Стивън Кинг
Клетка (1) — Моята библиотека

Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък.

Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин.

Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби.

Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския.

Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването.

С. К.

 

Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон.

 

 

На Ричард Матисън и Джордж Ромеро^[1]

„То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“

ЗИГМУНД ФРОЙД

„Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“

КОНРАД ЛОРЕНЦ^[2]

„А сега чуваш ли ме?“

ВЕРИЗОН^[3]

 

Засилена по кървавата си магистрала, цивилизацията се впусна в нови тъмни векове, при това със скорост, която и най-песимистично настроените футуристи не можаха да предвидят. Сякаш през цялото време светът бе чакал точно този момент. На първи октомври Господ си стоеше в небесата, стоковата борса бе заковала на 10,140 и повечето самолети се движеха по график (с изключение на тези, които излитаха и кацаха от Чикаго, но това едва ли изненадваше някого). Две седмици по-късно небето принадлежеше единствено на птиците, а стоковата борса беше само спомен. На първи ноември всички големи градове от Ню Йорк до Москва вече смърдяха до небесата и предишният свят си бе отишъл завинаги.

 

 

СИГНАЛЪТ

1

Онова, което впоследствие стана известно като „Сигнала“, започна точно в три часа и три минути източно време на първи октомври следобед. Названието бе неточно, разбира се, ала само десет часа по-късно повечето специалисти, способни да го изтъкнат, вече бяха или мъртви, или умопобъркани. Самият термин нямаше кой знае какво значение. Важни бяха последствията.

В три следобед този ден един млад мъж без особено значение за историята вървеше — всъщност по-скоро подскачаше — по Бойлстън Стрийт в Бостън. Името му беше Клейтън Ридъл. Бодрата му стъпка се допълваше от изражението му на недвусмислено задоволство. В лявата му ръка се поклащаше една от онези големи художнически папки, които се затваряха от всички страни и се превръщаха в удобно куфарче, с което да пренасяш картините си, без да се намачкат. Пръстите на дясната му ръка пък стискаха шнура на кафяв пазарски плик, на който пишеше „Малки съкровища“, ако някой изобщо си направеше труда да прочете надписа.

Вътре в пликчето, търкаляйки се напред-назад, се намираше малък овален предмет. Подарък, навярно бихте казали вие, и щяхте да се окажете прави. Ако продължите в този ход на мисли, бихте предположили, че този млад мъж на име Клейтън Ридъл е искал да отбележи някоя малка (или може би не толкова малка) победа с едно малко съкровище и пак нямаше да сгрешите. Предметът в кафявия плик представляваше доста скъпичко стъклено преспапие, в чийто център нежните пухчета от глухарчета създаваха ефирна сива мъгла. Беше го купил на връщане от хотел „Копли Скуеър“, докато вървеше към „Атлантик Авеню Ин“, където бе отседнал; бе потресен от деветдесет доларовия етикет, залепен за основата на преспапието, и още по-потресен от обстоятелството, че вече можеше да си позволи подобна покупка.

Направи огромно физическо усилие, за да се пресегне над щанда и да подаде кредитната си карта на продавача. Съмняваше се, че щеше да го стори, ако вземаше преспапието за себе си; навярно щеше да измърмори нещо от сорта, че е променил решението си, и бързо да се изниже от магазина. Но не го купуваше за себе си, а за Шарън. Шарън си падаше по такива неща и явно все още си падаше и по него. „Ще ми липсваш, скъпи“ — беше му казала в деня, преди той да замине за Бостън. След всички гадости, които взаимно си бяха причинили през последната година, това наистина го трогна. Сега и той искаше да я трогне, ако това все още бе възможно. Преспапието беше мъничко (истинско малко съкровище), ала Клей бе сигурен, че Шарън ще се влюби в ефирните сиви пухчета, които танцуваха всеки път, когато го разклатиш — същинска джобна мъгла.

 

 

2

Вниманието му бе привлечено от звънчето на камиона за сладолед. Той бе паркиран между хотел „Четири сезона“ (по-голям дори от „Копли Скуеър“) и градския парк, който се простираше от другата страна на Бойлстън Стрийт и продължаваше още няколко преки. Отстрани на фургона с букви във всички цветове на дъгата пишеше „Мистър Софти“^[4], а под тях бяха нарисувани няколко сладоледени кофички.

Пред гишето за обслужване на клиенти бяха застанали три деца — те бяха оставили в краката си ученическите чанти и чакаха да получат бленуваните лакомства. Зад тях стоеше жена с официално сако и панталон, стиснала каишката на пухкав пудел, а най-отзад се бяха наредили две тийнейджърки с дънки с ниска талия и дигитални миниплейъри. За момента обаче слушалките висяха около вратовете им и момичетата си говореха — явно ставаше въпрос за нещо сериозно, защото не се кикотеха.

Клей застана зад тях и малката опашка набъбна с още един човек. Беше купил подарък за охладнялата си съпруга; на път за вкъщи щеше да се отбие в „Царството на комиксите“ и да купи на сина си новия брой на „Спайдърмен“, заслужаваше да вземе нещичко и за себе си, нали? Изгаряше от нетърпение да разкаже новините на Шарън, но трябваше да я чака да се прибере, което обичайно ставаше между три и четирийсет и пет и четири следобед. Мислеше да убие времето с обиколки на скромната си стая и разглеждане на съдържанието на папката си, ала ето, че „Мистър Софти“ му предлагаше добра алтернатива.

Продавачът подаде сладоледите на децата — два какаови и един огромен конус с шоколад и ванилия за пълничкото хлапе, което очевидно черпеше приятелите си. Докато то ровичкаше в задния джоб на провисналите си дънки, за да извади дребни, жената с пудела и бизнес костюма бръкна в дамската си чантичка, висяща на рамото й, и извади мобилния си телефон — напоследък бизнес дамите по-скоро биха излезли без кредитните си карти, отколкото без клетъчните си телефони, и отвори капачето му. В парка излая куче и някой извика. Викът изобщо не приличаше на радостен възглас, но когато Клей се обърна, видя само няколко души, които се разхождаха съвсем спокойно, куче, захапало фризби, и пищно изобилие от озарена от слънцето зеленина с прохладни, приканващи сенки. Накратко, паркът изглеждаше като идеалното място, където човек, който току-що е продал първия си илюстрован роман — и продължението му, и то за солидна сума — да седне на някоя пейка и да се почерпи шоколадов сладолед.

Щом се обърна отново към камиона за сладолед, художникът видя, че трите деца с провисналите дънки вече ги няма и жената с бизнес костюма си поръчва мелба с ягодов сироп. Забеляза, че едната от тийнейджърките зад нея имаше мобилен телефон с цвят на мента, прикрепен на колана й, а самата бизнес дама в момента говореше по своя. Той се замисли как този тип поведение, което навремето би се сметнало за недопустима проява на лошо възпитание — да, дори и когато ставаше дума за покупка на сладолед от напълно непознат човек, напоследък се бе превърнало в нещо напълно обичайно.

„Ами че сложи го в «Тъмния скиталец», скъпи“ — каза Шарън. Тази нейна версия, която той пазеше в съзнанието си, често се обаждаше и все намираше какво да каже. Това се отнасяше в пълна сила и за истинската Шарън — тя не пропускаше случай да му изтъкне мнението си, но поне не го правеше по клетъчния му телефон. Защо ли? Защото Клей нямаше такъв.

Миниатюрното зелено апаратче на тийнейджърката забръмча с началните звуци на мелодията за Лудата жаба, която Джони обожаваше — „Аксел Еф“ ли се казваше? Клей не можеше да си спомни, навярно защото я бе изхвърлил от съзнанието си. Собственичката на телефона отвори капачето му и попита:

— Бет? — Заслуша се, усмихна се и съобщи на спътничката си: — Бет е.

Приятелката й се наведе към нея и двете се заслушаха в гласа от другата страна. Имаха почти еднакви прически, с които приличаха на феи (на Клей му изглеждаха досущ като героини от анимационните филмчета, които даваха в съботните утрини — като „Пауърпаф гърлс“^[5] например), и дългите им коси се вееха под ласките на следобедния бриз.

— Мади? — каза в същия миг жената с бизнес костюма. Пуделът й бе приседнал на земята и съзерцаваше движението по Бойлстън Стрийт. Каишката му бе червена, отрупана с лъскави мъниста. От другата страна на улицата, пред входа на „Четирите сезона“ някакъв портиер с кафява униформа — винаги ги обличаха в синьо или кафяво, махаше за такси. Открит туристически автобус, претъпкан с народ, се носеше бавно по улицата, а шофьорът боботеше в микрофона си нещо за исторически забележителности. Двете тийнейджърки продължаваха да стоят, приведени една към друга, и да слушат гласа на въпросната Бет от зеления мобилен телефон, като се споглеждаха от време на време, но не се кикотеха.

— Мади? Сега чуваш ли ме? Чуваш ли.

Жената с бизнес костюма вдигна ръката, в която държеше каишката на кучето си, и заби показалеца си (завършващ с дълъг червен маникюр) в лявото си ухо. Клей потръпна — нокътят като нищо можеше да пробие тъпанчето й. Веднага си представи как я рисува — пуделът на каишка, бизнес костюма, модерната къса подстрижка и една тъничка струйка кръв, която се стича по врата й. Туристическият автобус и портиерът пред хотела придаваха още по-голям реализъм на въображаемата картина.

— Мади, връзката прекъсва! Не те чувам! Просто исках да ти кажа, че си направих прическа в новия, прическа? ПРИ…

Продавачът от камиона на „Мистър Софти“ се наведе и й подаде сладоледа — внушителен бял конус, чиято повърхност бе набраздена от тъмните струйки на шоколадов и ягодов сироп. Небръснатото му лице сякаш казваше, че е виждал подобни неща и преди, и Клей бе напълно сигурен в това. В парка някой извика и художникът отново погледна през рамо, опитвайки се да се убеди, че това наистина бе изблик на щастие. В три следобед, в такъв слънчев следобед като този, нямаше как възгласът да не бъде радостен. Нали? Бизнес дамата измърмори нещо неразбираемо на Мади и с привично движение затвори телефона си, след което го пусна в чантичката си. Сетне застина неподвижно, сякаш бе забравила какво върши или дори къде се намира.

— Четири и петдесет — каза мъжът с наболата брада, като продължаваше да държи мелбата. Клей имаше време да си помисли колко скъпо е всичко в големия град. Вероятно и жената си каза същото, защото стоеше там и зяпаше сладоледената планина, сякаш никога преди не бе виждала подобно нещо.

От парка се чу поредният вик, само дето този път не звучеше като човешки, а приличаше на смесица от изплашено скимтене и болезнен вой. Клей се обърна да види какво става и зърна кучето, което тичаше с фризбито в устата си. Беше едър кафяв екземпляр, може би лабрадор — художникът не беше голям специалист по породите и когато трябваше да изобрази куче, взимаше някоя книга и прерисуваше илюстрацията. До него бе коленичил мъж с делови костюм, който бе приклещил главата на лабрадора в сгъвката на лакътя си и („Не, това, което виждам, не може да е истина“ — помисли си Клей) дъвчеше ухото му. Кучето скимтеше като обезумяло и се опитваше да се измъкне, ала стопанинът му го държеше здраво и продължаваше да гризе ухото му, докато най-накрая го откъсна. Лабрадорът нададе жалостив вой, който прозвуча досущ като човешки вик, и няколко патици от близкото езеро се вдигнаха във въздуха сред пърхане на крила и изплашено крякане.

— Раст! — изкрещя внезапно някой зад гърба на Клей. Думата можеше да е „педераст“, но впоследствие той щеше да се убеди, че е било само „раст“ — нищо повече от нечленоразделно звукосъчетание, израз на изригнала агресия.

Обърна се към камиона за сладолед тъкмо навреме, за да види как ръцете на деловата дама се стрелват към прозорчето на „Мистър Софти“. Пръстите й сграбчиха бялата престилка на продавача, ала той светкавично се отдръпна, при което токчетата й се отделиха за миг от тротоара и мъжът се изскубна от хватката й. Клей видя петната от сладолед и сироп върху лявата й китка в същия миг, в който високите й токчета натракаха върху плочите и тя залитна, но в крайна сметка успя да запази равновесие. Непроницаемото й изражение (което Клей наричаше „улично-безличната маска“) бе заменено от свирепа гримаса, която превърна очите й в зловещи цепнатини и оголи зъбите й. Горната и устна се беше обърнала, разкривайки розова плът, напомняща на вагина. Пуделът затича напряко по улицата, влачейки червената каишка подире си, но преди още да е преполовил разстоянието до отсрещния тротоар, черна лимузина връхлетя отгоре му и пухкавото пале се превърна в кървава пихтия.

„Горкото кутре сигурно вече джавка в кучешкия рай, преди да разбере, че е умряло“ — помисли си Клей. На някакво подсъзнателно ниво осъзнаваше, че е изпаднал в шок, ала това ни най-малко не променяше състоянието му. Стоеше неподвижно с папката в едната си ръка и кафявия плик в другата и със зяпнала уста наблюдаваше случващото се.

Някъде — може би в близост до ъгъла на Нюбъри Стрийт — нещо експлодира.

Двете тийнейджърки имаха почти едни и същи прически и еднакви миниплейъри, ала тази със зеления телефон бе блондинка, а приятелката й беше брюнетка; изглеждаха досущ като русокоса и тъмнокоса феи. Русокосата изтърва мобилния си апарат на тротоара, където той се счупи с трясък, и сграбчи през кръста деловата дама. Клей предположи (доколкото мозъкът му бе способен на предположения тъкмо в този момент), че момичето просто се опитва да попречи на жената с бизнес костюма да се нахвърли отново върху продавача на сладолед или да се втурне на улицата след пудела си. Приятелката й — тъмнокосата фея — се бе отдръпнала назад; изящните й бели ръце бяха сключени на гърдите й, а очите й бяха разширени от потрес.

Клей захвърли нещата, които носеше, и пристъпи напред, за да помогне на тъмнокосата фея. На другата страна на улицата — виждаше какво се случва там само с периферното си зрение, някаква кола сви рязко и се качи на тротоара пред „Четири сезона“, принуждавайки портиера да отскочи встрани. Някой изпищя, ала преди Клей да помогне на кестенявата тийнейджърка, русокосата се стрелна напред и оголи зъби и ги заби във врата на деловата дама. От раната изригна кървав фонтан и блондинката наведе лице към него, сякаш искаше да се изкъпе под алената струя или дори да отпие от нея (художникът бе почти сигурен, че го направи), а междувременно ръцете й разтърсваха бизнес дамата, сякаш бе парцалена кукла. Жената бе по-висока и навярно тежеше с двайсет килограма повече от момичето, но тийнейджърката я тресеше с такава сила, че главата й се мяташе, а от разкъсаната й артерия пръскаше още повече кръв. В същото време русокосата вирна оплисканото си в червено лице към кристално синьото октомврийско небе и нададе победоносен вой.

„Тази е луда — помисли си Клей. — Луда за връзване.“

В същия миг тъмнокосата изкрещя:

— Коя си ти? Какво става?

Щом чу гласа на приятелката си, блондинката светкавично завъртя глава по посока на звука и от острите кичури, надвиснали над челото й, се разхвърча кръв. От дълбините на осеяните й с алени капки орбити проблясваха очи, подобни на зловещи бели фенери. Брюнетката се обърна към Клей, в погледа й се четеше смесица от изумление и ужас.

— Коя си ти? — повтори, след което добави: — Коя съм яз?

Русокосата фея пусна жената с официалния костюм — тя се строполи на тротоара (от разкъсаната й сънна артерия още шуртеше алена кръв) и се нахвърли върху момичето, с което само до преди няколко минути бе споделяла своя мобилен телефон.

Художникът не се поколеба и за секунда. Ако не беше реагирал веднага, тъмнокосата щеше да лежи на земята със зейнало гърло като деловата дама. Ето защо Клей се наведе, грабна шнура на пазарския плик с надпис „Малки съкровища“ и замахна към главата на светлокосата тийнейджърка в мига, в който тя с протегнати ръце се мяташе към доскорошната си приятелка, а сгърчените й като нокти на хищна птица пръсти зловещо се открояваха на фона на лазурносиньото небе. Ако пропуснеше…

Ала не пропусна. Стъкленото преспапие на дъното на кафявия плик се стовари с глух звук върху темето на русокосата фея. Ръцете й увиснаха — едната оплискана с кръв, а другата — все още чиста, и тялото й застина за миг, преди да рухне на тротоара като пощенски чувал, натъпкан с писма.

— Какво става, мамка му? — извика човекът от „Мистър Софти“. Гласът му прозвуча необичайно високо; навярно шокът го бе направил тенор (за неизвестен период от време).

— Не знам — отвърна Клей. Сърцето му биеше като парен чук. — Веднага ми помогни — онази жена губи много кръв.

Някъде зад тях от Нюбъри Стрийт се дочу онзи кух трясък на метал в метал, който недвусмислено говореше за автомобилна катастрофа, придружен от викове и крясъци. Те бяха последвани от оглушителна експлозия, от която въздухът потрепери. Зад камиона на „Мистър Софти“ някаква кола, която криволичеше из трите платна на Бойлстън Стрийт, изскочи на тротоара, помете двама пешеходци и се вряза в задната част на друг автомобил, паркиран пред „Четири сезона“. Ударът запрати първото возило право във въртящата се врата на хотела и то се вклини там с ужасен скърцащ звук. Клей не можеше да види дали някой се бе заклещил — пушекът, който се издигаше от радиатора на първата кола, закриваше вратите, — ала писъците на агония пораждаха във въображението му ужасяващи картини.

Продавачът от камиона за сладолед, който нямаше видимост в тази посока, се бе подал от прозорчето на гишето и се взираше в Клей.

— Какво става? — попита.

— Не знам — вдигна рамене художникът. — Няколко катастрофи. Ранени хора. Няма значение. Помогни ми, човече. — Коленичи до дамата с бизнес костюма в кръвта и парчетата от счупения телефон на русокосата фея.

— Както гледам, димът се издига над Нюбъри — отбеляза човекът от „Мистър Софти“, без да се осмели да напусне убежището на хладилния камион. — Нещо е гръмнало там. Нещо голямо. Може да са терористи.

— Сигурно — кимна Клей. — Сега ми помогни.

— КОЯ СЪМ АЗ? — внезапно изкрещя Тъмнокосата фея.

Художникът съвсем бе забравил за нея. Той вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как момичето се плесва по челото с опакото на дланта си, след което се завърта бързо три пъти, заставайки почти на пръсти. Тази гледка пробуди спомена за едно стихотворение, което беше чел в часовете по литература в колежа: „Трижди опишете кръг около него.“ На Самюъл Коулридж ли беше? Брюнетката се олюля, след което, залитайки, хукна по тротоара право към една улична лампа. Не направи никакво усилие да я заобиколи и дори не протегна ръце, за да се предпази. Лицето й се удари в металния стълб и тя отстъпи назад, олюлявайки се за момент, след което отново се засили към лампата.

— Спри веднага! — изкрещя й Клей и се втурна към нея, ала се подхлъзна в кръвта на деловата дама и за малко да падне; в крайна сметка успя да запази равновесие и отново продължи, но само след миг се препъна в Русокосата фея и пак залитна.

Тъмнокосата тийнейджърка го погледна. Носът й беше счупен и долната част на лицето й бе плувнала в кръв. Над веждите й се виждаше вертикален белег, който прорязваше челото й като мълния в летен ден. Едното й око бе хлътнало в орбитата си. Момичето отвори уста, сякаш за да демонстрира как бе съсипала навярно скъпоструващия зъболекарски труд, и му се изсмя. Клей никога не забрави този смях.

После тя се обърна и побягна по тротоара, надавайки пронизителни писъци.

Зад него се чу изръмжаване на двигател, придружено от звънката мелодия на „Улица Сезам“. Клей се обърна и видя как камионът на „Мистър Софти“ се отдалечава от бордюра; в същото време един от прозорците на най-горния етаж на хотела се строши сред дъжд от стъклени парченца, които хвърляха бляскави отблясъци на фона на ясното октомврийско небе. В следващия момент от прозореца изхвръкна нечие тяло, което описа дъга в ясния есенен въздух и тупна тежко на асфалта пред „Четири сезона“. От входа на хотела се чуха още писъци. Писъци на ужас; писъци на болка.

— Не! — изкрещя Клей, докато тичаше след камиона за сладолед. — Ела и ми помогни! Трябва да ми помогнеш, копеле такова!

Шофьорът обаче не го удостои с отговор — вероятно не го чуваше заради силната музика. Клей помнеше добре думите на песничката от дните, когато още нямаше основания да вярва, че бракът му няма да продължи вечно. Тогава Джони седеше на малкото си синьо столче, стиснал купичката си за хранене, и всеки ден гледаше „Улица Сезам“.

Клей забеляза мъжа с деловия костюм, който тичаше като обезумял из парка и ревеше като див звяр, издавайки нечленоразделни звуци, а полите на палтото му се развяваха зад него като шлейф. Художникът го разпозна по рядката козя брадичка. Човекът се затича по Бойлстън Стрийт, отървавайки се на косъм от колите, но в крайна сметка стигна до отсрещния тротоар, без да спира да крещи и да размахва ръце. Сетне изчезна под сянката на платнения навес пред входа на „Четири сезона“ и се изгуби от поглед, но там сигурно се натъкна на други като него, защото нечленоразделните му крясъци внезапно се замениха от писъци на агония.

Клей се отказа от преследването на хладилния камион и се спря, стъпил с единия си крак на тротоара, а с другия — в канавката. Возилото с надписа „Мистър Софти“ премина в централното платно на Бойлстън Стрийт, а мелодията на „Улица Сезам“ продължаваше да звучи от високоговорителите му. Клей тъкмо щеше да се обърне към лежащата в безсъзнание тийнейджърка и умиращата жена, когато в полезрението му изникна друг туристически автобус, който се носеше с главоломна скорост срещу движението и описваше протяжни зигзаги от единия до другия край на улицата. Пътниците бяха пребледнели от страх и умоляваха — някои дори крещяха — шофьора да спре, впили побелелите си кокалчета в стоманените парапети на возилото.

Внезапно някакъв мъж с анцуг сграбчи водача на автобуса изотзад и Клей чу още един от онези нечленоразделни викове, при това усилен през високоговорителите на туристическия автобус. Този път обаче не прозвуча като „Раст!“ — звукът бе доста по-гърлен, нещо като „Глъх!“ Тогава шофьорът на откритото возило забеляза камиона на „Мистър Софти“ (Клей бе абсолютно сигурен в това) и се насочи директно към него.

— О, Боже мили, не! — изпищя една жена, която седеше в предната част на автобуса, и докато гледаше как туристическото превозно средство се приближава стремително към хладилния камион, който бе поне пет пъти по-малък от него, Клей изведнъж се сети за победния парад, с който „Ред Сокс“ бяха отпразнували спечелването на Световната купа^[6].

Тогава всички играчи се бяха качили на един такъв автобус и махаха на екзалтираната публика по трибуните докато возилото обикаляше бавно стадиона под хладния есенен дъждец.

— Господи, не! — изкрещя отново жената, а някакъв мъж близо до Клей промълви смаяно:

— Исусе Христе!

Туристическият автобус връхлетя върху камиона за сладолед и го преобърна като детска играчка. Возилото на „Мистър Софти“ тежко падна на едната си страна и се понесе към парка, съпроводено от отвратително стържене и дъжд от искри. От високоговорителите му продължаваше да се чува звънливата мелодийка от „Улица Сезам“. Двете минувачки, които с разширени от изумление очи наблюдаваха случващото се, се хвърлиха настрани, за да не бъдат пометени от носещата се към тях грамада, и успяха да се изплъзнат на косъм. Хладилният камион се удари в бордюра и бе изхвърлен на тротоара, след което се заби в стабилната ограда от ковано желязо, заобикаляща Бостънския парк, където най-накрая спря. Музиката изхълца два пъти и също замря.

Междувременно обезумелият тип, управляващ автобуса, бе изгубил окончателно и малкото контрол, който имаше над превозното средство. Продължи да лъкатуши на зиг-заг по Бойлстън Стрийт с товара си от ужасени и крещящи пътници и се качи на тротоара на около петдесет метра от мястото, където камионът на „Мистър Софти“ бе издал предсмъртния си звън, врязвайки се в тухлената фасада на едно елегантно магазинче за мебели, наречено „Ситилайтс“. Витрината се строши, а задницата на автобуса (на която пишеше „Господарка на залива“ с големи розови букви) се издигна поне на метър над асфалта. Инерцията заплашваше да го преобърне, ала масата му не го позволяваше. Каросерията остана няколко секунди във въздуха, след което се сгромоляса върху паважа, но предницата си остана забита в катурнатите канапета и скъпите кресла. Междувременно ужасените пътници се втурнаха панически напред и се изгубиха от погледа на Клей.

В същия миг се задейства алармата на магазина.

— Исусе Христе — дочу се отново същият благ глас, който се бе обадил преди малко. Художникът се обърна и видя нисичък мъж с оредяваща тъмна коса, тънки мустачки и очила с позлатени рамки. — Какво става, по дяволите?

— Не знам — промърмори Клей. Беше му трудно да говори. Много трудно. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да изтика думите от устата си. Предполагаше, че това се дължи на шока. На отсрещната страна на улицата хората тичаха, опитвайки се да се отдалечат на колкото се може повече от „Четири сезона“ и катастрофиралия автобус. Докато ги гледаше, двамина от тях се сблъскаха — турист и беглец от хотела, и се строполиха на тротоара. Клей се зачуди дали не е полудял и не халюцинира зад тапицираните стени на някоя лудница — например „Джунипър Хил“ в Огъста, — между инжекциите с торазин. — Човекът от сладоледения камион каза, че може да е дело на терористи.

— Не виждам никакви въоръжени типове — поклати глава нисичкият мъж с мустачките. — Нито пък хора с привързани за гърбовете им експлозиви.

Същото се отнасяше и за Клей, ала той виждаше кафявия плик с надпис „Малки съкровища“ и кръвта, която бликаше от разкъсаното гърло на жената с бизнес костюма. „Боже мой — помисли си той, — всичката тази кръв!“ Почти бе достигнала до папката му. Горе-долу всичките му рисунки за „Тъмния скиталец“ бяха там (без десетина-дванайсет) и мислите му се вкопчиха в тях. Обърна се и се втурна към тях, а мустакатият му спътник го последва. В същия миг се задейства втора аларма против крадци (или поне звучеше като аларма) и ниският мъж подскочи.

— Това е от хотела — рече Клей.

— Знам, но… Господи Боже мой. — Човекът бе видял жената с бизнес костюма, която лежеше в непрекъснато разширяваща се локва от магическата червена течност, задвижваща всичките й механизми и чаркове. Откога ли лежеше там? От четири минути? А може би от две?

— Мъртва е — информира го Клей. — Почти съм сигурен. Това момиче… — Той посочи към Русокосата фея. — Тя го направи. Със зъбите си.

— Шегуваш се.

— Де да бях.

Някъде в горната част на Бойлстън Стрийт отекна още една експлозия. Двамата мъже се приведоха машинално и Клей осъзна, че долавя тръпчивия мирис на дим. Вдигна плика с надпис „Малки съкровища“ и папката с картините си и ги премести по-далеч от локвата кръв.

— Тези неща са мои — добави, чудейки се защо ли трябва да обяснява това на някакъв напълно непознат.

Мустакатият мъж, който бе облечен в костюм от туид (и изглеждаше доста елегантно в него, помисли си Клей), продължаваше да се взира в тялото на жената, която бе спряла за сладолед и бе изгубила първо кучето, сетне и живота си. Зад тях по тротоара минаха трима мъже, които се смееха гръмко и си подвикваха. Двамата бяха нахлупили бейзболни шапки с надписи „Ред Сокс“, обърнати с козирката назад, третият носеше голям кашон, притискайки го до гърдите си. На него със сини букви пишеше „Панасоник“. Той стъпи в кървавата локва и подире му се проточи червена диря, и приятелите му вървяха с бодра крачка към източната част на парка и Китайския квартал отвъд.

 

 

3

Клей застана на едно коляно и използва ръката, с която не държеше папката си (след като видя младежа с големия кашон на „Панасоник“, страхът му да не изгуби картините нарасна), за да вдигне китката на Русокосата фея. Веднага напипа пулса й. Беше бавен, но силен и равномерен. Това го изпълни с облекчение. Каквото и да бе направила, тя бе само едно дете и не му се искаше да мисли, че я е пребил до смърт с подаръка, който беше купил за жена си.

— Внимавай! Пази се! — извика внезапно ниският мъж с мустаците, но Клей нямаше никакво време да реагира. За щастие опасността не беше толкова близо. Возилото — един от онези големи спортни джипове, изведнъж свърна встрани и връхлетя върху желязната ограда на парка на двайсетина метра от мястото, където се намираше художникът. Железните пръчки се огънаха под напора и бруталното настъпление спря едва когато предницата затъна в плиткото езерце.

Предната врата се отвори и от там изскочи млад мъж, който крещеше някакви неразбираеми фрази. Рухна на колене във водата, загреба с две шепи от нея и започна да пие (Клей се замисли за всичките патици, срали блажено в това езерце в продължение на години), сетне се изправи на крака и се изгуби сред дърветата, като не спираше да размахва ръце и да бърбори нечленоразделната си проповед.

— Трябва да помогнем на девойката — подвикна Клей на своя спътник. — Изгубила е съзнание, но това не означава, че не можем да я спасим.

— Според мен това, което трябва да направим, е да се разкараме от улицата, преди да са ни сгазили — рече мъжът с тънките мустачки и в същия момент, сякаш в потвърждение на думите му, някакво такси се блъсна в голяма черна лимузина недалеч от туристическия автобус. Виновникът за катастрофата бе лимузината, но таксито отнесе последствията — шофьорът на жълтия автомобил изхвръкна през предното стъкло и се приземи на улицата, като размахваше окървавените си ръце и не спираше да крещи.

Естествено човекът с елегантния костюм беше прав. Пелената на шока бе замъглила съзнанието му, но не и дотам, че да не съзре мъдростта на предложението. Ако всичко бе някакъв терористичен акт, то не приличаше на нищо, за което беше чувал или чел преди. Най-доброто решение бе да се оттеглят на сигурно място, където да останат, докато ситуацията се изясни. Това навярно изискваше и намирането на телевизор. В никакъв случай обаче не му се искаше да оставя изпаднало в безсъзнание момиче на улицата, която се бе превърнала в същинска лудница. Всичките му инстинкти на цивилизован човек просто крещяха срещу това.

— Тръгвай — рече на спътника си, макар и с известна неохота. Изобщо не познаваше този човек, но онзи поне не ломотеше нечленоразделно и не размахваше ръце. Нито пък се опитваше да прегризе гърлото му. — Скрий се някъде, пък аз… — Не знаеше как да продължи.

— Ти какво? — попита мустакатият мъж, след което внезапно сви рамене и потрепери, когато поредната експлозия процепи въздуха. Клей имаше чувството, че взривът идва от задната част на хотела, и в следващия миг видя черния дим, протегнал отровните си пипала към синьото небе.

— Ще извикам ченгетата — заяви. — Тя има мобилен телефон. — Посочи жената с бизнес костюма, която лежеше мъртва сред езерце от собствената си кръв. — Видях я да говори по него преди, преди да започне тази гадост.

Замлъкна, опитвайки се да си спомни какво точно се бе случило преди всеобщата психоза, и си даде сметка, че погледът му се мести между мъртвата жена, припадналата тийнейджърка и парченцата от зеления телефон на Русокосата фея.

В същия миг въздухът потрепери от пронизителния вой на две сирени. Клей предположи, че едната е на полицейски автомобил, а другата на пожарни коли. Навярно, ако бе прекарал по-дълго време в града, щеше да направи безпогрешно разликата, ала работата бе там, че живееше в Кент Понд в Мейн и в момента би дал всичко на света, за да бъде там. Това, което се бе случило преди всички наоколо да се побъркат, беше, че дамата с бизнес костюма се бе обадила на приятелката си Мади, за да й каже за новата си прическа, а една от дружките на Русокосата фея (Бет, май се казваше Бет) я бе потърсила на зеленото й мобилно телефонче. Тъмнокосата фея бе чула разговора, след което и трите бяха откачили.

„Не си мислиш, че…“

Някъде иззад тях отекна най-силната експлозия досега и Клей скочи на крака. С нисичкия мъж с костюма от туид изплашено се спогледаха, след което обърнаха глави към Китайския квартал и северните части на града. Не виждаха какво е причинило експлозията, ала над сградите в далечината бе надвиснал огромен облак от черен дим.

Полицейски автомобил и голяма пожарна кола с маркуч и стълба спряха пред входа на „Четири сезона“. Клей погледна нагоре тъкмо навреме, за да види как втори самоубиец полита от последния етаж на хотела, последван от други двама, които бяха избрали покрива за своя стартова площадка. Стори му се, че двамата яростно се карат за нещо, докато се носят към асфалта.

— Господи-мили-Боже, НЕ! — изкрещя една жена с продран от ужас глас. — О, НЕ, стига вече, НЕ! НЕ!

Първият от самоубийственото трио се стовари върху задния капак на полицейската кола, разплесквайки кръв и косми по ламарината. Другите двама се приземиха върху пожарната, чиято стълба тъкмо се издигаше. Пожарникарите се разбягаха като подплашени пъдпъдъци.

— НЕ! — изкрещя отново жената. — Стига! СТИГА! Мили БОЖЕ, стига толкова!

В същия миг обаче от петия или шестия етаж се хвърли някакво момиче, което се преметна във въздуха като акробатка и се стовари върху един полицай, причинявайки както своята, така и неговата гибел.

От северната част на града се дочу поредният страховит взрив — сякаш дяволът стреляше с пушка в преизподнята, и Клей отново погледна към мъжа с тънките мустачки, който тревожно го наблюдаваше. Към небето се издигна още повече дим и се впи в кристалната му синева с такава сила, че дори режещият вятър не можеше да го прогони.

— Отново използват самолети — промълви ниският мъж. — Мръсните копелета отново използват самолети.

И сякаш за да подчертае думите му, трета чудовищна експлозия разтърси югоизточната част на града.

— Но, там е летището. — Клей отново си даде сметка, че му е трудно не само да мисли, но и да говори. В съзнанието му изникна някакъв плосък виц: „Чухте ли за (тук попълвате вашата любима етническа група) терористи, които решили да омаломощят Америка, като започнали да взривяват летищата й?“

— И? — попита нетърпеливо мъжът с костюма от туид.

— Защо точно летището? — промърмори Клей. — Защо не небостъргача „Ханкок“ или „Пру“^[7]?

Мустакатият му спътник сви рамене:

— Не знам. Единственото, което знам, е, че искам да се махна колкото се може по-бързо от тази улица.

В този момент някаква групичка млади хора (мъже и жени) премина забързано покрай тях. Още с пристигането си. Клей беше забелязал, че Бостън има пълното основание да се нарече „градът на младежта“. Те поне не носеха никаква плячка и със сигурност не се смееха. Докато тичаха обаче, един от юношите извади мобилния си телефон и го доближи до ухото си.

Художникът погледна към отсрещния тротоар и видя, че до първата полицейска кола е спряла още една. Това означаваше, че в края на краищата няма нужда да използва телефона на дамата с официалния костюм. Можеше просто да прекоси Бойлстън Стрийт и да поговори с ченгетата, само дето не беше много сигурен дали наистина иска да пресече улицата. Дори и да го направеше, щяха ли полицаите да дойдат тук, за да хвърлят един поглед на припадналото момиче, при положение, че един Бог знаеше колко жертви имаше там! Докато гледаше към хотела, пожарникарите се прибраха …

— О, Господи Исусе, виж го тоя! — възкликна приглушено спътникът му. Взираше се в западния край на Бойлстън Стрийт — в посоката, откъдето идваше и Клей, предвкусвайки мига, в който щеше да се обади на жена си, за да й съобщи голямата новина. Дори бе решил как да започне: „Добри новини, скъпа — без значение как ще се развият нещата между нас, поне хлапето винаги ще има обувки.“ Тогава това му се бе сторило леко и забавно — също като в някогашните дни.

Нищо забавно обаче нямаше в мъжа, който сега приближаваше към тях. Пристъпваше бавно и спокойно, изглеждаше на около петдесет и носеше официални панталони, риза и вратовръзка. По-точно, остатъци от риза и вратовръзка. Панталоните му бяха сиви, но бе абсолютно невъзможно да се определи цветът на останалата част от облеклото му, защото и ризата, и връзката му бяха оплискани с кръв. В дясната си ръка мъжът държеше нещо, което приличаше на касапски нож с острие, дълго близо половин метър. Клей имаше чувството, че е виждал някъде този нож — може би на витрината на магазинчето на име „Соул Кичън“, когато се връщаше от хотел „Копли Скуеър“. Редицата ножове, изложени на витрината („Шведска стомана“ — твърдеше гравираната метална табелка пред тях), проблясваха под дискретното неоново осветление, ала масивното острие в ръката на непознатия явно бе свършило доста работа след напускането на „Соул Кичън“, защото бе потъмняло от кръв.

Мъжът с разкъсаната риза размахваше ръце, докато неумолимо се приближаваше към тях, и респектиращото му оръжие описваше във въздуха смразяващи дъги. Той наруши схемата само веднъж — за да насочи ножа към себе си, и по разпарцаливената му риза бликна свежа струйка кръв. Щом ги забеляза, непознатият зарева като проповедник, изпаднал в религиозен транс от силата на божественото откровение, разкрило се пред него.

— Айлах! — изкрещя. — Ийлах-ейлах-а-баббалах наз! Абаббалах защо? А-бънналуу смирен? Каззалах! КаззалахКАН! Фой! Фой-фой бой! фой!

Свали ножа до височината на бедрото си и ръката му се стрелна назад. Клей, чиито зрителни възприятия бяха изключително развити, веднага разбра какво ще последва. Умопобърканият възнамеряваше да нанесе изкормващ удар отдолу нагоре, докато си вървеше спокойно по улицата в този прекрасен октомврийски следобед.

— Пази се! — изкрещя дребничкият мъж с мустачките, но той самият стоеше безучастно; нисичкият човечец с тънките мустачки, първият нормален човек, с когото Клейтън Ридъл бе разговарял, откакто бе започнало безумието, и който всъщност го беше заговорил пръв, за което се изискваше доста кураж предвид възникналите обстоятелства — бе застинал на мястото си, а очите му изглеждаха огромни зад стъклата в позлатени рамки. Художникът се запита дали безумецът се бе насочил именно към дребния му спътник, защото изглеждаше по-лесна плячка. Ако беше така, значи господин Чужди езици не беше напълно откачен. Клей изведнъж почувства как страхът му отстъпва място на гняв — онзи гняв, който се надига у теб, когато видиш как някой побойник се нахвърля върху малчуганите в училищния двор.

— ВНИМАВАЙ! — почти простена ниският мъж с мустачките, ала продължи да стои неподвижно, докато гибелта се носеше към него, гибел от спретнато магазинче на име „Соул Кичън“, където без съмнение приемаха „Дайнърс Клъб“, „Виза“ и други кредитни карти, както и чекове.

Без да се замисли, Клей грабна папката си и я пъхна между стремително издигащия се нож и новия си познат с костюма от туид. Острието премина през съдържанието на чантата му с глухо „хряссс“, но върхът му спря на десетина сантиметра от корема на мустакатия мъж. Случилото се най-накрая го накара да дойде на себе си и той се втурна към парка, надавайки викове за помощ.

Човекът с разкъсаната риза и вратовръзка — увисналите му бузи и двойната гуша издаваха, че балансът между добрата храна и физическите упражнения е бил сериозно нарушен преди няколко години, внезапно прекрати своя безсмислен монолог, а на лицето му се изписа искрена изненада, граничеща с изумление.

Клей, от своя страна, бе побеснял от гняв. Ножът бе преминал през всичките картини за неговия „Тъмен скиталец“ (за него винаги си бяха картини — никога рисунки или илюстрации) и онова глухо „хряссс“ сякаш бе пронизало най-съкровените кътчета на сърцето му. Това бе глупаво, при положение че имаше копия на всяка от тях, ала не променяше начина, по който се чувстваше в момента. Острието на безумеца бе проболо Вълшебника Джон (кръстен на собствения му син, естествено), Вещера Флак, Франк и Пазителите на реда, Сънливеца Джийн, Отровната Сали, Лили Астолет, Синята вещица и, разбира се, Рей Деймън — самият Тъмен скиталец. Всички те бяха рожби на собствената му фантазия, които живееха в пещерата на въображението му и можеха да го освободят от робството да преподава изобразително изкуство в дузина селски училища, чието географско разположение го принуждаваше да изминава хиляди километри всеки месец.

Клей беше почти сигурен, че ги чу как простенват, когато шведската стомана на откачения господин Двойна гуша ги изтръгна от невинния им сън.

Без изобщо да мисли за касапския нож (поне за момента), той тласна назад умопобъркания, използвайки папката си като щит. Тя се огъна като буквата „V“ около дългото острие и това го накара да побеснее още повече.

— Блет! — изрева човекът с изпокъсаната риза, докато се мъчеше да измъкне ножа си, но оръжието му се бе заклещило здраво между картините на Клейтън. — Блет ки-йам доу-рам каззалах а-баббалах!

— Ей сега ще ти фрасна един баббалах в шибания ти каззалах, копеле мръсно! — извика художникът и подложи крак на отстъпващия ненормалник. По-късно му хрумна, че тялото знае как да се бие, когато ножът опреше до кокала или по-точно, до картините му, както беше в неговия случай. Това е една от тайните, които тялото пази — като тичането, прескачането на планински поток, секса или смъртта, когато няма друг избор. Когато е подложено на изключителен стрес, то просто поема инициативата и прави това, което е необходимо, докато мозъкът стои безучастно и не може да направи нищо друго, освен да си подсвирква и да зяпа към небето. Или да съзерцава как огромен касапски нож от шведска стомана минава със съскащ звук през папката, която съпругата ти е подарила за двайсет и осмия ти рожден ден.

Откачалката се препъна в крака на Клей, точно както тялото на Клей предполагаше, че ще стане, и падна възнак на тротоара. Художникът застана над него, задъхан от притока на адреналин, като държеше чантата в двете си ръце, сякаш бе средновековен боец, прикриващ се зад щита си. Големият нож продължаваше да сгърчи от чантата с картините — изцапаното с кръв острие се подаваше от едната страна, а масивната дръжка — от другата.

Безумецът се опита да се изправи, но в същия миг новият приятел на Клей се втурна напред и го изрита с всичка сила във врата. На художника му направи впечатление, че дребният мъж плачеше — по бузите му се стичаха сълзи, а стъклата на очилата му се бяха замъглили. Господин Чужди езици падна върху асфалтовата настилка, изплезил език, а от гърлото му се чу гъргорене, напомнящо неразбираемото му ломотене преди малко.

— Той се опита да ни убие! — проплака мустакатият. — Опита се да ни убие.

— Да, да — отвърна Клей. Спомни си, че беше казал същото и на Джони, когато още му викаха Джони-Джий, и той бе доприпкал при тях с ожулени коленца и пронизителен рев: „Тече ми КРЪЪЪЪВ!“

Мъжът на тротоара (на когото му течеше много кръв) отново опита да се изправи, подпирайки се на ръце. Този път Клей се погрижи за него, като изрита единия му лакът и го просна пак на паважа. Ритникът му се бе сторил най-доброто решение за момента. Сетне сграбчи дръжката на ножа, потръпвайки при допира до полузасъхналата по нея кръв — сякаш пипаше желиралата се мазнина от пържен бекон, и дръпна. Острието измина няколко сантиметра, след което или заседна, или хлъзгавата дръжка просто се изплъзна от хватката на Клей. Той си представи как героите му мърморят недоволно сред мрака на папката и той самият изохка болезнено. Изведнъж се запита какво ли щеше да направи с ножа, ако го измъкнеше. Щеше ли да наръга психопата? Навярно преди няколко минути би го сторил, ала вече не.

— Добре ли си? — попита спътникът му. Гласът му трепереше и в него се долавяше искрено съчувствие, коетотрогна Клей, — Направи ли ти нещо? По едно време го закри от погледа ми и не можах да видя какво става. Не те е ранил, нали?

— Не — кимна художникът. — Нищо ми ня…

В този миг чудовищният тътен на най-страшната експлозия досега процепи въздуха и двамата потръпнаха. Идваше от север — навярно от летището „Лоугън“ или Бостънския залив.

Господин Двойна гуша използва момента, за да се надигне, и тъкмо се изправяше на крака, когато човекът с костюма от туид му приложи малко тромав, но ефективен страничен ритник, забивайки подметката си в парцаливата вратовръзка на безумеца. Лунатикът изрева и политна назад, но успя да сграбчи крака на мустакатия и навярно щеше да го повлече със себе си, ако Клей не бе хванал новия си познайник за раменете и не го бе дръпнал настрани.

— Той ми взе обувката! — извика спътникът му. Някъде зад тях се блъснаха още две коли. Чуха се още писъци и още аларми. Аларми на коли и пожарни сирени, чийто пронизителен вой ехтеше в далечината. — Копелето отмъкна обув…

Изведнъж пред тях се появи някакъв полицай. Приклекна на коляно до гъргорещия лунатик и Клей предположи, че е от пазителите на реда, чиято кола бе спряла пред хотела от другата страна на улицата. Художникът почувства облекчение, съчетано с нещо като любов към ченгето. Все пак бе намерило време да дойде тук, и то без да го забележат!

— Внимавайте с него — предупреди човекът с костюма от туид. — Той…

— Знам го какъв е — прекъсна го полицаят и Клей забеляза автоматичния пистолет в дясната му ръка. Не можеше да каже дали го бе извадил сега, или през цялото време го бе държал в ръката си. Художникът бе прекалено погълнат от чувството си на признателност към ченгето, за да обърне внимание на такива подробности.

Пазителят на закона погледна умопобъркания и се доближи до него. Всъщност застана толкова близо, че Клей имаше чувството, че направо му се предложи.

— Каква е тази работа, приятелче? — измърмори. — Какво става тук?

Лунатикът се хвърли към полицая и протегна ръце към гърлото му. В секундата, в която направи това, ченгето допря дулото на пистолета си до слепоочието му и натисна спусъка. От черепа на безумеца изригна кървав фонтан и той се строполи по гръб на земята, мелодраматично разпервайки ръце: „Виж, мамо, застреляха ме!“

Художникът и ниският мъж с мустачките се спогледаха, след което се обърнаха към полицая. Той прибра пистолета си в кобура и бръкна в джоба на униформената си риза, за да извади от там малка кожена кутийка. Клей забеляза, че ръката му леко трепери. В момента се боеше от ченгето, ала щеше да се бои много повече, ако ръцете му бяха спокойни. Това, което се бе случило току-що, не беше изолиран случай. Изстрелът явно бе прочистил някаква верига във възприятията на Клей, защото изведнъж започна да чува и другите гърмежи, които отекваха из града.

Полицаят извади една картичка (приличаща на визитка) от кожената кутийка, след което я прибра обратно в джоба си. Хвана картичката с двата пръста на лявата си ръка, а с дясната стисна ръкохватката на служебното си оръжие. Недалеч от безупречно лъснатите му обувки кръвта, шуртяща от пръснатия череп на лунатика, бе образувала малка локвичка върху асфалта. На няколко метра от него жената с бизнес костюма лежеше в друга локва кръв (значително по-голяма), която бе започнала да се съсирва и бе придобила тъмночервен оттенък.

— Как се казвате, господине? — обърна се полицаят към Клей.

— Клейтън Ридьл.

— Кой е президентът на страната?

Художникът му каза.

— А коя дата сме днес?

— Първи октомври. Знаете ли как…

Ала ченгето вече бе насочило вниманието си към мъжа с мустачките.

— Вашето име, господине?

— Томас Маккорт, живея на Сейлъм Стрийт 140 в Молдън.

— Можете ли да ми кажете името на човека, който бе съперник на президента на последните избори?

Том Маккорт му го каза.

— За кого е женен Брад Пит?

Нисичкият мъж разпери ръце.

— Откъде да знам? Най-вероятно за някоя кинозвезда.

— Окей — кимна служителят на реда и подаде на Клей картичката. — Аз съм полицай Ълрик Ашланд и това е визитката ми. Възможно е да бъдете повикани, господа, за да свидетелствате във връзка с онова, което се случи току-що. Вие имахте нужда от помощ и аз ви я оказах; бях нападнат и отвърнах на удара.

— Искахте да го убиете — промълви Клей.

— Да, господине, стараем се да ги избавим от нещастието им колкото се може по-бързо — заяви Ълрик Ашланд. — Но ако кажете това пред някое съдилище или следствена комисия, аз ще го отрека. Това е единственото решение на възникналата ситуация. Такива хора се появяват навсякъде. Някои се самоубиват, ала други се нахвърлят върху тези около тях. — Пазителят на реда се поколеба за миг, след което добави: — Доколкото ни е известно, всички, които не се самоубиват, постъпват така. — Сякаш в потвърждение на думите му от другата страна на улицата отекна изстрел, последван от още три — те проехтяха от покрития с тента преден двор на „Четири сезона“, където цареше невъобразим хаос от счупени стъкла, осакатени трупове, смачкани автомобили и пролята кръв. — Все едно сме заживели в някой шибан хорър като „Нощта на живите мъртви“ — добави ченгето и хвърли поглед към улицата зад себе си, без да изпуска пистолета си. — Само дето тези хора не са мъртви. Трябва да им помогнем, за да умрат.

— Рик! — извика едно ченге от отсрещния тротоар. — Рик, трябва да отидем в „Лоугън“! Всички отряди! Идвай веднага!

Полицай Ашланд се огледа за приближаващи се автомобили, но коли нямаше. Като се изключат претърпелите произшествия возила, Бойлстън Стрийт бе съвършено пуста. От съседните улици обаче се чуваха взривове, експлозии и трясък от автомобилни катастрофи. Мирисът на пушек бе по-силен от всякога. Ълрик (или Рик, както го наричаха колегите му) енергично закрачи по улицата, но като стигна до средата, спря и се обърна към Клей и Том:

— Скрийте се някъде. Намерете си убежище. Досега имахте късмет, но следващия път може и да не ви провърви.

— Полицай Ашланд — извика му художникът. — Вашите хора не използват мобилни телефони, нали?

Рик го изгледа от средата на Бойлстън Стрийт — доста опасно място, поне според скромното мнение на Клей. Образът на бясно движещия се туристически автобус едва ли щеше да избледнее скоро от паметта му.

— Не, господине — отвърна пазителят на реда. — Имаме радиостанции в колите. И тук — добави той и потупа портативния апарат, висящ на колана му от другата страна на кобура. Клей, който четеше индустриални количества комикси, откакто бе научил азбуката, веднага се сети за уникалния колан на Батман.

— Не ги използвайте! — извика на ченгето. — Кажете и на другите. Не използвайте мобилни телефони.

— Защо?

— Защото те направиха точно това! — Клей посочи мъртвата жена и изпадналото в безсъзнание момиче. — Точно преди да откачат. И бас държа, че човекът с ножа…

— Рик! — извика полицаят от другата страна на улицата. — Размърдай си задника, мамка му!

— Скрийте се някъде — повтори Ълрик Ашланд и забърза към хотел „Четири сезона“.

На Клей му се искаше да повтори предупреждението си за мобилните телефони, но засега бе доволен и от това, че полицаят се махна от средата на Бойлстън Стрийт и вече не го грозеше опасност. Следващото нещо, което му дойде наум обаче, беше, че този следобед едва ли има човек в Бостън, чийто живот да е вън от опасност.

 

4

— Какво правиш? — извика Клей на Том Маккорт. — Не го пипай! Ами ако прихванеш някаква зараза?

— Няма — увери го спътникът му. — Само да си взема обувката.

Самата обувка лежеше до разперените пръсти на лявата ръка на безумеца, на два-три сантиметра от бавно разширяващото се кърваво езерце. Том предпазливо я хвана с два пръста и я придърпа към себе си. Сетне седна на бордюра на Бойлстън Стрийт — на мястото, където преди цяла вечност бе паркирал камионът на „Мистър Софти“, и напъха крака си вътре.

— Връзките са скъсани — въздъхна. — Тъпият ненормалник ми е скъсал връзките — добави и заплака отново.

— Не се отчайвай — каза му Клей, докато се опитваше да изтръгне касапския нож от папката си. Господин Чужди езици го бе забил с такава сила, че трябваше да го разклати напред-назад, за да го измъкне. Острието излезе неохотно, на няколко тласъка, придружени от отвратителни стържещи звуци, от които го побиха тръпки. Той се зачуди кой ли от героите му бе пострадал най-много, след което се смъмри, че явно шокът не му се отразява добре, щом си мисли подобни глупости. — Не можеш ли да ги вържеш по-ниско?

— Да, мисля, че ще стане.

Художникът внезапно си даде сметка, че едва доловимото до преди минута бръмчене, на което не бе обърнал внимание, значително се бе усилило. Том вдигна глава, а Клей се огледа. Неголямата процесия от полицейски коли с проблясващи буркани, които се отдалечаваха от „Четири сезона“, спря пред „Ситилайтс“ и забучения във фасадата туристически автобус. Ченгетата подадоха глави от прозорците и погледнаха небето, за да видят как някакъв частен самолет — може би „Чесна“ или „Туин Бонанза“ (Клей не разбираше много от аероплани), се спуска над сградите между залива и парка, бързо губейки височина. Крилата му почти обръснаха върха на едно от най-високите дървета, след което аеропланът се насочи към каньона на Чарлс Стрийт, сякаш пилотът бе решил, че улицата представлява писта за кацане. В следващия момент, когато самолетът се намираше на по-малко от шест метра над земята, изведнъж се наклони леко на една страна и лявото му крило закачи фасадата на сива каменна сграда, вероятно банка, която се намираше на ъгъла на улиците „Чарлс“ и „Бийкън“. Всички илюзии, че аеропланът се движи бавно и се плъзга плавно по въздуха, изчезнаха в този миг. Машината се завъртя около лявото си крило и се вряза в червената тухлена постройка до банката, след което изчезна сред ослепително ярките венчелистчета на оранжевите пламъци. Последвалата взривна вълна разлюля клоните на дърветата в парка, а патиците закрякаха уплашено и полетяха.

Клей погледна надолу и видя, че още държи касапския нож от шведска стомана. Беше го измъкнал от папката си, докато двамата с Том Маккорт наблюдаваха самолетната катастрофа. Избърса го първо от едната, а после и от другата страна с края на ризата си, като внимаваше да не се пореже (сега неговите ръце трепереха). Сетне го затъкна изключително предпазливо в колана си и докато правеше това, в главата му изникна споменът за един от първите комикси, които беше създал още в младежките си години.

— Джоксър Пирата на твоите услуги, хубавице — измърмори.

— Какво? — попита Том. Вече бе станал от бордюра и стоеше до Клей, като продължаваше да се взира с невярващ поглед в заревото на пламъците, лумнали в Бостънския парк. Огнените езици бяха погълнали целия самолет, с изключение на опашката; на нея пишеше „ЛН6409Б“, а над това обозначение се виждаше някаква спортна емблема.

Ала след малко и тя последва съдбата на останалата част от самолета. Клей усети как първите горещи вълни обляха лицето му.

— Нищо — каза той на мъжа с костюма от туид. — Хайде да отлитаме.

— Моля?

— Да се махаме оттук.

— А, добре.

Художникът закрачи покрай южната страна на парка в същата посока, накъдето бе вървял и в три същия този следобед — преди осемнайсет минути и цяла вечност. Том Маккорт побърза да го настигне. Наистина си беше доста нисичък.

— Кажи ми — подхвана той, — често ли ръсиш безсмислици?

— Сигурно — усмихна се Клей. — Ако питаш жена ми…

 

5

— Накъде отиваме? — попита Том.

— Аз бях тръгнал към метрото. — Посочи зеленото павилионче на ъгъла на следващата пряка, пред което се бяха събрали доста хора. — Но сега си мисля, че едва ли е много разумно да се набутам под земята.

— Напълно съм съгласен с теб — рече Клей. — Наел съм стая в „Атлантик Авеню Ин“ на около пет преки оттук.

Спътникът му се оживи.

— Мисля, че го знам къде е. На „Лоудьн“, нали?

— Да — кимна художникът. — Предлагам да отидем там. Тъкмо ще видим какво ще кажат по телевизията. Освен това искам да се обадя на жена си. — По телефона в стаята.

— Да, по телефона в стаята. Аз нямам мобилен телефон.

— Аз имам, но го оставих вкъщи — сподели ниският мъж. — Счупен е. Рейф — котката ми — го събори от хладилника. Днес смятах да си купя нов, но… Вижте сега, господин Ридъл.

— Клей.

— Добре, Клей. Сигурен ли си, че телефонът в стаята ти е безопасен?

Художникът спря. Това изобщо не му бе хрумвало досега. Но ако и стационарните телефони не бяха наред, имаше ли изобщо някаква надежда? Тъкмо щеше да каже това на Том, когато тълпата пред метростанцията внезапно полудя. Чуха се викове на паника, писъци и отново това нечленоразделно ломотене — знакът на лудостта. Хората се разпръснаха — неколцина побягнаха по улицата (двама тичаха прегърната и хвърляха изплашени погледи през рамо), а останалите се втурнаха към парка, където се разбягаха в различни посоки. Сърцето на Клей се сви при вида на тази гледка.

До подлеза на метростанцията останаха четирима души — двама мъже и две жени. Художникът бе почти сигурен, че тяхната поява бе накарала останалите да се разбягат. Докато Том и Клей ги наблюдаваха от съседната пряка, четиримата се нахвърлиха един върху друг. Разпрата бе шумна, жестока и истерична, лишена от някакъв строго определен модел. Не беше трима срещу един, нито пък двама срещу двама, а още по-малко „момчетата срещу момичетата“. Всъщност едно от „момичетата“ беше жена на около шейсет с набито тяло и прическа, която накара Клей да се замисли за няколко негови колежки, на които предстоеше скорошно пенсиониране.

Те се биеха с крака, юмруци, нокти и зъби, ръмжаха, пъхтяха и крещяха, обикаляйки сред телата на половин дузина души, които лежаха в безсъзнание на земята, а нищо чудно и да бяха мъртви. Единият мъж се спъна в нечий крак и падна на колене. В същия миг по-младата от двете жени скочи отгоре му. Мъжът грабна нещо от земята — Клей с учудване забеляза, че е мобилен телефон, и удари съперничката си през лицето. Апаратът се строши, разкъсвайки бузата на жената — от раната бликна кръв, която обагри светлото й яке, — но писъкът, който се изтръгна от гърдите й, беше породен не толкова от болка, колкото от ярост. Тя сграбчи за ушите коленичилия мъж, сякаш държеше някаква голяма кана, заби коляно в корема му и го замъкна обратно в мрака на подлеза.

— Хайде — измърмори Том и подръпна ризата на спътника си. — Да минем от другата страна на улицата.

Клей се остави да го водят. После си каза, че или Том Маккорт гледаше внимателно накъде вървят, или просто бяха извадили късмет, защото се добраха благополучно до отсрещната страна на Бойлстън Стрийт. Пред фасадата на „Колониъл Букс“ („Най-доброто от класиката и съвременността“) отново спряха, за да проследят с поглед как победителката в схватката край зеления павилион крачи към горящия самолет. От прошарената й коса капеше кръв, стичаше се по врата й и изчезваше под яката й. Клей не се изненада, че последният оцелял бе именно жената, която приличаше на библиотекарка или учителка по латински с една или две години до пенсионирането. Опитът му като ученик, студент и преподавател го беше научил, че онези дами, които успяваха да стигнат до тази възраст, без да се откажат от професията си, бяха почти неуязвими.

Отвори уста да сподели това с Том — мислеше си, че ще прозвучи доста духовито, — ала единственият звук, който излезе от гърлото му, беше сподавено изхлипване. Зрението му също се бе замъглило. Очевидно Том Маккорт, дребният човечец с костюма от туид, не беше единственият, който имаше проблеми със слъзните си каналчета. Клей избърса с длан очите си, след което се опита отново да заговори, но и този път резултатът беше същият.

— Не се притеснявай — успокои го Том. — По-добре го остави да се излее.

И Клей го послуша. Стоеше пред витрината на луксозна книжарница, отрупана със скъпи стари издания, сред които се виждаше и идеално запазена пишеща машина — древен артефакт от една отминала епоха, в която не бе имало мобилни телефони, — и плачеше. Плачеше за жената с бизнескостюма, за двете момичета — Русокосата и Тъмнокосата фея, но също и за себе си, защото Бостън не беше неговият дом и никога досега не се бе чувствал тъй самотен.

 

6

Отвъд парка Бойлстън Стрийт се стесняваше и бе до такава степен задръстена от автомобили — блъснати и изоставени, че нямаше защо да се боят от лимузини-камикадзета или полудели туристически автобуси. Това беше голямо облекчение. Навсякъде около тях отекваха гърмежи и трясъци, сякаш градът празнуваше идването на Новата година в преизподнята. Автомобилните аларми и различните сирени допълваха звуковата картина и Бойлстън Стрийт изглеждаше неестествено тиха и пуста на фона на всеобщия хаос. „Скрийте се някъде — беше ги посъветвал полицай Ълрик Ашланд. — Намерете си някакво убежище. Досега имахте късмет, но следващия път може и да не ви провърви.“

Но ето, че на две преки източно от „Колониъл Букс“ (и само на една пряка разстояние от не толкова долнопробния хотел на Клей) те отново извадиха късмет. Друг умопобъркан — този път млад мъж на около двайсет и пет с атлетично телосложение и внушителна мускулатура, която изглеждаше досущ като реклама на най-добрите фитнес-уреди на „Нотилъс“ и „Сайбекс“ — изскочи от някакъв вход и се втурна по Бойлстън Стрийт, а устата му не спираше да бълва лава от нечленоразделни звуци. Държеше по една автомобилна антена във всяка ръка и яростно ги размахваше във въздуха, сякаш бяха рапири, с които се дуелираше с въображаем противник. Беше гол, с изключение на чифт чисто нови маратонки „Найк“ с яркочервени подметки, и членът му се люлееше наляво-надясно като махалото на старинен стенен часовник. Младежът прескочи слепените брони на два блъснали се автомобила, качи се на тротоара и пое на запад — обратно към парка, а мускулите на задника му се свиваха и отпускаха в някакъв фантастичен ритъм. Том Маккорт стисна Клей за ръката и го държа, докато безумецът не се скри от погледа им.

— Ако ни беше видял… — подхвана ниският мъж.

— Да, но не ни видя — прекъсна го художникът. В него се бе надигнал внезапен, абсурден прилив на щастие. Знаеше, че това чувство ще отмине, ала поне за момента искаше да се наслади максимално на еуфорията си. Чувстваше се като играч на покер, който току-що е спечелил цялата сума на масата.

— Горко на тези, които се изпречат пред очите на този копелдак — въздъхна Том.

— Аз пък съжалявам тези, които го видят — отбеляза Клей. — Да вървим.

 

 

7

Вратите на „Атлантик Авеню Ин“ бяха заключени.

Клей бе толкова изненадан, че в продължение на няколко секунди само въртеше валчестата дръжка, преди прозрението най-накрая да го осени. Шибаният хотел не го пускаше да влезе.

Том пристъпи до него и притисна чело до стъклото, за да надникне вътре. Някъде от север — най-вероятно откъм летището, се разнесе поредната оглушителна експлозия, ала Клей не й обърна внимание. Том Маккорт също не реагира. Бе прекалено погълнат от онова, което виждаше.

— На пода лежи някакъв човек — обяви накрая той. — Изглежда мъртъв. Носи униформа, но ми се струва прекалено стар, за да е пиколо.

— Не искам някой да пренася шибания ми багаж — изръмжа Клей. — Само да се кача в стаята си.

Том издаде някакъв странен сумтящ звук. Клей си помисли, че навярно спътникът му щеше отново да заплаче, но после осъзна, че сумтенето всъщност представлява сподавен кикот.

На едното крило от остъклената двойна врата пишеше „АТЛАНТИК АВЕНЮ ИН“, а на другото — „НАЙ-ДОБРИЯТ ХОТЕЛ В БОСТЪН“ (което си беше долна лъжа). Том бе доближил лице до витрината малко под надписа „НАЙ-ДОБРИЯТ ХОТЕЛ В БОСТЪН“, ето защо Клей се наведе и надзърна през левия панел на вратата.

Фоайето бе доста тясно. В лявата му част се намираше рецепцията, а вдясно бяха асансьорите (два на брой). Подът бе застлан с ален персийски килим. Възрастният мъж с униформата лежеше по очи върху него в доста необичайна за възрастта му поза — единият му крак беше върху диванчето за гостите на хотела, а от задника му стърчеше рамкирана литография на „Къриър & Айвс“^[8], на която бе изобразен старинен ветроходен кораб с издути от вятъра платна.

От еуфорията, обхванала Клей преди броени минути, не бе останала и следа. Междувременно Том заудря с длан по стъклото, но художникът сложи ръка на рамото му:

— Не си давай зор. Няма да ни пуснат, дори и да са живи и с всичкия си. — Замисли се над това, което беше казал току-що, и добави: — Особено ако са с всичкия си.

Нисичкият мъж го изгледа учудено.

— Ти, изглежда, не разбираш, нали?

— Моля? — повдигна вежди Клей. — Какво да разбирам?

— Нещата се промениха — отбеляза Том. — Не могат да ни оставят отвън. — Той престана да удря по стъклото, приближи лице до него и извика. Клей си каза, че спътникът му има доста силен глас за дребничкия си ръст.

— Хей! Хей, вие вътре!

Тишина. Във фоайето не се промени нищо. Възрастното пиколо продължи да лежи върху червения килим, а литографията си стърчеше все така невъзмутимо от задника му.

— Хей, вие, по-добре отворете вратата! Човекът, с когото съм, си е платил за точи хотел, аз съм негов гост! Отворете, или ще взема паве и ще разбия стъклото! Чувате ли ме?

— Паве? — повтори невярващо Клей и се засмя. — Паве ли каза? Откъде го измисли това паве!