Виктор Пелевин
ДПП (NN)
Диалектика на преходния период (от никъде за никъде) (12) — Моята библиотека

II

Когато променя някой свой навик, човек често не разбира, че се разделя с начина на живот, с който е свикнал. Когато почна да яде с пръчици, Стьопа почувства, че ще е много по-уместно, ако стане привърженик на азиатската кухня. Това не се оказа сложно — тя всъщност му харесваше. След като стана адепт на темпурата и на супата от перки от акула, Стьопа разбра, че на тази трансформация много ще й върви хубав чай. И започна да пие зелен чай, а от него първо мина на бял и после на улун.

Доставяха му чая от една разположена на територията на парк „Горки“ кантора със странното име ГКЧП, което му напомняше за ЧК. С тези букви, стилизирани като китайски йероглифи, беше украсено всяко пакетче „Желязната Гуанън“ или „Големият Червен халат“, любимите му сортове. Освен това пакетчетата бяха украсени и със златния йероглиф „път“ и до него страшното четирибуквено съкращение можеше да се възприеме като конкретизация на неясно философско понятие.

Стьопа попита какво все пак означава съкращението и му отговориха, че се разшифрова като Градски клуб на чайните промени. Беше доста интригуващо и подтикваше към по-нататъшни въпроси. По този начин Стьопа се запозна с гадателя Простислав, главен консултант и духовен учител в клуба.

Простислав приличаше на Кошчей Бессмертни от приказките, обаче изживяващ кризата на средната възраст. Всичко у него говореше, че е осведомител на ФСБ — осемте триграми на мръсната му шапка, нефритеният дракон на хлътналите му гърди, бродираните с феникси сини копринени гащи и трите кристални топки, които толкова ловко въртеше в шепа, че изобщо не се чукваха една в друга. Когато засвири на китара и запя, подбелил очи, казашката „Ой не вечер“, Стьопа почти съвсем се убеди в подозренията си. А когато Простислав му предложи да се друсат с ЛСД, отпаднаха и последните съмнения.

Увереността му в това беше толкова пълна и дотолкова ирационална, че Стьопа дълго не можа да разбере откъде се е взела. Отговорът дойде, когато се обади на Простислав веднага след един разговор с Лебедкин. Простислав се смееше точно като Лебедкин, но спираше точно миг преди момента, когато в смеха на капитана прозвучаваше онова леденото и гадното — и се долавяше само намек за него. Въпреки това приликата беше толкова голяма, че Стьопа веднага започна да се отнася към Простислав с внедрено от живота подозрение.

Никога не се беше страхувал от хората с подобна ориентация, защото нямаше порочни навици, които те биха могли да използват. Напротив, стремеше се да е по-често сред тях, та властта да може да вижда през възможно повече шпионки, че няма какво да крие. И затова продължи да се среща с Простислав и скоро между двамата възникна нещо като приятелство, което много пасваше на новия навик на Стьопа да яде с пръчици.

Простислав разполагаше с най-голямата в Москва колекция будистко порно, „стрейт“ и „гей“. Разликата й от стандартните беше в това, че всичко ставаше в горяща къща, символизираща кратковременното земно битие. Метафората вълнуваше Стьопа, но все пак във филмите подхождаха към нея доста формално: партньорите се чукаха на фона на някоя горяща ракла или готов за градското бунище диван, който вместо да лумне, само нещастно и сивкаво пушеше. Или просто се ограничаваха с групов секс на фона на саждив мазен чаршаф, проснат на увиснало въже. На Стьопа му се искаше духовността в тези филми да е повечко, а чукането по-малко, но създателите им очевидно бързаха да запълнят пазарната ниша по най-икономичния начин.

Простислав имаше и по-традиционно порно, което ставаше за гледане и от по-изтънчени и културни хора. Стилната реализация например на „Ромео и Жулиета“, в която Жулиета се будеше в гробницата в момента, когато Ромео изпива отровата над студеното й тяло. На героите им оставаха само четирийсет минути — но пък ги използваха по предназначение, без да губят нито секунда за сантиментални дрънканици. Друг филм започваше по следния начин: камерата показваше гущер, приклекнал на дюшемето, после някъде отдалече се чуваха девет удара на камбана… Онова обаче, което започваше после, беше съвсем различно.

Простислав запозна Стьопа с „Книгата на Промените“. Стьопа не се вълнуваше от езотеричните дълбини на този текст, за които Простислав му обясняваше непрекъснато. Интересно му беше друго. Оказа се, че на числата от едно до шейсет и четири съответстват хексаграми, съставени от непрекъснати мъжки и прекъснати женски линии. Всяка от тях описваше някаква ситуация, в която можеш да попаднеш. Когато чу това, Стьопа трябваше да напрегне цялата си воля, за да не заговори за главното.

Трябваше дълго да чака възможност. Отначало гадаеше заедно с Простислав. Нужните номера изобщо не искаха да се появяват. Скоро Стьопа се научи сам да съставя хексаграми. Начинът на гадаене, при който се използваха стъбълца от равнец, му беше досаден. В него имаше нещо безнадеждно, напомнящо за принудителното изпращане на полето в Северна Корея — трябваше да седиш на пода и до безкрайност да сортираш черните изсъхнали клечици. През това време Стьопа си мислеше за глад, лоша реколта, тежкия селски труд, за особения път на Русия и така нататък. Освен това го боляха краката, много.

За щастие имаше друг начин — бяха го изобретили съвременниците на Конфуций и Лаодзъ, за да приспособят архаичния оракул към все по-забързващото темпо на живота. При него се използваха три монети, които трябваше да се хвърлят заедно шест пъти, според броя на линиите в хексаграмата. Стьопа започна да използва този метод и всеки път след поредното гадаене носеше получения резултат в ГКЧП. Клубът представляваше лабиринт от вмирисани на благовония тъмни стаички с толкова ниски врати, че човек трябваше да върви в постоянен полупоклон — неизвестно дали на комитета по държавна сигурност, или на небесните наставници от даоския пантеон, и тази процедура смиряваше и изцеляваше отчаялата се от светините душа.

С цел във ФСБ да не се сетят на какво се крепи тайният му свят, Стьопа не попита Простислав кои хексаграми са с номера „29“, „34“ и „43“ и честно гадаеше по всеки повод, като чакаше деня, когато числата сами ще дойдат при него, за да разкрият древните си лица.

„Книгата на Промените“ пожела да му разкрие първо числото „29“. Когато Стьопа донесе поредната хексаграма в ГКЧП, Простислав поклати глава и потъна в мълчание.

— Въпросът сериозен ли е? — попита накрая.

— Защо? — на свой ред попита Стьопа.

— Ами защото — изкашля се Простислав — по-лошо от това може да е само черната земя. Номер двайсет и девет — „Повторна опасност“.

След като с доста труд изцеди смисъл от думите му, Стьопа си изясни следното: номер „29“ беше символ на удвоена опасност — пропаст в пропастта. Смисълът на ситуацията се изразяваше отлично от поговорката „Сега ще видиш що ще видиш“. В единия проблем беше скрит друг, зад ужаса се спотайваше ужас и нямаше какво друго да чака освен оскъдните затворнически дажби. Хексаграмата беше симетрична и приличаше на два огромни зъба в зинала паст — бяха обозначени с двете силни линии между четирите слаби. Нямаше как да се избегне и му оставаше единствено да чака, осланяйки се на слабата надежда, че съдбата ще му подхвърли въже, по което да се измъкне от бездната. Двете слаби линии в центъра напомняха на протока между Сцила и Харибда — можеше да успее да мине, а можеше и да не успее. С други думи, ако някой поискаше от Стьопа да изреди всички мрачни асоциации, които след известен личен опит му навяваше числото „29“, щеше да е почти същото.

Хексаграма номер „43“, която се падна след няколко дни, се наричаше „Пробив“. Простислав я характеризира съвсем кратко:

— Двоен филтър!

Стьопа го разбра съвсем ясно: четирийсет и трета позиция предполагаше, че трябва да си затваря устата. А пък ако я отвори, да говори само за работа, без да се увлича по риторични фигури, за които може да му потърсят отговорност. Всичко останало, за което дрънкаше Простислав — дъждът, който мокрел самотния пътник, оръжията нощем и така нататък — беше тайнствено и приличаше на вълшебна китайска приказка за демони и студенти. Стьопа запомняше всичко, но не разбираше нищо, докато не чу сбитото обяснение на цялата хексаграма.

— Значи така. Тук имаме пет силни линии отдолу и една слаба отгоре. Тоест отдолу напира яко, а отгоре почва да поддава вече от тая сила и да се къса. Бе, типичен перитонит след агнешко със спанак. С други думи — пробив.

Образът се стори на Стьопа много подходящ — думата „перитонит“ отговаряше точно на онова, което очакваше да чуе за този номер.

„34“ се позабави доста, след безкрайни „Стиснати зъби“, „Кавги“ и „Войски“. Заветното число пак подлагаше верността на Стьопа на изпитание — и реши да го възнагради чак когато в нея не останаха никакви съмнения.

— Ууу, трийсет и четвърта! — изблея Простислав. — Глей, глей ква мощ бе! Яка! „Мощта на Великото“. Значи около тебе, грешния, са се събрали тъмните сили и ти викат: „У, педал!“ А ти им викаш: „Кой е педал бе? Вие сте педали! Сега ще ви науча аз вас, сега ще ви дам да разберете!“ И тъмните сили значи ти се надупват идеално, от първа до шеста позиция. Само че рогцата им трябва да ги кършиш внимателно, за да не се издъниш на третата черта, тя винаги е кризисна. Изобщо — разкош. Много благоприятно става — да де, то си е хубаво да ти става. Особено ако ти е като стърчишка, хе-хе…

Запознанството с „Книга на промените“ потресе Стьопа. Оказа се, че тайният смисъл на числата, чието знание той смяташе за своя привилегия, е бил много добре известен на древните китайци. Нещо повече — Стьопа, който беше изучил само три числа, нямаше какво да добави към описанието им в Книгата — а в нея имаше цели шейсет и четири!

Чувстваше се ужасно, все едно някой беше отворил широко всичките му тайни врати. Дори сънува, че стои гол пред цяла зяпаща тълпа. Скоро обаче настроението му се промени. Той разбра, че тайната все така си остава тайна. Заради предприетите мерки за сигурност беше убеден, че ФСБ все така не знае нищо. А съвпадението на онова, което му беше известно за числата „29“, „43“ и „34“, с това, което казваше за тях „Книгата на промените“, беше добър знак: той сам, без ничия помощ, беше успял да разшифрова част от тайното уравнение на Вселената.

Знанието му не беше шизофрения. Беше обективно, общодостъпно и подлежеше на проверка. Но това съвсем не означаваше, че е разжалвай до редови човек. Между него и всеки друг читател на „Книгата на промените“ имаше една разлика. Стьопа не само познаваше свойствата на числото „34“, но и беше в особени отношения с него още от дете. Именно това беше най-голямата му тайна.

 

 

100

Лунният рожден ден наближаваше и Стьопа се чудеше какво да прави. Спомни си думите на Бинта, че всичко ще зависи от това дали ще може да помогне на числото си и че ако успее да направи така, че слънчевото число да стане по-голямо от лунното, ще победи.

Бинга не беше казала нито дума за това как да го постигне. Беше казала само, че той трябва да се грижи за числото, все едно е порасла в пустинята роза. Именно тези думи накараха Стьопа да се замисли за Мюс — защото в известен смисъл точно тя беше розата, порасла в пустинята на живота му. Ако трябваше да се грижи за слънчевото число като за нея, това означаваше само едно…

Когато за пръв път реши да извърши магическия си ритуал с нейна помощ (по-точно с помощта на тялото й), Мюс не обърна внимание. Когато влезе във връзка с числото „34“ втори път, Мюс също не възрази, че я използват като медиум. Но когато Стьопа за трети път завря лакти в очарователната гънка под гръбначния й стълб, тя не издържа:

— What the hell is this?^[1]

— Защо, какво има? — невинно попита Стьопа.

— Ти си като Саддам Хюсеин. Cooperating on the procedure, but not on substance^[2]. Защо всеки път се смъкваш на пода?

Стьопа най-малко от всичко на света искаше да й обяснява — тогава щеше да се наложи да обясни абсолютно всичко, а това не влизаше в плановете му.

— Пикачу си играе — каза той доста сухо.

— Това го разбирам. — Мюс го гледаше с огромните си очи, които, както му се струваше понякога, светеха в тъмното. — Не разбирам на какво си играе Пикачу.

— На Пикачу.

— Че Пикачу такъв ли е? — недоверчиво попита Мюс.

— Да — отговори с достойнство Стьопа. — Точно такъв. Стьопа излезе от положението толкова елегантно, защото знаеше, че и самата Мюс има някои чудатости от интимен характер, свързани с числото „66“, за които не му беше казала нищо. Като проследи връзката между зодиакалния знак на рака и числото „69“ например, той се сети защо някои пози са непривлекателни за партньорката му и защо всеки опит да насочи нещата към тях я дразнят. Разбирането на тайните пружини на чуждото либидо му даваше усещането за всемогьщество. Но Стьопа дълго не можа да разбере защо Мюс всеки път настоява да лягат с крака към прозореца.

Нещата му се изясниха, след като тайно отиде на консултация с един скъп аналитик (Стьопа уважаваше психоанализата, смяташе я за нещо като пазарна икономика на душата). Аналитикът приемаше, седнал на велотренажор, и приличаше на стар мъдър козел, който от милосърдие казва на хората само част от страшната истина. Оказа се, че всичко е просто — посоката, от която идваше светлината, се транслираше в подсъзнанието на Мюс като „горе“. За да се осъзнае като част от числото „66“, а не „99“, на нея й беше нужно към източника на светлината да са обърнати тъкмо краката й. Пак с това се обясняваше, както Стьопа се сети вече и сам, и любовта й към едно модерно развлечение — скачането от специална кула с гумено въже, вързано за краката (самият той така и не се осмели да опита, въпреки че Мюс безброй пъти го уговаряше да скочи — в този спорт за него имаше нещо ужасно, отнасящо се еднакво и към секса, и към смъртта).

Поради всичките тези причини Стьопа пристъпи към плана Маршал за числото „34“ убеден в моралното си право на това тайнство. Беше планирал общо тридесет и четири сеанса на енергетична връзка. След краткото му, но самоуверено обяснение Мюс започна да се отнася към ставащото търпеливо и вече не проявяваше никакви признаци на раздразнение, все едно всички Пикачу в живота й на някакъв етап на отношенията започваха да правят същото.

— Пикачу ме проверява — шепнеше тя. — Глупав Пикачу!

Понякога правеше опити да участвува в мистерията на Стьопа — посягаше назад, хващаше единия опрян в задника й лакът и почваше да го гали успокояващо, все едно помагаше на тръпнещия Стьопа да се отпусне и да дойде на себе си. На него тези опити не му харесваха. Докосването на Мюс му беше приятно, но го беше страх, че това може да наруши връзката със сакралното число. Кой знае защо, си спомняше историята за Самсон, който изгубил силата си, след като Далила му обръснала главата, и макар че в случая не се наблюдаваше нищо като бръснене на глава, му беше невъзможно да не изпитва опасения. Все пак залогът беше твърде голям.

Един път, след като го изчака да свърши ритуала (трийсет и първия), Мюс попита:

— Защо Пикачу прави така? Не иска деца ли? Стьопа нададе нещо средно между утвърдително мучене и отрицателно пъшкане.

— Не се плаши — продължи Мюс, — аз ще имам грижата за това. Винаги ли ще правим така? Хайде поне веднъж да го направим както преди, Пикачу…

Стьопа просто нямаше как да откаже.

— Добре — изръмжа той. — Обаче не днес. Уморен съм. Но следващият път все пак дойде.

Мюс помнеше — пръстите й се впиха в него в момента, когато той вече се готвеше да се прекатури от нея и да клекне на пода. Мюс обаче не го пускаше. Той можеше да се освободи със сила, разбира се. Но тя беше като щастие, като пролетна нощ, като сън за най-важното… И Стьопа се примири, реши, че от един път няма да стане нищо страшно. Затвори очи и се притисна към нея, и забрави за всичко на света. Мюс стисна ръката му и той изведнъж осъзна, че виси в спрялата секунда, точно в центъра на която имаше мъничка капчица вечност.

И видя своето „34“ — беше яркобяло и плуваше в пространството, заобиколено отвсякъде от огромно червено „66“, също като Луната, гледана от космоса на фона на Земята. Стьопа събра двете числа и за пръв път разбра, че правят точно сто.

Беше като взрив буквално пред очите му. Безкрайните смиели, скрити в числото „100“, се разкриха, все едно Стьопа бе придобил няколко съзнания, които можеха да ги възприемат едновременно. „Сто“ се състоеше от битие и небитие, представени чрез нулата и единицата. И пак тези цифри намекваха за ролите, изпълнявани от Стьопа и Мюс в този миг на сцената на великия театър на живота. А втората нула беше вратата, през която бяха излезли на сцената, за да изиграят ролята си. И през същата врата трябваше да си излязат, та пак да станат нищо, да се разтворят в окръжността, съединяваща битието с небитието. Но това нямаше да стане скоро, а засега двете нули ги гледаха, все едно бяха очите на вечността, и все едно тази вечност имаше личност и воля, представени от единицата, обединяваща цялото многообразие на съществуващото в едно цяло, цяло, което сега беше съвсем близо и беше готово да им дари нов живот. Както винаги, то дойде, откликнало на зова на стенещото двуглаво животно — едно от най-невероятните същества, които населяваха същата тази вечност… Стьопа се уплаши и се опита да се отвърне от онова, което, както му се струваше, нямаше право да знае. Но страхът беше излишен: безкрайността изчезна, разтвори се в самата себе си и до него остана само бързо дишащата Мюс. Щом дойде на себе си, тя лекичко го хапна по устната и прошепна:

— Пикачу…

На Стьопа му беше хубаво и тъжно. Хубаво, защото отдавна не беше изпитвал нищо такова. Тъжно, защото разбираше, че във вълшебния взрив е изгоряла цялата натрупана досега енергия. Работата по плана Маршал трябваше да започне отначало.