възнамеряваше да я попита дали баща й има мобилен телефон, но се отказа, вместо това подхвърли:
— Какво мислиш да правиш?
— Каквото се е случило с него, вече се е случило — въздъхна Алис и вдигна рамене. — Не мога да променя нищо.
„Ще ми се да не беше го казвала“ — помисли си Клей.
— Казах ли ти, че детето ми има мобилен телефон? — Стори му се, че гласът му звучи като дрезгаво грачене.
— Да. Преди да прекосим моста.
— Сетих се. — Той прехапа долната си устна. — Но често забравя да го зареди. Сигурно съм ти казал и това, нали?
— Да.
— Неизвестността ме убива. — Плъхът на паниката бе избягал от клетката си. Тичаше из съзнанието му и гризеше всичко, което му попадаше пред очите.
Алис сграбчи дланите му. Клей не искаше да бъде успокояван — бе трудно да се освободи от веригите, с които сам се беше оковал, но си даде сметка, че тя изпитва необходимост да го дари с утеха. Постояха известно време така — сплели ръце на масата в малката кухня на Том Маккорт, докато домакинът им се върна от сутерена с четири фенерчета и голяма газена лампа, която дори не бе разопакована.
8
Газената лампа излъчваше достатъчно светлина, затова фенерчетата се оказаха излишни. Сиянието й бе пронизващо и ослепително бяло, но на Клей му харесваше. Харесваше му това, че прогонва всяка сянка, с изключение на техните и на котарака.
— Мисля, че трябва да дръпнеш пердетата — подхвърли Алис. Том тъкмо отваряше единия от пликовете от ресторант „Метрополитан“, ала спря и попита:
— Защо?
Девойката вдигна рамене и се усмихна. Клей си помисли, че това е най-странната усмивка, която е виждал някога на лицето на тийнейджърка. Алис бе измила кръвта от носа и брадичката си, ала под очите й продължаваха да се чернеят тъмни кръгове и лицето й изглеждаше мъртвешки бледо и някак състарено под ярката светлина на лампата. Тя изглеждаше като кинозвезда от четирийсетте години, играеща ролята на дама от хайлайфа на ръба на нервна криза. Малката маратонка беше на масата пред нея и тя я въртеше на пръста си. Всеки път, когато я завърташе, връзките изшумоляваха и Клей се надяваше час по-скоро да се скъсат. Колкото по-скоро я захвърлеше, толкова по-лесно щеше да я забрави. Вярно, че беше изгубила доста неща, но досега той бе изгубил най-много от тримата.
— Не бива да ни виждат тук — обясни Алис и отново завъртя маратонката. Беше я кръстила „Бебешкия Найк“. Връзките изшумоляха по наскоро полираната маса на Том. — Може да се окаже опасно.
Мъжът с костюма от туид погледна Клей.
— Вероятно е права — рече художникът. — Не ми се иска да бъдем единствената осветена къща в квартала, дори и само задните прозорци да светят.
Домакинът им се изправи и безмълвно дръпна завесите, после затвори вратата между кухнята и коридора. Момичето не спираше да върти „Бебешкия «Найк»“. На светлината от газената лампа Клей видя, че маратонката бе розово-лилава — цветове, които само дете би харесало. Връзките продължаваха да издават съскащия си шепот. За момент Том се загледа в маратонката и Клей си помисли: „Кажи й да я махне от масата. Кажи й, че не знаеш-нито къде се е въргаляла, нито на кого е принадлежала, и не я искаш, на кухненската си маса. Това ще е достатъчно да я захвърли. Кажи й го. Мисля, че иска да й го кажеш. Мисля, че именно поради тази причина продължава да върти проклетата маратонка“
Ала Том само извади сандвичите от плика с надпис „ЗА ВАШЕТО КУТРЕ“ от едната страна и „ЗА ВАШЕТО ХЛАПЕ“ от другата — с печено говеждо и сирене и с шунка и сирене, и ги разпредели поравно между тримата. Беше взел от хладилника кана студен чай („Още става за пиене“) и сурова пържола, която даде на Рейф.
— Той си я заслужава — заяви, сякаш се оправдаваше. — Освен това така или иначе ще се умирише, след като няма ток.
На стената имаше телефон на поставка. Клей побърза да го изпробва, ала този път дори нямаше сигнал. Проклетият апарат бе мъртъв като като жената с бизнескостюма в Бостънския парк. Върна се на масата и взе сандвича. Беше гладен, ала нещо не му се ядеше. Алис остави своя след три хапки:
— Не мога. Не и сега. Сигурно съм ужасно уморена. Искам да си легна. Искам да сваля тази рокля. Предполагам, че няма как да се изкъпя — освен със студена вода, но бих дала всичко да разкарам шибаната рокля. Вони на пот и кръв. — Тя отново завъртя маратонката. — Освен това усещам и миризмата на майка си. Нейният парфюм.
Известно време всички мълчаха. Клей си представи Алис без роклята й — по бял сутиен и бикини, с големи, ококорени очи като на кукла. Услужливото му въображение, което само чакаше възможност да се развихри, прибави лепки на раменете и глезените, където да се прикачат дрехите. Представата за тийнейджърката по бельо бе шокираща не защото беше еротична, а защото не беше. Навън — нейде доста далеч, съдейки по звука, глухо отекна поредната експлозия. След цяла вечност Том най-накрая наруши мълчанието и Клей мислено го благослови.
— Хващам се на бас, че някои от моите дънки ще ти станат, ако навиеш крачолите им. И знаеш ли, според мен ще изглеждаш много сладка с тях — като Хъкълбери Фин в момичешка постановка на „Голямата река“. Ела горе. Ще ти извадя доста дрехи, от които да си избереш какво да облечеш. Можеш да прекараш нощта в стаята за гости. Няма защо да се притесняваш и за пижамите, защото имам цели купища. Искаш ли газената лампа?
— Ами, мисля, че и едно фенерче е достатъчно.
— Заповядай. — Том й подаде една от батериите. Щеше да каже нещо за бебешката маратонка, ала се отказа. — Мисля, че ще можеш да се измиеш — добави. — Възможно е да няма много вода, ала все ще изцедим нещо от тръбите, дори и да няма ток. Ще напълним поне един леген. — Мустакатият погледна Клей. — Винаги държа в мазето един стек бутилирана минерална вода, така че няма да останем жадни.
Клей кимна:
— Лека нощ, Алис.
— И на теб — отвърна тя, след което добави: — Беше ми приятно да се запознаем.
Том й отвори вратата и фенерчетата им проблеснаха, после светлината им помръкна и Клей чу стъпките по стълбите към втория етаж, последвани от шума от течащ кран. Очакваше да чуе гъргоренето на тръбите, ала водата спря преди това. „Един леген“ — бе казал домакинът им, и явно това бе всичко, което бяха получили. Клей също имаше кръв и мръсотия по себе си, които искаше да измие — вероятно това се отнасяше и за Том, но предполагаше, че на долния етаж също има баня и ако навиците на мустакатия му спътник отговаряха на характера му, водата в тоалетната чиния щеше да е чиста. И казанчето трябваше да е пълно.
Рейфър скочи на стола на Том и протегна лапички под бялото сияние на газената лампа. Въпреки постоянното съскане на лампата Клей го чуваше как мърка. Явно според котарака животът продължаваше да е хубав.
Художникът се сети как Алис си играеше с малката маратонка и се зачуди дали е възможно петнайсетгодишно момиче да получи нервен срив.
— Не бъди глупак — каза на котарака. — Естествено, че може. Случва се непрекъснато. Виж само колко филми правят на тази тема.
Рейфър го погледна с мъдрите си зелени очи и заблиза лапите си. „Кажи ми повече — сякаш подканяха очите му. — Беше ли мяу-лтретиррран като дете? Имаше ли сексумяулии мяу-исли за мяу-айка си?“ „Усещам и миризмата на майка си. Нейният парфюм.“ Алис като кукла с лепки на раменете и глезените й.
„Не бъди мяу-лоумен — сякаш му казаха зелените очи. — Лепките се слагат на дрррехите, не на куклата. Какъв художник си ти?“
— Безработен, ето какъв — отвърна Клей. — Защо не си затвориш мяукащата муцуна, а? — Стисна клепачи, ала така стана още по-лошо. Зелените очи на Рейфър се рееха в мрака, досущ като очите на ухиления котарак от романа на Луис Карол („Тук всички сме луди, мила Алиса“), а самодоволното му мъркане не можеше да бъде заглушено дори от постоянното съскане на газената лампа.
9
Том се забави петнайсетина минути. Когато се върна, безцеремонно избута Рейфър от стола си и отхапа голям къс от сандвича.
— Заспа — каза с пълна уста. — Навлече една моя пижама, докато чаках в коридора, после заедно изхвърлихме роклята й в кошчето за смет. Мисля, че заспа около четирийсет секунди, след като главата й докосна възглавницата. Изхвърлянето на роклята беше грандиозният финален акорд. — Млъкна, докато преглътне, и продължи: — Наистина миришеше лошо.
— Докато те нямаше — рече Клей, — аз пък номинирах Рейф за президент на Съединените щати. Бе избран с пълно мнозинство.
— Добре — подсмихва се мъжът с костюма от туид. — Мъдър избор. Кой гласува?
— Милиони. Всички, на които им е останал здрав разум. Изпратиха ни мисловни вотове. — Художникът се опули насреща му и почука слепоочието си с показалец. — Аз мога да чета мииисли.
Том спря да дъвче, сетне отново продължи вече по-бавно.
— Знаеш ли — каза, — при тези обстоятелства изобщо не е смешно.
Клей въздъхна, наля си малко чай и се застави да изяде още един сандвич. Опита се да си внуши, че тялото му отчаяно се нуждае от храна, че в момента все едно зарежда бензин в резервоара си, ала това не му помогна Бог знае колко.
— Навярно си прав — промълви след малко. — Съжалявам.
Спътникът му го погледна в очите и вдигна чашата си като за наздравица.
— Няма нищо. Оценявам, че се опитваш да разведриш обстановката. Между другото, къде е папката ти?
— Оставих я на верандата. Исках ръцете ми да са свободни, докато пълзим из Коридора на смъртта на Том Маккорт.
— Значи всичко е наред. Виж, Клей, ужасно съжалявам за семейството ти.
— Недей да съжаляваш — отвърна художникът малко по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Още няма нищо, за което да се съжалява.
— Но наистина съм щастлив, задето те срещнах. Това исках да ти кажа.
— Същото се отнася и за мен — каза Клей. — Освен това искам да ти благодаря за подслона. Сигурен съм, че и Алис го оценява.
— Стига само и Молдън да не пламне, докато спим.
Клей се усмихна:
— Да се надяваме, че няма да се случи. Взе ли й онази маратонка?
— Не. Тя си легна заедно с нея, сякаш е откъде да знам, плюшено мече. Утре ще се чувства далеч по-добре, ако подремне тази нощ.
— Мислиш ли, че ще успее да поспи?
— Не — отвърна мъжът с костюма от туид. — Но ако се събуди изплашена, ще прекарам нощта при нея. Знаеш, че може да ми се има доверие, нали?
— Да — промълви Клей. Разбираше прекрасно за какво говори Том и бе сигурен, че той няма да стори нищо лошо на момичето (както бе сигурен и за себе си). — Утре заран, щом се развидели, смятам да поема на север. Може би няма да е зле двамата с Алис да ме последвате.
Онзи се позамисли, после попита:
— Ами баща й?
— Тя казва, че е — цитирам: „Много самоуверен човек,“. Най-голямата й грижа е какво си е приготвил за вечеря. Според мен Алис не е готова да узнае истината. Ще видим какво иска да прави, но бих предпочел да остане с нас, пък и отсега искам да знаеш, че нямам никакво намерение да тръгвам на запад към индустриалните градове.
— Значи не искаш да поемаш на запад.
— Изобщо! — възкликна Клей. Реши, че Том ще започне да спори с него, ала се оказа, че се е лъгал.
— Ами тази нощ? — попита онзи. — Мислиш ли, че трябва да дежурим?
Клей дори не се беше замислил за това.
— Не знам доколко има смисъл — рече след малко, — Ако по Сейлъм Стрийт се зададе побесняла тълпа, размахала факли и оръжия, какво можем да направим?
— Да се скрием в мазето — предложи събеседникът му.
Художникът се замисли над този вариант. Слизането под земята му звучеше като абсолютно крайна мярка — веднъж напъхаха ли се там, щяха да се окажат в задънена улица — но, от друга страна, бе напълно възможно полудялата тълпа да сметне къщата за изоставена и да продължи напред. Което при всички положения си бе по-добре, отколкото да ги изколят в кухнята. След като изнасилят Алис десетина пъти.
„Няма да се стигне дотам — помъчи се да се успокои той. — Разсъждаваш прекалено черногледо. Поддаваш се на страховете си. Няма да се стигне дотам.“
Само дето Бостън се бе превърнал в овъглен железобетонен скелет. Магазините за алкохол бяха разбити и хората се пребиваха до смърт за една бъчонка бира.
Том го наблюдаваше изпитателно, което означаваше, че вече е стигнал до същия извод. Рейф скочи на скута му. Том остави сандвича и погали котарака.
— Виж какво ще ти кажа — започна Клей. — Ако имаш няколко по-дебели завивки, мисля да прекарам нощта на предната веранда. Закътана е и там е по-тъмно, отколкото на улицата, следователно ще видя евентуалните мародери, преди те да ме видят. Особено пък, ако са от телефонните откачалки. Те дори няма да се опитат да се скрият.
— Да, но ако решат да минат отзад? — възрази Том. — Лин Авеню е само на една пряка от тук.
Художникът вдигна рамене, опитвайки се да покаже, че не могат да се справят с всичко. Нямаше нужда да го изрича на глас.
— Добре — кимна мустакатият, отхапа още един залък от сандвича си и подхвърли малко шунка на Рейф. — Събуди ме към три. Ако Алис не е станала дотогава, значи е заспала дълбоко.
— Почти съм сигурен как ще ми отговориш, Том — подхвана Клей, — но съм длъжен да те попитам. Имаш ли някакво оръжие?
— Не — отвърна домакинът им. — Дори спрей със сълзотворен газ нямам. — Погледна сандвича и го остави на масата, после вдигна очи към събеседника си. — Помниш ли какво каза ченгето точно преди да застреля онзи психар? — прошепна.
Художникът кимна. „Каква е тази работа, приятелче? Какво става тук.?“ Едва ли някога щеше да го забрави.
— Знаех си, че няма да е като по филмите — рече Том, — ала не подозирах какво въздействие ще ми окаже. Колко бързо стана всичко. И онзи звук, когато от главата му потече онова…
Внезапно се приведе и притисна длан до устата си. Движението стресна Рейфър и той скочи на пода. От гърлото на Том се изтръгна сподавено гъргорене и художникът усети как стомахът му се свива при мисълта, че приятелят му ще повърне. Той също се чувстваше застрашен от нещо подобно — картината, за която говореше Том, се бе запечатала ярко в съзнанието му, и сега изплува с кошмарна яснота. Оглушителният пукот на изстрела, последван от мокрото изшляпване върху асфалта.
Ала след малко гъргоренето престана; явно Том бе успял да удържи съдържанието на стомаха си, където му беше мястото. Той вдигна глава и Клей забеляза навлажнените му очи.
— Съжалявам — промълви. — Не трябваше да си го спомням.
— Няма защо да съжаляваш.
— Мисля, че ако възнамеряваме да продължим напред, трябва да намерим начин да изключим по-фините си сетива. — Той направи кратка пауза. — Мисля, че хората, които не успеят да го сторят… — Замлъкна за втори път. — Мисля, че хората, които не успеят, няма да оцелеят.
10
Двамата мрачно се спогледаха под ярката светлина на газената лампа.
— Откакто напуснахме Бостън, не видях нито един човек с пистолет — рече Клей. — Отначало не обръщах кой знае какво внимание на това, ала после започнах да се оглеждам за въоръжени хора.
— Знаеш ли защо е така? — попита Том. — Масачузетс има най-строгия закон за притежаване на оръжие в страната с изключение на Калифорния може би.
Клей си спомни, че преди няколко години по щатската магистрала имаше много билбордове, които прокламираха тъкмо това. Сега бяха заменени от плакати с предупреждение, че ако те хванат да караш в нетрезво състояние, ще прекараш нощта зад решетките.
— Ако полицаите открият скрито огнестрелно оръжие в колата ти — примерно в жабката, могат да те приберат на топло за седем години. Ако те спрат със заредена пушка, дори по време на ловния сезон, могат да ти треснат десет хиляди долара глоба и две години обществено-полезен труд. — Мустакатият взе остатъка от сандвича си, разгледа го и отново го остави на масата. — Можеш да притежаваш свое собствено оръжие и да го държиш вкъщи, ако не си престъпник, ала разрешително да го носиш? Дори местният пастор да ти е гарант, пак ще си имаш проблеми с ченгетата.
— Добре, че е така — отбеляза Клей. — Представи си колко жертви на престрелки щеше да има в противен случай.
— Съгласен съм — кимна Том. — Слава Богу, че онези двамата, които се биеха за бъчонката с бира, нямаха оръжия.
Той се облегна, скръсти ръце на гърдите си и се огледа. Очилата му проблеснаха. Островчето от светлина около газената лампа бе ярко, но не особено голямо.
— Тъкмо сега обаче не бих имал нищо против да имам пистолет. Особено след всичко, което видяхме. А се смятам за пацифист.
— От колко време живееш тук, Том?
— Почти дванайсет години. Достатъчно дълго време, за да видя как Молдън постепенно се превръща в Говноград. Е, положението още не е толкова трагично, но натам върви.
— Възможно ли е някой от съседите ти да държи оръжие в дома си?
— Арни Никърсън — веднага отговори домакинът им. — Живее три къщи по-нататък от другата страна на улицата. Има стикер на НАПО на бронята на своето „Камри“, редом с оная лепенка на Буш и Чейни, и още два стикера на НАПО на пикапа си, с който всеки ноември се отправя на лов в твоята част на света.
— Хайде утре да влезем в къщата му и да вземем оръжията — предложи Клей.
Том Маккорт го изгледа изумено, сякаш художникът бе полудял.
— Човекът не е параноик като онези маниаци в Юта — все пак Арни живее в Таксачузетс[3], но има една от онези аларми против крадци, които сякаш ти казват „Днес не ти е щастливият ден, копеле!“ Освен това мисля, че си запознат с политиката на НАПО по отношение на оръжията на техните членове.
— Май имаше нещо от сорта, че можеш да ги вземеш само от вкочанените им пръсти.
— Точно така.
Клей се приведе и изтъкна всичко онова, на което бяха станали свидетели след излизането си от Бостън — Молдън бе просто поредното прецакано градче в Съединените американски щати, а самата страна беше излязла от строя и бушоните й бяха изгърмели. Сейлъм Стрийт бе пуста. Бе го видял още, когато бяха поели по нея нали?
„Глупости. Какво стана с чувството, че те наблюдават?“
Дали наистина бе така, или просто се бе поддал на тревогата? Доколко можеше да се осланя на интуицията си в ден като този?
— Том, чуй ме. Утре, след като се съмне, един от нас отива в къщата на онзи Никълсън.
— Никърсън — поправи го Том. — Не мисля, че това е добра идея, особено след като съм го виждал да коленичи на прозореца на дневната си с автоматичното пушкало, което пази за настъпването на края на света. Който, както си личи по всичко, май вече е настъпил.
— Тогава аз ще отида — заяви Клей. — Но само ако тази нощ или утре сутринта не чуем изстрели от жилището му. Същото важи и ако видим трупове на ливадата му дори и да не чуем изстрел от къщата. Гледал съм достатъчно епизоди от „Зоната на здрача“ и знам какво се случва с цивилизацията в подобни моменти.
— И аз съм гледал такива филми — мрачно отбеляза Том. — С герои като Пол Пот и Иди Амин[4].
— Отивам с вдигнати ръце — продължи Клей. — Звъня на вратата. Ако онзи ми отвори, казвам, че искам да поговорим. Какво толкова може да стане? Най-много да ми каже да се разкарам.
— Не, най-лошото е да те застреля, докато стоиш на шибаната му изтривалка, и да ме остави сам с тийнейджърка в нервна криза — отвърна Том. — Не забравяй всички хора, които видяхме днес — най-вече онези, дето се биеха до станцията на метрото в Бостън.
— Това беше… — запъна се събеседникът му. — Тези хора бяха напълно изперкали.
— Ами религиозната фанатичка? Или двамата, които се биеха за бъчонката? И те ли бяха изперкали?
Естествено, че не бяха изперкали, ала ако в къщата от другата страна на улицата имаше оръжие, Клей бе твърдо решен да го вземе. Ако имаше повечко оръжия, щеше да е още по-добре — нямаше да е зле Том и Алис също да бъдат въоръжени.
— Том, чакат ни около сто и петдесет километра път на север — заяви. — Може да отмъкнем някоя кола и да изминем част от разстоянието с нея, ала по-вероятно е да се наложи да вървим пеша. Наистина ли искаш да предприемем такъв дълъг преход, въоръжени само с ножове? Питам те съвсем сериозно, защото някои от хората, които срещнем по пътя си, ще имат оръжия — мисля, че го съзнаваш.
— Да — кимна Том. Прокара пръсти през ниско подстриганата си коса, която комично щръкна. — Мисля, че най-вероятно Арни и Бет няма да са си у дома. Освен че бяха чалнати на тема оръжия, бяха луди и на тема джаджи. Той винаги вземаше мобилния си телефон, когато се отправяше на път с огромния си „Додж Рам Детройт“.
— Виждаш ли? — обнадежди се Клей. — Значи отивам.
Том въздъхна:
— Уф, добре. Обаче ще видим какво е положението на сутринта. Съгласен?
— Съгласен — отвърна художникът и отново взе сандвича си. Апетитът му се бе посъбудил.
— Къде ли са отишли? — замисли се нисичкият мъж. — Онези, които наричаш „телефонните откачалки“. Чудя се какво ли правят сега.
— Нямам никаква представа.
— Ще ти кажа аз какво мисля. Според мен през нощта са пропълзели в къщите и сградите и са измрели.
Клей го изгледа скептично.
— Погледни рационално на нещата и ще видиш, че съм прав — продължи онзи. — Беше терористичен акт, не мислиш ли?
— Това звучи като най-правдоподобното обяснение, но проклет да съм, ако разбирам как някакъв сигнал би могъл да бъде програмиран по такъв начин, че да доведе до случилото се днес.
— Ти учен ли си?
— Знаеш, че съм художник.
— Когато правителството каже, че могат да насочат компютъризирани бомби към вратите на бункер, намиращ се на три хиляди километра от самолетоносачите, ти поглеждаш снимките и приемаш, че такава технология съществува.
— Че защо му е на Том Кланси да лъже? — попита Клей, без да се усмихва. — Щом такава технология съществува, защо не приемеш, че зад случилото се днес също стои нещо подобно?
— Добре, обясни какво имаш предвид. С прости думички, ако обичаш.
— Около три часа днес дадена терористична организация, може би дори неизвестно правителство, генерира някакъв вид сигнал. Засега трябва да приемем, че този сигнал е бил излъчен през всички мобилни клетки в света. Надявам се, че не се е случило в такива мащаби, ала за момента сме длъжни да приемем най-лошото.
— И свършило ли е?
— Не знам — вдигна рамене Том. — Искаш ли да вдигна клетъчния си телефон и да разбера?
— Душира ме — рече художникът. — Така малкият ми син казва „туширам“. „И моля те, Господи, дано все още го казва.“
— Но ако въпросната терористична група може да изпрати сигнал, който да доведе до полудяването на всички, които го чуят — продължи ниският мъж, — не е ли възможно това кодирано съобщение да съдържа и заповед получилият го да се самоубие след няколко часа примерно? Или просто да заспи и да престане да диша?
— Бих казал, че е невъзможно.
— Аз пък бих казал, че е невъзможно някакъв изперкал тип да ме връхлети с касапски нож посред бял ден пред входа на хотел „Четири сезона“. Или пък Бостън да изгори до основи, докато всичките му жители — имам предвид онези щастливци, които нямат мобилни телефони, го напускат по моста „Заким“[5].
Мустакатият се приведе и се вгледа изпитателно в Клей.
„Иска да го повярва — помисли си художникът. — Не губи време да го разубеждаваш, защото изпитва необходимост да го вярва.“
— В известен смисъл този акт не е по-различен от биотероризма, от който правителството толкова се страхуваше след единайсети септември — продължи Том. — Чрез мобилните телефони, които напоследък са се превърнали в доминиращата форма на комуникация, автоматично можеш да превърнеш населението в своя армия — армия, която не се бои от нищо, защото се състои от безумци, като същевременно направиш на пух и прах инфраструктурата. Къде е Националната гвардия тази нощ?
— В Ирак? — подхвърли Клей. — Или може би в Луизиана?
Том отвърна, без да се усмихне:
— Никъде. Как да използваш собствената си сила, когато изцяло зависи от клетъчната мрежа? Не можеш да я мобилизираш заради шибаните мобилни телефони! Що се отнася до самолетите, последният, който видях, се взриви на ъгъла на „Чарлс“ и „Бийкън“. — Той помълча, после продължи: — Всичко, което направиха, които и да са извършителите. Погледнали са към нас от мястото, на което живеят и почитат своите богове, и знаеш ли какво са видели?
Художникът поклати глава, неспособен да откъсне взор от безумните очи на Том, които искряха зад стъклата на очилата му. Изглеждаха досущ като очите на древен пророк.
— Видели са, че отново сме построили Вавилонската кула. И то само с помощта на ефирни електронни паяжини. Само за миг те пометоха тези паяжини и нашата Кула се срина. Ние с Алис сме три малки буболечки, които не бяха премазани от отломките благодарение само на късмета си. На слепия си късмет. Ако те са предизвикали хаоса, какво им пречи да закодират в сигнала заповед няколко часа по-късно жертвите им да заспят и просто да спрат да дишат? Какво представлява този трик в сравнение с първия? Нищо особено, бих казал.
— Аз пък бих казал, че е време да поспим малко.
За момент Том не помръдна — седеше изгърбен и се взираше в събеседника си, сякаш бе неспособен да разбере какво му бяха казали току-що. Сетне обаче се засмя:
— Да, виждам, че си ме разбрал. Поувлякох се. Съжалявам.
— Няма защо — махна с ръка Клей. — Надявам се да си прав, че откачалките са мъртви. — Замлъкна за миг, след което добави: — Искам да кажа, освен ако момчето ми, Джони-Джий. — Не можа да довърши. Навярно, защото би предпочел синът му да е мъртъв, се бе опитал да използва телефона си този следобед и бе получил същия сигнал като Русокосата фея и лесната с бизнескостюма.
Мустакатият се пресегна през масата и Клей почувства как дългите му, изящни пръсти докосват неговите. Видя как това се случва, сякаш се намираше извън тялото си, и когато заговори, сякаш чу глас на непознат, въпреки че усещаше как се движат устните му и как сълзите започват да капят от очите му.
— Толкова ме е страх за него — промълви устата му. — Страх ме е и за двамата, но най-вече за детето ми.
— Всичко ще бъде наред — рече Том; Клей знаеше, че приятелят му го казва, защото наистина го мисли, ала в същото време думите всяха ужас в сърцето му, понеже това бе едно от онези неща, които изричаш, когато няма какво друго да кажеш. Като „Ще го преодолееш“или „Сега той е на едно по-добро място.“
11
Писъците на Алис пробудиха Клей от объркания, но не и неприятен сън за Шатрата за бинго на щатския панаир в Акрън. В съня си бе на шест години (дори по-малък), ала в никакъв случай по-възрастен, и бе пропълзял под дългата маса, до която седеше майка му, загледан в гората от женски крака и опиянен от аромата на свежи стърготини, докато водещият викаше: „Б-12, играчи, Б-12! Това е витаминът на слънцето!“
В един момент подсъзнанието му се опита да вплете в съня виковете на момичето, опитвайки се да го убеди, че това е сирената за обедна почивка, но успя да го подлъже само за миг. Позволи си да подремне на верандата, след като над един час стоя на пост, и се убеди, че няма да се случи нищо лошо поне тази нощ. Явно беше убеден и че Алис няма да спи спокойно, понеже не се изненада особено, когато съзнанието му разпозна виковете й. В един момент беше малко момче, притаило се под маса за бинго в Охайо, в следващия вече лежеше на закътаната предна веранда на къщата на Том Маккорт с омотано около глезените одеяло, докато на горния етаж Алис Максуел пищеше толкова пронизително, че гласът й можеше да строши кристален сервиз. Виковете й сякаш изразяваха целия ужас на отминалия ден, настоявайки с всеки пореден писък, че такива ужаси просто не биха могли да се случат, и трябва да бъдат заклеймени като гнусни измишльотини.
Опита се да измъкне краката си от одеялото и в първия момент не успя. Все пак се изправи и заподскача пред входната врата, като хвърляше тревожни погледи към Сейлъм Стрийт, изпълнен с ужасяващото предчувствие, че прозорците на всички къщи ще светнат, макар да знаеше, че няма ток. Всеки момент очакваше някой — може би самият любител на джаджите и оръжията господин Никърсън, да изникне пред верандата и да изкрещи, че ако това хлапе не млъкне скоро, ще го стисне за гушата.
Имаше и друга опасност — писъците да привлекат телефонните откачалки, тъй както горящата свещ привлича нощните пеперуди… Том си въобразяваше, че са мъртви, ала Клей вярваше на това, колкото вярваше и в работилницата на Дядо Коледа на Северния полюс.
Ала Сейлъм Стрийт — или поне тази част от нея, която Том бе нарекъл „хълмистата Гранада“, си остана тъмна и пуста. Дори заревото на пожара от Ръвир сякаш бе помръкнало.
Най-накрая Клей успя да се освободи от одеялото и влезе в къщата. Спря в подножието на стълбите и се загледа в чернотата. Чуваше гласа на Том — не можеше да различи отделни думи, но тонът беше благ и успокояващ. Пронизителните писъци на Алис се накъсаха от хрипкави вдишвания, заменени от ридания и нечленоразделни хлипания, които постепенно се превърнаха в думи. Художникът успя да различи една от тях — „кошмар“. Том не спираше да й говори, засипвайки я с какви ли не лъжи — че всичко е наред, че нещата ще се оправят и на сутринта ще се чувства много по-добре. Клей си ги представяше как седят един до друг на леглото в стаята за гости, и двамата облечени в сини пижами с монограми „ТМ“ на джобчетата на гърдите. Виждаше ги толкова ясно, че можеше да ги нарисува. Ни в клин, ни в ръкав го досмеша.
Когато се убеди, че тийнейджърката няма да възобнови пронизителната си ария, той се върна на верандата. Вярно, че беше хладничко, ала не и след като се увиеше в пухкавите завивки на Том. Приседна на диванчето и се загледа в тъмната улица. Вляво имаше бизнес център — стори му се, че вижда светофара на кръстовището пред него. От другата страна — в посоката, откъдето бяха дошли, се издигаха предимно къщи; всичките тъмни и притихнали в мъртвилото на нощта.
— Къде сте? — измърмори Клей. — Някои са тръгнали на север или запад, ала къде са отишли останалите?
Никакъв отговор. По дяволите, може би Том беше прав и мобилните телефони им бяха изпратили съобщение да изперкат в три следобед и да се гътнат в осем вечерта. Звучеше прекалено хубаво, за да е истина, но художникът си спомни, че навремето си бе помислил същото и за записващите дискове. Тишина от улицата пред него; тишина и от къщата зад него. След малко се отпусна на канапето и затвори очи. Каза си, че може да подремне, но се съмняваше, че ще успее да заспи. В крайна сметка обаче се унесе и този път не сънува нищо. Малко преди зазоряване някакво улично куче се разходи по моравата пред къщата на Том Маккорт — то изгледа завития презглава мъж, който хъркаше на верандата, и продължи по пътя си. Не бързаше за никъде; тази сутрин из Молдън имаше доста храна и щеше да му стигне за доста време.
12
— Клей! Събуди се!
Нечия ръка го разтърсваше. Той отвори очи и видя Том — пременен със сива риза и нови сини дънки, който се бе надвесил над него. Верандата бе обляна в бледа светлина. Клей погледна часовника си и щом видя, че е шест и двайсет, бързо се изправи.
— Ела да ти покажа нещо — рече приятелят му. Лицето му изглеждаше бледо и угрижено, а краищата на мустачките му сякаш бяха посивели. Ризата му бе провиснала от едната страна, косата на тила му стърчеше.
Клей погледна към Сейлъм Стрийт, видя куче, захапало нещо, да тича покрай изоставените коли, и подуши миризмата на дим, идващ или от Бостън, или от Ръвир. „Може би и от двете места — помисли си, — но поне вятърът е утихнал.“ Обърна се към Том:
— Какво искаш да ми покажеш?
— Не е тук — прошепна Том. — В задния двор. Видях го, когато отидох в кухнята, за да си направя кафе, преди да се сетя, че трябва да забравя за сутрешното си кафе… поне за известно време.
— Алис спи ли? — Клей бръкна под завивката за чорапите си.
— Да, спи. Зарежи ги тия обувки и чорапи, не сме на вечеря в „Риц“. Да вървим!
Клей последва Том по коридора към кухнята. На плота стоеше недоизпита чаша студен чай.
— Сутрин не мога да се събудя без стимулант — сподели домакинът им. — Налях си студен чай — мога да ти предложа, ако искаш, не е толкова зле, и дръпнах завесите. Ей така, без особена причина — просто исках да се докосна до външния свят. И видях… но по-добре да погледнеш сам.
Клей надзърна през прозореца над умивалника и видя закътано вътрешно дворче, оградено с тухлен зид. Отвъд се простираше градината на Том (тя пък бе заобиколена от дървена ограда), вратата в отсрещния й край зееше отворена. Клей си каза, че мустакатият можеше да си направи кафе на барбекюто, което работеше с газ, ако не беше човекът, който седеше до ръчна количка, и мляскайки, ядеше сурова тиква, плюейки семките. Носеше гащеризон на механик и омазнена шапка с избледняло „Б“ на козирката, а отляво на гърдите му с червени букви бе написано „Джордж“.
— Мамка му — прошепна художникът. — Този е един от тях.
— Да. А там, където има един, може да има и други.
— Той ли е разбил вратата?
— Естествено — отвърна Том. — Не съм го видял, но вчера бе заключена. Отношенията ми със Скотони — човекът, който живее от другата страна — не са от най-добрите; често ми е казвал, че няма никаква полза от „хора като мен“. — Том замълча, после продължи шепнешком и Клей се наведе към него, за да го чуе. — Знаеш ли кое е най-шантавото? Познавам този човек. Работи в „Тексако“. Това е единствената бензиностанция в града, където още ремонтират автомобили. Или по-точно ремонтираха. Веднъж ми смени тръба на радиатора и ми разказа как с брат му пътували до Ню Йорк и отишли на мач между „Ред Сокс“ и „Янките“, на който видели как Кърт Шилинг побеждава Великана[6]. Стори ми се приятно момче. А я го виж сега! Нахълтал в градината ми и нагъва сурова тиква!
— Какво става, момчета? — обади се Алис, която незабелязано беше застанала зад тях.
Том се обърна към нея. Изглеждаше притеснен.
— Едва ли ще искаш да видиш.
— Не — възрази Клей. — Според мен трябва да го види.
Усмихна се на Алис и си даде сметка, че това изобщо не е толкова трудно. На предницата на пижамата, която Том й беше дал, нямаше монограм, но дрехата бе синя — точно както си я беше представял. Девойката изглеждаше много сладка — беше боса, косата й беше разрошена. Въпреки кошмарите изглеждаше по-отпочинала от Том и Клей бе готов да се обзаложи, че Алис изглежда по-свежа и от него.
— Не е автомобилна катастрофа или нещо подобно — побърза да я успокои. — Просто някакъв тип похапва тиква в задния двор на Том.
Тийнейджърката пристъпи между тях, подпря се на умивалника и се вдигна на пръсти, за да погледне през прозорчето. Неволно докосна ръката на Клей и той долови топлината от съня, която продължаваше да се излъчва от кожата й. Алис остана така известно време, след което се обърна към Том.
— Каза, че са се самоубили — отбеляза; Клей не можеше да определи дали в гласа й се долавяше обвинение или присмех. „Най-вероятно и тя самата не знае“ — помисли си.
— Не съм го твърдял със сигурност — измънка Том.
— На мен ми се стори сигурен. — Алис отново надзърна през прозореца. „Поне не е разстроена“ — каза си Клей. Всъщност изглеждаше необичайно спокойна — и малко чарли-чаплински — в големичката за ръста й пижама. — Ъъъ… момчета?
— Какво? — едновременно казаха двамата.
— Погледнете ръчната количка. Обърнете внимание на колелото.
Клей вече бе видял това, за което тя говореше — тиквената кора, сърцевината и семките.
— Сцепил е тиквата в колелото, за да се добере до вътрешността й — добави Алис. — Мисля, че е един от тях…
— Естествено, че е един от тях — заяви художникът.
Механикът Джордж седеше с широко разтворени крака, давайки възможност да се види, че е забравил всичко, на което са го учили като малък за пишкането в гащите.
— … но е използвал това колело като инструмент — продължи тийнейджърката. — Не ми изглежда като постъпка на изперкал човек.
— Един от тях вчера използва нож — изтъкна Том. — А друг размахваше автомобилни антени…
— Да, но… това е различно.
— Не толкова агресивно, може би? — подсмихна се мъжът с тънките мустачки. — Аз обаче нямам никакво желание да проверя.
— Не, не исках да кажа това — уточни Алис. — Не знам точно как да го обясня…
Клей смяташе, че се досеща какво има предвид девойката. Агресията, с която се бяха сблъскали вчерашния ден, бе сляпа и спонтанна. Сила, под чието въздействие телефонните откачалки грабваха първия попаднал им под ръка предмет и разрушаваха или убиваха. Например бизнесменът с ножа и голият младеж с автомобилните антени… Мъжът в парка, който бе захапал ухото на кучето си, и Русокосата фея пък бяха използвали зъбите си. Натрапникът в двора на Том Маккорт изглеждаше различно, и то не защото се хранеше, без да причинява нечия смърт. Също като Алис обаче Клей не бе в състояние да посочи в какво точно се изразява разликата.
— О, Боже мой! — възкликна девойката. — Още двама!
През отворената врата в градината влязоха четирийсетина годишна жена с мръсни сиви панталони и възрастен мъж по шорти и тениска с надпис „СИЛАТА НА ТРЕТАТА ВЪЗРАСТ“. Зелената блуза на жената беше разкъсана и разкриваше чашките на бледозеления сутиен, а спътникът и куцаше и при всяка стъпка