Иван Янев
Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература
1938–1944 г. (3) — Моята библиотека

ГЛАВА ВТОРА
ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА БЪЛГАРИЯ СЛЕД НАЧАЛОТО НА ВОЙНАТА

След като Австрия и Чехословакия губят своята независимост, идва ред и на Полша. В навечерието на германското нападение над нея главната грижа за Хитлер на Балканите е Румъния и нейното „обуздаване“. В началото на войната германците изработват три „основни доктрини“ за своята политика по отношение на Балканите:

1 Запазване на мира и спокойствието в Югоизтока и поддържане на този район като продоволствена база, докато трае полската акция и с оглед на подготвяната война на Запад.

2 Запазване на България, Румъния и Югославия в орбитата на Германия и неутрализация на англо-френския натиск, както и неутрализация на Италия, „която е разглеждана като несигурна съюзница на Германия и евентуален резерв на английската политика“.

3 На трето място се поставя въпросът за предотвратяване на „засилващото се съветско влияние на Балканите“.

Според Н. Генчев водеща е първата доктрина.^[1] След като на 1 септември 1939 г. Германия напада Полша, на 3 септември Великобритания и Франция, в духа на дадените гаранции на Полша, обявяват война на Райха.^[2] Техните действия обаче са съвсем недостатъчни за подпомагане на Полша. На 5 септември английски самолети бомбардират някои германски позиции. На 6 септември френската армия навлиза на 3 км в немска територия, но на 1 октомври германците си връщат тази територия. Дипломатическата война обаче е в разгара си. Съветският съюз сключва гаранционни пактове с Естония и Литва. Южноафриканският съюз и Канада обявяват война на Германия. Дания, Норвегия, Югославия и Иран се обявяват за неутрални. На 19 октомври се подписва англо-френско-турски тристранен пакт.^[3] САЩ, верни на политиката си на ненамеса в европейските работи, на 5 септември 1939 г. обявяват неутралитет по отношение на избухналата война.^[4] На 7 септември Георги Димитров записва в своя дневник мнението на Сталин: „Войната се води между две групи капиталистически страни, бедни и богати, за колонии, суровини и т.н., за преразпределение на света, за господство над света! Ние не сме против те да се бият хубавичко едни срещу други и да се изтощават едни други.“^[5]

Желанието на британското правителство, в което след нахлуването на вермахта в Полша са включени У. Чърчил като министър на флота и А. Идън като министър на доминьоните, е да се организира неутрален или по-скоро отбранителен блок на Балканите. Министърът на външните работи лорд Халифакс заявява, че България е „ключ на Балканите“. Британската страна има предвид, както стратегическото положение на България, така и сложните й политически отношения с нейните съседи, а също и това, че цар Борис предпочита проблемите да се уреждат по мирен път. Той доказва този свой подход предходната година, когато прави всичко по силите му, за да се постигне мирно разрешение на Судетската криза.^[6]

След началото на войната, на 15 септември, България обявява неутралитет. Френският ген. Вейган защитава идеята да се открие Балкански фронт с дебаркиране на съюзнически войски в Солун и да се премине през България, за да се нападне Германия, с цел да се ограничи нейната агресия.^[7] На 28 септември 1939 г. Молотов и Рибентроп подписват споразумение за обща граница след разгрома на Полша. Москва поисква и от Финландия сключването на териториална сделка, като целта на СССР е границата при Ленинград да бъде преместена навътре във финландската територия. Финландия би получила компенсация, но тя не се съгласява и на 30 ноември Червената армия я напада. Продължилата почти три месеца и половина война между СССР и Финландия завършва на 12 март 1940 г. с договор, който премества границата при Ленинград навътре във финландска територия, но Финландия не получава никаква компенсация.^[8]

След избухването на войната се активизират и българо-съветските отношения. През септември 1939 г. СССР предлага на България пакт за взаимопомощ. В началото Германия се задоволява само да бъде информирана за българо-съветските отношения, без да може да се противопостави, поради пакта Рибентроп — Молотов от 23 август.^[9] През есента на 1939 г. полк. Васил Бойдев е изпратен в Москва със задача да уговори сключване на въздушна конвенция и закупуване на съветско оръжие за България. Но съветската страна поставя оръжейните доставки в зависимост от сключване на политически пакт между Москва и София. Разбира се, управляващите в България нямат никакво желание да сключват договори на политическа основа, а още по-малко са склонни към политическо споразумение с комунистическата държава. Така пропада проектът за закупуване на оръжие от СССР, от което България има остра нужда, заобиколена от съседи, които са откъснали части от територията й.^[10]

След хитлеристката агресия над Полша българското правителство изчаква 15 дни, за да обяви неутралитета на страната. Според Д. Сирков това забавяне е с цел правителството да си изясни дали войната ще се локализира или не. То получава сведения, че ако войната се разшири, Турция, Румъния и Гърция ще предприемат превантивна акция спрямо България, а може да се очакват и англо-френски действия на Балканите. Правителството прави сондаж в СССР за неговата позиция при евентуални действия на Великобритания и Франция. При разговора на Антонов с Молотов, последният предлага пакт на основата на „взаимност“.^[11] Ст. Рачев пише, че на 22 септември 1939 г., английският пълномощен министър Рендел дава на цар Борис III писмо от крал Джордж VI, в което се изразява надежда България да запази своята неангажираност във военния конфликт.^[12] В писмото на краля се напомнят усилията, които българският цар полага за мирното уреждане на проблема със Судетската област.

На 28 септември цар Борис отговаря, че ще стори всичко, което е по силите му, за да се запази мирното положение на полуострова.^[13] Според П. Димитров царят казва, че в страната съществува многополюсност: „Моите генерали поддържат германците, дипломатите — англичаните, народът — русите, съпругата ми — италианците. Аз съм единственият неутрален в тази страна.“^[14] Царицата цитира Борис, според който в страната има разногласие по отношение на ориентацията на държавата: „Моите генерали са германофили, дипломатите ми са англофили, а народът е русофилски. Аз единствен в България съм за неутралитет.“^[15] Лулчев описва срещата между него и царя на 13 юни 1940 г., на която „се смяхме на вица, че Царят бил уж казал: Аз съм с Англия, войската с Германия, а народът с Русия.“^[16] Царица Йоанна в своите спомени, писани в Мадрид след войната, твърди, „че ако през 1915 г. моят свекър Цар Фердинанд имаше да избира между съюзниците и Великите сили, през 1939 г., на съпруга ми, напротив, не оставаше никакъв избор.“^[17] Царицата е права — пред българската външна политика няма кой знае колко варианти. Царят, който държи основните лостове на властта в страната, не може да си позволи самостоятелна политика, защото ако България не се съобразява и не проявява предпазливост, тя много бързо би била разгромена.

На 19 октомври е сключен англо-френско-турски договор, в основата, на който е декларацията от 12 май.^[18] Същия ден цар Борис разпуска Народното събрание. Според Ст. Рачев царят прави това именно в този момент, защото иска да покаже, че в страната има силно политическо разделение. След смяната на Стоядинович в Югославия позициите на регента Павел се засилват. Българо-югославските отношения започват да се охлаждат и Белград подкрепя Румъния в териториалния спор с България. Пак според Рачев за влошаване на отношенията допринася и съпругата на външния министър и бивш пълномощен министър в София — Цинцар Маркович, която е от гръцки произход и е твърде близка с княгиня Олга, жената на регента, която също е настроена антибългарски.^[19] XXIV ОНС се разпуска през октомври 1939 г., тъй като до момента правителството е подкрепяно от едно „несигурно и неуверено мнозинство“.^[20] Според М. Михов „американо-англо-френските империалисти“ са се готвили за откриване на балкански фронт през есента и зимата и с тази цел са въоръжавали Турция. „Турските реакционери и военолюбци“ струпват „огромни“ военни сили на границата с България „и дебнат момента, за да запалят войната на Балканите“. Успехът на СССР срещу Финландия, според автора, предотвратява откриването на фронта на Балканите и предпазва България от действия срещу нея. „Българското фашистко правителство“, което не желае сключване на пакт със СССР и „скрива“ информацията за него от българския народ, „тайно“ се готви да въвлече страната в лагера на „хитлеристкия агресор“. БРП се „ориентира правилно“ в обстановката и застава начело на борбата за мир и дружба със СССР, против „американо-англо-френските подпалвачи на война на Балканите и техните турски оръдия“.^[21] На 29 ноември СССР преустановява дипломатическите си отношения с Финландия с мотив, че последната води неприятелска политика спрямо Съветите. На следния ден Червената армия настъпва на финландска територия и така започва съветско-финландската война. СССР и Финландия сключват мир при посредничеството на Швеция, като Финландия прави териториални отстъпки.^[22] Трябва да се отбележи, че в голяма степен има съвпадение на текстовете, отнасящи се до темата на настоящата монография в „История на България през погледа на историците“ (С., 1993) и в третия том от „История на България“ (С., 1999).

Усилията на Англия да впрегне балканските страни в един отбранителен или неутрален пакт претърпяват пълен крах. В средата на декември 1939 г. Форийн офис изпраща предупреждение до своите дипломати в чужбина, че усилията вече не са насочени към Балканско съглашение.^[23] На 10 декември 1939 г. цар Борис пише писмо до своя тъст, в което изразява притеснението си от съветското настъпление на север и опасенията си от евентуалното му насочване на юг. Царят разсъждава и върху позицията на Турция, която може да повлияе на военния конфликт. Той пише, че България със своя неутралитет преследва своите цели по мирен път.^[24]

Българското правителство се ориентира към установяване на „изгодни стопански отношения със СССР“. На 11 декември в София се подписва спогодба за редовни въздушни съобщения между Москва и София. На 5 януари 1940 г. в Москва е сключен договор за мореплаване и търговия, и клирингово споразумение за „стокообмен и плащания между България и СССР“. Тези споразумения имат „изключително благоприятно отражение върху българското стопанство“. Разширяват се и културните връзки, но правителството се опитва да ги ограничи.^[25] Една от мерките, които се предприемат за контролиране на русофилските настроения, е забраната на аплодисментите при гледане на съветски филми в кината, а собствениците на последните са заплашени, че ще им бъдат затваряни салоните.^[26]

В началото на 1940 г. в София идва на посещение главният секретар на Министерството на външните работи на Турция Менеменджиоглу. Той има среща с българския външен министър Кьосеиванов. Резултатът е положителен за двете страни, защото както пише Л. Петров: „Постигнато е съгласие по два важни въпроса: 1) за необходимостта от поддържането на мира на Балканите; 2) за признаването и запазването на неутралитета, провъзгласен от българското правителство и строгото му спазване.“^[27] В началото на февруари в Белград се открива последната конференция на Балканския пакт. На път за Белград Сарачоглу минава през София и във влака разговаря с Кьосеиванов. На конференцията Гафенку демонстрира готовност за разбирателство с България, но неговото желание е претенциите на България да се обсъдят след края на войната, защото в момента могат да се активизират и претенциите на Унгария и СССР.^[28] На 21 декември 1939 г. Андро Лулчев, брат на окултиста Любомир Лулчев, му съобщава, че Кьосеиванов си е подал оставката непосредствено преди парламентарните избори за XXV ОНС.^[29] Те се провеждат през декември 1939 г. — януари 1940 г., като опозицията претърпява поражение, а правителственото мнозинство се стабилизира. „Депресирани от изборния неуспех, опозиционните дейци съзнават, че внушителното правителствено мнозинство в парламента разчиства пътя за окончателното присъединяване на България към фашисткия блок.“^[30] Лулчев пише в своя дневник, че на 11 февруари се среща с царя, с който дискутират кой да наследи Кьосеиванов на министър-председателското място. Последователят на Дънов посочва кандидатурата за бъдещия ръководител на кабинета, като заявява на монарха следното: „Турете Филов, та кой как иска да бъде англофилов и германофилов.“ Царят почна да се смее. „Това не ми е дошло на ума, но това, което ми говорите, ще го мисля.“^[31] Съпругата на Богдан Филов — Евдокия, също води дневник. За промяната през февруари 1940 г. тя пише, че на 14 февруари арх. Севов завежда нейния съпруг в двореца, където царят го натоварва с мисията да състави кабинет. На следния ден Филов е готов с листата, а на 16 февруари указите са подписани.^[32] В том III от „История на България“ от 1964 г. четем, че на 15 февруари 1940 г., след проведените парламентарни избори, цар Борис III „повиква на власт своя послушен слуга проф. Богдан Филов.“^[33] А в том II от „История на България“ от 1955 г., се дава още по-крайна оценка: „За германската агентура начело с цар Борис не оставаше друго, освен да подготви въвличането на България във войната на хитлеристка страна, прикривайки своята измяна с декларация за миролюбива и неутрална политика и приятелски отношения със Съветския съюз.“^[34] Според Пашанко Димитров, една от причините, довели до смяната на Кьосеиванов с Филов е, че Кьосеиванов искал да отстрани от правителството Иван Багрянов, приближен на царя и много близък с княгиня Евдокия. А друга причина, пак според П. Димитров, е необходимостта от по-голямо сближение с Германия, а Кьосеиванов бил повече за Западните сили.^[35] Стефан Груев пише, че през февруари 1940 г. в двореца Врана Кьосеиванов и царят се спречкват, както никога дотогава. Кьосеиванов реагира бурно, а царят крещи: „Вие забравяте с кого говорите!“^[36] Пашанко Димитров също пише за скандал между двамата през февруари 1940 г. Вероятно царят е казал, че с Кьосеиванов се разбират по външната политика, но по вътрешната не стигат до консенсус.^[37] Двамата царски историографи са на едно и също мнение за това, че има сериозен разрив през февруари между царя и министър-председателя, но не го свързват с подаването на оставката. Според първия Кьосеивановата оставка е депозирана писмено, ден преди изборите за XXV ОНС, а според втория тя е подадена през февруари 1940 г., когато избухва разпрата между царя и министър-председателя. По-вероятна е версията, че Кьосеиванов си подава оставката в навечерието на изборите, т.е. през декември 1939 г.

В тронното слово, което царят чете пред парламента на 24 февруари по повод на правителствената реконструкция, той казва: „Господа народни представители, станалата на 15 т.м. правителствена промяна не засяга с нищо вътрешната и външна политика на България. Тази политика остава неизменна.“^[38] През пролетта на 1940 г. Германия започва настъпление в Европа. На 9 април вермахтът нахлува в Норвегия и Дания, като последната още същия ден се предава без бой. Норвежката армия се съпротивлява ожесточено, като разчита и на англо-френските обещания за помощ, но тя е недостатъчна и след около два месеца Норвегия също е победена. На 10 май нацистите атакуват Холандия, Белгия и Франция, които са принудени да капитулират. На 10 юни Италия бърза да се присъедини към Германия и както пише ген. Ив. Попов, „след няколко неуспешни гранични нападения срещу французите, взе участие в подписване на капитулацията на Франция.“^[39] На 22 юни в Компиенската гора се подписва капитулацията на Франция, на която не помога и твърде скъпо струващата и добре защитена линия Мажино по протежение на френско-германската граница, която вермахтът пробива тъкмо в най-сигурния участък при Седан и Вердюн.

Стефан Савов Недев, който е военен аташе в Букурещ от 1938 г. до 1941 г., пише, че на 26 юни в Москва Молотов връчва съветски ултиматум на румънския пълномощен министър. Нотата е свързана с искането румънците да опразнят териториите на Северна Буковина и Бесарабия, придобити през 1918 г. След този ход на СССР румънците търсят защита от Германия, която заявява, че е готова да им я предостави, но териториалните въпроси между Румъния и нейните съседи трябва да бъдат уредени. На 28 юни съветската армия започва да навлиза в посочените територии, а на 30 юни вече достига до р. Прут, където се намира старата граница между СССР и Румъния. Както пише Ст. Недев, малко преди завземането на териториите от Румъния, в Прибалтийските републики, от 15 до 18 юни същата година, СССР установява т.нар. „демократични режими“^[40] Евдокия Филова пише на 27 юни, че СССР е връчил ултиматум на Румъния, с който се иска изтегляне на румънците от Буковина и Бесарабия. Както тя пише: „Опасността идва към Балканите. Въпросът за Добруджа се слага на дневен ред и може би в най-скоро време ще се развие в най-остра форма. Духовете са малко възбудени. Има телеграми от Берлин и от Рим, че е най-добре да мируваме и изчакаме всичко.“^[41] На 1 юли Румъния официално отхвърля английските гаранции, а на 2 юли поисква от Германия по-голямо сътрудничество между Румъния и Райха и военна помощ срещу Съветите. На 3 юли в Румъния е обявен национален траур, придружен с митинги, по повод анексирането на Северна Буковина и Бесарабия.^[42] На 8 април 1940 г. английските дипломати от Югоизточна Европа са повикани на конференция при шефа на Форин офис лорд Халифакс. Там се дискутира и въпросът за позицията на България. Рендел, който преди да отпътува за Англия е приет от цар Борис и изтъква, че по-голямата заплаха за България идва от Москва, а не от Берлин, а също, че България трябва да бъде икономически стимулирана, за да продължи да подобрява контактите с Турция и Югославия. Той казва за Югославия, че би било добре Джордж VI да напише писмо до регента Павел, за да му помогне да преодолее негативните чувства към българския цар, защото според Рендел по-важни са добрите българо-югославски отношения, отколкото българо-румънските. Трябва да се постигне и българо-гръцко икономическо споразумение и да се внуши в София, „че българските териториални искания няма да бъдат отминати без внимание при мирното уреждане на Европа след войната“.

На 4 април в София се провежда съвещание, на което освен Филов, Попов и главният секретар на Министерството на външните работи Шишманов, присъстват пълномощните министри в Лондон — Момчилов и в Берлин — Драганов.^[43] Основната задача на заседанието е да се обсъди обстановката в Европа. Според външния министър Иван Попов, въпреки че е съсредоточила военни формирования на българо-турската граница, Турция няма намерение да напада. Не може да се говори за силна спойка, между които и да е държави, участващи във войната. Според Попов „балансът на военните и политическите сили в Европа е все още неясен, за да може съвещанието да вземе някакви конкретни решения.“

През април 1940 г. Рендел има две срещи с цар Борис III — едната на 3 април, преди да замине за Лондон, а другата — на 23 април, когато дипломатът предава поздрави от краля.^[44] В Англия е извършена правителствена промяна. Крахът на миротворската политика на Чембърлейн е очевиден и на негово място е избран Чърчил, който е непримирим противник на Райха. По същото време Хитлер засилва агресивните си действия и под негова власт освен Белгия, Холандия, Люксембург, пада и Франция. На 22 юни се подписва капитулацията на Франция и новото прогерманско френско правителство се оглавява от маршал Петен.^[45] Италия подписва примирие с Франция на 24 юни, едва 14 дни след като й е обявила война.^[46] На 16 юни 1940 г. англичаните предлагат съюз на Франция, който да се реализира чрез единен парламент, военновременно правителство и икономика, за да се справи със ситуацията в Европа. Дали това би се превърнало по-късно в някаква паневропейска структура не може да се каже, тъй като Франция не приема предложението. Но дори английската делегация за обединение да беше приета, френските ръководители едва ли щяха да спасят родината си от разгром.^[47] За новото марионетно правителство остават две пети от територията, а останалите се намират под немска окупация. За столица на новата френска държава е определен Виши. „За държавен глава бе провъзгласен 84-годишният маршал Филип Петен — дебютант в политиката.“^[48] Сава Пенков твърди погрешно, че Компиенското примирие между Франция и Германия е подписано на 18 юни 1940 г.^[49]

От април „странната война“ започва да става ефективна, Вермахтът окупира Дания, Норвегия, Люксембург, Холандия и Белгия. На 10 юни, когато е сломена норвежката армия, във войната най-после влиза и Италия, на 22 юни Франция капитулира. Английските войски се изтеглят от френската територия през Дюнкерк към родината си. На 10 май в Англия идва новото правителство на Чърчил, което се „ориентира към действителна война с Германия“. След окупацията на Франция, положението на Англия е доста лабилно, на практика тя разчита на своите сили и се надява във войната на нейна страна да се намесят САЩ. На 16 юли Хитлер подписва директива № 16 за операция „Морски лъв“ за подготовка на нашествието в Англия, която трябва да завърши до средата на август. Десантът е предвиден за втората половина на септември. „На 1 август Хитлер подписа директива 17 — за усилена въздушна и морска война срещу Англия.“ От средата на август до средата на септември срещу Англия се водят въздушни атаки. Италианската армия предприема акции срещу колониалните владения на Острова — Английска Сомалия, Судан и Египет.

Германският въздушен блицкриг е неуспешен. Той не можа, както пише И. Димитров, да „сломи моралния дух на английския народ“. На 17 септември Хитлер преустановява атаките срещу Англия за неопределено време.^[50] На 31 юли 1940 г. Хитлер заповядва да се подготви план за нападение срещу СССР.^[51] Според И. Димитров основните задачи на операция „Морски лъв“ са две: 1. Да се сплаши Англия и да стане по-сговорчива; 2. Да се прикрие готвената агресия срещу Съветския Съюз;

В новата обстановка изглежда, че с английските гаранции е свършено. На Балканите Румъния първа отхвърля гаранциите на Великобритания и се ориентира към Германия.^[52] Идва времето за удовлетворяване на българските претенции към Румъния. Притисната с териториални претенции от СССР, Унгария и България, Румъния е твърде уязвима. На 4 април на съвещание в българското Министерство на външните работи възвръщането на Южна Добруджа се поставя като задача номер едно.^[53] На 26 юни СССР връчва ултиматум на Румъния за отстъпването на Бесарабия и Северна Буковина. На 27 юни румънското правителство обявява мобилизация, но след като разбира, че Германия и Италия няма да я подкрепят, а и поради несигурното поведение на България и Унгария, Румъния се подчинява на Съветския Съюз.^[54] На 27 и 28 юни в Берлин българският пълномощен министър П. Драганов, съвместно със своя унгарски колега, водят разговори Германия да подкрепи претенциите на двете страни. Пак в този смисъл цар Борис III води разговор на 29 юни с Рихтхофен и му заявява, че ако не се уреди въпросът с Южна Добруджа, може да избухне революция. На 7 юли в дипломатическия натиск към Германия се присъединява и бившият български цар Фердинанд, който изпраща писмо до Хитлер.^[55] На 10 юли в Германия са на посещение унгарският министър-председател и унгарският министър на външните работи. Те са предупредени да се въздържат от военни действия спрямо Румъния. На 15 юли Хитлер в писмо до Карол II го „съветва“ да уреди териториалните претенции на България и Румъния на една „разумна основа“.^[56] На 23 юли в Берлин са на посещение „новите румънски управници“ Джигурту и Манулеску, които са „принудени“ от Хитлер и Рибентроп да започнат преговори с България и Унгария. След Германия румънските управници отиват и до Италия, където Мусолини и Чано ги съветват същото.

На 26 юли Богдан Филов и Иван Попов тръгват за Германия; на 27 юли разговарят с Рибентроп и Хитлер. България получава пълна подкрепа от Германия, но Хитлер отказва да бъде „арбитър“ в преговорите и заявява, че не трябва да се прави връзка между добруджанския и трансилванския въпрос.^[57] Ст. Трифонов пише, че на 28 юни унгарското правителство уведомява Германия, че Унгария е готова да действа срещу Румъния със сила, с цел да си върне Трансилвания, а също така се предвиждат и общи действия с България.^[58] На 29 юни и на 15 юли Рендел се среща с главния секретар на Министерството на външните работи, а на 18 юли има аудиенция при цар Борис. На тези срещи става ясно, че Великобритания след окупирането на Франция е по-независима и че английската позиция по отношение на Южна Добруджа е изцяло благоприятна за България, тъй като в Лондон виждат, че румънците им се изплъзват и клонят все повече към Райха. СССР също е на мнение, че спорът трябва да се разреши в полза на София. Само Германия е резервирана, но като вижда, че българските претенции са подкрепени от всички големи държави и че дори може да се стигне до съвместни военни действия между България и Унгария, от една страна, и Румъния, от друга, решава да се намеси. На 23 юли пристига покана до Филов и Попов да посетят Хитлер, на следния ден Рендел посещава министър-председателя и го увещава, че България не трябва безрезервно да прави това, което й се посочва от немците. Британският пълномощен министър смята, че Филов симпатизира на Райха и поради това след разговора си с него се среща и с Попов.^[59] Турция заема сходна с английската позиция по Добруджанския въпрос, но Югославия е предпазлива, страхувайки се, че след уреждането на този териториален проблем България ще постави на дневен ред териториалните си претенции към нея.^[60] На 18 юли 1940 г. СССР обявява, че българските аспирации по отношение на Добруджа и Западна Тракия са справедливи и ще бъдат подкрепени, когато започне тяхното обсъждане.

Така позициите на Германия, Италия, СССР, Великобритания и дори Турция, която се солидаризира с Великобритания, са изгодни за България, но Югославия е предпазлива, тъй като се съмнява, че след разрешението на Добруджанския въпрос на дневен ред ще се постави въпросът за Западните покрайнини.^[61] На 26 юли министър-председателят Филов и външният министър Попов се отправят за Райха, където трябва най-сетне да се разреши Добруджанският въпрос. Министър-председателят описва в дневника си, че българите са посрещнати много радушно от немците. Той разговаря с Рибентроп и Хитлер, които изразяват своята подкрепа за възвръщането на Южна Добруджа към България. Германските ръководители заявяват, че Добруджанският въпрос бил по-лесен за разрешаване от Трансилванския, с оглед на прекалените претенции на унгарците спрямо Румъния. Хитлер казва, че германците нямат териториални аспирации към Балканите: „Ако някой обаче посегне на германските интереси, ударът ще бъде страшен“ — Филов пише за тези думи: „Струва ми се, че това го казваше с оглед на Русия.“^[62] Българите заявяват на фюрера, че те не желаят да се пазарят с румънците, а тяхното желание е да си получат само онова, което Румъния неправомерно отнема от България през 1913 г. Хитлер подкрепя всички аргументи на Филов и заявява, че те са справедливи, но той отказа да бъде арбитър в този спор. Споменава, че и той е забелязал у румънските ръководители склонност да се пазарят. Германците признават българските аспирации, включително за Силистра и Балчик. Румънците имат претенции за Балчик, позовавайки се на факта, че сърцето на тяхната кралица е погребано там, но „Фюрерът каза, че не може да се говори за сърца, когато могат да паднат глави на крале.“^[63]

Изпращането на двамата министри за Залцбург е описано в дневника на министъра на правосъдието Васил Митаков. Той разказва, че голямо множество изпратило на летището в Божурище Филов и Попов. Посрещането било също така импозантно. Министрите слезли, като най-напред бил Филов, а след него Попов. Те били усмихнати, което окуражило чакащите, че двамата носят добри новини.^[64] На 2 август Коронният съвет в Букурещ под германско въздействие решава да започне преговори с България.^[65] На 19 август 1940 г. в Крайова започват българо-румънски преговори за разрешение на Добруджанския въпрос. Българското искане е границата да се установи, както е била в 1912 г., с което румънците по принцип се съгласяват. Както пише военният аташе в Букурещ — Недев, румънците искали някои корекции, като напр. Силистра да остане в Румъния, аргументирайки се с това, че градът е бил отстъпен от България на Румъния още преди края на Балканските войни, а също така искат Балчик и Каварна.^[66] В делегацията в Крайова участва и ген. Попов, тогава полковник. Той пише за румънското искане за изселване на българите от Северна Добруджа срещу изселването на румънците от Южна, с което първоначално българите не се съгласяват, но по-късно приемат румънското предложение, като е направена алюзия, че Германия одобрява тази размяна. Румънците използват като аргумент и българо-гръцкото споразумение от 20-те години за изселването на българите от Беломорието. Приемайки това условие, на практика България завинаги се отказва от претенции към Северна Добруджа. Икономическите претенции на Румъния също са внушителни, както пише Ив. Попов: „Румънците поискаха 20 милиарда леи за подобренията, които те са направили в областта, за строежи и казарми, училища, болници, пътища, държавни постройки, прокарване води за напояване и др. Представиха и подробни сметки и изчисления за това. Нашата делегация отказа по принцип да се плаща за каквито и да е подобрения.“^[67] По-късно румънските искания спадат до сумата 2 млрд. леи, като по това време 1 румънска лея струва 0.40 български лв.

Наистина моментът за решаването на наболелия Добруджански въпрос е избран сполучливо, независимо че не всички държави подкрепят България, но и никой не се противопоставя открито. Разбира се, за благосклонното отношение на Великите сили допринасят визитите на Ст. Мошанов в Англия и Франция през лятото на 1939 г. Там председателят на парламента разисква Добруджанския въпрос, който според директива №19 е поставен на първо място за решаване. България получава подкрепа и от СССР при посещението на парламентарната делегация в Москва през август 1939 г.^[68] След като СССР застава на благосклонни позиции към България по отношение на Добруджанския въпрос, дори се чуват гласове за присъединяване и на Северна Добруджа. В подкрепа на българските претенции застават Великобритания, САЩ, Германия и Италия. Така Румъния се оказва изправена до стената. Но това не пречи на румънските управници да протакат насрочването на преговорите. Те желаят Силистра и Балчик да останат в румънско владение, на което българите категорично се противопоставят. Дори крал Карол пише до цар Борис III, че Балчик трябва да остане свободен град, като се позовава и на аргумента, че в двореца в Балчик е погребано сърцето на кралицата-майка. Но тези сантименти явно се появяват по-късно, защото кралят преди това спокойно е ипотекирал този дворец срещу заеми от белгийски и френски банки. Румънците искат задължително изселване на българите от Северна Добруджа, но тази мярка да не е задължителна за „румънските колонисти“ от Южна Добруджа. В крайна сметка преговорите започват на 19 август в Крайова. Основните задачи на българската делегация са да не позволи Силистра и Балчик да останат под румънска власт, а също така да няма задължителен характер изселването, както на румънците от Южна Добруджа, така и на българите от Северна. На 30 август във Виена се подписва вторият виенски арбитраж за Трансилвания, на 5 септември на власт в Румъния идва генерал Йон Антонеску, на 6 септември крал Карол II абдикира от престола в полза на престолонаследника Михай. След дълги протакания от страна на румънците и след натиск от страна на Германия и Италия, на 7 септември се подписва Крайовската спогодба. С тази спогодба се „възвръща Южна Добруджа“ към България, границата се установява като „окончателна и вечна“. България трябва да отстъпи по отношение на изселването. Приема се задължително изселване на равен брой румънци от Южна Добруджа, срещу изселване на българи от Северна.

А. Кузманова пише, че България се задължава да изплати на Румъния сумата от един милиард леи за румънското имущество, което остава в Южна Добруджа. „На 21 септември 1940 г., възторжено посрещната от българското население, българската армия влезе в Южна Добруджа.“^[69] Има известна неточност по отношение на финансовата компенсация за Румъния. Според участника в преговорите Ив. Попов сумата възлиза на 2 млрд. румънски леи, а според историчката А. Кузманова стойността е 1 млрд. леи. Присъединяването на Южна Добруджа към България е описано твърде емоционално от Евдокия Филова. Тя разказва в дневника си за Филовото изказване по радиото: „Чува се неговият развълнуван глас, но ясен и плътен. Българи. … Добруджа е пак наша.“^[70] Според Крайовската спогодба навлизането на българската армия трябва да започне на 21 септември. Тя започва да навлиза в отново присъединената територия, водена от министъра на войната Даскалов, на 21 септември, а завършва своето дислоциране на 1 октомври. Предаването на Южна Добруджа протича без инциденти, мирно и с радост от освободеното добруджанско население. Териториалната промяна получава бързо международно признание.^[71] Министър-председателят държи реч на 25 септември на извънредна сесия на ОНС. Речта му е посветена на възвръщането на Южна Добруджа: „Аз казах, че Добруджанският въпрос не е нов, той е слаган отдавна и е чакал своето разрешение. Обаче фактическото начало за разрешението на този въпрос бе сложено, както това ви е вече известно, в Залцбург. Нека в това отношение ние да си не правим илюзии, ако не беше Залцбург ние нямаше да имаме Крайова.“ Следват бурни ръкопляскания… След това Филов благодари на лидерите на Германия и Италия — Хитлер и Мусолини. Филов продължава: „Българското правителство направи всички усилия, за да прокара своето становище, което се състоеше в това, че тези преселвания трябва да бъдат доброволни, а не задължителни. Ние знаем много добре какво значи задължителното изселване на по-големи маси.“^[72]

В настоящата работа няма да се разглежда книгата на Николай Генчев „Външната политика на България 1938–1941 г.“ (С., 1998), въпреки че поради времето на издаването й би трябвало да се включи в изследването. Изложеното в нея обаче е повторение на две студии на Николай Генчев: „Външнополитическата ориентация на България в навечерието на Втората световна война септември 1938 — септември 1939 г.“ (ГСУ, том 61, кн. 3, С., 1968) и „Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г.“ (ГСУ, том 63, С, 1970–1971). В предговора към книгата се твърди, че пълният текст е бил изгорен през 1968 г. и едва сега е станало възможно тя да бъде „обнародвана без нито една промяна на текста, за да може читателската публика да види какви текстове са били изгаряни през 1968 г. и да разбере цялото безсмислие на полицейската тоталитарна цензура и нейното злокачествено присъствие на полето на българската книжнина.“ Не бих могъл да твърдя дали действително не е било позволено през 1968 г. да бъде издадена тази книга, но е коректно да се уточни, че текстът е видял бял свят под формата на двете цитирани студии, които подробно се разглеждат в настоящата работа.^[73]

Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г. е посрещната от всички със задоволство, а според Рачев даже и „румънското обществено мнение“ било настроено добре към договора, за разлика от отношението към трансилванския въпрос, който бил по-важен за румънците.^[74] Според Крайовската спогодба трябва да бъдат изселени равен брой българи от Северна Добруджа и румънски колонисти от Южна Добруджа, за което се предвижда тримесечен срок. При изселването на българите от Северна Добруджа се срещат затруднения, защото трябва да се изселват само хора, които са записани като българи при преброяването от 1930 г., но наяве излиза асимилаторската политика на Румъния, защото цели български села са записани като румънски. Освен това българското правителство е трябвало да заплати на румънското сумата от 1 млрд. румънски леи. Ст. Трифонов пише, че „по-късно този въпрос се урежда сравнително безболезнено. Българското правителство успява да закупи на международните валутни борси големи количества обезценени румънски леи, които свършват добра работа.“^[75] И. Димитров съвсем точно пише, че „след четвъртвековно чуждо иго Южна Добруджа се върна при майката-отечество. Шестдесет и седем хиляди души коренно българско население в Северна Добруджа са разменени с румънските колонисти, настанени в Южна Добруджа след анексията й от Румъния.“^[76] След успешното възвръщане на Южна Добруджа българската дипломация изразява благодарности и в Лондон, и в Москва, което не се харесва на германците и Рибентроп остро протестира срещу това.^[77] Според Пашанко Димитров възвръщането на Южна Добруджа не се дължи на българската дипломация, а трябва да се разглежда като подарък от Германия, с който се цели послушанието на България. Авторът също смята, че ако Борис е бил наясно какво ще се случи в бъдеще, е щял да последва колегите си от Румъния и Гърция, „но той не можеше нито да си припише заслугата за връщането на Добруджа, нито да си позволи да не приеме «подаръка».“^[78] На 20 септември цар Борис III в реч пред XXV ОНС благодари на германските, италианските и унгарските ръководители за подкрепата им за възвръщането на Южна Добруджа. Не се споменава публично ролята на Москва, но българските благодарности тайно се изказват и в СССР. Рибентроп и Чано са наградени с орден „Св. Александър“.^[79]

Есента на 1940 г. започва със сключването на 27 септември в Берлин на „печално известния“ Тристранен пакт между Германия, Италия и Япония. Според договора Германия и Италия признават правото на Япония да налага „новия ред във великото източноазиатско пространство“, а Япония дава същото право на двете си съюзници по отношение на Европа.^[80] Ето какво е записал в своя дневник на 28 септември 1940 г. Г. Димитров, който се намира на лечение в Сочи: „Радиосъобщение за сключването в Берлин на Троен пакт между Германия, Италия и Япония! Много важно значение. По-нататъшно разширяване на войната до световна война.“^[81]

От 5 до 25 октомври министърът на земеделието Иван Багрянов прави обиколка в Германия и Италия, където е посрещнат на много високо ниво, което не съответства на ранга на един „селскостопански министър“. В Германия той се среща освен със земеделския министър Даре и с държавния секретар на Вилхем Щрасе — Вайцзекер. Даре връчва на Багрянов орден от името на Хитлер. По време на обиколката си в Германия, Багрянов е „обект на възходяща градация“ от страна на домакините.^[82] След посещения в Мюнхен и Виена, на 15 октомври Багрянов заминава за Рим, където на 16 октомври има разговори с граф Чано и Мусолини. Италианските ръководители говорят за справедливите искания на България за излаз на Егея, а Мусолини заявява, че Турция и Русия няма да попречат на плановете му за Балканите. Най-вероятно Дуче се опитва да внуши на българите, че след като Турция и СССР няма да му пречат, то българите няма за какво да се оправдават с тях. На 17 октомври за България заминава личният пратеник на Мусолини Филипо Анфузо с послание до цар Борис III. В това писмо диктаторът уведомява царя, че още през настоящия месец той ще започне акция срещу Гърция и предлага на българите да си вземат това, което им се полага. Писмото е информативно. Мусолини не иска нищо от българите, а им предлага да си вземат „своето“, но царят разбира, че писмото цели да въведе България във война и след двудневен размисъл, под дебел слой любезности, той „категорично отказа“, като говори на пратеника за „малката лодка“ на неговото царство.^[83] През октомври Турция струпва на границата 24 дивизии, а Гърция 7.^[84] Полк. Недев пише, че от 7 октомври в Румъния започва навлизането на немска военна мисия, под предлог, че ще обучава румънските военни. По това време властта е вече в ръцете на Йон Антонеску, а действията срещу евреите са в твърде напреднала фаза.^[85]

На 15 октомври Рендел връчва на цар Борис III писмо от крал Джордж VI. В това писмо се изказва задоволство от политиката на царя, но също и предупреждение, че България трябва да запази своя неутралитет, защото може да се превърне в театър на военни действия.^[86] В писмото се казва, че немците искат да използват България за своите цели. Отправят се и поздрави за успешното решаване на Добруджанския въпрос, въпреки че през пролетта на 1939 г. точно Великобритания дава териториални гаранции на северната ни съседка и така затруднява по-ранното разрешение на въпроса.^[87] Самата Англия изпитва затруднения, след като на 13 август започва операцията „Морски лъв“. Фюрерът подписва директивата за нея на 16 юли, като целта е Великобритания да капитулира в резултат на масирани въздушни акции и на действията на германските подводници, които трябва да блокират английските острови. Операцията приключва към април — май 1941 г., но до капитулация не се стига, макар и на англичаните да са причинени сериозни загуби.^[88]

На 16 октомври в София пристига телеграма от Рибентроп с покана към България да се присъедини към Тристранния пакт. Според Д. Сирков срокът, който се дава на България за присъединяването е три дни.^[89] Според И. Димитров той е два дни.^[90] Н. Генчев също пише за двудневен срок и съобщава, че Рихтхофен устно добавя за желанието на Румъния и Унгария да се присъединят към пакта. По същото време в България пристига просветният министър на Германия.^[91] На 17 октомври Попов телеграфира на Драганов във връзка с поканата на Рибентроп. Като се позовава на недостатъчното въоръжение на българската армия, той го пита дали това предложение няма да предизвика англо-турска, югославска и особено руска заплаха. По-късно, същия ден Попов изпраща нова телеграма и уведомява българския пълномощен министър в Берлин, че на българо-турската граница има 24 турски дивизии, на българо-гръцката те са 8, а на „албанския фронт“ те са 7.

В София на 18 октомври се узнава за „първата германска отстъпка“ — срокът не е 2 или 3 дни, а 10 дни. Също на 18 октомври италианският пълномощен министър в София Маджистрати предава „аналогична покана“ от италианското правителство за присъединяване на България към пакта. На 20 октомври Иван Попов изпраща телеграма до Драганов с инструкция да разбере истинските причини на германското настояване за присъединяването на България към Тристранния пакт и дали към него има тайни клаузи.

На 22 октомври цар Борис III пише „лично писмо“ до Хитлер, в което изразява единомислието между Германия и България и твърди, че „старата бойна дружба“ не е „празна дума“. Царят рисува деликатното положение, в което се намира България по отношение на своите съседи, при това недостатъчното въоръжена. В заключение българският монарх моли Хитлер още веднаж да обмисли въпроса дали е абсолютно необходимо досегашната българска политика, която „държи в шах нашите и вашите врагове“, да се изменя. Според царя при евентуална промяна на политиката силите на България „незабавно“ ще се изтощят. Борис заявява, че е готов да изпрати министър-председателя и министъра на външните работи, за да изяснят „всички тия въпроси“.^[92] Според Витка Тошкова царският пратеник Морфов потегля за Германия на 21 октомври.^[93] В писмото си до Хитлер царят засвидетелства приятелството си към Германия и също пише, че както сега, така и в бъдеще, българските и немските интереси ще бъдат близки. Царят твърди, че българската армия е храбра, но е лошо въоръжена. Накрая той казва, че и за България, и за Германия досегашната политика е най-добра.^[94]

На 23 октомври цар Борис III връчва на Рендел отговора на писмото на Джордж VI от 15 октомври. Царят благодари за „любезното внимание“, което кралят проявява към България и за неговите „симпатии“ за „справедливите териториални аспирации на българския народ“. Той изразява надежда за по-бързо приключване на войната и за установяване на „траен и справедлив мир“.^[95] В нощта на 27 срещу 28 октомври италианската армия нападна Гърция откъм Албания, след като гърците отхвърлят ултиматума, отправен им от Италия. Ненамесата на България във военния конфликт позволява на гръцките военни формирования от северната граница да бъдат прехвърлени на фронта срещу агресора. В началото гърците отстъпват, но на 8 ноември минават в контранастъпление и „мощната галера“ е принудена да отстъпи.^[96] След гръцките призиви за помощ, отправени към нейните съюзници, на 1 ноември английски войски дебаркират на о. Крит, но Англия не може да воюва с Италия. Тя се стреми да активизира Турция и Югославия да окажат помощ на своята съюзница. Турция преди италианската агресия се оправдава, че държи войски на българо-турската граница, с цел ако Гърция бъде нападната, да й се притече на помощ, но след избухването на конфликта Турция не желае да дразни нито Италия, нито Германия. Тя обяснява, че сега не може да помогне на Гърция, но нейната армия, разположена на българо-турската граница, ще се намеси, ако Хитлер реши да помогне на Мусолини. Ако Беломорска Тракия бъде завладяна от Италия, турците не искат нито България, нито Турция да се намесват, за да не предизвикат нацистите. Югославия прокламира своя неутралитет спрямо военния конфликт на Балканите, поради страха от италианските и германските военни части, намиращи се в близост до нейните граници.^[97] След като на 8 ноември гръцката армия премина в контранастъпление, на 12 ноември Хитлер решава да се справи с Гърция.^[98]

На 6 ноември Германия иска от България да допусне 200 военновъздушни специалисти за изграждане на радарна система по българо-гръцката граница. Тази радарна система трябва да служи за засичане на евентуални английски самолети, които биха прелитали за бомбардиране на румънските петролни находища. Първоначално България дава разрешение, но след това се противопоставя.^[99] През есента на 1940 г. радио Лондон започна редовна вечерна 5-минутна емисия на български език, но често в зависимост от събитията тя бива удължавана.^[100] В Берлин достигат сведения, че през ноември се забелязва загриженост и унилост у българския цар и на въпроса, зададен му от негови приближени, защо той не обяви положителната си позиция към Райха, Борис казва: „Не се качвам във влак, който няма спирачки.“^[101] Поради плановете за военни действия на германското военно командване в Югоизточна Европа, „на 13 ноември беше обявена програмата на Хитлер за срещи с държавниците от страните в Югоизточна Европа, с цел да ги убеди да се присъединят към Тристранния пакт.“^[102]

В деня на италианската агресия над Гърция в София се открива есенната сесия на Народното събрание. В Тронното си слово Борис III избягва да спомене за неутралитета на страната. Съюзниците на Гърция отказват да й окажат подкрепа срещу италианската армия, оправдавайки се, че договорните задължения нямат предвид да се воюва срещу Велика сила или с извънбалканска страна.^[103] По повод италианската инвазия в Гърция от 28 октомври Михаил Огнянов пише в спомените си, че вероятно този авантюристичен ход на Мусолини е докарал войната на Балканския полуостров. Това е преценка, която не е лишена от логика и тази вероятност е съвсем реална, при условие, че Германия си осигури сътрудничеството на балканските страни и използва техните материални ресурси.^[104]

Войната в началото е успешна за Италия, но постепенно Гърция взема превес и на 12 ноември гръцката армия изтласква агресора от своята територия и продължава да настъпва. В средата на ноември Хитлер решава да се справи с Гърция. В София се получава покана до царя да посети Хитлер. Царят е разтревожен, но решава да отиде, като вземе със себе си само Външния министър, а Филов си остава в България. Това е трик от страна на Борис III, с цел ако се наложи да се решава някой важен проблем, то той да не може да се реши още в Германия. Така на 17 ноември Цар Борис III и Иван Попов отлитат за Берхтесгаден, където разговарят — царят с Хитлер и Попов с Рибентроп. Хитлер се държи внимателно, но същото не може да се каже за Рибентроп, който е „безкрайно арогантен“ с българския външен министър и постоянно го „натиска“ да приеме подписването на Тристранния пакт и даже му казва, че предвидената дата за България е 26 ноември. Рибентроп заявява, че Румъния, Унгария и Словашко ще се присъединят към пакта. Българският външен министър, с подкрепата на царя, успява да откаже присъединяването на България.

Така на 18 ноември те се прибират от Берхтесгаден, без да се съгласят на непосредствено включване на страната към пакта.^[105] Филов е повикан при тях, за да получи сведения за водените разговори, които описва в дневника си. Искането на фюрера било България да се присъедини към Тристранния пакт, като от нейна страна не се изисква активно участие във военния конфликт. Цар Борис използва основно три аргумента — недостатъчната военна готовност на армията, опасността от съседите и евентуалната заплаха от СССР. Хитлер възприема аргументите на царя и по този начин временно присъединяването е избегнато, но от дневника не става ясно дали Борис по принцип е отказал присъединяване, или го е отказал само в този момент. Във времето, когато двамата ръководители разговарят се провежда и среща между двамата външни министри — Попов и Рибентроп. Според Филов тази среща не е била твърде приятна. Попов постоянно е възразявал на Рибентроп и те са се разделили не особено дружески.^[106]

Според М. Михов германски военни специалисти още в средата на октомври са настанени под различни форми в България. Той смята, че предложението от страна на СССР за пакт и идването на Аркадий Соболев в София предотвратяват „прикачването на България към колесницата на хитлеристка Германия“. Налице е и друго противоречие — че царят изпраща своето писмо до Хитлер на 20 октомври. М. Михов излага своето убеждение, че Великобритания препоръчва влизането на България в пакта и това е било включено, и в писмото на Джордж VI до Борис III. Като цяло неговата теза е, че се водят преговори за обединяването на всички възможни сили срещу СССР. Авторът твърди, че Япония, Германия и Италия влизат в Антикоминтерновския пакт още през 1936 г.^[107] М. Семков пише, че Антикоминтерновският пакт се сключва между Германия и Япония в края на 1936, а една година по-късно към него се присъединява Италия.^[108] Н. Генчев излага тезата, че България отказва да се присъедини към пакта, а не, че по принцип се е съгласила, но е отложила присъединяването за по-късна дата. Според него това, че германската армия не е още на Дунав, заплахата от Турция и непредсказуемото поведение на Югославия, а също и английските заплахи, карат българските управници да откажат подписването на договора.^[109] Приема се, че царят отива на срещата с Хитлер с Попов, а не с Филов, за да се избегнат решения още в Берхтесгаден. Царят казва на Хитлер, че германските войски по-бързо ще стигнат до Солун, ако минат през Вардарската долина, а не през България. Според Ст. Груев „царят не каза не, а по-скоро не сега.“^[110] Пак според същия автор, след пет дни Първан Драганов предава на Хитлер отговора на българското правителство за принципно съгласие за влизане в пакта, но то да се осъществи на един по-късен етап. Авторът твърди, че съветският дипломат Соболев пристига на 25 ноември, а не на 24 ноември.^[111] След завръщането на Попов и царя от Берхтесгаден, британският пълномощен министър посещава Попов и се опитва да научи подробности за посещението, но Попов е твърде несловоохотлив. Рендел предупреждава, че ако България застане на страната на Берлин, Великобритания ще й обяви война.^[112] Като се има предвид характерът на царя и водената от него външна политика, подчинена на изчакване, лавиране и внимателно анализиране на международната ситуация, може да се заключи, че на срещата си с Хитлер той изразява съгласие за просъединяване, но то се отлага във времето. Това заключение се подкрепя и от писмото на цар Борис до фюрера. България не може да противодейства на Германия, защото Великобритания е прекалено слаба, за да предложи някаква помощ, САЩ са неутрални, а съветска помощ не е желана. Разбира се, най-вероятно мотивите на царя да не приеме непосредствено присъединяване на страната към пакта са свързани с Турция и Югославия, които в този момент едва ли ще се поколебаят да накажат своята съседка, ако тя дръзне да демонстрира политическа ангажираност в европейските работи.

Ст. Влахов-Мицов правилно отбелязва, че „сякаш въоръжения отпор, който англичани и американци настояваха България да окаже на Хитлер, не би обслужил пък техните цели. Пълно разорение срещу едно голо «мерси» от страна на Запада — само луди хора можеха да искат това.“^[113] Унгария е първата страна, както пише К. Гърдев, която без натиск, а дори сама желае да се присъедини към Тристранния пакт. На 20 ноември тя официално става член на пакта. След Унгария се присъединяват Румъния и Словакия.^[114] На 12 ноември Вячеслав Молотов е на посещение при Хитлер и изразява желание СССР да даде гаранции на България, подобни на тези, които Германия е дала на Румъния и където от началото на октомври са настанени нацистки военни части. Хитлер запитва дали българският цар е поискал подобни гаранции, както това са сторили румънските ръководители. След срещата в Берхтесгаден между Борис и Хитлер, на 19 ноември българският пълномощен министър в Москва Стаменов разговаря с Деканозов и Молотов, като най-общо съветските представители се интересуват дали България е приела нечии гаранции и съобщават, че СССР също би искал да гарантира България. Молотов казва, че при посещението си в Берлин са му намекнали, че някои държави ще се присъединят към Тристранния пакт. На Стаменов е направено предложение за сключване на пакт за взаимопомощ. Година по-рано подобно предложение е отказано от тогавашния министър-председател и министър на външните работи Г. Кьосеиванов, който заявява, че още не е дошло времето за сключване на такъв пакт. Според Деканозов — заместника на Молотов, сега е настъпил подходящият момент за сключване на пакт. През лятото на 1940 г. такива пактове се сключват и с Прибалтийските републики, а след това те са анексирани от СССР. Като се има предвид какъв е режимът в Москва, който не търпи монархическа форма на управление, а също така и страха от балтизация на България, логично е категоричното решение за отказ, възприето от царя, министър-председателя Б. Филов и министрите Ив. Попов, Т. Даскалов и П. Габровски.

На 23 ноември Попов изпраща отговор на Стаменов, в който се казва, че България не се чувства застрашена и не са необходими гаранции, като съобщава, че страната е поканена да влезе в Тристранния пакт и в момента проучва това предложение.^[115] На 25 ноември главният секретар на Народния комисариат на външните работи А. Соболев е в София. Той предлага на Ив. Попов пакт за взаимопомощ между Съветския съюз и България. Съветският пратеник се среща и с министър-председателя, и с царя. Пактът, който предлага СССР, включва всякаква помощ, в това число и въоръжена.^[116] В разговор между Стаменов и Молотов на 26 ноември, последният заявява, че в Берлин говорил за гаранции спрямо България, защото там само такъв език разбирали. По принцип става дума за договор за взаимопомощ.^[117] Според Н. Генчев царят, Филов и Попов още при първите индикации за това, че СССР ще предложи на България пакт, се събират и решават по принцип да откажат неговото подписване. Въпреки че Съветският съюз предлага разрешаването на проблемите не само със Западна Тракия, но и с Източна, като за Западните покрайнини нищо не се казва. Съветите са готови да оттеглят клаузата за военна помощ от България към СССР. Според тях не е пречка и това, че България води преговори за присъединяване към Тристранния пакт, дори се казва, че и самият Съветски съюз може да влезе в този пакт. България отхвърля окончателно предложението на 8 и на 9 декември, когато Попов изпраща две телеграми, съответно до Драганов и до Стаменов.^[118] На 23 ноември българският пълномощен министър в Москва уведомява правителството, че съветският дипломат А. Соболев ще отлети на следния ден за Румъния, минавайки през България. Това му е съобщил лично Молотов, като се е извинил, че не му е било възможно да го уведоми навреме. И. Димитров пише: „Тъй като Соболев пътуваше непоканен, излизаше, че просто се отбива в българската столица на път за Румъния. В действителност целта му беше София.“^[119] На 24 ноември в София пристига съветският дипломат Аркадий Соболев, който има за цел да връчи проектоспоразумението между Москва и София. На следния ден комунистите разгласяват текста на пакта и започва движение в негова защита. „Единствената реална последица от него е широкото движение в подкрепа на предложения пакт, което свидетелства за обществените настроения срещу присъединяването на България към Тристранния пакт и за влиянието, което неутралният все още Съветски съюз има сред не малка част от народа.“^[120]

Филов пише, че на 19 или на 20 ноември се получава телеграмата от Стаменов от Москва със съветското предложение за сключване на гаранционен пакт. Още вечерта на съвет при царя се взема решение да се откаже предложението. На 25 ноември Филов приема Соболев и изслушва предложението. Но отново на съвет при царя се решава да се отклони сключването на българо-съветска спогодба.^[121] На 25 ноември Г. Димитров е извикан на разговор със Сталин, Молотов и Деканозов. Сталин му съобщава, че е отправено предложение до България за сключване на пакт за взаимопомощ между двете страни, а не за гаранционен пакт. Сталин заявява, че СССР признава териториалните аспирации на България и подчертава, че двете страни могат да бъдат заплашени откъм Проливите и трябва да се вземат мерки. Сталин казва: „Ние подкрепяме териториалните претенции на България — линията Мидия-Енос (Одринската област, Западна Тракия, Дедеагач, Драма и Кавала). Ние сме готови да окажем на българите помощ с жито, памук и т.н. под формата на заем, а също с флотата и по други начини… При сключването на пакта за взаимопомощ ние не само не възразяваме България да се присъедини към Тройния пакт, но тогава и самите ние ще се присъединим към пакта. Ако българите не приемат това наше предложение, те изцяло ще попаднат в лапите на германците и италианците и тогава ще загинат.“^[122] Сталин казва, че СССР иска бази, чрез които ще се неутрализира опасността от нападение през Проливите. Той се изказва твърде неласкаво за Турция, а за Германия казва: „Нашите отношения с германците външно са вежливи, но между нас има сериозни търкания. Предложението днес е предадено на българското правителство. Нашият пратеник вече беше приет от Филов. Скоро ще бъде приет и от цар Борис. Необходимо е това предложение да стане известно сред широките български кръгове.“^[123]

След срещата със съветските ръководители Г. Димитров изпраща телеграма до българските комунисти, като им нарежда: „Вземете най-бързи и енергични мерки това предложение да стане достояние на парламента и вън от него, в печата и масите. Мобилизирайте за тая цел нашите депутати; разгърнете най-енергична кампания по цялата страна в полза на това предложение; искайте немедленото му и безусловно приемане. Решават се за дълги години съдбините на българския народ.“^[124] „БРП организира масова народна акция в полза на съветското предложение, която влезе в историята на партията и страната като Соболева акция.“^[125] Д. Сирков в студията си „Българската работническа партия в защита на националната независимост на България (1 септември 1939 — 1 март 1941 г.)“ пише, че някои елементи от БРП не са ориентирани в общата обстановка и за тях все още Англия си остава „подпалвача на войната“. БРП прокламира, че сключването на пакт със СССР няма да доведе до „балтизация“ или „болшевизация“ на страната.^[126] След връчването на проектоспоразумението БРП разгръща широка агитаторска дейност. Целта е чрез позиви да се информира населението за съветското предложение за сключване на пакт с България. То трябва да реагира с писма до управляващите и с изпращане на подписки с цел да се повлияе на външнополитическата линия на страната. Но БРП в този момент не се ориентира правилно и застъпва гледището, че основните врагове за България са Англия и нейната съюзница Турция. До известна степен българските комунисти могат да бъдат оправдани за това виждане, тъй като между Москва и Берлин все още действа пактът за ненападение от 23 август 1939 г. БРП изпраща свои опитни активисти в различни краища на страната, за да ръководят акцията. В Пиринския край е изпратен големият български поет Н. Й. Вапцаров, който, вдъхновен от събитията, написва стихотворението „Селска хроника“.^[127] През декември 1941 г. Соболевата акция се подкрепя и от среди извън БРП — земеделци и безпартийни. БРП разбира, че акцията трябва да се изведе от партийното русло и да й се придаде всенароден характер. Полицията предприема сериозни мерки за потушаване на просъветските прояви.^[128]

В. Чичовска в изследването си за „Соболевата акция“описва действията на БРП в твърде пропартиен тон, но това е обяснимо, тъй като книгата е издадена през 1972 г. Но не мога да се съглася с нейния извод, че акцията на българските комунисти е повлияла обезпокоително в Берлин и това допринася за отсрочка на германската агресия над СССР.^[129] Дончо Даскалов пише неточно, че Аркадий Соболев връчва проекта на споразумението на 19 ноември, а акцията на комунистите в защита на съветското споразумение подпомага поведението на царя, който е привърженик на тактиката на лавиране и изчакване.