Майн Рид
Остров Борнео (1) — Моята библиотека

1. САМОТНАТА ЛОДКА

Къде отиваше леката лодка, която приличаше на точка в безкрайността на морето?

Не се виждаше бряг, нито платна на хоризонта.

Явно някой бе спуснал лодката от търговски кораб и тя бе изоставена на произвола на вълните, вече обгорена достатъчно от палещите лъчи на слънцето, което бавно обхождаше зенита на безразличното празно небе.

Весла? Да, имаше весла, но никой не си служеше с тях.

Те висяха ма ремъците си. Вълните ги полюшваха едва-едва. Не се забелязваше ръка, която да се протяга да стори поне най-малък опит за гребане.

А вътре седяха шестима моряци — черните им сенки се открояваха върху светлата бразда, почти искряща до тях. Бяха живи, но с мъртвец…

Тримата — възрастни, бели, четвъртият — с цвета на сажди.

Единият от белите бе мургав, висок, с брада. Европеец. Или американец. Правилните черти на лицето му, високата му фигура сякаш издаваха, че е американец. И наистина той бе роден в Ню Йорк.

Съседът му също от бялата раса — се различаваше доста от него. Бе повече червен, отколкото бял, с остра коса, съвсем изсветляла от дългия труден живот под тропическото слънце. При все това можеше да се каже веднага, че е ирландец.

Третият бе много слаб, с голобрадо лице, с бледи страни, с хлътнали дръзки, остри очи. Носеше прости моряшки дрехи.

Черният цвят, сплеснатият нос, издутите скули, вал-честите, малко изпъкнали очи и черните гарванови коси на четвъртия потвърждаваха малайския му произход.

Останалите двама бяха брат и сестра — разликата във възрастта им не бе повече от две години: момичето бе на около шестнадесет, а момчето — на четиринадесет. Те си приличаха много. Имаха еднаква височина.

Четвъртият бял, който лежеше мъртъв на дъното на лодката, бе облечен като обикновен моряк.

Неотдавна животът бе напуснал бледото изтощено тяло. По израза на надживелите го се четеше, че и те скоро ще изпаднат в същата неподвижност.

И шестте същества бяха силно бледи, измършавели, измъчени от глада и жаждата.

Двамата юноши лежаха при кърмата с отпуснати ръце. Едрият мургав брадат мъж седеше на дъска и гледаше с изцъклени очи трупа, който лежеше в краката му. Другите трима също гледаха мъртвеца, но очите им придобиваха съвсем друг израз. Тези на ирландеца говореха за непоносима скръб по стар и много близък приятел. В очите на малаеца светеше спокойствие, характерно за расата му, а тези на човека с хлътналите орбити бяха ужасни, издаваха най-страшното желание, което страданието може да пробуди в човешката душа — желанието за човекоядство.

Англо-американецът с кафявия цвят на кожата — капитан Робърт Редууд — бе собственикът на кораба, който търгуваше по островите на индийския архипелаг. Ирландецът бе негов дърводелец, малаецът — кърмчия, а другите двама — просто моряци от екипажа. Момичето и момчето бяха негови деца. Останали без майка, те придружаваха баща си в безкрайните му плавания.

На връщане от Манила, столицата на един от Филипинските острови, корабът бе грабнат от страхотна буря н отвлечен далече в морето.

Екипажът се бе спасил благодарение на лодката. Но сега бе вече обречен на бавна агония, причинена от глада, жаждата и изтощението поради непоносимата горещина. Хората гаснеха един след друг и другарите им ги изхвърляха в студения гроб. Той ги поглъщаше жадно.

Бяха останали шестима, поточно шест почти скелета, страданията на които изглежда щяха да бъдат прекъснати на следния ден. Агонията най-сетне щеше да свърши.

Бе доста странно, че смъртта бе пощадила най-вече юношите. Как ли бяха успели да се съхранят с крехките си тела? Мнозина от умиращите се бяха питали как е възможно едно девойче, едно момче да издържат и на глада, и на жаждата повече от тях, мускулестите, закалените в битките с морето мъже!

Един от най-силните, разбира се, бе капитан Редууд. Своята издръжливост тон дължеше на здравия си организъм по рождение, но и на присъствието на скъпите му деца — любовта към тях, мъката по участта им бяха притъпили отчасти, физическите му страдания.

Същото чувство поддържаше и ирландеца, който хранеше братска обич към своя капитан. Не от този ден познаваше той капитан Редууд. Бяха направили заедно първото си пътешествие. Много и все увлекателни морски истории бяха сторили от тях истински сърдечни приятели, въпреки че единият бе началник, другият — подчинен.

Лишенията бяха сложили вече своя тежък отпечатък върху лицето на малаеца, както и върху лицата на останалите моряци. Бронзовият оттенък на кожата закриваше бледността до известна степен, но все пак у малаеца трептеше още живот, той бе подвижен, нервен, искаше да докаже на останалите, че ще победи, че нищо му няма, че може да гребе още, стига силата да имаше думата, стига силата да представляваше някакъв изход в безкрайността на бездушието, наречено водна повърхност.

Над тях — небето…

Под тях — бездната.

Океанът.

Една нищо и никаква дъска делеше нещастниците от прозирната вода, пълна с ужасни чудовища, движещи се, следващи ги като светкавици …

И нищо друго…

Нито земя. Нито кораб. Нито платно на сал… Нищо, което да може да им вдъхне надежда!

Около тях и над тях безразличието бе сияещ трепет, толкова по-светъл, колкото по-тъмни бяха ужасът и болката в гаснещите им души.