Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ
1918–1956
Опит за художествено изследване
том първи (10) — Моята библиотека

Десета глава
ЗАКОНЪТ УЗРЯВА

Но къде са тези тълпи, юрнали се безумно към телената мрежа на границата със Запада, които трябва да разстрелваме по член 71 от НК за самоволно завръщане в РСФСР? Въпреки научното предвиждане няма такива тълпи и членът, продиктуван от Ленин, остава ненужен. В цяла Русия се намира един-единствен чудак — Савинков, но дори и към него не се опитват да приложат този член. Затова пък противоположната присъда — екстерниране зад граница вместо разстрел, бива изпробвана многократно и без колебание.

Още през дните, когато готви Кодекса, Владимир Илич бърза да не забрави осенилия го замисъл и на 19 май 1922 г. пише:

„Др. Дзержински! По въпроса за изселването в чужбина на писатели и професори, помагащи на контрареволюцията. Това трябва да се подготви по-внимателно. Без подготовка ще направим куп глупости… Работата трябва да се организира така, че да изровим и постоянно и системно да издавяме тези «военни шпиони» и да ги екстернираме. Моля да се предаде поверително, без да се размножава, на членовете на Политбюро.“ (Ленин. Собр. соч., 5 изд., Т. 54, стр.256–266. — Б. а.)

Естествено, в този случай поверителността е наложена от важността и поучителността на наказанието. Повече от ясното разположение на класовите сили в Съветска Русия само се нарушава от пихтиестото безконтурно петно на старата буржоазна интелигенция, която играе в идеологическата област истинска роля на военни шпиони — и нищо по-добро не може да се измисли от това да се изчегърта и изхвърли час по-скоро застоялото блато на мисълта.

Сам другарят Ленин е съборен вече от недъга си, но членовете на Политбюро очевидно одобряват и другарят Дзержински осъществява излавянето. В края на 1922 г. около триста най-видни руски представители на хуманитарните науки са натоварени на… шлеп?… не, на параход и пратени на европейското бунище. (Сред имената на утвърдените и именитите там са философите Н. О. Лоски, С. Н. Булгаков, Н. А. Бердяев, Ф. А. Степун, Б. П. Вишеславцев, Л. П. Карсавин, И. А. Илин; след това историците С. П. Мелгунов, В. А.Мякотин, А. А. Кизеветер, И. И. Лапшин; литераторите и публицистите Ю. И. Айхенвалд, А. С. Изгоев, М. А. Осоргин, А. В. Пешехонов. Екстернират малка група и в началото на 1923 г. в нея е например секретарят на Лев Толстой В. Ф. Булгаков. Заради компрометиращи ги познанства в групата попадат и математици — например Д. Ф. Селиванов.)

Ала постоянното и систематично излавяне се проваля. Дали поради рева на емиграцията, че по такъв начин й се прави подарък, но става ясно, че и този вид наказание не е най-сполучливият, че напразно се губи такъв добър материал за разстрелване, а на онова бунище могат да израснат отровни цветя. И се отказват от подобно наказание. По-нататъшното прочистване води все повече или към Духонин, (Н. Н. Духонин (1876–1917) — един от главните организатори на контрареволюцията, убит от войниците на революционната войска. — Б. пр.) или към Архипелага.

Утвърденият през 1926 г. (действуващ до Хрушчов) и подобрен Наказателен кодекс вплита всички предишни нишки на политическите членове в единната стегната мрежа на 58-ия, която бива хвърлена за този лов. Ловът бързо се разпростира върху инженерно-техническата интелигенция — толкова по-опасна поради солидното й положение в народното стопанство, и е трудно да я контролират само с помощта на Прогресивното учение. Сега вече става ясно, че съдебният процес в защита на Олденборгер е бил грешка (а там се е организирал хубав Център!), а и прибързано оправдаващото заявление на Криленко: „За саботаж на инженерите през 1920–1921 г. вече не може да става дума.“ (. В. Криленко. За пятъ лет…, стр. 437. — Б. а.) Не саботаж, а къде по-лошо — вредителство (това определение, струва ми се, го дава някакъв обикновен шахтински следовател).

Едва проумели какво трябва да търсят: вредителство, и мигом въпреки небивалостта на това понятие в историята на човечеството започват без усилие да го откриват във всички отрасли на промишлеността и във всички отделни производства. В тези дребни находки липсва обаче цялостен замисъл, няма го съвършенството на изпълнението, а натурата на Сталин, пък и цялата издирваща част на нашето правосъдие се стремят очевидно към това. Ала най-сетне нашият Закон вече е узрял и може да демонстрира пред света нещо действително съвършено! — единен, голям, добре съгласуван процес, този път срещу инженерите. Така се започва.

 

Шахтинското дело (18 май — 15 юли 1928 г.). Специално заседание на Върховния съд на СССР, председател А.Я. Вишински (който е и ректор тогава на първия МГУ), главен обвинител Н. В. Криленко (забележителна среща, нещо като предаване на юридическа щафета) (А членове са старите революционери Василиев-Южин и Антонов-Саратовски. Предразполага дори само благодушното звучене на фамилните им имена. Запомнят се. Изведнъж през 1962 г. четеш в „Известия“ некролози за жертвите на репресиите — и кой ги е подписал? Дълголетникът Антонов-Саратовски! Дали и самият той не е вкусил от това? Но за тези жертви не си спомня. — Б. а.), петдесет и трима подсъдими, петдесет и шестима свидетели. Грандиозно!!!

Уви, тъкмо в грандиозността е слабото място на този процес: ако всеки подсъдим има по три конеца за дърпане, те стават общо сто петдесет и девет, а пръстите на Криленко са само десет, на Вишински — също. Разбира се, „подсъдимите се стремяха да разкрият пред обществото своите тежки престъпления“, но не всички, само шестнадесет. А тринадесет „хитруват“. А двадесет и четирима изобщо не се признават за виновни („Правда“, 24 май 1928, стр. 3. — Б. а.). Това внася недопустима несъгласуваност, масите изобщо не могат нищо да разберат. Наред с достойнствата (впрочем постигнати още на предишните процеси) — безпомощност на подсъдимите и защитниците, неспособност да отстранят или отклонят тежката присъда, недостатъците на новия процес бият на очи, и да е за някой друг, както и да е, но за Криленко те са непростими.

На прага на безкласовото общество най-сетне сме в състояние да осъществим и безконфликтен съдебен процес (отразяващ вътрешната безконфликтност на нашия строй), при който и съдът с прокурора, и защитата, и подсъдимите дружно ще се стремят към единната цел.

А и мащабите на Шахтинското дело — то засяга единствено въгледобивната промишленост и само Донбас — са несъизмерими с епохата.

Очевидно още в деня на завършването на Шахтинското дело Криленко започва да копае нов голям гроб (в който попадат дори двама негови колеги от Шахтинското дело — обществените обвинители Осадчи и Шейн). Да не говорим с какво пристрастие и умение му помага целият апарат на ОГПУ, преминал вече в твърдите ръце на Ягода. Трябва да се създаде и да се разкрие инженерна организация, обхващаща цялата страна. За целта начело са нужни няколко силни вредителски фигури. Такава безусловно силна, нетърпимо горда, известна на всички фигура измежду инженерните среди е Пьотър Акимович Палчински. Прославен минен инженер още в началото на века, през световната война той вече е заместник-председател на Военнопромишления комитет, т.е. ръководи военните усилия на цялата частна руска промишленост. След Февруарската революция става заместник-министър на търговията и промишлеността. По време на царския режим е преследван за революционна дейност; след Октомври лежи три пъти в затвора (1917, 1918, 1922), от 1920 г. е професор в Минния институт и консултант в Държавната планова комисия. (Подробно за него в част трета, гл, 10.)

Та този Палчински е набелязян като главен подсъдим на новия грандиозен процес. Лекомисленият Криленко обаче, навлизайки в новата за себе си сфера на инженерството, не само не знае съпромата, но дори няма никаква представа за евентуалната съпротива на душите на хората въпреки вече десетилетната си гръмка прокурорска дейност. Изборът на Криленко се оказва погрешен. Палчински издържа на всички средства, с каквито си служи ОГПУ — и не се предава, и не умира, и не подписва никаква нелепост. Заедно с него през изпитанието минават и също, изглежда, не се предават Н. К. фон Мек и А. Ф. Величко. Дали загиват вследствие на изтезанията, или са разстреляни — засега не знаем, но те доказват, че човек може да се съпротивлява и може да издържи — и с това оставят пламенния отблясък на упрек към всички следващи знаменити подсъдими.

За да скрие поражението си, на 24 май 1929 г. Ягода публикува кратко комюнике на ОГПУ за разстрела на тези тримата заради крупно вредителство и за осъждането на редица още други, неназовани по име. („Известия“, 24 май 1929. — Б. а.)

А колко време е пропиляно напразно! Почти цяла година! А колко нощни разпити! А колко следователски фантазии! И всичко на вятъра. Криленко е принуден да започва всичко отначало, да търси блестяща и силна фигура — и едновременно с това съвсем слаба и податлива. Но той толкова зле познава тази инженерска проклета порода, че прахосва още цяла година в несполучливи опити. От лятото на 1929 г. си губи времето с Хренников, но и Хренников умира, без да приеме тази низка роля. Пречупват волята на стария Федотов, но той е текстилец, отрасълът е неизгоден. Ето ви още една изгубена година! Страната чака всеобхватен вредителски процес, другарят Сталин го чака — а на Криленко не му върви. И едва през лятото на 1930 г. някой намира, предлага: директора на Топлотехническия институт Рамзин! Арестуват го и за три месеца е подготвен и изигран великолепен спектакъл, истинско съвършенство на нашето правосъдие и непостижим образец за световното —

 

Процесът срещу Промпартията (25 ноември — 7 декември 1930 г.). Специално заседание на Върховния съд, същият Вишински, същият Антонов-Саратовски, същият ни любимец Криленко.

Сега вече не възникват „технически причини“, пречещи да предложим на читателя пълната стенограма на процеса — ето я („Процесс Промпартии“. М. „Советское законодательство“, 1931. — Б. а.), и ни да не се допуснат чуждестранни кореспонденти.

Величав замисъл: на подсъдимата скамейка е цялата промишленост на страната, всички нейни отрасли и планови органи. (Само окото на организатора на процеса вижда пролуките, през които са се продънвали минната промишленост и железопътният транспорт.) Същевременно — пестеливо използуване на материала: обвиняеми са само осем души (отчетени са грешките по Шахтинското дело).

Ще възкликнете: как тъй осем души ще представят цялата промишленост? Но те дори са много! Тримата от осмината са само по текстила като най-важен отбранителен отрасъл. Но тогава вероятно има тълпи от свидетели? Седмина, и те същите вредители като арестуваните. Но тогава явно има купища изобличаващи документи? Чертежи? Проекти? Директиви? Сведения? Съображения? Донесения? Лични бележки? Нищо подобно! Тоест — нито една хартийка! Че как така ГПУ не си е отваряло очите? Толкова свят да арестува и нито една бележчица да не спипа? „Много книжа е имало“, но „всичко е унищожено“. Защото: „Къде да държим архива?“ На процеса се изнасят само няколко открити вестникарски статийки — емигрантски и наши. Но как ще се води обвинението?!… Че нали Николай Василиевич Криленко е тук. Не му е първица. „Най-добрата улика при всички обстоятелства е все пак признанието на подсъдимия.“ („Процесс Промпартии“. М. „Советское законодательство“, 1931, стр. 452. — Б. а.)

И то какво признание — не дадено насила, а искрено, когато разкаянието изтръгва от гърдите цели монолози и ти се иска да говориш, да говориш, да разобличаваш, да бичуваш! Предлагат на стария Федотов да седне, стига толкова — не, той се натиска да дава още обяснения и тълкувания! На пет заседания подред не става нужда дори да се задават въпроси: подсъдимите говорят ли, говорят, обясняват, дори искат допълнително думата, за да добавят пропуснатото. Те дедуктивно излагат всичко необходимо за обвинението без всякакви въпроси. След изчерпателните обяснения Рамзин дава за още по-голяма яснота дори кратки резюмета като за посредствени студенти. Подсъдимите се боят най-вече да не би нещо да остане неразяснено, някой неразобличен, нечие име неизречено, нечие вредителско намерение — неразтълкувано. И как хулят самите себе си! „Аз съм класов враг“, „Аз съм продажник“, „Нашата буржоазна идеология…“

Прокурорът: „Това е било грешка от ваша страна, нали?“ Чарновски: „И престъпление!“ За Криленко просто няма работа, пет заседания той си пие чая с бисквитите и каквото друго му донесат.

Но как подсъдимите издържат такъв емоционален взрив? Магнетофонен запис няма, а защитникът Оцеп описва: „Думите на обвиняемите се лееха делово, хладно и професионално спокойно.“ И таз добра! Толкова разпалени изповеди — а делово, хладно? Нещо повече: изглежда, те мънкат своя разкаян и твърде гладък текст толкова безизразно, че Вишински често ги подканва да говорят по-високо и по-ясно, защото нищо не се чува.

Стройността на процеса ни най-малко не се нарушава и от защитата: тя е съгласна с всички възникнали предложения на прокурора; обвинителната му реч тя нарича историческа, своите пък защитни доводи — тесногръди и произнесени с грях на сърцето, защото „съветският защитник е преди всичко съветски гражданин“ и „заедно с всички трудещи се защитата изпитва чувство на възмущение“ от престъпленията на доверителите си. (Процесс Промпартии. М. Советское законодательство, 1931, стр. 488. — Б. а.) В съдебното следствие защитата задава плахи скромни въпроси и тутакси се отказва от тях, ако Вишински я прекъсне. Адвокатите всъщност защищават само двамината безобидни текстилци и не спорят за състава на престъплението или за квалифицирането на действията, а само: няма ли как доверителят им да избегне разстрела? Дали „неговият труп ще бъде по-полезен от неговия труд“, другари съдии?

 

А какви са зловонните престъпления на тези буржоазни инженери? Ето ги. Преследват снижаване на темповете на развитие (например годишният прираст на продукцията е едва 20–22 на сто, докато трудещите се са готови да дадат 40–50 на сто). Забавят темповете при добива на местните горивни материали. Недостатъчно бързо развиват Кузбас. Използуват теоретико-икономическите спорове (да се снабдява ли Донбас с електричество ог Днепрогес? Да се строи ли свръх-магистралата Москва—Донбас?) за забавяне на решенията на важни проблеми. (Докато инженерите спорят, работата чака, нали?) Задържат разглеждането на инженерните проекти (не ги утвърждават начаса). В лекциите си по съпромат прокарват антисъветска линия. Инсталират остаряло оборудване. Замразяват капиталите (инвестират ги в скъпо струващо и дългосрочно строителство). Правят ненужни ремонти. Лошо използуват метала (а те не разполагат с пълен асортимент на желязото). Създават диспропорции между цеховете, между суровините и възможността да ги обработват (това особено добре личи в текстилния отрасъл, където построяват една-две фабрики повече, отколкото това допуска събраната реколта памук). След това извършват скокове от минималистки към максималистки планове. И започват явно вредителско ускорено развитие на същата тази злополучна текстилна промишленост. Ала най-важното: планират (без изобщо да ги извършват) диверсии в енергетиката. По такъв начин вредителството се извършва не като повреди и аварии, а планово и оперативно, за да доведе през 1930 г. до всеобща криза и дори до икономически паралич! Не е довело до това само благодарение на насрещните промишлени планове на масите. (Удвояване на цифрите!)

— Дрън-дрън!… — ще реагира скептично читателят.

Как? Малко ли ви е? Но ако повторим на процеса всеки пункт и вземем да го предъвкваме по пет, по осем пъти, може би няма да изглежда толкова малко?

— Дрън-дрън!… — знае си своето читателят от 60-те години. — А не се ли е стигнало до провал именно поради насрещните планове? Как да не възникне диспропорция, след като всяко профсъюзно събрание, без да си има представа от Държавния план, може както си иска да прекроява всички пропорции.

О, горчив е прокурорският хляб! Решено е да се публикува всяка дума! Значи инженерите също ще четат. Щом си се хванал на хорото, ще го играеш! И Криленко се хвърля безстрашно да разсъждава и разпитва за инженерни подробности! И вътрешните страници, и притурките на огромните вестници се изпълват с технически тънкости, изписани със ситен шрифт. С надеждата, че всеки читател ще се обърка, че не ще му стигнат нито вечерите, нито почивните дни, за да прочете всичко, а ще му се натрапят само рефрените през абзац: Вредители! Вредители! Вредители!

А ако все пак прояви настойчивост? И прочете всяка думичка?

Тогава ще види зад отегчителните самообвинения, скалъпени абсолютно глупаво и неумело, че лубянската примка е хвърлена там, където не й е място. Че от грубата примка излита силно крилата мисъл на XX век. Ето ги арестантите — изловени, покорни, сломени, а мисълта изхвръква! Дори наплашените уморени езици на подсъдимите успяват да ни назоват и кажат всичко.

Ето в каква обстановка се работи. Калинников: „Защото у нас е създадено техническо недоверие.“ Ларичев: „Искаме ли, или не, трябва да добием тези четиридесет и два милиона тона нефт (тоест така ни е наредено отгоре)… защото четиридесет и два милиона тона все едно не могат да се добият при никакви условия.“ („Процесс Промпартии“, стр. 325.)

Между тези две невъзможности е притисната цялата работа на нещастното поколение наши инженери. Топлотехническият институт се гордее с главното си изследване — рязко е повишен коефициентът на използуването на горивото; въз основа на това в перспективния план са залегнали по-ниски нужди от добив на горивни материали — значи вредили са, като са намалявали топливния баланс! Включват в транспортния план преоборудването на всички вагони с автоматично прикачно устройство — значи вредили са, хвърляли са пари на вятъра! (Автоматичното устройство ще се внедри напълно и ще изплати капиталовложенията едва след доста време, а на нас ни дай резултат веднага!) За да използуват по-добре единичните железопътни линии, решават да изготвят помощни локомотиви и по-големи вагони. Това не е ли модернизация? Не, вредителство е! — защото ще трябва да се харчат средства за укрепване на повърхностната част на мостовете и коловозите! От дълбокото икономическо разсъждение, че в Америка капиталът е евтин и работната ръка скъпа, а у нас е обратното и поради това не трябва да подражаваме папагалски, Федотов заключава: не ни е необходимо сега да купуваме скъпи американски конвейерни машини, в близките десет години ще е изгодно да купуваме по-евтините не толкова съвършени английски и да поставим на тях повече работници, а след десет години и бездруго ще трябва да ги сменяме, каквито и да са били, тогава ще купим и по-скъпите. Пак вредителство! — под формата на икономия той не иска в съветската промишленост да има модерна техника! Започват да строят нови фабрики от железобетон вместо от по-евтиния бетон с обяснението, че за сто години те ще се рентират — и това е вредителство! Замразяване на капиталите! Поглъщане на дефицитна арматура! (За зъбни протези ли да я пазят?)

От скамейката на подсъдимите Федотов с готовност отстъпва:

— Разбира се, днес, когато е скъпа всяка копейка, го смятате за вредителство. Англичаните казват: не съм толкова богат, за да купувам евтини неща…

Опитва се меко да обясни на твърдоглавия прокурор:

— Различните теоретични подходи дават различни норми, които в края на краищата са (за такива ще ги сметнат) вредителски… (стр. 365).

Е, как по-ясно може да го каже наплашеният подсъдим?… Което за нас е теория, за вас е вредителство! За вас е важно да вземете какво да е днес, без да мислите ни най-малко за утре…

Старият Федотов се опитва да разясни къде потъват хилядите и милионите заради дивия юруш на петилетката: памукът не се сортира на място и на фабриките не се изпраща съответствуващият на предназначението им сорт, разпращат го небрежно, размесен. Но прокурорът не иска да чуе! С упоритостта на абсолютен тъпанар той десет пъти по време на процеса се връща ли, връща към по-нагледния, по детински елементарен въпрос: защо са взели да строят „фабрики дворци“ — с високи етажи, широки коридори и прекалено усъвършенствувана вентилация? Нима това не е явно вредителство! Нали така изваждат капитала от обращение, и то безвъзвратно!!! Буржоазните вредители му обясняват, че Комисариатът по труда иска да строи за работниците в страната на пролетариата просторно и с повече въздух (ще рече, в Народния комисариат по труда има също вредители, запишете!), лекарите настоявали етажите да са високи девет метра, Федотов ги намалил на шест метра — а защо не на пет?! Пак вредителство! (А ако ги бе снишил до четири и половина — щеше да е вече нагло вредителство: явно намерение да се създадат за свободните съветски работници кошмарните условия на капиталистическите фабрики.) Обясняват на Криленко, че от общата стойност на цялата фабрика с оборудването тук става дума за три процента от сумата — не, отново, отново и отново се лови за височината на етажа! И как са посмели да поставят такива мощни вентилатори? Имали са предвид най-горещите летни дни… Толкова ли не може без тях през горещините? Нищо няма да им стане на работниците и да се поизпотят малко!

И в същото време: „Диспропорциите бяха заложени от самото начало. Всичко бе организирано през куп за грош оше преди да възникне «Инженерният център».“ „Всъщност никакви вредителски действия не се налагат… Достатъчни са съответните действия, за да си дойде всичко от само себе си“. Чарновски не би могъл да се изрази по-ясно! Разбира се, след дългите месеци на Любянка и вече от подсъдимата скамейка. Достатъчни са съответните действия (тоест посочените от ръководещите ги некадърници) — и немислимият план подкопава сам себе си; ето го вредителството им: „Имахме възможност да произведем например хиляда тона, а трябваше (тоест според глупашкия план) да ги докараме до три хиляди, а ние не взехме мерки за такава продукция.“

Съгласете се, за официална, прегледана и прочистена стенограма от ония години това не е малко.

Криленко много пъти довежда своите артисти до уморени интонации — от глупостите, които ги принуждава да мелят неспирно, та да те е срам за драматурга, но си принуден да играеш заради трохичката живот.

Криленко: Съгласен ли сте?

Федотов: Съгласен съм… Макар в общи линии, че да не мисля …(стр. 425).

Криленко: Потвърждавате ли?

Федотов: Впрочем… отчасти… Всъщност… да (стр. 356).

Инженерите (тези, дето са на свобода, още неприбраните, на които предстои бодро да работят след съдебното охулване на цялото им съсловие) нямат изход. Всичко е лошо. И така лошо, и инак лошо. Лошо е да вървят напред, лошо е да дърпат назад. Ако бързат — вредителска привързаност, ако не бързат — вредителско протакане. Ако развиват предпазливо отрасъла — умишлено го бавят, саботират; ако се подчинят на скоковете по приумица — вредителска диспропорция. Ремонтът, подобряването, капиталната подготовка са прахосване на капиталите; работата до пълното износване на оборудването — диверсия! (И следователите узнават всичко това от самите тях чрез лишаване от сън — карцер, — а сега вече сами посочете убедителни примери къде бихте могли да навредите.)

— Дайте някой ярък пример! Дайте някой ярък пример за вашето вредителство! — подканя нетърпеливият Криленко.

(Ще ви дадат, ще ви дадат и ярки примери! Ще има кой да напише в близко време историята на техниката през тия години! Той ще ви даде всички примери и непримери. Ще оцени всичките гърчове на вашата припадъчна петилетка, изпълнена за четири години. Ще узнаем тогава колко народно богатство и сили са били хвърлени на вятъра. Ще узнаем как всички най-добри проекти са били прахосани, а лошите изпълнени по най-калпавия начин. Е, щом като безценните инженери се ръководят от хунвейбини, какво хубаво може да се очаква? Дилетантите ентусиасти увеличават още повече броя на тъпите началници.)

Да, по-подробно не е на сметка. Колкото по-подробно, толкова по-малко заслужават разстрел злодеянията.

Но чакайте, това още не е всичко! Главните престъпления тепърва предстоят! Ето ги и тях, ясни и разбираеми дори за неграмотния!!! Промпартията: 1/ подготвяла е интервенция; 2/ получавала е пари от империалистите; 3/ осъществявала е шпионаж; 4/ разпределяла е портфейлите в бъдещото правителство.

И толкоз! Всички уста са затворени. И всички опоненти оборват глави. И се чуват само тропотът на демонстрациите и ревът през прозорците: Смърт! Смърт! Смърт!

А по-подробно не може ли?… А защо ви е по-подробно? Е, дадено, само че ще бъде още по-страшно. Всички тях ги е ръководил френският генерален щаб. Няма си друга работа Франция, нито трудности, нито партийни борби, само да й подсвирнеш — и дивизиите й ще тръгнат на интервенция! Отначало я набелязват още за 1928 г. Но не се споразумяват, не успяват да се подготвят. Както и да е, отлагат я за 1930 г. Отново не постигат съгласие. Тогава — за 1931 г. Всъщност какво излиза? Франция няма да воюва, само ще получи (заради общата организация) част от Украйна. Англия съвсем пък няма да воюва, но за респект обещава да изпрати флот в Черно и Балтийско море (за което ще получи кавказкия нефт). Кои ще воюват ли? Стоте хиляди емигранти (те отдавна са се разбягали, пръснали са се, но само като им подсвирнат, веднага ще се съберат). Сетне — Полша (за нея — половината Украйна). Румъния (известни са блестящите й успехи през Първата световна война, тя е страшен противник). Латвия! И Естония! (Тези две малки страни ще захвърлят на драго сърце грижите за своите млади държавни устройства и ще връхлетят върху нас с цялата си мощ.) А най-страшно е направлението на главния удар. Как, нима то е известно? Да! Ще започне от Бесарабия и по-натагък, опирайки се на десния бряг на Днепър — направо към Москва (Кой е прокарал върху цигарената кутия тази стрелка за Криленко? Дали не същият, който измисли цялата ни отбрана през 1941 г.? — Б. а.). И в този решаващ момент по всички железопътни линии… ще има взривове ли? Не, ще се създадат задръствания! Промпартията ще отвърти бушоните на електроцентралите и целият Съюз ще потъне в мрак, и всички машини ще спрат, включително и текстилните! Ще се развихрят диверсии. (Внимание, подсъдими! Преди закритото заседание да не се назовават диверсионните методи! Нито заводите, нито географските точки! Както и фамилните имена, било на чужденците, било на нашите!) Прибавете тук смъртоносния удар по текстилната промишленост, който ще бъде нанесен по това време! Добавете, че две-три текстилни фабрики се строят вредителски в Белорусия, за да послужат като опорна база на интервентите (стр. 356), ни най-малко не се шегуват! Като имат вече текстилните фабрики, интервентите неумолимо ще се юрнат към Москва! Но ето го и най-коварния заговор: искали са (без да успеят) да пресушат кубанските мочурища, полеските блата и тресавището около Илменското езеро (Вишински забранява да се назовават точните места, но един от свидетелите се изпуска) — и тогава пред интервентите ще се разчистят най-кратките пътища, и те, без да наквасят крака и конски копита, ще стигнат до Москва. (Защо е било толкова трудно на татарите? Защо Наполеон не е намерил Москва? Ами заради полеските и илменските блата. А ако ги пресушат, белокаменната хубавица става съвсем достъпна!) И още, добавете още, че, уж като дъскорезници, са построени (не, няма да посочим местата, това е тайна!) хангари, та самолетите на интервентите да не стоят на дъжда. Построени са още (местата няма да посочим!) помещения за интервентите! (Къде ли са квартирували бездомните окупатори от всичките предишни войни?…) Подсъдимите получават всички инструкции от загадъчните чужденци, господата К и Р (имената им в никакъв случай не бива да се споменават! Нито държавите, към които принадлежат) (стр. 409). А в последно време пристъпват дори към „подготовка на изменническите действия на отделни части от Червената армия“ (родовете войски не бива да се посочват! Частите също! Фамилните имена също!). Наистина не са го направили, но са имали намерение (също без да го осъществят) да сформират в някакво централно армейско учреждение група финансисти, бивши офицери от бялата армия. (Ах, от бялата армия ли? Запишете, да се арестуват!) Групи от антисъветски настроени студенти… (Студенти ли? Запишете, да се арестуват.)

(Впрочем напразен труд. Да не вземат трудещите се да си помислят, че всичко отива към гибел, че съветската власт е изтървана пусулата? Тук също се внася яснота: много нещо е било замислено, но малко е свършено! Нито един промишлен отрасъл не е понесъл съществени загуби.)

Но защо все пак интервенцията не се е състояла? Поради различни сложни причини. Ту защото Поанкаре не е избран във Франция, ту защото нашите емигранти индустриалци смятат, че бившите им предприятия не са достатъчно възстановени от болшевиките — нека болшевиките поработят по-добре! Пък и все не могат да се споразумеят с Полша и Румъния.

Така да бъде, не е имало интервенция, но затова пък е имало Промпартия! Стига ли до ушите ви тропотът на демонстрантите? Стига ли до ушите ви ропотът на трудещите се маси: „Смърт! Смърт! Смърт!“ Това са „същите онези, на които в случай на война ще се наложи да изкупят с живота си, с лишения и страдания резултатите от действията на тези лица“ (стр. 437 — из речта на Криленко).

(Наистина пророчески казано: именно — с живота си, с лишения и страдания ще изкупят през 1941 г. доверчивите демонстранти действията на тези лица! Но накъде сочите с пръст, прокуроре? Къде сочи пръстът ви?)

Защо все пак Промишлена партия? Защо партия, а не Инженерно-технически център? Свикнали сме с Център!

Да, имало е и Център. Но са решили да се преобразуват в Партия. Така е по-авторитетно. По-лесно ще е да се борят за портфейли в бъдещото правителство. Това „мобилизира инженерно-техническите маси в борбата им за властта“. А срещу кого ще се борят? Ами срещу другите партии! Първо — срещу Трудовата селска партия, тя наброява двеста хиляди души! Второ — срещу меншевишката партия! А Центърът? Точно тези три партии трябва да образуват Обединен център. Но ГПУ ги разгромява. Пак добре, че ни разгромиха! (Подсъдимите до един се радват на това.)

(Сталин го блазни да разгроми още три партии! Какво са за славата му някакви си три „центъра“!)

А щом е партия — ще има и ЦК, да, свой ЦК! Вярно, без никакви конференции, без никакви избори. Който е поискал, се е записал, четири-пет души. Все си отстъпват един на друг. Включително и председателското място. Заседания също няма нито на ЦК (никой не помни, но Рамзин добре помни, ще каже!), нито в отрасловите групи. Същинска пустиня… Чарновски: „Формално нямаше Промпартия.“ А колко членове наброява? Ларичев: „Трудно е да им се направи сметка, точният състав не се знае.“ А как са вредили? Как са предавали директивите? Ами така, кой с когото се срещне в учреждението — предава му устно. А по-нататък всеки вреди по убеждение. (Е, Рамзин ще назове уверено две хиляди членове. Щом ще арестуват две хиляди, колко му е да арестуват и пет хиляди. В СССР, според данните на съда, има всичко тридесет-четиридесет хиляди инженери. Значи всеки седми ще бъде арестуван, останалите шестима ще бъдат сплашени.) А контактите с Трудовата селска партия? Ами като се срещнат с нея в Плановата комисия или във Висшия съвет на народното стопанство — „планират систематични актове срещу селските комунисти“…

Къде вече сме го виждали? Ах, да, в „Аида“. Радамес го напътствуват преди похода, оркестърът гърми, осем воини стоят с шлемове и копия, а две хиляди са нарисувани на заден план върху платно.

Такава е и Промпартията.

Но нищо, минава, играе се! (Сега дори не ни се вярва колко страшно и сериозно ни бе изглеждало всичко това тогава, колко ни бе потискало. Че и ни се набива с повторения, всеки епизод се разглежда по няколко пъти. И от това ужасните видения се множат. Че и още, за да не бъде безинтересно, подсъдимите изведнъж „забравят“ нещо незначително, „опитват се да го замажат“ — но моментално „ги притискат с кръстосани показания“ и излиза живо като в МХАТ (Московски художествен академичен театър. — Б. пр.).

Но Криленко прекалява. Замисля да разобличи още от една страна Промпартията — да покаже социалната й база. А тук вече опира до класовата стихия, анализът няма да подведе. И Криленко отстъпва от системата на Станиславски, не раздава ролите, впуска се в импровизация: нека всеки разкаже за живота си, как се е отнасял към революцията, как е стигнал до вредителството. И това необмислено допълване — на действието с една човешка картина — изведнъж разваля и петте акта.

Първото, което узнаваме изненадани, е, че и осмината корифеи на буржоазната интелигенция са от бедни семейства. Син на селянин, син на многодетен канцеларски чиновник, син на занаятчия, син на селски учител, син на амбулантен търговец… И осмината са учили при оскъдни условия, сами са припечелвали за своето образование, и от каква възраст? — от дванадесет, от тринадесет, от четиринадесет години! Кой с даване на уроци, кой като огняр на локомотив. И което е най-чудовищно: при царизма никой не им е слагал бариера пред образованието! Всички те нормално са завършили реални гимназии, след това висши технически училища, стават големи изтъкнати професори. (Как така? А ни разправяха, че… само децата на помешчиците и капиталистите… Нали календарите уж не лъжеха?…)

А сега например, в съветско време, инженерите са много затруднени: на тях им е почти невъзможно да дадат на децата си висше образование (да си спомним, че децата на интелигенцията са последно качество). Съдът не спори. И Криленко не спори. (Подсъдимите сами бързат да направят уговорката, че, естествено, върху фона на общите победи това не е съществено.

Започваме лека-полека да различаваме и подсъдимите (до този момент те говорят по един и същ начин). Възрастовата черта, която ги разделя, е и чертата на порядъчността. Обясненията на тези, които са към шестдесетте, че и отгоре, пораждат съчувствие. Но четиридесетгодишните Рамзин и Ларичев и тридесет и девет годишният Очкин (същият, който прави донос срещу Главното управление на топливната промишленост през 1921 г.) са напористи и безсрамни, а всички основни показания срещу Промпартията и за интервенцията идват от тях. Рамзин е такъв (при предишните му необикновени успехи), че никой от инженерите не му подава ръка — нищо, преглъща го! А по време на процеса от половин дума схваща намеците на Криленко и прави точни формулировки. Всички обвинения се градят върху казаното от Рамзин по памет. Самообладанието и напорът му са такива, че действително би могъл (по нареждане на ГПУ, разбира се) да води в Париж пълномощни преговори за интервенцията. Не пада по-долу и Очкин: още на двадесет и девет години се ползувал с „безграничното доверие на Съвета по труда и отбраната и на Совнаркома“.

Това не може да се каже за шестдесет и две годишния професор Чарновски: анонимни студенти издевателствуват над него в стенвестника: след като е чел двадесет и три години лекции, го викат на общо студентско събрание „да даде отчет за работата си“. (Не се явява.)

А професор Калинников оглавява-през 1921 г. открита борба срещу съветската власт — по-точно: професорската стачка! Да си спомним тяхната академична автономия. (Част първа, глава втора. — Б. а.) През 1921 г. професорите от Московското висше техническо училище преизбират Калинников за ректор за още един мандат, а народният комисариат не иска да признае това и назначава свой човек. Тогава се вдигат на стачка и студентите (още ги няма истинските пролетарски студенти), и професорите — цяла година Калинников е ректор въпреки волята на съветската власт. (Едва през 1922 г. ще видят сметката на тяхната автономия, и то след редица арести.)

Федотов е на шестдесет и шест години и неговият инженерен стаж във фабриката е с единадесет години по-голям от този на цялата РСДРП. Работил е във всички предачни и текстилни фабрики в Русия (колко омразни са такива хора, как ти се иска по-скоро да се отървеш от тях!). През 1905 г. напуска директорското място при Морозов, отказва се от високата си заплата — предпочита да иде на „червеното погребение“ на работниците, убити от казаците. Сега е болен, зле е със зрението, вечер не може да излиза на улицата, да ходи дори на театър.

Та тези ли хора подготвят интервенция, икономическа разруха?

Чернавски години наред не знае свободна вечер, преподава и разработва новите науки (организацията на производството, научните начала на рационализацията). Запомнил съм от дете инженерните професии от онова време, именно такива бяха те: вечер не ги оставяха на мира разните дипломати, проектанти, аспиранти и те се прибираха при семействата си едва в единадесет вечерта. Помислете, само тридесет хиляди в цялата страна, в началото на петилетката — направо ги разкъсваха на части!

И тъкмо те — да подготвят криза? И да шпионират срещу подаяние?

Рамзин казва само едно честно нещо пред съда: „Пътят на вредителството е чужд на вътрешната нагласа на инженерството.“

На целия процес Криленко кара подсъдимите да се унижават и извиняват, че са „полуневежи“, направо „невежи“ в политиката. Защото политиката е много по-трудна и стои по-високо от някакво си там металознание или турбостроене! В нея не помагат нито главата, нито образованието. Не, отговорете, с какво настроение посрещнахте Октомврийската революция? — Скептично. — Тоест веднага враждебно? Защо? Защо? Защо?

Криленко не ги оставя на мира със своите теоретични въпроси и от изтърваните съвсем по човешки случайни думи в разрез с ролите им ни се разкрива сърцевината на истината — как е било в действителност, от какво е надут целият този сапунен мехур.

Първото нещо, видяно от инженерите след октомврийския преврат, е разрухата. (И наистина започва разруха за дълги години) Друго, което виждат, е лишаването от най-елементарни свободи. (И тези свободи вече никога няма да се върнат.) Как са могли инженерите да възприемат диктатурата на работниците — на тези свои помагачи в промишлеността, слабо квалифицирани, незапознати нито с физическите, нито с икономическите закони на производството, но ето че са заели най-важните кресла, за да ръководят тях, инженерите? Защо инженерите да не смятат за по-естествено такова изграждане на обществото, при което начело ще са тези, които могат разумно да направляват неговата дейност? (И ако оставим настрана нравственото ръководене на обществото, нима не към това води днес цялата социална кибернетика? Нима професионалните политици не са циреи върху врата на обществото, пречещи му свободно да върти главата си и да движи ръцете си?) И защо инженерите да нямат политически възгледи? Нали политиката не е дори род наука, а емпирична област, неописвана ог никакъв математически апарат, че и податлива още на човешкия егоизъм и слепите страсти. (Дори на процеса Чарновски изрича: „Политиката трябва все пак до известна степен да се ръководи от техническите изводи.“)

Дивашкият натиск на военния комунизъм може само да отвращава инженерите, инженерът не може да участвува в безсмислието — затова до 1920 г. повечето от тях бездействуват, макар и да изпадат в крайна мизерия. Започва НЕП — инженерите се залавят ентусиазирано за работа: те възприемат НЕП-а като симптом, че властта се е вразумила. Но уви, условията не са предишните: на инженерството се гледа не само като на социално подозрителна прослойка без право да изучи дори децата си; инженерството не само е платено неизмеримо по-ниско от своя принос в производството; но като го държат отговорно за успеха на производството и дисциплината в него, го лишават от правата да поддържа тази дисциплина. Сега вече всеки работник може не само да не изпълнява разпорежданията на инженера, но безнаказано да го оскърбява и дори да го удря — и като представител на управляващата класа работникът в случая винаги е прав.

Криленко възразява: Помните ли процеса срещу Олденбергер? (Тоест как го защищавахме.)

Федотов: Да. За да бъде привлечено вниманието ви върху положението на инженера, той трябваше да пожертвува живота си.

Криленко (разочаровано): Е, въпросът не стоеше така.

Федотов: Той умря, а и не само той. Той умря доброволно, а мнозина бяха убити (стр. 228).

Криленко мълчи. Значи е истина. (Прелистете още веднъж процеса на Олденбергер, представете си гонението, на което е бил подложен. И финала: „Мнозина бяха убити.“)

И така, инженерът е виновен за всичко, преди още да е извършил каквото и да е! А не дай си боже действително да сбърка някъде, нали и той е човек? Направо ще го разкъсат, ако колегите му не го прикрият. Нима те ще оценят откровеността?… Значи понякога инженерите са принудени и да лъжат партийното началство?

За да възстановят авторитета и престижа си, инженерите наистина трябва да се обединят и да се спасяват един друг — те всички са под заплаха. Но за такова обединяване не е нужна никаква конференция, не са нужни никакви членски книжки. Като всяко взаимно разбирателство между умни, точно мислещи хора, то се постига с тиха немногословност, дори със случайно казани думи, гласуванията са абсолютно излишни. От резолюции и партийна тояга се нуждаят само ограничените умове. (Тъкмо това Сталин никак не иска да разбере, а след него и следователите, и цялата им компания! Те нямат опит в такива човешки взаимоотношения, никога не са виждали нещо подобно в партийната си история!) А такова единство отдавна вече съществува между руските инженери в огромната неграмотна страна, то е проверено вече от няколко десетилетия — но ето че новата власт узнава за него и изпада в тревога.

А през това време настъпва 1927 г. Къде се е изпарило благоразумието на НЕП-а! НЕП е бил, както излиза, цинична измама. Предлагат се безразсъдни нереални проекти за свръхиндустриален скок, обявяват се невъзможни планове и поръчения, Какво остава на колективния инженерен разум да прави в тези условия — на инженерното ръководно ядро на Държавната планова комисия и на Съвета на народното стопанство? Да се подчини на безумието ли? Да се отдръпне в сянка? За тях както и да е, на хартия могат да напишат какви ли не цифри, но „на нашите другари, на работниците практици няма да е по силите да изпълнят тези поръчения“. Значи трябва да гледат да поснижат тези планове, да ги регулират разумно и изобщо да се откажат от най-нереалните. Да имат нещо като своя инженерна Планова комисия за коригиране на глупостите на ръководителите — и най-смешното — в техен интерес! И в интерес на цялата промишленост и на народа, защото разорителните решения винаги трябва да се отклоняват и разлетите и пръснатите милиони да се вдигат от земята. Сред всеобщата шумотевица за количеството, за изпълнението и преизпълнението на плана трябва да се отстоява лозунгът „качеството е душата на техниката“. И студентите трябва да бъдат възпитавани в този дух.

Ето я тънката нежна тъкан на истината. Както е в действителност.

Но нима ще го кажеш гласно през 1930 г.? Разстрелът не ти мърда! А за яростната тълпа това е малко, не личи!

Затова мълчаливият и спасителен за цялата страна сговор на инженерството трябва да бъде представен като грубо вредителство и интервенция.

Ето как в неизмислената картина изниква пред нас безплътното — и безплодно! — видение на истината. Режисьорската работа удря на камък. Федотов се изпуска да спомене за безсънните нощи (!) през осемте месеца предварителен арест; за някакъв важен работник от ГПУ, който му (!) стиснал ръката неотдавна. (Значи са се били споразумели? Изпълнявайте ролята си — и ГПУ ще удържи на обещанието си!) А ето че свидетелите, чиято роля е несравнимо по-малка, започват да се объркват.

Криленко: Участвували ли сте в тази група?

Свидетелят Кирпотенко: Два-три пъти, когато се разработваха въпросите за интервенцията.

Точно това ни трябва!

Криленко (насърчително): И какво по-нататък?

Кирпотенко (пауза): …Освен това не знам нищо друго.

Криленко го подтиква, припомня му.

Кирпотенко (тъпо): Освен интервенцията не знам нищо друго (стр. 354).

А на очната му ставка с Куприянов при него вече и фактите не се покриват. Криленко се сърди и крещи на несхватливите арестанти:

— Тогава трябва да уеднаквите отговорите си! (Стр. 358.)

Но ето че в антракта зад кулисите всичко отново е натъкмено до стандарта. Всички подсъдими отново са кукли на конци и всеки чака да го дръпнат. И Криленко дръпва наведнъж и осмината: чуйте, индустриалците в емиграция са напечатали статия, че не е имало никакви преговори с Рамзин и Ларичев и че не знаят за никаква „Промпартия“, а показанията на подсъдимите са измъкнати по всяка вероятност с изтезания. Е, какво ще кажете на това?…

Господи, колко възмутени са подсъдимите! Те се прекъсват един друг в нетърпението си всеки пръв да се изкаже! И помен няма от измъченото спокойствие, с което няколко дена са унижавани и себе си, и своите колеги! От тях просто блика клокочещо негодувание срещу емигрантите! Те горещо молят да направят писмено изявление за вестниците — колективно писмено изявление на подсъдимите в защита на методите на ГПУ! (Е, и това ако ме е украшение, и това ако не е брилянт!)

Рамзин: Нашето присъствие тук е достатъчно доказателство, че не сме били подлагани на мъки и изтезания!

А нима струват нещо тия изтезания, след като обвиняемите не могат да бъдат изведени пред съда!

Федотов: Престоят в затвора донесе полза не само на мен… Аз дори се чувствувах там по-добре, отколкото на свобода.

Очкин: И аз, и аз!

Криленко и Вишински просто проявяват благородство, като се отказват от такова колективно писмено изявление. А биха го написали! И подписали!

Дали все още някой има подозрения? Другарят Криленко ще го ослепи с блясъка на своята логика: „Да допуснем дори за секунда, че тези хора не казват истината — защо тогава именно те си арестувани и защо изведнъж решават да проговорят?“ (Стр. 452.)

Каква силна мисъл! — как за толкова години обвинителите не са се досетили: самият факт на арестуването доказва вече виновността! Ако подсъдимите са невинни — защо тогава ще ги арестуват? А вече след като са ги арестували — значи са виновни!

И действително: защо решават да проговорят?

„Да оставим настрана въпроса за изтезанията!… Психологически да поставим въпроса: защо се признават за виновни? А аз ще попитам: а какво им остава да правят?“ (Стр. 454.)

Само колко вярно! Колко психологично! Който е имал честта да пребивава в това учреждение, нека си спомни: а какво му остава да прави?…

(Иванов-Разумник (Иванов-Разумник. Тюрьми и ссилки. Нъю-Йорк, 1953. — Б. а.) пише, че през 1938 г. лежал с Криленко в една килия в Бутирки и мястото на Криленко било под наровете. Живо си представям това (самият аз съм бил принуден да се завирам под тях): наровете там са толкова ниски, че можеш да се промушиш отдолу по мръсния асфалтов под само по лакти, но отначало новакът трудно свиква и пълзи на четири крака. Завре глава, а вирнатият му задник остава отвън. Мисля, че на върховния прокурор му е било особено трудно да свикне и неизмършавелият му още задник дълго ще е стърчал за чест и слава на съветското правораздаване. Признавам си греха, със злорадство си представям този заклещен задник и той някак ме успокоява в дългото описание на тези процеси.)

Нещо повече — продължава да развива мисълта си прокурорът, — ако всичко това (за изтезанията) е истина, необяснимо остава какво принуждава всички единодушно, без каквито да било отклонения и спорове, да се признават така в хор? Че къде биха могли да влязат в такъв гигантски сговор? Нали не поддържат контакти помежду си по време на следствието?!

(След няколко страници оцелелият свидетел ще ни разкаже къде…)

Нека този път не аз на читателя, а той на мен ми разясни в какво се състои прословутата „загадка на московските процеси през 30-те години“ (отначало се чудят на „Промпартията“, сетне загадката се прехвърля върху процесите срещу партийните вождове).

Нали от две хиляди замесени са се изправили пред съда не двеста-триста, а само осем души. Да дирижираш хор от осем човека не е толкова трудно. А Криленко може да избира измежду хиляди и две години той избира. Палчински не се пречупва и е разстрелян (и посмъртно обявен за „ръководител на Промпартията“, като такъв го споменават в показанията, макар че от него не е оставена нито думичка). По-късно се надяват да измъкнат нужното от Хренников — и той не се огъва. И само забележка под линия със ситен шрифт: „Хренников е умрял по време на следствието.“ За глупаците пишете с дребен шрифт, но ние знаем! И ще напишем с двойно големи букви: ИЗТЕЗАВАН ДО СМЪРТ ПО ВРЕМЕ НА СЛЕДСТВИЕТО! (Посмъртно и той е обявен за ръководител на Промпартията. Да има поне един мъничък факт от него, поне едно показание в общия хор — нито едно. Защото не е дал нито едно!) И изведнъж находка — Рамзин! На това му се вика енергия, хватка! На всичко е готов — само и само да се измъкне жив! А такъв талант! Арестуват го в края на лятото, малко преди самия процес — а той не само се вживява в ролята, но като да е съчинил дори цялата пиеса, че и обхваща маса сроден материал, всичко при него пасва, всяко фамилно име, всеки факт. Ето ви и образец от ленивото му красноречие: „Дейността на Промпартията бе толкова разклонена, че дори при единадесетдневната продължителност на процеса не е възможно да бъде разкрита в пълни подробности“ (тоест: търсете! търсете още!). „Твърдо съм уверен, че в инженерните кръгове все още се е запазила една малка антисъветска прослойка“ (ам-ам, ловете още!). И само колко го бива: знае, че е гатанка и трябва художествено да я обясни. И безчувствен като дърво, изведнъж открива в себе си „чертите на руското престъпление, пречистването от което е възможно само чрез всенародно покаяние“.

Рамзин незаслужено е отпаднал от руската памет. Мисля, че напълно е заслужил да стане нарицателен тип за циничен и ярък предател. Бенгалски огън на предателството! Не само Рамзин е такъв през гази епоха, но той е като на длан пред нас.

Та значи най-трудното за Криленко и ГПУ е да не сбъркат в избора на лицата. Но рискът не е голям: следственият брак винаги може да бъде пратен в гроба. А които минат през решетото и ситото — полекувай ги, поугои ги и ги изкарай на процеса!

И в какво тогава е гатанката? Как да ги обработят ли? Ами така: искате ли да живеете? (Ако не заради себе си, заради децата, заради внуците.) Не разбирате ли, че нищо не ни струва да ви разстреляме още тук, в двора на ГПУ? (Това не буди съмнение. А който още не го е разбрал, ще мине курса на лубянските изтезания.) Но и за нас, и за вас е по-изгодно, ако ни изиграете известен спектакъл, чийто текст ще напишете самите вие като специалисти, а ние, прокурорите, ще го разучим и ще се помъчим да запомним техническите термини. (На процеса Криленко понякога се обърква, казва колоос на вагона вместо на локомотива.) Ще ви бъде неприятно, позорно да правите лъжливи разкрития — трябва да го преглътнете! Нали най-важното е да останете живи! — А каква е гаранцията, че след това няма да ни разстреляте? — А за какво да ви отмъщаваме? Вие сте прекрасни специалисти и не сте се провинили в нищо, ние ви ценим. Вижте сами — толкова вредителски процеси вече минаха и всеки, който се е държал прилично, сме го оставяли жив. (Да се пощадят послушните подсъдими от предишния процес, е важно условие за успеха на следващия. Така като верижна реакция тази надежда се предава чак до Зиновиев — Каменев). Стига обаче да изпълните всички наши условия до последното! Процесът трябва да се задействува в полза на социалистическото общество!

И подсъдимите изпълняват всички условия…

Целият професионализъм на интелектуалната инженерна опозиция се представя за мръсно вредителство, разбираемо и за последния невежа. (Но още не се е стигнало до счуканото на ситно стъкло, сипано в чиниите на трудещите се! Това още и на прокурорите не е дошло наум.)

Следва — мотивът за идейността. Започнали са да вредят ли? — от враждебна идейност, но сега вече са се осъзнали задружно, нали? — също от идейни подбуди, покорени (в затвора) от пламенния доменен лик на третата година от Петилетката! В последната си дума те наистина молят за живота си, но не това е най-важното за тях. (Федотов: „За нас не може да има прошка! Обвинителят е прав!“) За тези странни подсъдими сега, на прага на смъртта, най-важното е да убедят народа и целия свят в непогрешимостта и далновидността на съветското правителство. Рамзин особено усърдно превъзнася „революционното съзнание на пролетарските маси и на техните вождове“, които „съумяха да намерят неизмеримо по-верни пътища в икономическата политика“, отколкото учените, и значително по-правилно пресметнаха темповете на народното стопанство. Сега вече „аз разбрах, че трябва да се направи рязко усилие, че трябва да се извърши скок, Това се говори у нас през 1930 г., когато Мао е още млад и зелен. — Б. а. () че трябва да се щурмува…“ (стр. 504) и т.н. Ларичев: „Отмиращият капиталистически свят капитулира пред Съветския съюз.“ Калинников: „Диктатурата на пролетариата е неизбежна необходимост… Интересите на народа и интересите на съветската власт се сливат в една целенасоченост.“ Впрочем и на село „генералната линия на партията, унищожаването на кулачеството са правилни“. Те имат време за всичко да си почешат езиците, докато очакват присъдата… Разкаялите се интелигенти намират сили дори и за едно такова предсказание: „Колкото повече се развива обществото, толкова повече индивидуалният живот ще се стеснява… Колективната воля е висша форма“ (стр. 510).

Така с общите усилия на осмината са постигнати всички цели на процеса:

1. Всички недостатъци в страната, и гладът, и студът, и одрипавяването на хората, и бъркотията, и явните глупости — за всичко са виновни вредителите инженери.

2. Народът е наплашен от надвисналата интервенция и е готов на нови жертви.

3. Инженерната солидарност е нарушена, цялата интелигенция е наплашена и разединена.

И за да не останат никакви съмнения, Рамзин обявява още веднъж ясно тази цел на процеса:

„Исках, в резултат на сегашния процес срещу Промпартията, да се постави веднъж завинаги кръст върху тъмното и позорно минало на цялата интелигенция“ (стр. 49).

Не му отстъпва и Ларичев: „Тази каста трябва да бъде разрушена… Няма и не може да има лоялност сред инженерството!…“ (Стр. 508.) И Очкин: интелигенцията е „мекотело, тя няма, както каза държавният обвинител, гръбнак, това е абсолютна безгръбначност… Нюхът на пролетариата е неизмеримо по-висок.“ (Стр. 509.) (И винаги, кой знае защо, най-важното у пролетариата е неговият нюх… Всичко все през носа.)

Е, бива ли да разстрелват такива усърдни хора? Отначало на главните обвиняеми е обявена смъртна присъда, но мигом е заменена с по десет години. (И Рамзин потегля да организира топлотехническо учебно заведение в затвора.)

Така десетилетия наред се пише историята на нашата интелигенция — от анатемата на двадесета година (читателят помни: „не мозък на нацията, а лайно“, „съюзник на черните генерали“, „наемен агент на империализма“) до анатемата на тридесета.

Да се чудим ли, че думата „интелигенция“ се е утвърдила у нас като хулна?

 

Ето как се фабрикуват публичните съдебни процеси! Търсещата Сталинова мисъл постига най-сетне своя идеал. (Как смотаните Хитлер и Гьобелс да не му завидят и да не станат за срам и смях с подпалването на райхстага?…)

Стандартът е постигнат — и сега може да се придържаме с десетилетия към него. Той може да се повтаря всеки сезон — както нареди Главният режисьор. Главният благоволява да насрочи следващия спектакъл само след три месеца. Къси срокове за репетициите, но нищо. Гледайте и слушайте! Само в нашия театър! Премиера на

 

Процеса срещу Съюзното бюро на меншевиките (1–9 март 1931 г.). Специално заседание на Върховния съд, председател, кой знае защо, Шверник, а иначе всички познати — Антонов-Саратовски, Криленко, помощникът му Рогински, са налице. Режисьорите се държат уверено (а и материалът не е технически, а партиен, познат) и изведнъж на сцената — четиринадесет подсъдими.

И всичко минава дори не гладко, а зашеметяващо гладко.

…Тогава бях на двадесет години, вече трета година внимателно изчитах цялата политика в големите „Известия“. Бях изгълтал и буква по буква стенограмите на тези два процеса. Още в Промпартията усещах ясно с хлапешкото си сърце преувеличаването, лъжата, скалъпеността, но там поне имаше грандиозен декор — всеобща интервенция! Парализиране на цялата промишленост! Разпределение на министерски портфейли! Докато в процеса срещу меншевиките, макар и същият, декорът бе избелял и актьорите артикулираха вяло, спектакълът бе скучен до смърт, бе някакво унило бездарно повторение. (Нима Сталин с дебелата си като на носорог кожа го е почувствувал?) Как да си обясним иначе, че отменя трудово-селската партия и няколко години няма процеси?)

Ще бъде скучно да коментираме отново по стенограмата. Но разполагам с непосредствения разказ на един от главните подсъдими на този процес Михаил Петрович Якубович, а сега молбата му за реабилитиране, в която излага изопачаванията, прониква в нашия спасител — Самиздат, и хората вече четат как е било всичко. (Писъмо М.Якубовича Генеральному Прокурору СССР, 1967 („Архив Самиздата“, Мюнхен, АС 150). — Б. а.)

Реабилитацията му е отказана: та нали техният процес е влязъл в златните скрижали на нашата история, един камък да се измъкне от постройката — и всичко ще рухне! М.П. Якубович си остави нереабилитиран, но за утешение му е отпусната лична пенсия заради революционната му дейност! Какви ли ненормални неща няма у нас.

Неговият разказ ни обяснява ясно целия низ от московски процеси през 30-те години.

Как е съставено несъществуващото „Съюзно бюро“? На ГПУ е спуснато по план да докаже, че меншевиките умело се промъкват и се добират с контрареволюционна цел до редица важни държавни постове. Истинското положение не пасва на схемата: действителните меншевики не заемат никакви постове. Но такива и не попадат на процеса. (В.К. Иков, разправят, действително бил член на нелегалното, тихо живуркащо и нищо невършещо бюро на меншевиките, но на процеса дори не знаят за това. Иков минава на втори план, получава осмица.) По схемата на ГПУ трябва да има двама от Висшия съвет на народното стопанство, двама от Народния комисариат на търговията, двама от Държавната банка, един от Централния съюз на потребителните кооперации и един от Плановата комисия. (Колко скучно само скалъпено!) Ето защо арестуват подходящи по дтъжности хора. А дали наистина са меншевики — тъй се било говорело. Мнозина изобщо не са никакви меншевики, но им е заповядано да се смятат за такива. ГПУ ни най-малко не се интересува от истинските политически възгледи на обвиняемите. Не всички осъдени дори се познават. За свидетели привличат където каквито меншевики намерят. (Всички свидетели по-късно непременно получават присъди.)

Сред тях е и Кузма Антонович Гвоздев, човек с горчива съдба — същият Гвоздев, председател на работническата група при Военнопромишления комитет, когото Февруарската революция освобождава отначало от „Крести“, а сетне го прави министър на труда. Гвоздев става един от мъчениците, прекарали най-дълго в ГУЛАГ. Чекистите го залавят за пръв път през 1919 г., но той успява тогава да се измъкне (затова пък държат дълго семейството му в обсадно положение като под арест, дори не пускат децата му на училище). По-късно отменят арестуването му, но през 1928 г. го прибират окончателно и оттогава той лежи без прекъсване до 1957 г. Същата година се връща тежко болен и скоро след това умира.

Рамзин отново е тук като свидетел и говори услужливо и многословно. Но ГПУ възлага този път надеждите си на главния подсъдим Владимир Густавович Громан (печално известен деец от Държавната дума) и на провокатора Петунин.

Но да ви представим най-сетне М.Якубович. Започва революционната си дейност твърде млад, преди да е завършил гимназия. През март 1917 г. вече е председател на Смоленския совдеп. Под, напора на убеждението (което постоянно го тласка нанякъде) той се проявява като красноречив оратор. На конгреса на Западния фронт прибързано обявява за врагове на народа журналистите, които призовават войната да продължи — и то през април 1917 г.! Едва не го вдигат от трибуната на щикове, той иска извинение, но веднага намира за речта си такива ходове и така увлича аудиторията, че накрая отново назовава въпросните журналисти врагове на народа, но вече под буря от аплодисменти — и го включват в делегацията на Петросъвета. Едва пристигнал в Петроград, бива кооптиран на бърза ръка, както става тогава, във военната комисия на Петросъвета, където влияе върху назначаването на армейските комисари, (Да не бъде бъркан с полковник Якубович от генералния шаб, който пак тогава на същите заседания е представител на Военното министерство. — Б. а.) в края на краищата заминава като комисар в армията на Югозападния фронт и лично арестува Деникин в Бердичево (след метежа на Корнилов), дори ужасно съжалява, че тогава не са разстреляли Деникин на място.

Светлоок, винаги много искрен и винаги изцяло обзет от своя, реална или нереална идея, той минава в меншевишката партия за млад, а и наистина е такъв. Това не му пречи обаче дръзко и разпалено да предлага на ръководството проектите си като например този: през пролетта на 1917 г. да се състави с-д правителство или меншевиките да влязат през 1919 г. в Коминтерна (Дан и другите неизменно отхвърлят всичките му варианти). През юли 1917 г. мъчително преживява и смята за съдбоносна грешка, че социалистическият Петросъвет е одобрил събирането на войски от Временното правителство срещу болшевиките, макар те да са се вдигнали на оръжие. Почти веднага след октомврийския преврат Якубович предлага на своята партия изцяло да подкрепи болшевиките и чрез участието и въздействието си да подобри създавания от тях държавен строй. В края на краищата си спечелва проклятието на Мартов, а към 1920 г. окончателно напуска меншевиките, убеден, че е безсилен да ги вкара в пътя на болшевиките.

Нарочно се спирам толкова подробно върху тези неща, за да бъде ясно: Якубович не е меншевик, а болшевик през цялата революция, при това най-искрен и напълно безкористен. А през 1920 г. той е и смоленски губернски продоволствен комисар (сред тях — единственият неболшевик) и дори бива отличен от Народния комисариат на продоволствието като най-добър] (Твърди, че се е справял, без да прибягва до наказателни отряди; не знам; пред съда споменава, че е поставял преградни отряди.) През 20-те години редактира „Торговая газета“, заема и други важни длъжности. Арестуват го през 1930 г., когато ГПУ трябва да излови по план именно такива „промъкнали се“ меншевики.

Както и всички други, той попада на следователи касапи и те прилагат спрямо него цялата гама — и ледения, и задушния горещ карцер, и боя по половите органи. Мъките са такива, че Якубович и другарят му по участ Абрам Гинзбург си прерязват от отчаяние вените. След възстановяването им повече не ги изтезават и бият, подлагат ги само на двуседмично лишаване от сън. (Якубович изрича: „Да мога да заспя! По дяволите съвестта и честта…“) А на това отгоре и очните ставки с другите, вече капитулирали, също го подтикват „да си признае“, да плещи нелепости. Пък и самият следовател (Алексей Алексеевич Наседкин): „Знам, знам, че не е имало нищо такова! Но от нас искат!“

Веднъж, викнат при следователя, Якубович заварва там измъчен арестант. Следователят се усмихва: „Мойсей Исаевич Тейтелбаум ви моли да го приемете във вашата антисъветска организация. Поговорете си по-свободно без мене, аз ще изляза.“ Излиза. Тейтелбаум наистина моли: „Другарю Якубович, моля ви, приемете ме във вашето Съюзно бюро на меншевиките! Обвиняват ме, че съм вземал подкупи от чужди фирми, заплашва ме разстрел. Предпочитам да умра като контра, отколкото като криминален престъпник!“ (А по-вероятно са му обещали, че като контра ще го пощадят. И не греши: получава детска присъда — пет години.) Колко ли са му липсвали на ГПУ меншевики, че са принудени да попълват броя на обвиняемите с доброволци!… (На Тейтелбаум му се поверява дори важна роля: да държи връзка със задграничните меншевики и с Втория интернационал! Но щом са дали дума — пет години, и нито ден повече.) Якубович приема с одобрението на следователя Тейтелбаум в Съюзното бюро.

Приема и други, които не молят за това, например И. И. Рубин, който успешно отрича всичко на очната ставка с Якубович. После дълго го мотаят, „доразпитват“ в Суздалския затвор. Там той се оказва в една килия с Якубович и Шер, свидетелствували срещу него (а когато се връша в килията от карцера, те се грижат за него, дават му от храната си). Рубин пита Якубович: „Как можа да ви хрумне, че съм член на Съюзното бюро?“ И Якубович отвръща (изумителен отговор, обхващащ цяло столетие от живота на руската интелигенция): „Целият народ страда — и ние, интелигентите, трябва да страдаме.“

Но в следствието на Якубович има и такъв вдъхновяващ момент: извикан е лично от Криленко на разпит. Оказва се, че се познават прекрасно, защото през същите години на „военния комунизъм“ (между първите процеси) в същата Смоленска губерния Криленко е пристигал да укрепва продоволствената работа и дори е спал в една стая с Якубович, И ето какво казва сега Криленко:

— Михаил Петрович, ще ви кажа откровено: аз ви смятам за комунист! (Това много ободрява, повдига духа на Якубович.) Не се съмнявам във вашата невинност. Но партийният ни дълг с вас е да завършим този процес. (Заповядал го е на Криленко лично Сталин. И Якубович приема идеята разтреперан — досущ като работлив кон, който сам бърза да навре глава в хамута.) Моля ви по всевъзможен начин да ни помагате, да окажете съдействие на следствието. А на съда в случай на непредвидено затруднение, в най-сложната минута ще помоля председателя да ви даде думата.

!!!

И Якубович обещава. Обещава със съзнание за дълг. Моля ви се, такова отговорно поръчение съветската власт не му е възлагала през всичките години на службата му.

Няколко дни преди процеса в кабинета на старши следователя Дмитрий Матвеевич Дмитриев е свикано първото организационно заседание на Съюзното бюро на меншевиките: за да координират действията си и всеки по-добре да разбере своята роля. (По същия начин заседава и ЦК на „Промпартията“! Ето къде подсъдимите „са могли да се срещнат“, от което толкова се чуди Криленко.) Но има толкова много натрупани лъжи, които просто не се запомнят, че участниците се объркват, една репетиция не е достатъчна и се налага да ги събират втори път.

С какви чувства се изправя Якубович на процеса? За всички понесени мъки, за цялата лъжа, натъпкана в гърдите му — да вдигне пред съда световен скандал ли? Но нали:

1) Това ще бъде удар в гърба на съветската власт! Това ще бъде отрицание на неизменната цел, за �