Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ
1918–1956
Опит за художествено изследване
том първи (6) — Моята библиотека

Шеста глава
ТОГАВАШНАТА ПРОЛЕТ

През юни 1945 г. всяка сутрин и всяка вечер до прозореца на Бутирския затвор достигаха медните звуци на оркестри — някъде отдалеч — от улица Лесная или Новослободска. Това бяха все маршове, повтаряха ги безкрай.

А ние стояхме до отворените, но неотместващи се тъмнични прозорци, зад мътнозелените намордници от арматурно стъкло и слушахме. Дали маршируваха войскови части? Или трудещите се с удоволствие разменяха работното си време срещу строеващината? Не можехме да разберем това, но до нас вече бе стигнал слухът, че се подготвя голям парад на Победата, насрочен за юнската неделя на Червения площад по случай четвъртата годишнина от началото на войната.

На камъните, положени във фундамента, е писано да носят тежестта и да се вбиват, а не да украсяват зданието. Но бе отказано дори да лежат почетно във фундамента на тези, които, безсмислено изоставени, с обречени чела и с обречени ребра приеха първите удари на тази война, за да предотвратят чуждата победа.

До звуци нежни ли му е на Юда?…

Тогавашната пролет на 1945 г. бе в нашите затвори предимно пролетта на руските пленници. Те преминаваха през затворите на Съюза на необозрими плътни сиви пасажи като океанската херинга. В началото на този пасаж за мен бе Юрий Евтухович. А сега вече бях обграден от всички страни от тяхното слято, уверено движение, сякаш знаещо своето предназначение.

Но не само пленниците минаваха през тези килии — лееше се потокът на всички, пребивавали в Европа: и емигрантите от Гражданската война; и ost’овците от новата, германската; и офицерите от Червената армия, прекалено резки и чужди в изводите си, поради което Сталин можеше да се опасява, че те ще замислят да донесат от европейския си поход европейската свобода, както вече бяха правили сто и двадесет години преди тях. Но все пак най-много бяха пленниците. А сред пленниците на различна възраст най-често се срещаха мои връстници, дори не мои, а връстници на Октомври, онези, които се бяха родили заедно с Октомври, които през 1937 г., от нищо несмущавани, манифестираха по случай двадесетгодишнината и чиято възраст в началото на войната състави тъкмо кадровата армия, разпиляна за няколко седмици.

Така че тогавашната затворническа мъчителна пролет върху фона на победните маршове бе пролет на разплата за моето поколение.

Та нали тъкмо над нашите люлки ни бяха пели: „Цялата власт на Съветите!“ Та нали тъкмо ние бяхме протягали почернели от слънцето детски ръчички към пионерските рогове и на възгласа „Бъди готов!“ салютирахме: „Винаги готов!“ Нали тъкмо ние бяхме носили оръжието си в Бухенвалд и там влизахме в компартията. И ето че сега се бяхме озовали сред престъпниците единствено заради това, че все пак бяхме останали живи. (Оцелелите бухенвалдски затворници ги изпращаха по лагери именно защото са излезли живи от лагерите за унищожение. Тук има нещо нечисто!)

Още когато разрязвахме Източна Прусия, виждах умърлушени колони от завръщащи се пленници — единствените посърнали, когато наоколо всички се радвахме — и вече тогава тази липса на радост ме учудваше, макар още да не вниквах в причината й. Скачах от колата, отивах при тези доброволни колони. (Защо са в колони? Защо са се строили? Нали никой не ги принуждава, военнопленниците от всички нации се завръщаха поотделно, един но един! А нашите искаха да пристигнат колкото се може по-покорни…) Тогава бях с капитански пагони и това предопределяше начина на мисленето ми, а и така попътно бях далеч от вярното обяснение: защо всички те са толкова невесели? Но ето че съдбата запрати и мен подир тези пленници, вече вървях с тях от армейското към фронтовото разузнаване, там чух първите им, неясни още разкази, по-късно за всичко това ми отвори очите Юрий Евтухович, а сега вече, под кубетата на тухленочервения Бутирски замък, усетих, че тази история на няколкото милиона руски пленници ме заковава завинаги, както карфицата някоя хлебарка. Моята собствена история за попадането ми в затвора ми изглеждаше нищожна, престанах да скърбя за откъснатите си пагони. Там, където бяха моите връстници, там само случайно не бях и аз. Разбрах, че е мой дълг да подложа рамо под част от общото им бреме — и да го нося докрай, докато не ме смаже. Сега вече имах усещането, че заедно с тези момчета и аз съм бил пленяван на Соловьовската преправа, в Харковското обкръжение, в Керченските каменоломни; и с ръце отзад съм носел своята съветска гордост зад телените мрежи на концлагера; и съм чакал с часове на студа за черпак изстинала кава (кафеен ерзац), и съм се превръщал в труп върху земята, без да стигна до казана; в офлаг-68 (Сувалка) съм ровел с ръце и с капачето на канчето си камбановидна яма (в горната част по-тясна), за да не зимувам на открития плац; и някой озверял пленник се е промъквал към моето изстиващо тяло, за да гризе още неизстиналото ми месо под лакътя; и с всеки нов ден на изостреното от глад съзнание, в тифозната барака и край бодливата тел на съседния лагер за англичани в моя умиращ мозък е прониквала ясната мисъл: че Съветска Русия се е отказала от своите издъхващи деца. „Мъжете горди на Русия“ са й били нужни, докато са лягали под танковете, докато още са можели да се вдигат в атака. Но да ги храниш в плен? Излишни гърла. И излишни свидетели на позорните поражения.

Понякога ни иде да излъжем, ала езикът ни възпира. Тези хора са обявени за изменници, но езикът подвежда по удивителен начин и следователи, и прокурори, и съдии. И самите осъдени, и целият народ, и вестниците повтарят и утвърждават тази грешка, като неволно издават така истината: искат да ги обявят за изменници КЪМ Родината, но никой не говори и не пише дори в съдебните материали другояче освен „изменници НА Родината“.

Пепел му на езика! Не изменници към нея, а нейни изменници. Не те, нещастните, са изменили на Родината, а пресметливата Родина им е изменила, при това три пъти.

Първия път тя ги предава бездарно на полесражението — когато любимото на Родината правителство прави всичко възможно, за да загуби войната; унищожава укрепителни линии, оставя авиацията незащитена от ударите на врага, демонтира танковете и артилерията, отстранява способните генерали и забранява на армиите да се съпротивляват. (Честните книги за тази война те се умножат — и никой не ще назове правителството на Сталин другояче освен правителство на безумието и измяната. — Б. а.) Именно военнопленниците поемат с телата си удара на вермахта и го спират.

Втория път Родината ги предава безсърдечно, когато ги оставя да умрат в плен.

И вече за трети път ги предава, когато ги примамва с уж материнска любов („Родината ви е простила! Родината ви вика да се завърнете!“) и още на границата им нахлузва примка на шията. (Един от главните военнопрестъпници, бившият началник на Разузнавателното управление на Работническо-селската червена армия генерал-полковник Голиков този път ръководи примамването и глътването на репатрираните. — Б. а.)

Каква многомилионна подлост: да предадеш своите воини и да ги обявиш за предатели?!

И как на бърза ръка ги изключваме от сметките си: изменил ли? Позор! Да бъде зачеркнат! Още преди нас ги зачерква нашият Баща: хвърля цвета на московската интелигенция във вяземската месомелачка с пушки берданки от 1866 г., и то с по една на петима. (Какъв Лев Толстой ще ни опише това Бородино?) А през декември 1941 г. Великият Стратег с тъпо плъзване на дебелия си къс пръст прехвърля през Керченския проток — безсмислено заради ефектно новогодишно съобщение — сто и двадесет хиляди наши момчета — почти колкото всички руснаци при Бородино — и ги дава всички без бой на немците.

И пак, кой знае защо, не той е изменникът, а те.

И колко лесно се поддаваме на тенденциозни прозвища, колко лесно се съгласихме да смятаме тези предани хора за изменници! В една от бутирските килии през онази пролет лежеше старецът Лебедев, металург, по звание професор, по външност — здравеняк, работник от миналия или дори от по-миналия век, от демидовските заводи. Широкоплещест, широкочел, брадата му пугачовска, а дланта му — колкото да вдигне кофа от четири пуда. В килията носеше сива избеляла работническа престилка направо върху бельото, беше неспретнат, можеше да мине за тъмничен черноработник — докато не седнеше да чете. Тогава властната осанка на мисълта озаряваше лицето му. Често се събирахме около него. За металургията разсъждаваше по-рядко, с тимпанен бас обясняваше, че Сталин е същият пес, както Иван Грозни: „Стреляй! Души! Не поглеждай назад!“, и че Горки е лигльо и дрънкало, оправдаващ палачите. Възхищавах се от този Лебедев: сякаш целият руски народ се бе въплътил пред мен в това недодялано туловище е умна глава, с ръце и крака на орач. Толкова нещо бе обмислил! — учех се от него да разбирам света! — а той изведнъж, като сечеше с ръчището си, избоботи, че всички по член първи-бе са родоизменници и не бива да им се прощава, А с „първи-бе“ бяха натъпкани наровете наоколо. Ех, колко обидно им стана на момчетата! Старецът уверено говореше от името на селска и трудова Рус — и на тях им бе трудно и срамно да се защищават още и от тази нова посока. Да ги защищавам и да споря със стареца, се падна на мен и на две момчета по „десети параграф“. Но колко висока е помрачеността, достигана от монотонната държавна лъжа! Дори най-смислените измежду нас можеха да обхванат само онази част от правдата, в която бяха заврели собствените си муцуни.

Върху това по-общо се спира Витковски (за тридесетте години): странно, лъжевредителите, на които им е ясно, че не са никакви вредители, са на мнение, че военните и свещениците са преследвани правилно. Военните, които знаят, че не са служили на чужди разузнавания и не са разрушавали Червената армия, безрезервно вярват, че инженерите са вредители, а свещениците са достойни за унищожаване. Съветският човек разсъждава в килията така: аз лично не съм виновен, но спрямо тях, спрямо враговете, всички методи са оправдани. Урокът със следствието и урокът с килията не отварят очите на такива хора, дори осъдени, те продължават да са заслепени, както са били на свобода: вярват във всеобщите заговори, отравяния, вредителства и шпионаж.

Колко само войни е водила Русия (по-добре да са били по-малко…) — и за много ли изменници знаем от всички тези войни? Забелязано ли е било измяната да се корени в духа на руския войник? Но ето че при най-справедливия в света строй настъпва най-справедливата война — и изведнъж милиони изменници от средите на най-обикновения народ. Как да разбираме това? С какво да си го обясним?

Заедно с нас срещу Хитлер воюваше капиталистическа Англия, в която толкова красноречиво Маркс е описал нищетата и страданията на работническата класа — а как тогава у тях през тази война да се намери един-единствен изменник — комерсантът „лорд Хау-Хау“? А у нас са милиони?

И макар да е страшно дори да си го помислим, но може би работата опира все пак до държавния строй?…

Още древната ни пословица оправдава плена: „Плененият ще викне, убитият — никога“. При цар Алексей Михайлович за пленническо търпение са давали дворянство! Задача на обществото през всички последвали войни е било да размени своите пленници, да ги обгради с внимание и да ги утеши. Всяко бягство от плен е било прославяно като изключително геройство. През цялата Първа световна война в Русия се събират средства за нашите пленици, а наши милосърдни сестри са били допускани в Германия при нашите пленници и всеки ден вестниците са напомняли на читателите си, че техни съотечественици се измъчват в злочест плен. В тази война по същия начин постъпват и всички западни народи: колети, писма, всякакви видове поддръжка се движат свободно в неспирен поток през неутралните страни. Западните военнопленници не се унижават да гребат от немския казан, разговарят презрително с немската охрана. Западните правителства начисляват на своите военни, попаднали в плен, и прослуженото време, и следващия чин, и дори заплатата.

Само воинът на единствената в света Червена армия не се предава в плен! Така пише в устава („Иван плен нихт“ — крещят немците от своите траншеи) — може ли някой да вникне в целия този смисъл?! Има война, има смърт, а плен няма! — ето ви откритие! Това ще рече: върви и умри, а ние ще останем живи. Но ако ти, и след като си загубил крака си, се върнеш от плен на патерици (ленинградчанинът Иванов, командир на картечен взвод през Финландската война, лежал след това в Уствимлаг) — ще те съдим.

Единствено нашият войник, отритнат от родината и най-нищожният в очите на враговете и съюзниците, се тика за свинската помия, раздавана от задните дворища на Третия райх. Единствено за него е затворена плътно вратата за къщи, макар младите души да се мъчат да не вярват в това: има някакъв член 58-1-6 и според него във военно време не се полага по-меко наказание от разстрел! За това, че войникът не е пожелал да умре от немски куршум, трябва след плена да умре от съветски! Другите умират от чуждите, а нашите — от своите.

(Впрочем наивно е да се каже: за това, че. Във всички времена правителствата не са били моралисти. Те никога не са затваряли и екзекутирали хората заради нещо си. Затваряли са и са екзекутирали, за да не! Всички тези пленници са хвърлени в затвора, разбира се, не защото са изменили на родината, тъй като и за глупака е ясно, че само власовците могат да бъдат съдени за измяна. Всички те са затваряни, за да не разказват на своите земляци за Европа. Каквото не си видял, не можеш да го сънуваш…)

 

И така, какви са пътищата, разкриващи се пред руския военнопленник? Законният е само един: да легне и да се остави да го смачкат. Всяка тревичка си пробива път с крехкото си стъбълце, за да живее. А ти — легни и мри. Макар със закъснение — умри сега, щом не си умрял на бойното поле, и тогава никой не ще те съди.

Само в мъртъв сън боецът

е навеки вече прав.

Останалите пътища, каквито може да измисли отчаяният ти мозък — всички те водят до сблъсък със Закона.

Бягството в родината — през лагерния кордон, през половин Германия, после през Полша или Балканите, води до СМЕРШ и подсъдимата скамейка: как така си избягал, след като другите не могат да бягат? Работата тук не е чиста! Говори, мръснико, с каква задача са те изпратили (Михаил Бурнацев, Павел Бондаренко и още много, много други).

В нашата критика е прието да се пише, че в своя безсмъртен разказ „Съдба човешка“ Шолохов бил изрекъл „горчивата истина“ за „тази страна от нашия живот“, „открил“ бил проблема. Принудени сме да отговорим, че в този по принцип доста слаб разказ, в който военните страници са бледи и неубедителни (авторът явно не познава последната война), а описанието на немците е стандартно и изсмукано от пръстите до анекдотичност (само жената на героя е сполучлива, но тя е чиста християнка от Достоевски) — в този разказ за съдбата на военнопленника истинският проблем за плена е скрит или изопачен:

1. Избран е най-некриминалният случай на плена — в безсъзнание, за да бъде представен като „безспорен“, за да се избегне цялата острота на проблема. (А ако се е предал в съзнание, както е в повечето случаи, тогава?)

2. Главният проблем на плена не е, че родината ни е изоставила, че се е отрекла от нас, проклела ни е (за такова нещо Шолохов не споменава нито дума), което всъщност създава чувството за безизходица, а че там сред нас се появяват предатели. (Но щом това е главното, порови се и обясни откъде са се пръкнали те четвърт столетие след победата на революцията, поддържана от целия народ?)

3. Съчинено е фантастично детективско бягство от плен при някакви измислени обстоятелства, за да се заобиколи задължителната, неизбежна процедура — приемането на дошлия от плен: СМЕРШ — Проверочпо-филтрационен лагер. Соколов не само е затворен зад бодлива тел, както повелява инструкцията, но — направо анекдот! — получава от полковника месечен отпуск! (Тоест свободно да изпълнява „задачата“ на фашисткото разузнаване? Тогава и на полковника не му мърда да поеме натам!)

 

Бягството при западните партизани, при силите на Съпротивата, само временно отлага цялостната ти разплата с трибунала, но те прави още по-опасен: докато си живял сред европейците, си могъл да се изпълниш с много вреден дух. А щом си набрал смелост да избягаш и след това да се сражаваш — значи си решителен човек, двойно по-опасен за родината.

Да оцелееш в лагера за сметка на своите съотечественици и другари? Да станеш полицай в самия лагер, комендант, помощник на немците и смъртта? Сталинският закон не наказва за това по-строго, отколкото за участие в силите на Съпротивата — същият член, същата присъда (и можем да се досетим защо: такъв човек е по-малко опасен!). Ала вътрешният закон, заложен в нас необяснимо, забранява такъв път на всички освен на човешкия измет.

Извън тези четири възможности, непосилни или неприемливи, остава и една пета: да чакаш вербувачи, да чакаш къде ще те извикат.

Понякога за щастие пристигат пълномощници от селските бецирки и набират ратаи за бауерите (Бецирк — район; бауер — селянин (нем.). — Б. пр.); от фирми — и си подбират инженери и работници. Според висшия Сталинов императив ти и в този случай трябва да отречеш, че си инженер, да скриеш, че си квалифициран работник. Един конструктор или електротехник би запазил патриотичната си чистота само ако остане в лагера да копае земята, да гизне и да се рови в помийните ями. Тогава за чиста измяна към родината би могъл да разчиташ с гордо вдигната глава на десет години плюс пет без граждански права. Този път за измяна към родината, утежнена с работа за врага, че и по специалността, ти с наведена глава получаваш десет години плюс пет без граждански права!

Това е изящната прецизност на хипопотам, с каквато се отличава Сталин!

Но идват и съвсем други вербувачи — руснаци, обикновено от доскорошните червеи заместник-командири по политическата част, белогвардейците не се хващат на тази работа. Вербувачите свикват в лагера митинг, ругаят съветската власт и призовават пленниците да се записват в шпионските школи или във власовските части.

Тези, които не са гладували като нашите военнопленници, които не са глождили прилепите, влетели в лагера, които не са варили стари подметки, едва ли ще проумеят каква необорима веществена сила придобиват всеки зов, всеки аргумент, стига след него, извън лагера, да дими походна кухня и всеки съгласил се тутакси да е нахранен с каша до насита — макар веднъж, макар още един път в живота!

Освен димящата каша в призивите на вербувача витае призракът на свободата и на истинския живот — където и да те призовавна той! В батальоните на Власов. В казашките полкове на Краснов. В трудовите батальони — да бетонираш бъдещия Атлантически вал. В норвежките фиорди. В либийските пясъци. При „hiwi“ — Hilfswillige — доброволните помощници на германския вермахт (във всяка немска рота има по 12 hiwi). Най-сетне, при селските полицаи, за да гониш и ловиш партизани (от повечето от които Родината също ще се откаже). Да те призовава където ще, само да не пукнеш тук като изоставено говедо.

От човека, който сме докарали дотам да гложди прилепи, ние самите сме снели всякакъв дълг не само пред родината, но пред човечеството!

Дори тези момчета, които от военнопленническите лагери се вербуваха за краткосрочни шпиони, не правеха крайни изводи от обстоятелството, че са оставени на произвола на съдбата, и продължаваха да постъпват съвсем патриотично. Просто го смятаха за най-необвързващия начин да се измъкнат от лагера. Почти всички без изключение си представяха, че веднага щом немците ги прехвърлят през съветската граница, ще се явят пред властите, ще предадат своето оборудване и инструкциите си, след което ще се посмеят заедно с добродушното командуване над глупавите немци, ще надянат червеноармейската униформа и бодро ще се върнат в бойния строй. Но съгласете се, може ли по човешки някой да очаква нещо друго? Как би могло да бъде иначе? Това са обикновени момчета, виждал съм много такива — с простовати кръгли лица, с подкупващ вятски или владимирски изговор. Те бодро се записват за шпиони със своето четири-петкласно селско образование и без каквито и да било навици да боравят с компас и карта.

Като че ли по този единствено възможен начин са си представяли те измъкването от лагера. Не е ли това хрумване доста глупаво и главоболно за немското командуване? А, не! Хитлер не пада по-долу от своя държавен брат! Шпиономанията е една от основните черти на Сталиновото безумие. На Сталин му се струва, че страната му гъмжи от шпиони. Всички китайци, живеещи в съветския Далечен изток, са осъдени по параграфа 58–6 за шпиони, прибират ги в северните лагери и там умират. Същата участ сполетява и китайците — участници в Гражданската война, ако предварително не са се били измъкнали. Няколко стотици хиляди корейци са изселени от Казахстан, подозирани до един в същото. Всички съветски граждани, пребивавали някога в чужбина или забавили крачка пред хотел „Интурист“, снимани някога с някого, приличащ на чужденец, или сами фотографирали някое градско здание (Златните порти във Владимир), са обвинявани в същото. Зяпащите прекалено дълго железопътните линии, шосейните мостове, фабричния комин — са обвинявани пак в същото. Всички многобройни чуждестранни комунисти, застояли се в Съветския съюз, всички, мало и голямо, на общо основание, без всякакви индивидуални различия, са обвинявани преди всичко в шпионаж. (Йосип Тито едва избягва тази участ. А Попов и Танев, сподвижниците на Димитров в Лайпцигския процес, получават дългосрочни присъди. За самия Димитров Сталин подготвя друга участ. — Б. а.) Дори латвийските стрелци — най-сигурните щикове в ранните години на революцията, при техните поголовни арести през 1937 г., са обвинявани пак в шпионаж! Сталин сякаш преобръща и умножава прочутата сентенция на Екатерина: предпочита да тикне в затвора деветстотин деветдесет и девет невинни, но да не изпусне един-единствен истински шпионин. Че как тъй ще повярва на руските войници, попаднали наистина за известно време в ръцете на немското разузнаване?! И какво облекчение е за палачите на МГБ, че войниците, прииждащи с хиляди от Европа, дори не скриват, че са били доброволно вербувани за шпиони! Какво поразяващо потвърждение на прогнозите на Най-Мъдрия от Мъдрите! Говорете, говорете, наивници! За вас отдавна са приготвени членът и отплатата!

Уместно е да попитаме: все пак би трябвало да има и такива, които за нищо на света не са се оставяли да ги вербуват; и не са работили никъде при немците по специалността си; и не са били лагерни орднери (От немското Ordner — разпоредител, дежурен. — Б. пр.); и цялата война са изкарали във военнопленническия лагер, без да покажат оттам носа си; и все пак не са умрели, колкото невероятно и да изглежда това! Правели са например запалки от метални отпадъци, както електроинженерите Николай Андреевич Семьонов и Фьодор Фьодорович Карпов, и с това са се изхранвали. Нима и на тях родината не прощава плена?

Не, не им прощава! И със Семьонов, и с Карпов се запознах в Бутирки, когато те вече бяха получили своите законни… колко? Досетливият читател вече знае: десетка и пет намордника. Въпреки че са блестящи инженери, те отхвърлят предложението на немците да работят по специалността си! През 1941 година младши лейтенант Семьонов отива доброволно на фронта. През 1942 още носи празен кобур вместо пистолет (следователят не разбира как така не се е застрелял с кобура). Три пъти бяга от плен. През 1945, след освобождаването му от концлагера, е качен на наш танк като военнослужещ от наказателна част (танков десант) — и превзема Берлин, получава орден „Червена звезда“ — и чак след всичко това е арестуван окончателно и получава присъда. Ето ви огледалото на нашата Немезида.

Малцина от военнопленниците пресичат съветската граница като свободни хора и ако в бъркотията успяват да се промъкнат, по-късно, макар и през 1946–1947 г., пак ги прибират. Едни ги арестуват в сборни пунктове в Германия. Други уж не ги арестуват, но ги карат от границата в товарни вагони под конвой и ги отвеждат в един от многобройните, пръснати по цялата страна проверочно-филтрационни лагери (ПФЛ). Те не се отличават от трудово-изправителните по нищо освен по това, че вкараните в тях нямат още присъда и чакат да я получат вече в лагера. Всички тези ПФЛ са свързани с трудова дейност в някой завод, мина или строеж и бившите военнопленници, които виждат възвърнатата си родина през също такава телена мрежа, както са виждали и Германия, се включват още от първия ден в 10-часовия работен ден. В свободното време — вечер и нощем — проверяваните са подлагани на разпити, за тази цел в ПФЛ броят на оперативните работници и следователите е многократно по-голям. Както винаги следствието има за изходна база неоспоримата им вина. Без да излизаш иззад телената ограда, трябва да докажеш, че не си виновен. За това можеш да се позоваваш само на свидетели измежду другите военнопленници, които вероятно изобщо не са в твоя ПФЛ, а през девет области в десета, и ето че кемеровските оперативни работници изпращат запитвания до соликамските си колеги, а те от своя страна разпитват свидетелите и изпращат своите отговори и нови запитвания, и теб също започват да те разпитват като свидетел. Наистина за изясняване на съдбата ти може да иде и година, дори две — но нали родината нищо не губи: нали всеки ден даваш добив на въглища. И ако някой от свидетелите е казал нещо не както трябва за теб или пък вече няма живи свидетели — сърди се на себе си, тук вече се оформяш като изменник на родината и трибуналът ти лепва полагаемата десетка. Ако, колкото и да го усукват, излезе, че наистина не си служил на немците и главното — не си виждал жив американец или англичанин (в случай че си освободен не от нашите, а от тях, това обстоятелство е вече силно утежняващо) — оперативните работници решават за каква степен на изолация си достоен. На някои им сменят местожителството (това винаги нарушава връзката на човека с обкръжението му, прави го по-уязвим). На други благородно предлагат да постъпят на работа във Вохра, тоест във военизираната лагерна охрана: уж оставаш свободен, а загубваш всякаква лична свобода и оставаш да живееш в най-затънтения край. С трети се ръкуват и макар че за чистото предаване в плен такъв човек заслужава във всички случаи разстрел, хуманно го пускат да си върви по живо, по здраво вкъщи. Но такива хора се радват преждевременно! По тайните канали на спецчастите към родното му място вече пътува досието му, което успява да го изпревари. Тези хора все едно остават навеки не наши и при първите масови арести, както през 1948–1949 г., отиват в затвора вече по параграфа за агитация или по някой друг подходящ параграф. Лежал съм и с такива.

„Ех, да знаех!…“ — ето ви главната песничка в затворническите килии през тогавашната пролет. Де да знаех, че така ще ме посрещнат! Че така ще ме измамят! Че ще имам такава съдба! Нима щях да се върна в родината? За нищо на света!!! Щях да се промъкна в Швейцария, във Франция! Щях да се прехвърля оттатък морето! Отвъд океана! Зад три океана!

Впрочем дори и когато знаят, някои пленници често постъпват така. Василий Александров попада в плен във Финландия. Там го издирва някакъв стар петербургски търговец, уточнява трите му имена и казва: „От 17-а година остана да дължа голяма сума на баща ви, тогава не ми беше изгодно да я върна. Така че бъдете любезен да си получите парите!“ Издирен заради стар дълг. След войната Александров е приет в кръга на руските емигранти, там си намира и годеница, която обиква, както виждате, всичко е сериозно. А бъдещият тъст му дава, за да вникне в нещата, течението на „Правда“ — цялото, без изключение, от 1918 до 1941 г., без спестяване на истината и без корекции. Същевременно му разказва например историята на потоците, както ние се опитахме във втора глава. И въпреки това… Александров зарязва и годеницата си, и охолството, връща се в СССР, за да получи, както е лесно да се досетите, десетка плюс пет намордника. През 1953 г. в Специалния лагер той е вече доволен, че е избран за бригадир…

 

По-разсъдливите ме поправяха: сгрешили са още по-рано. Не е трябвало през 41-ва година да се тикат в първата редица! За такава дан не си струва да ходиш в бран. Трябвало е да се подредят в тила от самото начало — спокойна работа, сега да са герои. А още по-сигурно е било да дезертират: и кожата си ще спасиш, и десетка няма да получиш, а най-много осем, седем години; и в лагера ще те оставят на всякаква работа: ами че дезертьорът не е враг, не е изменник, не е политически, а свой човек, битоваче. На такива разпалено възразяваха: затова пък дезертьорите през всичките тези години ще лежат в затвора и ще пукнат, няма да им простят. А за нас скоро ще има амнистия, ще ни пуснат всичките. (Тогава още не знаеха главната дезертьорска привилегия!…)

Тези, които отиват в затвора по 10-и параграф направо от къщи или от Червената армия, често дори завиждат: ама че работа! За същите пари (разбирайте, за същите десет години) са могли да видят като тези момчета толкова интересни неща, да отидат къде ли не! А тук, в лагера, така и ще пукнем, без да сме видели нищо друго освен своето вонящо стълбище. (Впрочем осъдените по 58–10 едва прикриваха ликуващото си предчувствие, че амнистията ще обхване първо тях!)

Само власовци не въздишаха: „Ех, ако знаехме“ (защото са знаели какво рискуват), и не чакаха пощада, и не се надяваха на амнистия.

 

* * *

Още дълго преди пътищата ни неочаквано да се пресекат върху затворническите нарове, знаех за тях и недоумявах за тях.

Отначало това бяха многократно мокрените и многократно съхнали позиви, потулени във високата, некосена трета година трева на крайфронтовата орловска ивица. На позивите имаше снимка на генерал Власов, придружена от биографията му. Лицето му върху неясната снимка изглеждаше охранено-доволно както у всички наши генерали от новата формация. (В действителност не е така, Власов бе висок и слаб, а върху по-ясните снимки личи: той е селяк, който се е изучил и е турил рогови очила.) От биографията му тази удачна съдба сякаш се потвърждаваше: през годините на поголовните арести той е изпратен военен съветник на Чан Кайши. Но на какво в биографията му от позива можеше да се вярва?

 

Андрей Андреевич Власов е роден през 1900 г. в селско семейство в Нижегородска губерния. Под покровителството на брат си, селски учител, завършва нижегородското духовно училище, но не и семинарията — започва революцията. През пролетта на 1919 г. е призован в Червената армия, в края на същата година е вече взводен командир на деникинския фронт. Завършва Гражданската война като ротен командир и остава на кадрова служба. През 1928 г. — курсовете „Изстрел“, след това преминава на щабна работа. От 1930 г. влиза във ВКП/б/ и това му открива по-нататъшно служебно издигане. През 1938 г., със звание командир на полк, е изпратен военен съветник в Китай. Несвързан с висшите военни и партийни кръгове, Власов се оказва в сталинския „втори ешелон“, който трябва да замени ликвидираните командири на армии, дивизии и бригади. От 1939 г. е вече командир на дивизия, през 1940 г. при първото присвояване на „новите“ (старите) войнски звания става генерал-майор. От по-нататъшната история може да се заключи, че сред генералската смяна, където има много съвсем тъпи и неопитни, Власов се оказва един от най-способните. Неговата 99-а стрелкова дивизия, дотогава най-изостаналата в Червената армия, сега вече се дава за пример в „Красная звезда“, а през войната не е заварена неподготвена от хитлеристкото нападение, напротив: при общото ни отстъпление на изток тя тръгва на запад, връща си Перемишъл и го държи 6 дни. Бързо минал през длъжността командуващ корпус, през 1941 г. Власов вече командува край Киев 37-а армия. Успява да се измъкне от огромното киевско обкръжение с голям отряд. През ноември получава от Сталин 20-а армия, започва веднага боеве за Химки, минава в контра-настъпление до Ржев и става един от спасителите на Москва. (В бюлетина на Информбюро от 12 декември генералите са изредени по следния начин: Жуков, Лелюшенко, Кузнецов, Власов, Рокосовски…) Със стремителността на онези месеци той успява да стане заместник-командуващ на Волхонския фронт (на Мерецков), а през март, когато 2-ра ударна армия е отрязана при бързото й настъпление за пробив на ленинградската блокада, поема командуването й в обкръжение. Още не са прекъснати последните зимни пътища, но Сталин й забранява да се изтегли, обратно — принуждава опасно вклинената армия да продължава настъплението през непроходимата блатиста местност, без продоволствие, без оръжие, без подкрепа от въздуха. На 14 май 1942 г. след двумесечно гладуване и изтребване на армията (войниците й ми разказваха после в бутирските килии, че са стържели копитата на убитите разлагащи се коне, варили са изстърганото и са го яли) започва концентрично настъпление на немците срещу обкръжената армия (и във въздуха, то се знае, има само немски самолети). Чак тогава, като подигравка, получават от Сталин разрешение да отстъпят зад Волхов. И тези безнадеждни опити да се измъкнат от обръча продължават до началото на юли.

Така (сякаш повтаря съдбата на 2-ра армия на Самсонов през Първата световна война, също така безумно хвърлена в котела) загива 2-ра ударна на Власов.

Разбира се, тук е налице измяна към родината! Разбира се, тук е налице жестоко предателство! Но — на Сталин. Измяната не значи непременно да продадеш. Невежеството и небрежността в подготовката на войната, объркаността и уплахата при избухването й, безсмислено пожертвуваните армии и корпуси, само и само за да бъде спасен маршалският мундир — нима има по-горчива измяна от тази за върховния главнокомандуващ?

За разлика от Самсонов Власов не слага край на живота си, скита се още някое време из горите и блатата и на 12 юли в района на Сиверский се предава в плен. Скоро се озовава във Виница, в специален лагер за пленени висши офицери, сформиран от граф Шауфенберг — бъдещия заговорник срещу Хитлер. Това покровителство на опозиционните армейски кръгове (мнозина от тях по-късно се проявяват и загиват в антихитлеристкия заговор) съпровожда живота на Власов през следващите две години. През първите седмици заедно с полковник Боярски, командир на 41-ва гвардейска дивизия, пише доклад: че в по-голямата си част съветското население и съветската армия биха приветствували свалянето на съветското правителство, ако Германия признае нова Русия за равноправна. (Може би за толкова бързото му решение оказва влияние и личният опит на Власов: родителите на жена му са „разкулачени“, тя привидно се отрича от тях, но тайно им помага. Сега вече и тя със сина си са пренесени в жертва с новото поведение на генерала в плен — един прекрасен ден те изчезват в пастта на НКВД.)

 

Трудно беше да повярваш изведнъж от тези позиви, че този човек е изтъкнат или че служил вярно цял живот на съветска служба, отдавна и дълбоко более за Русия. А следващите позиви, съобщаващи за създаването на РОА — Руската освободителна армия, бяха написани не само на лош руски, но и в чужд дух, явно немски, и дори незаинтересувано от предмета, затова пък с грубо самохвалство за многото каша при тях и за веселото настроение на конниците. Съмнително беше съществуването на такава армия, а и да я имаше наистина, чак пък толкова да й е весело?… Така можеше да лъже само немецът.

 

Всъщност почти до самия край на войната няма никаква РОА. През всичките години по всички немски части са пръснати неколкостотин хиляди доброволни помагачи — Hilfswillige, с пълни или частични войнишки права. Е, съществуват и доброволчески антисъветски формировки — от доскорошни съветски граждани, но с немски офицери. Първи поддържат немците — литовците (доста посърбали попарата ни за една година!). След това от украинци се събира SS доброволческа дивизия, от естонци — SS отряди. В Белорусия има народна милиция срещу партизаните (и стига до 100 хиляди души!). Туркестански батальон. В Крим — татарски. (И всичко това е посято от самите Съвети, в Крим например — чрез тъпата кампания срещу джамиите, докато предвидливата завоевателка Екатерина отпуска държавни средства за построяването и разширяването им. С идването си хитлеристите също се досещат да застанат в защита на джамиите.) Когато немците завоюват нашия Юг, броят на доброволческите батальони се увеличава още повече: грузински, арменски, севернокавказки и 16 калмицки. (А съветски партизани на юг почти няма.) При отстъпването от Дон заедно с немците се оттегля казашки обоз от близо 15 хиляди души, от тях половината способни да носят оръжие. През 1941 г. край Лоток (Брянска област) местното население, още преди идването на немците, разпуска колхозите, въоръжава се срещу съветските партизани и създава до 1943 г. автономна област (начело с инженер К. П. Воскобойников) с въоръжена бригада от 20 хиляди души (знаме с изображението на Георги Победоносец), която се нарича РОНА — Руска освободителна народна армия. Истинска обшоруска освободителна армия обаче не е създадена, макар да има фантазии и опити, правени от самите руснаци, чакащи да грабнат оръжието, за да освободят страната си, и от група немски военни с ограничено внимание и средно положение по служба, но с реалистичното виждане, че е дивашката хитлеристка колонизационна политика войната срещу СССР не може да се спечели. Сред тези военни има немалко прибалтийски немци, включително и от старата руска служба, които особено остро чувствуват руската обстановка, подобно на капитан Щрик-Щрикфелд. Тази група се опитва напразно да убеди хитлеристката върхушка в необходимостта от германско-руски съюз. В своите фантазии те измислят и име на армията и нейния очакван статут, и дори нашивки за ръкава (с андреевско поле (Бяло поле с диагонален светлосин кръст (т.нар. кръст на Андрей Първозвани), прието в царска Русия за флаг на руския военен флот. — Б. пр.)) на немския мундир. През 1942 г. в селището Осинторф край Орша с помощта на няколко руски емигранти (Иванов, Кромиади, Игор Сахаров, Григорий Ламсдорф) от съветски военнопленници е формирана „пробна част“ — със съветска униформа и съветско оръжие, но със старите пагони и национална кокарда. Към края на 1942 г. тази формировка се състои от 7 хиляди души, събрани в четири батальона с тенденция да бъдат развърнати в полкове и с претенцията да поставят начало на РННА — Руска национална народна армия. Доброволците са повече, отколкото могат да бъдат приети. Но липсва увереност заради оправданото недоверие към немците. През декември 1942 г. се получава заповед за разформироване на частта: на отделни батальони, с немско униформено облекло и в състава на немските части. През същата нощ 300 души стават партизани.

През есента на 1942 г. Власов дава името си за обединяването на всички антиболшевишки формировки и пак през есента на 1942 г. хитлеристкият Главен щаб отклонява опитите на средните армейски кръгове да наложат Германия да се откаже от плановете за източна колонизация и да ги замени със създаване на руски национални сили. Едва решил се на този съдбоносен избор, едва направил първата стъпка по този път, Власов се оказва повече ненужен освен за пропагандата, и така — до самия край. В желанието си да реализират своя замисъл чрез развитието на нещата покровителствуващите го армейски кръюве прибягват до прокламацията на Смоленския комитет (хвърлят я над съветския фронт на 13 януари 1943 г.) — с обещание за всички демократични свободи, отмяна на колхозите и принудителния труд. (Пак през януари 1943 г. са забранени руските части по-големи от батальон…) Въпреки забраната прокламацията е разпространявана и в заетите от немците области, като предизвиква големи вълнения и очаквания. Партизаните твърдят, че няма никакъв Смоленски комитет и никаква Руска освободителна армия, че това е лъжа на немците. Първата приумица поражда втора — агитационни обиколки на Власов из завзетите области (отново самоволни, без знанието, пряко волята на Главния щаб и на Хитлер: на нашето подтоталитарно съзнание му е трудно да си представи подобна самоволност, ние не можем да направим нито една важна крачка без разрешение от най-горе, но нашата система е несравнимо по-твърда от нацистката, ние имахме зад гърба си вече четвърт век, а нацистите — едва десет години). В саморъчно ушит шинел, какъвто няма в никоя армия — кафяв, с генералски червени отгъви и без отличителни знаци, Власов извършва първата такава обиколка през март 1943 г. (Смоленск—Могильов—Бобруйск) и през април втората (Рига—Печори — Псков — Гдов — Луга). Тези пътувания въодушевяват руското население, създават осезаемото впечатление, че се ражда независимо руско движение, че независима Русия може да възкръсне. Власов говори в препълнените театри на Смоленск и Псков, обяснява целите на освободителното движение, и то открито — че за Русия националсоциализмът е неприемлив, но че и болшевизмът не би могъл да се премахне без немците. Също така открито го питат: вярно ли е, че немците смятат да превърнат Русия в колония, а руския народ — в работен добитък? Защо досега никой не казва какво ще бъде с Русия след войната? Защо немците не разрешават руско самоуправление в завзетите области? Защо доброволците срещу Сталии са събрани само под немско командуване? Власов отговаря притеснено, по-оптимистично, отколкото самият той вече може да се надява по онова време. Германският главен щаб откликва със заповед на фелдмаршал Кайтел: „Предвид неквалифицираните безсрамни изказвания на военнопленника, руския генерал Власов, по време на обиколката му в Северната група на войските, станала без знанието на фюрера и без моето, да бъде незабавно прибран в лагер за военнопленници.“ Разрешава се името на генерала да бъде използувано само за пропагандни цели, в случай че излезе да говори още веднъж лично, да бъде предаден на гестапо и обезвреден.

Текат последните месеци, когато все още милиони съветски хора са извън властта на Сталин, още могат да вземат оръжие срещу болшевишката си неволя и да уредят своя независим живот, но германското ръководство не се поддава на колебания: именно на 8 юни 1943 г., преди Курско-Орловската битка, Хитлер потвърждава, че никога няма да бъде създадена независима руска армия и че руснаците са нужни на Германия само като работна сила. Хитлер не проумява, че единствената историческа възможност за премахването на комунистическия режим е движението на самото население, надигането на измъчения народ. От такава Русия и от такава победа Хитлер се страхува повече, отколкото от всяко поражение. И дори след Сталинград, дори след като загубва Кавказ, той не забелязва нищо ново. Докато Сталин си присвоява ролята на висш защитник на Отечеството, възстановява старите руски пагони и православната църква и разпуска Коминтерна, Хитлер му помага според силите си, като през септември 1943 г. се разпорежда всички доброволчески части да бъдат разоръжени и изпратени във въгледобивните рудници; по-късно решава друго: доброволческите части да бъдат прехвърлени на Атлантическия вал, срещу съюзниците.

Такъв е всъщност краят на целия замисъл за независима руска армия. Какво прави Власов? И той отчасти не знае колко зле вървят работите (не знае, че след своите обиколки отново е смятан за военнопленник и е в опасност), отчасти поема фатално по гибелния път на надеждите и споразуменията със Звяра, докато срещу апокалиптичните зверове единствено спасителна е неотстъпчивостта от първата до последната минута. Впрочем имало ли е изобщо такава минута Освободителното движение на руските граждани? От самото начало то е обречено на гибел като още една допълнителна жертва върху тлеещия жертвеник на 1917 г. А първата военна зима от 1941–1942 г., унищожила няколко милиона съветски военнопленници, разпростира веригата от кости на тези жертви, започнала още с летните опълчения на невъоръжени хора за спасението на болшевизма.

Тук е уместно да сравним Власов с командуващия 19-а армия генерал-майор Михаил Лукин, който още през 1941 г. се съгласява да се бори срещу Сталиновия режим, но иска гаранции за националната независимост на некомунистическа Русия и след като не ги получава, не прави нито крачка извън лагера за военнопленници. А Власов се осланя на надеждите без гаранции и неведнъж се поддава на успокоителните аргументи на своите съветници. Зарича се да спре, да се откаже, да зареже всичко, но винаги се намират аргументи: „ще разоръжат всички доброволчески части“, „военнопленниците ще се окажат в безизходица“, „ще се влоши положението на остовците“, т.е. на руските работници в Германия. И в клопката на тези аргументи Власов подписва през октомври 1943 г. открито писмо до доброволците, прехвърляни на Западния фронт: за временността на тази мярка и за необходимостта да се подчинят…

Така е загубен последният изплъзващ се смисъл на това горчиво доброволчество: изпращат ги като пушечно месо срещу съюзниците и срещу Френската съпротива — срещу онези, към които единствено се е запазила искрена симпатия у руснаците в Германия, изпитали върху гърба си и немската жестокост, и немското самовъзхваляване. Подкопана е тайната надежда за помощ от англо-американците, лелеяна в обкръжението на Власов: щом поддържат комунистите, съюзниците имат толкова повече основания да подкрепят демократична некомунистическа Русия срещу Хитлер… Особено при падането на Третия райх, когато явно болшевизмът ше се опита да разпространи своя строй в Европа и в целия свят — нима и тогава Западът ще продължава да поддържа болшевишката диктатура? Тук проличава несъответствието между руското и западното съзнание, непреодоляно и до ден-днешен. Западът води война само срещу Хитлер, в името на което смята за добри всички средства и всички съюзници, особено Съветска Русия. О, не, не само че не може — Западът и не иска, на него не му отърва да допусне, че народите на СССР биха могли да имат и свои задачи, несъвпадащи с целите на комунистическото правителство. Макар и трагикомично, съюзниците разпространяват сред доброволческите антиболшевишки батальони, пристигнали на Западния фронт, възвания: на прехвърлилите се при тях обещават да ги изпратят незабавно в Съветския съюз!…

Хората около Власов се смятат в мечтите и надеждите си за „трета сила“, тоест извън Сталин и Хитлер, но и Сталин, и Хитлер, и Западът изритват под краката им тези подпори: за Запада те са някаква странна категория нацистки помагачи, с нищо незабележителни.

 

Скоро можахме да се убедим, че наистина имаме срещу себе си руснаци и че те се бият по-люто от всякакви есесовци. През юли 1943 г. край Орел един взвод от руснаци с немски униформи защищават например Собакинские виселки. Бият се с такова отчаяние, сякаш те са построили селото. Натикват един от тях в избата и го засипват с ръчни гранати, той млъква; но в мига, в който отново се втурват, той пак зачатква с шмайзера. Едва когато хвърлят долу противотанкова граната, им става ясно: бил си е направил долу яма, в която се е криел от експлодиращите противопехотни гранати. Представете си колко оглушен, контузен и отчаян е бил, а е продължавал да се сражава.

Те защищават например и непробиваемия днепровски плацдарм южно от Турск, там две седмици се водят безуспешни боеве за неколкостотин метра — в боевете са свирепи, и студовете също (декември 1943 г.). В този дошъл ни до гуша многодневен зимен бой с маскировъчни халати над шинелите и ушанките участвувахме и ние, и край Малие Козловичи ми разказаха такъв един случай. Докато тичат между боровете, двамина се объркват, лягат един до друг и вече без да си дават точна сметка, стрелят където им падне. Автоматите и на двамата са съветски. Делят си патроните, хвалят се един друг, псуват замръзващата смазка на автоматите. Накрая съвсем им отказват, решават да изпушат по цигара, отмятат белите качулки от главите си — и зърват върху ушанките си орела на единия и звездичката на другия. Скачат на крака! Автоматите им не стрелят! Започват да се бият с тях като с тояги, да се гонят: това вече не е политика и не родината майка, а обикновено първобитно недоверие: пожаля ли го, ще ме убие.

В Източна Прусия на няколко крачки от мен преведоха по банкета трима пленени власовци, а по шосето насреща се движеше с грохот Т-34. Внезапно един от пленените се извърна, скочи и като лястовица се стрелна и се шльопна под танка. Танкът зави, но все пак го смачка с края на веригата си. Прегазеният продължаваше да се гърчи с червена пяна на устните. И човек можеше да го разбере! Бе предпочел войнишката смърт пред обесването в занданите.

Те нямаха никакъв избор. И не можеха да се бият другояче. Не виждаха смисъл да се бият по-предпазливо за себе си. След като дори „чистият“ плен се смяташе у нас за непростима измяна към родината, какво оставаше до онези, които бяха грабнали вражето оръжие? Поведението на тези хора от гледна точка на нашата пропагандна недодяланост се обясняваше: 1) с предателство (биологично? течащо в кръвта ни?) и 2) със страхливост. С всичко друго, ала не и със страхливост! Страхливецът търси снизхождение. А във „власовските“ отряди на вермахта биха могли да ги отведат само крайността, безграничното отчаяние, невъзможността да понасят повече болшевишкия режим и презрението към собствения живот. Защото са знаели: тук не могат да се надяват на никаква пощада! В нашия плен ги разстрелваха, едва дочули от устата им първата правилно изговорена руска дума. (Край Бобруйск успях да спра неколцина, решили да се предадат, и да ги предупредя да се преоблекат със селски дрехи, да се пръснат по селата като заврени зетьове.) В руския плен, както и в немския, най-зле бяха руснаците.

Изобщо тази война ни откри, че най-лошото нещо на този свят е да си руснак.

Срам ме е, като си спомня как при овладяването (тоест разграбването) на бобруйския котел вървях по шосето сред изпотрошени и преобърнати немски коли, сред пръснатия трофеен разкош — и от долчинката със затънали там изоставени каруци и машини, с объркано сновящи немски коне и с димящи огньове, иакладени с трофеите, чух вик за помощ: „Господин капитан! Господин капитан!“ Мъж с немски панталони, гол до кръста, целият — лицето, гърдите, раменете, гърбът — в кръв, ме молеше на чист руски за защита, а сержантът от спецотдела го преследваше на кон с камшик. Шибаше голото му тяло, не му даваше да се обръща или да вика за помощ, гонеше го и оставяше с камшика върху кожата му нови кървави резки.

Това не беше пуническа или гръцко-персийска война! Всеки ползуващ се от власт офицер от коя да е армия на земята трябва да спре беззаконното изтезание. От коя да е — да, а от нашата?… Нали толкова безпощадно и абсолютно сме разделили човечеството? (Ако не е с нас, не е наш и т.н., значи е достоен само за презрение и унищожаване.) Та ето на, аз се побоях да защитя власовеца от особиста, нищо не казах и нищо не направих, отминах, като да не бях чул, за да не би тази призната от всички чума да се прехвърли и на мен (ами ако този власовец се окаже някой свръх-злодей?… Ами ако особистът си помисли нещо за мен?…Ами ако?…). А и просто като се знае обстановката в армията по онова време — дали този особист щеше да слуша някакъв си армейски капитан?

И той продължи да шиба и да гони със зверски израз на лицето беззащитния човек като говедо.

Тази картина се е запечатана за цял живот пред очите ми. Та това е почти символ на Архипелага, може да бъде използуван за корицата на книгата.

Те са предчувствували, предугадили този изход за себе си — и въпреки това са пришивали върху левия ръкав на немския си мундир щит с андреевско поле и с буквите РОА.

 

Бригадата на Камински от брянския Локот включва 5 пехотни полка, артилерийски дивизион и танков батальон. През юли 1943 г. заема част от фронта край Дмитровск-Орловски. През есента един неин полк защищава храбро Севск — и в тази зашита е унищожен изцяло: съветските войски убиват и ранените, а командира на полка го завързват за един танк и го влачат, докато умре. Бригадата отстъпва от своя Локотски район със семействата, с обозите, повече от 50 хиляди души. (Може да си представим как НКВД е прочиствало този автономен антисъветски район, след като се е добрало до него!) Извън брянските предели им предстои да се скитат горчиво, унизително да изчакват край Лепел, да бъдат използувани срещу партизаните, по-късно да отстъпят в Горна Силезия, където Камински получава заповед да потуши Варшавското въстание и не намира сили да не се подчини, повежда 1700 души несемейни, със съветска униформа с жълти ленти на ръкавите. Така немците разбират всички тези трицветни кокарди, андреевското поле и Георги Победоносец. Руският и немският език са взаимно непреводими, неизразими, не си съответствуват.

Батальоните от разформированата осинторфовска част съшо имат участта да тръгнат срещу партизаните или да бъдат прехвърлени на Западния фронт. През 1943 г. край Псков (в Стремутка) е разположена „гвардейска бригада на РОА“, наброяваща неколкостотин души и поддържаща връзка с околното руско население, но нарастването й е спряно от немското командуване.

Жалките вестничета на доброволческите части са обработвани от немската цензурна ножица. И на власовци остава само да се бият до смърт, а в свободното си време да се наливат с водка. Обреченост — това е, което определя тяхното съществуване през всичките тези години на войната и в чужбина, и никъде никакъв изход.

Хитлер и неговото обкръжение, дори когато вече отстъпват, дори в навечерието на гибелта си — все така не могат да преодолеят своето трайно недоверие към отделните руски формировки, да приемат призрака на една независима, неподчинена им Русия. Едва в треската на окончателния крах, през септември 1944 г., Химлер дава съгласие за създаване на РОА от изцяло руски дивизии, дори с малка авиация, а през ноември 1944 г. е разрешен и един закъснял спектакъл: свиква се Комитет за освобождаване на народите в Русия. Едва от есента на 1944 г. генерал Власов получава първата си като че ли реална възможност да действува — явно много късно. Федералисткият принцип съшо не привлича мнозина: Бандера, пуснат от немците на свобода (също през 1944 г.), отклонява съюза си с Власов; сепаратистките национални части виждат във Власов руски империалист и не искат да попаднат под контрола му; от името на казаците генерал Краснов съшо се отказва — и само 10 дни преди края на цяла Германия — на 28 април 1945 г.! — Химлер дава съгласие казашкият корпус да мине в подчинение на Власов. В нацисткото ръководство вече настъпва хаос: едни началници разрешават обединяването на руските доброволчески части в РОА, други пречат на това. А и реално е трудно всеки такъв сражаващ се отряд да бъде измъкнат от предната линия, както впрочем е трудно да се измъкнат от работата си в тила и остовците, желаещи да ги включат в РОА. А и немците не бързат да освобождават военнопленниците за армията на Власов. Машината за освобождаване не се върти. Все пак до февруари 1945 г. 1-ва дивизия на РОА (наполовина от локотянци) е формирана и се пристъпва към формирането и на 2-ра. Късно е вече и да се предполага, че на тези дивизии ще се падне да действуват в съюз с Германия; и надеждата за конфликт между съюзниците и Съветите, с която власовското ръководство отдавна живее, този път се разгаря. Това е отбелязано и в доклада на германското Министерство на пропагандата (февруари 1943 г.): „Движението на Власов не се смята за свързано на живот и смърт с Германия, в него са силни англофилските симпатии и мислите за промяна в курса. Движението не е националистическо и изобщо не признава еврейския въпрос.“

Двусмислеността на положението намира отражение и в Манифеста на КОНР, оповестен в Прага (за да е на славянска земя) на 14 ноември 1944 г. Неизбежно се споменава за „силите на империализма начело с плутократите Англия и САЩ, чието величие се гради върху експлоатацията на други страни и народи“ и които „прикриват своите престъпни цели с лозунги за защита на демокрацията, културата и цивилизацията“, ала няма и нито един пряк поклон пред националсоциализма, антисемитизма или Велика Германия, само дето всички врагове на съюзниците са наречени „свободолюбиви народи“, приветствува се „помощта на Германия при условия, незасягащи честта и независимостта на нашата родина“, и се очаква „почетен мир с Германия“, колко ли почетен наистина, но навярно не по-лош от Бресткия — а и по ситуация превъзхождащ евентуално Бресткия, макар че пак би подлежал на корекция, след като мирът се възцари в цяла Европа. В Манифеста авторите му са хвърлили много сили да се обявят за демократи, федералисти (със свободно отделяне на нациите); предпазливо се прокрадва още не съвсем назрялата, неуверената в себе си просъветска обществена мисъл: и „отживелият царски строй“, И икономическата и културната изостаналост на стара Русия, и „народната революция от 1917 година“… Последователен е само антиболшевизмът.

Всичко това е отпразнувано в Прага по малка програма — с представители на „Бохемския протекторат“, тоест с немски чиновници трета ръка. Тогава чух на фронта целия този манифест и съпровождащите го предавания по радиото и впечатлението беше, че: спектакълът е ненавременен и обречен. Западният свят изобщо не забеляза този манифест, той не събуди никакво съчувствие, но имаше голям успех сред остовци: разправят, че последвал цял поток от заявления за влизане в РОА (Свен Стеенберг пише — 300 хиляди) — и то през безнадеждните месеци, когато Германия вече явно се сгромолясва и срещу лавината на закалената Червена армия тези нещастни захвърлени съветски хора могат да разчитат само на силното си отвращение от болшевизма.

Какви са могли да бъдат плановете на формиращата се армия? На пръв поглед: да стигне до Югославия, където да се слее с казаците, емигрантския корпус и Михайлович, и да защищават Югославия от комунизма. Но преди всичко: нима немското командуване е могло да си позволи през най-тежките за него месеци в тила безпрепятствено да бъде формирана отделна руска армия? Нетърпеливо изпращат на Източния фронт ту противотанков отряд (на И. Сахаров-Ламсдорф) в Померания, ту цялата 1-ва дивизия на Одер — ами Власов? Според всеобщия закон на веднъж поетия курс на отстъпки той покорно се съгласява, макар че, след като преотстъпва единствената си засега дивизия, се обезсмисля целият план за създаването на армия. Винаги ще се намерят аргументи за оправдание: „Немците не ни се доверяват. Ето че сега 1-ва дивизия ще ги убеди с бойните си действия и тогава формирането на РОА ще тръгне по-бързо.“ А то върви зле. 2-ра дивизия и бригадата запасняци, общо 20 хиляди души, си остава чак до май 1945 г. невъоръжена тълпа — не само без артилерия, но почти без пехотно оръдие, дори са зле облечени. 1-ва дивизия (16 хиляди души) е вкарана в безнадеждна и смъртоносна операция и само вече общото разпадане на Германия позволява на командира на дивизията Буняченко да я изтегли на своя глава от предната линия и въпреки съпротивата на генералите да си пробие път към Чехия. (По пътя си освобождава съветски военнопленници, които се присъединяват към нея — „за да си бъдем като руснаци заедно“.) Стигат Прага в началото на май. Тук ги повикват на помощ чехите, вдигнали се на 5 май в столицата на въстание. На 6 май дивизията на Буняченко влиза в Прага и на 7 май в разгорещен бой спасява въстанието и града. Като подигравка, сякаш за да потвърди далновидността и на най-недалновидните немци, 1-ва дивизия на Власов със своето първо и последно независимо действие нанася удар именно по немците, отприщва цялото си ожесточение и горчивина, които са се натрупали в потиснатите руски гърди през тези три жестоки и безсмислени години. (Чехите посрещат руснаците с цветя, в ония дни го разбират, но всички ли след това запомнят кои руснаци спасяват града им? У нас сега се смята, че Прага е освободена от съветските войски — и наистина по желание на Сталин Чърчил през тези дни не бърза да даде оръжие на пражани, американците се задържат в движение, за да оставят съветските войски да превземат Прага, а Йозеф Смрковски, изявен пражки комунист от онова време, без да си дава сметка за по-далечното бъдеще, хули предателите власовци и жадува да бъде освободен само от съветски ръце.)

През всички тези седмици Власов не се проявява като пълководец, изпаднал е в обърканост и безизходна потиснатост. Той не изпраща 1-ва дивизия за Пражката операция, оставя в неопределена ситуация 2-ра дивизия и по-малките части и в шеметно изнизващото се време никой не намира сили за замисленото сливане с казаците. Власов последователно се отказва само от самостоятелното бягство (чака го самолет за Испания) и, изглежда, с парализирана воля се оставя на финалния край. Активността му през последните седмици се проявява единствено в изпращане на тайни делегации и в търсене на контакти с англо-американците. И другите членове на щаба (генералите Трухин, Меандров, Боярски) вършат същото.

 

Само с това, че сега, в края, ще потрябват на съюзниците, власовци намират оправдание за дългото си висене в немската примка. Все мъждука — не, гори надеждата: наближава краят на войната, наближава и времето, когато могъщите англо-американци ще наложат на Сталин да измени вътрешната си политика — ето, армиите от Запад и Изток се приближават една към друга и ще се сблъскат над прегазения Хитлер! — така че Западът има интерес да ги запази и използува! Нали е ясно, че болшевизмът е враг на цялото човечество?

Не, ни най-малко не им е ясно! О, западна демократична тъпота! Как? Разправяте, че сте политическа опозиция? Нима у вас има опозиция? А защо тогава никога не се е изявявала публично? Щом не сте доволни от Сталин, връщайте се в родината си и още в първата избирателна кампания го подменете с друг, ето това ще бъде честно. А защо сте грабнали оръжие, и то немско? Не, сега сме длъжни да ви предадем, иначе ще е неприлично, ще си развалим отношенията с доблестния съюзник.

През Втората световна война Западът отстояваше своята свобода и я отстоя за себе си, а нас (и Източна Европа) обрече на двойно по-страшно робство.

Власов прави последен опит с изявлението, че ръководството на РОА е готово да застане пред международен съд, но предаването на армията му на сигурна смърт в ръцете на съветските власти противоречи на международното право като предаване на опозиционно движение — никой не чува дори този вопъл, а и повечето американски военачалници научават с изненада за съществуването на още някакви несъветски руснаци, така че е естествено да ги предават по съветска принадлежност.

РОА не просто капитулира пред американците, но и ги моли да приемат капитулацията и само да гарантират, че няма да я предадат на Съветите. И средните американски офицери, които са далеч от голямата политика, понякога обещават от наивност. (Всички тези обещания по-късно са нарушени, пленените са измамени.) Но американците посрещат цялата 1-ва дивизия (11 май, край Пилзен) и почти цялата 2-ра като въоръжена стена: отказват да ги вземат в плен, отказват да ги пуснат в зоната си: Чърчил и Рузвелт подписват в Ялта задължителна репатриация за всички съветски граждани, особено за военнослужещите, без в случая да бъде упомената доброволността или насилствеността при репатрирането, защото има ли такова място на земята, където синовете на родината не биха пожелали да се завърнат доброволно? Цялото късогледство на Запада се концентрира в ялтенските писалки.

 

Американците не приемат капитулиралите, а съветските танкове изминават последните километри. Остава им — или да влязат в последен бой, или… Буняченко и Зверев (2-ра дивизия) се разпореждат по един и същ начин: няма бой. (Това също е в руския характер: ами ако?… Все пак са свои … От разказите в затвора знам много случаи, когато безогледно или като пияни са се предавали на своите.) На 12 май въоръжената 1-ва дивизия в пълен състав получава заповед в гората: „Разпръсвай се!“ Преобличат се с цивилни дрехи, отпаряг отличителните знаци, изгарят документите си, самоубиват се. През нощта съветските войски започват да ги обграждат. Убити и взети в плен са около 10 хиляди души, останалите се промъкват в американската зона, но и от тях, както и от 2-ра дивизия, от авиацията и от отделните отреди, повечето са предадени на съветските войски. За други престоят в американските лагери продължава смесени (групата на Меандров). Дали американците се отнасят към тях пренебрежително, или искат да им намекнат: „Бягайте кой където му виждат очите“, държат ги без храна както преди това немците, че ги и ритат, бият ги с прикладите — инак почти не ги охраняват. Някои наистина бягат, но повечето остават! Доверие в Америка ли? Невъзможността да очакват от американците предателство? И остават да чакат своята страшна съдба, вече разлагани и от съветски агитатори, и от самообвиненията и падналия дух — и група след група, генерали, офицери, войници са предадени през 1945 и 1946 г. за разправа в Съветския съюз. (На 2 август 1946 г. съветските вестници поместват съобщение за присъдата на Военния колегиум на Върховния съд срещу Власов и единадесет от неговите най-приближени: смърт чрез обесване.)

Пак през май 1945 г. в Австрия подобен лоялен съюзнически жест (от обичайната скромност неогласен у нас) извършва и Англия: тя предава на съветското командуване казашкия корпус (40–45 хиляди души), пробиващ си път към Югославия. Това предаване е коварно, в духа на традиционната английска дипломация. Работата е, че казаците са настроени да се бият до смърт или да заминат зад океана, дори в Парагвай, дори в Индокитай, но не и да се предадат живи. Англичаните поставят казаците на усилена армейска разкладка, предоставят им превъзходна английска екипировка, обещават им служба в английската армия, вече ги подлагат на прегледи. Поради това не възниква подозрение, когато предлагат на казаците да предадат оръжието си под предлог, че ще бъде унифицирано. На 28 май извикват всички офицери от ескадронен нагоре (над 2000 души) без войниците в град Юденбург уж на съвещание с фелдмаршал Александер за съдбата на армията. По пътя офицерите са измамени, поставени са под засилена охрана (англичаните ги пребиват до кръв), след това автомобилната колона постепенно е предадена в обхвата на съветските танкове, накрая влиза в Юденбург, обкръжена дъгообразно от гарваните, около които вече стои конвой със списъците. И дори нямат с какво да се застрелят, да се заколят — всичкото им оръжие е прибрано. Хвърлят се от високия железопътен надлез върху камъните и в реката. Повечето от предадените генерали са емигранти, съюзници на същите тези англичани от Първата световна война. През Гражданската война англичаните не успяват да им се отблагодарят, ето че сега им връщат дълга си. През следващите дни по съшия измамен начин са предадени и обикновените войници — с влакове, целите в бодлива тел. (На 17 януари 1947 г. съветските вестници публикуват съобщение за обесването на казашките генерали Петре Краспов, Шкуро и още неколцина.)

По това време от Италия идва 35-хилядният обоз „Казашки стан“ и спира в долината Лиенц на Драва. В него има и бойни к�