Иван Янев
Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература
1938–1944 г. (5) — Моята библиотека

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА БЪЛГАРИЯ СЛЕД СМЪРТТА НА ЦАР БОРИС III

След смъртта на цар Борис III се налага избор на Регентски съвет. Сред политическите кръгове има нагласа, че регентството може да се „конституира“ и на по-широка основа, че отрицателните настроения към водачите на буржоазната опозиция вече са преминали. След консултации в Берлин регентите са избрани — княз Кирил, Богдан Филов и ген. Никола Михов. На 14 септември е избрано и новото правителство начело с финансиста Добри Божилов.^[1] Според Търновската конституция избраното регентство е незаконно, поради това, че чл. 27 предвижда избора на регентите да се извършва от Велико народно събрание, а не от Обикновено, какъвто е случаят. Според чл. 29 княз Кирил също не е правомерно избран за регент, тъй като не е заемал нито една длъжност, която според конституцията дава право човек да бъде избран за регент.^[2]

След смъртта на царя, министър-председателят Б. Филов приема бившите министър-председатели Н. Мушанов и К. Георгиев, за да изслуша мненията им по разрешаването на възникналата криза. Германия прави внушения на ръководни постове в регентството и правителството да бъдат включени нейни протежета като Ал. Цанков и ген. Вълков. Но Филов има своя позиция за продължаване на царската политика. Е. Калинова и И. Баева пишат, че „легалната опозиция предлага, макар и неофициално, неин представител да участва в Регентския съвет.“^[4] На 9 септември парламентът избира Регентския съвет, въпреки острата реакция на опозиционерите Н. Мушанов, П. Стайнов и А. Държански. Мнозинството не взима предвид техните аргументи за избиране на законно регентство от ВНС. Опозиционните депутати напускат Народното събрание и не участват в гласуването.^[5] Претенденти за регенти са и Кьосеиванов и Калфов, чиито кандидатури правителството успява да отклони, макар че тази на Кьосеиванов има силни подръжници.

На 11 септември регентите полагат клетва.^[6] Във времето между смъртта на царя и избирането на Регентски съвет за наместник на новопровъзгласения цар Симеон е определен Министерският съвет. Управляващите се оправдават, че нарушаването на конституцията при избора на Регентски съвет е поради твърде сложната военна обстановка.^[7] Новото правителство започва работа на 14 септември. Министър на външните работи става досегашният пълномощен министър в Анкара Киров, на вътрешните работи — Дочо Христов, а военен — ген. Русев.^[8]

След юлските събития в Италия, Германия е лишена от основния си съюзник в Европа. На 3 септември в Лисабон се сключва примирие между съюзниците и Италия. Хитлер решава в Северна Италия да образува прогерманска италианска държава, но за целта е необходимо начело на новата държава да застане Дуче. На 12 септември Мусолини, който е арестуван и въдворен в хотел в планината Гран Сасо, е освободен от немците с помощта на парашутисти и със самолет е откаран при Хитлер. Обявява се създаването на „Социална фашистка република“.^[9] От сателитите се иска да признаят новата италианска държава. След дълги разисквания управляващите в България решават да изпълнят желанието на Берлин. На 27 септември българският външен министър Киров приема Бекерле и му прочита декларацията, с която България признава новата република начело с Мусолини. Германският дипломат иска в декларацията да се включи и заявлението, че това е единствената италианска държава, така както е направила Румъния, но Киров, който по принцип е доста резервиран към Германия, отказа. Два дни по-късно е публикувано и комюникето за признаването на Социалната република.^[10] На 13 октомври Италия обявява война на Германия, а съюзниците признават Италия за съвоюваща страна.^[11] „След капитулацията на Италия, германските войски окупират Албания, обезоръжават италианските войски и неофициално провъзгласяват Албания за самостоятелна държава.“^[12]

Както пише Д. Казасов, Мусолини съставя ново правителство в Милано и екзекутира фашистите, които са изменили на неговата политика. Сред екзекутираните е и граф Чано, зет на Дуче.^[13] Регентите взимат решение колебливият Киров да бъде заменен като външен министър, като за повод послужи заболяването му. На 12 октомври те заявяват на министър-председателя, че трябва да сондира Шишманов за заместник на Киров и така да нагласи всичко, че смяната да се извърши на 14 октомври. На следния ден Бекерле донася информацията, че посещението на регентите при фюрера е определено за 18 октомври.^[14] На 14 октомври указите за освобождаването на Сава Киров и за назначаването на неговия пост на заместника му Димитър Шишманов са подписани от регентите. Шишманов приема с условие да бъде щаден, поради болнавото си състояние и уточнява, че дълготрайни нощни министерски съвети не би могъл да издържа. На неговото място като главен секретар на Министерството на външните работи е назначен Кочо Сарафов.^[15]

Филов и принц Кирил тръгват за Германия с влак на 16 октомври и пристигат на 18 октомври, посрещнати от Хитлер и Рибентроп. Хитлер заявява, че в последно време Германия е била сполетяна от две беди — смъртта на цар Борис и предателството на Италия. Германските ръководители правят обзор на военната обстановка и бъдещите планове за водене на военните действия. Според Филов „изобщо не говорят вече за една решителна победа, а повече за успешна отбрана. Разчитат, че идущата пролет, с новите войски, които приготовляват и главно с новите оръжия, ще могат да нанесат решителни удари, било в Русия, било в Италия, отдето се надяват даже да могат да изгонят англо-американците.“^[16] На 19 октомври регентите отпътуват от Главната квартира, твърде доволни, както пише Филов, че от България не се иска нищо. В София те пристигат на 22 октомври, но се налага да променят маршрута, по който пътуват, поради съюзническите бомбардировки в Македония, където най-напред Скопие, а след това и Ниш са бомбардирани усилено.^[17]

В началото на ноември към Главната квартира на Хитлер потеглят Божилов и новият външен министър Шишманов, които се завръщат в България на 9 ноември. И тяхното посещение се оказва без конкретни последици.^[18] Италианската легация в София се разделя, като досегашният посланик Мамели се обявява за краля, а консулът Грациани подкрепя Мусолини. София се отнася предпазливо към италианската криза и се стреми да си изясни по какъв начин ще действат Унгария и Румъния, които също не желаят да се конфронтират с правителството на маршал Бадолио.^[19] На 3 ноември 1943 г. Мамели е уведомен, че за италиански представител е определен Грациани и привържениците на краля в едноседмичен срок трябва да освободят сградата на италианската легация.^[20] Румъния и Унгария също правят възможното да са толерантни към привържениците на кралското правителство. Българското Министерство на външните работи образува тричленна комисия, която получава ключовете от хората на Мамели и след това ги връчва на Грациани, който е определен за представител на Дучето за България. Мамели се опитва да продължи политическата си дейност, но вече като „частно лице“.^[21] Ст. Пинтев пише, че на среща от 21 октомври 1943 г. между английския външен министър и Сталин, първият се интересува каква би била позицията на СССР, ако на България се предяви искане за изтегляне на нейните войски от гръцка и югославска територия. Съветският ръководител отговаря, че Москва е готова, ако се наложи, да преустанови дипломатическите си отношения с България.^[22]

На Техеранската конференция между Сталин, Чърчил и Рузвелт, която се състои в края на ноември и началото на декември, британският ръководител застъпва тезата, че трябва да се открие Балкански фронт и Турция трябва да влезе във войната. По отношение на откриването на фронт на Балканите, Сталин и Рузвелт са настроени скептично. На отправената й покана Турция отговаря, че може да се обсъди влизането й във войната на страната на съюзниците. Но турците поставят такива условия за военна подкрепа, преди официално да влязат във войната, че успяват да забавят значително своето решение за участие във военния конфликт.^[23] На същата конференция е решено вторият фронт да се открие в Северна Франция през май 1944 г.^[24]

От есента на 1943 г. Великобритания решава да започне въздушни нападения над България, за да я принуди да капитулира. В средата на октомври започват бомбардировки в Македония, а месец по-късно — на 14 ноември, София е бомбардирана за пръв път от 130 англо-американски самолети, които изсипват 191 бомби, като 90 от тях имат закъснители и продължават да се взривяват и на следния ден. След 10 дни отново съюзнически самолети атакуват столицата, но този път българската противовъздушна отбрана е по-ефективна и пораженията са по-малки.^[25] На 10 и 20 декември са извършени нови бомбардировки над София, като българската авиация се опитва да дава отпор според силите си. На 20 декември в бой с противников самолет над Долни Пасарел, Софийско, загива летецът Димитър Списаревски, който е наречен „живата торпила“, защото със самолета си се врязва в противниковия самолет и така го сваля с цената на живота си. Към този случай проявяват интерес японците, които виждат в него повторение на примера на техните „камикадзе“.^[26] Най-масираната бомбардировка над столицата е на 10 януари 1944 г., когато англо-американците хвърлят 1400 бомби. Тази атака сериозно разстройва, както икономическия, така и политическия живот в София, много хора се евакуират в провинцията.^[27]

Според И. Димитров „към края на 1943 г. българският пълномощен министър в Анкара Никола Балабанов установява връзка с американския агент Анжело Куюмджийски, български евреин.“^[28] Правителството няма нищо против да поддържа връзка с американски представители, но не смята да отива по-далече от предварителни сондажи. Задачата на Балабанов е да се опита да въздейства за преустановяване на бомбардировките над България, а също да разбере какво мислят американците за новоприсъединените територии.^[29] Ст. Рачев пише, че в края на януари 1944 г. при българските партизани е изпратен британският офицер с леви убеждения капитан Франк Томпсън. По същото време се получава и първата пратка английска военна помощ за българските партизани от Трънския отряд.^[30] БРП се опитва да привлече към ОФ лидерите на легалната опозиция, но въпреки положените усилия буржоазните лидери предпочитат легалната съпротива срещу политиката на правителството и регентител. „Към началото на 1944 г. БРП окончателно се отказа от намеренията си за приобщаване към Отечествения фронт на Н. Мушанов и Д. Гичев.“^[31]

В края на януари 1944 г. българският пълномощен министър в Турция Балабанов се намира в България. Тук Филов му казва да предаде в Истанбул, че бомбардировките предизвикват крайно отрицателни настроения сред българите. След завръщането на Балабанов в Турция, той има срещи с Менеменджиоглу и Куюмджийски, като последният от името на правителството на САЩ му казва, че България трябва да изпрати за преговори, както един военен, така и един политик, за да се обсъдят условията. Главното за американците е да се разбере при какви условия българската армия ще застане срещу вермахта, но не желаят да обсъждат териториални въпроси. Балабанов иска прекратяване на въздушните атаки над България и също така изразява надежда, че няма да се засегне независимостта на България. Всичко това българският пълномощен министър изпраща под формата на доклад до външния министър Димитър Шишманов.^[32] В. Тошкова пише, че на 27 януари 1944 г. съюзниците отправят предупреждение към България, че трябва да се откаже от ангажиментите си към Германия, защото в противен случай „тя ще бъде третирана като съюзник на Третият Райх“.^[33]

Българските управляващи желаят териториалните претенции на България да бъдат признати от съюзниците, но в същото време не искат и да скъсват връзките с Германия.^[34] На Техеранската конференция съюзниците решават да се принуди Турция да влезе във войната. Германия се опитва да вземе мерки срещу евентуално влизане на турците в конфликта и предлага на българското правителство да се подаде съвместна германо-българска нота до Турция, с предупреждение да не променя статута си на неутрална държава. Българското правителство решава да извика на доклад пълномощния министър в Анкара Балабанов и на 29 януари 1944 г. той докладва пред правителството, че според турските управници Германия вече е загубила войната, макар че турското желание е „Германия да бие Русия, а Англия да бие Германия“.^[35] Според Балабанов не е удачно българското правителство да изпраща писмена нота до турското правителство. На следващия ден — 30 януари, правителството решава да не се изпраща писмена нота, а българският пълномощен министър „да се ограничи само с едно устно приятелско предупреждение“.^[36]

В началото на януари 1944 г. Върховният комисар на военновременното стопанство Петър Аладжов пътува за Букурещ, където трябва да сключи спогодба за внос на някои стоки. Аладжов пише в спомените си, че в румънската столица той получава от маршал Антонеску покана за среща. На нея маршалът заявил на Аладжов, че войната е загубена и трябва да се помисли за предприемане на спасителни ходове от страна на Румъния и България. Той иска от Аладжов да предаде разговора на регентите и му заявява, че, по-рано, предложение за излизане от войната на двете страни е било отправено до царя, но още преди да го получи българският монарх, за него узнават германците. Аладжов цитира Антонеску, който казал, че след като немците разбират за румънското предложение, той е извикан в Главната квартира, където Хитлер гневно му заявява, че ако се продължи тази политика, то германците ще окупират румънската територия, както това са направили с Унгария. Но трябва да се отбележи, че по това време Унгария още не е била окупирана и до нейната окупация има повече от два месеца. Аладжов продължава в спомените си, че когато се завръща в София, той уведомява регентите за разговора си с маршала.^[37]

Оценката на Филов за голямата бомбардировка над столицата от 10 януари 1944 г. е следната: „10. I. Понеделник. По обед се извърши първото голямо терористическо въздушно нападение над София, при което бяха засегнати всички квартали на запад от «Ал. Невски». Ние заседавахме тримата и напуснахме канцеларията, едва когато бомбите започнаха да падат наблизо. Едва-що бяхме слезли в партера и зданието силно се разтърси…“^[38] В края на януари в София е българският пълномощен министър в Анкара Балабанов. На 31 януари Филов има разговор с Балабанов и иска от него „да предаде на Менеменджиоглу ефектът от бомбардировките (омраза към англо-американците и вода във воденицата на комунистите). Да го помоли да посредничи пред англичаните за изясняване на този въпрос, като същевременно обясни, че не е в техен интерес да настояват сега за оттегляне на корпуса, понеже с това ще отворим път на Тито.“^[39] В края на февруари в Турция се намира бившият царски съветник Йордан Севов, чиято мисия е да осъществи контакти със съюзниците, но той успява да предаде само на някои висши турски държавници, че България би искала да постигне примирие с англо-американците. Пак към края на февруари българският пълномощен министър в Турция пита американците, дали ако българското правителство реши да води преговори, те биха приели него и арх. Севов.^[40]

На 16 и на 17 март 1944 г. следват нови съюзнически бомбардировки над столицата. На 30 март има масирана акция над София със запалителни бомби и съюзниците успяват да нанесат значителни поражения. На 16 март регентите отиват на среща с фюрера, на която от българите не се искат нови задължения, но Хитлер изрязва неудоволствие от факта, че Финландия вече мисли за сепаративен мир със СССР. Германският лидер казва също, че България е заплашена от комунизация.^[41]

Регентите отиват с нежелание на тази среща, особено принц Кирил. В разговора си с тях Рибентроп споменава, че Финландия е отхвърлила мирните условия, предложени от СССР, но както пише Филов в дневника си, натъртено казва, че това е било предвидимо и финландците не е трябвало да искат примирие. Според Хитлер на тази среща те само ще обменят мисли по общата ситуация.^[42] „Голяма грешка било от Финландия, дето тя поискала да й се дадат условия за мир, защото това само отслабвало съпротивителната й сила, без да има каквито и да е изгледи за едно споразумение. Това нещо бе особено силно подчертано, както от Хитлер, тъй и от Рибентроп, очевидно с желанието да се направи едно предупреждение и по отношение на нас, или, както се изрази князът, «тебе думам дъще, сещай се снахо». Хитлер и Рибентроп изобщо смятат, че не бива да се създава впечатление, че може да има друг изход от положението, освен борба докрай и че всяко подхранване на други надежди влияе зле върху духа на населението.“^[43] Регентът ген. Михов подробно записва в своя дневник впечатленията си от срещите с Хитлер и Рибентроп. Ето фрагмент от написаното за германския лидер: „Фюрерът натъртваше на мисълта, че с Русия е невъзможно споразумение. Налага се борба на живот и смърт. … Друг изход нямало, борба на живот или смърт. Това много не ми харесва, ама какво да се прави.“^[44]

Единственото искане от страна на германците е немски транспорти да минат през територията на България. Филов се интересува за какви транспорти става дума, защото ако са с войници, той се опасява, че това може да провокира Съветите, но след уточнението, че става въпрос за материали, тримата регенти дават съгласие. Регентите отпътуват от Залцбург на 17 март следобед.^[45] Регентът Михов не споменава за това германско искане в своя дневник, но пише, че на 17 март на срещата фюрерът запитал княза дали има някакви желания и тогава той поискал някои промишлени материали, а така също и оръжейна доставка за жандармерията.^[46] На следния ден князът излита от Мюнхен за София, а Филов изчаква да поправят другия самолет, в който е открита повреда. Когато самолетът е готов, Филов излита, но единият мотор отказва и самолетът се връща обратно в Мюнхен. Градът е подложен на силна съюзническа бомбардировка и едва на 19 март Филов успява да пристигне в София.^[47]

На 20 март вермахтът окупира Унгария. Това събитие предизвиква напрежение сред българските политици. Още един факт допринася за объркването и ескалацията на тревогата в София — от столицата отпътува съветският посланик, но легацията остава да функционира.^[48] Царица Йоанна, след смъртта на своя съпруг, се страхува за живота на малкия Симеон. Според нея той е в опасност, а страховете й са свързани с евентуален „инцидент, ловко съставен, в който аз и децата ми можехме да загубим живота си, без «ничия вина», по вина на войната.“^[49] Подобен инсцениран случай според царицата представлява масираната бомбардировка над двореца Врана на 24 март 1944 г., но опитът е неуспешен — царското семейство се укрива в бункер до двореца.

На 2 май регентите приемат българския пълномощен министър в Берлин Загоров, който им съобщава, че германците демонстрират голяма увереност в победата, дори по-голяма отпреди. Филов записва в своя дневник трите основни инструкции, които дава на Загоров, за да отстоява пред германците: „1) оттеглянето на германските изтребители от Ниш и София има много лоши политически последици, понеже се тълкува от населението в смисъл, че германците ни изоставят; 2) след като Министерският съвет реши да се възложи борбата с нелегалните на войската, да увери немците, че ще се справим на всяка цена с това движение; 3) да се избягва всичко, което би дразнило русите, тъй като скъсване на отношенията от тяхна страна или обявяване на война, може да създаде много неприятни и нежелателни за германците компликации; ако сегашната отбранителна линия на север не се задържи, Румъния вероятно няма да може да се съпротивлява повече, а идването на русите на Дунава би ни застрашило в гърба, тъй като нашето предназначение, както това ни се потвърди наново онзи ден от главната квартира, е да браним турската граница и Егейското крайбрежие; ние не сме в състояние да образуваме и удържим една таралежова позиция.“^[50]

В началото на май в Германия се намира българска военна делегация. Целта на посещението е българските военни да се запознаят с положението по фронтовете. Германците ги информират, че вермахтът навсякъде се намира в стратегическо отстъпление, което се извършва по план. Ген. Попов пита след като немските войски отстъпват, как се очаква войната да бъде спечелена. На този въпрос ген. Варлимонт отговаря, че това е известно само на Хитлер и ограничен кръг приближени до него. Както пише ген. Ив. Попов: „Вероятно ген. Варлимонт правеше алюзия за готвената от германците атомна бомба около фиордите на Норвегия, което английската разузнавателна служба е научила своевременно и с внезапно нападение е унищожила германските атомни устройства, което стана известно на обществото след 1945 година.“^[51] Ген. Попов е приет и от фелдмаршал Кайтел, който също демонстрира увереност в крайния успех на Германия. „Но много лошо било, добавя той, когато се седи на два стола. Правеше алюзия за българското правителство и главното командване, които не се съгласяваха да изпратят, макар и символично, свои части на Източния фронт.“^[52]

На 22 януари съветската легация в София отправя вербална нота до българското правителство, в която заявява, че във Варна се строят германски военни плавателни съдове (лодки и катери), които се използват за военни действия срещу СССР и затова в нотата се настоява строежът им да бъде прекратен. Външният министър дава устен отговор, който е съгласуван с Бекерле и Рибентроп, но грубият тон, за който последните двама настояват, отсъства от отговора на Шишманов. Недоволен от отговора, на 1 март СССР изпраща нова нота и настоява строителството да бъде прекратено. Правителството и регентите, обезпокоени, търсят начин да прекратят производството на тези съдове. Един от възможните варианти е спирането на доставките на нефт, който се използва за добиването на електричество във варненската корабостроителница, „под предлог, че е нужен за други цели“. Тази възможност не е осъществена, но е показател, че управляващите в България имат желание да не изпълняват съюзническите си задължения към Германия.^[53] На 17 април съветското правителство изпраща нова нота до България, която е разисквана само от регентите, министър-председателя и външния министър. В. Тошкова заключава, че „нотата получава невероятно смешен отговор — молба да се съобщят фактите, които потвърждават обвиненията за оказването на широко съдействие на Германия от страна на българските власти.“^[54] В нотата на СССР от 26 април се настоява да се открие отново консулството на Съветския съюз във Варна, а също и такива в Бургас и Русе. На правителственото заседание се оформят две тенденции — едната, поддържана от Бешков, да се открие търговското консулство във Варна, а за останалите две да се „настоява за реципрочност“. Другата, защитавана от Шишманов, да се гледа на съветското предложение „благосклонно, но срещу обещание, че ще се възстановят търговските отношения“. Бешков е подкрепен от 4 министри, а останалите подкрепят Шишманов. В края на заседанието на кабинета Бешков декларира, че ако се приеме становището на Шишманов и това доведе до скъсване на отношенията със Съветския съюз, той ще си подаде оставката. Тази негова декларация е подкрепена и от министър Партов. Въпросът е предаден на Регентския съвет за разрешение, а той решава да се консултира с Германия. Бекерле е противник на откриването на съветски консулства, а Рибентроп иска да се даде „рязък отговор“ на СССР, но се съгласява, че откриването на консулствата трябва да бъде обвързано с подновяване на стопанските отношения.

На 6 май Стаменов връчва българския отговор на Молотов, който заявява, че това не било отговор.^[55] На 9 май е изпратена нова съветска нота. Основното, според министър-председателя Божилов, е да се спечели малко време, за да се види какво ще стане с „десантите“, които се очакват „тези дни“. Отговорът се връчва на 15 май, но има предупреждение от петима министри — Партов, Йоцов, Бешков, Петров и Вазов, че при евентуално скъсване на отношенията и обявяване на война със СССР, те ще си подадат оставките.^[56] На 18 май следва нова нота на СССР до българското правителство. В нотата се съобщава, че ако не се възстанови консулството във Варна и не се открият нови такива в Бургас и Русе, Москва ще счита за невъзможно да продължи отношенията си с България, като държава, която помага и е готова за в бъдеще да помага на Германия във войната й срещу СССР.^[57] На практика, тази дипломатическа офанзива на СССР довежда до безизходица българското правителство и респективно до неговата оставка.^[58]

Обстановката в страната става политически лабилна. Проблемът е дали трябва да се даде властта на крайнодесните Александър Цанков и Петър Габровски, или на по-умерените. Регентите в крайна сметка решават да възложат неофициално на Иван Багрянов мандат за съставяне на ново правителство на 24 май.^[59] Както пише И. Димитров, теорията на Багрянов е, че той ще успее да поддържа отношения, както с Германия, така и със Съветския съюз, но мнението на Бекерле е, че поддържането на отношенията между СССР и България не зависи само от българската страна, а и от позицията на Москва.^[60] На 3 май в Панчарево князът и Филов приемат министър-председателя, който заявява, че предната вечер в Министерския съвет са се появили големи трудности във връзка със съветската нота от 26 април, в която Москва иска откриване на консулства във Варна, Бургас и Русе, за да може да следи дали българските летища се използват от германски самолети. Министрите се разделят на две групи, като първата държи откриването на консулствата да се обвърже с възобновяване на българо-съветските търговски отношения. Втората група иска това да се отнася само за консулствата в Бургас и Русе, а варненското консулство да се възстанови веднага. На срещата в Панчарево се решава да се потърси консултация с Бекерле. Два дни по-късно отговорът на нотата е готов и след регентите той е одобрен и от Министерския съвет. Както пише Филов, отговорът е съставен по начин, от който може да се извади заключение, че българите са съгласни с откриването на консулствата.^[61]

Ген. Михов пише в дневника си, че на 6 май — Гергьовден, Калфов е извикан при регентите и му е възложена задачата да предложи евентуална министерска листа. На следния ден регентите уведомяват за този си ход действащия министър-председател Д. Божилов, който заявява, че има пълно доверие в регентите.^[62] На 8 май българският пълномощен министър в Анкара Балабанов е на доклад при регентите, на които разяснява, че Турция е преустановила износа на хромова руда за Германия. Балабанов заявява, че вече не е сигурен, както по-рано, че Турция няма да се намеси във войната. Съветският пълномощен министър в Турция Виноградов му казва, че те трябва да преговарят с Москва, а не с англо-американците, на което Балабанов изразява своя протест, че Виноградов смята, че въобще българите преговарят с някого. Той също информира регентите за това, което Киселов е съобщил: „Бляк желаел да играе роля като спасител и доброжелател на България.“^[63]

На 12 май се извършват промени в командването на армията. Ген. Трифонов става началник щаб, а досегашния началник щаб — ген. Лукаш, става главен инспектор на войската.^[64] Михов пише, че на 13 май регентите приемат Калфов, който е направил някои сондажи за правителствена листа, но „държи на цялостна промяна — предлага дребни хора или неудобни хора.“^[65] Три дни по-късно регентите отново приемат Калфов и Михов пише: „Тоя път той направи едно систематично изложение, с увереност и готовност да се жертвува в тия трудни времена.“^[66] На 19 май се получава трета съветска нота, в която се казва, че ако не се открият трите консулства, Москва ще преустанови отношенията между двете страни. Регентите нареждат да се съобщи на Кирсанов, че кабинетът е в оставка и че тя няма нищо общо с нотата, а с нея ще се занимае следващият кабинет. Регентите възлагат на Калфов да състави ново правителство. На 22 май регентите отиват в Панчарево с идеята да подпишат указите за новото правителство, но са разочаровани от Калфов, който заявява, че е по-добре да потърсят друг да състави листата. Филов изразява становище, че е възможно Калфов да се е изплашил от съветската нота.^[67] Михов свързва събитията по възлагането на задачата на Калфов за съставяне на нов кабинет и пристигането на съветската нота с датата 18 май, а не както Филов описва тези събития — на 19 май. Също в дневника си, цитиран по-долу, Първан Драганов пише, че нотата е от 18 май. За 19 май Михов пише, че Божилов писмено е подал оставка и че по-късно същия ден Калфов е имал среща с регентите.^[68] Вътрешният министър в Божиловото правителство Дочо Христов смята, че една от причините за оставката на кабинета е, че Берлин желае едно предано германофилско правителство. В мемоарите си Д. Христов изказва мнението си, че мандатът е бил даден на Хр. Калфов единствено като камуфлажно действие от страна на регентите, а истинският нов министър-председател на България бил определен отново от Регентския съвет и това бил Иван Багрянов.^[69]

На 20 май Г. Димитров пише в дневника си, че се е обадил на Молотов, който му съобщил, че съветското правителство е изпратило четвърта нота до българското правителство с искане за консулства във Варна, Бургас и Русе, като Москва е заплашила с преустановяване на дипломатическите отношения, ако не се удовлетвори нотата. Молотов още казва: „Ние твърде дълго търпяхме под маската на дипломатическите отношения българското правителство да помага на немците срещу нас. По всяка вероятност в близко време ще скъсаме дипломатическите отношения и ще обявим състояние на война с България. Ние се убедихме, че запазването на тези отношения задържа развитието на антихитлеристкото движение в страната.“^[70]

На 24 май регентите приемат Ив. Багрянов и го запознават с обстановката, и каква политика трябва да води като министър-председател. На следния ден следобед Багрянов заявява пред регентите, че ще започне сондаж за ново правителство.^[71] Стефан Недев пише, че през последната десетдневка на май, в качеството си на началник на разузнавателния отдел към щаба на войската, има три срещи с бъдещия премиер Багрянов, който се интересува най-вече за положението на Източния фронт. Недев го запознава с лошото състояние на вермахта и с партизанското движение в България, което се активизира все повече с приближаването на Червената армия към границите на страната.^[72] На 1 юни новото правителство е факт. Филов пише в дневника си: „В 6 ч. подписахме указите. Новият кабинет никак не ме радва. Боя се Багрянов да не се увлече пак и да докара германската окупация у нас. Все пак друг изход нямаше.“^[73] Приближеният на Ив. Багрянов д-р Найден Найденов, пише в спомените си, че листата са я изготвили на 1 юни, като за министър на външните работи са включили Дечко Караджов, а не искания от регентите Първан Драганов. Но Багрянов отива сам при регентите. Найден Найденов, Стоил Стефанов и Христо Василев остават да го чакат. Найденов пише, че Стоил Стефанов му казва, че Багрянов е трябвало да бъде придружен, защото регентите могат да го притиснат. Всъщност, така се получава и регентите, отново според Найденов, променят частично листата, като една от промените е Багрянов временно да управлява Министерството на външните работи до поемането на същото от Първан Драганов.^[74] В духа на убежденията на министър-председателя в кабинета влиза Дончо Костов, който е бил председател на българо-съветското дружество, но на следващия ден се оттегля от Министерския съвет. В правителството влиза и Александър Станишев, който е председател на българо-германското дружество. На 12 юни правителството придобива следния вид: „Иван Багрянов, Първан Драганов, ген. Руси Русев, Борис Колчев, Славейко Василев, Александър Сталийски, Александър Станишев, Михаил Арнаудов, Димитър Савов, Руси Ст. Русев, Христо Василев.“ Последните четрима, както отбелязва И. Димитров, не са участвали във „фашистката политика“ на предишните правителства.^[75] Багрянов заявява, че няма да се извърши никаква „подлост“ по отношение на Германия нито пък „Бадолиовщина“, но в същото време той е според случая „германофил“ или „русофил“, „фашист“ или „демократ“.^[76]

Ст. Рачев пише, че на 23 май 1944 г. е обкръжена и унищожена Втора софийска бригада, която заедно с кап. Томпсън трябва да посрещне военна пратка от УСО. Малък брой партизани успяват да разкъсат блокадата и да се спасят. Сред тях е и английският офицер, но той заедно със своя радист и неколцина партизани попада на втора засада и е пленен. На 10 юни 1944 г. Томпсън е разстрелян от полицаи, а неговият радист е предаден на Абвера и се прави опит да послужи като примамка за британците, които да продължат да изпращат оборудване и кадри уж за партизаните. Но УСО разкрива измамата и опитът излиза несполучлив. Безспорно ликвидирането на британския офицер е изключително погрешен ход на българската страна. При положение, че войната навлиза в едно русло, което е крайно неизгодно за Берлин, българската полиция се оставя на порива си за разчистване на сметки именно с Великобритания.^[77]

В сборника „Тайните на Третия Райх“ (С., 1992) е събрана документация, отразяваща връзката между немската легация в София и нацисткото правителство в Берлин. Хронологически документите съвпадат с правителствената криза в България и първата публикувана телеграма е от 30 май 1944 г., а последната е от 12 септември 1944 г., когато на власт е вече правителството на Отечествения фронт. На 6 юни с операцията „Овърлорд“ съюзниците поставят началото на втория фронт в Нормандия.^[78] Съюзническите войски напредват и завладяват Северозападна Франция, достигайки до р. Сена. Както пише П. Шопов, „на 25 август в резултат на въстанието на жителите на Париж, френската столица е освободена.“^[79]

Оценката на Г. Димитров за правителството на Багрянов е, че то също има прогермански характер и че основните министерства „са в ръцете на отявлени германофили“.^[80] Той пише до Сталин, че „ръководната група начело с Багрянов е призвана да провежда същата прогерманска политика, но по-гъвкаво и умно, отколкото това правеше Божилов.“^[81] Багрянов решава да поправи отношенията с Москва и да предотврати евентуалното им скъсване. Външният министър Първан Драганов на 14 и 17 юни се срещна с германския пълномощен министър Бекерле, като го уверява, че България няма да промени съюза си с Германия, но с оглед на новата военна обстановка трябва да се действа внимателно. След като Драганов и военният министър ген. Русев посещават Варна и Бургас, външният министър иска от германците да бъдат изтеглени всички военни съдове, намиращи се по българското Черноморие. През юни Драганов има разговори и с ръководителя на съветската легация в София, като настоява Москва да прояви търпимост към България, защото евентуален силен натиск от страна на СССР за разграничаване от политиката на Германия може да доведе до нейната окупация, по подобие на другия германски сателит — Унгария.^[82]

На 16 юли се провежда среща между регентите, министър-председателя, външния министър и българския пълномощен министър в Турция Балабанов, който е повикан в София за указания. Балабанов „получи документ за представителите на САЩ в Истанбул, с който българското ръководство информира САЩ, че крайната цел на правителството е да извади България от войната, щом условията позволят това, с оглед на едно благоприятно положение за бъдещия мир.“^[83] На 23 юни външният министър П. Драганов докладва пред регентите и министър-председателя сведенията, които е събрал при обиколката си във Варна. Според него там се намират около 60 кораба под германско знаме и едно ято хидроплани. Тази информация вече не може да се отрича и укрива от съветската легация и затова Драганов предлага: „1) Корабите, които са за отбрана, могат да останат в пристанището. По-добре под български флаг и екипаж. 2) Корабите, които са за нападение — не могат да останат, а ако не могат да се изтеглят, да минат под български флаг. 3) От българско пристанище не може да излизат военни кораби за придружаване конвои и др. 4) Ятото хидроплани не може да остане и то е първото, което трябва да се махне — за да дадем и доказателство на русите, че сме последователни.“^[84] Драганов заявява, че всичко, което може да се сметне за нападателни средства, трябва да се изтегли от Варна, а пристанищата ни в Черно море трябва да имат статут на такива в неутрална държава, що се отнася до действия спрямо СССР. Регентите и министър-председателят приемат предложенията на Драганов.

На 20 юли германски военни организират атентат срещу Хитлер. Ето какво е записал в дневника си регентът Филов за този ден: „20. VII. Четвъртък. Получихме надвечер съобщението за атентата срещу Хитлер, извършен днес. Той е на всеки случай вече признак за разложение в германската армия, макар превратът да е бил осуетен. Сега се обясняват по-добре и събитията на Източния фронт, които генералът означава като «Добро Поле».“^[85] През март 1943 г. армейската опозиция във вермахта се опитва да организира два атентата срещу фюрера, но и двата се оказват неуспешни. За опозицията срещу Хитлер подробно пише В. Александров в книгата „Черната капела“.^[86] По-различна е ситуацията на 20 юли 1944 г., когато Щауфенберг поставя куфарчето с експлозив в непосредствена близост до Хитлер. Само една случайност спасява фюрера. Леко ранен, Хитлер остава на власт, а заговорът е смазан. Ръководителите на атентата, между които е и Щауфенберг, са разстреляни още на 20 юли.^[87] След неуспешния атентат националсоциалистите екзекутират около 5000 души, обвинени, че са участници в заговора. Много висши офицери загиват от нацисткия терор.^[88] Ето част от това, което е записал в своя дневник външният министър Първан Драганов на 21 юли, само ден след атентата срещу фюрера: „Катастрофата за Европа, за Германия, за България наближава. Събитията се развиват и ще ни изпреварят, без да можем да направим нещо за спасението на страната ни, за да не стане театър на военните действия, с всичките последици, което това влече след себе си. Няма да имаме време да се организираме вътрешно и да действуваме политически външно.“^[89]

За Съветския съюз основното искане си остава откриването на консулства на българска територия. На 11 юли Вилхелмщрасе уведомява българската страна, че Германия е готова да изтегли от Черноморието десантните лодки, а също и хидроропланите.^[90] В края на юни и началото на юли Г. Киселов се среща в Анкара с американски дипломати. Контактите са неофициални, но са одобрени от правителството.^[91] Драганов подготвя отговор на съветската нота от 18 май за консулствата и на 27 юли запознава регентите с него, както и с придружаващото писмо, което е написал лично до Молотов. На следния ден той дава отговора и на германския пълномощен министър Бекерле, но му заявява, че няма да чака отговор от Берлин и ще връчи отговора на Кирсанов. Това прави неприятно впечатление на Бекерле и той заявява, че този факт няма да се изтълкува положително в Берлин. На 30 юли Драганов връчва на Кирсанов отговора и писмото до Молотов. Удовлетворява се частично искането, изразено в съветската нота, за откриване на консулства в Бургас и Русе и възстановяване на консулството във Варна. Българската страна дава разрешение за възстановяване на варненското консулство, което да има район на действие и в Русе, и в Бургас. Заявено е, че се иска и агреман за нов пълномощен министър. Ето част от разговора между двамата, който Драганов е записал в дневника си: Кирсанов казва: „Давате това, което германците ви позволяват да дадете. Отговорих много категорично: Не! Даваме това, което можем да дадем, без да изложим страната си на опасности от другата страна.“^[92] В писмото, писано от Драганов до Иван Попов, който по това време е пълномощен министър в Букурещ, носещо дата 2 август 1944 г., външният министър пише, че е връчил отговора на съветската нота на 29 юли. Писмото е отпечатано в края на дневника на Първан Драганов.^[93] Л. Спасов пише, че нотата е изготвена на 27 юли, а е връчена на следния ден от Драганов, който изпраща и лично писмо до Молотов, в което става въпрос за назначаването на нов пълномощен министър в Москва. Отговорът на съветската нота от 18 май не е одобрен предварително от Берлин.^[94] Пл. Цветков пише неправилно, че в края на юли 1944 г. българското правителство дава съгласието си за откриване на съветски консулства в Бургас, Варна и Русе. Правителството на Багрянов се съгласява да открие варненското консулство, което да има район на действие и в Бургас, и в Русе.^[95]

Ив. Багрянов споделя пред своите сподвижници Стоил Стефанов и Найден Найденов, че регентите пречат на работата на правителството. По-специално той има предвид Филов, а за останалите двама казва, че може да се спогоди с тях и да работят общо, но с Филов това не може да се получи. Найденов пише в спомените си, че тогава Стоил Стефанов предлага физическото ликвидиране на Б. Филов, като той ще се наеме с организацията по извършване на убийството. Но Багрянов се противопоставя с мотива, че никога не е симпатизирал на политическите убийства и сега не е съгласен да се извърши такова.^[96]

На 19 юли министър-председателят Багрянов и министърът на външните работи Драганов приемат бившия председател на XXIV ОНС Стойчо Мошанов, като му заявяват, че биха искали той да осъществи неофициален контакт с англо-американските съюзници. Но двамата министри казват, че за това си действие нямат съгласието нито на регентите, нито на останалите министри. Мошанов казва, че е съгласен да осъществи контакт с английския посланик в Анкара — Хюгесън, с когото се познават от посещението на англичанина в края на май 1940 г. Мошанов обаче поставя условието поне регентите да бъдат запознати с неговата мисия. Два дни по-късно се състои нова среща, на която министрите уведомяват Мошанов, че принц Кирил е спечелен за каузата, а на останалите регенти ще им се съобщи по-късно. Ето какви са задачите, които трябва Мошанов да преследва пред Хюгесън, според спомените на бившия председател на Народното събрание: „Първо да се съобщи, че българското правителство е решило България да излезе от положението на война с Англия и Америка; второ, да се проучат условията, при които България би могла да стори това; трето, горната постъпка да се счита като личен контакт без официален характер и да се запази в тайна поне до първите дни на месец септември; четвърто, ще разполагам с пълна свобода на информации и преценка на вътрешното положение на страната.“^[97]

На 2 август Турция къса дипломатическите си отношения с Германия, но не и с нейните съюзници. Същия ден, преди да се узнае за турското решение, Драганов и Бекерле водят труден разговор, като германският пълномощен министър обвинява България, че започва да се отдръпва от Германия, но получава уверения от Драганов, че това са несъстоятелни критики.^[98] След преустановяването на турско-германските отношения Кайтел предлага в България да се настанят военно-въздушни сили, но българските управляващи се противопоставят на тази идея. В началото на август има развитие и проблемът, който още от юли е актуален, относно превозването на съветски военнопленници през българска територия за Германия. Въпреки че България получава обещание от страна на Вилхелмщрасе това да се прекрати, превозването продължава. СССР протестира и настоява за връщане на съветските пленници в Съветския съюз. Подобен влак е спрян в Сливница, а по-късно и в Пловдив.^[99] Също през август пристига нова нота от Москва, в която се пита директно българското правителство дали е готово да скъса с Германия и се изразява надежда, че отговорът няма да се протака.^[100]

И. Димитров пише, че на 7 август 1944 г. се подписва декларация от цялата опозиция, включително и от комунистите, които по-късно характеризират това подписване като грешка. В декларацията опозицията напомня за грешките, допуснати от правителствата на България — отказа от неутралитета, включването на страната в Тристранния пакт и обявяването на война на Великобритания и САЩ. Опозицията отбелязва, че Тристранният пакт вече не съществува и България не е длъжна да се подчинява на неговите клаузи и иска промяна на външната политика, за да се спаси страната от превръщането й в театър на военни действия. В декларацията се настоява да се преустанови войната с Англия и САЩ, с които така или иначе страната не воюва и „да се поведе открито една искрена и приятелска политика, изпълнена с доверие към нашата освободителка Русия“.^[101] На срещата на опозицията не са поканени представители на Цанков и Костурков. Апелът е връчен на регентите на 12 август лично от Никола Мушанов.^[102] Те разглеждат изложението още същия ден. По този повод ген. Михов пише в своя дневник: „Искат от нас: 1. Да излезем от войната; 2. Да си приберем корпуса; 3. Да се назначи правителство, което да изведе България на щастливия бряг. Точно това искаме, работим и се мъчим.“^[103] Същата вечер при регентите са министър-председателят и външният министър. Първият докладва, че е разговарял с Кирсанов, който му е заявил, че въпросът с откриването на съветски консулства в България вече не е актуален, поради променилата се военна обстановка. Кирсанов предава новите искания на Москва — да се оттегли корпусът и да се изгонят немците от българска територия.

На 17 август 1944 г. се открива сесията на Народното събрание. Багрянов държи реч, която Филов определя като пораженска и е на мнение, че това е поредният номер, скроен от министър-председателя. Филов продължава: „Речта на Багрянов е една безусловна капитулация пред евентуалните победители, една пледоария за мир на всяка цена, преди още даже да сме влезли в борбата.“^[104] На 6 август регентите одобряват мисията на Стойчо Мошанов, който трябва да замине на 9 август под псевдонима Копринаров. Пътувайки с влак, в Свиленград Мошанов е задържан от Гестапо и едва след намеса от София е пуснат да премине границата. Във влака Мошанов има шанса да се представи на английски дипломат, пред когото споделя своята неофициална мисия и търси помощта му да го свърже с посланика Хюгесън.^[105] Ст. Нойков смята, че изпращането на Ст. Мошанов „за преговори с англо-американците беше опит да се спаси в последния четвърт час прогнилия буржоазен режим с цената на ново робство на българския народ — този път под ярема на западните империалисти.“^[106]

Мошанов заминава след речта на Чърчил от 2 август, която съдържа тежки обвинения към България, а Гърция формулира сериозни териториални претенции.^[107] На 16 август сутринта Мошанов е приет от английския посланик в Турция Хюгесън. Бившият председател на Народното събрание излага своята теза пред английския дипломат, който направо го пита кога правителството ще скъса с Германия. Мошанов, както пише в спомените си, импровизира и заявява, че в началото на септември най-вероятно България ще е готова да скъса с немците, защото в този момент повечето войници са в отпуск, за да прибират реколтата. Английският дипломат отговоря: „Това е много дълъг срок. Посъветвайте правителството Ви да побърза. На Балканите назряват събития, които могат да ви изпреварят и направят безпредметна постъпката ви.“^[108]

От пролетта на 1943 г. започват български неофициални сондажи по отношение на Вашингтон. Целта е да се изясни при какви условия България би могла евентуално да излезе от войната. Основен канал на българските постъпки е Турция. Естествено е желанието на българите да установят контакт със САЩ, а не с Великобритания, която подкрепя емигрантските правителства на Югославия и особено на Гърция. България разчита на обективността на Щатите и се надява на по-меко отношение. Както пише Е. Калинова, американците желаят излизането на България от съюза с Германия и търсят усилено вариант да го ускорят, но след 26–27 август 1944 г. американската концепция по отношение на България търпи сериозен обрат. САЩ вече не желаят да се сключи примирие с България. Авторката застъпва мнението, че американците са получили сведения за съветските планове по отношение на България, или чрез анализ на конюнктурата са достигнали до извода, че СССР има сериозни претенции към България и за САЩ е по-добре да не се конфронтира със своя съюзник по въпрос, който не е приоритетен за американската политика.^[109]

След срещата на Ст. Мошанов с англичаните в Турция в средата на август, Форийн офис предлага на Държавния департамент да се поставят предварителни условия на България и когато бъдат изпълнени, да започнат същинските разговори по преустановяване на положението на война между съюзниците и България. Британците предлагат страната да освободи всички съюзнически военнопленници на нейна територия. Второто условие е българският емисар да пристигне в египетската столица, където трябва да се водят преговорите по сключване на примирието, не по-късно от края на август. Но американците не се солидаризират с мнението на английските си колеги, а по-късно и самите англичани се отказват от тези предварителни условия.^[110] Англичаните запознават с клаузите на примирието гръцката и югославската страни, като ги съветват да не предявяват искания, които биха пречили на хода на преговорите. Но и двете страни имат своите претенции към България и настояват да бъдат включени в дискусиите с българите. Гърците имат и териториални аспирации към своята съседка, но Великобритания успява да обуздае прекомерните претенции на своите съюзници. Разбира се, английската позиция не е продиктувана от съчувствие към българската страна, а от факта, че трябва да се побърза със сключването на примирието. Англичаните уверяват югославяните и гърците, че впоследствие ще могат да отправят допълнителни искания към България.^[111]

На 19 август Багрянов получава информация за преврат, подготвян от крайни германофили със съдействието на Германия. Приближеният на министър-председателя д-р Найденов отива при свой приятел от немската легация, който го успокоява, че засега опасност от преврат няма.^[112] Д. Казасов в радиопредаването „Програма за победа“, излъчено на 15 юли 1967 г., твърди, че на 23 август от името на Националния комитет на ОФ, отива на среща при Багрянов и му заявява, че трябва да бъде съставено правителство на ОФ. Багрянов му отговаря, че този въпрос трябва да бъде решен от регентите, но Казасов заявява, че най-напред той трябва да си подаде оставката. Багрянов казва, че дори да си подаде оставката, пак регентите ще имат думата по съставяне на новото правителство. Той добавя, че на следния ден ще има среща с регентите и ще изложи вижданията на ОФ. По предложение на Багрянов на следния ден — 24 август, Националният комитет на ОФ се среща с Багрянов в Боровец. На срещата Никола Петков заявява, че трябва да се образува правителство на ОФ с Багрянов начело, което според Казасов е в пълно противоречие с разбиранията на членовете на комитета, но те не му възразяват, за да не се разбере, че има разногласия в ОФ. Багрянов настоява, че Националният комитет трябва да се срещне с регентите, но членовете нямат желание за среща. След половин час Багрянов се връща и заявява, че регентите са казали, че не могат да се срещнат с Националния комитет, защото няма открита правителствена криза. Тези събития Казасов разказва и в двете си книги — „Бурни години“, издадена 18 години по-рано от излъченото предаване, и „Видяно и преживяно“, издадена 2 години след радиопредаването.^[113]

Късно вечерта на 25 август регентите получават информация, че има съветски десант в Кюстенджа и Мангалия. Пришпорени от събитията, те заедно с Багрянов и Драганов, вземат решение германските войски, намиращи се на българска територия, да бъдат разоръжавани. Както пише ген. Михов, към 1.30 ч. през нощта на 25 срещу 26 август, за това решение са уведомени легациите на СССР и Германия. Действията на управляващите се обуславят от бързо променящата се военна обстановка и от страха „да не би, гонейки германците, русите да навлязат у нас.“^[114] В „Бурни години“ Д. Казасов пише за обявения неутралитет: „Решението на правителството да обезоръжава всяка чужда войска, която би преминала на българска територия, визираше, не ще съмнение и Червената армия. Това решение бе идиотски глупаво. То не означаваше неутралитет. То означаваше образуване заслон на панически отстъпващата германска армия.“^[115] Българското правителство, осведомено за разговорите в Анкара, приема внушението на Хюгесън и уведомява съветските управници, че в Анкара се намира български пратеник, който има за цел да осъществи контакт със съюзниците. Уведомлението се придружава и с отговора на съветската нота от 12 август, в която СССР пита дали българите са готови да скъсат с Германия. Българският отговор е утвърдителен. Наистина, събитията се развиват твърде бързо и след успешната операция на съветските войски при Яш-Кишинев, на 23 август Румъния капитулира и излиза от войната.^[116]

Седмата извънредна сесия на XXV Народно събрание се открива на 17 август. Министър-председателят произнася реч, в която се изразява готовност за разграничаване на България от военния конфликт. Тази реч е оценена от германците и германофилите в България като желание на правителството за завой във външната политика. След пет дни обаче външният министър, отново в реч пред парламента, успокоява, че българската външна политика си остава такава, каквато е била и до момента.^[117]

„На 23 август румънският крал Михай извършва държавен преврат. Той арестува ген. Антонеску и образува ново правителство, начело с ген. Сънътеску.“^[118] След Яш-Кишиневската операция съветските войски се озовават на северната ни граница. Правителството и регентите на заседание от 26 август решават да се обяви неутралитет по отношение на военния конфликт между Германия и СССР, както и да се разоръжават хитлеристките подразделения, намиращи се на българска територия, но в официалното комюнике се казва, че ще се разоръжават всички чужди войски, които се намират на територията на България. Очевидно е, че българските управляващи нямат смелост да се обявят открито против Райха. На 26 август Регентският съвет решава да образува ново правителство из средите на опозицията.^[119] Военният министър трябва да нареди на българската армия да разоръжава немските войски, идващи от румънска територия. Но англо-американските съюзници не са доволни от това решение на българските управляващи. Те настояват България да преустанови дипломатическите си отношения с Райха и да капитулира.^[120] На 26 август България иска от Германия да изтегли своите войски от българска територия, но това искане не е обвързано със срок и евакуирането продължава твърде дълго.^[121]

На 27 август английският посланик в Турция получава от Лондон инструкции да изпрати българските преговарящи в Кайро. В делегацията влизат Балабанов, Киселов, полк. Желязков и Мошанов, който след румънското излизане от войната се прибира в София, а останалите се намират в Анкара.^[122] След капитулацията на Румъния Ст. Мошанов преценява, че мисията му вече е приключила и се завръща в България. Той е приет от Багрянов и Драганов, а след това и от регентите, пред които докладва за свършеното от него в Турция. Според спомените на Мошанов, той настоява и успява да се срещне насаме с княз Кирил. Обаче на 27 август англичаните го търсят, за да му предадат, че условията за примирие ще бъдат връчени. След като не го откриват, на среща с Хюгесън е поканен Балабанов, на когото е заявено, че възможно по-скоро Ст. Мошанов трябва отново да дойде в Турция, а след това да отпътува за Кайро, където ще се връчат условията на примирието.^[123]

Годишнината от смъртта на цар Борис е отбелязана с панихида в Рилския манастир. След това регентите, заедно с Багрянов и Драганов, приемат Ст. Мошанов, който трябва да отпътува за Турция. Мошанов иска да се състави делегация и в нейния състав да има известни политици. Той заявява, че ако се стигне до преговори, ще настоява те да се водят в Цариград, а не в Кайро, където има много сърби и гърци. Ген. Михов пише по този повод: „Научихме, че при изготвяне на условията за нашето излизане от войната, или примирието, според противната страна ще вземат участие и сърби, и гърци. Не ще ни скроят хубава дреха, но да не е съвсем лоша, че тогава какво ще се прави.“^[124] На 29 август сутринта „Копринаров“ отпътува за Турция с автомобила на военния министър.^[125]

След разговора със Ст. Мошанов, същата вечер регентите приемат току-що завърналия се от среща с фюрера германски пълномощен министър Бекерле, който носи писмо от Хитлер. Фюрерът пише, че след като България се смята за неутрална държава, немските действия ще се определят от военното положение. Регентите заявяват, че нямат никаква готовност да се съпротивляват на север и затова ще опитат чрез дипломация да избегнат конфликта. Бекерле предлага някой от регентите да отиде и лично да се аргументира пред фюрера, но поканата е отклонена.

В края на август, когато става ясно, че обстановката тотално се променя, е решено кабинетът на Багрянов да бъде заменен с нов, но по договореност между Багрянов и регентите, министър-председателят дава обещание да си подаде оставката, тогава, когато новият премиер бъде готов със състава на кабинета. Багрянов моли, преди да си отиде, да се сбогува по радиото с народа. Филов го обвинява, че винаги гледа да си направи реклама, без да се съобразява с държавните интереси. На 30 август Филов записва в дневника си: „Аз съм на всеки случай много доволен, че този голям позьор ще си отиде тъй бърже, макар и да съм длъжен да призная, че той общо взето добре изигра ролята си да направи необходимия в нашата политика завой.“^[126] На 1 септември министър-председателят изпраща писмено оставката на кабинета и отива в радиопредавателя във Вакарел, където в 13.30 ч. произнася реч към българския народ. Регентът Филов, след като узнава от радиото, че Багрянов се готви да произнесе реч, прави неуспешен опит да я предотврати.^[127]

След като Мошанов пристига в Турция, той се среща с Хюгесън, който го уведомява, че на следващия ден — 30 август, в 8.00 ч., ще излети със самолет за Кайро, където ще му връчат условията за сключване на примирие. След срещата с английския посланик Мошанов е осведомен от Балабанов, че от София е съобщен съставът на делегацията, която трябва да получи условията за примирие. В нея влизат: пълномощният министър Балабанов, военният аташе Желязков и индустриалецът Киселов. Балабанов се снабдява с медицински документ, че полетът със самолет може да бъде фатален за него, а Киселов отклонява участието си в делегацията по семейни причини. Желязков също заявява, че не може да участва, тъй като няма заповед от военния министър, но казва на Мошанов, че ще го придружи до Анкара, след което, ако не получи заповед от военния министър, няма да продължи.^[128]

В 6.30 ч. сутринта на 30 август Киселов завежда Мошанов на среща с американски дипломати, между които са военният аташе, вицеконсулът и Бляк. На тази среща Мошанов получава съвет да протака сключването на примирие, за да не стане България ябълката на раздора между съюзниците. След срещата Киселов пита Мошанов дали вече е разбрал защо той е отклонил участието си в делегацията.^[129] На 1 септември в 18.00 ч. българската делегация в състав само от двама души — Ст. Мошанов и полк. Желязков, е приета от съюзническите делегации на Англия и САЩ, чиито състав също е от по двама души. На това първо заседание съюзниците заявяват, че признават правителството на Багрянов, но тъй като Мошанов иска допълнителни пълномощия от България, казват, че ще уважат неговото мнение и ще отложат заседанията с ден-два. На това първо заседание Мошанов констатира, че англо-американците биха желали условията за примирие да се връчат на България преди Червената армия да влезе на нейна територия.^[130]

При пребиваването на българската делегация в Кайро полк. Желязков води дневник. На първата среща на 1 септември в 18.00 ч. Мошанов реагира срещу условията, при които е поставена българската делегация и които наподобяват домашен арест — в неудобна квартира и при постоянното наблюдение от английски офицер. Съюзниците си взимат бележка от оплакването и делегатите са преместени в по-добра квартира, но този път под наблюдението на двама английски агенти. Полк. Желязков пише, че има промяна в отношението на съюзниците към делегацията. „Веднага започна да се чувствува едно по-дружелюбно и внимателно отнасяне към същата.“^[131]

Регентите дават мандат за съставяне на кабинет на земеделеца Константин Муравиев, който след консултация със своите съпартийци, приема задачата и започва сондажи. На 2 септември 1944 г. Муравиев се среща с регентите. Преди да е съставил правителството, те му заявяват, че няма никакво време за губене, а Филов му казва следното, което Муравиев е записал в своите спомени: „Вижте, моля ви, да съставите правителството. Страната не може да стои в анархия след глупостта, която направи Иван Багрянов. Даваме ви най-широк мандат да съставите правителство, от които партии намерите за добре. Моля ви, не се бавете, защото не можем да оставим страната повече без правителство, па макар и то да не е най-доброто.“^[132] Тази декларация Филов прави, след като преди това, според Муравиев, регентите са се отделили в друга стая и са се съвещавали. Като слизал по стълбите, началникът на канцеларията на регентството Горанов му съобщава, че регентите са казали, че ако Муравиев прецени, може да съста�